Емил Лазаров
Тангото на живота (6) (Смарагдова рапсодия)

Малката истина, която прави от голямата истина малка лъжа

Замижах към слънцето. Изтрих потта от челото си. Хотелът ми е досами морето, което през нощта води до постоянен шум на вълни като фон на хъркането ми, а когато е топло като днес, към жега и струйки пот.

Пиеше ми се айран. Винаги го пия с едно уиски — така свързвам Изтока и Запада в нашия обединен свят.

Точно пред мен има едно капанче, мърляво и безвкусно. Безвкусно като манджичките, които се опитва да готви собственикът. Понякога се храня там.

Обичам да си говоря със собственика, който е и келнер, и готвач, а и шофьор: когато гостите му позакъснеят и се унесат в разпивка до късно, той се умилостивява и ги разкарва посред нощ по хотелите.

Малко по-вдясно е VIP-зоната — там са баровците. Имат си супер ресторант, с какво ли не в него. Но келнерите са на работа там, а собственикът — бившо ченге и партийно величие — никого и никъде не разкарва посред нощ. Кого ли да закара, всички там са с коли, а и момичетата му там си спят и там си работят.

Между двете заведения всъщност е централният плаж, където сега, въпреки края на сезона, е претъпкано. Всички са се излегнали и са се обърнали към слънцето, затворили очи и полуотворили уста. Сякаш са в транс.

Аз не ходя там. Дразнят ме децата, които щъкат между хората. Дразнят ме продавачите на царевица и гевреци, които досаждат на хората. Дразни ме и глъчката, примесена с миризма на пот и кремове за слънце.

От балкона наблюдавах плажа. По него имаше доста хора, повечето все на възраст. Почитатели на залязващото слънце. Гостите на хотела седяха със затворени очи на групи и ловяха последните есенни лъчи на умореното слънце. Те бяха облечени с весели младежки цветове, с анцузи зелен електрик или неоново синьо, с оранжеви якета. Но тези цветове не можеха да скрият отдавна отминалата младост.

А наоколо всичко беше от есенната палитра на неизвестен художник, който с вкус беше вплел нюанси на кафявото, златистожълтото и тъмночервеното в меките тонове на природата. Дърветата по алеята в парка до плажа бяха отрупани с жълто-кафяви листа с тъмночервено петно по средата. Те по съвършен начин се съчетаваха с жълтата растителност на земята (някогашната зелена трева се беше превърнала в жълт килим, по който лежаха кестени, оголени от своите бодливи обвивки).

Целият път до хотела беше опасан с мъдри кестенови дървета. Слънцето беше тъмночервено, загубило от своята сила, така че когато човек погледнеше към брега даже и самия пясък изглеждаше уморен и кафяв.

Само морето, това вечно шумящо и неудържимо море, само този леген, това множество от опасни и нервни води, беше синьо, нахално синьо, и не се вписваше в есенната палитра на авангардния художник.

Към картината не се вписваше и малката лъжа, с която се успокоявах — че е вечно лято и че е все хубаво и слънчево и топло (мразя зимата).

То винаги всичко си е дребна лъжа, и на бебето му тикат биберона в устата и го залъгват и после цял живот пред теб има един биберон и ти го гониш и го искаш и участваш в лъжливата игра: хайде училище, за да си умен, хайде висше, за да не работиш с кирката, хайде в театъра, за да си най-добрият, хайде работѝ без пари — ама ти си много добър, хайде да се ожениш, за да си щастлив, а сега да се разведеш — нали си нещастен, я сега отново да се ожениш…

Постепенно моята малка лъжа, която сега е все още полуистина, се замества от истината — да, есен е, а после ще дойде и зимата, с многото дрехи и студа по трамваите, ще ме карат да ходя на ски, а аз ще се преструвам, че ми харесва.

При слънцето не, то си знае работата: последните слънчеви лъчи на отслабващото слънце доказват, че малката лъжа се губи и се променя в голяма истина.

Краят идва, краят на сезона, краят на освободените и намазани с крем тела и плискащите вълни, краят на безплатния серотонин и феромоните в главата.

Идва скуката (поне за мен).

И неуютните зимни трамваи.