Агата Кристи
Чудноватият дом (4)

4

На другия ден тръгнахме с Тавърнър за Трите фронтона.

Оказах се в доста интересно положение. Обстановката бе, меко казано, съвсем необичайна. Но пък Стареца никога не се е отличавал с особено традиционни похвати.

Някои неща ми бяха вече познати, защото през първите дни на войната бях сътрудничил на Специалния отдел на Скотланд Ярд.

Сегашното положение, разбира се, бе съвсем различно, но някогашният ми опит все пак, ми създаваше известно самочувствие.

— За да разнищим изобщо тоя случай, трябва да внедрим наш човек — заяви баща ми. — Необходимо ни е да узнаем всичко за обитателите на къщата. Трябва да ги опознаем отвътре, а не само да разчитаме на външни наблюдения. И именно ти си човекът, който може да го направи.

Предложението му никак не ми хареса. Хвърлих попушената цигара в камината и рекох:

— Значи трябва да стана полицейски доносник? Така ми? Искаш да ме внедриш в семейството на любимото ми момиче, което ме обича и ми вярва, или поне се надявам, че е така.

Стареца съвсем се вбеси.

— За бога — извика той, — недей да се държиш като всички други. Преди всичко друго, нали не вярваш, че приятелката ти е убила дядо си?

— Разбира се, че не. Изключено е.

— Много добре — и ние смятаме, че е така. Била е в чужбина в продължение на няколко години и отношенията й с дядо й са били чудесни. Доходите й са доста добри, а според мен той щеше да се зарадва, че се е сгодила за тебе и вероятно щеше да й остави значително наследство. Нямаме никакви подозрения към нея. И защо ли да имаме? Но трябва да си съвсем наясно за едно: ако нещата не се изяснят напълно, момичето няма да се омъжи за тебе. Напълно съм убеден в това, след всичко, което ми казваш. И забележи, че престъплението е от такъв характер, че може да не бъде разкрито никога. Едно е да бъдем почти сигурни, че съпругата му и младият й приятел са го скроили, но съвсем друго е да го докажем. Случаят дори не може да бъде даден на прокурора. А ако не успеем да намерим достатъчно доказателства срещу съпругата, винаги ще съществува неприятно съмнение. Ясно ли ти е?

Да, ясно ми беше.

После Стареца подхвърли предпазливо:

— Защо не й го кажеш?

— Имаш предвид да… разкрия пред София, че… — започнах аз, но не довърших.

Баща ми закима енергично с глава.

— Да, да. Не те моля да почнеш да се ровиш, без да кажеш на момичето какво правиш. Виж какво ще ти каже тя.

И стана така, че на следващия ден потеглихме за Суинли Дийн с главния инспектор Тавърнър и сержант Лам.

Малко след игрището за голф завихме край някаква ограда, която, според мен, преди войната е била доста внушителен портал. Крилата му бяха свалени поради някакви патриотични подбуди или вследствие на безмилостната реквизиция. Продължихме по дълга виеща се алея, заградена от двете страни с рододендрони и последният завой ни изведе на покрито с чакъл пространство пред къщата.

Сградата бе невероятна! Чудех се защо ли са я нарекли Трите фронтона. Много по-подходящо бе да се нарича Единадесетте фронтона! Любопитно бе, че постройката имаше странно разкривен вид — и ми се струваше, че знам защо. Постройката действително бе от типа на селските къщи, но някак си прекалено раздута. Все едно да гледаш селска къща през гигантска лупа. Скосените трегери, дървените греди над каменните основи и фронтоните — всичко изглеждаше така, сякаш малката чудновата къща е израснала подобно на гъба за една нощ!

И все пак замисълът ми бе ясен. Такава е била представата на гръцкия кръчмар за нещо английско. Искало му се е да има къща като на англичанин, но бе построил сграда с размерите на замък! Чудех се какво пи си е мислила за къщата първата мисис Леонидис. Предположих, че сигурно не са й искали мнението, нито пък са й показали плановете. Най-вероятното бе чудноватият й съпруг да е искал да я изненада приятно. Не можех да реша дали е била потресена или пък просто се е усмихнала пренебрежително.

Но очевидно животът й тук е бил съвсем щастлив.

— Доста впечатляваща е, нали? — рече инспектор Тавърнър. — Естествено, старият господар е пристроил достатъчно много — разделил е сградата на три отделни къщи, така да се каже, с кухни и всичко останало. И вътре всичко е изрядно, обзавеждането е като в първокласен хотел.

На главния вход се появи София. Беше без шапка и облечена в зелена блуза и вълнена пола.

Щом ме видя, замръзна на място.

— Ти? — възкликна тя.

— София — рекох аз, — трябва да поговорим. Къде можем да поседнем?

За миг си помислих, че може да ми откаже, но после се извърна и каза:

— Ела с мен.

Тръгнахме надолу през поляната. Оттук се откривате чудесна гледка към игрище номер едно на Суинли Дийн и нататък — към покрития с борови дървета хълм и неясните очертания на равнината към хоризонта.

София ме заведе до очевидно занемарен алпинеум, където се разположихме на някаква много неудобна дървена пейка.

— Е? — подкани ме тя.

Тонът й никак не бе насърчителен.

Разказах и всичко — без да скривам нищо.

Слушаше ме много внимателно. По израза на лицето й не можех да разбера съвсем какво си мисли, но когато най-после свърших, от гърдите й се изтръгна дълбока въздишка.

— Баща ти — заключи тя, — е много умен човек.

— Баща ми е прав за себе си. Според мен идеята му е отвратителна, но…

— О, не — прекъсна ме тя. — Никак не е отвратителна. Може би само така ще успеем да се доберем до нещо. Баща ти, Чарлс, усеща много точно какво мисля. Много повече от теб самия.

С неочакван, почти отчаян порив, София удари с юмрук дланта на другата си ръка.

— Трябва да се добера до истината. Трябва да я науча.

— Заради нас ли? Но, скъпа моя…

— Не само заради нас, Чарлс. Трябва да я установя, заради собственото си душевно спокойствие. Знаеш ли, Чарлс, снощи не ти казах, но наистина ме е страх.

— Страх ли те е?

— Да — страх, страх, страх. И полицаите, и баща ти, и ти самият — всички мислят, че е била Бренда.

— Вероятността…

— О, да, съвсем вероятно е. Възможно е. Но когато си казвам: „Вероятно Бренда го е извършила“, съзнавам напълно, че просто ми се иска да е така. Защото, разбери ме, всъщност не мисля, че е така.

— Сигурна ли си? — предпазливо попитах аз.

— Не знам. Вече си чул мненията на незаинтересованите хора, както и исках да стане. Сега ще ти опиша всичко като човек, който е вътре в нещата. Просто усещам, че Бренда не е такава личност — тя не е човек, според мен, който би си навлякъл беда, по какъвто и да е начин. Прекалено е предпазлива.

— Ами онзи младеж? Лорънс Браун.

— Лорънс е страхлив като заек. Липсва му всякаква смелост.

— Не съм убеден.

— Да, а и не можем да бъдем сигурни, нали? Искам да кажа, че хората са способни да ни изненадат по най-неприятен начин. Изграждаш си някакво мнение за тях, но понякога то се оказва напълно погрешно. Невинаги, но понякога. Но въпреки всичко Бренда — поклати глава тя, — винаги се е покривала напълно с представата ми за нея. Тя е онова, което наричам жена за харем. Обича да си седи и да си похапва сладкиши, да получава хубави дрехи и бижута, да си чете евтини романчета и да ходи на кино. Може да ти се струва невероятно, след като знаеш, че той бе осемдесет и седем годишен, но според мен тя наистина бе очарована от дядо ми. Той имаше силен характер, разбираш ли. Бих казала, че можеше да накара всяка жена да се почувства, е, като кралица, като фаворитка на султана! Допускам и винаги съм си го мислила — че е създал на Бренда самочувствието на чувствена и романтична жена. През целия си живот дядо ми е знаел как да се държи с жените, което си е истинско изкуство, а човек не загубва подобно умение, колкото и да е стар.

Реших да не се занимаваме засега с проблемите на Бренда и се върнах отново към казаното от София, което бе ме разтревожило.

— Защо каза — попитах аз, — че те е страх?

София потрепери леко и отново стисна дланите си.

— Защото е вярно — приглушено отвърна тя. — За мен е много важно, Чарлс, да те накарам да разбереш следното. Знаеш ли, ние сме много странно семейство… Много безмилостни сме — и то под най-различна форма. И това е, което ме безпокои най-много. Че сме безмилостни по различен начин.

Навярно бе доловила недоумението, изписано върху лицето ми, защото продължи енергично:

— Ще се опитам да ти обясня какво имам предвид. Да вземем дядо ми например. Веднъж, когато ми разказваше за юношеските си години в Измир, съвсем случайно спомена, че е заклал с нож двама души. Скарали се за нещо — имало някаква непростима обида, не помня точно, но всичко това е било считано за нещо съвсем естествено. Дядо ми дори бе забравил подробностите. Но на мен ми прозвуча съвсем странно, че може да се говори за подобно нещо по съвсем нехаен начин тук, в Англия.

Кимнах с разбиране.

— Ето единия вид безмилостност — продължи София, — а сега ще ти кажа и за баба ми. Почти не я помня, но съм слушала доста за нея. Струва ми се, че нейната безмилостност е била породена от липсата на всякакво въображение. С всичките й праотци, тръгнали на лов за лисици, а и старите генерали, дето стрелят без много да му мислят. Изтъкани от чувство за достойнство и високомерие, което никак не им е пречело да решават кой трябва да живее и кой не.

— Не се ли увличаш малко?

— Да, може би си прав, но винаги ме е било страх от такива хора. Много държат на достойнството си, но са безмилостни. Да вземем майка ми — тя е артистка — много е мила, но няма абсолютно никакво чувство за мярка. Майка ми е от онези неволни егоисти, които във всичко търсят собствената си изгода. А това е доста страшничко понякога, разбираш ли. А после и Клемънси, съпругата на чичо Роджър. Тя е научен работник — прави някакви много важни изследвания — също е много безмилостна, но по някакъв си хладнокръвен и безучастен начин. Чичо Роджър е напълно противоположен — най-малкият и обичлив човек на света, но има наистина ужасен нрав. Кръвта му кипва и едва ли знае какво прави. А баща ми…

Настъпи дълбоко мълчание.

— Татко — продължи тихо тя, — е прекалено уравновесен. Никога не можеш да разбереш какво си мисли. Никога не дава израз на каквито и да било чувства. Което вероятно е вид подсъзнателна самозащита срещу спонтанните изблици на чувства у майка ми, но понякога държането му ме безпокои.

— Мило ми дете — казах аз, — вълненията ти са съвсем излишни. И какво излиза в края на краищата — че вероятно всеки е способен на убийство.

— Предполагам, че е точно така. Дори и за мен.

— Не и за теб!

— О, да, Чарлс, не можеш да правиш изключение заради мен. Предполагам, че бих могла да убия някого. — Замълча за малко, а после додаде: — Но ако го направя, причината трябва да е съвсем основателна!

Думите й ме накараха да се засмея. Не можех да се издържа. София също се усмихна.

— Може би говоря глупости — реши тя, — но трябва да разкрием истината за смъртта на дядо ми. Длъжни сме. Ако можеше да е Бренда…

И изведнъж изпитах дълбоко съчувствие към Бренда Леонидис.