Любен Каравелов
Войвода (4)

IV

— Ох, Продане, нещо ми е тежко на сърцето! Сърцето ми се стиска в гърдите, страшно ми е, па и аз не зная от що се боя — казала Латинка.

— Не бой се, мое пиленце! Защо ти е тежко? Нима аз не съм с тебе? Защо те е страх? От какво имаш да се плашиш? Весели се, моя лястовичке, весели се!

— Не весели ми е, мой драги — казала Латинка и седнала.

— Попей си някоя песенчица, мое гълъбченце, и тежкотата ще да ти премине — рекъл Продан.

Латинка запяла:

Пукна пушка из гора зелена,

та удари Гюра в клето сърце.

Викна Гюро — до бога се чуе:

„Ах, ти, боже, ах, мили господи!

Де е мама, де е първо либе? —

Да ме видят в кърви обляно…“

И тя не допяла, а тъжно погледала на Продана и въздъхнала; а Продан опулил очи и гледал на своята гиздава жена като дървен истукан.

— Послушай, Продане — казала Латинка после дълго мълчане, — знаеш ли ти какъв недобър сън съм сънувала нощеска?

— Що си сънувала, моя гълъбице? — попитал Продан.

— Слушай, мой драги, да ти прикажа. Аз бях изпекла хляб — и такъв той беше бял и хубаво изпечен, щото за чудо беше! А ние двамина седиме един до други и ужка сме турил в огънят тиква да се изпече и чакаме да я изровиме из жаравата и да я ядеме. Изведнаж се спущат два гарвана, черни като катран и дотолкова страшни, щото аз, като ги видях, то се разтреперах като листо. Спуснаха се тия изпод ясното небе, грабнаха хлябът и отлетяха. Аз се уплаших, крия се зади тебе, викам, колкото се може, да ме вардиш, а ти спиш и нехаеш. А когато те поразгледах и когато те видях окървавен, то извиках още по-яко и събудих се. Аз мисля, Продане, че тоя сън не е добър. Истина ли? Казват, че когато видиш насъне хляб, то някой ще да умре в къщата ви.

Продан беше добро момче, но плашливо като бабичка и затова и той вярваше на сънищата и на бабешките приказници и когато чул за Латинкиният сън, то и той се уплашил и побледнял; после навел главата си, помислил, помислил малко и рекъл с разтреперан глас:

— Сънят се сбъдва не всякога, мое агънце, а най-малко срещу четвъртък и ти не трябва да се боиш.

— Ала я чуй, Продане, какво ще ти кажа! Помниш ли, че когато хайдуците убиха бая Стоила — това се случи в четвъртък, — то в сряда през нощта мама видяла насъне, че й извадили зъб; а тя го вземала и го турила в иконостасът; ала изведнъж отдека се взел един черен гарван, който влязъл в одаята, клъвнал зъбът със своят остър клюн и занесъл го. Мама заранта разказала сънят си на попът; а той й рекъл: „Нищо, нищо, мое чедо — сънят е дявол; ти, както се види, не си се помолила вчера богу, преди да легнеш да спиш.“ Мама се препирала с него, че се е помолила, а той й рекъл: „Може и да си се помолила, ама молитвата те не е била от чисто сърце.“ „Може и то да е, за това аз нищо не мога да кажа, казвам ти само, че съм се помолила“ — рекла мама. А на един ред с нашата къща живееше Нона Ценова: голяма врачка беше сиромашкинята — нека й е лека пръст! Мама отишла у Нонини — продължала да бърбори Латинка, без да знае и тя що бърбори; а Продан гледал към корията, из която излазяли два турчина: — Мама разказала Нони — говорила тя за своят сън, — а баба Нона поклатила главата си насам-натам и проговорила полекичка: „Ще да умре някой из вашите… това е така… трябва някой да умре.“ И тая съща вечер дойдоха хора и казаха ни, че турците утрепали бая Стоила.

Продан не слушал вече Латинка, а гледал Хасана, който полека-лека се приближал към него. Продан бил бледен, краката му се подкосили и той седнал до Латинка.

— Що ти е, Продане? Ти си бледен като платно! — казала Латинка.

— Нищо, така! Не зная що ми е… уморен съм — казал той.

— Аз ще ида дома да повикам драгинка Първана и да те заведеме… ти си болен.

— Не ходи, не трябва… Не зная от какво ми е лошо, ала то ще да ми премине… И той тъжно и жаловито погледнал на Латинка.

— Що ме гледаш така страшно, мой мили? Мене е страшно, аз ще да ида и да повикам някого — казала тя.

— Върви, върви по-скоро — извикал Продан и хласнал своята гълъбица към селото. — Бягай, моя Латинке, бягай по-скоро… Върви по-скоро и събери всичкото село…

— Отивам… добре… ще ида… — Тя не договорила своите думи, а извикала: — Хасан!

Хасан излязъл из ръжта, която била дотолкова висока, щото Латинка не можала да го види досега, и излязъл страшни-престрашни. Латинка се уплашила, прегърнала Продана и извикала:

— Отбрани ме, Продане, отбрани ме! Боже, не давай ме в ръцете на тоя върколак! Боже, боже, Продане, не давай ме!

Продан станал, слабостта му преминала и той горделиво очаквал да чуе що ще да каже Хасан.

— А-а-а, гяур — казал той, — не казах ли ти море, Продане, да се не жениш за Латинка. Нека дойде сега Първан със свойот танзимат да те чува от Хасана.

Продан клекнал на колене и рекъл:

— Прости ме, аго!

Но арнаутинът нямал милост.