Гордън Томас
Гласове в тишината (9)

9.

Секретарката във външния офис пред апартамента на Уолтър Битбург вдигна поглед, когато Мортън влезе.

— Влизай направо — каза му тя.

Офисът на Битбург бе библиотека на богат човек: стените бяха покрити с подвързани в кожа книги, навсякъде имаше поставени в рамка самовъзвеличаващи снимки с принцове и президенти, грамоти от благотворителни дейности и онези поставени в тежки рамки картини, които Мортън бе виждал у хора, обичащи да си чешат езиците за култура.

— Дали не прибързваш? Искам да кажа, не е ли по-добре да получиш официално одобрение от ООН? Китай все пак е член на Съвета за сигурност — каза Битбург, вдигайки поглед от бумагите си. Очите му моментално започнаха да шарят.

— Това не е нещо, което трябва да минава по редовните канали, Уолтър — отвърна Мортън, отпускайки се на едно от креслата.

— Трябва правилна процедура. Източници. Основните правила никога не се променят — продължи Битбург с голяма доза двусмисленост.

— Ще ти изпратя докладна записка. Копие до генералния секретар. Копие до когото кажеш — отвърна Мортън с приятен глас. Битбург вероятно вече е съчинил докладната си записка, с която да си предпази задника.

— Недостатъкът на твоите докладни записки, Дейвид, е, че им липсват доказателства.

Битбург сведе поглед, като че ли пръснатите пред него документи можеха да потвърдят това.

Без да отклонява поглед от сведената глава, Мортън продължи:

— Проблемът е там, че някои от тях са косвени, Уолтър, така е. Не може да се пишат такива неща в официални документи. Но шестото ми чувство ми подсказва, че Игор Тамасара е в Китай.

— Доказателства, доказателства! Къде са ти доказателствата? — Битбург се облегна назад и огледа Мортън от горе до долу, сякаш искаше да го купува. Въпросът като че ли бе прекратил шаренето на очите. Той изведнъж се изправи, приближи се до едната лавица и измъкна от нея том в кожена подвързия. — Чел ли си Мъкоули, Дейвид?

— Много отдавна. — Мортън хвърли поглед към вратата за заседателната зала до офиса. — Бих искал да започна оперативката.

Битбург прелисти няколко страници, отвори книгата и започна да чете на глас:

— „Съвършеният историк — пише Мъкоули — трябва да притежава достатъчно богато въображение, за да може разказът му да е ефектен и жив.“ — Битбург спря да чете и погледна Мортън, след което отново сведе поглед към книгата. — „Въпреки това, той трябва да упражнява абсолютен контрол над него, задоволявайки се с материалите, които намира, и да се въздържа от запълване на недостига чрез добавки от собственото си въображение.“ — Той втренчи поглед в Мортън. — Винаги съм гледал на тези думи като на лайтмотив за „Хамър Форс“, Дейвид. С други думи, да не предприемаме нищо, преди да сме събрали достатъчно доказателства.

С удовлетворено изражение на лицето Битбург затвори книгата.

— Уолтър, в контраразузнаването именно ние сме тия, от които се очаква да запълваме недостига. В този случай това е въпросът какъв е японският план. Последният бунт в Токио дали не е прелюдия към нещо далеч по-лошо? А и тези нападения над американски обекти в Япония и Хонконг — ами ако предположим, че зад тях стои някой? Ами китайците? Ако Игор Тамасара работи за тях…

— Дейвид, Дейвид — поклати глава почти със съжаление Битбург. — Продължаваш с твоите „ако“. Нямам нищо против тях като такива — той се усмихна слабо, — но аз трябва да гледам на картината от по-широк ъгъл. Ако китайците те хванат в Пекин, това ще даде сериозно отражение. — Пъхна книгата в библиотеката и отново се обърна към Мортън. — Да предположим само за момент, че Игор Тамасара е в Китай. Това все още съвсем не означава, че китайците са го впрегнали да им създава някакво смъртоносно оръжие. И каквото и оръжие да им измисли…

— Помисли си само какво може да направи с него оня ненормалник от Багдад. Или някоя терористична група. Спомни си за иракското супероръдие, способно да уцели мишената от хиляди километри. И двамата знаем, че във войната в Залива малко остана Саддам да го използва.

Битбург отново се усмихна слабо.

— Пак продължаваш с предположенията, Дейвид. Нямаше никакво доказателство, че оръдието е можело да прави това, за което се говореше. Знаеш ли какво, не е зле да попрочиташ Мъкоули от време на време. Той е много ценен, когато става дума за самовъздържане.

— Това качество е чудесно за историци, но е недостатък в моята работа — каза Мортън, запътил се към вратата на заседателната зала.

След секунда го последва и Битбург.

Заседателната зала представляваше кабинет в сиво: стените, таванът, мокетът — всичко бе в този еднакъв и потискащ цвят. Дори и пластмасовото покритие на масата бе сиво. В едната стена имаше вграден телевизионен екран. Битбург седна в края на масата, дистанцирайки се от останалите.

До Дани и Томи бяха седнали Анна и професорът. Лестър Финел седеше до Шон Карбъри, шефа на „Секретни операции“. Имаше усмивка на телевизионен водещ и очи на ченге от отдел „Убийства“. Срещу тях беше Шантал Буке, шефката на „Външно разузнаване“. Мортън знаеше, че неотдавна тя бе отпразнувала четиридесетия си рожден ден и бе научила далеч повече неща за страха и злото от останалите жени.

Мортън се настани до Дани. На масата пред него имаше дистанционно управление за телевизор.

Шантал се обърна към Мортън:

— В Пощенска кутия 97 не можахме да намерим никаква следа от жиротрона. Всъщност това не ме изненадва. Хората ми казват, че там приличало на Сараево след лош ден. Нищо по-голямо от болт не било останало цяло. Хората ми издирили бандата, която разрушила мястото. Един от тях си спомня, че видял голям сандък на колела, който разбили с чукове. Но не могло да се разбере дали това е твоята машина или нещо друго.

— Нека хората ти се занимават с това, Шантал — каза Мортън и погледна през масата. — Лестър?

Финел направи обичайното си странно движение с ръката и сложи на масата компютърна разпечатка.

— Накарах един от хората ми да помисли малко върху последната следа от Северния Атлантик, изпратена ни от Лангли. Той дойде до заключението, че такава подводница от класа „Тайфун“ може да се е промъкнала до Китай и сега да се връща.

Битбург се наведе напред и очите му отново започнаха да шарят.

— Да не искаш да кажеш, че Игор Тамасара е избягал от Русия с подводница?

— Мисля, че не бива да пренебрегваме нищо, Уолтър — отвърна му Финел.

— Доказателство, господин Финел. Къде ти е доказателството? — Винаги когато бе разгневен, Битбург се обръщаше с „господин“.

Мортън дълго мълча. После започна да говори със спокоен глас:

— Искам всички да действате, приемайки за отправна точка предположението, че Игор Тамасара е в Китай и продължава с изследванията си. Как е стигнал дотам — вече можем само да гадаем. Но теорията на Лестър е доста правдоподобна. Знаем, че руснаците продадоха доста от подводниците си на японците…

— Но явно не и тази, Дейвид! — намеси се отново Битбург. — Тази се връщаше в базата си.

Мортън не обърна внимание на прекъсването и се обърна към Шантал:

— Нареди на най-добрия си човек да следи техния Червенознаменен северен флот. Излезе ли подводница оттам, искам веднага да разбера. Ще накарам американците и те да гледат.

Тя си отбеляза нещо в бележника.

Мортън обиколи масата с поглед.

— Дани, Томи и Анна. Вие ще бъдете острието на екипа, който ще взема със себе си в Китай. По-късно ще ви дам подробно разработен план. — Извърна се към Карбъри. — Твоите оперативни агенти трябва да ни подсигурят допълнително прикритие. — На шефа на „Психологическа оценка“ той каза: — Професоре, ти и Шантал ще подготвяте психопортрети на всички, срещу които ще ни се наложи да работим в Китай. Оценка като разузнавачи. Изобщо — обичайните неща.

Битбург се надигна от стола си и се наведе напред.

— Дейвид, протестирам! Тази дейност, базирана на предположения, ще отвори такива дупки в бюджета ми…

— Чуй ме, Уолтър — прекъсна го Мортън безцеремонно. — Парите ще бъдат похарчени по предназначение. — Помълча малко, после продължи: — За да разбереш защо се захващаме с това, бих искал да ти дам кратък преглед на отношенията между Япония и Китай.

През следващите тридесет минути присъстващите слушаха в дълбока тишина, докато Мортън им изнасяше съкратен преглед на бурната история на двете велики тихоокеански сили, вкопчени от векове в конфликт. Кълновете на този конфликт се кореняха в сблъсъка на амбиции, над които вземаха връх древните традиции: Китай, който бе дал на целия този район езика си, медицината си и най-трайната, пет хиляди годишна цивилизация, или Япония, чието преклонение пред императора се връщаше две хиляди години назад към бога Слънце.

После Мортън премина в наши дни:

— Япония се установи като икономическо и търговско чудо, нямащо равно на себе си. Но много от самите японци казват, че плащат твърде висока цена за това. Японските десни екстремисти продължават да пришпорват националистическите чувства. Същата тази ксенофобия доведе до Пърл Харбър. Императорът прави всичко възможно, за да удържи нещата. Обаче се налага да ходи по опасно тънкото въже на връщането на трона на политическата арена. Екстремистите започват да говорят, че той е послушна марионетка в ръцете на Вашингтон. А такива неща бият по оголения нерв на хора, от векове изпълнени с подозрение към всички чужденци. Ако императорът натиска твърде силно и твърде бързо, може просто да бъде отстранен. А ефектът от това би бил съкрушителен за цялата планета… — Той направи пауза и изгледа всички. — Искрата на всичко това може да пламне в Хонконг.

Присъстващите гледаха Мортън смаяно. Той отново изчака важността на думите да стигне до съзнанието им и после продължи:

— Британците ще си отидат, но след себе си ще оставят едно непокътнато наследство: Триадата. И пекинският режим ще продължи да прави онова, което винаги е правил, само че по-експедитивно: да използва Триадата за своя собствена изгода. Сигурен съм, че Кяо Пин е главната движеща сила в неотдавнашните прояви на антиамерикански настроения, разтърсили колонията и Токио.

Той се обърна към професора:

— Искам на всички да раздадеш по едно копие от психопортрета на Кяо Пин, преди да тръгнат за Пекин.

Гласът на професора бе изпълнен с прикрито зад спокойния тон напрежение:

— За да дам правилна насока на мислите ти, нека ти кажа, че той е прекрасен пример за старата китайска поговорка, че когато човек ставал чиновник, дори кучетата и кокошките му отивали в рая.

Мортън отново се усмихна с усмивка, взета сякаш назаем.

— Но искрата в Хонконг не само може да подпали и да изгори императорската династия в Япония. Тя може и да предизвика конфликт между Съединените щати, Япония и Китай. А това вече лесно може да прерасне в Трета световна война.

Той им разправи всичко, което бе научил за тайни посещения на Сайръс Б. Вос в Пекин.

— Значи си сигурен, че… — Гласът на Битбург заглъхна.

Мортън го погледна право в очите.

— Сигурен съм, Уолтър, че американците ще действат, както обикновено: тласкани и от лични интереси, и от истинско желание да помогнат на Китай, както и да стабилизират този район. Това, за което бях обаче по-малко сигурен, е по кой начин ще се опитат китайците да провокират конфронтация между Вашингтон и Токио в Хонконг.

— Ти каза „бях“, Дейвид. — Гласът на Битбург бе почти шепот.

Мортън им разказа всичко, което знаеше за работата на Колин Баскин, и как почти сигурно Игор Тамасара бе надминал американските изследвания в тази област.

— Ако Тамасара успее да им произведе оръжие, китайците ще разполагат с начина да сценографират конфронтацията — добави Мортън.

— Но защо в Хонконг? — попита Битбург.

Мортън погледна часовника си. После взе дистанционното управление и го насочи към екрана. Малко след това стаята се изпълни с бодрата музика на новините на CNN, последвана от гласа на водещия, който тъкмо казваше, че техният екип се намира на път за Белия дом за специална пресконференция с личния лекар на президента, доктор Баркър.

 

 

Марти Фицпатрик, прессекретар на Белия дом, се бе изправил пред дългата маса в конферентната зала, разменяйки любезни думи с кореспондентите, и примижаваше срещу ярката светлина.

— За всички, които са нови тук, прилагат се същите правила, както и за президентска пресконференция. Доктор Баркър прочита изявлението си, без някой да го прекъсва. После отговаря на въпроси. Обаче аз посочвам кой да ги задава. Ясно ли е?

Откъм репортерите последва утвърдителен хоров отговор.

Прессекретарят се извърна и махна на доктор Баркър да се изправи.

— Дами и господа, пред мен са резултатите от ежегодния медицински преглед на президента, протоколите от лабораторните изследвания и подробните заключения за неговото физическо състояние. — Лекарят направи драматична пауза и подготви изражението на лицето си за значението на следващите думи. — Дами и господа, щастлив съм да ви съобщя, че президентът е физически здрав и умствено уравновесен.

След това с глас, в който се надявате да е вложил точна смес от загриженост за пациента и лекарски авторитет, доктор Баркър прочете резултатите от прегледа. Когато приключи, до него застана Фицпатрик. По устните му се плъзна ленива усмивка — знак за репортерите, че се готви да подхвърли някое от изявленията си, страшно подходящи за заглавия в един ред.

— Президентът е по-здрав от астронавт!

През залата премина вълна от вежлив приглушен смях. После се издигна гора от ръце. Всеки се опитваше да привлече вниманието на прессекретаря.

— Добре. Първи въпрос. Ти, Бети.

Традицията повеляваше първият въпрос да бъде зададен от доайена на репортерите.

— Доктор Баркър, когато казахте, че не сте открили нищо, което да ви дава повод за притеснения по време на сканиране означава ли това, че сте открили нещо и сте решили, че то не дава повод за притеснения?

— Добър въпрос, Бети — каза Фицпатрик, давайки няколко ценни секунди на доктор Баркър да формулира отговора. Но той като че ли за миг заприлича на притиснат до стената човек. Да, но на предварителния брифинг преди пресконференцията бе казал, че нищо не са открили. Защо е тогава това колебание?

— Нищо не бе открито. Точка — отвърна той най-сетне.

— Чудесно, доктор Баркър. Но защо още от самото начало решихте, че президентът има нужда от този вид преглед? Имахте ли някаква причина, независимо колко малка, която да ви наведе на мисълта, че в мозъка му има някаква аномалия?

— Няма никаква причина от медицински характер за прегледа на магнитографа. Разполагаме с такова оборудване. Тогава защо да не го използваме? Ако не бяхме го направили, някои от вас сигурно щяха да викнат, че президентът не получава най-доброто медицинско обслужване — отвърна доктор Баркър.

Погледът на Фицпатрик бе привлечен от висок кореспондент с лениви движения и внимателно подредена коса на телевизионен водещ. Той му кимна.

— Тод Харпър, Глобъл Нюз Нетуърк. Докторе, доколкото разбрах, в цялата страна има само два магнитографа.

— Точно така.

— И почти не се използват за рутинни прегледи?

— Това ли е въпросът ти, Тод? — бързо се намеси Фицпатрик, отново усетил моментното колебание у доктор Баркър.

Вероятно вродената му резервираност го караше да се колебае. А дори и за ветеран като президента една пресконференция би могла да бъде доста голямо изпитание. Но Харпър сякаш не бе забелязал нищо.

— Това беше едната част от въпроса. А ето и другата. Има ли опасност от някакъв остатъчен ефект, предизвикан от толкова специализиран преглед?

Когато доктор Баркър отговори, гласът му бе спокоен и авторитетен:

— По първата част сте прав, господин Харпър. В цялата страна има само два такива апарата. Обикновено ги използват за тясноспециализирани изследвания. Няма абсолютно никакъв риск за пациента — нито по време на самия преглед, нито след това. Ако желаете, мога да ви изпратя съответната литература, за да ви помогна в написването на материала ви.

Харпър хвърли поглед към прессекретаря.

— А какво ще кажеш за снимка пред тоя апарат, Марти? Ще поизмести малко по-назад твоето „като астронавт“…

Фицпатрик сви рамене с безразличие:

— Нека поговорим по-късно за това, Тод.

Прессекретарят отново отправи поглед към препълнената зала.

— А сега още малко добри новини. Президентът е решил да присъства на конференцията на необвързаните страни в Манила. На път за там ще мине през Хонконг, за да види как върви подготовката за предаването му на Китайската народна република. По време на престоя си там той се надява да се срещне с важни китайски ръководители.

 

 

Кяо Пин дълго седя неподвижно, вперил поглед в единствения лист хартия на бюрото си. Вече нямаше нужда да го убеждава, че операция „Безмълвни гласове“ трябва да продължи.

Извадил кутийката кибрит от джоба си, той запали документа. Пламъците унищожиха пръстовите отпечатъци, които биха му подсказали, че документът е бил пипан от Яобан Ченг.

 

 

Мортън се извърна от екрана и заговори:

— Вече знаем коя ще бъде мишената на Игор Тамасара. Единственият въпрос е как има намерение да нанесе удара.

За първи път Битбург не поиска доказателства.