Агата Кристи
Чудноватият дом (14)

14

Откъм огромния приемен салон се разнасяха неясни гласове. Поколебах се, но не влязох вътре. Тръгнах безцелно по коридора и без много да му мисля, бутнах първата тапицирана врата. Зад нея се откри неосветен коридор, но неочаквано в дъното му се отвори вратата на голяма светла кухня. На прага й се появи възрастна, доста пълна жена. Около широката й снага бе привързана много чиста бяла престилка и в мига, в който видях, усетих, че всичко е наред. Подобно усещане могат да създават винаги само добрите бавачки. Трийсет и пет годишен съм, но се почувствах успокоен също като четиригодишно момченце.

Доколкото си спомнях, Нани не бе ме виждала досега, но веднага рече:

— Мистър Чарлс, нали? Влезте в кухнята да ви дам чаша чай.

Кухнята беше просторна и създаваше добро настроение. Седнах на масата по средата, а Нани ми поднесе чаша чай и чинийка с две сладки бисквити. Почувствах се още по-силно сякаш съм отново в детската градина. Всичко си беше наред, а страховете от тъмното и непознатото бяха изчезнали.

— Мис София ще се зарадва, че сте дошъл — каза Нани. — Доста е превъзбудена. — После добави неодобрително: — Всички са много напрегнати.

Огледах се наоколо.

— Но къде е Джоузефин? Тя влезе с мене.

Нани зацъка неодобрително с език.

— Подслушва на вратите и си записва разни работи в оная глупава книжка, дето я носи постоянно със себе си — каза тя. — Трябва да тръгне на училище и да си играе с деца на нейната възраст. Казах й го на мис Едит и тя се съгласи с мен, но господарят настояваше, че за нея е най-добре да си стои вкъщи.

— Предполагам, че той много я обича — казах аз.

— Обичаше я, господине. Той ги обичаше всичките много.

Погледнах я леко изненадан, чудейки се защо за любовта на Филип към децата му се говореше категорично в минало време. Нани забеляза учудването ми и като се изчерви леко, обясни:

— Когато казах „господаря“, имах предвид стария мистър Леонидис.

Преди да успея да й отговоря, вратата се отвори и в кухнята се втурна София.

— О, Чарлс — извика тя, а после се обърна към Нани: — О, Нани, колко се радвам, че е дошъл!

— Знам, че се радваш, мила.

Нани събра разни тенджери и тигани и тръгна с тях към килера. Вратата зад нея се хлопна.

Станах от масата и се приближих към София. Обгърнах я с ръце и я притеглих към себе си.

— Скъпа моя — рекох аз. — Но ти трепериш. Какво ти е?

— Изплашена съм, Чарлс — отвърна София. — Много ме е страх.

— Обичам те — казах аз. — Ако можех да те отведа нанякъде…

София се отдръпна от мен и поклати глава.

— Не, невъзможно е. Трябва да видим как ще свърши всичко това. Но знаеш ли, Чарлс, никак не ми харесва. Никак не ми харесва да чувствам, че някой — някой в тая къща — човек, когото виждам и разговарям всеки ден, е хладнокръвен и пресметлив отровител…

Не знаех какво да й отговоря. На момиче като София, не можеш да изречеш някакви безсмислени успокоения.

— Ако само знаех… — продума тя.

— Това щеше да е още по-неприятно — съгласих се аз.

— Знаеш ли кое наистина ме плаши? — прошепна тя. — Че може никога да не го открием…

Можех да си представя ясно какъв кошмар би било… И ми се стори напълно вероятно, че може никога да не узнаем кой бе убил стария Леонидис.

Но тогава се сетих за въпроса, който исках да задам на София за нещо, което бе ме заинтригувало.

— Кажи ми, София, колко души в тази къща знаеха за езериновите капки за очи — имам предвид, първо, че дядо ти ги има и второ, че те са отровни и каква може да е фаталната доза?

— Разбирам какво имаш предвид, Чарлс. Но няма да ти свърши никаква работа. Разбери, всички го знаехме.

— Е, да, до известна степен, предполагам, но по-точно…

— Всички го знаехме съвсем точно. Бяхме се събрали всичките на кафе при дядо един ден след обяда. Той обичаше цялото му семейство да бъде около него, нали знаеш. А с очите си имаше доста неприятности. Бренда взе езерина, за да му капне в очите, а Джоузефин, която винаги пита за всичко, рече: „Защо е написано на шишенцето: Капки за очи — да не се приемат вътрешно“? А дядо ми се усмихна и отговори: „Ако Бренда направи грешка и ми инжектира някой ден капките за очи, вместо инсулина — предполагам, че ще се задавя, лицето ми ще посинее и после ще умра, защото, нали знаеш, че сърцето ми е доста слабо“. И Джоузефин извика: „О-хо!“, а дядо продължи: „Така че трябва да внимаваме Бренда да не ми сложи инжекция с езерин, вместо с инсулин, нали така?“ — София замълча, а после добави:

— Всички бяхме там и го слушахме. Разбираш ли? Всички го чухме!

Разбирах я напълно. Досега си представяй, че са били необходими някакви по-определени познания. Но вече ми стана ясно, че старият Леонидис всъщност сам бе предначертал как да бъде убит. На убиеца не му е било необходимо да изготвя някакъв план или пък да измисля каквото и да било. Простият и лесен метод за причиняване на смърт е бил подсказан от самата жертва.

Поех дълбоко дъх. Усетила за какво си мисля, София подхвърли:

— Да, отвратително, нали?

— Знаеш ли, София — бавно изрекох аз. — Има нещо, което ме озадачава.

— Да?

— Че имаш право и не би могла да е Бренда. Тя не би могла да го извърши точно по този начин — след като всички сте го чули и след като всички сте щели да си го припомните.

— Не съм сигурна, че е така. Тя е доста тъпа в известен смисъл, знаеш ли.

— Чак толкова тъпа не е — рекох аз. — Не, не може да е била Бренда.

София се отдръпна от мен.

— Не ти се иска да е била Бренда, нали? — настоя тя.

И какво можех да й кажа? Не можех в никакъв случай да й отговоря направо: „Да, надявам се, че е била Бренда“.

Но защо ли не можех? Просто защото знаех, че Бренда е съвсем сама от едната страна, а срещу нея е общата неприязън на могъщия род на Леонидис ли? От кавалерство ли? От съчувствие към по-слабия? И беззащитния ли? Представих си я как седеше на канапето в скъпия си, пищен пеньоар, спомних си отчаянието в гласа й, страха в очите й.

За щастие, в този момент на помощ ми дойде Нани, която се появи от килера. Не знам дали е почувствала, че между нас се е появило някакво несъгласие, но рече неодобрително:

— Говорите за убийства и какво ли не. Оставете това ви казвам. Оставете го на полицията. То си е тяхна работа, а не ваша.

— О, Нани, не разбираш ли, че някой в къщата ни е убиец…

— Глупости, мис София. Вече ми омръзна. Входната врата не е ли отворена постоянно — всичките врати са отворени, нищо не се заключва, все едно че каним крадците и убийците.

— Но не е могло да бъде крадец, защото нищо не е откраднато. Освен това, защо му трябва на крадеца да влиза и да отравя някого си?

— Не съм казала, че е бил крадец, мис София. Казах само, че всички врати са отворени. Всеки е могъл да влезе. Ако ме питате мене, това е работа на комунистите.

И Нани поклати доволно глава.

— Защо, за Бога, им е притрябвало на комунистите да убиват стария ми дядо?

— Ами казват, че те са на дъното на всичко, което става. Но ако не са били комунистите, помнете ми думата, че са били католиците. Вавилонски грешници са те и нищо друго.

И Нани изчезна отново в килера с вид на човек, казал нещо голямо.

София и аз се изсмяхме.

— Добра стара протестантка — забелязах аз.

— Да, нали? Хайде, Чарлс, хайде да отидем в приемната. Там се провежда нещо като семеен съвет. Бяхме решили да бъде вечерта, но започнахме по-рано.

— По-добре да не се бъркам, София.

— Щом си решил да се жениш за някоя от семейството, най-добре е да ни видиш как спорим помежду си.

— И за какво се събирате?

— Заради неприятностите на Роджър. Май вече си добре запознат за какво става дума. Но трябва да си луд, ако си мислиш, че Роджър би убил дядо ми. Ами че Роджър го обожаваше.

— Наистина не съм си помислил, че Роджър го е направил. По-скоро бих казал, че Клемънси е могла да го направи.

— Само защото аз ти го внуших. Но и тук грешиш. Не мисля, че Клемънси изобщо ще се притесни, ако Роджър загуби всичките си пари. Смятам, че дори ще бъде много доволна. Тя има необичайната страст да не притежава никакви вещи. Хайде.

Щом като София и аз влязохме в приемната, всички гласове рязко млъкнаха. Всеки от присъстващите вдигна очи към нас.

Бяха се събрали до един. Филип седеше на огромно, тапицирано в червен брокат кресло, поставено между прозорците. Красивото му лице сякаш бе студена, неприветлива маска. Приличаше ми на съдия, готвещ се да произнесе присъда. Роджър бе възседнал голямата табуретка до камината. Разрошил бе с пръсти косата си дотолкова, че тя стърчеше във всички посоки. Изглеждаше разгорещен и готов да спори. Зад него бе седнала Клемънси, чието стройно тяло ми се стори още по-крехко на фона на големия фотьойл. Отвърнала бе очи от останалите и изглеждаше, че изучава тапетите с безизразен поглед. Едит бе седнала на креслото на дядото, изпъната като струна. Плетеше с невероятна енергия и с плътно стиснати устни. Най-привлекателната гледка в стаята представляваха Магда и Юстас. Напомняха ми на картина от Гейнсбъро^[1]. Двамата бяха седнали един до друг върху канапето — тъмнокосото хубаво момче с мрачен израз, а до него, с отхвърлена назад ръка, бе се разположила Магда, херцогинята на Трите фронтона, в красива рокля от тафта, опънала напред финото си краче, обуто в атлазен пантоф.

Филип се намръщи.

— София — рече той, — съжалявам, но обсъждаме семейни въпроси от личен характер.

Иглите на мис де Хавиланд изтракаха. Готвех се да се извиня и да се оттегля, но София ме изпревари. Гласът й прозвуча ясно и решително.

— Чарлс и аз — заяви тя, — се готвим да се оженим. Искам и той да бъде тук.

— И защо пък не, за Бога? — извика Роджър и скочи буйно от табуретката. — Непрекъснато ти повтарям, Филип, че тук няма нищо лично! Целият свят ще го научи още утре или вдругиден. Във всеки случай, мило мое момче — приближи се и сложи ръка върху рамото ми, — вие знаете всичко. Нали бяхме заедно сутринта.

— Кажете ми, моля ви се — извика Магда, навеждайки се напред. — Каква е обстановката в Скотланд Ярд? Винаги съм се чудила. Има ли маса? А писалище? Столове? Какви са завесите? И никакви цветя, предполагам, нали? А диктофон?

— Стига си дрънкала, мамо — спря я София. — И без това ти нареди на Вавасур Джоунс да махне сцената в Скотланд Ярд. Реши, че намалявала въздействието.

— Ами пиесата ставаше прекалено детективска — заоправдава се Магда. — Пиесата на Едит Томпсън е категорично психологическа драма или психологическа мелодрама — кое ти се струва, че е по-подходящо?

— И вие ли сте били там сутринта? — рязко ме попита Филип. — Защо? О, разбира се… баща ви…

Лицето му се намръщи. Стана ми съвсем ясно, че присъствието ми е нежелано, но София стисна здраво ръката ми.

Клемънси ми поднесе стол.

— Седнете, моля ви — покани ме тя.

Кимнах й в знак на благодарност и седнах.

— Можете да си говорите, каквото си щете — рече мис де Хавиланд, очевидно продължавайки оттам, откъдето бяха спрели, — но според мен трябва да уважим желанията на Аристид. Когато тая история се изясни, що се отнася до мен, всичко, което съм наследила ще бъде изцяло на твое разположение, Роджър.

Роджър задърпа яростно косата си.

— Не, лельо Едит. Не! — извика той.

— И на мене ми се иска да кажа същото — намеси се Филип, — но като се вземат предвид всички подробности…

— Но, мили ми Фил, не можеш ли да разбереш? Не искам нито стотинка от когото и да било.

— Разбира се, че не може да приеме! — сопна се Клемънси.

— Във всеки случай — обяди се Магда, — ако нещата със завещанието се оправят, той ще си получи неговия дял.

— Но е възможно завещанието да не бъде оправено навреме, нали? — попита Юстас.

— На тебе тия неща не са ти ясни, Юстас — рече Филип.

— Момчето е напълно право — викна Роджър. — Каза си го съвсем точно. Нищо не може да предотврати фалита. Нищо.

Изрече думите си сякаш с удоволствие.

— Наистина няма какво да обсъждаме — реши Клемънси.

— И без това — добави Роджър, — какво значение има?

— Струва ми се, че има голямо значение — изрече Филип с плътно стиснати устни.

— Не — упорстваше Роджър. — Не! Може ли нещо друго да има по-голямо значение от смъртта на татко? Татко е мъртъв! А ние сме седнали тук да обсъждаме някакви си парични въпроси!

Страните на Филип леко порозовяха.

— Просто се опитваме да помогнем — надуто рече той.

— Знам, Фил, знам, момчето ми. Но никой нищо не може да направи. Така че за днес стига толкова.

— Предполагам — каза Филип, — че бих могъл да осигуря известна сума. Стойността на ценните книжа падна доста, а част от парите ми са вложени така, че не мога да ги пипна: осигуровката на Магда и така нататък… но…

Магда се намеси бързо:

— Разбира се, че не можеш да дадеш пари, скъпи. Безсмислено е да се опитваш, а и няма да бъде честно спрямо децата.

— Казах ви, че не искам нищо от никого! — извика Роджър. — Пресипнах да ви го повтарям. Доволен съм, че нещата си се нареждат сами.

— Става въпрос за доброто име — рече Филип. — На баща ни. А и за нашето.

— Предприятието не беше семейно. Грижата бе изцяло моя.

— Да — съгласи се Филип, гледайки го упорито. — Грижата си бе изцяло твоя.

Едит де Хавиланд се изправи и каза:

— Мисля, че си казахме всичко.

В гласа й прозвуча оная неизменна нотка на властност, която винаги постигаше своето въздействие върху останалите.

Филип и Магда се изправиха. Юстас се измъкна от стаята, а аз се загледах в тромавия му вървеж. Не беше съвсем недъгав, но походката му бе неуверена.

Роджър хвана под ръка Филип и рече:

— Ти постъпи съвсем честно, Фил, само като си помисля! — И братята излязоха заедно.

Магда измърмори: „Каква щуротия!“ и ги последва, а София заяви, че трябва да се погрижи за стаята ми.

Едит де Хавиланд остана права, прибирайки плетката си. Погледна към мене и ми се стори, че иска да ме заговори. В погледа й се четеше нещо подобно на молба. Но после промени решението си и излезе след другите.

Клемънси бе отишла до прозореца и гледаше към градината отвън. Пристъпих и застанах до нея. Тя извърна леко глава.

— Слава богу, че и това свърши — каза тя, а после добави с отвращение: — Каква невъзможна стая е тази тук!

— Не ви ли харесва?

— Не мога да дишам в нея. Винаги се усеща миризмата на увехнали цветя и на прах.

Помислих си, че се отнася несправедливо към стаята. Но разбирах какво има предвид. Несъмнено ставаше въпрос за обзавеждането.

Стаята бе обзаведена от жена — обстановката в нея бе чуждоземна, нежна и закътана от бурните пориви на природата отвън. Не бе стая, в която един мъж би се чувствал удобно за дълго. Не бе стая, в която можеш да си починеш, да прочетеш вестник, да изпушиш лула и да си вдигнеш краката върху масичката. Но независимо от всичко, аз я предпочитах пред помещението на горния етаж — олицетворение на собствената отвлечена натура на Клемънси. Общо взето, предпочитам будоара пред действащия театър.

Клемънси продължи, оглеждайки се наоколо:

— Просто една подредена сцена. Декорите на Магда за нейните представления. — Извърна поглед към мен. — Нали разбирате какво правехме преди малко? Второ действие: Семейният съвет. Магда го режисира. В него нямаше никакъв смисъл. Нямаше за какво да си говорим, нито пък какво да обсъждаме. Всичко бе натъкмено, но свърши.

В гласа й нямаше никаква тъга. Усещаше се по-скоро задоволство. Погледна ме в очите.

— О, не разбирате ли? — нетърпеливо изрече тя. — Ние сме свободни — най-после! Не разбирате ли, че Роджър се чувстваше нещастен, съвсем нещастен, и то от години? Никога не е имал никакво влечение към търговията. Той обича конете, кравите и да се размотава из околността. Но обожаваше баща си — те всички го обожаваха. Ето кое е лошото в тая къща — прекалено силното семейно чувство. Не искам да кажа, че старият беше тиранин или че ги е потискал, или пък ги е тормозел. Не беше такъв. Беше им дал пари и свобода. Беше им предан. А и те му бяха винаги предани.

— Намирате ли, че има нещо нередно в това?

— Мисля, че да. Според мен, когато децата пораснат, човек трябва да се откъсне от тях, да остане настрана, да изчезне нанякъде и да ги накара да го забравят.

— Да ги накара ли? Не смятате ли, че това е доста грубо? Принудата, в какъвто и да е вид, е неприемлива.

— Ако само не се представяше за такава силна личност…

— Човек не може да се преструва на силна личност — възразих аз. — Той е бил силна личност.

— Беше прекалено силна личност за Роджър. Роджър го боготвореше. Искаше му се да направи всичко, което баща му изискваше от него, искаше му се да бъде син, който ще се хареса на баща си. А не можеше. Баща му прехвърли на негово име „Асошиейтед Кетъринг“ — фирмата, която особено обичаше и с която се гордееше, а Роджър направи всичко възможно да върви по стъпките на стария. Но нямаше неговите способности. По въпросите на търговията Роджър е — да, ще си го кажа направо — един глупак. И това съвсем го съсипваше. Чувстваше се нещастен от години, бореше се, виждайки, че всичко отива по дяволите, идваха му неочаквано разни чудесни „идеи“ и „планове“, които винаги се проваляха и влошаваха нещата още повече. Ужасно е да чувстваш, че от година на година ставаш все по-голям неудачник. Не знаете колко нещастен е бил. Но аз знам.

Клемънси се извърна отново с лице към мен.

— Вие сте смятали, в действителност сте внушили на полицията, че Роджър е могъл да убие баща си — заради парите! Не знаете колко… колко смехотворно е подобно твърдение!

— Вече знам, че е така — смирено отвърнах аз.

— Когато Роджър разбра, че вече не може да го предотврати, че крахът ще настъпи, той всъщност се почувства облекчен. Да, така беше. Безпокоеше се, че баща му ще научи, но нищо друго не го тревожеше. Очакваше с нетърпение да започнем нов живот.

Лицето й потръпна леко, а гласът й затрепери.

— Закъде щяхте да заминете? — попитах аз.

— За Барбадос. Мой далечен братовчед почина наскоро там и ми остави имението си — о, никак не е голямо. Но все пак имаме къде да отидем. Щяхме да сме отчайващо бедни, но щяхме да си изкараме хляба — много малко е нужно на човек, за да живее. Щяхме да сме заедно, необезпокоявани и далеч от всички тях.

От гърдите й се изтръгна въздишка.

— Роджър е невъзможен човек. Щеше да се притеснява заради мене, че щяла съм да бъда бедна. Струва ми се, че у него е залегнало много дълбоко отношението на семейство Леонидис към парите. Докато първият ми съпруг беше жив, ние бяхме ужасно бедни — и Роджър смята, че съм била много смела и издръжлива! Не може да разбере, че бях щастлива — истински щастлива! Оттогава, никога не съм била толкова щастлива. И все пак, никога не съм обичала Ричард толкова, колкото обичам Роджър.

Очите й бяха полузатворени. Разбирах, че е дълбоко развълнувана.

Отвори очи, погледна към мен и каза:

— Така че, разберете, никога не бих убила, когото и да е за пари. Аз не обичам парите.

Убеден бях напълно, че говори истината. Клемънси Леонидис бе една от ония редки личности, за които парите не бяха съблазън. Подобни хора не обичат разточителството, предпочитат аскетизма и се отнасят презрително към вещите.

Все пак мнозина не проявяват личен интерес към парите, но пък могат да бъдат изкушени от властта, която му дават те.

— Може да не сте искали парите за себе си — рекох аз, — но ако се управляват разумно, с тях може да се постигнат много интересни неща. Може да се направи дарение за изследвания например.

Предполагах, че Клемънси може да се отнася фанатично към работата си, но отговорът й бе съвсем друг:

— Съмнявам се, че с дарения изобщо може да се постигне нещо. Обикновено ги изразходват неразумно. Постиженията, които имат някаква стойност, обикновено се постигат от хора, изпълнени с ентусиазъм и предприемчивост — и които имат въображение. Скъпото оборудване, обучението и опитите невинаги дават онова, което очаквате. Разходите за тях обикновено се ръководят от неподходящи хора.

— Ще се откажете ли от работата си, когато заминете за Барбадос? — попитах аз. — Предполагам, че не сте се отказали да заминете?

— О, да, веднага щом полицията ни разреши. Не, няма да ме заболи, че ще зарежа работата си. И защо ли пък? Не обичам да бездействам, но в Барбадос няма да остана без работа.

После добави нетърпеливо:

— Ох, ако можеше само да свършим бързо с тая история и да се махнем.

— Клемънси — рекох аз, — имате ли някаква представа кой го е извършил? Ако допуснем, че вие и Роджър нямате никакво участие (и наистина, не мога да открия никаква причина, поради която да сте замесени), като интелигентна жена, вие сигурно имате някаква представа кой може да го е извършил?

Погледна ме доста особено, с бърз и изплъзващ се поглед. Когато заговори, гласът й бе загубил непосредствеността си. Прозвуча ми странно, а и доста притеснено.

— Не могат да се правят предположения, не е научно обосновано — рече тя. — Може да се каже само, че Бренда и Лорънс са очевидните заподозрени лица.

— Значи смятате, че те са го извършили?

Клемънси сви рамене. Остана за миг, сякаш заслушана в нещо, а после излезе от стаята, разминавайки се на вратата с Едит де Хавиланд.

Едит дойде право при мене.

— Искам да говоря с вас — рече тя.

Сетих се за думите на баща ми. Дали пък…

— Надявам се, че не сте придобили грешни впечатления — продължи тя. — Имам предвид Филип. Много трудно е Филип да бъде разбран. Може да ви изглежда сдържан и студен, но изобщо не е такъв. Просто така се държи. Не може по друг начин.

— Наистина не съм си мислил… — започнах аз.

Но тя ме прекъсна:

— И сега това с Роджър. Филип хич не е стиснат. Никога не е постъпвал непочтено с пари. И наистина е много мил — винаги е бил мил човек, но има нужда от разбиране.

Надявам се, че я погледнах с израз на човек, който желае да го разбере.

— Според мен, това се дължи отчасти на факта, че е вторият син в семейството — продължи тя. — При второто дете често се случва така — то започва в неизгодно положение. Той обожаваше баща си, разбирате ли. Разбира се, всичките деца обожаваха Аристид, а и той ги обичаше много. Но Роджър бе за него особена гордост и радост. Като най-голям, като първото му дете. И мисля, че Филип усещаше това. Затвори се в себе си. Започна да чете книги за историята и за неща, съвсем отвлечени от ежедневния живот. Мисля, че страдаше — децата наистина страдат…

Замълча, а после продължи:

— Искам да ви кажа всъщност, че винаги е бил ревнив, заради Роджър. Предполагам, че той сам не го осъзнава. Но ми се струва, че след като Роджър се е провалил — ох, колко неприятно ми е, че трябва да го кажа, а наистина вярвам, че и той самият не го осъзнава — предполагам, че Филип не съжалява за брат си така, както би следвало.

— Искате да кажете всъщност, че той е дори доволен, че Роджър се е изложил.

— Да — рече мис де Хавиланд. — Именно това имах предвид.

— Безпокои ме, разбирате ли, че той не предложи веднага помощ на брат си — добави тя, леко намръщена.

— Защо да я предлага? — попитах аз. — В края на краищата, Роджър е оплескал всичко. Той е зрял мъж. Няма деца, за които да мисли. Ако беше се разболял или пък наистина беше изпаднал в нужда, семейството му, естествено щеше да му помогне — но не се съмнявам, че Роджър действително предпочита да започне отново всичко сам.

— О! Сигурно ще започне. Той си мисли само за Клемънси. А тя е особено създание. Наистина й е приятно да живее в лишения и да има само една чаена чаша, от която да пие всичко. Може би е модерно така. Тя няма никаква представа за миналото, никакво чувство за красота.

Усещах как ме оглежда от горе до долу с проницателните си очи.

— Какво ужасно изпитание за София — каза тя. — Така съжалявам, че младостта й ще бъде помрачена от тоя нещастен случай. Трябва да знаете, че ги обичам всичките. Роджър и Филип, а сега вече — София, Юстас и Джоузефин. Всичките са мили деца. Децата на Марша. Да, много ги обичам. — Замълча, а после рязко добави:

— Но забележете, без да ги обожавам.

Извърна се внезапно и излезе. Останах с усещането, че с последните си думи искаше да каже нещо, което не можах да разбера съвсем.