Гордън Томас
Гласове в тишината (5)

5.

Президентът гледаше как Сай Вос унищожава поредната кифличка. С огромния си ръст и мощно телосложение Сай приличаше на планинска мечка. Въпреки това говореше с изненадващо мек глас.

След като частният му самолет се приземи на военно летище на север от Пекин, той бе откаран с хеликоптер до Жонанхай, където връчи посланието лично на председателя Ху. След това го държаха четири дни в Дома за държавни глави. Той изтълкува това като добър признак. Вечерта на петия ден отново го повикаха в Жонанхай. Председателят Ху му каза, че предложението има много достойнства. Но не би било зле преди това президентът публично да изрази сериозните си намерения спрямо Китай.

Сай посегна за последната кифличка.

— Откъде ги карате тия работи?

— Кухнята ги пече по рецепта, останала от Нанси Рейгън — отвърна президентът. Той бе седнал в едно от овалните кресла.

— Кажи-речи, единственото хубаво нещо, което тази администрация е оставила — изръмжа Сай с пълна уста. — Какво ще кажеш, Так? — Той извърна осеяното си с пъпчици и широки пори лице към Такър Симпсън.

Шефът на „Личен състав“ бе застанал с гръб към фалшивата камина в леко прегърбената поза на висок човек. Очите му бяха изненадващо зелени и се криеха под щедри туфи червени вежди. Бе облечен в един от костюмите, които всяка година поръчвате при „Брукс Брадърс“, оксфордска риза, бургундскочервена връзка и тъмни кожени мокасини.

С бързо и грациозно движение на китката Так отхвърли поканата за критика на бивша администрация.

— Ху какво иска да направим? — попита той.

Сай Вос се обърна към президента:

— Иска другия месец да отидете в Манила.

Так си спомни:

— Ежегодната среща на необвързаните страни. Щяхме, да изпратим Емерсън, ако не беше се издънил.

Сай отиде до масичката и си наля още кафе.

— Господин президент, китайците биха искали на отиване да минете и през Хонконг. Официалното обяснение ще бъде, че искате да посъкратите малко дългия полет и да се появите в Манила напълно свеж. А в действителност двата дни, които ще прекарате в колонията, ще бъдат нещо като сондаж. Ще изнесете реч. Срещнете се с местните пекински кадри. Това ще послужи като неофициално обявяване на интересите ни в Хонконг.

— А после?

— После, господин президент, чакаме от Пекин официално потвърждение, че сделката е приета.

Президентът хвърли поглед към шефа на „Личен състав“.

— Так?

Такър Симпсън се махна от камината и започна да отмята точките на пръсти:

— Има рискове. Японците ще погледнат на това като на заплаха и самите те ще предприемат нещо. Китайците накрая пак може да откажат. И всичко, което бихте постигнали в Манила, ще е само още огън и жупел от страните на третия свят, които ще използват тази възможност да ни натрият сол на главите, както правят това на всяка сесия на ООН.

Единственият отговор във внезапно настъпилата тишина бе шумът от гълтането на кафето от Сай.

Президентът се изправи и погледна и двамата.

— Благодаря ви. Прав си, Так. Рискове има. Но ще трябва да ги пренебрегна, ако този план има шанс. Залогът просто е много голям. За кога е насрочено събитието в Манила?

— След четири седмици, броено от утре.

Президентът кимна:

— Значи нямаме време за губене. Так, искам да съставиш работна комисия. И много-много да не се разчува.

Той се извърна към Сай Вос:

— А ти искам веднага да се върнеш в Пекин и да им кажеш какво става. След час ще ти дам писмо до председателя Ху.

Сай Вос се ухили:

— И накарайте ония от кухнята да изпекат достатъчно кифлички за полета.

 

 

В приглушената светлина на нощната лампа Лио Шраг лежеше в следлюбовната бъркотия в леглото с усукани около краката влажни чаршафи.

Скоро Шаойен щеше отново да започне. Да посегне към осемнадесеткаратовия златен медальон, окачен на врата й, за още една порция „Екстаз“. После ще го накара да го направи още веднъж. И той щеше да го направи, защото тя щеше да каже, че той е неповторим, защото знаеше, че не я ли задоволява, ще я загуби.

Отвъд бавно влачещите се води на Анакостия сенките на правителствените сгради сигурно се удължаваха, а знамената увисваха по пилоните. От „Фоги Ботъм“ чак до Джеферсън Билдинг могъщите и претендентите заключваха документите и отлагаха телефонни разговори за други дни. Той не си бе давал сметка колко много ги презира, докато Шаойен не го убеди, че не само отработените газове и изпаренията от блатистата местност, в която бе разположен Вашингтон, замърсяват столицата. Някои от хората, работещи в нея, също вземаха участие в този процес.

За момент тя остана легнала по гръб, с разтворени крака и пръсната по възглавницата блестяща, черна като смола коса.

На четиридесет и три години, с двадесет и четири годишна кариера зад гърба си и зачатъци на бирено коремче, той не бе повярвал на късмета си, когато усети, че тя си пада по него. Оказа се, че Шаойен притежава такава сексуална изобретателност, каквато той не бе срещал у нито една американка. Още от началото, когато го бе накарала да коленичи и да поработи с езика си върху нея, тя му бе казала, че именно така обичала да се люби и той бе изпитал облекчение.

Години бяха минали, откакто за последен път бе имал добра ерекция. Флотският лекар му бе казал, че това се дължи на чувството за вина у него заради двата му пропаднали брака. Този с Пеги бе продължил три години, а с Джени — една година повече. Едва си спомняше как изглеждат. Помнеше само, че изобщо не биха могли да се мерят с Шаойен в леглото.

Той хвърли поглед на будилника върху шкафчето. След час трябваше да тръгва. Часовникът, както впрочем и почти всичко останало в този апартамент, бе купен с поръчка по домовете. Когато се бе пренесъл тук, Шаойен му бе казала, че по-голямата част от пазаруването го прави или по каталог, или по телевизионния пазар. Същото бе и с хранителните продукти. Или излизаха да се хранят навън, или си поръчваха нещо по телефона. Тя му бе казала, че ако иска домашна прислужница, нека си наеме. Но ако иска най-добрата мацка в града, и то при най-изгодни условия, тя бе негова.

Това бе станало преди шест месеца, когато Лио, отегчен до смърт от почивния си ден, бе влязъл в един бар зад вашингтонския Конвеншън Сентър. Там Шаойен работеше като сервитьорка. Каза му, че е родом от Хонконг, където била обещаваща актриса. Дошла в Съединените щати с надеждата да пробие в киното. Вместо това обаче, се намерила тук като сервитьорка, работейки в бара на брат си. Не бе лошо, но пък не бе и кой знае какво. Все пак се срещаше с интересни хора. Бе погледнала право към него.

След още две бири тя му бе представила Ли. Имаше някаква скрита мощ в движенията на брат й — гъвкавост и сила, която като че ли бе малко застрашителна. Ли му бе задал същите въпроси, каквито му бе задала и сестрата — за работата му. Бяха въпроси, изразяващи вежлив интерес, такива, каквито никой преди не му бе задавал. След още няколко бири Лио им обясни какво работи. Седи осем часа пред един пулт и помага в проследяването на всяка съветска подводница, излязла да патрулира. Само дето сега вече почти нямаше такива. Руснаците не можеха да си позволят горивото. Въпреки това обаче, той трябваше да седи пред пулта. Всички се бяха посмели от сърце и Ли го почерпи още една бира за сметка на заведението, но повече никога не повтори жеста си.

Шаойен се размърда и ръката й се плъзна към медальона. Ръцете й бяха деликатни, с блед оттенък на слонова кост, каквато бе впрочем и цялата й кожа. Скулите й бяха високи и широки, контрастиращи с острата, лопатообразна брадичка.

Тя му бе разказала за разочарованието на Ли, когато не го приели във флота. Тогава бяха за втори път в това легло и той бе започнал да разбира колко голяма нужда изпитва от желанието и възхищението й към него. Бе му казала, че откакто му отказали. Ли се превърнал в страстен колекционер на всякакви предмети, свързани с флота. Бе го погледнала с онези нейни очи — най-големите и най-тъмни очи, които бе виждал у жена — и го попита дали няма нещо от работата, което да подари на Ли.

На другия ден той й донесе лист милиметрова хартия, на който бе нанесен маршрутът на съветска подводница. Бе наистина боклук и трябваше да го пусне в машината за нарязване на хартия, но Шаойен бе извикала от радост, а по-късно и Ли бе изразил дълбоката си благодарност.

Няколко дни по-късно го бе помолила да донесе още някаква разпечатка, като добави, че за да увеличи приятната изненада на Ли, да му го изпрати по факса от работата си. Даде му един номер и той го направи. Братът и сестрата нямаха думи да изразят благодарността си. Знаеха как да накарат един човек да се почувства ценен.

Очите на Шаойен бяха отворени. Взе няколко зрънца прах от медальона и ги пусна върху езика си. Този глупак с отпуснат корем, космати гърди и оплешивяваща глава си мислеше, че това е наркотик. В разузнавателната школа в Пекин я бяха научили как да се преструва на смъркачка и на ядачка. Бяха я научили на всичко, което й трябваше, за да започне новия си живот.

Само няколко седмици след пристигането й във Вашингтон тя бе постигнала успех. След като Ли разбра къде работи той, тя бе пуснала в действие всичките си трикове, за да оплете в мрежите си този уайбин с провлечен език и неспирни обяснения в любов. Но се оказа съвсем неподготвена за отвратителното преживяване от секса с него. Но това, както казваше Ли, придаваше още по-голяма тежест на успеха й. Ли беше неин шеф, най-старшият от китайските тайни служби в Съединените щати.

— Ела тук — обади се Шаойен с гърлен глас.

Лио послушно сведе отново глава между краката й, а тя се извърна, на една страна, смеейки се, за да скрие отвращението си.

— Няма време, няма време! — извика тя. — Трябва ходиш на работа. И помни, че обещал на Ли днес да изпращаш нещо ново.

— Окей-докей. — Той обичаше да имитира английския й: това го караше да се чувства по-близък с нея.

Тя стана от леглото и погледна към Лио. Усмихна се, продължавайки да говори с игрив глас, наблягайки на акцента си. Бе открила, че това му действа много приятно.

— Ще изпращаш на него нещо истински хубаво. Може да има късмет и да видиш истински руски подводници. Как казва оня каубой: „Направи ми добро“?

Той се ухили:

— „Направи ми кефа.“ И Мръсния Хари не е каубой, а ченге.

Шаойен пое дълбоко въздух.

— Все, едно. Ченге, каубой. Един и същ. Ама ти правиш на Ли кефа, правиш го много щастлив. Окей-докей?

— Окей-докей. Да видим какво ще излезе днес.

Формално погледнато, това, което правеше, бе сериозно нарушение на сигурността. Но това бе така, защото уставът бе безнадеждно остарял. Руснаците вече не бяха врагове.

Лио се изтърколи от леглото и отиде в банята да вземе душ.

 

 

Седнали във влака, който ги връщаше обратно през подземията в Жонанхай, председателят Ху и Кяо Пин продължаваха да обсъждат визитата си при Игор Тамасара.

И двамата седяха в дълбоки пулманови кресла всред лакирана дървена ламперия, краката им потъваха в дебели килими, а лицата им тънеха в меката светлина на викториански канделабри. В дъното се суетеше стюард в бели ръкавици.

— Тоя жиротрон е по-голям, отколкото очаквах. Трудно ще бъде да се транспортира, камо ли да се скрие. — Диалектът мандарин, на който говореше председателят Ху, придаваше мелодичен оттенък на гласа му.

— Имам намерение да използвам руската подводница.

Кяо Пин повика сервитьора с пръст да донесе още чай.

До този момент не бе споделял с никого подробности по оперативния план.

Председателят Ху запали поредната цигара.

— Не е ли много рисковано? Ще се наложи подводницата да прекара известно време в района на мишената. Ако някой от американските спътници я открие…

Той млъкна, докато сервитьорът ги обслужи. Председателят Ху пиеше чая си като англичанин — с мляко. Кяо Пин предпочиташе старата китайска традиция — запарване на ароматичните листа с вряла вода. Когато стюардът се отдалечи, Кяо Пин продължи:

— Неотдавна японците купиха три подводници от класа „Тайфун“. Руснаците продават каквото могат. — Млъкна за момент, за да вдъхне с наслада ароматичната пара от чая, после пак подзе: — Подводницата ще послужи само за безопасен транспорт. Близо до района на целта оръжието ще бъде преместено на борда на джонка, предварително подготвена за това. Ще бъде снабдена с мощен двигател и стабилна стрелкова платформа. Ще бъде пригодена за действие дори в бурно море и след това с пълна газ ще напусне района на целта.

Председателят Ху остави чашката и линийката на масата.

— А Триадата?

— Те ще продължат да провокират японците и американците в Хонконг, Токио и на други места, гледайки, както винаги, да правят така, че всеки да има в какво да обвинява другия.

Председателят Ху се облегна назад замислено, съзнанието му преценяваше, анализираше, отхвърляше и накрая се съсредоточи на най-важното.

— До конференцията на необвързаните има още месец. Една седмица преди това всичко трябва да е по местата си. Така ще остане време за евентуални пренастройки в последния момент още преди президентът да е пристигнал в Хонконг.

Кяо Пин кимна. Графикът изцяло съвпадаше с неговия. Председателят Ху запали следващата цигара.

— Нашият руснак запознат ли е със сбитите срокове?

— Да. Но пак ще му напомня, че графикът не подлежи на никаква промяна, нито с ден дори.

— Нито дори с час — остро го поправи председателят Ху. — И до последния момент не бива да знае кой е мишената.

Незапалената пура направи поредната си обиколка по устните на Кяо Пин.

— Разбира се. Но в неговия случай това няма да се отрази на сигурността на операцията.

Председателят Ху отегчено мръдна с рамо. Въпросът как ще постъпят с руснака след това изобщо не бе негова грижа. Предпочиташе да не знае някои неща.

Влакът спря на станцията под Жонанхай и вратите на вагона се отвориха.

 

 

Мортън прекоси залата на „Психологическа оценка“ и се насочи към кабинета на професора. От двете му страни го придружаваха Анна и Томи, който носеше папката с психопортрета на Игор Тамасара.

Специалистите ги проследиха с любопитни погледи. Присъствието на Мортън тук обикновено означаваше предстоящи действия.

Той погледна към Томи.

— Някакви предположения?

— Само едно. Че Игор Тамасара е жив, полковник — отвърна Томи веднага.

— Защо мислиш така?

— Защото в противен случай няма защо да изчезва от оня лагер в Сибир. Нито пък другите двама след него. Такива хора си знаят пазарната цена. Въпрос е само на време да се изчака подходящата оферта.

— Ами да.

Той сам бе стигнал до този извод още в самото начало. Обаче Томи показваше способността си за дедуктивно мислене по същия начин, както я бе показал в симулатора. Това, което все още не знаеше, бе кой е отправил онази оферта, на която Тамасара не е могъл да откаже.

— Доколкото разбирам, при теб няма нищо ново, Анна?

— Не, полковник. Нищо ново.

Мортън отвори външната врата към кабинета на професора, след това отметна тежката междинна завеса, а след нея и вътрешната врата. Кабинетът бе осветен само от една лампа, насочена да свети точно върху професора, който бе легнал на старомодния диван за лекарски прегледи до стената. Като видя плавното и безшумно движение, с което професорът стана от дивана с израз на готовност за действие на лицето, на Томи моментално му мина през ума как граф Дракула се надига от ковчега си.

— Откакто ми позвъни, непрекъснато мисля за това, Дейвид. Интересно, интересно, много интересно. Много — каза професорът.

Мортън му бе позвънил от кабинета на професор Свенсен и му бе описал смъртта на Ребиков.

Професорът запали осветлението на тавана, заливайки стаята с мека розова светлина. Посочи креслата на останалите, без да спира да говори:

— Най-напред сестрата. След това й братът. Двойните самоубийства са нещо рядко и обикновено са изпълнение на клетва от влюбени. Почти никога между кръвни роднини. Но тук се намесва и факторът време. Почти година между двете самоубийства. За толкова голяма празнина между две свързани помежду си самоубийства още не бях чувал. Толкова голяма празнина.

Той млъкна и изгледа подред всички присъстващи, подръпвайки дългите си и деликатни пръсти. Пръсти на пианист, помиели си Мортън.

— Анна?

— Съжалявам, професоре. Нямам представа за какво говорите — извини се Анна.

— Толкова съжалявам, Анна. Толкова много съжалявам — промърмори професорът, отправяйки поглед към Мортън. — Дейвид?

Мортън бързо им разказа каквото бе научил за Ребиков, сестра му и тяхната връзка с Игор Тамасара.

Томи подсвирна тихо.

— Мили боже, мислите, че им е направил нещо, което е накарало и двамата да се самоубият?

— Аха, израз на неверие, а? — намеси се професорът, продължавайки да подръпва пръстите си. Гласът му внезапно се втвърди: — Шаманите из Африка още могат да правят успешни магии на хората. И един от моите стари колеги от Харвард наскоро даде съвсем научно обяснение, че зомбитата наистина съществуват из Карибските острови. Никога не подценявайте нещо само защото не можете да го обясните. — Лицето на професора изведнъж се озари от колкото истинска, толкова и съвсем неочаквана усмивка. — Но в такъв случай, Томи, ако ти знаеше каквото аз знам, аз нямаше да бъда тук, нали така?

Томи се ухили. Професорът наистина знаеше как да кори хората, без да ги кара да се чувстват обидени.

Професорът примижа към Мортън.

— Мозъкът на Ребиков може да ти каже нещо, Дейвид.

Мортън вдигна телефона от масичката и започна да дава заповеди.