Емил Лазаров
Тангото на живота (2) (Смарагдова рапсодия)

Последните слънчеви лъчи

Пушех на балкона на малкото романтично хотелче. Всяка година, в края на лятото, идвах тук да си почина от вечните нерви, които съпровождаха почти целия сезон в театъра. Плажът е пооредял, малко хора имат време и търпение да ходят на море тогава, когато даже и слънцето си тръгва оттам.

Днес обаче то си беше тук, цялата сутрин беше застинало в средата на небето. Не съвсем в средата, а по-скоро между небето и морето. Последни или не, лъчите му облизваха олисялата ми глава, шапката не помагаше, а и аз исках да му се насладя до края.

В театъра всички се чудеха защо аз, авангардният и известен режисьор, в началото на октомври (когато би трябвало да стягам актрисите и актьорите да си възстановят позабравените през лятото текстове) тайнствено изчезвам и отивам на море — в моята стая, в моето хотелче.

— Открих едно хотелче — споделих преди години в театъра, доволен и щастлив.

— Много е хубаво, елате и вие някога там — канех актрисите и колежките.

— Откъде пари да откриеш хотел? Как се открива хотел? С много пари! Откъде един авангарден режисьор може да има толкова пари, че да си купи хотел? — заядливо питаха и ме оглеждаха подозрително.

— А бе не съм го купил, открих го, ей така, съвсем случайно го открих! Без да го търся, просто ей така го открих — смеех се аз и много се забавлявах.

— Ами така кажи де, купил си нашият режисьор хотел, да-да! — вече се смееха добронамерено, защото веднага ставахме еднакво бедни. — Да не сме луди да ходим накрая на сезона, ние сме баровци, ходим си на море, когато трябва — в най-горещото време! — веднага ме слагаха на място колегите.

Умеех да работя с думите, харесва ми да описвам нещата. Ама как да им кажа защо отивам на море през октомври?

Тъмновиолетовото, в комбинация с оранжево, е много отговорна комбинация. В изкуството, в класическото, даже и трудно допустима. Авангардните художници започват да експериментират с тази комбинация цветове, навяващи в мен спомена за 60-те години на ХХ век, за периода на LSD, Sgt.Peppers, Magical mystery tours, Doors…

И за моята вратовръзка от абитуриентския бал, гордо и дръзко показваща на света моя бунт. Голям кич.

Но кич ли е природата? Защо е допуснала тази комбинация от цветове при залеза на слънцето в морето? Защо милиони хора се преместват на хиляди километри, за да видят този кич, недопустим според теорията на цветовете в изкуството?

Тъмночервеното, изригващо оранжево и жълто слънце бавно се спуска в мрака на тъмновиолетовите води на страшното море, което може и да е бурно, за да бъде контрастът и драматизмът на момента още по-голям. А може и да е спокойно, виолетово-сиво.

Никога не залязва според палитрата на академичния художник, а в един момент от само себе си в едно се събират виолетово море и недопустимо оранжево слънце.

Дръзко, нахално и невъзпитано слънце. Хулиганско чак.

И хората обичат да гледат залеза. Красив е. След него започва почивката на нощта.

При залеза енергията на отиващото си слънце се предава на умореното от дневните вълни море.

Изгревът е силен и динамичен, енергичен и безотказен.

Малко хора го гледат.

Романтиците обичаме залеза, топлинката на последните слънчеви лъчи.

А сега си пушех разсеяно и се радвах на голямата синьо/сиво/ зелено/лилава площ, много приличаща на изкуственото море, което правим в театъра с платнища, сини прожектори, пушек машини и чевръсти сценични работници. С една разлика — това тука си е истинско, шуми, мирише и е на не повече от десет метра от мен.

Наистина хубаво хотелче открих.

„Какво единство на време, място и действие“ — си мислех мързеливо — „истинска гръцка драма… или френски класицизъм… Всяка година по това време съм на това място, където морето изпълнява своето единствено действие — шуми и си ходи напред-назад… де да можеше да го режисирам това… нали съм авангарден… ама ще им дойде в повечко на критиците — и без това ме гледат накриво.“

Плажът тук е една ивица, с доста голям и широк залив.

Скалите от едната страна са много ниски, влизат в морето и често по тях има смели летовници, които се пекат. От другата страна скалите са високи, почти като микропланина, така че през цялото време не бях виждал никого в тази част на плажа.

А пък аз лично — с това коремче и полуплешивата си глава, пълна със сценарии и идеи за какво ли не, никога не бих посмял и да си помисля да се катеря по тях.