Зигмунд Фройд
Въведение в психоанализата (14)

Лекция ХІІІ
Архаични черти и инфантилизъм на сънищата

Дами и господа! Нека отново тръгнем от нашия извод, че работата на съня придава под влиянието на съновната цензура друга изразна форма на неговите латентни мисли. Тези латентни мисли не са по-различни от познатите ни съзнавани мисли в будно състояние, докато редица свойства на новата изразна форма я правят неразбираема. Казахме, че тя прибягва до отдавна преодолени стадии на интелектуалното ни развитие, до езика на образите, до символните отношения, може би до процеси, които са съществували, преди да се развие мисловният ни език. Затова нарекохме изразната форма на съновната работа архаична или регресивна.

От това можете да заключите, че посредством задълбоченото изучаване на съновната работа ще можем да научим важни неща за слабо познатите ни първи стадии на нашето интелектуално развитие. Надявам се, че е така, но тези проучвания още не са започнати. Съновната работа ни връща в миналото по двояк начин, най-напред в индивидуалното минало, в детството, но, от друга страна, доколкото всеки индивид повтаря някак съкратено в детството си цялото развитие на човешкия род — и във филогенетичното минало. Дали ще ни се удаде да разграничим какъв дял от латентните душевни процеси се пада на индивидуалното минало и какъв — на филогенетичното? Аз не изключвам такава възможност. Струва ми се например че символното отношение, което не се научава, с право може да се разглежда като филогенетично наследство.

Но това не е единствената архаична черта на сънищата. Всички познавате от собствен опит странната амнезия по отношение на детството. Имам предвид факта, че първите години от живота, до петата, шестата или седмата, не оставят в паметта такива следи, както по-късните преживявания. Срещат се отделни хора, които могат да се похвалят с непрекъснати спомени от ранни години до ден-днешен, но празнините в паметта са несравнимо по-честият случай. Мисля, че хората твърде малко се учудват на този факт. Двегодишното дете вече говори добре, скоро започва да се ориентира в сложни душевни ситуации и да прави изказвания, които другите години по-късно му припомнят, но които самото то е забравило. А при това в първите години паметта е по-силна, защото не е така претоварена, както по-късно. Нямаме също основание да смятаме запаметяването за особено висша и сложна душевна функция: напротив, добра памет се среща и при хора, които в интелектуално отношение са на твърде ниско равнище.

Втора забележителна черта, свързана с първата, е, че на фона на тази празнина в паметта за ранните детски години се открояват отделни отчетливи, най-често нагледни спомени, чието съдържание не може да обясни защо са се запазили. Към впечатленията от по-късния живот паметта подхожда избирателно. Тя запазва онова, което по някакъв начин е важно, и отстранява неважното. Със спомените от детството е различно. Те не са непременно важни преживявания, дори не и от тогавашната гледна точка на детето. Често са толкова банални и незначителни, че учудено се питаме защо тъкмо те са избегнали забравата. Навремето аз направих опит да разкрия загадката на детската амнезия и нарушаващите я единични спомени с помощта на психоанализата и стигнах до извода, че и при детето в спомените остава само важното. Но поради познатите ни вече процеси на сгъстяване и най-вече изместване важното се замества в спомена от неща, изглеждащи незначителни. Затова нарекох спомените от детството прикриващи спомени; чрез основен анализ от тях може да се стигне до всичко забравено.

В психоаналитичната терапия редовно се изправяме пред задачата да попълним празнините в инфантилните спомени и доколкото терапията е донякъде успешна, тоест твърде често, наистина ни се удава да извадим наяве съдържанието на покритите със забрава детски години. Тези впечатления никога не са истински забравени, а само недостъпни, латентни, принадлежащи към несъзнаваното. Случва се обаче те спонтанно да изплуват от несъзнаваното, и то като следствие от сънища. Оказва се, че сънят има достъп до латентните инфантилни преживявания. В литературата са отбелязани хубави примери за това, а самият аз също мога да се похваля с подобно постижение. Веднъж сънувах в определен контекст един човек, за когото в съня си знаех, че ми е направил голяма услуга, и ясно го виждах пред себе си. Беше едноок, нисък, дебел, с разположена дълбоко между раменете глава. От контекста се разбираше, че е лекар. За щастие имах възможност да попитам още живата си майка как е изглеждал лекарят от родното ми място, което съм напуснал на тригодишна възраст. И разбрах от нея, че той е бил едноок, нисък, дебел, с глава, разположена дълбоко между раменете, и че ми е помогнал при една забравена от мене злополука. И така този достъп до забравения материал на първите детски години е другата архаична черта на сънищата.

Това откритие е свързано и с друга от загадките, на които се натъкнахме. Спомняте си какво беше учудването ни, когато дойдохме до извода, че сънищата се предизвикват от злонамерени и разюздани сексуални желания, довели до нуждата от цензура и изопачаване в съня. Когато разтълкуваме такъв сън и сънувалият го в най-добрия случай не възрази срещу тълкуването ни, той винаги пита как може да съществува у него подобно желание, след като му изглежда толкова чуждо и е убеден в обратното. Трябва да разкриваме произхода на тези желания без колебание. Те произхождат от миналото, често от не чак толкова далечно минало. Може да се покаже, че някога са били познати и съзнавани, макар днес вече да не са. Жената, чийто сън означава, че й се иска да види мъртва единствената си, сега седемнадесетгодишна дъщеря, си припомня с наша помощ как в един момент действително е изпитвала такова желание. Детето е плод на нещастен краткотраен брак. Веднъж по време на бременността след бурен скандал със съпруга тя започнала в пристъп на ярост да удря с юмруци по корема си, за да убие детето. Колко много майки, които днес обичат децата си нежно, дори с прекалена нежност, са ги заченали против волята си и са искали този живот в тях да не се развие, дори са превръщали това желание в действия, за щастие без вреда. Тъй че толкова загадъчното по-късно желание за смърт на любимия човек произхожда от началото на връзката с него.

На един баща, чийто сън навеждаше на предположението, че желае смъртта на най-голямото си дете, негов любимец, също трябваше да му се припомни, че в миналото това желание не му е било чуждо. Когато детето било още кърмаче, недоволният от брака си мъж често си мислел, че ако малкото, безразлично му същество умре, той ще бъде отново свободен и този път ще се възползва по-добре от свободата си. При много аналогични чувства на омраза се открива същият произход; те са спомени за нещо отминало, което някога е било съзнавано и е играло определена роля в душевния живот. От всичко казано ще поискате да заключите, че тези желания и сънища не би трябвало да се срещат, когато в отношението към дадена личност не е имало подобни обрати, когато то винаги е било еднакво. Готов съм да се съглася, само ще ви предупредя да разглеждате не съдържанието на съня, а неговия смисъл след тълкуването му. Може да се случи манифестираният сън за смъртта на любим човек само да е приел тази странна маска, а всъщност да значи нещо съвсем различно или пък любимият човек да е заблуждаващ заместител на някой друг.

Но същото явление ще породи у вас и друг, много по-сериозен въпрос. Ще кажете: Дори ако някога е имало желание за смърт, както потвърждават спомените, това още не е обяснение. Нали това желание отдавна е преодоляно и днес е само бледа следа в несъзнаваното, а не силно чувство. Нищо не говори за обратното. Защо тогава сънят го припомня? Въпросът е наистина основателен; опитът да му се отговори ще ни отведе твърде далеч и ще ни принуди да формулираме становището си по един от най-важните пунктове от учението за сънищата. Но се налага да останем в рамките на нашето изложение и да проявим въздържание. Приемете засега тази неизвестност. Нека се задоволим с установяването на факта, че преодоляното желание е подбудител на съня, и да видим дали има и други зли желания, чийто произход се открива в миналото.

Да останем при желанията за отстраняване на определен човек, които обикновено произтичат от безогледния егоизъм на сънуващия. Много често сънищата се подбуждат от такива желания. Изпречи ли се някой на пътя ни — а колко често се случва това в сложните житейски отношения, — и сънят, изразяващ желанието за неговата смърт, е готов. Все едно дали това е баща, майка, брат, сестра или съпруг. Ние доста се чудихме на тази човешка злост и не бяхме склонни да приемем лесно такъв извод от сънотълкуването. Но веднъж започнали да търсим произхода на тези желания в миналото, скоро откриваме онзи период от живота, през който подобен егоизъм и подобни желания спрямо най-близките не са нещо странно. Тъкмо през онези първи години, които сетне биват забулени от амнезията, детето проявява такъв егоизъм, често в извънредно силна форма, а сетне — в зачатъчна или по-точно в остатъчна. Защото отначало детето обича само себе си и едва по-късно се научава да обича и други хора, да жертва за тях част от своето „аз“. Даже хората, към които като че ли е привързано от самото начало, то най-напред обича поради това, че се нуждае, че не може да се лиши от тях, тоест пак от егоистични мотиви. Едва по-късно любовта става независима от егоизма. Фактически детето се научава да обича чрез егоизма.

Поучително в тази връзка е да се съпостави отношението на детето към неговите братя и сестри с отношението му към родителите. Братята и сестрите си малкото дете не обича задължително, често тази липса на обич е съвсем явна. Без съмнение то ги ненавижда като свои конкуренти; известно е колко често това отношение продължава без прекъсване години наред, чак до зрелостта, а и по-късно. В много случаи то се сменя, по-точно покрива от нежни чувства, но изглежда, че първоначално е по правило враждебно. Най-лесно е да се наблюдава у деца между две и половина и четири — пет години, когато им се роди ново братче или сестриче. Обикновено те го посрещат твърде недружелюбно. Често може да се чуе: „Не го обичам, нека щъркелът си го вземе обратно“. Впоследствие при всяка възможност се изтъква колко лош е този натрапник и дори опитите да му се навреди, пряката агресия не са чак толкова редки. Ако разликата във възрастта е малка, детето открива конкурента още при събуждането на душевната си дейност и се приспособява към него. Ако разликата е по-голяма, новото дете може да се приеме като интересен обект, като жива кукла и да предизвика известни симпатии. А при разлика от осем и повече години, особено у момичетата, вече може да се породят майчински чувства. Но откровено казано, когато зад един сън се разкрие желанието за смъртта на брата или сестрата, то рядко е някаква загадка и обикновено без усилие се открива първообразът му от детството, твърде често и от по-късното съжителство.

Навярно няма детска стая без бурни конфликти между обитателите й. Мотивите са съперничеството за любовта на родителите, за общата собственост, за помещението. Враждебните чувства се насочват както към по-големите, така и към по-малките братя и сестри. Мисля, че Бърнард Шоу беше казал: „Ако има някой, когото младата английска дама да мрази повече от своята майка, това е по-голямата си сестра“. В това изказване има нещо много смущаващо. Омразата и съперничеството между братя и сестри в краен случай бихме могли да си обясним, но как могат да се промъкнат враждебни чувства в отношението между майка и дъщеря, между родители и деца?

Това отношение несъмнено е по-благоприятното, дори погледнато от страна на децата. Така е и според очакванията ни; за нас е много по-осъдителна недостатъчната обич между родители и деца, отколкото между братя или сестри. Може да се каже, че първата сме приели за свята, а втората сме лишили от такава святост. Но всекидневните наблюдения показват колко често емоционалните отношения между родителите и порасналите деца отстъпват от идеала на обществото, колко много е затаената враждебност, която би се проявявала, ако не я възпираха примеси на пиетет и нежни чувства. Мотивите за това са общоизвестни и показват тенденцията да разделят родителите и децата с еднакъв пол — дъщерята от майката, бащата от сина. Дъщерята вижда в майка си авторитета, който ограничава волята й и има задачата да й наложи изисквания от обществото, отказ от сексуална свобода, а в отделни случаи — и неотстъпваща мястото си конкурентка. Същото се повтаря в още по-драстичен вид между бащата и сина. За сина бащата е олицетворение на цялата неохотно понасяна социална принуда, препятствие за свободната изява на волята му, за ранната сексуална наслада, а когато има общо семейно богатство — за неговото ползване. А у престолонаследника нетърпеливото очакване на бащината смърт достига до трагизъм. По-малко застрашени изглеждат отношенията между бащата и дъщерята и между майката и сина. Последното дава най-чистите примери за неизменна, непомрачавана от никакви егоистични съображения нежност.

Защо говоря тези неща, след като са банални и общоизвестни? Защото съществува явна склонност да се отрича тяхното значение в живота и да се представя общественият идеал за осъществен много по-често, отколкото е в действителност. А по-добре е истината да се каже от психолога, отколкото да се оставя тази задача на циника. Това отричане обаче се отнася само до реалния живот. На повествователното и драматичното изкуство е разрешено да използват мотивите, произтичащи от нарушаването на идеала.

И така не е учудващо, че при голям брой хора сънят разкрива желанието им за отстраняване на родителите, по-точно на родителя от същия пол. Можем да приемем, че то съществува и в будно състояние и понякога дори се осъзнава, ако има как да се маскира чрез друг мотив, както при пациента от пример (3) — чрез съжалението за безполезните страдания на бащата. Враждебността рядко е единственото чувство, господстващо в тези отношения, много по-често тя е прикрита и потисната от по-нежни чувства и трябва да чака, докато някой сън я открои в изолирано състояние. Онова, което вследствие на изолирането сънят ни показва така уголемено, се смалява отново, когато тълкуването определи мястото му в реалния живот (Х. Закс). Но това желание се открива в сънищата и там, където няма житейска основа и възрастният никога не би го признал в будно състояние. Причината е, че най-дълбокият и най-честият мотив за отчуждението, особено между родители и деца от един и същи пол, се проявява в ранна детска възраст.

Имам предвид съперничеството за любовта на другия родител, при това с явно подчертан сексуален характер. Синът започва още като малко дете да изпитва особена склонност към майката, да я възприема като своя принадлежност, а бащата — като конкурент, който му оспорва това притежание. По същия начин малката дъщеря вижда в майка си човек, смущаващ нежните й отношения с бащата и заемащ място, което би могло да бъде само нейно. Наблюденията показват колко рано се създават тези нагласи, които ние наричаме едипов комплекс, защото в легендата за Едип се реализират в малко по-смекчен вид двете крайни желания, произтичащи от ситуацията на сина — да убие баща си и да вземе майка си за жена. Не твърдя, че с едиповия комплекс се изчерпва отношението на децата към родителите; то може да бъде много по-сложно. Самият комплекс е изразен в различна степен, дори понякога се обръща в своята противоположност, но е постоянен и много важен фактор в душевния живот на детето и по-скоро има опасност влиянието му върху развитието да се подценява, отколкото да се надценява. Впрочем той често е реакция спрямо поведението на самите родители, чиито чувства към децата в много случаи се ръководят от пола, тъй че бащата отдава предпочитание на дъщерята, майката — на сина, а при охладняване на съпружеските отношения детето от другия пол става заместител на изгубения любовен обект.

Не може да се каже, че светът прояви особена благодарност към психоанализата за откриването на едиповия комплекс. Напротив, то предизвика най-яростна съпротива на възрастните, а някои, които пропуснаха да вземат участие в отричането на това презряно и табунзирано чувство, по-късно наваксаха пропуснатото, като омаловажиха комплекса, давайки му по-различни интерпретации. Според моето непоколебимо убеждение тук няма нищо за отричане и нищо за разкрасяване. Трябва да се примирим с факта, който според самата гръцка легенда е неотменна съдба. Интересно е също, че изхвърленият от живота едипов комплекс е преотстъпен за свободно ползване на художествената литература. О. Ранк показва в едно свое задълбочено изследване какво изобилие от мотиви е почерпила от него драмата, като го е модифицирала, смекчавала и предрешавала по най-различни начини, тоест изопачавала го е така, както това прави цензурата. Тъй че едипов комплекс можем да припишем и на онези хора, които са имали щастието в по-късния си живот да избегнат конфликтите с родителите, а в тясна връзка с него откриваме и друг, кастрационния комплекс — реакцията спрямо приписваното на бащата сексуално сплашване, спрямо забраняването на ранно детските сексуални действия.

След като досегашните проучвания ни насочиха към душевния живот на детето, можем да очакваме, че и произходът на другата част от изразяващите се в съня забранени желания, на прекалените сексуални щения, ще намери там обяснение. И така решаваме да проучим развитието на детския сексуален живот и от множество източници научаваме следното: преди всичко е несъстоятелна заблуда да се отрича такъв живот у детето, да се смята, че сексуалността започва чак през пубертета, със съзряването на гениталиите. Напротив, детето от самото начало има богат сексуален живот, различаващ се значително от онзи, който в по-късна възраст се смята за нормален. Това, което в живота на възрастните наричаме „перверзно“, се отклонява от нормалното в следните отношения: първо — пренебрегване на границата между видовете (на пропастта между човека и животното), второ — прекрачване границата на отвращението, трето — престъпване забраната върху инцеста (половото задоволяване с кръвнородствени лица), четвърто — на забраната върху еднаквия пол и, пето — прехвърляне на гениталната роля върху други органи и места по тялото. Всички тези ограничения не съществуват от самото начало, а се формират постепенно в хода на развитието и възпитанието. Малкото дете е свободно от тях. За него няма пропаст между човека и животното; едва по-късно то усвоява високомерието, с което човекът се отделя от животинския свят. Първоначално то не изпитва отвращение от екскрементите, а бавно се научава на това под натиска на възпитанието; за него няма голямо значение разликата между половете, то предполага, че те имат еднакви гениталии; първите си сексуални желания и любопитството си то насочва към най-близките хора, които обича по други причини — родителите, братята и сестрите, възпитателите; и накрая при него се наблюдава онова, което по-късно отново се проявява в истинските любовни отношения — то не черпи удоволствие само от половите органи, много други места по тялото създават аналогични усещания, с което поема ролята на гениталиите.

Тъй че детето може да се нарече полиморфно перверзно и ако проявява тези пориви само в зачатъчна форма, причината е, от една страна, по-слабата им интензивност в сравнение с по-късна възраст, а, от друга страна — това, че възпитанието незабавно и енергично потиска всеки израз на детската сексуалност. Потискането продължава, така да се каже, и в теорията, където възрастните се стараят да не виждат част от детските сексуални прояви, а друга част тълкуват така, че да прикрият сексуалното й естество, за да могат накрая да отрекат целия сексуален живот на детето. Често едни и същи хора се лютят в детската стая срещу сексуалните немирства на децата, а после доказват на писалището сексуалната чистота на детето. Когато децата бъдат оставени без надзор или дори станат жертва на съблазняване, те често отиват твърде далеч в перверзните сексуални занимания. Разбира се възрастните имат право да погледнат на това като на „детска игра“, защото детето не е отговорно нито пред съда на нравите, нито пред закона. Но тези неща съществуват, те са от значение и като признаци за вродена конституция и като причини и условия за по-сетнешното развитие; от тях научаваме много за детската сексуалност, а също и за сексуалния живот на човека изобщо, така че, ако зад изопачените си сънища откриваме отново посочените перверзни желания, това означава само че и в тази област сънят ни връща назад към инфантилното състояние.

Сред забранените желания заслужават специално да се отбележат инцестните, тоест насочените към полово общуване с родителите и братята или сестрите. Знаете какво отвращение изпитва или поне си дава вид, че изпитва, обществото към такива връзки и колко строго държи на забраната им. Положени са неимоверни усилия да се намери обяснение на страха от инцеста. Едни приемат, че тази забрана е психична репрезентация на повелите на естествения подбор, защото кръвосмешението би влошило природните свойства на човешкия вид. Други твърдят, че сексуалното влечение към близките хора отслабва поради съжителството с тях от най-ранно детство. Но и двата варианта биха осигурили автоматично избягване на инцеста, така че не е ясно защо са нужни строгите забрани, свидетелстващи по-скоро за силата на желанието. Психоаналитичните изследвания недвусмислено показаха, че инцестният любовен избор е пръв и закономерен и едва по-късно се явява съпротива срещу него, което едва ли може да се обясни с индивидуалната психология.

Нека обобщим какво ни даде задълбочаването — детската психология за обяснение на сънищата. Не само установихме, че материалът на забравените детски преживявания е достъпен за съня, но видяхме също, че душевният живот на детето с всичките му особености, с егоизма, с инцестния любовен избор и т.н. продължава да съществува за съня, тоест в несъзнаваното, и че сънят всяка нощ ни връща на този инфантилен стадий. Това потвърждава, че несъзнаваното в душевния живот е инфантилното. Смущаващото впечатление, че у човека има толкова много зло, започва да се разсейва. Тази ужасяваща злина е чисто и просто първичното, примитивното, инфантилното в душевния живот, което е активно у детето, но ние отчасти го пренебрегваме поради незначителните му размери, отчасти не го вземаме сериозно, защото не предявяваме високи морални изисквания към детето. Като се връща на този стадий, сънят създава впечатлението, че е извадил на показ злото у нас. Но това е само плашеща ни привидност. Не сме толкова лоши, колкото излиза от тълкуването на сънищата.

Ако злите желания насън са само инфантилизми, завръщане към началото на моралното ни развитие, ако сънят просто ни кара отново да мислим и чувстваме като деца, то разумното е да не се срамуваме от тези лоши сънища. Ала разумното е само част от душевния живот, много от явленията на душата не са разумни и поради това ние неразумно се срамуваме от сънищата. Подлагаме ги на цензура, червим се и се ядосваме, ако някое от тези желания по изключение успее да проникне до съзнанието в толкова неизопачен вид, че да го разпознаем, а понякога и от изопачените сънища се срамуваме така, като че ли ги разбираме. Спомнете си само възмущението на благопристойната възрастна дама от неразтълкувания неин сън за „любовните услуги“. Тъй че въпросът още не е приключен и при по-нататъшните си занимания със злото в съня може би ще стигнем до друга преценка за човешката природа.

Като резултат от цялото изследване ще формулираме два извода, които обаче са само началото на нови загадки и нови съмнения. Първо: Регресията в работата на съня е не само формална, а и съдържателна. Тя не само превежда мислите ни на примитивен език, но и възстановява чертите на примитивния ни душевен живот, първоначалното господство на егоистичното начало, първите пориви на сексуалността, дори и първоначалния ни интелектуален багаж, ако приемем за такъв символните отношения. И второ: Всичко инфантилно, което някога е било единствено и всеобхватно, днес трябва да бъде отнесено към несъзнаваното, представите ни за което сега се променят и обогатяват. Несъзнаваното не е вече само название на латентното в дадения момент, то е особено душевно царство със свои желания, свои изразни средства и специфични душевни механизми, които не действат извън него. Но латентните мисли на съня, които разгадахме чрез сънотълкуването, не произлизат от това царство; те са по-скоро такива, каквито бихме могли да ги мислим и в будно състояние. И все пак са несъзнавани. Как се разрешава това противоречие? Започваме да се досещаме, че тук се налага едно разграничение. Нещо, което произхожда от съзнателния ни живот и носи неговите черти (нека го наречем „остатъци от деня“), се съчетава с нещо друго от царството на несъзнаваното и формира съня. Между тези два компонента се извършва съновната работа. Въздействието на несъзнаваното върху остатъците от деня е, както изглежда, условието за регресията. Това е най-дълбокото разбиране за природата на сънищата, до което можем да достигнем на този етап, преди да сме изследвали други душевни сфери. Но скоро ще се наложи да означим несъзнавания характер на латентните съновни мисли с друго име, за да го разграничаваме от несъзнаваното в царството на инфантилността.

Разбира се, можем да се запитаме: какво принуждава психичната дейност към тази регресия по време на сън? Няма ли как да се справи със смущаващите го душевни дразнители и без регресията? И ако заради цензурата трябва да се предрешава в старата, вече неразбираема изразна форма, за какво й е да съживява някогашните преодолени вече душевни пориви, желания и свойства, тоест за какво е съдържателната регресия, която се прибавя към формалната? Единственият задоволителен отговор би бил, че само по този начин се постига сънят, че отстраняването на неговия дразнител не е възможно другояче. Но засега нямаме право да дадем такъв отговор.