Агата Кристи
Чудноватият дом (15)

15

— Стаята ти е готова — съобщи София.

Застанала бе до мене и гледаше към градината.

Навън всичко изглеждаше мрачно и сиво, а вятърът люлееше полуоголените дървета.

Сякаш прочела мислите ми, София подхвърли:

— Колко пусто е всичко…

Докато стояхме и гледахме, от живия плет се появи нечия сянка, а след нея и втора, идваща откъм алпинариума. И двамата изглеждаха сиви и недействителни в светлината на отиващия си ден.

Отпред вървеше Бренда Леонидис. Загърната в палто от чинчила, тя се промъкваше потайно като котка. Движенията й в спускащия се здрач ми се сториха ловки и някак си зловещи.

Зърнах я, докато минаваше край прозореца. Върху лицето й бе изписана същата изкривена и странна полуусмивка, която бях забелязал при посещението ми на горния етаж. Няколко минути по-късно в здрача се появи и Лорънс Браун, който ми се стори отслабнал и смален. Мога да кажа само едно: те не приличаха на хора, които са излезли да се поразходят. У тях имаше нещо потайно и нереално, сякаш бяха призраци.

Не знам дали бе Бренда или Лорънс, но някой от тях стъпи на клонка, която изпука.

Следвайки естествения ход на мислите, попитах:

— Къде е Джоузефин?

— Вероятно е с Юстас в учебната стая — отговори София, а после сбърчи вежди. — Тревожа се за Юстас, Чарлс.

— Защо?

— Толкова мрачен и странен е. Откакто се разболя от проклетия паралич, е съвсем различен. Не мога да разбера за какво си мисли. Понякога ми се струва, че ни мрази всичките.

— Сигурно ще го надживее. Просто е в такъв етап на развитие.

— Да, надявам се. Но наистина се тревожа, Чарлс.

— Но защо, сърце мое?

— Може би, защото мама и татко никога не са се тревожили за него. Те не се държат като майка и баща.

— Може да е само за добро. Повечето деца страдат от прекаленото внимание на родителите си, а не от тяхната незаинтересованост.

— Вярно е. Знаеш ли, преди да се върна от чужбина никога не бях си го помисляла, но те наистина са странна двойка. Баща ми явно е решил да си живее усамотено в света на неясните исторически факти, а пък майка ми се забавлява като си измисля сцени. Тазвечерната глупост бе изцяло хрумване на майка ми. Нямаше никаква нужда от събирането. Тя просто искаше да се изиграе сцената със семейния съвет. Тук й е скучно, разбираш ли, а тя иска да си създава драматични вълнения.

За миг си представих фантастичната сцена, при която майката на София отравя възрастния си свекър по най-безобиден начин, за да може да наблюдава непосредствено трагедия с убийство, в която тя играе главната роля.

Забавно хрумване! Отхвърлих го решително, но то ме изпълни с неясна тревога.

— За майка ми — продължи София, — трябва да се грижат през цялото време. Никога не можеш да знаеш какво си е наумила!

— Забрави за семейството си, София — твърдо рекох аз.

— Щеше да ми бъде много приятно, ако можех, но в настоящия момент е малко трудничко. А в Кайро бях щастлива, защото не мислех за тях.

Спомних си, че там София никога не беше споменавала за дома и за близките си.

— Затова ли никога не говореше за тях? — попитах аз. — Защото си искала да ги забравиш ли?

— Така си мисля. Ние всички сме живели винаги съвсем близо един до друг. Ние… прекалено много се обичаме. Не сме като някои семейства, в които всички се мразят сякаш са смъртни врагове. Сигурно е много неприятно, но пък почти същото е да живееш обграден отвсякъде с прекомерна любов.

После добави:

— Струва ми се, че именно това имах предвид, когато казах, че живеем заедно в малка чудновата къща. Нямах предвид, че е чудновата в лошия смисъл. Според мен, това, което имах предвид бе, че не сме имали възможността да пораснем самостоятелно, да стъпим сами на краката си. Прекалено сме свързани и усукани един в друг.

В ума ми изникна Едит де Хавиланд как стъпква с крак някакъв бурен, а София добави:

— Като поветица…

И в този миг при нас се появи Магда — разтвори широко вратата и извика:

— Мили мои, защо не си запалите лампата? Почти нищо не се вижда.

И Магда завъртя ключовете — по стените и по масите заблестяха лампи, а ние със София й помогнахме да дръпне тежките розови завеси, след което усетихме силния мирис на цветя, а майката се хвърли на канапето и извика:

— Каква невероятна сцена беше, нали? И колко сърдит беше Юстас! Каза ми, че според него всичко било съвсем непристойно. Колко са смешни тия момчета!

И въздъхна дълбоко.

— Роджър е толкова забавен. Страшно ми харесва, когато започне да си роши косата и да събаря всичко наоколо. Нали беше много мило от страна на Едит, когато му предложи своя дял от наследството? И тя го изрече напълно сериозно, трябва да знаете, не беше само някакъв красив жест. Но беше и ужасно глупаво — Филип можеше да реши, че и той трябва да направи същото! Едит, естествено, би направила всичко за семейството! Има нещо много трогателно в любовта на старата мома към децата на сестра й. Някой ден непременно ще изиграя ролята на преданата леля, която е стара мома. Любопитна, твърдоглава и предана.

— Сигурно не й е било лесно, след като сестра й е починала — забелязах аз, отказвайки да бъда въвлечен в обсъждане на още една от ролите на Магда. — След като тя никак не е обичала стария Леонидис.

Магда ме прекъсна.

— Не го е обичала ли? Кой ви го каза? Глупости. Тя беше влюбена в него.

— Мамо! — извика София.

— А ти не се опитвай да ми противоречиш, София. На твоята възраст е естествено да си мислиш, че любов може да има само между двама хубави младежи на лунна светлина.

— Тя ми каза — рекох аз, — че винаги го е ненавиждала.

— Може би, когато е дошла тук за първи път. Била е сърдита на сестра си, че се е оженила за него. Може да се каже, че винаги е имало някаква враждебност — но тя със сигурност беше влюбена в него! Милички, но аз наистина знам какво говоря! Разбира се, след като е била сестра на починалата му съпруга и така нататък, не е могъл да се ожени за нея, а си мисля, че и никога не му е дошло на ум за това, а съвсем очевидно е, че и тя не го е помислила. Била е напълно щастлива да се грижи за децата и да се кара с него. Но никак не й хареса, че той се ожени за Бренда. Никак не й хареса!

— Не повече, отколкото на тебе и на татко — обади се София.

— Не, разбира се, че ни беше неприятно! Естествено! Но на Едит й беше най-неприятно. Господи, като си спомня как гледаше Бренда!

— Хайде стига, мамо — прекъсна я София.

Магда й отправи полувиновен и изпълнен с любов поглед, като у немирно и разглезено дете.

После продължи, без никаква връзка с изговореното досега.

— Реших, че Джоузефин трябва да тръгне на училище!

— Джоузефин? На училище?

— Да. В Швейцария. Ще се погрижа за това още утре. Наистина си мисля, че трябва да я изпратим веднага. За нея е много вредно да бъде замесена в подобна ужасна история. За нея трагедията е съвсем болезнена. На нея са й необходими деца на нейната възраст. Да има училищен живот. Винаги съм смятала, че така трябва да бъде.

— Дядо не разрешаваше Джоузефин да ходи на училище — тихо рече София. — Не искаше и да чуе за подобно нещо.

— Милият стар Сладуранчо искаше всички да му бъдем под око. Много възрастните хора често проявяват подобен егоизъм. Детето трябва да бъде сред другите деца. А и животът в Швейцария е толкова здравословен — всичките зимни спортове, въздуха и храната, която е много, много по-хубава от това, което ядем тук!

— Няма ли да бъде трудно да я изпратите в Швейцария сега, когато има такива ограничения за валутата? — попитах аз.

— Глупости, Чарлс. Винаги се намира начин да уредиш нещо за образованието или пък чрез размяна с швейцарско дете — съществуват хиляди възможности. Рудолф Алстир е в Лозана. Утре ще му изпратя телеграма и ще уредя всичко. Можем да я изпратим до края на седмицата!

Магда удари с юмрук възглавницата, усмихна ни се, отиде до вратата, където застана за миг, гледайки ни с очарователна усмивка.

— Младите преди всичко — заяви тя. Така както го изрече, звучеше чудесно. — Винаги трябва да мислим първо за тях. А, мили мои — не забравяйте цветята — сините тинтяви, нарцисите…

— През октомври ли? — попита София, но Магда бе изчезнала.

София въздъхна отчаяно.

— Майка ми наистина е трудно поносима — каза тя. Хрумват й разни внезапни идеи, почва да праща хиляди телеграми и всичко трябва да се уреди от днес за утре.

— Защо трябва да изпращаме Джоузефин в Швейцария така набързо?

— Идеята за училището ми се струва, че е добра. Според мен децата на нейната възраст ще бъдат от полза за Джоузефин.

— Дядо не мислеше така — упорито повтори София.

Усетих леко раздразнение.

— Мила моя София, наистина ли мислиш, че един старец, минал осемдесетте, е най-добрият съдник за бъдещето на детето?

— Той беше най-добрият съдник за когото и да било в тая къща — каза София.

— По-добър и от леля ти Едит ли?

— Не, може би не. Тя наистина се изказваше в полза на училището. Съгласна съм, че Джоузефин е усвоила доста неприятни навици — има ужасната страст да подслушва. Но според мен го прави, защото си играе на детективи.

Дали единствено грижата за детето бе накарала Магда да вземе неочакваното си решение? Не бях сигурен. Джоузефин бе забележително добре информирана за всичко, станало преди убийството и което очевидно никак не беше нейна работа. Пълноценният училищен живот, изпълнен с игри, несъмнено щеше да й бъде от полза. Но наистина бях изненадан от внезапното и неотложно решение на Магда — Швейцария беше доста далече.