Емил Лазаров
Тангото на живота (10) (Смарагдова рапсодия)

Безвремието на времето

Слънцето вече като че ли залязваше.

Погледнах към другата скала, в левия край на плажа. Там, на скалите, стоеше възрастен човек с шлифер и стар костюм, сам. Малко объркан ми се вижда, с кутия в ръка. Ако беше при мен в театъра, сигурно гардеробиерката щеше да бъде уволнена — тук слънце, макар и следобедно, а тя го облякла с шлифер и костюм.

Интересен е там горе на скалите (нали щях да съм го режисирал аз, как няма да е интересен), но доста нелеп. Бавно слиза от скалите и върви по пясъка. Замислено ходи по ивицата, от време на време водата му мокри краката, но той си върви бавничко напред.

Веднага си помислих — ще отиде до скалите, до другите скали — това му е пътят. Там ще спре и ще се върне обратно. Старите хора си вървят по пътя по права линия, после се връщат по нея — като крокодилите, точно по нея, за да не се загубят.

А младите вървят по пътя все напред и бързат — мислят си, че вървят напред, а всъщност се въртят в кръг. Имат време младите, затова. Имат и действие, което се извършва в същото това време.

И всичко това — на място.

Пак съм в старогръцката трагедия, остава и хор да сложа да повтаря мислите ми… нали съм на почивка, да забравя за драмите вече… Колко хубаво щеше да е, ако изключим от сметките си времето…

То, всъщност, май понятието време е измислено от научните работници — за да си обяснят закономерностите в природата, и от авторите на старогръцките трагедии — за да ни улеснят нас, режисьорите.