Емил Лазаров
Тангото на живота (4) (Смарагдова рапсодия)

Танго в Германия

Оскар караше колелото внимателно. Не си вярваше особено много, когато караше колело. През всички тия години той просто нямаше времето и възможността да кара колело. Като дете се занимаваше с музика, живееше в центъра на Варшава и навсякъде му беше близко пеша. После дойде гетото, където не можеше и да си помисли да кара колело.

Сега внимаваше, докато въртеше педалите.

„Сигурно отстрани изглеждам странно“ — си мислеше той. Дълъг шлифер, под него костюм, бяла риза и черна връзка, на главата шапка. Черна кръгла шапка. Взе я от синагогата, дадоха му я, когато свиреше на бар мицвата на сина на приятеля си Хаим.

Първото нещо в гетото, което промениха ортодоксалните евреи в облеклото си, беше шапката. Немците се гавреха с всеки, който носеше станалата неделима част от облеклото на ортодоксалните шапка. Не беше ясен произходът й в гардероба на най-религиозните евреи. Може би идваше от руските емигранти в Полша, които са въвели тази мода главата на религиозния да е покрита с това черно бомбе. Никъде в Тора̀та не пише, че трябва да се носи точно кръгла мека шапка. Кипа̀ да — нали само фактът, че я носиш, значи, че трябва да спазваш всичките 613 мицвот и да имаш съответното поведение в обществото? Германците малтретираха всекиго в гетото, който носи шапка и го караха да я сваля, което беше и обида към Яхве и към евреите — всеки трябва да има нещо на главата си, за да не е в пряк контакт с Него. Религиозните в гетото измисляха какви ли не каскети и барети, за да не дразнят с бомбетата си и без това освирепелите есесовци.

Затова сега, след войната, когато вече уж всичко трябваше да е нормално, нерелигиозният Оскар с удоволствие носеше кръгло черно бомбе. Под шапката се показваше дълга къдрава коса, която на места беше побеляла. Върху багажника на колелото, старателно завързана, беше кутията с бандонеона.

Мислено Оскар се усмихваше. Всъщност бандонеонът му беше немски, всички бандонеони бяха немски. Когато го получи за бар мицвата си в Полша, пак си беше немски. Сигурно е оттук някъде наблизо, си мислеше той, докато бавничко караше по тихите улици на Берлин. И колко много пропътува този инструмент… Будапеща, Нюрнберг, Яфо, Прага, Виена, Варшава, десетки големи и малки градчета, които не си спомняше вече, а сега и Берлин!

Дали е подозирал господин Банд, че неговият инструмент ще завладее света?

Оскар си спомни как без покана отиде да разгледа красивия град Прага. Разбира се, навсякъде носеше кутията с инструмента си. И когато един ден, възхитен от красотата на пролетния стар град, просто отвори кутията и засвири на моста, около него се образува тълпа. Хората не вярваха на ушите си, че тези няколко копчета могат да създават такава хармония, а тангата, изпълнявани от къдрокосия мъж, могат да са така виртуозни и страстни. Търсеха кутия, за да оставят по някоя крона, но след като не намираха, го канеха по кафенета и ресторанти да го почерпят, а Оскар им отказваше — искаше да е в красивия стар град, заедно с музиката си.

Берлин в никакъв случай не напомняше на Прага. Студен и навъсен, разделен от бившите съюзници на две части, които сякаш се надпреварваха коя да е по-грозна от другата. С войниците и полицаите в сиви строги униформи, които ходеха и от двете страни на стената по двама-трима, с кучета, и му напомняха много за есесовците от гетото. Понякога му се струваше, че и тези униформи бяха ушити от Вос или бяха от някакъв склад — останали и неизползвани от войната.

Винаги усещаше леко напрежение при разговорите с германци или при посещенията си в Германия. Спомняше си как ходеше по улиците на Варшава, как бягаше от гетото, за да свири и как благодареше всяка вечер на съдбата, че има по едно „и аз“ в повече от „а те“ и затова че е оцелял.

Беше в западната част на града. До развалините на църквата, оставена в Западен Берлин, за да напомня за бомбардировките на града, видя широка витрина, осветена и импозантна, малко нелепа в тъмния град. Подкара колелото към нея и прочете огромния надпис на витрината: „ВОС“.

 

 

Когато избухна въстанието в гетото, Оскар затвори очите на застреляния папа Рубин. Колебаеше се дали да му вземе пушката, за да стреля и той срещу всички есесовци, които види. После реши, в един миг реши, че трябва да предизвика съдбата и реши да избяга през тунела.

Този път беше много по-сложно. В кутията с бандонеона беше сложил и цивилни дрехи, чисти и обикновени като на всеки поляк отвън. Минаването по тунела под гетото беше тягостно. Навсякъде отгоре имаше есесовци с кучета. Оскар обаче почти не мислеше какво може да се случи, ако го хванат, както и не допускаше, че ще го хванат и убият. Просто бягаше, внимателно залягаше в калта, като чуеше някого отгоре, притихваше както всеки път, когато с Оксана се любеха в тунела.

Когато излезе навън и побягна с калните си дрехи по улиците, с гърба си и с цялото си тяло усещаше погледите на хората и възможността да го предадат. Бягаше напосоки, нямаше и къде да отиде.

За радост и сега имаше едно „и аз“ в повече от „а те“ — всички есесовци, които виждаше, забързано отиваха към гетото, за да унищожат всичко, което е в него. Може би не им минаваше и мисълта, че някакво еврейче, музикант при това, ще може да избяга от засилената охрана там.

Оскар даже повече се плашеше от обикновените поляци — те да не го хванат и предадат. По време на гетото и войната, при честите си излизания навън, той усещаше огромния антисемитизъм, залял Полша. Дали по религиозни причини, дали защото си мислеха, че ще спасят себе си, но много от варшавяните не симпатизираха на евреите от гетото и макар самите те да бяха окупирани и тероризирани от немците, понякога предаваха евреите или не им помагаха.

Оскар се шмугна в един вход, където за минута свали от себе си изкаляните дрехи и се преоблече с изгладените и чисти. Приглади непослушната си коса, която винаги издаваше произхода му, и маскиран на редови гражданин, понесъл бремето на войната и кутията с бандонеона, тръгна по центъра на града.

Имаше много познати и приятели поляци, на които свиреше още от времето преди войната, а и по времето на гетото. Сега трескаво премисляше къде да отиде, не искаше да ги излага на опасност, но се и колебаеше дали няма да го предадат.

На главната улица, близо до улица „Познанска“, където живееха преди войната, го спря дребен човек с угрижено лице. Оскар позна в него Андржей Грошек, учителят по ударни инструменти на Ицик, с когото няколко пъти бяха свирили по вечеринки, балове и журове. Възрастният човек изхлипа, прегърна го и безмълвно го отведе в малкия си апартамент. Точно срещу комисариата на „Познанска“, си мислеше Оскар, но поне е срещу нашия апартамент.

Не можеше да бъде щастлив, но все пак се заблуждаваше с мисълта, че е избягал и живее срещу своя апартамент. Хиляди, не, милиони спомени нахлуваха в главата му, докато гледаше къщата си и си спомняше за всичко. За детството, за Оксана, за вечерите с нея, за Ицик, когато тичаше около масата и го дразнеше, завинаги загрижената мама Ида, за папа Рубин и благата му усмивка на шабат, за баба Сара.

Оскар отслабна неимоверно, а и никога не беше пълен. Най-малко пък в гетото, където имаше недостиг на храна, можеше да каже, че е бил нещо друго, освен слаб.

Сега обаче не вкусваше храна. Пан Грошек го настани в мазето, ходеше при него поне два пъти в седмицата и връщаше почти цялото ядене, което му беше оставил предишния път. Безмълвно го поглеждаше, клатеше глава и в началото даже и не настояваше да яде.

Оскар изпадна в състоянието на безмерна тъга и се затвори в себе си. Пан Грошек имаше чувството, че талантливият музикант ще умре от тъга. Не от напрежението и стресовете на войната и гетото, не от изтезанията и недоимъка, на които са подложени всички в гетото, където след въстанието избиха половината евреи, а другите в още по-тежки условия чакаха транспорта за Аушвиц и Треблинка. Пан Грошек отдаваше тази тъга на пустинята, на онези много години, в които Мойсей е водил народа си, за да се спаси от робството на египтяните, когато в душите на този древен народ се е заселила пустинната тъга.

Чак след около месец или два Оскар започна да се храни, като наблюдаваше през малката дупка в прозореца на мазето какво става отсреща в апартамента. Виждаше забързания Порше, който с купища чертежи влизаше в техния апартамент, където сега, сигурно на масата в хола (на нашата шабатна маса!), чертаеше новата народна кола.

Името й, както и формата й — аеродинамичен бръмбар, бяха измислени от самия фюрер, а Порше беше така гениален, че успя да я начертае и конструира.

През трудната зима на 45-та година Оскар тръгна сам, само със своята кутия с бандонеона към Метлингем, където беше фабриката на Хуго Вос.

В кутията с бандонеона имаше и блокче шоколад. За Оксана.

 

 

А сега, в мрачния Берлин, до полусрутената църква, Оскар стоеше пред витрината на Вос. Гледаше парфюмите и красивите облекла по манекените на витрината.

„Може би преди 7–8 години и Оксана да е била манекенка на тези хубави дрехи?“ — терзаеше се Оскар, държейки колелото за седалката и спирачката.

В този момент пред магазина премина мъж, с права кестенява коса и лунички, който го изгледа отгоре до долу. Бяха сами на улицата, но Оскар не усети някаква заплаха, мъжът имаше сърдечно лице, бодро и с леко червени бузи.

— Какво прави посред нощ в Берлин един евреин, с това колело? Няма ли лагери за него? Защо още не си преминал като пушек през комина, приятелю? — закачливо го гледаше непознатият.

— Я дим да те няма! — усмихна се широко той.

Погледна към Оскар:

— Shwein^[1]!

— Приятно ми е, Рубинщайн! — просъска Оскар.

Музикантите имат нежни ръце, за нежните им сърца да не говорим. Иначе не биха могли да правят музика. Всеки музикант пази грижливо ръцете си, те са му жизнено необходими, за да дадат душа на звуците от инструментите си. Понякога опазването на ръцете е предмет на много закачки от хората, които никога не са свирили. Музикантите имат особено отношение към фините си пръсти и внимават с нищо да не ги повредят. Малко от тях се занимават с бокс или борба.

Ръцете на Оскар бяха нежни, с грижливо изрязани нокти. Никога през живота си не се беше бил, нито беше участвал в улични битки, даже като дете. Пазеше и двете си ръце — изключително много лявата заради цигулката и още повече дясната — заради пианото.

Пусна колелото, което се опря на витрината на магазина и после падна на земята. Непознатият се отдръпна, учуден от постъпката на слабия човек с гърбав нос и мека черна кръгла шапка върху къдравата коса. Този път Оскар изобщо не се замисли за ръцете си, сви и двете в юмрук. Силно удари с лявата учудения непознат в диафрагмата. След като онзи се наведе, инстинктивно пазейки корема си, Оскар нанесе мощен удар по лицето на минувача, който се свлече с окървавен нос пред витрината.

Оскар се учуди на своето спокойствие, както и на удоволствието, което изпита. Вдигна колелото си и с всичка сила премина през лежащия на земята. Малко по-надолу по улицата Оскар за пръв път видя паркиран „Фолксваген“. С модерната си форма на бръмбар, той беше нелеп и грозен в нощта. Оскар отвори кутията с бандонеона и извади отвертката, която носеше винаги, за да разглобява и настройва от време на време инструмента си.

Без да се оглежда даже, Оскар започна да чертае пречупени кръстове по колата. Не осъзнаваше глупостта и наивността на постъпката си. Не чувстваше нищо в себе си, но остана доволен чак като нашари със символите цялата кола. Заби отвертката в гумите на фолксвагена, после грижливо я прибра в калъфа и се качи на колелото.

Караше внимателно, но чак сега забеляза, че ръцете му треперят.

Евреите се научиха да не бъдат винаги само благи и кротки музиканти.

 

 

Когато след няколко месеца ходене пеша, криене по дворовете и спане навън на студа или при непознати хора, Оскар стигна до Метлингем, войната беше свършила. Никъде във фабриката на Вос нямаше и следа от някакви работници, още повече от бивши лагеристи.

А няколкото години след края на войната бяха един период на вечно лутане из архивите, в търсене на някаква следа и с надежда да намери Оксана.

Всъщност, си мислеше Оскар, запознах се напълно с целия механизъм на Холокоста и лагерите. Как изобщо някой може да посегне и на един човешки живот? И то в Европа и цивилизованата страна Германия? Та нали в тази същата уредена и дисциплинирана Германия са се родили Бах, Бетховен, Брамс, Хендел, Шуман? Вагнер не беше от любимците на Оскар, който се научи да ненавижда всеки антисемит, било то музикант или поет.

Какво става с човек, убил нарочно или неволно някого в същата тази Германия? По законите на всички райхове, номерирани грижливо с римските цифри I, II и III — отива в затвора. Или убиват и него.

А как можаха всичките тези културни и възпитани германци да избият толкова хора, и то в цял свят?

А къде са парите на тези избити 6 милиона?

Оскар веднъж пресметна, че само златото в устите на тия жертви и техните откраднати спестявания, стигат за възстановяването на цялата следвоенна Германия.

И какво чак толкова им се случи после на бившите нацисти? Разбира се най-бруталните от тях — десетки — бяха обесени или разстреляни. А другите милиони престъпници? Нацисти, войници, симпатизанти, убийци преки или косвени на милионите евреи по света? И то на цивилни хора, не на войници във военен конфликт? Много от надзирателите и убийците веднага или след време бяха освободени и спокойно работеха като полицаи към кметствата…

Получили парите от Америка по „Плана Маршал“, бившите нацисти, есесовци, фабриканти и предприемачи строяха с бесни темпове двете нови Германии и напредваха с пълна сила. Много по-бързо от родна Полша, където след войната Оскар не се върна никога повече.

Потискаха го комунистите, национализацията на апартамента им. Заплахата за разправа с (богатите според новата власт) евреи го плашеше и той не искаше да живее повече в гето. Затова никога повече не се върна там, но не можеше да не вижда как Германия напредва с откраднатите от сънародниците му пари, а Полша все повече затъва.

Оскар беше убеден, че мирното и цивилизовано отношение към всички военнопрестъпници е огромна грешка. Макар че в Петокнижието навсякъде пише, че на насилието не бива да се отвръща с насилие, че Господ е един и всичко вижда, Оскар искаше отмъщение. Искаше виновниците за избиването на цялото му семейство и за изчезването на Оксана да бъдат наказани.

Свърза се със Симон Визентал, австрийският архитект, който след войната постави за цел на живота си преследването и осъждането на всички военнопрестъпници. Оскар успя с огромни усилия да докаже, че във фабриката на Вос са работели концлагеристи и затворници от гетото. Успя да намери и имената на тези хора. След дълги дни, изпълнени с разговори с юристи и защитници на човешките права (къде бяха тези защитници на човешките права по време на гетото? — се питаше Оскар) успя да изправи Хуго Вос пред съда. След пламенните речи на адвокатите му Оскар отиде при отслабналия и смутен шивач и извади папки със скици.

— Тези униформи измислих аз. Започнете да ги шиете, а аз и всички мои сънародници ще наблюдаваме и ще ви избиваме, ако не ги носите. Шивачки си вземете от вашите издокарани фройлайн, да свършат някоя работа и те.

Вос погледна към скиците и се разтрепери.

Униформите бяха досущ като затворническите дрехи на хората от гетото, Треблинка и Аушвиц. Не бяха толкова одърпани, но от евтин плат. Отляво на гърдите имаше пришита част от плат, на която се мъдреше пречупен кръст. Според ранга на бившите нацисти, цветът на пречупения кръст можеше да е жълт — като звездата, която евреите носеха през войната. Черен — ако са били в СС, или виолетов — ако са били колаборанти като Вос.

Те би трябвало да носят тази униформа цял живот, докато това поколение си отиде. Поколението, което принуди евреите да носят жълти звезди.

Хуго целият трепереше. Оскар знаеше, че тази негова идея няма да се приеме насериозно, но искаше да види реакцията на човека, който му открадна Оксана.

Разбира се, Хуго беше осъден само да плати някаква глоба, а Оскар дори и не изчака края на делото. Продължи да търси Оксана, която беше изчезнала сякаш вдън земя.