Емил Лазаров
Тангото на живота (14) (Смарагдова рапсодия)

Да изпратиш залеза, да посрещнеш изгрева

Слънцето вече не пареше толкова, не можеше и да пари вечно в този октомврийски ден. Сега е моето време да се поразходя и да си направя своята следобедна гимнастика: две обиколки по плажа: едно, две. После евентуално сто метра плуване: едно, две, и най-накрая малка водка: едно, две, три, четири, пет. След водката следва ободрителен сън, а след него — сутрешната ми гимнастика: отворете клепачите и мигайте: едно, две. Засмях се и загасих цигарата си в перилото на балкона.

Понечих да хвърля фаса долу на пясъка, но се сетих за нашата разпоредителка в театъра — „еко-био“ жена (сигурно от партията на зелените), която на всяка репетиция гасеше цигарите ми в салона и забраняваше да ги мятам по навик от балкона на театъра. Затова внимателно прибрах цигарата и я сложих в пепелника. Убеден съм, че после чистачката изхвърля съдържанието на целия пепелник през балкона на пясъка, хм-м-м — набързо спретнах развитие на действието в негативна посока.

Излязох от хотела и пред себе си видях замислената фигура на стареца с шлифера, костюма и кутията, приличаща отблизо на калъф за акордеон.

Мигом съжалих, че не съм си взел фотоапарата, много беше екзотичен и интересен.

— Добър ден, здравейте — отидох към него и подех разговор.

Обърна се и се усмихна.

— А-а-а, добър ден, как сте?

Не го познавах, затова ме учуди въпроса му.

— Ами как да ви кажа, би трябвало да съм добре, но не знам какво значи да съм добре. Пари нямам, разведен съм, децата избягаха, любовницата не ме уважава много-много, отгоре на всичко съм режисьор, нервирам се лесно, пуша и се карам с актьори, критици и със себе си… — почнах малко да преувеличавам наужким, за да бъде малко по-весело и несериозно.

— Ами значи сте добре — усмихна се старецът — ако не сте така, няма да сте режисьор. Ако всичко е наред, няма да имате импулс да творите. Музата е състояние на щастие или депресия, нещо, което те изкарва от равновесие в ежедневния сив живот. Не е само вдъхновение, а чувството на щастие, любов или ненавист, и това също е муза.

Малко се отдръпнах. Не очаквах този следобед в това затънтено крайче на брега да говорим на такива теми с непознат възрастен човек. Погледнах го с уважение.

— Явно сте от бранша, извинявайте, но не ви познавам. Аз съм Оскар, режисьор в театъра на малките форми, авангардист.

— И аз съм Оскар — широко се усмихна старецът. — Това му казвам съвпадение, на плажа на морето, в градче, където идвам за пръв път, да срещна съименник! А знаете ли, че Оскар е слънцето? На слънцето Смарагдовите хора казват Оскар — стана сериозен дядото.

— Кои хора? — недоумях.

— Смарагдовите. Принцесата им е Оксана, нали Оксанче? — погледна напред дядото.

Проследих погледа му. Отпред нямаше никого. Топличко беше днес, сигурно е слънчасал, помислих си.

— Каква е тази кутия? — полюбопитствах аз. — Прилича ми на акордеон?

— Близко сте, това е бандонеон, акордеон с копчета.

— Значи сте музикант?

— Какво значи да си музикант? Аз само мисля по друг начин, мисля с музика, говоря с тонове, излиза музика, другояче мисля, не като другите, ако ме разбирате какво искам да кажа.

Напълно го разбирах, и аз мислех по друг начин, но нямах щастието да си постигна всичко сам, с един инструмент само, а ми трябваха групи от хора, за да покажа мислите си. И тези хора бяха актьори, музиканти, директори, разпоредителки, финансисти, сценаристи, художници, гардеробиерки, осветители, сценични, шофьори и куп други колеги, с които губех толкова време, че накрая забравях какво искам да кажа. За да ме изядат накрая критиците, помислих си огорчен, но казах:

— Оксана е принцесата на Смарагдовите хора, така ли?

— Да, така ми каза тя, нали малката? — погледна пак напред.

Веднага си помислих: „Lucy on the Sky of Diamants“ — Джон Ленън, едно от любимите ми парчета. Днес е 9 октомври, рожденият ден на Джон. Песента за малкото момиченце, което живее в света на ярките отражения в небето, пълно с диаманти. Парчето, за което обвиниха Джон, че съкращението на заглавието е LSD, причина за многото психеделични „пътувания“ на хипитата от миналия век. При това нежната душа Джон, с опаковката на бунтар, изобщо не си е и помислил за наркотика, а просто е написал песен по заглавието на рисунка на сина си. Ама дали е така?

Поотърсих се, за да изгоня от мислите моя кумир Джон, и да се върна в действителността.

Картинно ми е мисленето, режисьорско, какво да правя…

— Още едно съвпадение, Оксана се казва жена ми, бившата ми вече съпруга — замислено му казах.

— Така ли? А моята голяма любов, една и единствена, и тя беше Оксана — изумено ме погледна дядото.

Клекнах. Защо ли не си взех цигарите, а слушам някаква еко-биозелена разпоредителка да ми говори за вредата от пушенето. А сърцето, тупането на сърцето и вълните в главата? Тези асоциации, които може да ми докарат и инфаркт, веднага, тука и сега, това не е ли вредно? Как такива съвпадения, какво става тука?

— Момент, момент сега, аз си мисля, че мисля бързо, но това ми идва малко в повечко, все пак съм на почивка и може би не съм във форма — казах. — Значи: жена ви и единствената ви любов е Оксана, жена ми е Оксана, вие сте Оскар, и аз съм Оскар, а кое е малкото момиченце, къде е то?

Подозирах го, че може би на рождения ден на Джон Ленън, в чест на големия хит „Lucy on the Sky of Diamants“, малко е смръкнал от халюцигена, за да опровергае или потвърди версията за заглавието на песента? Но ми изглеждаше възрастен и доста сериозен господин за такива младежки неща, които и аз даже вече отдавна не правех.

— Уморихте ли се? Никога не съм клякал, никога не съм и сядал, винаги вървя напред, иначе ме болят краката и душата — започна да мъдрее старецът. — Да повървим, искате ли?

Засрамен станах и тръгнах до него. Понечих да му помогна с кутията, но той вежливо отклони ръката ми.

— По-добре хванете ръката на Оксана — ми каза — И не я изпускайте, дръжте я здраво — загрижено ме предупреди. — Аз ще мина от другата страна и ще я хвана за другата ръка, а вие й дръжте куклата.

Май си е сръбнал или наистина е слънчасал, помислих си.

Ама нали мисли другояче, исках да му угодя, затова внимателно го заобиколих и минах на половин метър от него — все едно че по средата ни имаше малко момиченце. Взех въображаемата кукла с другата ръка и протегнах надолу ръка — да стисна в нея ръката на малкото момиченце Оксана помежду ни. Оскар от другата страна също й подаде ръка.

— Ето, това е вече друго нещо — каза, — двете слънчица, двамата Оскара заедно с принцесата на Смарагдовите хора Оксана вървят към скалата. Нали знаете, че зад скалата са Смарагдовите?

— По тази скала не може да се мине, никой не се е качвал на нея, а аз пък изобщо няма и да посмея — казах иронично, убеден, че си прави майтап.

— Затова не сте щастлив — въздъхна възрастният Оскар. — Не искате да се качите на скалата на Смарагдовите хора. Оксижен е кислород, оттам и името Оксана. За да бъдете щастлив, винаги ви трябват слънце и кислород.

Оскар и Оксана.

 

 

Хората на плажа изумено гледаха към двамата възрастни и унесени в разговор мъже. Единият носеше кутия, може би от някакъв музикален инструмент, другият вървеше на половин метър от него, в крак, доста бавно, и държаха ръцете си надолу. Говореха много разпалено.

Заглеждаха ги не само поради неподходящия им за морето и този час на деня външен вид. Единият беше с шлифер, с костюм и бяла, красива и къдрава, дълга за възрастта му коса. Бялата му риза, закопчана догоре, завършваше с интересна вратовръзка — смарагдово зелена, с оранжеви и златни слънца.

Другият мъж беше пълничък, с очила и къси панталони, задъхваше се и ходеше бавно. Който се обърнеше след тях, виждаше стъпките им по пясъка — стъпки, които морето веднага изтриваше.

Четири големи отпечатъка на стъпки от възрастни хора, а по средата между тях — стъпки на малко дете, което правеше по две крачки на всяка крачка на възрастните. Хората мислеха, че това е някакъв трик. Заглеждаха ги дълго, чудеха се къде ли е детето с малките стъпки.

После махваха с ръка и продължаваха по пътя си.

Кой знае какво са измислили тия циркаджии, си мислеха, сигурно тренират някакъв номер.

Сега двамата, заедно със стъпките на малкото дете помежду им, се спряха до скалите. Скалите в края на плажа, по които никой още не се беше качвал.

Към двойката се приближи една красива жена. По пътя си непринудено слагаше горнището на банския си.

— Здравейте, видяхме се днес в капанчето на брега, помните ли? — усмихнато попита тя възрастния.

— Разбира се, вие рецитирате великолепно, актриса ли сте? — попита Рубинщайн и ме погледна многозначително.

— Да, но вече не играя, а особено като видя известни режисьори, направо се вцепенявам — ме погледна тя с усмивка.

— Хайде сега, моля ви се, известни, не сме известни, направо сме световни — пошегувах се.

— Вие свирите невероятно, с вас бих попяла с голямо удоволствие — каза Оксана.

— За мен ще е чест, с голяма радост ще свиря с вас, сега отивам при Смарагдовите хора.

Към нас се приближиха още двама мъже, единият с китара през рамо, а другият с цигулка.

— Свирили сме заедно, спомняте ли си? — казаха почти едновременно.

— Сигурно е било много отдавна, припомнете ми — каза възрастният. — А, сетих се, не свирихме ли с вас на кораба в Норвегия? — се обърна към китариста.

— Точно така — отвърна с широка усмивка той. — Тогава имах голяма коса и…

— … едва ви познах като се подстригахте!

— А мен помните ли ме, заедно свирехме в метрото невероятните танга на Пиацола? — добави цигуларят.

— Толкова ме увлякохте с музиката си тогава, че останах цял месец в града, без да съм го планирал, само за да свирим заедно в метрото. Помня ви много добре, страхотна акустика имаше в метрото и всички ни слушаха в захлас, как няма да си спомня — подаде му ръка Рубинщайн.

— Господин Рубинщайн, не мога да повярвам, че ви виждам. Преди известно време ви видях на милонгата в Париж, а днес тук, това е невероятно — каза друг мъж, който се приближи до групата. Да ви се представя — диригент съм на Парижките филхармоници, понастоящем в дълга отпуска, защото най-после пиша музика!

— Радвам се много за вас, та ние вече станахме цял оркестър, да посвирим заедно, искате ли? Вие свирете тук, а ние отиваме нагоре по скалата, и ще свирим, биен? — усмихна се Оскар Рубинщайн.

Изкачвахме се нагоре.

Той внимателно държеше кутията с бандонеона, а с другата ръка виртуалното дете. И аз държах момиченцето за ръката.

 

 

По средата на скалата старецът ми каза:

— Аз съм дотук, сега с Оксана отиваме в царството на Смарагдовите, нали Оксана?

— А аз какво? Не мога да ви оставя, идвам с вас.

— За вас е рано — каза усмихнато и замечтано дядото. — Вървете, вървете нагоре по скалата.

Бях невероятно изненадан не само от ситуацията, а и от себе си — никога не съм мислил, че ще мога да се катеря по скали и камънаци.

Та нали пуша като комин? И с моята физическа подготовка…

Махнах на стареца, който зави към края на скалата вляво. Приседна и отвори кутията с бандонеона, постави го на единия си крак и започна.

Свиреше не той, а сърцето му.

Либертанго. Тангото на свободата. Танго Нуово. Тангото, разтърсило музикалния свят. Освобождаването на човека. Краят на диктатурата.

Свободното Танго Нуово.

Ла минор, си мажор, ре минор, ре минор, ла минор…

Под звуците на бандонеона се изкачвах по скалата.

Долу се събраха много хора, които ни гледаха.

Мъжът с китарата и този с цигулката се присъединиха, а Оксана запя:

„Strange, I’ve seen that face before,

Seen him hanging ‘round my door…“

Диригентът нямаше инструмент, затова взе два камъка и ритмично ги удряше. Въпреки че аржентинското танго се свири без ударни, помислих си, но тук, на плажа, този ритъм от камъните звучеше драматично и загадъчно.

Погледнах камъните, които диригентът държеше в ръка и с които ритмично почукваше. Бяха два огромни, зелено-сини смарагда. Погледнах към Оскар Рубинщайн. Той усмихнато ми кимна:

— Видяхте ли — провикна се — чудото става! Когато поискате. Всичко е от смарагди и за всичко това ви трябва една Оксана! Винаги да е с вас!

… Ла минор, си мажор, ре минор, ре минор, ла минор, сега фигурата, унисон басите с дясната ръка, сега солото, тадада-та-та, тадада-тата… после пак унисона, после фа диез минор, фа минор, колко тъжно, величествено и просто… като живота… като залеза… сега синкопа… тадата, тадата… и отново целия бандонеон до минор умален… фа минор… ла минор… ла минор… ла минор…

Вървях много, много бавно нагоре, хващах се за бурени и малки камъчета, които после се търкулваха в морето.

Чувах гласа на Оксана, която пееше.

Старецът и групата музиканти свиреха, а аз бавно се изкачвах. Не исках да гледам надолу, защото ме беше страх. Съжалявах не за цигарите, които забравих в хотела, а за това, че нямам удобни маратонки — бях със сандали, които сега ми пречеха.

Ще се обадя на Оксана, бившата ми жена, това ще е първото нещо, което ще направя. Ще й кажа истината — обичах я, обичам я.

Все не й го казвах, за да не ме напусне, не исках да съм смешен в очите й. Беше продуцентка, работехме дълго заедно, имахме еднакъв вкус. Бяхме над тия неща — да си говорим за чувства. На всеки филм или пиеса, които гледахме или поставяхме заедно, от сърце се надсмивахме над показните чувства, показани в тях. Като в сапунките.

Не съм й го казвал, а после тя ме напусна. Сега ще й го кажа — Оксана, обичам те!

… Сега фигурата, унисон басите с лявата и с дясната ръка мелодията, сега солото, тадада-та-та, тадада-та-та… после пак унисона… и пак отначало… ла минор… си мажор…

Освободих се от сандалите и ги изхлузих от краката си. Вече не виждах дядото, само чувах музиката му. Чувах аржентинското танго, преживяно и истинско.

Ще престана да пуша и ще попитам нашата еко-био-зелена разпоредителка защо така се грижи за мен. Понякога в погледа й усещах истинска загриженост, даже не допусках вътрешно, че много мисля за нея. Сигурно е феминистка, след като се занимава с разни еко и вегетариански био зелени движения. Има червена коса и лунички, обикновено такива са моите героини, когато са феминистки, вегетарианки, макробиотички, или еколожки — с червени коси и лунички. Сигурно се казва Джинджър. Сигурно на опашката на касата в магазина винаги се тутка, несръчно вади и слага в чантата продуктите (био, без консерванти), обикновено връща някой продукт с изтекъл срок на годност. Чантата й е голяма, винаги се отваря в неподходящ момент и всичко се изсипва на земята, тя несръчно се навежда да събира, опашката ръмжи, а аз ще й помогна и после ще й предложа био чай с едно орехче… феминистките и еко зелените вегетарианки макробиотички Джинджери имат ли си мъже?… Влюбват ли се?… Трябва да си го изгуглирам това… И аз говоря вече като тези съвременни осмокласничета, дигиталните и отнесени създания на бита.

Аз съм създаден по времето на битуването, на домашния бит и уют, после обичах бийта, музиката на Бийтълс и Ролинг Стоунс, а тия днешните саморасляци са създания на компютърния бит. Хм-м-м, хубава мисъл, ще трябва да си я запиша… я сега, още една крачка нагоре… Ла минор, си мажор, ре минор, ре минор, ла минор, сега фигурата…

Дрехите ми пречеха, затова се съблякох. Лесно беше да се съблека, имах само летни панталонки и фланелка, но изпотен от изкачването ми пречеха даже и те. За пръв път не се срамувах да съм гол, винаги се тормозех от мисълта, че съм дебел, леко плешив и не дотам привлекателен за младите и по-възрастни колежки. Разбира се, компенсирах този комплекс с брилянтен ум, афоризми и обаяние, но страхът от голото ми тяло си остана. Сега не, сега не ми пукаше и аз се катерех гол нагоре, а и не ме интересуваше, че долу цяла една групичка хора ме гледат. Изкачвах се като че ли с часове, не чувах музиката на дядото, но я носех в главата си.

… Ла минор, си мажор, ре минор, ре минор, ла минор, сега фигурата, унисон басите с дясната ръка, сега солото, тадада-та-та, тададата-та… после пак унисона, после сол мажор… давай, Оскаре… свирѝ, Рубинщайне…

В късния следобед изпълзях съвсем на върха на скалата и щастливо се огледах.

Ще правя вече само такива постановки, които лично на мен ми харесват!

Край, край на критиците, ама пълен край на критиците, парите, търговията с мнения и компромиси, край! Ще дружа само с хората, които са приятели на моята постановка, няма да се изнервям да убеждавам никого за нищо, правя си моята постановка и който не е приятел на моето изкуство, просто за него нямам време! Ще паднат всички, или ще правим нещо като хората или няма смисъл, тук е толкова хубаво!

Бях близо до слънцето.

Оскар режисьорът, близо до слънцето Оскар.

Невероятното ми щастие и свобода от постигнатото, от голото ми тяло и от чистия въздух, който дишам, не бе помрачено от ръкомаханията на хората долу. Бяха много мънички и не ги чувах добре. Не мислех как ще се върна при тях — не можех и да си представя, че трябва отново да вървя по този път, но в обратна посока и надолу, страх ме беше.

Ще напиша в репетиционната на театъра, че ще ги водя за моя сметка в моя хотел, да усетят последните лъчи на залязващото слънце. Ще ги кача на скалата и ще им покажа принцесата на Смарагдовите хора, Оксана.

Точно в този момент се появи хеликоптер, който закръжа около мен и върха. От него се подаде глава в оранжева каска, усмихна се и ми махна.

Махнах му и се усмихнах.

Спусна се въже и човекът с оранжевата каска се пусна по него. Хеликоптерът се стремеше да остане на едно място, но поради вятъра човекът се люлееше около мен.

— Елате с мен, ще ви хвана, сега само се дръжте здраво на върха, ще ви хвана като спре вятъра — викаше ми той.

— Моля ви, аз не съм ви викал, не искам да ме сваляте — крещях му аз. — Идвайте с мен, хората отдолу ни извикаха, как ще слезете сам? — Тръгвайте, тръгвайте, не искам, ще се оправя сам! Оставам тука!

Мъжът махна нагоре към пилота и по въжето се прибра обратно в кабината, изкозирува ми на шега и се усмихна отново.

Хеликоптерът отлетя.

… Ла минор, си мажор, ре минор, ре минор, ла минор сега фигурата, сега солото, тадада-та-та, тадада-та-та… после пак унисона, после фа умален… ми мажор септа…

Слънцето цамбурна в морето, пак се омеси неговото оранжево с ултрамарина на водата.

Останах сам на върха. Искам да видя как ще изгрее утре слънцето.