Емил Лазаров
Тангото на живота (1) (Смарагдова рапсодия)

Смарагд и рубин

— Ооооооoooooooooooooooooooooooooooooooooooooooooooo,

маримаскумбаларискумбаларириуриучикчириануриюриюмам-бо!

Момиченцето сериозно и внимателно броеше и посочваше с показалеца куклата си и себе си, явно със съзнанието, че подготвя кой да започне следващата игра. Куклата беше издокарана в розова рокличка и се беше разположила на пейката, а момиченцето — също кукличка — беше и то в розова рокличка и слънчеви очила със зелено-сини рамки.

На съседната пейка си почиваше възрастен мъж, който с усмивка следеше играта на детето. Нямаше бастун, косата му беше гъста, къдрава и снежнобяла, очите му бяха усмихнати и грейнали от щастие, а шлиферът му беше по отдавна отминала мода. Връзката на врата му и старичкият му костюм подсказваха не дотам добро финансово положение и лошо „дрескод“ ориентиране в днешното бързо и доста топло време. В ръката си държеше малко куфарче — калъф, целият издраскан и стар.

— Непротивоконституцииоснователстствувайте! — премяташе пръста си в такт със сричките между куклата и момиченцето, като накрая шеговито и наужким заплашително го забави, за да посочи момиченцето.

— Ти гониш! — широко се усмихна на момиченцето и посочи куклата.

— Само не знам как ще бяга тя! — опита да се пошегува възрастният човек.

— Защо не се върнеш в гроба? — го гледаше внимателно момиченцето, после повдигна очилата с жест на упорита млада госпожица и непринудено му се изплези.

— Ееех, много грубо… — като че ли наистина се обиди старецът. — Езикът ти е син! От какво ти е син езикът?

— Ха-ха-ха, уплаши ли се? От бонбон! Ям само бонбони и шоколад! Как излезе от ковчега? — смееше се с пълен глас детето.

Червена коса, големи зелено-сини очи, скулесто красиво лице и малки пръстчета, лакирани със зелено-син лак. „Още няколко години и ще стане красива жена“ — си мислеше възрастният и каза:

— Не съм излизал от ковчега, избягах от урната.

— А какво носиш, това урната ли е?

Старецът погледна замислено кутията пред себе си:

— Не, това е бандонеон.

— Банда от неон?? Какво??

Дядото прихна да се смее.

— Бандонеон, това е музикален инструмент, знаеш ли? Като акордеон, ама целият с копчета!

— Ти можеш ли да свириш? Какво е акордеон?

— Мога — каза старецът.

Не се сърдеше на момиченцето, то нямаше и как да знае, че бандонеонът му е тръгнал от Германия и Полша към Аржентина, през почти цяла Европа и че навсякъде по света Оскар беше известен изпълнител на танго.

Момиченцето се замисли.

— Нямаш много зъби!

— И ти нямаш — усмихна се непринудено Оскар.

Когато момиченцето се усмихваше, си личеше, че точно отпред й липсват предните зъби (зъбите с номера 1 и 2 и отляво, и отдясно, които сега ги няма, после ще пораснат, хубави и бели, големи и красиви. Ще украсяват ослепителната усмивка на бъдещата жена. После ще имат кариеси, пломби, а накрая ще се заменят с имплантанти или с чене, като моето), въздъхна мислено Оскар и опипа с език керамиката в устата си.

— Много си нахитрял — отново показа синия си език момиченцето и в очите му заиграха лукави пламъчета. — Ама на мен ще ми пораснат, а на тебе вече не! — победоносно се ухили детето и внимателно следеше каква ли ще е следващата реплика на стареца.

— Така е, ама и на теб после ще ти паднат… Как се казваш?

— Оксана, а ти?

— Оскар.

— Ти не си ли филмова награда?

— Не съм, нали избягах от гроба, не помниш ли? Аз съм Оскар Рубинщайн.

— Да не ми се сърдиш?

— Не, ама много беше нахално, ти нахална ли си?

— Аз съм принцесата на мама и тате.

— Принцеса Оксана?

— Да, това съм аз. Принцеса съм.

— Със синия език и без зъби?

— Да, аз съм Оксана — Смарагдовата принцеса на Смарагдовите хора!

— Сега пък и на Смарагдовите хора, кои са те? Къде са? — зачуди се старецът.

— Ей там зад скалите, на края на плажа.

— Чак там?! Никога не съм бил толкова далече. Аз така, от време на време ходя по плажа, ама чак зад скалите никога не съм бил.

— Целият живот?

— Целият.

— Е-е-е-е, виждаш ли, аз съм още малка, ама си ходя там постоянно. Ей, дядо, ще ти кажа една тайна.

— Благодаря ти за доверието, казвай…

Момиченцето се приближи към дядото, сложи ръка пред устата си, огледа се наоколо, да не би да има някой и пошепна на дядото:

— Аз даже живея при Смарагдовите хора.

— Ами разбира се, как иначе ще им бъдеш принцеса, ако не живееш при тях?

— Хайде да те водя при тях!

— О, миличка, не съм подготвен, още не ми е времето на мен. Аз ходя на море, когато не е топло. Когато последните слънчеви лъчи греят за последно.

— А кога са последните слънчеви лъчи?

— През октомври.

— Е, значи сега са последните лъчи.

— Сега е октомври, ама е много топло, искам да ме милват меките лъчи, които не хапят. Вечер, при залез-слънце.

— Хайде, дядо, ще те водя при Смарагдовите, ей тука — на края на парка е плажът, и после ще видиш!

— А на майка и татко ще кажем ли? Да ги вземем и тях?

— Ами те са зад скалите, бе дядо, забрави ли? Хайде преди Оскар да се скрие…

— Аз съм Оскар!

— На слънцето казвам Оскар, значи ти си моето слънчице, хи-хи-хи-хи, хайде при нас, дядо!

— Слънцето Оскар ще тръгне с принцесата на Смарагдовите хора Оксана — усмихна се дядото и стана от пейката.

Взе кутията с бандонеона и послушно тръгна след Оксана, която държеше куклата в ръцете си.