Емил Лазаров
Тангото на живота (11) (Смарагдова рапсодия)

Класика

Оскар спеше на отворен прозорец, така че градът винаги беше с него. Любимият град, където си почиваше най-добре. Не можеше да си представи през уикенда да отиде някъде извън него.

Пасторалните съботи на някоя вила, нападнат от мухи, комари или пчели, изпотен при извършването на някоя неприятна работа по градината, го хвърляха в ужас.

Най-добре си беше да си остане в града — сутринта в кафенето, вестникът отпред и голяма чаша кафе. Оксана — сервитьорката, да му говори с кого е довечера и че вече няма да плаче на рамото му, а най-после си е намерила много готино момче (като тебе почти, ама младо) да му казва и да пуши замислена. Той да я слуша разсеяно и да си мисли как още другата събота Оксана ще му разказва, че и този е същият и защо той, Оскар, не е по-млад.

И той го знаеше това, само че никой друг не знаеше, че всъщност си е същият. „Абсолютно същият съм си“, мислеше си. „Е, да, косата ми е по-стара, кожата увисна — не й е било леко да се показва на слънцето толкова време, зъбите изпопадаха, ама много твърди храни бяха, а и лоши производители. Ама иначе съм си същият.“

Притесняваше се за децата си, много остаряха.

„Много ми остаряха децата“, мислеше си той. „Кога бяха в училище и ги защитавах на родителските срещи, а те трепереха колко ядосан ще се върна. Кога станаха студенти, четири метра студенти хранех тогава. Кога им намирах доктори да ги спасявам от малките изненади с нежелани бременности, кога им купих апартаменти да живеят със семействата си. Как дадох пари, за да ги измъкна от кризите в бизнеса им. Как после на единия в затвора му носех от любимите неща, все едно са от жена му, а тя го напусна веднага като го осъдиха. А на другия в болницата как му държах подлогата вместо жена му, която мигом го напусна при първия инфаркт. За тях се притеснявам, че ми остаряха пред очите, а аз — ами аз съм си същият.“

Всяка събота сутрин, четейки вестника, слушайки Оксана и отпивайки кафето, Оскар се радваше на почивката в града.

„Инджойвам си уикенда“, гордееше се с английския си той.

Спеше на отворен прозорец, както всяко лято. Подсъзнателно чуваше тоновете на всички коли, преминаващи по улицата, сега булевард. Имаше абсолютен слух, което в оркестъра, зад пулта, беше голямо предимство и при всеки фалшив тон той можеше моментално да посочи виновника. Много пъти някое недобре изсвирено глисандо или лошо стакато от някой цигулар така го изкарваше от равновесие, че чупеше диригентската палка или я мяташе към виновника.

„Те, оркестрантите, са стари гяволи“, мислеше си Оскар. „Знаят с кого си имат работа и са подготвени. Залягат в очакване към тях да полетят палки и какво ли не. Не мога да кажа, че идват неподготвени, не, свирят си много добре хората. Даже и репетират вкъщи, не четат само нотите, а заедно се опитваме да правим изкуство. Изненадвам ги с претенциите си. Един път челистът, хем младо момче, изостана от темпото, веднага ги спрях, и към него полетя пултът. Едвам отскочи, после в гримьорната ме успокояваха половин час, а онзи си търсеше нов лък, защото пултът му го счупи.“

Абсолютният му слух на диригент го караше да следи дори и насън тоновете на макар и редките през нощта коли. Фа диез и си бемол, заедно с фа чисто и ла, ама че неприятно. Страшна какофония, макар и насън. Не се трае, как да се излезе вън от нея?

Още като дете Волфганг Амадеус не можел да заспи, ако сестра му, минавайки през хола, изсвирела някакъв септакорд или, не дай си боже, неразрешена секста. И след като дълго се въртял в леглото (още четиригодишен) — ставал, вземал свещ, запалвал я (колко труд само дотук) — отивал при пианото и с един удар разрешавал акорда, доминанта и тоника, обикновено в мажор. А после спокоен заспивал и мислел позитивно (това заради мажора).

А аз? Как да заспя, цял ден на репетициите — шум, вечер — шум и никой нищо не разрешава. Неразрешени акорди, неразрешени проблеми, бавни хроматизми, деца по затворите и болниците, сервитьорката Оксана с нов и по-млад, пчелите ме жилят на вилата, жена ми къде ли е сега, поне да се беше развела, преди да избяга с оня тенор. Целият изпотен ставам, затварям прозореца — пек, не се диша.

Къде е сега Волфи с неговия истеричен позитивен смях? Искам и аз като гения, младият Вълк Волфи, да си разреша акордите в главата. На него му е било лесно, Вълчият бенд, Вълчата банда, гангстерът-вълк, ВолфГанг.

Ами аз, с двете висши и нито тон написан, само дирижиране до припадък на позитивните измишльотини на нервния гений Волфи Гангстера. Никой не ми разрешава акордите на мене, аз цял живот изпълнявам чужди произведения и решавам чужди проблеми.

Всъщност, човек е професионалист в професията си. Само там, може би.

Колата си я кара без проблеми, има шофьорска книжка, но това си е шофьор аматьор, далеч от професионалиста. А колко отговорно е да караш, да не предизвикаш катастрофи и да оцелееш по пътищата. Много по-важно от темпото на някаква пиеса и от счупения лък на челиста.

Жени се млад, едва ли има представа какво го чака и кого да си избере. И си живее в странни партньорски отношения, а всъщност аматьорски живее целия си живот — не е психолог, не е професионалист по отношения. Разбира се, ако това може да е успокоение — и големите професионалисти бъркат. То ако не беше така, много психоаналитици и психолози и познавачи на човешката душа нямаше да се развеждат.

Аматьорски обаче подхожда и към избора на професията и образованието — на 18 години едва ли човек без опит и без дълбоко познаване на себе си може да си избере пътя, по който да върви в професионален план. Разбира се го съветват, разбира се му показват как е трудно и всички перипетии, на която и да е професия. Младият не иска да слуша никого — това е единственото добро, което може да направи. Поне си тренира егото. И на финала, когато завърши образованието си и стане професионалист в своята кариера или професия — всъщност и тя е била избрана аматьорски.

Така че нещата, които имат най-голямо значение за живота на човека и които са най-трудни и са предмет на много евентуални опасни преживелици — шофьорлък, партньорство, професия — се избират и постигат случайно, непрофесионално и в неподходяща възраст.

Оскар завидя на малкия Волфи. Та той е правил всичко, което е могъл, от най-ранна възраст, и всичко това го е забавлявало и му е харесвало! — прозря Оскар. Не е ходил на училище, не е карал кола (или тогава файтон), не е имал стари деца, защото е умрял млад. Така не е трябвало да се грижи за тях като студенти, затворници и пациенти. Човекът си е имал една-единствена жена, която много-много не е разбирала какво прави всъщност великият композитор, и една тъща, която е подкокоросвала жена му да го кара да пише за пари.

Иначе всичко друго си е правил за свое удоволствие.

Притеснен за музиката, оркестъра, децата, жената, парите, успеха, изявите, Оскар забрави за малката радост, заради която би трябвало да живее.

В една душа има много любов.

Много видове любов — към родителите, към партньора, към децата, към прародителите, към обичаите, към групата хора, с които сме най-често, към света, към родината. Всяка душа, благонамерено, наивно и позитивно е изпълнена с всичката тази любов, която е интегрирана част на всички тия малки късчета самостоятелна любов.

Любовта покълва, тия късчета покълват, показват се, развиват се, усещат се с цялото тяло, разтърсват те и отлитат от душата в съответната посока. Към децата, към партньора, към родината, към света, към пострадалите, към всички… какво обаче остава в душата тогава?

Пречат ли си тия отделни късчета любов взаимно? — си мислеше Оскар. Защо любовта към родителите отнема понякога част от любовта към партньора? Защо любовта към семейството пречи на любовта към родината и се взимат страхливи полурешения, вместо да се отиде и да се воюва за земята, където си роден, и за групата хора, с които живееш?

Може би е така, защото душата е един резервоар за тия отделни видове и различна по състав любов — разсъждаваше Оскар, като отпиваше от хубавото кафе в кафенето на Оксана. Може би когато едната любов си излезе от душата, оставя след себе си празно, дупка, която не може да се замести с друг вид любов.

И душата изморена, изхабена, по инерция продължава да обича.

Ама малко без стръв, без хъс…

Резервоарът с любов се изчерпва постепенно, не може да е еднакво пълен през всичкото това дълго време, целият този дълъг живот.

Оскар разбра, че раздавайки се, не е оставил малко късче от любов за себе си. Не се обичаше, а отдаден на другите, не вършеше това, което сам искаше да прави.

Цял живот беше убеден, че прави нещо нередно. Като дете, когато беше болен, ядеше тайно сладолед, без майка и татко да виждат, защото дядо му го купуваше. Играеше на комар за дребни пари на двора, а майка му мислеше, че учи с комшийския син по алгебра.

После и през студентските години майка му си мислеше, че помага на състудентката си по история на изкуството, а той самият се учеше на любов от майка й, на която още тогава трудно смогваше.

Чувстваше вина и пред нея, когато на свой ред той пък предаваше нейните знания и умения на по-малката й дъщеря, от последния клас на гимназията, която пък на него не му смогваше и той се чувстваше горд.

После дойде жена му, която го считаше виновен за всичко общо и за всяко нещо поотделно. Ревнуваше го от жените, приятелите, децата, после от оркестъра му, най-накрая от мислите му.

— Не си с мен — му казваше често.

— Не съм с нея — терзаеше се той, когато се замислеше.

Не беше с нея наистина, не можеше и да бъде с нея по цял ден, седем дни в седмицата, а тя искаше, ако може, и осем дни да е с нея.

— Не е с мен — мислеше си тя и споделяше със своите приятелки.

— Не си с нея — му казваха приятелките й.

 

 

Оскар си намери млада любовница. Тя беше арфистка в оркестъра му. Хубаво, слабичко момиче, пълна противоположност на жена му.

Всъщност отношенията с новата приятелка бяха едно отражение и повторение на живота със съпругата му в началото. Когато преди много години, млади и неопитни, необременени от родители, неприятни съседи, случки и отношения, споделяха помежду си чувството, наречено любов. То трудно се дефинираше, а и те с жена му не искаха да го дефинират. Чувстваха го при разходките и с думите, изказани заедно. При докосването вечер в леглото, при подадената преди заспиване ръка и помилването по косата за лека нощ. И това отношение, загубено с времето, се появи като сянка, като едно изображение, макар и виртуално и неестествено, при новото му познанство.

Не вярваше, че е толкова романтичен и досущ като по учебник ще преживее и той някакъв период, в който мъжът иска отново да бъде млад. Млад в мислите си, защото оплешивяващото теме и коремчето показваха друга посока на броенето на годинките, по-скоро напред, отколкото назад във времето.

Но илюзорната любов беше това, точно това изображение на голямата му съпружеска любов, протекла в друго време, по друг начин и истински.

Чувстваше същата буца в гърлото си, както тогава и мисълта му сега беше заета с арфистката, също както тогава с жена му. Непрекъснато мислеше за нея, но не само еротично, не беше толкова млад, за да мисли само за обекта на своите желания. Мислеше за нея всеотдайно, от това какво ще закуси, до защо закъснява мензиса и дали в оркестъра ще има място за нейната изява. Дали няма да се скарат с мъжа си вечерта и да не правят секс, после да е нервна и да плаче. Дали е напълняла, колко пъти й е казвал да се мери сутрин, защото тогава водата в организма е по-малко и килограмите са по-малко. Какво ще обядва, да не смесва месо и картофи с ориз, защото ще напълнее и няма да се харесва на мъжа си. А като отиде на парти с компанията, няма да има самочувствие да танцува, защото ще е дебела, и после ще му пише посред нощ, че не се чувства добре.

Знаеше, че става смешен, не смееше да сподели с никого своите юношески трепети, не искаше да се излага в очите на новата жена в живота си.

Искаше му се да мисли, че тя не го използва — него, диригента, чиято дума тежи най-много. Който й помага, обича я, направлява я и я вкарва в релси, а тя върви по тях, обича го цял живот и не може без него. Учеше я не само на нещата от живота, но и на чисто женски неща, от които той не разбираше, но които знаеше от жена си. Тя го научи да разбира от дрехи, но какво значи да разбира, той по-скоро възприе нейния вкус, а тя имаше вкус.

За разлика от новата му приятелка, която разчиташе на дръзката си младост и си купуваше евтини, но за сметка на това и доста безвкусни дрешки втора употреба или от съмнителни улични търговци.

Беше отчаян, когато на първата им среща арфистката дойде с горнище на анцуг, цялото изписано със сребристи букви — FOLOW me and LOVE me, изтритите букви не даваха смисъл и надписът вече звучеше LOW LOVE. И когато го съблече, тя остана по бельо, което всъщност беше черно, но евтино и нискокачествено. По-скоро прекалено евтино, за да е възбуждащо.

Говореше й за комбинациите на цветовете, за отражението на един цвят в друг, копираше й модните списания на жена си, но резултатът беше нулев. Тя идваше на срещата в хотела, облечена в четири цвята — бяла туника, жълта рокля, черни ботуши и червено шалче, като никой от цветовете, нито пък тяхната комбинация й отиваше.

 

 

Изминаха месеци от началото на връзката им. Отново дойде зима.

Натрупа сняг. Всичко побеля. По улицата, затрупана от половин метър сняг, имаше малки жълти петна. Те бяха от кучетата, които нямаха търпение да стигнат в този кучешки студ и сняг до някое дърво. Затова, правейки се, че не забелязват, пикаеха на самата пъртина по средата на тротоара.

В средата на пътеката, щастливо затворил очи, бавно се разхождаше Оскар. Да, разхождаше се сам, за пръв път уважаващ себе си и хубавия сняг. Бавно ходеше и щастливо се усмихваше.

Най-после прекъсна връзката си с двайсет години по-младата колежка. От нея вземаше младост — поне така си мислеше, когато вечер в спалнята гледаше мраморната й кожа — изкъпана и намазана с крема, който й беше подарил.

Не вземаше от младостта й, глупости, по-скоро с нея се виждаше такъв, какъвто беше като млад. Непрекъснато й показваше снимки от младите си години, когато наистина беше хубав и желан мъж. Понякога се хващаше, че даже си вярва, че е отново на трийсет като нея.

Тръгна на фитнес, сауна, плуване, искаше да бъде като нейните връстници, без обаче да бъде смешен, затова поне в думите си запазваше възрастта и мъдростта си.

Точно това й харесваше — мъдростта му и неговия секси мозък, както му казваше понякога на шега.

За колежката си той беше като баща, възрастен приятел на дъщеря си, която го обича заради насоките и напътствията, които може да й даде.

Тя с лека ирония гледаше на старанията му да изглежда млад, ясно беше, че очертаващото се малко коремче никога нямаше да стане гладко и стегнато като на нейния млад съпруг. Тя и не искаше това от Оскар. Разбира се — защото го обожаваше — техните любовни вечери бяха пропити със страст и нежност. Но искаше да взима с пълни шепи от мъдростта му, която пък Оскар без усилия и съвсем естествено й даваше.

Сега, на пътеката в снега, Оскар беше сам. Сам и щастлив. Не намираше в себе си сили да тръгне отново на спорт, фитнес, маратони и плуване, да бъде в час с модата и музиката, да бъде „ин“.

Остаря. За една минута остаря с години.

Защото тя не само го дърпаше напред да се упражнява и да бъде физически добре и на ниво. В нея той търсеше своята младост, своето отражение в очите й, където се виждаше млад и силен, макар и неопитен. Когато с жена си бяха щастливи, когато и през ум не му минаваше, че някой ден ще може да й изневери.

Когато напусна младата си любовница, видя, че не толкова той се е подмладил с нея. По-скоро в очите й срещна същия поглед, с който жена му показваше самотата си и трудността на деня и живота.

Заедно с него младата арфистка беше остаряла, а той не се беше подмладил. Затова излезе навън, сам, на пухкавия сняг с жълти петна.

От самотните зъзнещи кучета.