Емил Лазаров
Тангото на живота (13) (Смарагдова рапсодия)

Cyber Класика Nuova

Оксана замислено пушеше в ъгъла на кафенето. Наистина е трудно да измисли каква да е новата татуировка, която искаше да си направи. Драконът на гърба й започваше малко под лопатките. Извиваше се отляво нагоре и неговите разтворени челюсти свършваха малко под дясното й рамо. Не беше страшен, напротив, това беше един мил китайски дракон. Избра си го като протест, като символ не само на нейната млада женственост (беше на около 21 години), а и за да я закриля. Да я пази от хора като nick Амон Ра или като nick Гупи, а най-вече от досадния и деспотичен nick Омикрон, който имаше антифеминистични изказвания и много я дразнеше.

„Жената трябва да е леко гузна и с неясно чувство за вина“ — пишеше със сарказъм в чата той.

Това я вбесяваше, в началото почти разплакана тя напускаше чата, и тръшваше вратата (т.е. изключваше компютъра), но постепенно се научи да се бори с подобни врагове от интернетния ефир.

Тя излъчваше сигнали. Почти както в реалността, в интернетното пространство тя излъчваше секс, неприязън, желание и неохота, омраза и любов.

Гледаше ги изкосо, с поглед, трениран с часове пред огледалото. Знаеше, че в профил, ето така — с леко отворената уста и с премрежения поглед (стил спящият дракон), брадата надолу — е наистина секси, излъчва желание и обещава невероятни преживелици. Можеше и да отвори широко очи и да потрепери с устни, сигнал: „ела да ме спасиш!“. Имаше в репертоара си и: „стой си на мястото“, „легни“, „чакай да видя кой си“ и много други. Най-важните сигнали са за авантюра, за мирис на мускус, за похот, за желание. Всичко това тя правеше с бързите си пръсти по клавиатурата и с виртуалните буквички, които редеше на екрана.

В чатовете се превърна в звезда. Не излизаше с дни от полутъмната стаичка в Монмартър, където живееше под наем срещу родната си къща.

Оксана беше изключително доволна от това, че можеше поне да гледа малката и романтична къщичка до площада Тертр, където бе живяла с родителите си няколко години като дете (нямаше спомен от детството си, но тогава поне живееха заедно). Освен къщичката виждаше и покривите на целия романтичен хълм, а църквичката и атмосферата около нея бяха на няколко метра от входната врата.

Това, разбира се, нямаше никакво значение за живота й, който беше напълно стереотипен след получаването на бакалавърската титла.

Ставаше (не може да се каже ставаше, защото тя почти не лягаше, но вдигаше се от леглото) някъде към десет часа, в единадесет вече беше пред компютъра, за да види кои от среднощните чатещи познати, любовници, неприятели или приятели, досадници или приятелки, са останали в мрежата на закуска или на обяд. Старателно разглеждаше всички съобщения в Tweeter, Facebook, e–mail-ите и смартфона си IPhone.

После, по обед, излизаше навън и минаваше около църквата, по тясната уличка и след около десетина метра влизаше в кафенето. Справяше се добре с работата си — и как ли пък не. Елементарно усилие беше запомнянето на всякакви поръчки на туристите за обучената й да прави кибернетични модели памет. Доволни бяха от нея, и я харесваха заради екзотичния й вид.

На работа ходеше с тесни черни панталони, които започваха малко над глезените и завършваха на хълбока. Оттам се виждаше част от тялото на татуираната змия, чиято опашка почваше от слабините, а главата й се впиваше в пъпа, по-скоро в пиърсинга на пъпа. Над главата на змията имаше черна фланелка, без презрамки, в дясната си част на рамената беше смъкната — за да се вижда главата на татуирания дракон. Туристите я снимаха, шепнейки, а Оксана, когато забележеше това, обръщаше обръснатата си наполовина глава на другата страна и сочно ги псуваше, тихо и напористо, но незлобиво. Отиваше при тях и с усмивка им казваше Merde!, а туристите, неразбиращи френски език се смееха, като си мислеха, че й е приятно.

Работният й ден приключваше около полунощ, след което тя уморено прибираше бакшиша, поделен между нея и русата украинка, с която работеха, заключваше кафенето и след десетина метра зад църквата отключваше стаята си.

Преди да влезе в банята за единственото удоволствие за деня — вана с музика в слушалките от айфона, тя пускаше компютъра в стаята.

След като излезеше от ваната, цялата омотана в черен пешкир на сиви райета или наметната с черната си хавлия, Оксана влизаше в чата, в социалните мрежи или в дискусиите по нета, и така до зазоряване.

Изживяваше сексуални приключения (nick Педро беше много добър), сексуална възбуда (nick Сам), интелектуални спорове, почти научни дискусии на тема кибернетика (nick Брейн), влюбваше се и се любеше с часове с непознати (nicks Перо, Гаро and Крезо) или напускаше със сълзи любовното приключение (nick Олаф), с приятелки обсъждаха поредния любовник от нета или скубеха виртуалните си коси над загубата му, или се намразваха и ревнуваха (nick Марта) заради похожденията на поредния интернетен мачо (nick Тодо).

В последно време направи връзка с всички от нета, които имаха модерните айфони, така че прегледът на съобщенията и електронната поща ставаше по-бързо.

— Айфони от всички страни, съединявайте се! — мрачно процеждаше в събота диригентът Оскар и се смееше.

У него Оксана забелязваше нови неща. Беше й симпатичен с неговите забележки и смешки и с неохотата си да научи поне малко от новите технологии. С часове слушаше в захлас разказите му за отделни периоди от неговия живот. От него разбра какво е класическа музика, кои са Моцарт, Бах и Дебюси, за да може после да ги намери в Google и да ги подреди в базата данни Oracle в главата си.

Напоследък Оскар всеки ден я подпитваше кое как да направи на компютъра, като даже започна и да композира на него. Творбите му много не й харесваха, защото освен пънк, артрок, техно и хардкор, не слушаше друга музика, а за класиката знаеше само от приказките на диригента. Сега му показваше не само елементарни компютърни неща — работа със звуци, сваляния на програми, зареждане на драйвери — а го запозна и с новите социални мрежи, както и програмите за чат. Забелязваше у него интерес и пламъчета в очите. Това я радваше, защото всъщност Оскар беше единственият реален човек, с когото тя говореше, на когото вярваше и на когото казваше всичко. Всичко от миналото — за родителите, за следването, за омразата й към глобалистите, които не й дават работа, за досадниците, с които вечер излиза, за неприятните Гонзо, Гупи и Омикрон, които смущават погледа й към света и естетиката в комуникацията по интернет.

Оплетена в мрежата, тя даже и не забелязваше факта, че тези хора са само никове и съществуват само в ефира. Унесена в разказите, тя не съобщаваше тази подробност на Оскар. Не считаше за необходимо да му обяснява, че всичките тези нейни желания, успехи и неуспехи, терзания и радости, съществуват само в нереалния интернетен свят.

Само с него искрено споделяше всичко всяка събота, двамата пушеха дълго и/или дълбокомислено мълчаха.

— Ако бях на твоята възраст, Оксана, щях да съм с теб… Ако бях на твое място пък, щях да се омъжа за мен… Ама сега, как да стане — живея един етаж над кафенето, аз — стар класик, а ти — марсианка от ЕМО… — обикновено й казваше Оскар, взимаше си вестника и се качваше горе в апартамента си.

Оксана продължаваше да пуши. Използваше, че в събота сутрин имаше по-малко туристи, което я караше да взима и съботната сутрешна смяна и да изкара целия си уикенд в кафенето. Нямаше къде да ходи, а й трябваха и средства, все пак. За нова графична карта за компютъра, за обновяване на софтуера за чат и за камерка, за нова татуировка, която дълго обмисляше. Малко над обръснатата й коса и над шията. Под дясното ухо, точно над главата на дракона… нещо да подхожда на него и на змията… ама какво да е то…

 

 

Тази неделя Оксана влезе в стаята си по-рано от обикновено. Беше празник и собственикът реши да затвори кафенето по-рано. Тя пусна компютъра като всеки ден, съблече се и се погледна в огледалото.

„Не съм била още с никого — прошепна — кога ли ще почувствам ласките на някой истински мъж, а не само нереални думи и интернетни въздишки“ — тихо въздъхна тя. Гола отиде до банята, където пусна водата, за да напълни ваната. Обичаше да остава сама със себе си в топлата вана с многото пяна и вода. Обичаше ласките с тялото си, под звуците на музиката в слушалките. Често обаче изпадаше в несигурност и без никой от нейните интернетни познати да разбере, си поплакваше във ваната.

Мечтаеше да не е в банята, в тази вана, мечтаеше да е на морето. Където никога не беше ходила, но знаеше, че ще й хареса. Искаше да е на брега на морето, да слуша музиката на вълните и да ходи по брега с някого, наистина с някого, който да я прегърне истински, да открие ухото й от неизбръснатата част на косите и нежно да й шепне. Да легнат на пясъка до скалите и да се любят цяла нощ. Сутринта да слушат музика в някое кафене и да се държат за ръцете.

Представяше си всичко това, нежно пипаше зърната на гърдите си и въздишаше.

„Аз съм абсолютна гола вода, знам какъв е новият ми nick“ — блесна в съзнанието й, мигом стана от ваната и гола отиде до компютъра.

Влезе в най-лесния и достъпен чат за запознанства и написа:

… nick: СОДА.

… Description: 31-годишна, кестенява, дълга коса, черни очи, висше образование, 160 см, 55 кг, обичам музика, искам да съм на морето с някого и да слушам вълните.

Погледна се в огледалото. Пяната се беше задържала около главата на змията, която надничаше под нея и почти беше захапала пиърсинга на пъпа. Обърна се и видя в огледалото дракона, който пълзеше към дясното й ухо. Наведе погледа си надолу и видя локвата, която се беше образувала около краката й. Засмя се: „Ами аз наистина съм гола вода, даже не и СОДА!!“

Беше неделя, вечерта, целият Париж празнуваше.

Айфеловата кула беше завзета от тълпи туристи. Ордите от туристи, преминали преди това през площад Тертр, имаха хубави глави, много от тях набързо скицирани от художника на площада. Сега те се катереха възхитени по спорното метално постижение на инженер Айфел и щракаха напосоки Париж отвисоко. Това бяха огромни маси от хора, всички щастливи, богати, здрави и усмихнати.

В малката стаичка на Монмартър nick СОДА се доближи до компютъра. След ваната се беше наметнала с черната си хавлия. Изтрила беше сълзите, бликнали малко преди това, когато възбуждаше тялото си.

Сама, целият живот сама. Умна. Образована. Готова да работи за цялото човечество, за всички, да направи чудеса със знанията си в областта, която обичаше.

Но сама, в кафенето, без истинска работа и без бъдеще.

Сълзите бликнаха от само себе си. Рядко се самосъжаляваше, но сега тя не успя да ги спре. Капеха по хубавото й лице и се стичаха по тялото й. Чак до главата на змията, татуирана до пъпа й, която жадно ги поглъщаше.

Машинално хвърли поглед към монитора.

Имаше съобщение:

… СОДА, искаш ли към себе си едно УИСКИ? ☺☺… nick: УИСКИ.

… Description: 35 години, черна коса, 180 см, 80 кг, няколко висши, пиша класическа музика, искам да съм на морето с някого и заедно да слушаме музика.

Оксана се усмихна и написа:

… УИСКИ, уискито винаги се пие със СОДА! ☺

Помисли си: колко хубаво си написах, че съм на повечко години, по чатовете на двайсетгодишните се лепят много млади и буйни, а и аз винаги си казвах, че трийсетгодишните са вече много стари. Трябваше нещо да променя и дано сега се получи!

 

 

Париж празнуваше тази вечер. Оскар лениво се разходи из града, който беше празнично настроен. Оскар машинално регистрираше тоновете на духовата музика, която свиреше военни маршове на Марсовите полета. Бяха точни тоновете, разбира се, но като музика не го вълнуваше. Поне да бяха подкарали някой Щраус с тъпите му полки и маршове, а те свирят с такова старание военни и непознати маршове. Жалко за труда, но свирят точно, мислеше си Оскар и блуждаеше с поглед по тълпите от хора.

Беше леко уморен, може би много информация му се събра наведнъж. На стари години, казваше си, на стари години всеки може да стане за резил, никога не е късно — смееше се на себе си с музикантските шеги, които знаеше.

Хвана се за идеята да прави музика по нов начин, което само по себе си не го затрудняваше. В себе си винаги имаше много музика, която чуваше и искаше да сътвори. Но през всичките тези години имаше много работа и не успяваше да напише намисленото. И ето че някак си сега достигна до тази необходимост — да помисли най-после за това, което трябваше да остави след себе си, за това, което дължеше на музиката и на тези след себе си.

Трябваше да пише, да пише музика. От много по-рано, но унесен в делничните грижи, семейство, работа, деца, забрави за себе си и дълга си. Всеки е тук за нещо, а който може да даде от себе си повече, е длъжен да го направи. Затова е и талантът, това е кармата на талантливите — да оставят нещо след себе си, което да се запише в акашата и което да издърпа някой ден другите, по-малко талантливите, нагоре и напред. Това разбра Оскар след многото години, прекарани в музика, но не негова.

Чувстваше се млад. Изведнъж в себе си намери много сили, които по-рано като че ли не му достигаха. Сега не само работеше по цели нощи, но имаше и огромна енергия и желание да довърши музиката, която е започнал. Много му помогна Оксана, тя даже и не осъзнаваше колко много направи за него.

Всъщност Оскар беше ограничен както от обикновения живот, който водеше, така и от оркестъра, с който свиреше. Чак сега разбра, че иска нови инструменти, нови звуци, нови изпълнители. Тя му помогна с компютъра, за да научи и да разбере дълбините на електронните звуци и новите инструменти. Навлезе бързо в тях, така че произведенията, които започна да твори, имаха нов, съвсем непознат звук, форма и звучене. Нещо повече — Оскар не само написа огромна оратория за оркестър от електронни инструменти и хор. Оскар не само измисли и разви свой нов стил. Оскар поиска оркестърът му да се състои от хиляди и десетки хиляди инструменталисти и изпълнители по света.

Обсебен от идеята, Оскар заедно с Оксана проучи начините за комуникация по интернет. Оксана му показа различни системи за чат и за търсене на хора, така че към ежедневието на Оскар, освен музицирането, се добави и дълго седене пред компютърните чатове и социални мрежи. Търсеше музиканти, които да искат да свирят с него и в този стил, като постепенно достигна до идеята, която сега беше обсебила напълно съзнанието му.

Искаше да напише композиция, специално сътворена за хиляди инструменталисти. Искаше да разпрати на хиляди инструменталисти по света партитурите и щимовете за инструментите им. Виждаше всичко това като огромен световен оркестър от електронни и нови инструменти с хора, които наистина искат да правят нещо друго, нещо ново и непознато.

По нета и в социалните мрежи тези хора някога, всички заедно, през целия ден да свирят новите композиции. Оркестър от виртуални музиканти, които в един ден, всички заедно, да направят тази Музика Нуова. Заедно през компютърните мрежи. Целият свят да зазвучи, обхванат от компютърната музика Нуова. Цялата мрежа на света да се запълни с тонове и красота. Усилено работеше в тази посока, вече беше намерил и сродни души, които искаха да участват. Направиха много репетиции в системите за комуникация и в социалните мрежи, но имаше още какво много да се желае.

Сега се разхождаше уморен и на площад Трокадеро видя тълпа от непознати, които отиваха на терасата, от която се виждаше Айфеловата кула. В чантата си всеки носеше чифт обувки, грижливо ги обуваше и чакаше на масите.

Оскар приседна в очакване какво ще стане.

На подиума се появи възрастен човек с бандонеон.

„Оскар Рубинщайн!“ — ахна диригентът. Легендарният бандонеонист е тук и ще свири!

Рубинщайн кимна и засвири „Либертанго“ на Астор Пиацола.

Тангото на свободата.

Танго Нуово се налага като нов стил танго в Аржентина и Пиацола написва и изпълнява „Либертанго“. Когато диктатурата в Аржентина си отива, Астор и Оскар изпълняват „Либертанго“ — победата на свободата, на демокрацията, на освободения човешки дух!

Оскар възхитено гледаше как хората преживяват и танцуват тангото в тази грандиозна милонга пред Айфеловата кула под звуците на бандонеона на Рубинщайн. Леко привели глави или страстно прегърнати, или допрели глави в очакване. Париж се спря, въздухът стоеше, даже и клаксоните на колите не дразнеха слуха на абсолютиста Оскар. Слушаше дълбоките тонове на тангото, излизащо от фините пръсти на възрастния вече Рубинщайн.

Искам да не съм сам. Искам да съм млад, за да имам време да постигна мечтите си, да напиша цялата музика, която имам в главата си. Музика Нуова трябва да съществува, трябва веднага да я напиша.

Оскар бързо стана, премина през танцуващите двойки в милонгата. Качи се на метрото, после пеша догоре, до апартамента на Монмартър.

Пусна компютъра. Добре, че Оксана ми показа как да се справям с него, си помисли. Харесваше я и наистина си мислеше, че ако беше по-млад, сигурно щяха да са заедно, чувстваше я, разбираше я, а и тя него.

Влезе в чата, където искаше да потърси още музиканти за проекта.

Видя, че има нови посетители, един nick му направи впечатление.

От пръв поглед хареса профила му: искам да слушам музика, nick СОДА.

Усмихна се и си направи веднага nick УИСКИ.

Написа: nick: УИСКИ.

… СОДА, искаш ли към себе си едно УИСКИ? ☺

Стана му малко неудобно, че вече е толкова възрастен и се занимава с такива неща. Но колко пъти вече му казваше Оксана — Оскаре, защо не си по-млад? Освен това, той се чувстваше млад, само хардуерът на тялото нещо се е поизхабил, но софтуерът в главата му, както би казала Оксана, си е нов.

Затова дописа:

… Description: 35 години, черна коса, 180 см, 80 кг, пиша класическа музика, искам да съм на морето с някого и заедно да слушаме музика.

 

 

Оскар беше на компютъра по цели дни. Вече не само пишеше музика и не само събираше музиканти за виртуалния си проект.

Точно в полунощ, на екрана на компютъра в програмата скайп, се показваше nick СОДА.

Говореха по цели нощи.

Оксана, както винаги, седеше пред компютъра по цели дни и нощи.

Вече всяка вечер, точно в полунощ след кафенето (ох, по-бързо да мине смяната), се изкъпваше (хайде по-бързо — имам среща с Уиски!)

 

 

УИСКИ: СОДА, здравей, как мина денят?

СОДА: УИСКИ, мислех през цялото време за теб. Искам да сме заедно на море, да слушаме вълните и да чуваме музика.

УИСКИ: Заминаваме, мога да тръгна всеки ден, готов съм с оркестрацията и ще ти покажа какво пиша.

СОДА: Но аз съм на работа, която не ми е по вкуса, нито пък искам да я работя.

УИСКИ: СОДА, и аз съм така, правя каквото трябва, а не каквото искам, а аз искам само да свиря и да композирам.

СОДА: УИСКИ, идвам с теб, където и да е!

УИСКИ: Заминаваме на море.

 

 

Оскар продължаваше да ходи в кафенето всеки ден и както винаги в събота поръчваше кафе и чакаше Оксана да му говори за новите си постижения. Намираше в нея промяна, поне във външния й вид — пускаше си коса, вече не беше с обръсната от едната страна глава както по-рано.

Оскар не забелязваше малките промени в облеклото й, но не можеше да не види, че вече не е с дрехи в черно. Носеше цветовете, които бяха любими на жена му. Облечена беше модерно и винаги с вкус. Даже забеляза, че е махнала пиърсинга от устната си.

Оксана също виждаше промени у Оскар. Както преди, така и сега, тя го харесваше. Вече не обръщаше внимание на възрастта му, струваше й се, че са на една възраст, еднакво млади или еднакво стари. Говореха един през друг — за работата му, за инструментите, които използва в мрежата, за новите му музиканти. Оксана забелязваше, че е все по-уморен, отдаваше го на големия обем работа, който трябва да свърши диригентът всеки ден, до късно през нощта.

Оскар внимателно слушаше за новия приятел на Оксана — млад, интересен мъж, който най-после е завладял сърцето й. „Затова се е променила“, радваше се той. Харесваше Оксана от първия ден, в който я видя, но след връзката си с младата арфистка не допускаше чувства. Радваше се, че умната и красива сервитьорка Оксана най-после е намерила мъжа на живота си и говори непрекъснато за него.

Оскар беше влюбен в своята нощна позната от чата, nick СОДА. Вчера вечерта се уговориха да отидат заедно на море. Там ще се опознаят по-добре, си мислеше Оскар, малко притеснен от възрастта, която беше посочил в профила си. Не искаше да заблуждава нощната си приятелка, но все му се струваше, че възрастта му може да е пречка. Когато заговориха на тая тема по време на полунощната си среща, СОДА го успокои, че възрастта за нея няма никакво значение. Търсеше човек, с когото да се разбира и когото да обича, не търсеше млад манекен или познанство за една нощ.

Оскар нетърпеливо седна пред компютъра и написа няколко писма. Едното към управата на оркестъра, където сухо им съобщаваше, че си взима неплатен отпуск.

Другото към жена си, в което написа откровеното си мнение за тенора, с когото избяга, за нейните хубави очи, заради които се запозна с нея в консерваторията, за първото им море — там до скалите, за вечно изгорелите й филийки с яйца за закуска, които не обичаше, но никога не й беше казал.

На децата си написа къде ще са парите от продадения апартамент. А преди да ги получат — да се оправят сами, мислеше си. Дописа, че условието, за да получат парите, е да си стъпят самостоятелно на краката.

Взе купчина нотни листа, старателно записа всички тонове, които чуваше в нощта през отворения прозорец. Написани като ноти и разписани в акорди не изглеждаха така зле. Даже и интересно ще се получи, ето виж, тук започват тимпаните, към тях се прибавят в унисон тромпетите, ама стакато — ми бемол, ми бемол, си бемол, си бемол. А сега отгоре гласовете — в кварти, под тях челите държат дълги тонове, през целия такт, а отгоре флейтите, ама каденца леки и бързи, виж колко хубаво звучи! Като Реквиема на гения Моцарт!

Оскар се усмихна, почувства леко гъделичкане в тила, косата му настръхна. Това чувство беше точно такова, когато като млад реши да учи музика веднага след като чу Реквиема на Моцарт. Космите на ръката му бяха настръхнали и една сила го накара да преодолее всички изпити и конкурси.

Внимателно загаси лампите и затвори прозореца, после се замисли и го отвори отново — улицата задължително трябваше да влиза в тоя апартамент.

Запъти се към недалечната гара с малка чанта и голям свитък празни нотни листа. Знаеше, че ще намери местенцето до скалите на морския бряг, където ходеха през студентските години с жена си.

„Отивам до скалите, на морето. Ще гледам залеза и ще те чакам, Оксана. Там съм млад“, написа Оскар на бележка, откъсната от нотния лист, когато мина покрай смълчалото се и празно през нощта кафене.

После се сети и добави:

„PS. Поръчвам две уискита със сода! ☺ Обичам те! УИСКИ.“

Бързаше да стигне нощния влак, затова не успя да види, нито да вземе листчето пъхнато под вратата на апартамента му.

„Оскаре, обичам те! Заминавам за морето и ще те чакам там, до скалите, на залез-слънце, въпреки че си падам по изгрева! СОДА.

PS. Татуирах под дясното си ухо едно малко слънце, казвам му Оскар ☺“