Агата Кристи
Чудноватият дом (2)

2

Изминаха повече от две години, преди да се върна в Англия. Не бяха лесни години. Пишех на София, а тя редовно ми отговаряше. Писмата й, както и моите не бяха любовни. Бяха по-скоро писма между близки приятели — чрез тях си разменяхме мисли и обсъждахме идеи, както и случки от ежедневието. И все пак, знаех, че що се отнася до мен, а вярвах, че същото важи и за София, чувствата ни един към друг растяха и се задълбочаваха.

Върнах се в Англия в един спокоен и облачен ден на септември. Листата на дърветата бяха като позлатени от светлините на вечерта. Вятърът подухваше игриво. Изпратих телеграма до София още от летището.

Току-що пристигнах. Да вечеряме довечера в „Марио“ девет часа.

Чарлс

Два маса по-късно, докато преглеждах „Таймс“, в колонката със съобщения за раждания, сватби и погребения, погледът ми бе привлечен от името Леонидис.

На 19.IX. в Трите фронтона, Суинли Дийн, се спомина Аристид Леонидис, на осемдесет и осем години, любим съпруг на Бренда Леонидис. От дълбоко опечалената.

Непосредствено под него, в същата колона имаше още едно съобщение:

ЛЕОНИДИС — внезапно, в къщата си Трите фронтона, в Суинли Дийн, Аристид Леонидис. От дълбоко скърбящите деца и внуци. Цветята се поднасят в църквата „Сейнт Елдред“ в Суинли Дийн.

Стори ми се, че двете известия са твърде любопитни. Сякаш при набора на вестника бяха допуснали грешка. Но мислите ми бяха изцяло заети със София. Побързах да й изпратя втора телеграма:

Току-що прочетох за смъртта на дядо ти. Много съжалявам. Съобщи ми кога можем да се видим.

Чарлс

Отговорът й дойде в шест часа, когато вече бях в къщата на баща ми:

Ще бъда в „Марио“ девет часа.

София

Мисълта за срещата ми със София едновременно ме разтревожи и ме развълнува приятно. Времето течеше подлудяващо бавно. Пристигнах в ресторанта двадесет минути по-рано и зачаках. София закъсня само пет минути.

Човек винаги се чувства неловко при срещата си с някого, когото не е виждал отдавна, но пък е мислил често за него през цялото време. Когато София най-после влезе през летящата врата, стори ми се, че срещата ни е съвсем въображаема. Облечена бе в черно, което по някакъв си странен начин, ме стресна. Повечето от другите жени бяха облечени в черно и приемах, че сигурно са в траур, но останах изненадан, че момиче като София може да е в черно — дори и заради близък роднина.

Изпихме по един коктейл, а после ни настаниха на запазената за нас маса. Разговаряхме доста забързано и трескаво — питахме се за старите ни приятели от Кайро. Държанието ни бе неестествено, но успяхме да се отърсим от първоначалната си скованост. Изказах съболезнованията си по повод смъртта на дядо й, а София тихо промълви, че всичко е станало „съвсем неочаквано“. После отново се захванахме със спомените си. Започнах да усещам с безпокойство, че нещо не е наред — нещо, което според мен, бе съвсем различно от първоначалната обяснима скованост, след като не бяхме се виждали толкова отдавна. Нещо не бе наред, съвсем не наред, със самата София. Дали не се готвеше да ми каже, че е срещнала друг, на когото държи повече, отколкото на мен? И че чувствата й към мен са били „напълно погрешни“?

Но някак си усещах, че не това бе причината, макар че не знаех каква е точно тя. Междувременно продължавахме с принудения си разговор.

После, съвсем неочаквано, докато сервитьорът ни поднасяше кафето, всичко си дойде на мястото. Ето че отново седяхме със София, както така често ни се случваше в миналото, на масичка за двама в ресторант. Като че ли никога не се бяхме разделяли.

— София! — промълвих аз.

— Чарлс! — откликна веднага тя.

Въздъхнах с дълбоко облекчение.

— Слава богу, че всичко свърши — рекох аз. — Какво ни стана и на двамата?

— Вероятно вината е моя. Държах се глупаво.

— Но нали вече всичко е наред?

— Да, всичко е наред.

Усмихнахме се един на друг.

— Скъпа! — възкликнах аз, а после добавих: — Кога можеш да се омъжиш за мене?

Усмивката й помръкна. Нещото, каквото и да бе то, бе ново между нас.

— Не знам — отвърна тя. — Не съм сигурна, Чарлс, че изобщо мога да се омъжа за тебе.

— Но, София! Защо не? Да не би защото си отвикнала от мен? Да не би да ти е необходимо време отново да свикнеш с мен? Или има някой друг? Не… — не довърших аз. — Говоря глупости. Причината не е в това.

— Не, не е — поклати глава тя. Чаках я да продължи. София добави с приглушен глас:

— Заради смъртта на дядо ми.

— Смъртта на дядо ти ли? Но защо? Какво значение има тя, за бога? Да не искаш да кажеш, че… но не можеш да мислиш така — че е заради пари? Нищо ли не ти е оставил? Но разбери, скъпа, че…

— Не е заради пари — усмихна се унило тя. — Предполагам, че ще поискаш да ме вземеш „такава, каквато съм“, както се казва. Но дядо ми никога не е губил пари през живота си.

— Но какво има тогава?

— Просто неговата смърт — виж какво, Чарлс, според мен, дядо не почина от… естествена смърт. Мисля, че може да е бил… убит…

Зяпнах я изненадано.

— Но… това е невероятно. Какво те кара да мислиш така?

— Не съм си го измислила аз. Първо, лекарят се държа особено. Отказа да подпише смъртния акт. Ще правят аутопсия. Съвсем очевидно е, че подозират нещо нередно.

Не възразих нищо. София бе много умна. Можеше да се вярва на заключенията й.

Вместо това, рекох нетърпеливо:

— Подозренията им могат да бъдат напълно неоснователни. Но да оставим това настрана и да предположим, че имат основание — какво значение имат техните подозрения за нас двамата?

— Засягат ни по някакъв начин. Ти си на дипломатическа служба. При вас обръщат голямо внимание на съпругите. Не, моля те да не казваш нещата, които напират в тебе. Иска ти се да ги изречеш и вярвам, че наистина си ги мислиш, и на теория съм съгласна с доводите ти. Но аз съм горда — дяволски горда. Искам бракът ни да бъде щастлив и за двама ни. Не ми се ще да се превърна в половинката, за която е направена саможертва от любов! А и както ти казах, може всичко да е наред…

— Искаш да кажеш, че… докторът може да е сгрешил ли?

— Дори и да не е сгрешил, няма никакво значение — ако е бил убит от предполагаемото лице.

— Какво имаш предвид, София?

— Чудовищно бе от моя страна да го кажа. Но в края на краищата, човек трябва да бъде и честен.

Опитах се да продължа, но тя ме изпревари:

— Не. Чарлс, повече няма да научиш от мен. Вероятно вече ти казах повече, отколкото трябваше. Но бях решила твърдо да те видя днес — да се срещнем лично и да те накарам да разбереш. Не можем да определяме нищо, докато не се изясни всичко.

— Поне ми разкажи какво се е случило.

София поклати глава.

— Не искам.

— Но, София…

— Не, Чарлс. Не искам да гледаш на нещата така, както ги виждам аз. Искам да гледаш на семейството ми безпристрастно.

— И как да го направя?

Вдигна поглед към мене, в прекрасните й сини очи се прокрадна странен израз.

— Ще го научиш от баща ти — каза тя.

В Кайро й бях споменал, че баща ми е помощник-комисар в Скотланд Ярд. Той все още бе на същата длъжност. Думите й ме накараха да потръпна.

— Значи е толкова сериозно, така ли?

— Така смятам. Виждаш ли човека, който седи сам на масата до вратата — доста як и тъп, с вид на бивш военен?

— Да.

— Същият беше на перона в Суинли Дийн тази вечер, когато се качвах на влака.

— Да не искаш да кажеш, че те е следил дотук?

— Да. И мисля, че ние всички сме — как му казват — под наблюдение. Намекнаха ни, че е по-добре да не напускаме къщата. Но бях решила твърдо да те видя.

Малката й упорита брадичка щръкна войнствено.

— Измъкнах се през прозореца на банята и се спуснах по водосточната тръба.

— Скъпата ми!

— Но и полицаите се оказаха много съобразителни. Особено след като ти изпратих и телеграмата. Е, както и да е — ето че сме тук заедно… Но отсега нататък, ще трябва да действаме поотделно.

Замълча, а после добави:

— Жалкото е, и няма никакво съмнение, че се обичаме.

— Няма никакво съмнение — рекох аз. — И според мен, никак не е жалко. И двамата преживяхме световната война, не един път едва избягвахме от смъртта, но не разбирам защо неочакваната смърт на един възрастен човек — впрочем, на колко години беше той?

— На осемдесет и седем.

— Да, разбира се. В „Таймс“ посочваха възрастта му. Ако питаш мен, умрял си е от старост и всеки уважаващ себе си лекар би го потвърдил.

— Ако познаваше дядо ми — рече София, — щеше да се изненадаш, че изобщо е могъл да умре от нещо.