Гордън Томас
Гласове в тишината (28)

28.

Тласкан от мощен попътен вятър, „Еър Форс 1“ летеше на запад със скорост, близка до тази на звука.

Отвън най-луксозният самолет в света изглеждаше като всеки подобен нему боинг. Обаче златните букви „Съединени американски щати“, изписани на син фон по целия корпус, боядисаните в червено двигатели, както и петцифреният опознавателен номер на опашката сочеха, че това е личният флагман на президента. Над стотонната, проблясваща матово машина, задвижвана от двигатели „Прат — Уитни“, бе обзаведена по изключителен начин, разполагаше с климатична инсталация по последна дума на техниката, бе надеждно звукоизолирана.

Президентът и съпровождащите го лица се бяха качили на борда от предната врата. Марти Фицпатрик бе насочил пресотдела на Белия дом през задната. Настроението сред репортерите бе мрачно. Бяха дошли във военновъздушната база „Андрюс“ направо от погребението на Тод Харпър. Когато се настаниха и се приготвиха за дългия полет, стюардите им донесоха напитки в чаши със златната емблема на президентството. Тази емблема се виждаше навсякъде: по вратите на отделенията, по калъфките на седалките и в центъра на всяка телефонна шайба.

Всички телефони бяха свързани с телекомуникационния център, разположен зад пилотската кабина. С размерите на килер, в това тясно пространство бяха натъпкани десет милиона долара в електронна апаратура, включително и факсове, шифровъчна машина и телефонна централа, свързваща самолета със секретните служби на земята. Едно измежду многото задължения на двамата оператори, свили се тук, бе да поддържат постоянна връзка с веригата проверочни пунктове, разположени по целия маршрут. Всеки пункт разполагаше с мобилен спасителен екип. По маршрута над Тихия океан, чак до Хонконг, бяха разположени бойни кораби и оборудвани за спасителни операции самолети.

Застанал до вратата на радиорубката, Гейтс чу, че станцията в Панхендъл отмята преминаването на самолета с новините, че над прерията бушува гръмотевична буря с проливен дъжд. На тази височина — почти петнадесет километра — небето бе ясно и синьо. Следващата проверка щеше да бъде над Скалистите планини. След това — малко преди да прекосят бреговата линия — северно от Лос Анджелис. После идваха корабите.

Преди да тръгнат от Вашингтон, Гейтс бе говорил с Мортън. И двамата постигнаха съгласие, че шансовете жиротронът да насочи лъча си към „Еър Форс 1“, като се има предвид, че планът на полета се държи в най-строга тайна, е малък. Все пак бяха уредили нещата така, че да имат постоянна връзка през целия полет.

Гейтс се обърна към единия оператор.

— Искам да се свържа с полковник Мортън — каза той и погледна часовника на стената. Както и всички други часовници на борда, той показваше гринуичко време. — Трябва да се върне в Хонконг след около два часа и връзката може да се осъществи през комуникационния център на Юнайтед Стейтс.

— Никакъв проблем — веднага отговори операторът.

„Никакъв проблем“ бе неофициалното мото на свързочниците.

Тъй като нямаше повече какво да прави, Гейтс се поразходи из самолета. В кухненския отсек главният готвач и помощниците му приготвяха вечерята. В кабинката до тях икономът и стюардът избираха какво вино да поднесат.

— Едно питие, господин Гейтс? — попита го икономът.

— Чаша бяло вино. — Нощта щеше да бъде дълга.

С чаша в ръка Гейтс продължи нататък и влезе в отсек, познат на всички под името „Царството на Мадлен“. В него имаше меки столове, наредени пред бюра с електрически пишещи машини. Тук Мадлен Мастърс и екипът й от секретарки се занимаваше с документите на президента.

В момента държавният секретар Боби Колинс диктуваше нещо на една от секретарките. Самата Мадлен бе седнала зад бюрото си до прозореца и четеше. Зад друго бюро бе седнал Куфарчето, положил куфарчето в краката си. В другия край на салончето доктор Баркър бе седнал на мястото си и сложил черна превръзка на очите си, вече спеше.

Мадлен вдигна глава и се усмихна на приближилия се Гейтс.

— Не ти ли харесва това чувство, че си се откъснал от всички проблеми долу на земята? Обожавам тези дълги полети!

— Ти си романтичка, Мади.

— Де да бях! Но още от ученичка се влюбих в самолетите. Дългите нощни полети, казват, действали успокояващо.

— Да, но ние се движим в обратна посока, бягайки от нощта — ухили се Гейтс.

Той погледна през прозореца. Навън тъмнорозовият сумрак се бе превърнал в индигов здрач. По това време на годината небесният свод бе смайващо красив. Голямата мечка не изпускаше от око Чикаго, Арктур^[1] висеше над Канзас, Касиопея и бляскавият квадрат на Пегас се носеха на стотици милиони километри над Мисисипи. Обаче на запад, над Скалистите планини, лъчите на залязващото слънце все още трептяха от живот и като че ли ги мамеха напред. Сигурно ето такива неща събуждаха поета у всеки човек.

Гейтс се протегна и хвърли поглед към затворената врата, украсена с орел и тринадесет златни звезди. Зад нея бе бордовият офис на президента. Оттам долиташе несигурен глас, сричащ на глас думи на някакъв непознат език. Гейтс хвърли въпросителен поглед към Мадлен.

— Учи речта си на мандарин. Так казва, че това направило чудеса за Никсън! Да можеш да кажеш няколко думи на техен език.

— А къде е Так сега?

— Къпе се. Поръчал си е да му занесат вечерята и има намерение да си ляга рано. Посъветвал е президента да последва примера му.

Тя кимна към коридорчето, водещо към личните покои на президента. Спалня с баня и вана към нея. След нея идваше по-малката спалня на Так с душкабинка в единия ъгъл и сгъваем нар в стената. До тях имаше още три кабинки за най-близките помощници на президента. А още по-нататък бяха кабинките, запазени за секретните служби, където Гейтс имаше запазено място. Зад всичко това имаше втори салон, в който се посрещаха нуждите на пресотдела.

Той се обърна към Мадлен:

— Свободна ли си за вечеря?

— Няма къде да ходя — отвърна тя.

Гейтс се усмихна широко. Последният път, когато бяха вечеряли заедно на борда, бе при пътуването до Южна Африка. Бяха пийнали малко вино и бяха открили доста неща един за друг. Когато стигнаха до Йоханесбург, си запазиха съседни стаи през първата нощ, а втората я прекараха в едно легло. Мади бе показала неочаквано добра класа в леглото. Обаче като се върнаха във Вашингтон, непрекъснато отклоняваше поканите му за вечеря, оправдавайки се със заетостта си. Може би излизаше от черупката си само когато пътуваше. Внезапно му се прииска вече да са в Хонконг.

 

 

Последните слънчеви лъчи вече угасваха, когато Колин Баскин и Анна слязоха по стълбичката в Родина. Зад тях същото стори и Кяо Пин. Нито думичка не бе казал нито на единия, нито на другия. Игор Тамасара и екипът му бяха също допуснати вътре, а жиротронът бе вкаран през един от люковете във вътрешността на подводницата.

Моряците в командния отсек с любопитство изгледаха Анна и Колин Баскин. Млад и висок офицер с уморено лице вдигна глава от плотинга.

— Казвам се Тарински. Надявам се, че моята каюта няма да ви се стори твърде неудобна — каза той на английски с усмивка.

Тя също му се усмихна. Тарински като че ли бе дружелюбен човек. На борда може би имаше и други като него. По-възрастният офицер, наподобяващ човекоподобна маймуна, обаче със сигурност не беше от тях, защото трепна, като чу думите на Тарински. Рязко му каза нещо и офицерът пак се наведе над плотинга. Кяо Пин се приближи до него и също му каза нещо полугласно. Тарински сви рамене и се зарови в картите си.

По-възрастният офицер втренчи поглед в тях.

— Аз съм капитан Марло. Последвайте ме.

Той се извърна и излезе от командния отсек, без да се обръща. Минавайки по централния коридор, Анна успя да зърне салонче и малка каюткомпания. Всички други отделения като че ли бяха натъпкани с някакви машинарии. По стените и таваните се нижеха тръби.

Колин Баскин веднага позна откъде идва ниският бръмчащ звук. Преди години от Лангли го бяха пратили на борда на една от американските атомни подводници от клас 688, за да проучи как действа на човешката психика постоянният шум в затворено пространство. Единственият звук, който се бе запечатал в съзнанието му, бе този на ниското бръмчене на атомния реактор.

Марло спря пред вратата на една от каютите.

— Вие ще останете тук.

Той отвори вратата и с жест ги подкани да влязат. Чуха как вратата зад тях се заключва и стъпките на Марло заглъхват по коридора.

Анна се огледа. В каютата миришеше съвсем леко на машинно масло. По-голямата част от пространството бе заета от широкия нар. На една от закачалките на стената висяха тежки мушамени дрехи за бурно време. В ъгъла стърчаха високи гумени ботуши.

— Нашият щурман е твърде подреден човек — забеляза тя.

— Мислиш ли, че би ни помогнал да избягаме? — попита Баскин.

Откакто бе стъпил на борда, за нищо друго не можеше да мисли. Трябваше да има някакъв начин да се измъкне оттук, начин да предупреди света за намеренията на Игор Тамасара. Тоя тип бе нещо повече от луд — Баскин наистина гледаше на него като на обладател на неограничената мощ.

— Аз също искам да избягам — каза тя тихо. — Но не бива да забравяш, че такава възможност ще ни се удаде най-вероятно само веднъж, така че не бива да прибързваме.

Той я погледна изненадано.

— Това ми звучи като професионално мнение.

— Защото е такова.

Анна взе бързо решение. Първоначалният й инстинкт да му се довери бе подсилен и от спомена за онова, което Мортън й бе дал да прочете. В него бе споменато и за работата на Кейт Баскин по електромагнетизма. Бе успяла да прочете всичко по време на полета до Хонконг. Кейт вършеше добра работа. Човек, имащ за дъщеря такава жена, би трябвало да бъде добър. Всичко, което бе казал досега, потвърждаваше това и като се има предвид ситуацията, тя нямаше друга възможност, освен да послуша инстинкта си и да му се довери.

— Нашият капитан не изглежда кой знае колко добре, но не е толкова опасен, колкото оня китаец — резюмира Анна наблюденията си.

Колин Баскин отново я погледна изненадано.

— Какво те кара да мислиш така?

През целия полет тя се бе старала да чуе какво има да й каже той, а не да споделя какво знае самата тя.

— Името му е Кяо Пин и е шеф на китайската служба за сигурност — каза му тя, отивайки да седне на леглото.

— Божичко!

— А сега ела тук и ми кажи какво друго знаеш — заповяда тя.

След моментно колебание той седна до нея. Имаше нещо в тази жена, което го подтикваше да споделя с нея всичко, което знае. Освен това в тази ситуация две глави бяха по-добре, отколкото една. Трябваше да й каже всичко. Анна го слушаше внимателно, без да го прекъсва, съпоставяйки чутото с това, което Мортън й бе казал. Когато Колин Баскин свърши, тя се обърна към него:

— А този Игор Тамасара би ли могъл да стреля с жиротрона изпод водата, професор Баскин?

— Наричай ме Колин. Дъщеря ми Кейт ме нарича така. По този начин се чувствам по-млад — усмихна се той.

Анна също се усмихна.

— Добре, Колин. Може ли Тамасара да го направи?

— Няма никакъв начин. Дори само две педи вода ще пречупят лъча и няма да могат да го прицелят. Ще трябва да изплуват, и то колкото е възможно по-близо до целта. Доколкото успях да разбера, километър — километър и половина е оптималният обхват. Но това предполага невъзпрепятстван от нищо лъч. Виж какво стана с теб! Тъй като беше вътре в сградата, това намали силата на лъча. Затова трябва да направят така, че когато стрелят, между лъча и целта да няма никаква преграда.

Анна кимна:

— Което означава, че може да ги открият. Това на моите хора им стига.

Изненадата се изписа по лицето на Баскин за трети път.

— Твоите хора ли? Кои са пък те?

Тя му разказа за „Хамър Форс“ и Мортън.

Баскин започна да кима, спомняйки си.

— Едно време в Лангли казвахме за него: „Бог да помага на онзи, който му се изпречи“. Тоя човек мисли по-бързо от компютър.

— Е, значи говорим за един и същи човек — каза Анна.

Колин Баскин я погледна с нараснало уважение.

— А пък аз си мислех, че трябва да се грижа за теб!

Анна се усмихна. Напомняше й за баща й — същата старомодна куртоазия, същите ценности. Усмивката й обаче угасна, когато я споходи друга мисъл.

— Да предположим, че те се опитат да стрелят от по-голямо разстояние. Лъчът пак ли ще може да накара някого да извърши нещо, което не иска? Не за дълго, но достатъчно, както например с мен?

Той се замисли. Според квантовата физика, на теория това бе невъзможно, защото величината на силовото поле би била твърде малка. Но ако предположим, че Игор Тамасара е успял да концентрира ударната енергия така, че тя да се освободи само в предварително изчислена цел? Това би било продължение на старата теория на Тесла^[2] за пренасянето на енергия на разстояние без загуби. Обаче тази теория бе повлечена от почти лавинообразното развитие на западната наука. И нищо от това, което бе чул и видял при Игор Тамасара, не предполагаше, че той е възкресил тази теория като база за неговата скаларна интерферометрия.

— Не знам, Анна. Просто не знам дали ще се получи нещо или не — каза Баскин откровено.

Шумът от двигателите започна да изпълва каютата. Отвън се чуха гласове, даващи резки и кратки команди. После двамата усетиха първия лек тласък.

Баскин заговори с бърз и напрегнат глас:

— Ти остана жива, всъщност и двамата останахме живи само защото успях да убедя Игор Тамасара, че може да научи още много от твоето по-нататъшно поведение. Така че имаш възможност да му покажеш, че може да не е прав. Само това може да му обърка работата.

— А какво трябва да правя?

Той замислено присви очи.

— Виждала ли си някога хора, лекувани с електрошок?

— Една моя братовчедка. Беше ужасно. Непрекъснато повтаряше, че усещала съзнанието си като неясна болезнена празнота. Няколко седмици ходеше като зомби.

— Точно това си мисли Игор Тамасара, че ти се е случило. Но не е сигурен. Така че това, което трябва да направиш, е да се държиш подобно на твоята братовчедка. Това може да го обърка. Мислиш ли, че ще можеш?

Анна кимна:

— Ще вложа цялото си умение. Проблемът е там, че в самолета той непрекъснато ме гледаше. Вероятно съм му изглеждала напълно нормална, в противен случай щеше да каже нещо.

Баскин се усмихна насърчително.

— Той е учен, Анна. Съзнанието му е настроено да вижда промени. А аз се постарах да му внуша, че в твоя случай промяната може да се появи внезапно. Просто трябва да го караме непрекъснато да се чуди!

Анна се изправи, обърна се с гръб към Колин Баскин и се опита да си спомни как, бе изглеждала братовчедка й. Когато накрая се обърна към учения, устата й бе отпусната, а погледът й бе празен и безжизнен. Стойката й също се бе променила: раменете бяха увиснали надолу и пръстите й потрепваха неспокойно.

Колин Баскин кимна одобрително.

— Това, което не разбирам, е, че не чувствам никакви странични ефекти от този лъч — каза Анна.

— Защото си млада и здрава. Това без съмнение е оказало голяма помощ при възстановяването на мозъка ти. Обаче някой по-стар човек… например аз… сигурно би било по-различно… — Той се сети нещо. — Трябваше да те питам за това по-рано. Знаеш ли кой може да е целта?

Тя дълго го гледа, без да отговори. После каза бавно:

— Да. Президентът на Съединените американски щати.

Кръвта се изцеди от лицето на Колин Баскин.

— О, Боже! — можа да прошепне само той. И пак: — О, Боже!

 

 

Над Хонконг бе ранна вечер, когато морската пехота докара Мортън в командната зала на борда на самолетоносача Юнайтед Стейтс, намираща се на две палуби под надстройката му. След като пехотинците си тръгнаха, Мортън постоя малко на вратата, събирайки мислите си давайки си сметка, че въпреки призрачната зелена светлина от екраните, той представлява сигурно доста любопитна гледка в синия костюм руска конфекция.

Костюмът бе собственост на руския посланик в Пекин. Бе му го дал назаем след телефонното обаждане на Савенко, с което му заповяда да снабди Мортън с дипломатически паспорт. След като Дани и Томи хванаха редовния полет за Хонконг, посланикът качи Мортън на колата си и го закара на летището, където го чакаше товарен самолет „Туполев“, Савенко бе заповядал самолетът да се отклони от маршрута си Москва — Сингапур и да вземе Мортън. Три часа по-късно той кацна на Кай Так, където военноморският хеликоптер го закара на борда на Юнайтед Стейтс.

Оттам го бяха поели морските пехотинци и с енергична крачка го поведоха из плетеницата бледосини коридори. На няколко пъти Мортън трябваше да навежда глава, за да не я удари в тръбите по тавана. На всеки десетина метра се спираха и отваряха стоманена врата. Пехотинците му бяха обяснили, че на самолетоносача има 3 000 такива врати, чиято роля е да се херметизират отсеците в случай на опасност.

Командната зала бе претъпкана от дисплеи, радари и всевъзможни уреди. Освен редовния персонал, в момента в широкото помещение работеха десетина мъже във военни дрехи със слушалки на ушите и разпределяха някакво оборудване по пода. По лицата им бе изписана спокойна увереност: знаеха какво правят и никой не можеше да ги спре да го направят. В помещението — и без това претъпкано с електроника — те пак намираха място за още.

Една широкоплещеста фигура в офицерска униформа забеляза Мортън и се приближи.

— Полковник Мортън? Робърт Портър, оперативен офицер. От мен се очаква да се грижа за тази лудница тук. Но вече не. И оттук нататък не е зле да се обръщате към мен с името Наблюдател. — Той се усмихна кисело и направи широк жест с ръка. — Добре дошли в хонконгския клон на агенцията за комуникации към Белия дом. Наричат това място междинно кацане. А ние сякаш се готвим да векуваме…

Един от свързочниците със слушалките се приближи.

— Вие май сте полковник Мортън, нали? Боеца от Орела иска да говори с вас. В момента са над Хаваите, затова няма проблеми по връзката.

Боеца бе Гейтс, а Орела — „Еър Форс 1“.

Свързочникът се обърна и отиде при множеството телефони, свързани с едно табло. Натисна няколко копчета, заслуша се за миг после взе една слушалка и я донесе на Мортън.

— Ало — каза Мортън.

— Ти ли си, Дейвид? — попита Гейтс.

— Ами да.

— Чу ли за оня влак?

— Току-що пристигам.

Облекчението ясно личеше в гласа му, докато Гейтс възбудено започна да обяснява:

— Някакъв мост се срутил, когато влакът минавал по него. Нашите хора го гледали на живо по спътника. Локомотивът, вагоните, всичките им проклетии паднали в реката от тридесет метра височина. На някои от снимките ясно се вижда как жиротронът се откъсва от укрепителните въжета. Камерите са го хванали чак до скалите, където става на пюре… Е, Дейвид, това е положението. Доколкото вече може да се говори за заплаха, за Игор Тамасара тя е обратно на чертожната маса.

— Така май изглежда.

Мортън остана съвършено неподвижен — висока статуя, олицетворяваща силата на присъствието.

— Наистина всичко свърши, Дейвид — увери го гласът на Гейтс. — Сега ни остана просто да не дадем на Игор Тамасара втори шанс.

— Ами да. — Сковаността в раменете обаче не го напускаше.

Кратка тишина и Гейтс отново продължи:

— Нещо май продължава да те притеснява, а?

Зад гърба си Мортън чуваше как Портър и свързочникът спорят къде да сложат още едно телефонно табло, което щяло да осигури директна телефонна връзка на президента с Вашингтон. Портър питаше дали всичко това е необходимо.

— Вижте к’во, сър — каза свързочникът със засилен тексаски акцент. — Вий още нищо не сте видели! Тука всяка връзка ще има дублираща, а на нея — още една дублираща, а на нея още и още. Тука става въпрос за Лазер, мой човек!

— Лазер?

— Президентът на Съединените щати, мой човек. Отсега нататък той е Лазер. Точно както вий сте Наблюдател, сър.

— Нещо ново да знаеш за ония японски подводници? — попита най-сетне Мортън.

Изведнъж усети надигналия се приток на сила и увереност. Сякаш бе избликнал специално за този момент, специално за това, което предстоеше да бъде направено.

— Преди малко Сиатъл ги е засякъл. Дрейфат на дъното по стария метод на дебнещото в дупка куче.

А Родина?

— Нищо.

Мортън продължи с въпросите:

— Когато вашите хора я откриха, на какво разстояние беше тя от моста?

От „Еър Форс 1“ последва дълга тишина. После гласът на Гейтс отново прозвуча:

— С толеранс от пет-шест сантиметра, намирала се е на около хиляда и шестстотин километра от него.

— А коя е била най-близката китайска военноморска база до последното й известно местоположение?

Този път тишината бе по-кратка.

— Куиндао.

— Бих искал да изпратиш спътниците си там по възможно най-бързия начин — каза Мортън.

— Да посочиш някаква причина Дейвид?

Ако разговаряше с някой друг, Мортън не би обърнал внимание на въпроса. Но пък и никой друг освен Бил не би питал. Той се наведе леко, преди да отговори:

— На Кяо Пин точно сега би му било най-изгодно да отстрани Игор Тамасара. Така си остава абсолютно чист. А по-късно винаги може да го повика отново. Затова може би Родина е дошла да вземе него и екипа му и да ги откара на някое скрито място, където да си налягат парцалите. Южна Америка. Куба. Или пък в някоя от онези африкански страни, с които Китай си има вземане-даване. Много хора биха дали мило и драго да го скрият под крилото си, само и само да им запишат по една червена точка в Пекин.

— Спътниците вече тръгнаха натам — отвърна Гейтс.

Мортън затвори и се обърна към свързочника.

— Мога ли се свържа оттук с града? — попита той учтиво.

Трябваше да се свърже веднага с Дани и Томи, които в момента следяха Тунг Шай, Върховния дракон на Триадата в Хонконг. Увереността вече го изпълваше почти до ръба.

 

 

— Ваше Величество. — Гласът на министър-председателя бе пресипнал от дългите часове, прекарани в напрежение. — Тези тайфуни са въоръжени. Разбрах, че едно от условията на адмирал Тошика при покупката било да му доставят трите подводници с пълно бойно въоръжение.

Министър-председателят — момчешка фигура, облечена в официална утринна дреха — сведе поглед към папката в ръцете си, после пак погледна към императора, седнал зад бюрото си. Когато продължи, гласът му бе не повече от хрипкав шепот:

— Всяка подводница има торпеда, мини, противокорабни ракети, както и петнадесет далекобойни балистични ракети с двойни и тройни ядрени бойни глави. Всеки от тези тайфуни може да разруши цялата брегова линия на Китай или да превърне Хонконг, в купчина радиоактивни отломъци за хиляда години напред…

Императорът вдигна ръка, за да спре изпълнения с мъка глас.

— Обаче нищо не сте намерили в офиса на Тошика, което да ви подскаже какви заповеди им е дал, така ли?

— Точно така. Ваше Величество, нищо. Всичко, до което нашите агенти успяха да се доберат, бе, че преди да отплава, всеки от капитаните е получил устни инструкции от Тошика.

В кабинета се възцари тишина. Императорът хвърли поглед към почтително наведената глава на министър-председателя. После се извърна към телефона.

— Ще се обадя на председателя Ху. Той трябва да вдигне военноморския си флот по тревога и да направи всичко възможно да потопи нашите тайфуни. А ако е необходимо, да извика и американците да му помогнат.

Императорът вече бе започнал да натиска бутоните на телефона, когато ужасеният глас на министър-председателя го спря:

— Ваше Величество, най-коленопреклонно ви моля да помислите дали трябва да правите това. То може да изсипе върху главите ни целия онзи ужас, който се мъчим да избегнем. Всичко е направено така, че ако една, две или дори три от подводниците бъдат унищожени, на четвъртата пак ще й остане време да изстреля ракетите си.

Последвалата тишина бе дълга и ужасяваща.

— Тогава какво… — наруши я най-накрая императорът и прочисти схванатото си гърло. — Какво да правим?

— Нищо не трябва да правим, Ваше Величество. Просто нищо не можем да направим — отвърна министър-председателят.

 

 

В товарното отделение на вана, паркиран срещу Кантон Меншънс на Хенеси Роуд, бе задушно и доста тясно за Дани и двамата оперативни агенти. На главите си всички бяха нахлузили слушалки с микрофони, чиито кабели влизаха в голяма метална кутия, прилична на телефонна централа. До нея се виждаха вътрешностите на компютър „Пакард“. Специално инсталираната му програма можеше да следи и да обработва до петстотин разговора едновременно. Дани бе сигурен, че в този блок няма толкова телефони.

— Томи влиза в момента — подвикна им агентът, седнал зад волана и вперил поглед в изчезващия зад аркадата гръб на Томи.

Томи бе облякъл горнище на анцуг и дънки. Под анцуга с помощта на скоч към кожата му бе залепен малък предавател, чиято антена се спускаше по единия крачол на дънките и се свързваше с компютъра.

След обаждането на Мортън един от оперативните агенти бе наел вана. Бе се пазарил за цената, защото очакваха от него това, и най-накрая се бе съгласил на двадесет хонконгски долара на час. Компютърът струваше около милион американски пари и не можеше да се дава под наем. Той можеше не само да изолира съдържанието на всеки от тези разговори — просто задаваш нужната команда и компютърът правеше всичко останало, — но и да проследи обаждащия се до хиляда и шестстотин километра разстояние. При по-големи разстояния можеше да възникнат някои проблеми.

Томи всъщност играеше ролята на телеграфен стълб, проводник, чрез който предавателят обираше всички телефонни обаждания в блока, след което ги предаваше на компютъра за обработка. Под яката на анцуга си, залепен за трахеята, имаше диоден микрофон, голям колкото малка монета. Така можеше да поддържа връзка с хората във вана.

— При асансьорите съм — докладва Томи.

Преди малко бе видял одърпания китаец, закрил половината си лице с широкопола шапка, да си пробива път през вечерната тълпа към асансьорите. Тунг Шай се бе качил до горния етаж. Никак не се бе променил от онези полицейски снимки, които Томи бе гледал, когато караше хеликоптер тук. Трудно бе за вярване, че е кръстник на всички местни кръстници.

— Качвам се — тихо каза той.

Във вана Дани започна да щрака ключовете по таблото.

Единият от агентите отдръпна слушалките от ушите си и направи гримаса.

— Тази жена има глас на моторна резачка.

Докато Томи се качваше с асансьора, предавателят прехващаше телефонните разговори от всеки етаж.

— Най-горен етаж — докладва той.

Вратите се отвориха и той се намери пред затворената врата на един апартамент. Томи излезе от асансьора и пристъпи на малката площадка. Мястото бе същото, както му го бе описал Мортън.

— Хванах го — тихо промърмори Дани. — Силно и ясно.

Двамата агенти кимнаха. Малко преди това и те бяха чули Тунг Шай да набира. Гласът му прозвуча в слушалките им.

— Кучи син! — изсъска Дани. — Гаден кучи син!

Той вдигна една от слушалките и набра номера, който Мортън му бе дал.

— Наблюдател — кратко се представи делови глас.

— Искам да говоря с полковник Мортън.

— Искате да кажете… Наковалня?…

— Де да знам! Просто го повикайте на телефона — каза Дани сприхаво.

Миг по-късно Мортън бе на телефона.

— Кажи, Дани.

— Тоя говори с някого на борда на джонка, която трябвало да се срещне с Родина.

— Знаеш ли горе-долу къде е тази джонка?

Дани хвърли поглед към екрана на компютъра. Силата на сигнала се измерваше в деления по осемдесет километра всяко.

— Някъде между триста и четиристотин километра оттук.

— Задръж малко така.

Мортън се обърна към Портър:

— Имате ли карта на китайските крайбрежни води?

Портър се ухили.

— Имаме ги даже на нещо по-добро. Триизмерен екран.

Той посочи един от екраните, пред който седеше офицер.

— Трябва ми картина на място, отдалечено на триста километра оттук — каза Мортън.

Операторът заработи с клавишите. На екрана се появиха очертанията на китайския бряг на юг до залива Тонкин и на север до Санду.

— На юг не ми трябва. Дайте ми по-близък план на мястото оттук до Санду.

Операторът се подчини.

— Китайският военноморски флот има цяла дузина бази оттук до Санду. Някоя от тях ли търсите? — попита Портър.

Мортън се обърна към него:

— За колко време може един тайфун да дойде до тази зона от Куиндао, капитане?

Портър помисли малко. Тайфуните имаха същата скорост като на всички нападателни подводници.

— Грубо казано, около единадесет часа — отвърна той.

— Благодаря. — Мортън отново доближи ухо до слушалката и заговори: — Дани, мисля, че имаме още няколко часа. Опитай се да откриеш местоположението на тази джонка.

Дани обаче имаше да се справя с по-належащ проблем. Малко преди това Тунг Шай бе приключил с разговора си. Чу се звук от отваряне на врата. Босът на Триадата излезе от апартамента и неуверено се взря в лицето на Томи.

— Ти кой? — попита той.

— Търся Сузи — каза Томи. Полковникът му бе казал за нея…

— Ти клиент?

— Още не, но един приятел ми я препоръча.

— Сузи няма.

— Добре. Ще се върна по-късно.

— Не. Чакай — настоя Тунг Шай.

Във вана двамата агенти сваляха слушалките от главите си, а този от волана вече крачеше по тротоара към блока.

— Ще се върна по-късно — каза Томи с по-твърд глас.

Двамата с Тунг Шай се гледаха безмълвно в очите.