Агата Кристи
Чудноватият дом (25)

25

В градината останахме дълго. По някакво негласно споразумение, не говорехме за надвисналия върху ни ужас. Вместо това, София говореше с любов за починалата, за нещата, които са правили заедно, за игрите, които са играли като деца с Нани — и за случките, които старицата им е разправяла за Роджър, за баща им и за другите братя и сестри.

— Те са били нейните истински деца, разбираш ли. Тя дойде да ни помага едва през войната, когато Джоузефин беше бебе, а Юстас — едно смешно момченце.

В спомените си София явно търсеше успокоение и аз я насърчих да продължава.

Помислих си какво ли прави сега Тавърнър. Реших, че сигурно разпитва домочадието. Потегли някаква кола, в която беше полицейският фотограф и още двама души, а не след дълго пристигна и линейка.

София леко потрепери. Сега пък потегли линейката и разбрахме, че са откарали тялото на Нани, за да го подготвят за аутопсия.

А ние продължавахме да седим в градината и да говорим, но думите ни все повече прикриваха истинските ни мисли.

Накрая София потръпна и каза:

— Сигурно е доста късно вече — почти тъмно е. Трябва да се прибираме. Леля Едит и Джоузефин още не са се прибрали… Но вече трябваше да са се прибрали, нали?

Обзе ме неясно безпокойство. Какво ли бе станало? Дали пък Едит умишлено не държеше детето далеч от Чудноватия дом?

Влязохме вътре. София спусна всички пердета. Огънят беше запален и обстановката в огромната приемна изглеждаше елегантна, както винаги. Върху масичките бяха поставени огромни месингови вази с хризантеми.

София позвъни със звънчето и прислужницата, която бях видял на горния етаж, ни поднесе чай. Очите й бяха зачервени и подсмърчаше непрекъснато. Забелязах също, че изглеждаше уплашена и се озърташе постоянно. Магда се присъедини към нас, но чаят на Филип бе занесен в библиотеката. Магда играеше ролята на дълбоко страдаща със замръзнала и вдървена маска. Говореше съвсем малко. По някое време попита:

— Къде са Едит и Джоузефин? Много се забавиха.

Но изрече думите си с прекалено загрижен вид.

Аз самият се безпокоях все повече. Попитах дали Тавърнър е все още в къщата, а Магда ми отговори, че сигурно е тук. Тръгнах да го намеря. Казах му, че се безпокоя за мис де Хавиланд и за детето.

Той отиде веднага до телефона и даде някакви нареждания.

— Ще ви уведомя веднага, щом науча нещо — обеща той.

Благодарих му и се върнах отново в приемната. Там заварих София и Юстас. Магда я нямаше.

— Тавърнър ще ни каже, ако има нещо ново — казах аз на София.

— Нещо се е случило, Чарлс — тихо рече тя, — нещо сигурно се е случило.

— Скъпа София, не е чак толкова късно.

— Защо се безпокоите? — попита Юстас. — Сигурно са отишли на кино.

И излезе от стаята. Обърнах се към София:

— Може да е завела Джоузефин на хотел или пък до Лондон. Мисля, че е разбрала, че детето е в опасност — може би го е разбрала много по-добре от нас.

София ми отговори с помръкнал израз, който не можах да разбера съвсем.

— Тя ме целуна за довиждане…

Не разбрах какво иска да каже с тая несвързана забележка, нито пък защо я казва. Попитах дали Магда е разтревожена.

— Майка ми ли? Не, съвсем спокойна е. Тя няма никаква представа за времето. Замела се е в някаква нова пиеса от Вавасур Джоунс, наречена „Жената се разпорежда“. Смешна пиеса за някакво убийство — женски вариант на Синята брада — и ако питаш мене, пълно повторение на „Арсеник и стари дантели“, но женската роля е добра. Става въпрос за жена, обхваната от манията да бъде вдовица.

Не казах нищо. Седяхме и се преструвахме, че четем.

Към шест и половина Тавърнър отвори вратата и влезе при нас. Изражението на лицето му ни подготви за онова, което щеше да ни каже.

София се изправи.

— Е? — подкани го тя.

— Съжалявам. Трябва да ви съобщя неприятна новина. Наредих да издирят незабавно колата. Някакъв автомобилист е съобщил, че е видял Форд с подобен номер да се отбива от главния път през гората към Флакспър Хийт.

— Да не би да е по пътя за каменоломната на Флакспър?

— Да, мис Леонидис — Тавърнър замълча, а после продължи. — Колата е намерена в каменоломната. И двете пътнички са загинали. Може би е по-добре да знаете, че са умрели веднага.

— Джоузефин! — На вратата беше застанала Магда. Гласът й се извиси до писък. — Джоузефин… Детенцето ми…

София отиде до нея и я прегърна.

— Почакайте за минутка — обадих се аз.

Сетих се за нещо! Едит де Хавиланд беше написала две писма върху писалището в стаичката, а после, когато излезе в коридора, ги държеше в ръка.

Но когато се качваше в колата, писмата ги нямаше в ръката й.

Изтичах навън в коридора и се приближих до огромния дъбов шкаф. Там открих писмата, поставени на видно място зад меден чайник.

Едното беше адресирано до главния инспектор Тавърнър.

Тавърнър беше дошъл след мене. Подадох му писмото и той го отвори. Застанах до него и прочетох краткото му съдържание:

Надявам се, че настоящото ще бъде отворено след смъртта ми. Не искам да се впускам в подробности, но поемам пълната отговорност за смъртта на зет ми, Аристид Леонидис и Джанет Роу (Нани). С настоящото официално заявявам, че Бренда Леонидис и Лорънс Браун не носят никаква вина за убийството на Аристид Леонидис. Доктор Майкъл Чавес, живеещ на Харли стрийт, №783, може да потвърди, че животът ми можеше да бъде удължен само с няколко месеца. Реших да го прекъсна по този начин и да спестя на двама невинни да бъдат обвинени в убийство, което не са извършили. Разсъдъкът ми е напълно здрав и добре съзнавам какво пиша.

Едит Елфрида де Хавиланд.

Когато свърших с четенето, установих, че и София е прочела писмото — но не зная дали със съгласието на Тавърнър или не.

— Леля Едит — промърмори София.

Спомних си с каква ярост бе стъпкала в земята поветицата Едит де Хавиланд. Спомних си и за първоначалните ми подозрения към нея. Но защо…

София изрече мислите ми, преди да успея да ги оформя напълно.

— Но защо и Джоузефин? Защо е взела и Джоузефин със себе си?

— Но защо го е направила изобщо? — настоях аз. — Каква е била причината?

Но докато изрека думите си, разбрах истината. Всичко ми стана ясно. Усетих, че все още държа в ръцете си нейното второ писмо. Погледнах го и видях върху него собственото си име.

Беше по-дебело и по-твърдо от другото. Знаех какво има вътре още преди да го отворя. Разкъсах плика и отвътре изпадна малкия черен бележник на Джоузефин. Вдигнах го от пода — бележникът се разтвори в ръката ми и видях написаното върху първата страница…

Дочух ясния и спокоен глас на София, който сякаш идваше някъде отдалече.

— Напълно сме сгрешили — каза тя. — Едит не го е извършила.

— Не — рекох аз.

София се приближи до мен и прошепна:

— Джоузефин е била… нали? Точно така, Джоузефин е била.

Погледнахме едновременно към първата страница на малкия черен бележник, изписана с неоформен детски почерк:

Днес убих дядо…