Гордън Томас
Гласове в тишината (24)

24.

Вече петнадесет часа лейтенант Тарински седеше на щурманското си място в командния отсек, водейки Родина до онова място в края на Жълто море, където подводницата трябваше да изплува на повърхността. Под очите му имаше тъмни кръгове, а в устата си чувстваше вкуса на борша, който готвачът редовно му носеше тук. По картите имаше кръгове от чашата.

На картите курсът на Родина представляваше тънка синя линия, изнизваща се от Японската котловина, минаваща през по-плитките крайбрежни води край Йокохама и спускаща се в дълбините на падината Рамапо — поредната подводна долина на дъното на Тихия океан, простираща се стотици километри наоколо. При влизането в нея Тарински отново заповяда промяна на курса, насочвайки Родина към Китай. Според изчисленията му, не беше се отклонил от курса на повече от няколкостотин метра. За седемте хиляди изминати километра не е лошо, каза си той. Никак даже не е лошо.

Работата му се усложняваше от няколко допълнителни фактора. Първият от тях бе необходимостта да поддържа такъв курс, който да го държи вътре в ехото на двигателите, прехванати от неговите акустици. Бяха му докладвали, че ритмичното бучене принадлежало на боен кораб, ескортиран от разрушители. Китайският флот се прибираше по пристанищата си.

Очите му отново пробягаха по курса. Бяха постигнали забележително добра скорост. И въпреки това бяха дошли твърде късно, за да вземат участие в учението, което всъщност бе и целта на това пътуване. И което бе по-странно — Марло не бе изразил никакво недоволство. А всеки на борда знаеше, че съвсем малко му трябва да се нахвърли върху някого. Неотдавна Юрий го бе бил здравата на шах. Оттогава капитанът ходеше из подводницата като мрачен облак, търсещ и най-малкото, за което да се заяде и да даде отдушник на гнева си.

С крайчеца на окото си Тарински виждаше Марло, изправил се неподвижно в средата на отсека, наклонил леко глава встрани, сякаш се вслушваше дали самата Родина няма да допусне някаква грешка. Но единственото, което се чуваше, бе успокоителният шум от охладителните помпи на реактора.

Тарински протегна ръка към термоса с борш, за да напълни чашата си. Някаква ръка спря движението му. Изненадан, той вдигна поглед. Марло го бе стиснал за китката. С другата си ръка той вдигна чашата и започна да я мести по кръговете върху картите, сякаш местеше шахматна фигурка.

— Другарю лейтенант Тарински, как можете да водите кораба точно, след като ви гледам как си повреждате картите?

Тарински се усмихна уморено.

— Точно в курс сме, другарю капитан. Вижте сам.

Погледът на Марло бързо обходи картата. Тук за нищо не можеше да се заяде. Да, но тия кръгове. Този път тоя умник нямаше да се измъкне от тях. Вдигнал чашата, за да могат всички да я видят, Марло се обърна към Тарински с назидателен тон:

— Какво беше първото нещо, което ви дадоха, като постъпихте на служба в подводния флот, другарю щурман?

Тарински се намръщи. За какво, по дяволите, говореше тоя?

Марло премести чашата на друг кръг, за да подчертае значението на думите си.

— Първото нещо! Онова единствено нещо, което ни дава възможност да работим като екипаж! Единственото нещо, което ни дава възможност да разберем дали изпълняваме задълженията си както трябва! Независимо дали сме на вахта, почиваме или работим. Онова единствено нещо, което ни казва кога да проверяваме каквото и да било. Единственото нещо, другарю щурман! Кое е то?

— Съжалявам, другарю капитан…

— Уставът, другарю лейтенант!

— Уставът ли? — смая се Тарински.

— Да! Уставът!

С победоносен жест Марло извади своя екземпляр от джоба си.

— Разбира се, другарю капитан. — Гласът на Тарински стържеше от дългите часове напрегната работа.

— А вие сте забравили какво пише в устава за това! — повиши глас Марло, внимателно пъхайки чашата в пръстена, предвиден за нея отстрани на масата. — Всички прибори за пиене, ползвани по време на работа от щурмана, трябва да се държат на определените за тях места. Вижте сам! Страница девета, четвърти абзац!

Марло запрелиства устава, а от далечния край на отсека долетяха едва приглушени хихикания. Капитанът тикна книжката под носа на Тарински.

— Уставът, другарю щурман! Ако го бяхте чели, сега нямаше да водим този разговор! Кога за последен път го четохте?

Тарински хвърли поглед на отворената страница, после го премести върху капитана.

— Честно казано, не мога да си спомня, другарю капитан. — Да свършва с това по-скоро.

С тържествуващ жест Марло затвори книжката.

— Добре поне, че си признавате. Но това не може да бъде никакво извинение. Очаквам офицерите ми да бъдат за пример. Точно както вие очаквате от мен същото!

— Разбира, се, другарю капитан.

Марло втренчи поглед в щурмана. Само да се опита да се оправдава! Да, но в устава нищо не пишеше за наказание за нахалство. Е, все още не!

— В устава ясно е казано! Повреда на инвентара по невнимание от страна на член на екипажа се наказва с глоба. Ето защо, другарю щурман, аз ви наказвам с лишаване от заплата за срок от един ден за това, че сте повредили картата. При по-нататъшни нарушения наказанието ще бъде по-строго.

— Слушам, другарю капитан.

Първото нещо, което трябваше да направи, като се върнат в базата, бе да подаде молба за преместване. По-добре да прекара до края на дните си на онзи проклет ледоразбивач, отколкото да се опитва да угоди на този тирании тук.

 

 

Един час по-късно щурманът докладва, че са стигнали до точката на изплуване. Марло заповяда да се издигнат на перископна дълбочина. След десет минути Родина бе точно под набраздената от вълните повърхност. Капитанът вдигна перископа. Наоколо не се виждаше нищо.

— Изплуване! — заповяда той.

На пулта за управление дежурният офицер занатиска бутони по таблото и Родина тежко се подаде над вълните.

— Мостиковата команда на кулата! — последва нова заповед.

Един офицер и двама матроси наблюдатели се изкатериха по стълбичката. При отварянето въздушният шлюз изсъска и в командния отсек нахлу свеж морски въздух. Секунда след това офицерът докладва, че наоколо няма никакви кораби.

Марло погледна часовника си. Трябваше да останат на повърхността пет минути. Такава бе заповедта. Да, но нямаше никакъв смисъл. Тъй или иначе, първата заповед, която ти набиваха в главата в школата за замполити, бе, че при никакви обстоятелства не бива да оспорваш заповедта или да не се подчиниш на устава.

— Антени горе — излая той в трубката.

Не очакваше никаква радиовръзка. Но в устава пишеше винаги, ама винаги когато изплуваш, да вдигаш антените.

По интеркома от командния отсек се чу глас:

— Другарю капитан, съобщение. Представка двойно R.

Нямаше нужда Марло да пита свързочника, че този код означава „Само за капитана“.

Съобщението бе излязло на принтера за спешни съобщения в радиорубката. Шифрованото съобщение бе със стара дата и продължаваше да се излъчва автоматично от щаба на флота. Марло пъхна неразбираемата плетеница от цифри в декодера. После пъхна ключа, който той единствен имаше, в ключалката и машинката тихо забръмча. Листът бавно изчезна във вътрешността й и излезе от другия й край като открит текст. Той се наведе да прочете съдържанието.

Вицепремиерът Казенко е мъртъв. Незабавно се връщайте в базата.

Савенко

Марло откъсна листа от машината и отново го прочете. Савенко. Ако беше някой друг, той щеше да изпълни заповедта без колебание. Обаче Савенко бе пълен с номера! По някакъв начин се е добрал до шифрите и кодовете и сега проверяваше сигурността. И да потвърди по радиото, че е получил съобщението, значеше да му падне в ръчичките. Уставът бе ясен по този въпрос: никога не нарушавай радиомълчанието по време на мисия, освен ако повереният ти кораб не е в смъртна опасност. Той хвърли листа с радиограмата в резачката. Най-бързият начин да се озове пред военния трибунал бе да отговори на радиограмата на Савенко.

Върнал се в командния отсек, Марло даде заповед да освободят мостика, а на дежурния — да слезе на хиляда метра. Когато зададената дълбочина бе достигната, той взе микрофона на вътрешния интерком и заговори:

— Говори капитанът. Искам да ви информирам, че изпълняваме специална задача. Трябва да отидем до китайското пристанище Куиндао. Там ще получите по-нататъшна информация.

 

 

На триста километра по на север, един от специалистите на конкорда сравни шума, който току-що бе записал, с оня, който му бяха дали от записа над полуостров Канин, и се ухили уморено на шефа на свързочното отделение.

— Съвпада без грешка — каза той.

— Ами да — каза свързочникът, горе-долу успешно опитвайки се да имитира Мортън.

Офицерът седна на работното си място и бързо кодира съобщение за руското посолство в Пекин, че Родина е открита.

 

 

Доста по на юг от курса на конкорда, един от американските спътници снима подводницата. Компютърът на спътника я определи като подводница от клас „Тайфун“ — същата като онези три подводници, снимани малко по-рано на новопостроените си кейове в японското пристанище Кагошима. Тези кейове бяха специално построени за закупените от Русия подводници „Тайфун“. Компютърът класифицира последната снимка като признак за засилване на японското военно присъствие в района и предаде оценката си на Вашингтон.

 

 

Анна пресметна, че откакто се бе качила на табуретката и бе прерязала въжето, са минали не повече от петнадесет минути. Тялото на Лилин се бе сгромолясало на пода, разтърсвайки стаята, и бе бутнало Анна от табуретката. При падането си бе наранила главата. Първото нещо, което направи тогава, бе да намери ножа. Претъркулвайки тялото настрани, тя го бе намерила. После, мъчейки се да не гледа страшното лице, тя преряза въжето около шията на Лилин. Примижавайки от болка, се спря и се ослуша. Нищо друго, освен пълна тишина.

И все пак мъжът сигурно е чул. На Анна й се стори, че цялата сграда се разтърси от падането на тялото. Стиснала въжето в едната ръка и ножа в другата, Анна трескаво се мъчеше да си представи какво би направила, ако бе на негово място. Ще я чака някъде, скрит в тъмното.

Навивайки въжето на рамото си, тя се промъкна обратно в коридора и отново надникна в дупката. Плътта й яростно запротестира, когато си представи как той стои в засада долу и само я чака да слезе. Но друг начин нямаше. Отдръпвайки се от дупката, тя си спомни, че малко преди това се бе натъкнала на някакъв метален предмет. С протегната напред ръка напипа закрепената с болтове за стената метална стълба. Завърза въжето за най-долната пречка и опита здравината на възела, дърпайки силно няколко пъти. Държеше.

Анна се върна до дупката и пусна въжето в нея. Докато то изчезваше в тъмнината долу, разкъсваща и внезапна болка я накара да затвори очи. Но болката почти веднага отмина и тя отново ги отвори. Дръпна силно въжето за последен път и стиснала го в юмруци, захапала ножа със зъби, се заспуска надолу.

 

 

Игор Тамасара откъсна поглед от екрана в бункера и се обърна към доктор Петраров:

— Дали този удар в главата няма да се отрази на въздействието на лъча, Сергей Николаевич?

Неврологът издаде устни напред.

— Зависи на какво разстояние е попаднал ударът от амигдалата. Трябва да изчакаме малко и ще разберем.

Тамасара се извърна към доктор Фретов.

— Саша?

— Съгласен съм. Ударът е наистина неприятно стечение на обстоятелствата, но засега не е намалил ни най-малко нейната решителност. — Психиатърът кимна към екрана, където Анна болезнено бавно, сантиметър по сантиметър, се плъзгаше надолу по въжето. — Показва забележителна гъвкавост. Бих искал да мога да кажа същото и за нашия американец — добави тихо той.

На другия екран Лио се бе спрял в някакъв коридор, диво се оглеждаше, дишайки тежко и хрипливо.

— Дишането на този човек е затруднено! За бога, той има нужда от помощ! — извика Колин Баскин.

— Професоре, вие наистина трябва да се държите по-спокойно — упрекна го Игор Тамасара. — Американецът просто избива стари страхове. Ще минат бързо.

Доктор Фретов посочи към екрана.

— Гледайте, намери кибрита. Интересно дали ще го използва.

 

 

Лио се бе натъкнал на голямата кутия кухненски кибрит, когато отвори следващата врата. Колкото по-навътре влизаше в сградата, толкова по-тъмно ставаше. Сякаш вървеше из изоставена мина с галерии, отклоняващи се във всички посоки. Въздухът миришеше на мухъл, дразнеше гърлото и запушваше носа му. Не можа да разбере от коя посока бе дошъл трясъкът и този звук също го бе изплашил. Тя можеше да го чака, скрита зад следващото разклонение или в някоя от стаите, през които му предстоеше да мине. Беше се отказал да се мъчи да си я представи как изглежда. Цялата му представа за нея се изчерпваше с нещо голямо и силно. Което почти със сигурност означаваше, че не е китайка.

Лио повъртя кибрита в ръцете си. Би могъл да си свети с него, да открие опасността по-рано, да прогони тези сенки, които се въртяха и люлееха точно там, откъдето вече не можеше да вижда ясно. Той отвори кутията, извади клечка и я запали. Огънчето ярко запламтя. Стаята бе празна, а клечката угасна по-бързо, отколкото бе очаквал.

Той отстъпи обратно в коридора и драсна втора клечка. Чу се плясък на криле и с крайчеца на разширените си от страх очи той успя да зърне няколкото космати телца, прелетели покрай главата му нататък по коридора. Едва потискайки вика си, той захвърли клечката на пода и я смачка с пета. По-добре тъмнина, отколкото да те нападнат прилепи, раздразнени от светлината. Хвърли кибрита на пода и продължи да проверява стаите. Всички бяха празни.

Нещо напред го накара да спре рязко и да се взре боязливо натам. Като че ли от дупката в тавана малко по-нататък висеше змия и леко се поклащаше. От малко по-близо до него долетя тихият шепот на нечие дишане. Той се стегна, оголи зъби и протегна ножа напред, а с другата ръка закри лицето си. Трябваше да се прокрадне до нея и внезапно да се хвърли отгоре й, смазвайки я с тежестта на едрото си тяло. Мускулите на ръката му потрепваха в очакване на момента, когато щеше да забие ножа в нея, да го завърти в плътта, разширявайки раната, за да изтече кръвта й.

Само за миг успя да види лицето й — тебеширенобяло, с дръпнати в зверска гримаса устни, само с една мисъл в пламналите от ярост очи: смърт. Въпреки че Лио инстинктивно отстъпи назад, тя се хвърли мълниеносно без най-малък признак на страх.

Анна вече не се чувстваше човек: бе обладана единствено от мисълта да унищожи тази залитнала към нея маса месо и кости. Ножът й се плъзна покрай вдигнатата му ръка и попадна в гърлото. Силата на удара разтърси ръката й, защото острието попадна точно в адамовата ябълка. Тя го издърпа и замъглените й спомени се избистриха. Удряй два пъти на едно и също място! Без да обръща внимание, на цепещата главата й болка и на топлата му лепкава кръв, плиснала върху й, тя отново замахна с ножа.

Лио вече се олюляваше, опитвайки се да спре фонтана от гърлото си с едната ръка, а с другата диво цепейки въздуха пред себе си с ножа. Обаче не виждаше нищо: погледът му се бе замъглил. Смътно видя как фигурата се навежда, после внезапно изпита ледена и неописуема болка в гърлото. А след това нищо.

Анна видя как ножът отлетя от ръката му и миг по-късно се чу трясък, много по-силен от онзи, предизвикан от падането на Лилин. Мъжът лежеше отпуснат в краката й и само бълбукането на кръвта от шията и устата му нарушаваше тишината. Нямаше представа, че кръвта може да издава такива потресаващи звуци. След това, неспособна вече да се сдържа, тя се сгърчи и повърна върху тялото. После, избърсвайки уста с ръкав, тя се изправи, обърна се и хукна по коридора в посоката, откъдето бе дошъл Лио.

 

 

Игор Тамасара се обърна към присъстващите. Смееше се така, както никой не го бе виждал преди.

— Стана! Наистина стана! — викаше той.

Колин Баскин остана на място, и мълчаливо се взираше в екрана, гледайки жената, бягаща по коридора. Изведнъж усети как у него се надига неудържимо и всепоглъщащо желание да я защити, да се погрижи за нея, както би се погрижил за Кейт. Той се обърна към Игор Тамасара:

— Какво ще стане сега с нея?

Игор Тамасара го изгледа с нескрит интерес.

— Какво ли? Ами каквото става с всички опитни зайчета. Ще я застреляме. Този път обаче мозъкът й не ни трябва. Моят жиротрон работи и…

— Твърде рано е да твърдите това, Тамасара — каза Баскин с всичкото спокойствие, на което бе способен.

В бункера изведнъж се възцари мъртва тишина.

— Какво точно се опитвате да ми кажете, професоре? — попита Тамасара с измамно тих глас.

Баскин нарочно гледаше в екрана, опитвайки се трескаво да събере мислите си. Втори такъв шанс нямаше да му се удаде. Само една неправилна дума — и жената, а и той ще бъдат обречени. Той се обърна и отправи поглед към групата около Игор Тамасара. Гледаха го с любопитство, а един-двама — смаяно. Решителността му нарасна. Въгленочерните очи на Игор Тамасара го фиксираха с безстрастно изражение. Но някъде дълбоко в тях проблясваше и нещо друго — едва припламващото огънче на съмнението. Това бе достатъчно.

Когато проговори, гласът на Колин Баскин бе изпълнен с хладна увереност в думите, които произнася. Той се обръщаше само към Игор Тамасара:

— Причината, поради която ме доведохте тук, е тази, че вие не знаехте всички отговори. И все още не ги знаете.

Той се извърна към екрана. Жената тичаше по друг коридор, спирайки от време на време да си поеме дъх. Той я гледа дълго, мъчейки се да си спомни всичко, което бе научил в Лангли за езика на тялото. После се обърна пак към присъстващите:

— Всички видяхте как реагира тя, след като го уби. Повърна. Това би могло да бъде инстинктивна подсъзнателна реакция на организма, началото на отричане от това, което е била принудена да направи. Вижте начина, по който се движи. Тя просто е в шок. Вижте я как докосва ножа. Не е ли това от чувство за вина от стореното? Или готовност отново да убива? След като не знаете със сигурност кое от двете, как можете да твърдите, че жиротронът ви работи?

Тамасара хвърли поглед към доктор Фретов. Психиатърът се бе замислил.

Баскин продължи:

— Трябва да се остави под наблюдение за известен период от време и да се следи всяка промяна в настроението й. Трябва със сигурност да се разбере какво е чувствала в самия момент на убийството и какво е почувствала след това. Само тогава бихте имали що-годе основание да кажете, че машината ви работи без грешка.

В бункера отново се възцари тишина. Погледите се преместиха от Колин Баскин върху Игор Тамасара. Той отново погледна към доктор Фретов. Психиатърът едва забележимо кимаше.

Най-сетне Тамасара отправи погледа си към Баскин.

— Все пак вие ме изненадвате, професоре. — Той се обърна към техническия персонал: — Кажете на войниците, че жената ми трябва жива.

Баскин се извърна отново към екрана, за да скрие облекчението си. Жената бе излязла от сградата и стоеше в ярката слънчева светлина и не знаеше какво да прави. Въпросът сега бе колко дълго би могъл да опази живота й, а и своя.

 

 

Посланикът бе уверил Мортън, че малката заседателна зала в задната част на руското посолство в Пекин е сигурна. Въпреки това. Дани бе настоял стъклото на единствения прозорец в стаята да се покрие с невидим спрей, способен да предпази и от най-сложни подслушвателни уреди. След това бе облепил стените с тапети от станиол, които само на вид приличаха на станиол, а всъщност — последна дума на звукоизолиращата техника. Подът и таванът не се нуждаеха от внимание — в тях имаше вградена оловна пластина.

Дани нареди уредите си на масата. Едно малко, но мощно, свързано със спътник табло осигуряваше сигурна връзка с конкорда и Бил Гейтс във Вашингтон. Два факса, снабдени с шифровъчни устройства, гарантираха също така сигурен начин за получаване и изпращане на документи. Декодерът — със свързан към него принтер — бе транскрибирал касетката на Яобан. С помощта на лазерната копирмашина Томи бе направил копия от транскрипцията и ги бе изпратил до конкорда, до Вашингтон и до Женева.

Преди рязкото спиране на предаването си Яобан бе успял да предаде кратко описание на жиротрона, местоположението му в момента, както и първите новини за Анна, Колин Баскин и Лио Шраг. Тримата били пазени на същото място в един комплекс на Западните възвишения.

При споменаването, че Анна е жива, в очите на Томи проблесна надежда.

— Полковник…

— Изобщо не ме моли. Томи — прекъсна го рязко Мортън.

— Трябва да научим още много неща, преди да предприемем каквото и да било.

— Разбирам — кимна едва забележимо Томи с обезсърчен глас и се извърна.

За миг на Мортън му се прииска да го дръпне настрани и да му обясни, че е загрижен не само за живота на Анна, а и на Яобан, но винаги когато бе губил някой близък човек, се бе заричал да пази тези чувства в себе си. Много по-силни от обикновена болка, те разкъсваха душата му. Затова сега направи същото, което винаги правеше в такива ситуации: прикри ги зад външния вид на студено самообладание. Това бе единственият начин, който знаеше, да не се поддава на омразата, защото тя можеше да затрудни неимоверно точната преценка по време на трудните моменти. Макар че все по-рядко успяваше да я обуздае изцяло: бе се трупала у него от твърде дълго време.

— Дейвид, професорът е на линия — подвикна му Дани.

Мортън вдигна слушалката.

— Какво имаш, професоре?

Гласът от Женева бе тих и равномерен:

— Опасявам се, че не е кой знае какво, кажи-речи, нищо. В облика на Тамасара има твърде много празноти, за да се направи точен и верен психопрофил. Едно нещо обаче е сигурно. Ако Анна е в ръцете му, той няма да я убие, освен ако необходимостта от това стане абсолютно наложителна. От това, което имам за него, дойдох до заключението, че той се страхува от жени, които му се озъбят. А Анна ще направи точно това. Почти е сигурно. Да, почти е сигурно.

След като предаде на другите какво му бе казал професорът, Мортън седя дълго време пред прозореца с гръб към стаята, този път оставяйки на гнева и омразата да го завладеят. Почти усещаше миризмата на този Тамасара — особената миризма на зло, която толкова пъти бе долавял. Бавно й дълбоко вдъхна миризмата на това зло, после също така бавно я изпусна, както винаги, когато му предстоеше да се сблъска с врага и да го унищожи. След малко, напълно спокоен вече, той телефонира на Гейтс във Вашингтон.

— Къде се намира вашата подводница Сиатъл?

— На около триста километра от Родина, Дейвид. Дори и да литне като дявол от преизподнята, Сиатъл пак няма да стигне до мястото, където хората ти са засекли Иван, за по-малко от четири часа.

— Няма нищо. А нещо да е показало, че Тамасара се готви да ги посреща?

— Абсолютно нищо.

— Обзалагам се, че ще изчака да се стъмни и тогава ще тръгне към брега. А дотогава Сиатъл вече ще е заела позиция.

— Пак много голямо пространство й остава за наблюдение, Дейвид.

— Ами да. Но пък имаме на разположение конкорда и твоите спътници.

Мортън затвори. Неизречен остана един въпрос. Какво да прави, ако жиротронът е на борда на Родина? Трябва ли Сиатъл да я принуди да изплува? Да се качат на нея и да я откарат в най-близката военноморска база на САЩ? Ами ако капитанът й откаже? Играта може неприятно да загрубее. Можеше да стане някой инцидент, от който никой нямаше полза.

Мортън набра друг номер. В слушалката прозвуча познатият глас на генерал Савенко.

— Виж сега какъв е проблемът — започна Мортън без предисловия. След като говори непрекъснато в продължение на няколко минути, той приключи обясненията с въпрос: — Докъде могат да стигнат хората ни, Юрий?

Отговорът дойде без никакво колебание:

— Докрай. Ако се наложи, да потопят Родина. Но гледай да няма оцелели. Може да създадат проблеми.

— Благодаря — каза Мортън.

Знаеше, че на Юрий не му е никак леко да вземе такова решение. Също както на него не му бе леко за Яобан. Той затвори и се приближи към Дани, застанал в другия край на стаята до някакъв старомоден триножник със закрепена на него черна дъска. На дъската бе забоден с кабарчета чертеж. Известно време двамата безмълвно изучаваха плана на подземната мрежа от тунели и бункери, представляващи старата система на противоатомна защита на Пекин.

— Оттук е най-добре да влезеш, Дейвид. Ето оттук. — Пръстът на Дани се спря на кръгчето, над което бе написано „Болница по китайска народна медицина №1“.

По чертежа имаше още много такива кръгчета.

— Болници. Всички те имат пряк достъп до бункерите. Замисълът е всички да бъдат лесно пренесени до укритията в случай на ядрена тревога. — Пръстът на Дани се върна на първото кръгче. — Тунелът, минаващ под Номер едно, излиза направо на Жонанхай. Това е така, защото тя е определена за правителствена болница и в нея се лекува върхушката. Ако някой от тях се разболее и се нуждае от хоспитализиране, откарват го дотам по тунела. Всичко това е заради непреодолимата им мания всичко да се пази в тайна.

Мортън кимна:

— Добре, влизам и после какво?…

— Тръгваш по този път. — Пръстът на Дани бързо пробяга по маршрута, свързващ кръгчето с малко Т-образно площадче. На чертежа имаше няколко такива. — Това са стрелки по линиите. Тук линията от Жонанхай се разклонява. Едното разклонение води до болницата, а другото — до Народния дом. Когато иска да изненада Политбюро с внезапната си поява, председателят Ху идва по него. А тази… — Дани посочи третата линия, отклоняваща се от Т-образния площад. — … излиза право към Западните възвишения.

Той отиде до масата и взе една от сателитните снимки, които Гейтс им бе изпратил по факса. Върнал се обратно при триножника. Дани вдигна снимката над чертежа.

— Комплексът на Тамасара е тук — посочи един правоъгълник на снимката, — което означава ето тук на чертежа. — Пръстът му се премести и се спря на друг символ — малък триъгълник. — Оттук се влиза направо в комплекса.

Мортън огледа внимателно снимките. Сградите сякаш бяха дадени в перспектива, а оградата изглеждаше толкова ниска, че и дете би могло да я прескочи.

— Каква система за сигурност имат? — попита той.

— Изненадващо проста. Няма кучета, няма патрулираща охрана. Нищо такова. Няма и нужда. Достъпът до зоната е строго ограничен. Приема се, че всеки, който влиза, има необходимия пропуск.

Дани отведе Мортън при масата и разстла по нея няколко снимки. Мортън се надвеси над тях, а Дани заобяснява:

— Виждаш ли това отклонение тук? Обърни внимание на блясъка на релсите. Това означава, че често се ползват. И тези коловози от камиони. И те са пресни. Ето, тръгват оттук, минават през тук и тук и накрая стигат дотук. — Докато обясняваше, пръстът на Дани се спираше за кратко на различни сгради, после пак продължаваше.

— Това тук прилича на работилница. А това, изглежда, е административна сграда или жилищни помещения. Може би именно там държат Анна.

Мортън изхъмка неопределено и посочи друга група сгради, разположени в края на огромно празно пространство.

— Виж прозорците. Всички са затъмнени — каза Дани.

Ръката на Мортън се спря над друга снимка, на която се виждаше някакво прилично на бункер съоръжение, полускрито зад китка дървета. От него излизаше жп коловоз.

— А тук какво е станало? Май камерите на спътника тъкмо тогава са мигнали.

Дани поклати глава:

— Камерата е уловила някакъв вид топлинно излъчване отвътре. Такъв ефект винаги се получава, когато уловят топлина.

Мортън огледа внимателно и другите снимки. От другите сгради нямаше никакви признаци на подобно излъчване.

— Може да е от жиротрона — тихо каза Дани.

— Може. — Скоро щеше да разбере.

Дани посочи един от жп коловозите.

— Тази линия се включва към националната транспортна мрежа. Ето тук. — Той показа точката извън комплекса, където линиите се преплитаха една с друга като паяжина. — Там като че ли има някакъв военен склад, откъдето комплексът може да се снабдява бързо и ефективно. Идеално за целта на Игор Тамасара.

— Ами да.

Мортън маркира някои от снимките и каза на Томи да се погрижи за увеличаването им. Всъщност фотографът на посолството щеше да свърши цялата работа.

Той се върна при дъската.

— Къде точно в болницата е този вход. Дани?

Дани донесе друг чертеж и го забоде на дъската. Пръстът му отново зашари по него.

— Ето ти го главния вход. Оттук ви поема официалната комисия по приемането и ви отвежда тук, в главната студентска столова. Пиете чай с кейк и слушате лекция по народна медицина. Свършват някъде по мръкване. После ви водят да видите чудесата на китайската народна медицина в действие. Най-напред ви показват различни видове хирургически операции. Залите за демонстрации са тук, тук и тук, а после отивате в това отделение. Именно тук приключва ролята ти на любознателен западен лекар.

Мортън кимна. През последните няколко часа, откакто се бе върнал от тибетския храм. Дани бе извършил чудеса. След като разбра, че в града ще пристигне чуждестранна медицинска делегация, той бе уредил посланикът да извика руския член в посолството и да го задържи там. Горкият доктор, очаквал с такова нетърпение да види с очите си чудесата на прословутата китайска народна медицина, бе убеден с необходимия минимум доводи да потърпи до следващия път.

В момента той се намираше в отделението за гости на посолството. Щеше да чака там до утре сутринта, когато отново щеше да се присъедини към колегите си. Снимката на пропуска му бе сменена с тази на Мортън. На нея той бе с очила с тежки рамки и сресан по различен начин. Най-простата дегизировка обикновено бе и най-ефективната.

Дани отново посочи картата.

— Вратата е малко преди първото отделение. Там сигурно ще има малко объркване, защото всеки ще иска да е по-близо до леглата, за да вижда по-добре. Вероятно всички ще бъдат погълнати от обясненията и никой няма да забележи какво правиш.

Мортън вдигна поглед към Дани. И двамата знаеха, че едва ли всичко ще се нареди толкова лесно.

Зад вратата ще видиш асансьори, слизащи право долу в бункера — продължи Дани, сочейки мястото на чертежа. После млъкна и взе една дебела книга от масата.

— Ето всичко, което трябва да знаеш за китайската народна медицина, Дейвид.

С мъка запазвайки сериозното си изражение, той му я подаде.