Агата Кристи
Чудноватият дом (7)

7

— А сега — рече Тавърнър, — ще отидем да си поговорим с мисис Филип Леонидис. Сценичният й псевдоним е Магда Уест.

— Що за артистка е тя? — попитах аз. — Чувал съм й името и ми се струва, че съм я гледал в някои постановки, но не мога да си спомня кога и къде.

— Тя е от онези, вечно очакващи славата, артисти — заяви Тавърнър. — Играла е няколко главни роли в Уест Енд^[1], създала си е име в Единбургския театър, играе често в авангардните камерни театри и в неделните матинета. Но в интерес на истината, Магда не е достигнала върха, защото не е била принудена да си изкарва хляба в театъра. Могла е да избира, да ходи където си иска и понякога да влага пари и да финансира постановки, заради определени роли — обикновено съвсем неподходящи за нея. И в резултат е стигнала по-скоро до нивото на любителите, отколкото на професионалистите. И забележете, че е добра, особено в комичните роли, но режисьорите не я обичат много — смятат я за прекалено независима. Освен това създава раздори — прави скандали и обича да сплетничи. Не знам доколко е вярно, но не е много обичана от колегите си.

От приемната излезе София и съобщи:

— Майка ми ви очаква, инспекторе.

Последвах Тавърнър в обширния салон. В началото почти не можах да позная жената, която седеше на пищното канапе.

Златисточервеникавата й коса бе прибрана нагоре в прическа от времето на Едуард VII и бе облечена в добре ушит тъмносив костюм, бледолилава блуза с нежни плисета, пристегната на шията с фина перлена брошка. Едва сега оцених чара на прелестния й вирнат нос. Външността й ми напомняше смътно на известната Атийн Сеплър и ми бе почти невъзможно да приема, че пред мене седи яростното създание в пеньоара с цвят на праскова.

— Инспектор Тавърнър? — рече тя. — Заповядайте и седнете. Ще пушите ли? Много неприятен навик. В момента наистина чувствам, че просто не мога да запаля цигара.

Гласът й бе приглушен и безстрастен, като на човек, решен на всяка цена да покаже, че се владее.

— Моля, кажете с какво мога да ви бъда полезна — продължи тя.

— Благодаря ви, мисис Леонидис. Къде бяхте по време на нещастието?

— Предполагам, че съм била в колата, връщайки се от Лондон. Същия ден обядвах в „Бръшляна“ с една приятелка. После отидохме на модно ревю. После се почерпихме с други приятели в „Баркли“. И накрая, тръгнах да се прибирам. Когато пристигнах тук, всички бяха напълно объркани. Свекърът ми като че ли бе получил внезапен пристъп. Той бе… издъхнал.

Гласът й потрепери леко.

— Обичахте ли свекъра си?

— Бях предана…

Гласът й се извиси. София започна да оправя съвсем внимателно картината на Дега. Гласът на Магда се сниши отново.

— Много го обичах — тихо рече тя. — Всички го обичахме. Беше… много добър към всички нас.

— Добре ли се разбирахте с мисис Леонидис?

— С Бренда не се виждахме често.

— Защо?

— Ами, нямахме много общи интереси… Бедната мила Бренда. Сигурно е преживяла много трудни мигове през живота си.

И отново София се зае с Дега.

— Така ли? Какво имате предвид?

— О, не знам точно — поклати глава Магда с тъжна усмивка.

— Щастлив ли бе семейният живот на мисис Леонидис?

— О, да, предполагам.

— Никакви кавги?

Последва ново поклащане на главата, придружено с усмивка.

— Наистина не зная, инспекторе. Тяхната част от къщата е напълно отделена.

— Отношенията й с мистър Лорънс Браун бяха съвсем приятелски, нали?

Магда Леонидис настръхна. В погледа й към Тавърнър се четеше неприкрит укор.

— Не мисля — с достойнство изрече тя, — че трябва да ми задавате подобни въпроси. Бренда се държеше съвсем приятелски с всички. Тя наистина е много дружелюбна.

— Какво е мнението ви за мистър Лорънс Браун?

— Много е мълчалив. Никак не е неприятен, но присъствието му почти не се забелязва. В действителност, рядко съм го срещала.

— Доволна ли сте от преподаването му?

— Мисля, че да. Но не бих могла да кажа със сигурност. Филип изглежда, че е доволен.

Тавърнър възприе тактиката на изненадата.

— Извинете, че ви питам, но имало ли е, според вас, някакви любовни отношения между мистър Браун и мисис Бренда Леонидис?

Магда се изправи. Направи го като истинска гранд дама.

— Никога не съм забелязвала нещо подобно — заяви тя. — И наистина мисля, инспекторе, че не би следвало да ми задавате въпроси от подобен характер. Все пак, тя е съпруга на свекъра ми.

Идеше ми да изръкопляскам. Главният инспектор също стана.

— Подобен въпрос е по-подходящ за прислугата, нали? — подхвърли той.

Магда не сметна за нужно да му отговори.

— Благодаря ви, мисис Леонидис — завърши инспекторът и излезе.

— Ти беше чудесна, мила — възхитено рече София ма майка си.

Магда замислено засука на пръст къдрицата върху дясното си ухо и се взря изпитателно в огледалото.

— Да-а — каза тя, — мисля, че точно така трябваше да се изиграе.

София отмести погледа си към мене.

— Не трябваше ли — попита тя, — да придружиш инспектор Тавърнър?

— Виж какво, София, какво смяташ, ме…

Млъкнах. Не можех да попитам направо в присъствието на майка й, каква би следвало да бъде ролята ми. До този момент Магда Леонидис не бе проявила никакъв интерес към особата ми, освен като към човек, комуто бе натрапила заключителната си реплика за удоволствието да имаш дъщеря. Можех да съм журналист, годеник на дъщеря й, сътрудник на полицията с неясни задължения, а дори и собственик на погребално бюро — за Магда Леонидис аз във всеки случай бях просто един обикновен зрител.

Навеждайки поглед към краката си, мисис Леонидис произнесе разочаровано:

— Обувките ми не са подходящи. Никак не стават за случая.

Изпълнявайки настоятелното кимване с глава на София, побързах да последвам Тавърнър. Настигнах го във външния коридор, малко преди да мине през вратата, водеща към стълбището.

— Тръгнал съм да видя по-големия брат — обясни той.

Поставих му въпроса си ребром без повече заобикалки.

— Вижте какво, Тавърнър, като какъв трябва да се държа аз?

Въпросът ми сякаш го изненада.

— Като какъв трябва да се държите ли?

— Да, какво правя изобщо тук? Ако някой ме попита, какво би следвало да му отговоря?

— А, разбирам. — Замисли се за малко, а после рече засмян: — Някой питал ли ви е нещо?

— Ами… не.

— Тогава защо да не оставим нещата, както са. Никакви обяснения. Така е най-удобно. Особено в дом като този тук. Всички са прекалено заети със собствените си грижи и се боят да задават каквито и да е въпроси. Ще ви приемат съвсем естествено, стига да се държите уверено. Ще допуснете голяма грешка, ако започнете да обяснявате неща, за които никой не ви пита. Хм, сега влизаме през тази врата и се качваме горе. Никъде не заключват. Сигурно разбирате, че въпросите, които задавам, са вятър работа! Изобщо не ме интересува кой е бил в къщата и кой не, или пък къде е бил всеки един от тях в деня на убийството…

— Но тогава защо…

— Защото — продължи той, — така поне имам възможност да ги огледам, да ги претегля и да ги изслушам, с надеждата, че съвсем случайно, някой ще ме насочи в правилната посока. — Замълча за малко, а после промърмори: — Обзалагам се, че Магда Леонидис би могла да издрънка доста неща, ако реши да го направи.

— Но дали можем да й вярваме? — попитах аз.

— О, не — заяви Тавърнър, — не можем да й вярваме. Но може да ни насочи в правилната посока. Всеки в тази проклета къща е имал възможност и начин да го направи. Единственото, което търся, е мотивът.

Изкачихме стъпалата до втория етаж, към чийто десен коридор се минаваше през друга врата. На нея имаше месингово чукало и инспектор Тавърнър го използва по предназначението му.

Вратата се отвори неочаквано бързо от човек, който очевидно бе стоял зад нея. На вид бе доста едър и недодялан, с яки рамене, тъмна къдрава коса и много грозно, но същевременно симпатично лице. Огледа ни добре, след което бързо отклони погледа си с оня лукав и притеснен вид, който възприемат свитите, но честни хора и каза:

— О, да. Заповядайте. Влезте, де. Бях тръгнал… но няма значение. Влезте в хола. Сега ще повикам Клемънси — а, ти си вече тук, скъпа. Нека ти представя главния инспектор Тавърнър. Той… имаме ли цигари тук? Почакайте за минутка. Ако нямате нищо против. — Блъсна се в рамката на вратата, изрече притеснено „извинете“ и изчезна от стаята.

Сякаш от стаята бе излетяла бръмчаща пчела, след което настъпи пълна тишина.

Мисис Роджър Леонидис стоеше до прозореца. Моментално ме заинтригува присъствието й, както и обстановката на стаята, в която бяхме влезли.

Стените бяха боядисани в бяло — но истински бяло, а не слонова кост или бледо кремаво, за което хората казват „бяло“, когато говорят за цвета на мазилката. Липсваше всякаква украса, с изключение на картината върху полицата на камината, изобразяваща геометрична фантазия от триъгълници в тъмносиво и наситено синьо. Мебелировката бе съвсем оскъдна и се състоеше само от най-необходимото — три-четири стола, масичка със стъклен плот и малка етажерка. Нямаше никакви украшения. Имаше светлина, пространство и въздух. Разликата между хола тук и претрупаната с брокат и цветя наредба на долния етаж, бе от небето и земята. А и мисис Роджър Леонидис бе пълна противоположност на мисис Филип Леонидис. Бях убеден, че ако Магда Леонидис можеше да се държи и нерядко се държеше по най-различен начин, то Клемънси Леонидис никога не би могла да бъде друга. Жената определено имаше собствено излъчване.

Предполагам, че беше около петдесетгодишна. Късо подстриганата й посивяла коса стоеше добре на малката, хубава глава, но беше съвсем различна от подобни прически, които винаги съм намирал за грозни. Лицето й излъчваше интелигентност и чувственост, а светлосивите й очи имаха особен и неспокоен израз. Семплата й тъмночервена вълнена рокля подчертаваше чудесно стройното й тяло.

Веднага почувствах, че пред мен стои доста опасна жена… Според мен начинът й на живот бе съвсем различен от ежедневието на обикновените жени. Сега вече разбирах какво имаше предвид София, когато употреби думата „безмилостност“ по отношение на нея. В стаята беше студено и усетих, че почвам да треперя.

Клемънси Леонидис произнесе тихо и с добре обработен глас:

— Седнете, инспекторе. Има ли нещо ново?

— Смъртта е настъпила вследствие на езерин, мисис Леонидис.

— Значи е било убийство — замислено каза тя. — Но не е било нещастен случай, нали?

— Не, мисис Леонидис.

— Моля ви да бъдете много внимателен със съпруга ми, инспекторе. Новината ще го разстрои дълбоко. Той обожаваше баща си и преживява всичко много силно. Много е емоционален.

— Мисис Леонидис, добри ли бяха отношенията ви с вашия свекър?

— Да, много добри.

А после добави тихо:

— Но нямах особена слабост към него.

— Защо?

— Не одобрявах целите, които си поставяше — както и методите, с които ги постигаше.

— А мисис Бренда Леонидис?

— Бренда ли? Познавам я съвсем бегло.

— Смятате ли, че е възможно да е имало нещо между нея и мистър Лорънс Браун?

— Имате предвид някаква любовна връзка ли? Не бих казала. Но пък и не бих могла да знам.

Гласът й прозвуча съвсем безучастно.

В стаята се втурна Роджър Леонидис и сякаш пчелата бе долетяла обратно.

— Забавих се — обясни той, — заради телефона. Е, инспекторе? Какво ще кажете? Има ли някакви новини? Каква е причината за смъртта на баща ми?

— Смъртта е била причинена от езерин.

— Така ли? Боже мой! Значи е била онази жена! Омръзнало й е да чака! Може да се каже, че той я извади от калта и ето как го възнагради тя. Убила го е съвсем хладнокръвно! Господи, кръвта ми почва да кипи, само като си го помисля.

— Има ли някаква основателна причина, за да мислите, че е тя? — попита Тавърнър.

Роджър се заразхожда напред-назад, стискайки главата си с две ръце.

— Причина ли? Ами че кой друг може да е бил? Никога не съм й имал доверие, нито пък съм я възприемал! Никой от нас не я възприе. Филип и аз останахме като гръмнати, след като татко дойде един ден и ни съобщи какво е направил! На неговите години! Това беше лудост — истинска лудост. Баща ми, инспекторе, беше удивителен човек. Разсъждаваше трезво и умно като човек на четиридесет. Всичко, което съм постигнал, го дължа на него. Правеше всичко за мене — никога не ме е изоставял. Аз бях тоя, който го разочарова — ако трябва да бъда честен…

Роджър се отпусна тежко на стола. Жена му тихо пристъпи към него.

— Е, хайде, Роджър, стига толкова. Недей да се разстройваш.

— Знам, скъпа, знам — взе ръката й той. — Но как мога да бъда спокоен, как да не мисля…

— Но ние всички трябва да се успокоим, Роджър. Главният инспектор Тавърнър се нуждае от помощта ни.

— Точно така, мисис Леонидис.

— Знаете ли какво ми се ще да направя? — извика Роджър. — Иска ми се да удуша оная жена със собствените си ръце. Да го лиши от няколкото годинки, които му оставаха да живее. Само ако ми паднеше сега… — Скочи от мястото си. Кипеше от гняв. Протегна напред разтрепераните си ръце. — Да, ще й извия врата, врата ще й извия…

— Роджър! — строго викна Клемънси.

Той я погледна объркано.

— Извинявай, скъпа.

А после се обърна към нас:

— Приемете извиненията ми. Май доста се разпалих. Аз… извинете ме…

И за втори път излезе от стаята. Клемънси Леонидис се усмихна леко и обясни:

— Знаете ли, в действителност той не би убил и муха.

Тавърнър учтиво кимна на забележката й. После започна да задава обичайните си въпроси. Клемънси Леонидис му отговаряше точно и смислено.

В деня, когато починал баща му, Роджър Леонидис бил в Лондон, в Бокс Хауз — централата на „Асошиейтед Кетъринг“. Върнал се в ранния следобед и се отбил, както обикновено, при баща си. Тя самата била, както винаги, на работното си място в института „Ламбърт“ на улица „Гауър“. Прибрала се вкъщи малко преди шест часа.

— Видяхте ли се със свекъра си?

— Не. За последен път го видях предишния ден. След като вечеряхме, пихме кафе с него.

— Но не сте го виждали в деня на смъртта му?

— Не. Всъщност, ходих към неговите стаи, защото Роджър бе решил, че е забравил там лулата си — много ценна лула, но се оказа, че тя е била тук, на масичката в хола, така че не ми се наложи да безпокоя стареца. Той обичаше да си подремва към шест часа вечерта.

— Кога научихте, че е зле?

— Бренда дотича да ни каже. Сигурно е било една-две минути след шест часа.

Знаех, че въпросите му са без значение, но не можех да не се възхитя от умението, с което Тавърнър разпитваше жената. Зададе и няколко въпроса относно характера на работата й в Лондон. Тя му отговори, че се занимава с последиците от атомната радиация.

— Значи работата ви е свързана с атомната бомба, така ли?

— Работата ми няма нищо общо с разрушителната сила на атомната енергия. В нашия институт се извършват опити върху лечебните свойства на радиацията.

Тавърнър се изправи и изрази желание да разгледа тяхната част от къщата. Стори ми се, че бе леко изненадана, но с готовност се зае да му покаже помещенията.

Влязохме в спалнята, където еднаквите легла с бели завивки и съвсем обикновените тоалетни шкафчета отново ми напомниха за болница или за някаква килия в манастир. Банята също беше съвсем оскъдно обзаведена, без никакви излишества и не се виждаше никаква козметика. Кухнята бе съвсем скромна, безупречно чиста, но обзаведена с практични и спестяващи труда уреди. Накрая стигнахме до врата, която Клемънси отвори с думите:

— Тук е кабинетът на съпруга ми.

Най-после си отдъхнах. Не знам защо, но цялата строга аскетичност на видяното дотук ми подейства някак си потискащо. Влязохме в стая, където се чувстваше, че има живот. В средата й имаше огромно бюро с подвижен плот, което беше затрупано с вестници, стари лули и пепел от тютюн. Креслата бяха доста износени. Подът бе покрит с персийски килим. Върху стените висяха поизбелели групови снимки. Снимки от училище, на отбори по крикет и на войници. Имаше и рисувани с акварел картини, изобразяващи пустини, минарета, платноходки, морски пейзажи и залези. Стори ми се, че стаята е приветлива и обитавана от любещ, сърдечен и общителен човек.

Роджър се зае да ни налее по чашка от гарафата с уиски, разтребвайки непохватно столовете от книги и вестници.

— Всичко тук е пълна бъркотия. Тъкмо бях почнал да разтребвам. Изхвърлям старите вестници. Кажете колко да ви сипя. — Инспекторът отказа да пие, но аз приех. — Ще ви моля да ме извините — продължи Роджър. Подаде ми чашата, като същевременно се обърна към Тавърнър: — Прекалено се разпалих.

Той се огледа доста притеснено, но Клемънси Леонидис не бе ни последвала в стаята.

— Тя е чудесна — каза той. — За жена ми говоря. При всичките ни неприятности, поведението й бе чудесно — наистина чудесно! Не мога да ви опиша колко се възхищавам от нея. А е преживяла трудни моменти, дори ужасни. Ще ви кажа какво имам предвид. Говоря ви за времето преди да се оженя за нея. Първият й съпруг беше чудесен човек… много умен беше, според мен, но много болнав — всъщност беше болен от туберкулоза. Мисля, че беше доста добър специалист по кристалография. Работата му не бе добре платена, макар че бе доста изтощителна, но той не се отказваше. Тя му служеше предано и много го поддържаше, въпреки че й бе съвсем ясно, че той си отива. Но никога не се е оплаквала — и дума не е казала, че й било омръзнало. Винаги казваше, че е щастлива. После той умря, а тя бе съвсем съкрушена. И най-накрая склони да се омъжи за мене. Радвах се, че мога да й осигуря спокоен и щастлив живот. Исках да спре да работи, но тя, разбира се, реши, че трябва да изпълни дълга си по време на войната и все още смята, че трябва да продължава с изследванията си. Но винаги е била чудесна съпруга — най-прекрасната съпруга, която може да си пожелае един мъж. Господи, какъв късмет съм имал! Бих направил всичко за нея.

Тавърнър кимна с разбиране. После отново започна с обичайните си въпроси. Кога бил научил за смъртта на баща си?

— Бренда дотича да ме извика. Баща ми бил зле — според нея бил получил някакъв пристъп. Бях се отбил при милия старец само преди половин час. Тогава изглеждаше съвсем добре. Веднага се втурнах да го видя. Лицето му бе посиняло и дишаше тежко. Изтичах долу при Филип. Той позвъни на доктора. Аз… ние не можехме да направим нищо. Но, разбира се, нито за миг не съм допускал, че има нещо съмнително. Съмнително ли казах? Господи, как можах да го кажа.

Тавърнър и аз не без труд се измъкнахме от стаята на силно възбудения Роджър Леонидис и отново се намерихме пред вратата на площадката на горния етаж.

— Фю! — подсвирна облекчено Тавърнър. — Колко е различен от брат си. — А после добави, съвсем не на място:

— Любопитно нещо са това, стаите. Като ги види човек, може да разбере доста неща за обитателите им.

Съгласих се с него, а той продължи:

— И е много интересно, че двамата са се събрали да живеят заедно, не мислите ли?

Не бях съвсем сигурен дали говори за Клемънси и Роджър или пък за Филип и Магда. Думите му можеха да се отнасят както за едните, така и за другите. Въпреки че според мен и двата брака можеха да се определят като удачни. Особено женитбата на Роджър за Клемънси.

— Не бих казал, че той може да е отровителят, а вие? — попита Тавърнър. — Поне на пръв поглед. Но, естествено, нищо не е сигурно. По-скоро бих казал, че тя го е направила. Доста безмилостна ми се струва. Може и да е малко луда.

Отново се съгласих с него.

— Но не предполагам — добавих аз, — че би убила някого само защото не одобрява целите и начина му на живот. Може би, ако наистина е мразела стареца, но чували ли сте убийства, извършени само заради едната омраза?

— Почти не — отвърна Тавърнър. — Аз лично, никога не съм се занимавал с подобно убийство. Не, според мен е много по-добре да се насочим към Бренда. Но Бог знае, дали изобщо ще открием някакви доказателства.