Гордън Томас
Гласове в тишината (6)

6.

В президентския апартамент на третия етаж в болницата в Бетезда президентът гледаше по телевизията собственото си пристигане с хеликоптер за ежегодния медицински преглед. Седеше в креслото, облечен в бледосин халат и пижама.

Так се бе облегнал на касата на полуотворената врата и едното му ухо непрекъснато се ослушваше за необичайни звуци откъм централата в съседната стая. Куфарчето — с пълната си с кодове за смърт и разрушения торба — седеше с равнодушен израз на лицето сред техниците от „Сигнално осигуряване“, които можеха да се свържат по телефона с всяка точка от земното кълбо.

Президентът гледаше как стиска ръката на фигура, облечена в бяла престилка — доктор Баркър, личният му лекар, — докато Так излизаше от хеликоптера, следван плътно от Куфарчето. Групата закрачи към крилото, където бе разположен президентският апартамент. На екрана доктор Баркър дискретно се усмихваше на камерите. Застанали зад въжената преграда, репортерите крещяха въпросите си:

— Може ли Емерсън да ви създаде проблеми там, господин президент? — Това бе Тод Харпър от Глобъл Нюз Нетуърк.

— Не съм мислил по този въпрос. Но ако го направи, Тод, сигурен съм, че ти ще бъдеш първият, който ще ми го каже.

Президентът натисна копчето за изключване на дистанционното и се обърна към Так:

— Мислиш ли, че Тод може да е научил за Манила?

— Не. В никакъв случай.

Президентът се намръщи.

— И все пак може да се разчуе. Дали да не изготвим наше съобщение?

Так се приближи до прозореца. Вечерният пиков час на магистралата намаляваше. Какво щеше да си каже страната, като разбере, че нейният президент ще държи реч на нещо, което не бе нищо повече от една обикновена конференция на страните от третия свят? И колко неловко можеше да се окаже присъствието на Емерсън там? Шефът на „Личен състав“ въздъхна. Без значение колко добре си обмислил всичко, винаги имаше неща, които не можеха да бъдат предвидени. Той се обърна към президента:

— Няма да се разчуе. А ако разгласим, не може да се предвиди как ще се развият събитията. Ще действаме, както се договорихме. Чак до съвместното ви съобщение с председателя Ху. По този начин ще можем да държим нещата под контрол.

Президентът се изправи и се усмихна.

— Звучи ми добре, Так.

Той започна да се разхожда из стаята, масажирайки с леки движения ръката си, от която доктор Баркър бе взел половин дузина кръвни проби. Преди около час докторът бе съобщил, че иска да направи сигмоидоскопия.

— Защо Баркър не ме предупреди, че ще ми мушка перископ под опашката? Миналия път не го прави.

— Предупреди ви миналата година — напомни му Так. — На вашата възраст е важно да се следи за образуване на полипи.

— А каза ли на вицепрезидента?

— Да — ухили се Так. — Ще седи на тръни през тия петнадесет минути, докато сте упоен в операционната, да не би някой да ни обяви война през това време.

— Аз пък се притеснявам повече той да не вземе да я обяви!

Так знаеше, че в шегата има известна доза истина. Както и Емерсън, така и вицепрезидентът бе войнствено настроен към Япония.

Президентът се извърна и погледна Так в лицето.

— А след като Баркър свърши с тая странна процедура?

— Магнитограф. Големият брат на скенера. Единият от двата в тази страна е тук. Програмираш го правилно и ти казва какво мислиш още преди да си го помислил.

Гласът на Так бе игрив. Познаваше кога човек се притеснява.

— Но защо е необходимо такова сканиране?

Шефът на „Личен състав“ се ухили:

— На вас наистина не ви трябва. Но ще е много добре за досието ви. И си помислете какво ще направи Марти с него: „Президентът претърпя магнитография и спечели повече точки, отколкото би спечелил на «Колелото на съдбата»“. Дори Тод Харпър не би намерил с какво да се заяде!

Президентът се усмихна.

— Какво щях да правя без теб, Так?

— Каквото щяхте да правите, ако ме нямаше. Да спите. Първият преглед е насрочен за четири и тридесет сутринта.

Клатейки глава печално, президентът влезе в спалнята си.

 

 

Вечерта вече се бе спуснала, когато, безупречно облечен в униформата си на главен старши техник от флота, Лио спря буика си пред електрическата врата на портала. Подаде се през прозореца и поднесе картата си пред малкото екранче на КПП-то. Екранчето пламна в червено и сканира картата. Вратата се отвори, за да пропусне буика, и после безшумно се затвори.

Пред него от мъглата, промъкнала се дотук от Анакостия, се издигна прилично на склад съоръжение без прозорци, с налепени от едната страна климатици.

Инсталацията охлаждаше компютрите в сградата.

Лио паркира колата си на обозначеното за него място, без да си дава труда да я заключва. През първия ден от работата му тук капитанът, който отговаряше за сградата, му бе казал, че единственият крадец, от който се страхуват тук, е времето.

Това бе, когато руснаците се разхождаха по океана така, сякаш им бе бащиния. А сега я видиш подводница веднъж в месеца, я не. Инсталацията, струвала два милиарда долара, сега едва мъждукаше.

Лио показа пропуска си на морския пехотинец вътре и се качи на асансьора до четвъртия етаж. С помощта на магнитна карта той влезе в един коридор, изчака вратата да щракне зад него, мина между убито зелените стени и се озова в зала с много пултове. Неговият бе точно под електронна карта на Северния Атлантик, изправена на стената.

Дневната смяна вече ставаше от въртящите се столове, протягаше се, сваляше слушалките от главите и се готвеше да си ходи. Очите на Лио автоматично се преместиха от картата на екрана на видеозаписващата апаратура.

— Нещо да си видял да плува?

— Нищо. Нито дори и лодчица.

Така наричаха малките руски подводници.

Лио нагласи слушалките и седна на стола. Екранът бе вляво, а двете клавиатури — право пред него. На едната от тях буквите бяха разположени като на обикновена пишеща машина. Другата бе изпълнена с неизвестни по предназначение клавиши и светлинки. В момента нищо не светеше. От дясната страна имаше уред, приличен на микроскоп. Това бе скенерът на звуковата картина. Той можеше да познае с какъв двигател е снабдена точицата на екрана. В другия край на извитото бюро имаше лазерен принтер и факс.

Лио заговори в микрофона:

— Девети пост докладва, че смяната е извършена. Никаква дейност.

— Благодаря, Лио — обади се дежурният офицер.

Лио погледна към кабинката. Дежурният офицер се изправи с кръстосани на гърба ръце, с блестяща от чистота униформа под обезобразеното лице. По време на войната в Залива неговият миночистач бе пострадал от пряко попадение. Приличното на гробище съоръжение се бе превърнало в убежище за живите мъртъвци.

Шест часа Лио седя на пулта, вслушвайки се в едва доловимия шум на статичните изпразвания от наземната сателитна система, разположена в Испания. После, в два часа сутринта, предаде задълженията си на главния пулт в кабинката на дежурния офицер и отиде в столовата. Тъкмо се накани да хапне нещо, когато високоговорителят му нареди веднага да се яви на работното си място.

— Виж какво става — каза му дежурният офицер. Той току-що бе включил слушалките си в една от клавиатурите. — Тя си тръгва към къщи, Лио.

Очите на Лио не се откъсваха от малката бяла точица на екрана, която не бе по-голяма от главата на карфица.

Той си сложи слушалките, включи ги в един жак, отпусна се на стола и започна да трака по машинописната клавиатура. Точицата на екрана удвои размерите си. Лио натисна един клавиш и плъзна стола си към принтера. От отвора му излезе копие от изображението на екрана. Той отново затрака по клавиатурата и точката на екрана стана още по-голяма.

— Изглежда ли ти позната?

Лио примижа.

— Трудно е да се каже. Дай да видим следите от миналия месец.

Пръстите му затанцуваха по втората клавиатура. Секунди по-късно той поклати глава и промърмори:

— Кучият му син е минал през Големия каньон. Трябва да е откачил да рискува лодката си в такова време.

Големият каньон бе най-голямата падина в Северния Атлантик и най-трудната за навигация област.

— Или пък иска да се прибере вкъщи, без да го забележат — вметна дежурният офицер.

Лио отново се извърна към втората клавиатура и натисна още няколко клавиша. Докато компютърът започваше ново търсене, сравнявайки всички следи от последните три месеца, той затрака по машинописната клавиатура. Изображението на екрана продължаваше да расте. Лио извади нови разпечатки.

Дежурният офицер говореше тихо в телефона:

— Имаме положително разпознаване. От Големия каньон.

Най-напред се обади на отдел „Анализ на изображенията“ към ЦРУ в Лангли, а след това и на Центъра за анализ във военновъздушната база „Болинг“, ръководена от военното разузнаване, разположено на отсрещния бряг на Анакостия. И от двете институции го накараха да им изпрати копия по факса.

— Компютърът не може да намери подобна следа — повтори Лио.

— След като се прибира, значи преди това е излязла — настоя дежурният.

Лио подаде още команди на компютъра. Упорит беше тоя офицер. Две минути по-късно обаче компютърът изписа съобщение, че в паметта му няма нищо, което да съвпада с мигащата на екрана точка.

Лио се хлъзна със стола към принтера. Разпечатките вече бяха образували малка купчинка. Той взе най-горната и я пъхна в скенера, след което прилепи око към окуляра. Едната ръка сложи върху фокусирането, а с пръста на другата започна да натиска някакъв клавиш. В слушалките му се появи звук с ниска честота, сякаш някъде отдалеч към него се приближаваше камион. Лио започна да налага звука върху изображението така, че ръмженето от мотора да се чува най-ясно, когато е точно върху мигащата точка. Натисна друг клавиш. Компютърът щеше да свърши останалото. Ще разрови паметта си за милионите други звуци, записани в паметта му и щеше да направи това за секунди, а не за минути, както правеха това компютрите от миналото поколение.

— Чудя се къде ли е ходила — каза Лио.

— Аз пък се чудя как тъй сме я изтървали — каза дежурният.

— Абсолютно съм сигурен, че не е минавала през моята смяна. Трябва човек да е заспал, за да я изтърве.

— Някой все пак го е направил — изръмжа офицерът.

— Дневната смяна. Не е твой проблем — бодро го успокои Лио.

Дежурният офицер изхъмка. Шраг бе прав.

Мониторът започна да се изпълва с подробен надлъжен разрез на подводница и краткото й описание.

— Клас „Тайфун“. Сигурно е от Първи червенознаменен морски северен флот, базиран в Мурманск — предположи Лио.

Дежурният офицер вдигна телефона и предаде новините на Лангли и „Болинг“. После се извърна към Лио:

— Браво, Лио! Искаш ли да си вземеш почивката сега?

— Може би малко по-късно. Първо искам да си оправя нещата тук.

Дежурният кимна. Шраг бе старо куче, което знаеше какво означава първостепенно предимство. Той издърпа кабела на слушалките си от жака и се върна в кабинката си. След като прекият му шеф си отиде, Лио се свърза посредством модема на компютъра с факсовете в Лангли и „Болинг“ и им изпрати копия от разпечатките.

Знаеше много добре, че новината за прокрадващата се съветска подводница щеше да обиколи разузнавателните кръгове и накрая щеше да се появи във всекидневната сводка на бюрото на президента.

Лио се усмихна. Много преди президентът да разбере за подводницата, Ли щеше да знае за нейното съществуване. Той бързо набра номера на факса, който Шаойен му бе дала. Момичето щеше много да се зарадва, че не е забравил, а когато бе в такова настроение, беше страхотна в леглото.

 

 

Игор Тамасара бе отправил сърдит поглед през огромната, покрита с червено сукно и потънала в позлата маса, която му служеше за бюро. Богатата й украса само подчертаваше колко недообзаведена и недостатъчно осветена е останалата част от кабинета — най-обикновен полукръг от столове с високи облегалки и няколко стандартни лампи, хвърлящи бледи кръгове от слаба светлина. Обстановката изразяваше тайнственост и заплаха, които Тамасара обичаше много да внушава, а особено пък в този момент те бяха подсилени и от ярост, която едва успяваше да потисне.

Кяо Пин му бе телефонирал, за да му напомни, че графикът не бива да се забавя дори с час. Нито дума похвала за успехите, постигнати до този момент. Обаче знаеше, че ако си излее гнева върху тези, които стояха срещу него, това щеше да даде обратни резултати. Бяха изпълнили всяко негово желание. А и истината бе, че той би трябвало да предвиди проблема, който току-що бе възникнал.

— Имаме на разположение три седмици. Времето не може да бъде променено — повтори Игор Тамасара. Извърна се и погледна якия и широкоплещест мъж, седнал в края на полукръга. — А сега ти ми казваш, че имаме проблем, Саша.

Останалите слушаха почтително. Доктор Александър Фретов бе невропсихиатърът на екипа. Той разкърши могъщите си като на боксьор рамене и каза:

— Ами този проблем излезе, след като прегледах тестовете, извършени от Сергей Николаевич: — Той кимна към високия и строен мъж, седнал до него.

Сергей Николаевич Петраров, главен невролог в Пощенска кутия 97, заговори направо по въпроса:

— Проблемът се състои в това, че всички обекти, върху които провеждаме експериментите си, са затворници. А те до известна степен вече имат нагласа към подчинение. Това най-вероятно ги е направило много по-податливи и дейността на сравнителите им лесно може да бъде потисната.

— „Най-вероятно“ не е научен термин! — изръмжа Игор Тамасара.

— Именно на тази фаза повдигнахме въпроса — каза доктор Петраров бързо. — И все още имаме време да оправим положението.

Игор Тамасара се размърда в стола си. Инквизиторският му тон запази звученето си:

— Добре, какво предлагате?

Доктор Фретов наведе масивния си торс напред.

— Вече се посъветвахме и постигнахме съгласие, Игор Викторович. Можете да продължите, използвайки настоящите резултати. Но в тях ще съществува риск. Затова — точно както при първите ни тестове с животни в 97 ние знаехме, че ще трябва да продължим опитите си върху хора — и сега трябва да ги продължим върху хора, които не са били затворници. Резултатите може да се окажат същите, както при затворниците, но докато не опитаме, не можем да бъдем сигурни.

Тамасара се облегна назад, допирайки и разделяйки дланите си с бавни движения, за да има време да помисли.

— Колко ви трябват? — попита той най-сетне.

Въздишката на доктор Петраров сякаш увисна във въздуха.

— Не е само въпрос на бройка, Игор Викторович. Трябва да разполагаме с обекти, чийто мозък е възможно най-близък до този на предполагаемата мишена. Ако мишената е европеец, за предпочитане е да не използваме за опита африканец. Същото важи и за останалите етнически групи, при които ние, невролозите, сме разбрали, че имат различна форма на мозъчните вълни.

— Припомнете ми кои бяха.

— От гледна точка на неврологията, аборигенът се различава от ескимоса. Или пък японците — от хората на амазонската джунгла. На външен човек тази разлика може да не се стори много голяма. Но за един невролог тя е значителна и трябва да бъде взета под внимание заключи Петраров.

Фретов се прокашля. Гласът му звучеше като на простуден:

— Различните навици и начинът на живот на обществото създават различни личности. Основната личностна структура се влияе от ролята и традициите на всяка култура. Някой, който е смятан за нормален в неговото общество, за нас би изглеждал много странен. Американците са добър пример за това. Или пък, тъй като стана дума за това, нашите домакини тук. Ето защо много е важно да се вземе предвид и факторът култура. Степента на агресивност например у един амазонски индианец и у един нюйоркчанин е съвсем различна. Или пък, както всички знаем, и между нашите етнически групи. Всичко това трябва да бъде включено.

Игор Тамасара кимна бавно:

— Има ли значение дали обектът е мъж или жена?

Този път отговори доктор Петраров:

— Идеалният случай е да използваме мъже и жени. В различния им вълнов модел има някои тънкости и ще е интересно да разберем как ги използва жиротронът.

Игор Тамасара се наведе напред, опрял лакти на бюрото.

— Колко ви трябват? Абсолютният минимум.

Доктор Петраров и доктор Фретов се спогледаха. Невропсихиатърът отговори и за двамата:

— Двама. Идеално би било, ако и двамата са от една и съща раса с предполагаемата мишена. Но при жената това е по-маловажно, отколкото при мъжа.

— Какво значи това? — попита Игор Тамасара.

Доктор Фретов разпери ръце и се усмихна.

— Не е трудно да се досети човек, че мишената най-вероятно ще бъде мъж. След като Тачър вече я няма, не останаха много жени, които биха оправдали такава интервенция.

Смехът на Игор Тамасара прогърмя из стаята.