Агата Кристи
Чудноватият дом (22)

22

След един от завоите на пътеката в алпинеума се появиха Роджър и Клемънси, които се движеха бързо към нас. Развяващият се спортен костюм на Роджър му стоеше много по-добре, отколкото официалното му облекло. Изглеждаше нетърпелив и развълнуван. Клемънси се мръщеше.

— Здравейте, вие там, двамата — извика Роджър. — Най-после! Бях започнал да си мисля, че никога няма да арестуват оная противна жена. Какво са чакали, не знам. Е, сега вече я спипаха с нейното нещастно приятелче — и се надявам, че ще ги обесят и двамата.

Клемънси се намръщи още по-силно и каза:

— Недей да бъдеш толкова груб, Роджър.

— Груб ли? Глупости! Умишлено хладнокръвно отровителство на беззащитен и доверчив стар човек — и щом като казвам, че съм доволен задето са задържали убийците, за да си понесат наказанието, ти ми говориш, че съм бил груб! Казвам ти, че с удоволствие бих удушил сам оная проклетница.

После добави:

— Тя нали беше с вас, когато полицаите дойдоха за нея? Как се държа?

— Ужасно беше — тихо рече София. — Беше се побъркала от страх.

— Така й се пада!

— Недей да бъдеш отмъстителен — обади се Клемънси.

— О, знам, скъпа, но ти не можеш да ме разбереш. Не беше твоят баща. Обичах баща ми. Не разбираш ли? Обичах го!

— Досега трябваше да си го разбрал — подхвърли Клемънси.

Роджър й отговори полушеговито:

— Нямаш никакво въображение, Клемънси. Ами ако бяха ме отровили мене…

Видях как притвори клепачи и стисна ръцете си. Рече троснато:

— Недей да говориш такива неща, дори и на шега.

— Не се безпокой, мила, скоро ще бъдем далеч от всичко това.

Тръгнахме към къщата. Роджър и София вървяха отпред, а Клемънси и аз завършвахме колоната. Клемънси каза:

— Предполагам, че сега… ще ни позволят да заминем, нали?

— Толкова ли бързате да заминете? — попитах аз.

— Съвсем съм съсипана.

Погледнах я изненадано. Тя срещна погледа ми със слаба отчаяна усмивка и поклати глава.

— Не сте ли разбрали, Чарлс, че през цялото време трябва да се боря? Да се боря за собственото си щастие. За щастието на Роджър. Така се боях, че семейството ще се опита да го убеди да остане в Англия. Че ще го задържат сред тях, обвързан със семейните им връзки. Страхувах се, че София ще му предложи някакъв доход и че той ще остане в Англия, защото това би означавало по-големи удобства и удоволствия за мен. Лошото на Роджър е, че не слуша. Хрумват му разни идеи, но никога не онова, което е необходимо. Та той не знае нищо. И като истински Леонидис си мисли, че щастието на жената е свързано само с удобства и пари. Но аз ще се преборя за собственото си щастие — наистина ще се преборя. Ще отведа Роджър надалеч и ще му създам живот, който е подходящ за него и в който няма да се чувства неудачник. Искам си го да бъде само мой — далеч от всички тях — и то веднага…

Изрече всичко това с приглушен и забързан глас, изпълнен с отчаяние, което ме изненада. Не бях допускал, че е толкова напрегната. Както и не бях допускал, че желае да притежава Роджър толкова силно и отчаяно.

Сетих се за странното изказване на Едит де Хавиланд. Думите „без да ги обожавам“ бе изрекла със странен глас. Замислих се дали не е имала предвид Клемънси.

Помислих си, че Роджър бе обичал баща си повече от всеки друг на света — повече дори и от жена си, колкото и да й беше предан. За първи път установих колко настойчиво е желанието на Клемънси да запази за себе си своя съпруг. Виждах, че любовта й към Роджър осмисля цялото й съществуване. За нея той бе дете, съпруг и любовник.

Пред главния вход спря кола.

— Я гледай! — викнах аз. — Ето че и Джоузефин се върна.

От колата слязоха Джоузефин и Магда. На главата на Джоузефин имаше превръзка, но иначе изглеждаше съвсем добре.

Извика веднага:

— Искам да видя златните рибки — и хукна към нас и към шадравана.

— Миличка — опита се да я спре Магда, — по-добре е да влезеш първо вътре и да си полегнеш за малко, и не е лошо и да пийнеш малко бульон.

— Недей да се тревожиш, мамо — рече Джоузефин — Няма ми нищо, а освен това не обичам бульон.

Магда изглежда се колебаеше. Знаех, че Джоузефин би могла да излезе от болницата още преди няколко дни, но бяха я задържали само поради настояването на Тавърнър: Той не можеше да си позволи никакви рискове по отношение безопасността на детето, докато не затвореше заподозрените.

Обърнах се към Магда:

— Мисля, че чистият въздух ще й подейства добре. Ще отида да я пазя.

Настигнах Джоузефин, преди да беше наближила шадравана.

— Докато те нямаше се случиха какви ли не интересни неща — рекох аз.

Джоузефин не ми отговори. Надничаше с късогледите си очи в шадравана.

— Не виждам Фердинанд — съобщи тя.

— А кой е Фердинанд?

— Онзи с четирите опашки.

— Тия рибки са много забавни. На мен ми харесва светлозлатистата.

— Много е обикновена.

— Онази бялата, на точките никак не ми харесва.

Джоузефин ме погледна презрително.

— Но това е шебункин. Те струват много — далеч повече, отколкото златните рибки.

— Не искаш ли да научиш какво се случи, Джоузефин?

— Мисля, че знам какво се е случило.

— Разбра ли, че бе намерено друго завещание и че дядо ти е оставил всичките си пари на София?

Джоузефин кимна отегчено с глава.

— Мама ми каза. Но аз вече знаех.

— Да не искаш да кажеш, че си го научила в болницата?

— Не, искам да кажа, че знаех, че дядо е оставил парите си на София. Чух го, когато й го казваше.

— Пак ли си подслушвала?

— Да. Аз обичам да подслушвам.

— Не е хубаво да правиш това и запомни, че хората, които подслушват, чуват лоши неща за себе си.

Джоузефин ме погледна особено.

— Чух го какво говореше за мен, ако това имаш предвид.

После добави:

— Нани направо пощурява, ако ме хване, че подслушвам на вратите. Казва, че младите дами не правели такива неща.

— И има право.

— Ами! — възрази Джоузефин. — В наше време няма никакви дами. Така казаха специалистите по радиото. Казаха също, че било от-жи-ве-ли-ца — старателно произнесе думата тя.

Смених темата.

— Ти се прибра малко късно и не можа да присъстваш на голямото събитие — рекох аз. — Главният инспектор Тавърнър арестува Бренда и Лорънс.

Очаквах, че Джоузефин, в ролята си на млад детектив, ще бъде очарована от подобна информация, но тя само повтори с подлудяващия ме отегчен глас:

— Да, знам.

— Не можеш да знаеш. То стана преди малко.

— По пътя срещнахме една кола. Вътре седяха инспектор Тавърнър и детективът с велурените обувки, заедно с Бренда и Лорънс, така че се досетих, че са ги арестували. Надявам се, че ги е предупредил за правата им. Знаеш, че така се прави.

Уверих я, че Тавърнър е постъпил точно според изискванията.

— Трябваше да им кажа за писмата — казах аз, оправдавайки се. — Открих ги зад цистерната. Щях да те оставя да им го кажеш ти, но нали те удариха.

Джоузефин докосна предпазливо главата си.

— Мене трябваше да ме убият — самодоволно рече тя. — Казах ти, че е време за следващото убийство. Котелът не беше подходящо скривалище за писмата. Сетих се веднага, когато видях един ден, че оттам излиза Лорънс. Знам, че не е човек, който може да оправи кранче, тръба или клапан, така че се досетих, че сигурно крие нещо.

— Но аз си мислех, че… — не довърших аз, тъй като се разнесе властният глас на Едит де Хавиланд.

— Джоузефин, Джоузефин, ела тук веднага.

Джоузефин въздъхна.

— Пак се развикаха — каза тя. — Но по-добре да тръгвам. Няма как, щом като ме вика леля Едит.

И изтича през поляната. Тръгнах бавно след нея.

След кратка размяна на думи, Джоузефин влезе в къщата. Отидох на терасата при Едит де Хавиланд.

Възрастта й пролича особено силно в светлината на утрото. Стреснах се от дълбоките бръчки и страдалческия израз върху лицето й. Стори ми се изтощена и разстроена. Усети загрижеността ми и се опита да се усмихне.

— Детето никак не изглежда зле след преживяното — рече тя. — Но трябва да се грижим повече за нея в бъдеще. Въпреки че… според мен вече не е необходимо.

Въздъхна и добави:

— Радвам се, че всичко свърши. Но какво представление беше! Ако те арестуват за убийство, поне трябва да имаш някакво достойнство. Не мога да понасям хора като Бренда, които пощуряват и започват да пищят. Хора като нея нямат никаква воля. Лорънс Браун приличаше на сгащен заек.

Обзе ме необяснимо чувство на съжаление.

— Нещастници — рекох аз.

— Да — нещастници са. Предполагам, че Бренда има достатъчно мозък в главата си, за да се погрижи за себе си. Имам предвид подходящи адвокати и всичко останало.

Стори ми се странно, че при омразата, която всички изпитваха към нея, се бяха загрижили дали Бренда ще си осигури правна защита.

— И колко ще продължи? Колко време ще отнеме цялата история? — заинтересува се Едит де Хавиланд.

Отговорих й, че не знам с точност. В полицията щяха да им прочетат обвинението и както можеше да се предполага, щяха да ги изправят пред съда. По моя преценка — три или четири месеца, а ако ги признаеха за виновни, ще последва и обжалване.

— Мислите ли, че ще ги признаят за виновни? — попита тя.

— Не знам. Не знам точно с какви доказателства разполага полицията. Има някакви писма.

— Любовни писма… Значи са били любовници?

— Били са влюбени един в друг.

Лицето й стана още по-мрачно.

— Не съм доволна, че нещата се развиха така, Чарлс. Не обичам Бренда. В миналото я мразех много. Казвала съм и остри думи за нея. Но сега… наистина мисля, че трябва да й се даде възможност — всяка съществуваща възможност. Аристид би го поискал. Смятам, че е моя грижа… Бренда да получи необходимата подкрепа.

— А Лорънс?

— О, Лорънс! — с досада сви рамене тя. — Мъжете трябва да се грижат сами за себе си. Но Аристид никога не би ни простил, ако… — не довърши мисълта си тя. — Сигурно е време за обяд. Хайде да влизаме вътре.

Обясних й, че трябва да тръгвам за Лондон.

— С вашата кола ли?

— Да.

— Хм. Чудя се дали да не дойда с вас. Според мен страшното вече мина.

— Разбира се, че ще ви взема, но ми се струва, че Магда и София ще тръгнат също, след като обядват. В тяхната кола ще ви бъде по-удобно, моята е двуместна.

— Не искам да пътувам с тях. Вземете ме с вас, но не разправяйте на другите.

Останах изненадан, но направих каквото ме помоли. По пътя към града не говорихме много. Попитах я къде да я оставя.

— На Харли стрийт^[1].

Започнах да се досещам за нещо, но не й казах нищо. Едит продължи:

— Не, много е рано. Оставате ме в Дебнъмс^[2]. Мога да хапна нещо и после да отида на Харли стрийт.

— Надявам се… — започнах аз и спрях.

— Затова не исках да пътувам с Магда. Прекалено драматизира всичко. Вдига много шум.

— Много съжалявам — казах аз.

— Няма защо да съжалявате. Животът ми беше добър. Много добър — усмихна се неочаквано. — И още не е свършил.