Агата Кристи
Чудноватият дом (10)

10

Разсънвах се толкова бавно, че в началото не разбрах, че съм бил заспал.

Миризмата на цветя ме удари в носа. Пред мен се появи кръгло бяло петно и сякаш заплува във въздуха. Необходими ми бяха няколко секунди, за да осъзная, че срещу мен стоеше човек — някакво лице висеше в пространството на стъпка-две от мен. Когато се опомних, успях да го разгледам по-добре. Образът все още ми напомняше някакъв неясен дух — кръгъл, с изпъкнали вежди, със сресана назад коса и с дребни като мъниста, черни очи. Но сваляйки погледа надолу открих, че има тяло — дребно и мършаво. Неясното лице се надвеси настойчиво над мене.

— Здравей — изрече то.

— Здравей — примигвайки, отвърнах аз.

— Аз съм Джоузефин.

Вече бях се досетил, че е тя. Сестрата на София, Джоузефин, беше според мен, на около единайсет или дванайсет години. Детето беше ужасно грозно и приличаше извънредно много на дядо си. Помислих си, че е възможно да е наследила и ума му.

— Ти си приятелят на София — рече Джоузефин.

Отговорих й, че не греши.

— Но ти дойде тук с главния инспектор Тавърнър. Защо дойде с главния инспектор Тавърнър?

— Той ми е приятел.

— Така ли? Хич не го харесвам. Няма да му кажа нищо.

— Какво няма да му кажеш?

— Нещата, които знам. Аз знам много неща. И ми харесва да научавам разни работи.

Джоузефин седна на облегалката на креслото и продължи да разглежда изпитателно лицето ми. Започнах да се чувствам доста неловко.

— Дядо ми беше убит. Знаеш ли?

— Да — отвърнах аз, — знам.

— Отровиха го. С е-зе-рин — произнесе внимателно думата тя. — Интересно, нали?

— Предполагам, че е интересно.

— На нас с Юстас ни е много интересно. Обичаме криминалните истории. Винаги ми се е искало да стана детектив. Сега правя точно това. Събирам доказателства.

Усещах, че детето е доста особено. То заговори отново за разследването.

— Онзи, дето дойде с главния инспектор Тавърнър, е също детектив, нали? В книгите се казва, че човек винаги може да различи тайния детектив по тежките му кожени обувки. Но този детектив носеше велурени обувки.

— Нещата се променят — казах аз.

Джоузефин прекъсна забележката ми според мислите, които я вълнуваха в момента.

— Да — рече тя, — мисля, че тук ще има доста промени. Ние ще отидем да живеем в Лондон, в една къща на крайречния булевард. Майка ми отдавна иска да се преместим. Много ще се зарадва. Смятам, че и татко няма да възрази, ако може да си вземе книгите. По-рано не можехме да си го позволим. Татко загуби страшно много пари заради „Джезъбел“.

— Джезъбел^[1] ли? — усъмних се аз.

— Да, не си ли я гледал?

— О, за пиеса ли става дума? Не, не съм я гледал. Бях в чужбина.

— Не се задържа дълго на сцената. Всъщност тя си беше пълен провал. Според мен, майка ми не е много подходяща да играе Джезъбел, а ти как мислиш?

Съпоставих впечатленията си от Магда. Нито в пеньоара с цвят на праскова, нито в шития по поръчка костюм Магда можеше да ми напомни с нещо за Джезъбел, но ми се щеше да вярвам, че има и други нейни превъплъщения, които все още не бях видял.

— Сигурно не — предпазливо подхвърлих аз.

— Дядо винаги казваше, че пиесата ще бъде провал. Казваше, че никога не би вложил пари в някоя от тия исторически библейски пиеси. Беше сигурен, че пиесата никога няма да има касов успех. Но майка ми страшно бе се запалила. И аз не я харесах много. Изобщо не приличаше на библейската притча. Според мен, мамината Джезъбел изобщо не беше такава грешница като онази в Библията. Беше голяма патриотка и всъщност си беше съвсем добричка. Ето затова ми беше скучна. И все пак, накрая стана интересно. Изхвърлиха я през прозореца. Само че никакви кучета не дойдоха да я изядат. Мисля, че не беше истинско, а ти? На мен ми харесва онази част, където кучетата я изяждат. Майка ми казва, че не можело да пуснат кучета на сцената, но аз не виждам защо да не го направят. Могат да пуснат дресирани кучета. — И тя с удоволствие изрецитира: „И те цяла я изядоха, но оставиха дланите й“. Защо не са й изяли дланите?

— Наистина не знам — отговорих аз.

— Да не вземеш да си помислиш, че кучетата са капризни? Защото нашите не са. Ядат, каквото им дадеш.

В продължение на няколко секунди, Джоузефин размишляваше върху библейската тайнственост.

— Съжалявам, че пиесата се е провалила — обадих се аз.

— Да. Майка ми беше ужасно разстроена. Рецензиите бяха просто съсипващи. Когато ги прочете, мама избухна в плач и плака целия ден, а на другия ден захвърли чинията си по Гладис и тя я предупреди, че напуска. Много смешно беше.

— Разбирам, че обичаш театъра, Джоузефин — рекох аз.

— На дядо ще му правят аутопсия — продължаваше Джоузефин. — За да открият от какво е умрял. Наричат я P. M.^[2], но мисля, че става много объркано, а ти как смяташ? Защото P. M.^[3] се казва и за министър-председателя. А също и за следобед^[4] — замислено добави тя.

— Мъчно ли ти е, че дядо ти е починал? — попитах аз.

— Не особено. Аз не го обичах много. Не ме пускаше да ходя на балет.

— Балерина ли си искала да ставаш?

— Да, и мама искаше да играя балет, и татко не възразяваше, но дядо каза, че не е за мене.

Джоузефин се смъкна от облегалката на креслото, събу обувките си и се опита да се изправи на „палци“, както мисля, че се изразяват балетистите.

— Е, трябват ми, разбира се, специални туфли за „палци“ — обясни тя, — но даже и с тях понякога пръстите на краката страшно се разраняват. — Обу се отново и попита разсеяно: — Харесва ли ти къщата?

— Не съм много сигурен — отговорих аз.

— Предполагам, че сега ще я продадат. Освен ако Бренда не остане да живее в нея. И си мисля, че чичо Роджър и леля Клемънси няма да заминават.

— Щяха ли да заминават? — с леко възбудено любопитство, попитах аз.

— Да. Щяха да тръгват във вторник. Някъде в чужбина. Щяха да заминат със самолет. Леля Клемънси си купи един нов куфар, лек като перце.

— Не знаех, че ще заминават за чужбина — казах аз.

— Не — рече Джоузефин. — Никой не знаеше. Пазеха го в тайна. Нямаше да кажат на никого, преди да заминат. Щяха да оставят бележка за дядо ми.

И добави:

— Но без да я забождат върху игленика. В разни старовремски книги пише, че така правят съпругите, когато напускат мъжете си. Но в наше време би било глупаво, защото хората вече нямат игленици.

— Естествено, че нямат. Джоузефин, знаеш ли защо чичо ти Роджър се готвеше да… се махне?

Погледна ме хитро.

— Мисля, че знам. Имаше нещо общо с работата на чичо Роджър в Лондон. Мисля си, но не съм сигурна, че е злоупотребил с нещо.

— Какво те кара да мислиш, че е така?

Джоузефин се приближи и задиша тежко в лицето ми.

— В деня, в който дядо беше отровен, чичо Роджър бе се затворил с него в стаята му и стоя там дълго. Говореха надълго и нашироко. И чичо Роджър казваше, че не е могъл да се справи, че е разочаровал дядо ми и не ставало толкова въпрос за парите, а че се чувствал безполезен, и не можело да му се вярва. Ужасно беше разстроен.

Загледах се в Джоузефин със смесени чувства.

— Джоузефин — рекох й, — никога ли не са ти казвали, не е хубаво да се подслушва на вратите?

Джоузефин закима енергично с глава.

— Разбира се, че са ми казвали. Но ако човек иска да научи нещо, трябва да подслушва на вратите. Обзалагам се, че главният инспектор Тавърнър също подслушва, а ти как мислиш?

Замислих се върху казаното. Джоузефин продължи разпалено:

— И във всеки случаи, ако той не го прави, онзи другият, с велурените обувки, сигурно подслушва. Полицаите проверяват писалищата на хората, четат им писмата и разкриват тайните им. Само дето са глупави! Не знаят къде да търсят!

Джоузефин говореше с невъзмутимо превъзходство. Оказа се, че съм доста глупав, след като не мога да разкрия загадката. Неприятното дете продължаваше:

— Юстас и аз знаем много неща, но аз знам повече от него. И няма да му ги кажа. Той казва, че жените не можели да станат големи детективи. Но според мен могат. Ще запиша всичко в бележника си, а после, когато полицаите напълно се объркат, ще отида при тях и ще им кажа: „Аз мога да ви кажа кой го е извършил“.

— Много ли криминални романи четеш, Джоузефин?

— Купища.

— И сигурно си убедена, че знаеш кой е убил дядо ти?

— Е, така си мисля, но трябва да открия още няколко улики. — Замълча, а после добави:

— Главният инспектор Тавърнър смята, че Бренда го е убила, нали така? Или че Бренда го е извършила заедно с Лорънс, защото са влюбени един в друг.

— Не е хубаво да говориш така, Джоузефин.

— Защо не? Та те са влюбени един в друг.

— Не можеш да бъдеш сигурна.

— Да, мога. Те си пишат любовни писма.

— Джоузефин! Откъде знаеш това?

— Защото съм ги чела. Ужасно блудкави писма. Но Лорънс си е такъв. Много го е било страх да отиде на война. И се заврял в мазетата, за да чисти парните котли. Когато започнаха да ни бомбардират с ракетите. Лорънс позеленя от страх — направо позеленя. Ние с Юстас се скъсахме от смях.

Не знам какво щях да кажа при тия думи, защото в същия миг отвън спря кола. Джоузефин моментално се озова до прозореца и долепи чипото си носле в стъклото.

— Кой е? — попитах аз.

— Мистър Гейтскил, адвокатът на дядо. Предполагам, че е дошъл заради завещанието.

Задъхана от възбуда, тя изтича навън от стаята, за да поднови очевидно детективските си занимания.

В стаята влезе Магда Леонидис, която за моя изненада, се приближи към мен и ме хвана за ръцете.

— Драги мой — рече тя, — слава богу, че сте все още тук. Имам голяма нужда от мъжка подкрепа.

Пусна ръцете ми, отиде до стола с висока облегалка, понамести го малко, огледа се в огледалото, а после, взе от масата малка емайлирана кутия от Батърси и замислено започна да я отваря и затваря.

Етюдът бе изигран великолепно.

София подаде глава през вратата и прошепна предупредително:

— Гейтскил!

— Знам — каза Магда.

Малко по-късно София влезе в стаята, придружена от дребен възрастен човек, а Магда остави емайлираната кутийка и тръгна да го посрещне.

— Добро утро, мисис Филип. Тръгнал съм за горния етаж. Струва ми се, че има някакво недоразумение относно завещанието. Съпругът ви ми писа, очевидно смятайки, че завещанието се съхранява при мен. Самият мистър Леонидис ми каза, че го държи в собствения си сейф. Предполагам, че и вие не знаете нещо повече, нали?

— За завещанието на горкия Сладуран ли? — попита Магда с широко отворени от изненада очи. — Не, естествено, че не знам нищо. Само не ми казвайте, че оная проклета жена горе е унищожила завещанието.

— Моля ви мисис Филип — каза той, с предупредително вдигнат пръст, — никакви необосновани подозрения. Питам само къде го е държал свекърът ви.

— Но той ви го изпрати — наистина! — след като го подписа. Всъщност, каза ни, че ви го е пратил.

— Доколкото знам от полицията, вече са прегледали личните книжа на мистър Леонидис — заяви мистър Гейтскил. — Ще трябва да поговоря веднага с главния инспектор Тавърнър.

И адвокатът излезе от стаята.

— Мила! — извика Магда. — Тя го е унищожила. Убедена съм, че го е направила.

— Хайде де, мамо, тя не би направила подобна глупост.

— Изобщо не би било глупост. Ако няма завещание, всичко ще бъде за нея.

— Шшт, ето че Гейтскил се връща пак!

Адвокатът отново влезе в стаята. С него беше и главният инспектор Тавърнър, зад когото се появи и Филип.

— Знаех от мистър Леонидис — започна Гейтскил, — че е оставил завещанието си в банката, за да бъде съхранявано на безопасно място.

Тавърнър поклати глава.

— Вече се свързах с банката. При тях няма никакви лични документи на мистър Леонидис, освен някои ценни книжа, които пазят на негово име.

— Не знам дали Роджър — или пък леля Едит… — намеси се Филип — София, я най-добре иди да ги повикаш.

Но и Роджър Леонидис, повикан наред с останалите, не можа да помогне с нищо.

— Но това са глупости, пълни глупости — заяви той. — Татко подписа завещанието и ясно каза, че ще го изпрати по пощата до мистър Гейтскил на следващия ден.

— Ако не ме лъже паметта ми — каза мистър Гейтскил, облягайки се назад с полупритворени очи — точно на двайсет и четвърти ноември миналата година, изпратих проекта на завещанието, изготвен съгласно указанията на мистър Леонидис. Той одобри проекта, върна ми го, а аз надлежно му изпратих завещанието, за да го подпише. След едноседмичен период, аз си позволих да му напомня, че все още не съм получил надлежно подписаното и заверено завещание и го попитах дали има нещо, което желае да бъде променено. Отговори ми, че е напълно удовлетворен и добави, че след като го подпише, щял да го изпрати в банката.

— Точно така е — нетърпеливо се обади Роджър. — Беше някъде към края на ноември — нали си спомняш, Филип? Татко ни събра всички една вечер и ни прочете завещанието си.

Тавърнър се обърна към Филип Леонидис.

— Спомняте ли си за подобно събиране, мистър Леонидис?

— Да — отвърна Филип.

— Беше също като в „Наследството на Мойсей“ — щастливо въздъхна Магда. — Винаги съм си мислила, че при всяко завещание има нещо много драматично.

— Мис София?

— Да — отвърна София. — Спомням си го много добре.

— И какви бяха условията на завещанието? — попита Тавърнър.

Мистър Гейтскил се готвеше да отговори, както винаги педантично, но Роджър Леонидис го изпревари.

— Завещанието съвсем не беше сложно. Електра и Джойс бяха починали и техните дялове от имуществото оставаха за татко. Синът на Джойс, Уилям, беше убит през войната в Бирма и оставените от него пари се прехвърляха на баща му. Филип, аз и децата оставахме единствените живи кръвни родственици. Баща ми ни разясни всичко. Беше оставил петдесет хиляди лири, освободени от данъци, на леля Едит; сто хиляди лири, необложени с данъци — на Бренда, освен къщата или друго подходящо жилище в Лондон, което да бъде закупено за нея, по неин избор. Остатъкът следваше да бъде разделен на три части: едната за мен, другата за Филип, а третата — разпределена между София, Юстас и Джоузефин, като дяловете на последните двама да бъдат държани в ценни книжа, докато навършат пълнолетие. Мисля, че така беше, нали, мистър Гейтскил?

— Такива бяха, грубо казано, условията на изготвения от мен документ — потвърди мистър Гейтскил доста язвително, тъй като бе лишен от възможността да изложи сам подробностите.

— Татко ни го прочете — допълни Роджър — и попита дали имаме някакви забележки, свързани със завещанието. Но естествено, нямаше никакви възражения.

— Бренда спомена нещо — обади се мис де Хавиланд.

— Да — разпалено каза Магда. — Заяви, че не можела да понася нейният мил Аристид да говори за смъртта си. Каза, че като го слушала я „побивали тръпки“. И след като той починел, тя нямало да иска нищичко от проклетите пари!

— Изявления от подобен род — подхвърли мис де Хавиланд, — са доста обичайни за хора от нейното съсловие.

Забележката й беше жестока и хаплива. Едва сега усетих каква дълбока неприязън изпитва Едит де Хавиланд към Бренда.

— Много справедливо и разумно разпределение на имуществото му — рече мистър Гейтскил.

— И след като го прочете, какво последва? — запита инспектор Тавърнър.

— След като го прочете — съобщи Роджър, — той го подписа.

Тавърнър се наведе напред.

— Как точно и кога го подписа?

Роджър се извърна и погледна умолително към жена си. В отговор на мълчаливата му молба, Клемънси реши да се обади. Всички останали изглеждаха доволни от намесата й.

— Искате да знаете какво точно се случи ли?

— Да, ако обичате, мисис Роджър.

— Свекърът ми постави завещанието върху бюрото си и помоли някой от нас — мисля, че беше Роджър, да позвъни със звънчето. И Роджър позвъня. След като Джонсън влезе да види защо го викат, свекърът ми му нареди да намери Джанет Уолмър, прислужницата. След като двамата вече бяха в стаята, той подписа завещанието и ги помоли да се подпишат под собствения му подпис.

— Напълно според изискванията — реши мистър Гейтскил. — Всяко завещание трябва да бъде подписвано от завещателя в присъствието на двама свидетели, които следва да положат собствените си подписи по същото време и на същото място.

— А после какво стана? — продължи да пита Тавърнър.

— Свекърът ми им благодари и те си излязоха. Свекърът ми взе завещанието, постави го в един голям плик и съобщи, че ще го изпрати на следващия ден до мистър Гейтскил.

— Значи всички потвърждавате — рече инспектор Тавърнър, след като ги огледа, — че настоящото описание отговаря точно на случилото се, нали?

Разнесе се утвърдителен шепот.

— Казахте, че завещанието е било върху писалището му. На какво разстояние от него бе всеки един от вас?

— Не много близо. Може би на пет-шест ярда^[5] най-малко.

— Когато мистър Леонидис ви четеше завещанието, той самият седеше ли на писалището?

— Да.

— А да се е изправял или пък да се е отдалечавал от писалището, след като прочете завещанието и преди да го подпише?

— Не.

— Могли ли са слугите да прочетат документа, когато са полагали подписите си?

— Не — отговори Клемънси. — Свекърът ми бе поставил лист хартия върху горната част на документа.

— Съвсем правилно — обади се Филип. — Съдържанието на завещанието не е работа на слугите.

— Разбирам — каза Тавърнър. — Или по-скоро, не разбирам нищо.

Извади с бързо движение някакъв голям плик и се наведе напред, за да го подаде на адвоката.

— Погледнете това — предложи той — и ми кажете какво е то.

Мистър Гейтскил извади сгънатия документ от плика. Заразглежда го с неприкрита изненада, обръщайки го отпред и отзад.

— Това тук — продума той — е доста изненадващо. Нищо не разбирам. Мога ли да попитам къде е бил този документ?

— Беше в сейфа, между другите документи на мистър Леонидис.

— Но какво има? — настоя Роджър. — За какво става въпрос?

— Именно това тук е завещанието, върху което трябваше да бъде положен подписа на баща ви, Роджър… но… не мога да разбера защо, след всичко, което казахте, то не е подписано.

— Какво? Е, предполагам, че е просто чернова.

— Не е — отговори адвокатът. — Мистър Леонидис ми върна оригиналната чернова. После изготвих завещанието — това тук — подчерта той, почуквайки с пръст, — и му го изпратих за подпис. Съгласно твърденията ви, той е подписал завещанието пред всички вас, както и пред двамата свидетели, които са положили подписите си, и въпреки това, този документ не е подписан.

— Но това е невъзможно — възкликна Филип Леонидис с такова оживление, каквото не бях забелязал досега у него.

Тавърнър попита:

— Как беше със зрението баща ви?

— Страдаше от глаукома. За четене, естествено, използваше силни очила.

— И беше ли си сложил същите очила оная вечер?

— Разбира се. Не си свали очилата, докато не подписа. Мисля, че не греша.

— Съвсем точно — рече Клемънси.

— И никой — всички сте сигурни в това, не се е приближавал до писалището, преди да е подписал завещанието, нали?

— Чудя се сега — рече с присвити очи Магда, — дали някой може да си припомни отново всичко така, както беше.

— Никой не се е приближавал до писалището — обади се София. — А и дядо беше седнал през цялото време.

— Писалището на същото място ли е сега? Не е било близо до врата, прозорец или някаква завеса?

— Беше там, където си е и сега.

— Опитвам се да разбера дали е била извършена някаква подмяна — обясни Тавърнър. — Защото сигурно нещо е било подменено. Мистър Леонидис е бил убеден, че подписва документа, който току-що е прочел на глас.

— Не е ли възможно подписът му да е бил изтрит? — предположи Роджър.

— Не, мистър Леонидис. Не е възможно да е бил изтрит, без никакви следи. Съществува една друга възможност. Настоящото да не е документът, изпратен на мистър Леонидис от мистър Гейтскил и който той е подписал във ваше присъствие.

— Напротив — рече мистър Гейтскил. — Мога да се закълна, че това е оригиналният документ. В хартията има някакъв дребен дефект — в горния ляв ъгъл на листа, който при малко повече фантазия, прилича на самолет. Още тогава го забелязах.

Всички членове на семейството започнаха да се оглеждат озадачено един друг.

— Изключително любопитно стечение на обстоятелствата — заяви мистър Гейтскил. — В досегашния ми опит няма подобен прецедент.

— Цялата история е съвсем невероятна — каза Роджър. — Ние всички бяхме там. Не е могло да стане пред очите ни.

Мис де Хавиланд се прокашля сухо.

— Недей да си хабиш приказките в твърдения, че нещо, което се е случило, не би могло да се случи — забеляза тя. — И какво е положението сега? Ето какво бих искала да знам.

Гейтскил моментално влезе в ролята на предпазливия адвокат.

— Ще трябва да проучим положението извънредно внимателно — рече той. — Настоящият документ естествено отменя всякакви предишни завещания. Разполагаме с голям брой свидетели, които са видели, че мистър Леонидис подписва документ, за който очевидно е бил убеден, че подписва най-добросъвестно като свое завещание. Хм. Много интересно. Истинска загадка от юридическо естество.

Тавърнър погледна към часовника си.

— Страхувам се — каза той, — че ви попречих да обядвате навреме.

— Няма ли да останете за обяд с нас, инспекторе? — попита Филип.

— Благодаря ви, мистър Леонидис, но трябва да се срещна с доктор Грей в Суинли Дийн.

Филип се обърна към адвоката:

— Ще обядвате ли с нас, Гейтскил?

— Благодаря ви, Филип.

Всички се изправиха. Приближих се незабелязано до София.

— Да си тръгвам или да остана? — прошепнах аз. Думите ми прозвучаха нелепо, като заглавие на викторианска песен.

— По-добре е да си тръгнеш — отвърна София.

Измъкнах се тихо от стаята, за да намеря Тавърнър.

Джоузефин се люлееше напред-назад върху тапицирана врата, водеща към помещенията отзад. Стори ми се, че е доста развеселена от нещо.

— Тия от полицията са много глупави — подхвърли тя.

София излезе от приемната.

— Какво прави досега, Джоузефин?

— Помагах на Нани.

— Сигурна съм, че си подслушвала на вратата.

Джоузефин й се изплези и избяга.

— Това дете — заключи София — е просто невъзможно.