Гордън Томас
Гласове в тишината (27)

27.

Пет етажа под Овалния кабинет, президентът седеше в средата на голямата заседателна маса в Бойната зала на Белия дом. Облицованите с тикова ламперия стени, бежовият таван и отиващият им по цвят килим придаваха на залата успокояващ вид. Единственият часовник на стената показваше вашингтонско време. Психологът, под чието ръководство бе обзаведена залата, бе казал, че това е важно за вземането на отговорни решения.

Около президента бяха насядали важни членове на неговия кабинет и шефовете на отделните родове войски. По стар обичай вицепрезидентът седеше в единия край на масата, а Так — в другия. Гейтс бе седнал непосредствено зад президента. Около стената седяха прави цивилни и униформени помощници. В очи се набиваше празното пространство в иначе претъпканата зала около Куфарчето. Малко встрани от него бе застанал доктор Баркър.

На отделни екрани пред тях се виждаха министър-председателят на Великобритания в Лондон, сър Алън Уингейт — губернаторът на Хонконг, и президентът на Филипините в Манила. Мортън бе в заседателната зала на руското посолство в Пекин.

Преди да дойдат тук, Так бе информирал президента за една проведена малко преди това среща между вицепрезидента и председателя на Съвета на обединените началник-щабове. Президентът нямаше представа, че председателят на Съвета е такъв интригант. Но Так го бе посъветвал да не заема позиция на открита конфронтация, а да изчака, докато се върне от далекоизточната си визита. Ако всичко минеше добре, той щеше да има по-силна позиция, необходима за уволнението на вицепрезидента и кликата му. А дотогава най-добре беше да информира всички, които искаха да знаят какво става.

Президентът започна, като каза, че ще обясни какво се е случило, откакто изпрати Сай Вос в Пекин с предложението. После замълча и изчака новият посланик да раздаде копията. Според него всички, след като хвърлеха бегъл поглед на документа, щяха да слушат с по-голямо внимание, отколкото да четат написания документ относно неговите виждания за Китай.

Разказа им за отговора на председателя Ху, обясни им защо ще пътува през Хонконг и какво се надява да постигне там. После им описа телефонния си разговор с японския император. След това, хвърляйки кратък поглед към екрана на Мортън, президентът им разказа всичко, което знаеше за Игор Тамасара и неговия жиротрон. Възпря с вдигане на ръка смаяните възклицания и описа научноизследователската дейност на Колин Баскин в ЦРУ. Отново вдигна ръка за тишина, преди да им разкрие какво е научил за тайнствените пътувания на Родина, за връзката между Кяо Пин и вицепремиера Казенко, както и за тази между Лио Шраг и Ли Муфанг.

Президентът добави, че може би ще станат ясни още доста неща, след като тази сутрин ФБР е арестувало Ли Муфанг.

Директорът наклони глава. Новините, донесени от Мортън, че Шраг е мъртъв и Колин Баскин вече не е в изследователския комплекс, правеха ненужно оставянето на китайския разузнавач на свобода. Екип от ФБР в момента обръщаше апартамента и бара на Ли Муфанг наопаки, а най-опитните следователи на Бюрото бяха започнали да го разпитват.

След като президентът им съобщи, че от трите японски тайфуна все още няма никаква следа и че влакът продължава движението си към Луда, той огледа насядалите около масата.

— Мисля, че на този етап би било полезно да зададем някой и друг въпрос на полковник Мортън.

Всички очи се насочиха към екрана, свързващ Бойната стая с Пекин.

— Полковник, доколкото разбрах от думите ви, нищо от това, което сте видели в комплекса, не дава основание да се мисли, че жиротронът може да работи, така ли е? — попита президентът.

— Да, сър.

Наистина не откри нищо. Много улики, но нищо, което твърдо да докаже, че машината функционира успешно.

— А тези трупове?…

— Бяха жертви от изследователската дейност на Тамасара, господин президент.

— Да, но от ония руснаци сте разбрали, че в Луда предстоят още изпитания.

— Така е, сър.

Президентът се полуобърна в стола си.

— Спътникът ви над Луда откри ли нещо, господин Гейтс?

— Засега нищо, господин президент. Но ще направи „отскок“ над военноморските им съоръжения и сигурно ще открие нещо.

Президентът кимна, отново се извърна напред и помълча малко, потънал в мисли. Когато отново проговори, гласът му прозвуча мрачно:

— И според вас, полковник, ще стреля оттам, така ли?

— Да, сър. Луда е на почти един меридиан с Манила.

Президентът въздъхна:

— В известен смисъл това няма да има значение. Важното решение ще е вече взето в Хонконг. Ще се погрижа да не могат да поправят стореното, независимо от това какво ще стане с мен в Манила.

Той хвърли поглед към вицепрезидента.

— Нека тези, които ме критикуват за това, че действам сам и не съм казал на никого до този момент, запомнят едно нещо. Всичко, сторено от мен, е продиктувано от същата онази причина, която ме кара да се чувствам горд, че съм избран на този пост. Всички мои действия са продиктувани от желанието ми да служа на народа по възможно най-добрия начин.

Вицепрезидентът се изчерви, но не каза нищо.

Мортън усети напрежението в Бойната зала. Знаеше причината, точно както знаеше, че нито той, нито който и да било друг може да направи нещо. Това беше битка, която президентът трябваше да спечели сам. Добре че Так бе на негова страна.

— Изходът е много прост — продължи президентът. — Нищо от това, което ми бе казано, не сочи директно към Ху или неговото правителство. Те може би дори не знаят нищо за предателството, което се готви. Това, до което сме се добрали, може да се окаже не друго, а мръсна интрига, подхваната от отмъстителния шеф на китайските служби за сигурност и неговите помощници.

Президентът премести поглед на екрана от Лондон.

— Сигурен съм, че никой от нас няма да се изненада кой знае колко, че един неизбран от народа шпионски шеф се е опитал да узурпира властта.

Знаеше, че Великобритания все още се тресе от откритието, че MI5 е заговорничело да свали едно консервативно правителство, което, както известната служба за сигурност смятала, водело твърде мека политика спрямо Северна Ирландия.

— Разбира се, че не, разбира се, че не — промърмори министър-председателят с онзи неутрален тон, от който трудно можеше да се разбере какво мисли в действителност.

— Какво да направя? Да вдигна телефона и да кажа на председателя Ху: „Мисля, че знам какво става при вас“? Той най-вероятно просто ще ми затвори телефона. И ще бъде прав, защото нямаме никакви преки доказателства.

Президентът се облегна назад. С крайчеца на окото си видя Так да подръпва замислено ухото си. Знак, че снайперистите заемат местата си. А той наистина им бе дал по какво да стрелят.

Първият изстрел дойде от Манила. Президентът на Филипините бе дребен човек с лице на гном и глас на закоравял пушач.

— Господин президент, мисля, че отново трябва да обмислите целесъобразността на посещението ви тук.

Президентът се усмихна мрачно.

— Не съм сигурен дали някои от лидерите на вашия съюз ще се зарадват на изпуснатия шанс да ми дадат съвет как да се справя например с безработицата.

Той погледна към съседния екран, от който сър Алън Уингейт вече бе започнал да говори:

— … От това, което казахте, господин президент, разбрах, че заплахата от тази… от този лъч е минимална, поне доколкото това засяга Хонконг. Мога ли в такъв случай да ви предложа, вместо да отседнете на вашия самолетоносач, да ми окажете честта да гостувате в моята резиденция?

Президентът се усмихна леко. Много добре разбираше мотивите на губернатора. Искаше да бъде колкото е възможно по-близо до центъра на събитията. И заради себе си, и заради Обединеното кралство. Нищо ново нямаше в това.

Благодаря за предложението ви, сър Алън…

— Господин президент! Енергично протестирам против каквато и да било промяна в плановете!

Всички погледи се насочиха към председателя на Съвета на обединените началник-щабове. Той продължи:

— Там е по-безопасно за вас. А има и някои други неща.

— Какви неща? — попита го президентът.

— Всичко се свежда до въпроса на кого да вярваме. На императора, който твърди, че няма начин да влезе във връзка с тайфуните? Просто защото шефът на военноморските му сили си направил харакири ли? Много удобно, няма що!

Той огледа присъстващите. Вицепрезидентът кимаше.

— Продължавайте, генерале — насърчи го президентът.

Председателят на Съвета на обединените началник-щабове хвърли поглед на Гейтс.

— Вашите хора в Токио разбраха ли нещо за самоубийството на адмирала?

— Нищо твърдо, генерале. Но се носят упорити слухове, че той е извършил най-почтеното нещо, което му било останало, след като императорът го принудил да подаде оставка. Адмиралът бил истински самурай на Бушидо…

— А през това време подводниците му се крият някъде из океана! И никой в Токио май не знае нито къде са, нито защо са там. Е, аз пък имам една адски добра идея!

Председателят на Съвета на обединените началник-щабове погледна към останалите трима началници на войски. Те започнаха да кимат.

— Военният ни съвет стигна до единодушното заключение, че Япония може би се кани да нанесе превантивен удар или по Китай, или по нас — изтърси той.

— ЦРУ не разполага с нищо, подкрепящо това — студено отвърна Гейтс.

— Това не ме изненадва — заяви ехидно председателят на Съвета на обединените началник-щабове.

— Генерале, господин Гейтс, нямам време да се занимавам с междуведомствени престрелки. Нека се придържаме към фактите. — В гласа на президента се бе промъкнала твърда нотка.

Председателят на Съвета на обединените началник-щабове се прокашля и огледа масата.

— Единственият важен факт, с който разполагаме, е, че си имаме работа с глутница вражески подводници, готвещи кой знае какво. Могат да нанесат повече щети, отколкото са нанесли всичките ни подводници от Втората световна война, взети заедно. Въпросът, на който трябва да намерим отговора, господин президент, не е дали трябва да кажете на председателя Ху, а какво би трябвало да кажете на императора, за да го накарате да разбере, че цялата преизподня ще се изсипе върху Япония, ако се осмели да нанесе първи удар и…

— Вие забравяте, че императорът ни даде абсолютни гаранции за мирните намерения на Япония, генерале — прекъсна го президентът със студен глас. — И аз все още му вярвам.

Председателят на Съвета на обединените началник-щабове поклати глава:

— Едно време, през четиридесет и първа, когато на този стол седеше президентът Рузвелт, японците му дадоха същото обещание. Направиха го дванадесет часа преди Пърл Харбър.

— Това сравнение не е уместно за случая.

— Нека ви покажа нещо, господин президент. Пък и на всички останали.

Председателят на Съвета на обединените началник-щабове се обърна към осветеното отзад табло и кимна на флотския полковник, който започна да пъха спътникови фотоснимки под бялото стъкло. Говорейки, председателят на Съвета на обединените началник-щабове сочеше снимките:

— Последните фотоснимки от онзи влак. Обаче дори и нашите камери не могат да ни покажат какво има под покривалото на този вагон. Тогава на какво да вярваме? Че този… жиротрон се кани да ви убие, господин президент? Но полковник Мортън казва, че даже не е сигурен дали това нещо може да работи.

Мортън не каза нищо. Наистина никак не му се искаше да се намесва в това боричкане.

— Какво искате да кажете, генерале? — попита президентът.

— Само това, сър. Карат ни да гледаме настрани, когато нападението ще дойде от съвсем друго място. От онези три подводници!

— Разполагате ли е нещо в подкрепа на това твърдение, генерале?

— Чуйте ме, господин президент! Достатъчно много неща чухме за това оръжие. Но всичко това е теория. Нашите учени не могат да кажат със сигурност дали то изобщо някога ще проработи. И ЦРУ не може. Никой не го е виждал в действие, никой… дори и полковник Мортън. Всичко, което е видял, са няколко трупа с извадени мозъци! — Председателят на Съвета на обединените началник-щабове се усмихна подигравателно. — Чувам, че китайците ядели мозъците на маймуните. Кой ги знае, може да са прояли и човешки.

— Генерале, вие не сте добре — въздъхна президентът.

Той огледа всеки един поотделно, мъчейки се да претегли онова, което виждаше в него. Когато най-накрая проговори, в гласа му отново прозвуча решителност:

— Нищо от това, което чух досега, не ме, убеди, че трябва да променя плановете си. — Президентът помълча и отправи поглед към председателя на Съвета на обединените началник-щабове. — Разполагате с много начини да ме защитите, генерале. Очаквам от вас да ги използвате изцяло. Но не искам хората ни да започват каквото и да било. Да гледат, но да не предприемат нищо към тези подводници, били те японски или руски, докато не остане никакво съмнение във враждебните им намерения. Тогава се намесват. С твърда ръка. Но заповедта ще дам аз и никой друг. Влакът също да остане под наблюдение. Нищо повече. Няма да го нападаме, защото има едно нещо, по което съм съгласен с вас. Няма никакво доказателство, че той представлява заплаха. Утре, идущата седмица… може би идния месец нещата ще бъдат различни. Но дотогава вече ще сме утвърдили условията на сделката ни с председателя Ху. Едно от тях ще ни даде право на инспекция върху намеренията на професор Тамасара. Ако това, което открием, не ни хареса, ще го отнесем пред Обединените нации. Точно както един от предшествениците ми направи с арсенала на Саддам Хюсеин. Сега-засега обаче не искам да клатя лодката с председателя Ху. Или пък с императора. — Президентът се изправи и хвърли поглед към Так. — Очаква ме полет.

Докато президентът излизаше, Мортън улови бързите погледи, които си размениха вицепрезидентът и председателят на Съвета на обединените началник-щабове. Но не можа да разбере дали изразяваха съгласие с президента или не.

 

 

В акустичното отделение на Сиатъл един от дежурните притвори очи, за да се съсредоточи по-добре в ниския шум в слушалките си. След това ги отвори и регулира един ключ, свързан към датчиците за налягането на всеки от бордовете на подводницата. После пак ги затвори, мъчейки се отново да се съсредоточи върху звука.

— Хайде, кучи син такъв — прошепна той. — Хайде, сладурчето ми, ела малко по-насам.

Пултът, на който седеше, не бе по-голям от обикновен ученически чин. Но под невзрачната метална повърхност се криеше компютър, който струваше над три милиона долара и с 64-битовите си чипове можеше да извършва до 60 000 операции в секунда. В неговата памет бяха съхранени шумовете от всички подводници, записани не само от Сиатъл, но и от всички нейни посестрими от деня на спускането им във вода. Акустикът послуша още известно време, после се обърна към дежурния по вахта:

— Хванах още един, Мати.

— Винт ли? — попита вахтеният.

Той включи жака на слушалките си към контакта, който му позволяваше да се свързва с всеки от останалите акустици.

— Нула три нула. Скорост малко над тридесет.

— Потвърдено — отвърна вахтеният и почука по микрофона на слушалките си. — Команден отсек, тук акустично отделение. Имаме трети контакт. Още един тайфун.

Минутка след това в акустичното влязоха капитан Едмъндс и лейтенант Удуърд.

— На какво разстояние е, Мати? — попита капитанът.

— На границата на обхвата, капитане — отвърна вахтеният. — Сякаш знае, че сме тук, и ни държи на разстояние.

— А другите? — попита Удуърд.

— Същото положение. Слабо, но постоянно.

Двамата офицери се извърнаха към масата, на която друг оператор оглеждаше току-що излязлата на хартия звукограма.

— И тази мечка ни е позната — промърмори той, без да вдига поглед. — Натъкнахме се на нея преди около година в Южния Атлантик.

Той се обърна към отворената на масата папка и прокара пръст по колонката съкращения.

— Както и другите две мечки, и тази е била продадена на японците преди три месеца. — Операторът пак се върна на звукограмата. — Доколкото разбирам, те се придържат към старомодната триъгълна вахта, капитане.

— Обади се, ако настъпят някакви промени — каза Едмъндс и поведе лейтенанта обратно, към бойното отделение.

Там двамата вдигнаха погледи към един от екраните. Нямаше никакъв триъгълник. На него проблясваха само светлинките на китайските бойни кораби.

Удуърд изръмжа:

— Ония жълтурчета си знаят работата, капитане. Смесили са се с китайските кораби.

— Което ни кара да си зададем въпроса, след като не се занимават с наблюдение, какво търсят там? — замислено каза капитанът.

Удуърд отново изръмжа:

— Предавам се, капитане. Сигурно нашия Иван.

 

 

Кяо Пин погледна през илюминатора на самолета. Пресичаха Хуанхъ, разделяща платото от долината. Неговите предци бяха дошли от тези земи — от земите на непосилен земеделски труд и вечен недоимък. Не като тия руски уайбини и всички останали чужденци и чужденки. Те идваха от много по-нежен свят. Бе се уверил в това, когато се качи на самолета във Въздушна база едно. Там не бе обърнал внимание на никого, дори на Игор Тамасара, и се отправи към предната кабина, дръпвайки завесите зад себе си.

Откакто излетяха, всичко бе премислил отново. След като бе достигнал до заключението, че Мортън може би е все още в Пекин, всичко останало си бе дошло на мястото. Остави го да влезе в комплекса, да види тръгването на влака, да намери труповете. Мортън би трябвало да е видял достатъчно, за да намери потвърждение на подозренията си. Този път обаче догадките и базираните на информация предположения, които в миналото даваха на Мортън възможност да извлича факти от мътилката, щяха да го подведат. Както и онези японски подводници. Самият той бе уредил прехвърлянето им с помощта на адмирал Тошика. Отношенията му с адмирала датираха от години насам, обещаваше му висок пост в новия ред. Единствената изненада тук бе, че Тошика се бе самоубил, когато императорът поиска оставката му.

Мортън със стопроцентова сигурност щеше да иска да узнае повече неща за тези подводници. И не само за тях. За всичко. А той, Кяо Пин, се бе погрижил. Както и бе допуснал, че Мортън ще държи влака под наблюдение с помощта на спътник. Наистина залагаше на това. Да убеди арогантния руснак да му сътрудничи бе просто. Бе му предложил още пет милиона щатски долара. В замяна на това Игор Тамасара бе направил копие на истинския жиротрон и бе заповядал на сътрудниците си с по-нисък ранг да го качат на влака и да го закарат до Луда. Фалшивото копие бе просто една от старите кутии на жиротрона, направена, преди да го умалят.

Под най-строга тайна истинският жиротрон, заедно с руснака и старшите му сътрудници, бе закаран с подземен влак до Въздушна база едно и натоварен в този самолет. Единственото затруднение срещнаха в лицето на тоя глупак, командващия пекинския гарнизон, който бе възразил срещу необходимостта толкова много от войниците му да умрат. Нямаше смисъл да спори с него и да му доказва, че това е много малка цена за успеха на операция „Безмълвни гласове“.

Кяо Пин погледна часовника си. В този момент влакът би трябвало да наближава онзи мост над реката, наблюдаван от един от американските спътници. Безпогрешната му памет му бе подсказала, че този мост не е особено надежден, тъй като бе пострадал от яростта на тайфуна, наречен от американците „Синди“. Странно нещо — да наречеш зъл вятър на името на жена, Ин. Тайфунът е Ян. Но такива са уайбините: все си мислят, че правят верни и добри неща.

Той бръкна в джоба на сакото си, извади аудиокасетата и натисна копчето на облегалката. Само след секунда се появи командирът на агентите за сигурност, съпровождащи полета. Той му нареди да извика Игор Тамасара.

— Седнете ето тук, моля — заповяда му Кяо Пин, посочвайки на Тамасара седалката от другата страна на прохода. Имаше нещо в телесната миризма уайбините, което той намираше за отблъскващо. — Американецът — какво научихте от него?

Игор Тамасара помисли малко. Да каже, че американецът се е оказал много полезен, означаваше да омаловажи собствения си принос, да намали готовността на домакините му да платят допълнителните десет милиона, които той се канеше да им поиска, когато всичко това свърши. А истинското умение на американеца бе блестящият начин, по който направи разбор на реакцията на жената. С това смая даже Саша.

— Професор Баскин потвърди много неща, които ние вече знаехме — отвърна най-сетне руснакът.

— А жената? Каква беше нейната реакция?

— Много добра наистина. Тя, изглежда, изцяло е приела измислената история, която вложихме в нейния сравнител. Сега си мисли, че случилото се с нея не е нищо повече от лош сън.

— Сигурен ли сте?

— Разбира се! — остро реагира Игор Тамасара. — Искате ли да я видите?

— Не. — Не за да обсъждат поведението на жената бе извикал този непоносим руснак. Той му подаде касетата с костеливата си ръка. — Както ме бяхте помолили.

— Бих желал да я чуя — каза Игор Тамасара, поемайки касетата.

След кратко колебание Кяо Пин натисна отново копчето на облегалката и каза на агента да донесе касетофон. След като изпълни заповедта и се оттегли, Игор Тамасара пъхна касетата в машинката. От нея само след миг се разнесе леко измененият от записа глас на Кяо Пин:

— Знам, че японците са вероломен народ. Точно затова са изпратили онези подводници. Не само да унищожат моя план, но и да съсипят всичко, което съм се клел да браня. Те постъпиха с нас така и при Пърл Харбър. Този път обаче ние ще ударим първи. Затова сега имам намерение да дам разрешение за ядрен удар по Токио…

Игор Тамасара пренави касетата и я извади от касетофона.

— Идеално — каза той. — Няма начин президентът да разбере, че не действа по своя собствена воля.