Гордън Томас
Гласове в тишината (23)

23.

Малко след зазоряване Игор Тамасара и екипът му се върнаха в бункера, където се извършваха изпитанията с жиротрона. Заедно с тях бе и Колин Баскин. Вниманието на всички бе приковано към ъгловатия, боядисан в черно сандък, качен на вагонетка. По форма и размер той не беше по-голям от най-обикновен домашен хладилник. Техниците изравняваха късата му цев с тесния отвор в едната стена. От време на време Игор Тамасара поднасяше към очите си мощния бинокъл, висящ на врата му, и гледаше с него през амбразурата на бункера. Далеч нататък войниците махаха пясъчните чували и варелите, предпазващи сградите. Друго отделение войници покриваше прозорците с черен плат, от което сградите добиха мрачен и зловещ вид.

С жестока усмивка на уста, с леко кривната на една страна перука и с въгленочерни очи, искрящи от гордост, Игор Тамасара се извърна и махна на Колин Баскин.

— Оттам не можете да видите кой знае какво, професоре! Елате тук. Вижда се по-добре.

Баскин забеляза, че задната страна на жиротрона е покрита с циферблати и уреди, нито един от които не му бе познат. Но калибровката на цевта му напомни за оръжието, което сам бе конструирал за експериментите си с плъховете. Деленията бяха същите.

— Вие все още сте на динамометрична калибровка — каза той, влагайки в тона си известна доза разочарование. Най-важното бе да не се показва впечатлен от нищо.

Тамасара се намръщи. Тоя американец още можеше да го изненадва.

— Разбира се, професоре. Няма смисъл да променяме нещо, което продължава да работи успешно. Освен това тези калибровки са далеч по-сложни от онези, които вие сте използвали. С тяхна помощ можем да си изберем която искаме част от малкия мозък. Това, което в момента виждате, професоре, е новото лице на поведенческия контрол. С моя жиротрон съзнанието на хората престава да бъде тяхно. Мога да реформирам мислите им. Те се превръщат в марионетки, а мозъците им — послушни слуги на моя жиротрон. С негова помощ много от световните проблеми могат да бъдат овладени, дори решени! — Докато говореше, гласът му постепенно се бе извисил.

Колин Баскин си спомни стотиците метри репортажи, които бе изгледал за Хитлер и Сталин в Лангли. И двамата бяха демонстрирали еднаква увереност. Но накрая и двамата бяха победени от собствената си демагогия. Игор Тамасара може би сам ще се погуби. А ако не, някой друг трябваше да го погуби. Ето това бе жертва, която си струва човек да направи.

Доктор Петраров извърна поглед от монтираните на екрана монитори.

— Всичко е готово, Игор Викторович.

Тамасара кимна и продължи да говори на Баскин:

— За да направим експеримента по-интересен, сградите наоколо са пълни с капани. Не са смъртоносни, но стигат за допълнително изостряне на нервите. Китайските ни домакини са много добри майстори в тези работи.

Баскин отново усети, че му се повдига от толкова много злоба на едно място.

— И кой трябва да премине през тази психологическа полоса? — попита той най-накрая.

— Елате. — Игор Тамасара прекоси стаята.

След кратко колебание Баскин го последва. Доктор Фретов и техниците до амбразурата им направиха място. Някои имаха бинокли. Тамасара щракна с пръсти и заговори на руски. Един от техниците послушно подаде бинокъла си на Баскин. Той го вдигна до очите си и огледа празното пространство между бункера и сградите.

— Ето там! Вдясно от последната сграда откъм лявата ви страна, професоре — каза Тамасара.

Колин Баскин видя човека. Бял мъж на средна възраст. Изглеждаше одърпан и дезориентиран. Игор Тамасара се обърна към оператора на жиротрона:

— Дай алфа-блок на тридесет и едно нула на петнадесетсекунден импулс.

Операторът повтори заповедта.

Баскин гледаше съсредоточено. Човекът бе бледен, с торбички под очите и се оглеждаше несигурно.

— Какво прави там? — попита той.

— Гледайте! — изкомандва Тамасара.

Малко след това операторът докладва, че излъчването на генерирания в жиротрона лъч е продължило петнадесет секунди. Баскин видя как човекът рязко се изправя, като че ли изпълнен с решителност. После извади от джоба си ловджийски нож и леко приведен, притича до сградата, хлътвайки във входа й.

— Отлично! — извика възбудено Игор Тамасара.

Доктор Петраров подвикна:

— Вижда се на екрана!

Баскин погледна към мониторите. Видя, че човекът влиза в някаква стая.

— Вижте там, професоре! — смушка го Игор Тамасара. — Вдясно от вас.

Баскин отново вдигна бинокъла до очите си и го насочи встрани от сградата. Там, клекнала зад варелите, се виждаше някаква фигура. Само жена би могла да клечи по този начин. Игор Тамасара даде нова заповед на оператора. Поглеждайки през рамо, доктор Баскин забеляза, че цевта на жиротрона се завърта. Той фокусира лещите на бинокъла. Жената бе млада и му напомняше на Кейт. На лицето й бе изписан същият израз на непоколебима решителност.

Малко след това операторът докладва, че жиротронът е изстрелял още един лъчев импулс.

— А сега, професоре, гледайте внимателно! Пред вас се твори история! — почти изкрещя от възбуда Игор Тамасара.

Баскин видя как жената се надига иззад прикритието на варелите и вади от ножницата на колана си къс нож, след което, на свой ред, също се спусна към сградата. Доктор Петраров веднага се обади, че я вижда на екрана.

Игор Тамасара свали бинокъла от очите си и потупа Баскин по рамото.

— Елате. Ще проследим останалото на мониторите.

Те се приближиха към екраните. Мъжът и жената се виждаха съвсем ясно на два отделни екрана. Дори и дишането им се чуваше. Дишането на мъжа вече бе станало тежко, но на жената бе леко и овладяно.

— Кои са те? — попита Баскин.

Игор Тамасара се усмихна тънко.

— Мисля, че навремето в Лангли ги наричахте „предвиден разход“. Мъжът е американец, чието работно място, доколкото разбрах, е една доста добре охранявана зона на флота във Вашингтон. Това, което му липсва в смисъл на физически хъс, вероятно ще го компенсира със способността си да прави точна преценка.

— А жената?

— Игор Тамасара сви рамене:

— Тя е разузнавачка. Теоретично обучението й би трябвало да й даде предимство пред мъжа. Но физически той е доста силен и е много изобретателен. Очакваме интересен сблъсък, професоре.

— Сблъсък ли? Какъв сблъсък?

— Простете, професоре! Мислех, че сте разбрали!

Игор Тамасара хвърли бърз поглед към доктор Петраров. В края на краищата Сергей може да се окаже прав, че американецът е изостанал и от него няма да има полза. Но за това ще помисли по-късно. Той отново се обърна към Колин Баскин:

— Лъчът, на чието действие и двамата бяха подложени, съдържа предварително записани инструкции. Човешкото ухо, разбира се, не може да ги улови. Но щом лъчът проникне в мозъците им, амигдалата веднага ще разпознае тези инструкции.

— Какви са тия инструкции? — попита Колин Баскин, почти шепнейки.

Тамасара отново пусна тънката си усмивка.

— Заповядано им е да проявят поведение, съвсем несходно с характерите им. Те никога не са се виждали. Обаче им е казано, че когато единият види другия, трябва да гледа на него като на опасен враг. И, разбира се, трябва да направи всичко възможно, за да го убие. Нека да видим как ще се справят.

Игор Тамасара се извърна към мониторите, изцяло погълнат от това, което ставаше там. На единия екран Лио Шраг вървеше по някакъв коридор, вдигнал ръката с ножа перпендикулярно пред тялото си като уличен побойник.

— Неговото подсъзнание се намесва и му казва как да го прави, Игор Викторович — обади се доктор Фретов.

— Отлично, наистина отлично.

На другия екран Анна ритна една врата с бързо и неуловимо движение, което несъмнено би заслужило одобрението на инструктора й от „Хамър Форс“. Тя също държеше ножа готов за нападение.

— Отлично повтори Игор Тамасара.

 

 

Мортън излезе от помпозната пекинска Централна гара и пристъпи към изпълнение на предначертания план. Въпреки че едва се зазоряваше, бизнесът с велосипеди под наем на площада пред гарата вървеше с пълна сила. Той нае един велосипед без помпа, фар и скорости, яхна го и завъртя педалите по една от улиците. Кепето, дръпнато ниско над веждите, променяше драстично външността му. Раницата, която бе купил от пазара в Нанкин, му придаваше вид на съобразяващ се с цените турист. Сега в Китай те се срещаха навсякъде.

Поведението му през следващия час изцяло потвърди, че той принадлежи точно към този вид. Само един уайбин би влязъл да се храни в улично кафене с варен ориз и риба и да преглъща залъците с ароматичен чай. И само такъв като него би питал за евтина квартира, вместо да попита къде се намира хотел „Грейт Уол“ или някое друго модерно място, където едно уиски струваше колкото седмичната заплата на сервитьора. Мортън бе събрал имената на дузина общежития, където би могъл да се подслони за няколко юана. Много важно бе да събере такава информация. Хората щяха да го запомнят просто като обикновен турист.

След закуска той потърси обществена баня и цял час след това се отдаде на ритуал бавно да вари тялото си, потапяйки го във все по-гореща и по-гореща вода. С пламнала от усилията на масажиста кожа, той излезе навън и подкара велосипеда покрай малки работилнички, ресторантчета и магазинчета, внимателно заобикаляйки товарните рикши, претъпкани със стока, оглушен от крясъците на продавачите. Пред едно бюро за женитби с варакосани със сребърен бронз сърце и стрела той слезе от колелото. Много отдавна знаеше, че във входа на бюрото има обществен телефон. Обади се от него.

— Мястото в кухнята ви още ли е свободно? — попита той.

— Да, разбира се — отговори женски глас и той затвори.

Тя щеше да свърши останалата работа. Да каже на Дани. Да се погрижи и Шантал да узнае. Да изпрати съобщение до конкорда, че е пристигнал. Всички те знаеха какво да правят. Мортън отново се качи на велосипеда и завъртя педалите покрай старците, размахали клетки с птици и оживено разговарящи помежду си. От време на време някое момиче с твърде много червило по устните и старица, хванала я под ръка, се взираха в него, учудени, че един уайбин е стигнал чак дотук в уличката. Но по-голямата част не му обръщаха внимание.

Някъде към средата на утрото той стигна до целта си Тибетския храм. Навремето най-големият манастир извън Тибет, сега той бе превърнат в туристическа атракция. Пътят към заградените със стени градини и храмови зали бе претъпкан от непрекъснато пристигащи нови и нови автобуси с туристи, вперили изумени погледи в храма.

Мортън подпря велосипеда си на предвидената за това стойка и влезе през портала. Дани го чакаше пред една от килиите за монаси, превърната сега в чайна. Томи действаше като прикритие, подпрял се малко по-нататък на един тезгях.

— Хайде да се правим на туристи — предложи Дани. — И без това рядко ми се удава възможност.

Докато двамата бавно прекосяваха двора. Дани му каза, че от Анна и оперативния все още няма никаква следа. Нито пък са успели да осъществяват контакт с Яобан. След един час двамата с Томи трябваше да минат още веднъж по площад „Тянанмън“. Те застанаха в края на опашката за влизане в една от залите. Вътре двама тибетски монаси, с опънати над грубите кафяви одежди шии, протягаха купите и припяваха в един глас, молейки за волни пожертвования. В краката им имаше разрязана надве туба, пълна до половината с монети и банкноти. Мортън пусна няколко монети в тубата и двамата с Дани влязоха в полумрака на храмовата зала.

Хората изглеждаха като джуджета пред извисяващите се високо над главите им олтари, статуи на богове, богини и обитатели на подземния свят, потопени в блясъка на стотици свещи. Окачени на прекрасно изработени ръчно ленти, с живописни фигури, от тавана висяха огромни подноси с рапани, сложни украшения от паунови пера и изкуствени цветя. Пред олтарите се слагаха жертвените погачи и сладките неща, увити в цветна хартия.

— Катедралата „Сейнт Пол“ изглежда спартанска в сравнение с това място.

Минаха покрай малки параклисчета, където статуи на непознати животни, застинали в нямо очакване, търпеливо чакаха да бъдат събудени от пръснатите около деформираните им тела звънци.

Със скучаещ вид Мортън уведоми Дани за неуспеха им да намерят Родина, Колин Баскин и Лио Шраг. След това се спря да погледа отблизо статуята на някакво божество с кучешка глава и хвърли поглед през рамо. Томи се бе спрял зад тях и разглеждаше статуите на непознатите животни.

— Ще отида сам на площад „Тянанмън“ — каза Мортън. — Искам ти и Томи да се върнете в посолството и да изровите всичко, което намерите, за противоатомните укрития, поръчани от Мао.

Ставаше дума за мрежата от тунели и укрития под града, която Мао Цзедун бе построил през 1969 година, когато отношенията между Москва и Пекин се бяха обтегнали до крайност.

— Повече от сигурно е, че някой от тези тунели е свързан с онази жп линия под Жонанхай. Само оттам е пътят за комплекса на Игор Тамасара — каза Мортън.

Дани поклати глава:

— Дори и да успеем да влезем, какво можем да направим?

Мортън се усмихна с пестеливата си усмивка.

— Нека първо да вляза.

Дани не си даде труд да прикрие изненадата си.

— Сам?

— Ами да. Ако нещо се обърка, вие двамата с Томи ще сте още тук и ще можете да продължите.

Продължиха в мълчание, хвърляйки бегли погледи на грозните демони покрай тях, докато накрая стигнаха до най-внушителната статуя — тази на Буда. Бе издялана от дънер на сандалово дърво и се издигаше на масивните си нозе, продължаваше нагоре през странно женствени бедра, за да стигне до пъп с големината на поднос и продължаваше нагоре с богата украса от скъпоценни камъни — чак до негроидната глава току под тавана.

— Висок е двадесет и два метра и половина. Височината, която трябва да достигне вярващият, за да влезе в рая — каза Мортън и се ухили. — Не всички го знаят.

Двамата излязоха от храма и примигнаха на ярката слънчева светлина. На двора един монах продаваше мънички колелца за молитва. Мортън си купи едно и го пъхна в раницата си.

— Ще го подаря на Битбург за рождения му ден — каза той и отново се ухили.

 

 

Лио Шраг гледаше напред в мрака на коридора и се мъчеше да диша бавно и дълбоко, за да успокои сърцебиенето и да прочисти съзнанието си. Главата го болеше ужасно, а зад очните му ябълки играеха странни светлинки и припламвания. Като че ли именно те го караха да върви напред и да търси жената. Тя бе тук, в тази сграда, където бе толкова лесно да объркаш посоките, където въображението му го заплашваше с всички страхове, които знаеше. Тя бе тук, готова за удар. Тя искаше да го убие.

Той нямаше представа коя е и как изглежда. Но присъствието й изпълваше съзнанието му. Не можеше да мисли за нищо друго, освен как да я намери и убие. Здравата му хватка върху ножа бе също така истинска, както и заобикалящата го среда: душният въздух, лепкавият мрак, полъхващият хлад, който не бе попречил на капките пот да избият по челото му. Лио стоеше замръзнал на място и напрегнато се ослушваше.

Нещо бе мръднало напред по коридора. Някъде измежду сенките, гърчещи се и приемащи какви ли не зловещи форми, както едно време в детската му спалня, той бе доловил за миг истинско движение. Ето отново! Някакъв звук, затихващ надолу по коридора. За момент му се мярнаха червените очи и косматото черно тяло на плъх. В следващата секунда гризачът изчезна. Той стисна ножа по-силно и усети увереност от допира с твърдата дръжка. Един от войниците, довели го тук, му бе дал този нож и бе добавил нещо на китайски. Сега вече знаеше какво му е казал. Използвай го, за да убиеш жената, преди тя да те е убила.

Почти можеше да помирише присъствието й в тази сграда, приличаща на медена пита с безбройните си килии и дълги мрачни коридори, чиято застрашителна тишина му действаше на нервите. Подът на приземния етаж бе постлан с плочи. Той го бе прекосил бавно — стъпка по стъпка, шумът от стъпките гърмеше в ушите му. От време на време бе спирал, чудейки се накъде да поеме. Стаите бяха празни. След като подмина последната, пред него се бе оказало дървено стълбище. Очите му вече бяха свикнали с мрака — той изкачи стълбището и се оказа в този коридор, в който стоеше сега. Сега, след като плъхът се бе скрил, той изпусна дълбока и треперлива въздишка, след което отново пое въздух. После, вдигнал ножа високо пред лицето си, тръгна по коридора. Спря се и надникна в първата стая. Беше празна. Приближи се до следващата. Вратата й бе почти затворена. Под краката му изскърца дъска. Докато буташе вратата, той рязко се извърна, алармиран от някакво шесто чувство.

Върху раменете му се стовари смазваща тежест и го просна на пода. Той изкрещя и се търколи встрани. Капандурата към тавана над него висеше свободно и се люлееше на пантите си. Тялото лежеше, където бе паднало — краката изкривени, главата — гротескно извърната назад, ръцете извити, — и лицето му бе само на сантиметри от неговото. Лио изрева ужасено като звяр и отскочи назад. Горната част от черепа на мъжа бе отрязана и по краищата на дупката се бе събрала замърсена и засъхнала кръв. Лио отново извика.

Жената сигурно го е чула, затова той с усилие потисна надигналия се нов вик. Трескаво изправяйки се на крака, с бясно думкащо сърце и пулсиращи от болка слепоочия, той се наведе и взе ножа си. После се насили и погледна зловещия череп по-отблизо. Тя ли бе направила това? Едва ли жена би могла да стори такова нещо: костта като че ли бе отрязана от скалпела на изкусен хирург. Но тя може да е лекар! Може да е въоръжена с цял арсенал хирургически инструменти!

Протегна ръка и с треперещи пръсти докосна кожата на бузата. Плътта бе студена, но податлива. Смътно си спомни, че вкочаняването може да се забави с няколко часа. Но това можеше да се случи само ако времето е студено. С върха на ножа той бодна съсирената кръв. Отдолу плътта бе все още влажна. Мъжът е бил убит съвсем наскоро. Тогава как го е донесла тук? Ако го е носила, значи е яка и силна жена. А как е успяла да качи тялото горе на тавана? Може би има някой, който й помага? Не, не — знаеше, че жената е сама. Съзнанието му нито за миг не спираше да му повтаря това.

През непрекъснато променящите се зловещи сенки, протегнал нож напред, той отново продължи по коридора. Проверявайки внимателно стая след стая, Лио стигна до края му. Дрехите му бяха подгизнали от пот. Но отекващото в главата му ехо продължаваше да го тласка нататък, сякаш злото в мозъка му най-сетне бе изхвръкнало от клетката си.

 

 

В бункера Игор Тамасара се обърна към наблюдаващите мониторите.

— Отлично, наистина отлично — с дълбоко задоволство в гласа каза той.

На екрана Колин Баскин видя, че мъжът и жената са в прилепени една до друга сгради. Тя бе един етаж над него.

 

 

Анна забеляза отвора в пода. Надничайки предпазливо през ръба му, тя смътно различи плочите по пода на долния етаж. Мъжът бе някъде там. Трябваше да го убие, преди той да убие нея. Анна отново надникна. Трябваше й въже. Сградата бе смълчана и притихнала, очаквайки сякаш да види дали ще успее да си намери.

Тя се изправи, стиснала ножа, който бе намерила в килията си, като се събуди. Бе се запитала откъде ли се е взел. Това нямаше значение. Най-важното нещо бе да намери въже, а после да намери и мъжа и да го убие. Започна да претърсва стаята. Зад всяка врата обаче цареше само призрачно и сумрачно безмълвие. Прозорците на всяка стая бяха покрити отвън с някакъв тъмен плат. Тя не се запита защо: тази част от мозъка й бе изолирана. Започна да отваря следващата врата. Отвътре долетя тихо изскърцване. Замря и затаи дъх. Дали мъжът не бе вътре, очаквайки я в дебнещия мрак? Дали не бе успял да се качи тихо дотук и сега е готов да я нападне? Тя бутна вратата още, здраво стискайки ножа прел себе си.

В слабата светлина тя видя висящото от тавана тяло, завързано с въже за една кука на тавана. Долу на пода се валяше преобърната табуретка. Въжето, отново изскърца. Тя за миг затвори очи, после ги отвори и пристъпи в стаята. Тялото бе облечено в обикновената униформа на студент, а лицето му бе обърнато към прозореца. С тихо проскърцване въжето помръдна и трупът започна бавно да се обръща с лице към нея.

Анна смаяно втренчи поглед в остатъците от лицето на Лилин. Кожата и костта над челото на похитителката й бе отрязана и откриваше мозъка й. В образуваната дупка в черепа проблясваше нещо влажно. Ужасът сграбчи Анна в лапите си, но от устата й не можа да излезе вик. Стоеше като закована и гледаше с разширени от ужас очи.

 

 

Застанал под издигнатите трибуни от двете страни на Тянанмънската порта, Мортън гледаше минаващата колона лимузини с потрепващи червени флагчета. Във всяка от тях седеше член на Политбюро и отиваше на ежемесечното заседание в Народния дом. Както обикновено, пред него се бе събрало многолюдно множество. Седалките на трибуните бяха изпълнени със старши офицери от армията, партийни кадри и семействата им.

На самия площад според Мортън имаше вероятно не по-малко от половин милион народ — мъже, жени и деца. Сред тях имаше хиляди младши офицери и войници, подканващи тълпата да аплодира минаващите коли със старците в тях. Кяо Пин сигурно бе разположил агентите си тук. Но и те нямаше да могат непрекъснато да държат всички под око.

Колите паркираха пред Народния дом и аплодисментите достигнаха своя връх. Мортън гледаше как придружаващият медицински персонал помага на треперещите старци да изкачат стълбището и да се вмъкнат вътре през гигантските врати. После тълпата утихна в очакване на излизането им. Докато пресичаше огромното разстояние между Чанган Авеню и площада, Мортън си каза, че такова институционализирано подлизурство е останало като част от всекидневието само в Китай. Хората около него разговаряха шумно. Високоговорителите предаваха музика, прекъсвана само от кресливи партийни лозунги.

От раницата си Мортън извади уокмена и слушалките. Тези, които казваха, че комунизмът е загинал, трябваше да видят това. Онзи кратък и изпълнен с драматизъм момент през пролетта на 1989 година, когато пекинските студенти се събраха тук и изложиха своето виждане за бъдещето на Китай, бяха избити и погълнати от касапницата, станала на същото това място. Сега разбираше защо Яобан е готов да рискува живота си, само и само да се опита да промени нещо. Тези хора тук бяха потиснати така, както са ги потискали винаги.

Мортън провери лентата. Музиката, прозвучала в ушите му, бе същата като тази от високоговорителите, само че по-тиха, и той закрачи през площада. След малко стигна до опашката хора, търпеливо чакащи реда си да влязат в мавзолея. Имаше и стотици деца, дошли да минат покрай тялото на тиранина, чиято политика ги бе обрекла на полугладно съществуване. Дали сделката, която американският президент предлага, няма да сложи край на това? Да даде достатъчно работа на неквалифицираната работна ръка? Най-просто казано, един трактор върши работата на петдесет души: един го кара, а другите просто трябва да отидат на трудовата борса. Но и те трябва да бъдат хранени.

Мортън се обърна и закрачи обратно към Народния дом. Навсякъде около него имаше добре охранени западни туристи, работещи с фотоапаратите и камерите. Съмняваше се дали някой от тях си дава сметка, че при настоящия прираст, до края на века броят на безработните тук ще достигне цифрата триста милиона! Как би могъл човек да се пребори с такава цифра. Пък бил той и президентът на Съединените щати? Или който и да било?

Музиката в слушалките му изведнъж спря и се чу изщракване. Изпита облекчение. Яобан бе готов да осъществи предаването.

Мортън се огледа с безразличие. От младия офицер нямаше и следа. Но бе някъде тук. Може би сред войниците, охраняващи стъпалата пред Народния дом. Или пък при онези до Паметника на падналите герои.

Миг по-късно се чу второ изщракване.

Мортън продължи да крачи с безгрижна стъпка, заслушан в предаването на Яобан, То щеше да е зашифровано в колонки от по десет букви. Три хиляди букви на всеки петнадесет секунди — всички записани в паузите между песните на касетата му.

Той започна да брои наум. Вече минаха два сеанса. Промени посоката и се насочи към подлеза под Чанган Авеню. Последва още един сеанс. Размина се с група студенти, които му се усмихнаха. Той също им се усмихна. Бе предупредил Яобан да не удължава сеансите прекомерно. Сигналът бе силен и явно момчето бе някъде наблизо. Мортън хвърли поглед към паркираните пред входа лимузини на Политбюро. Облечените в сини униформи шофьори пушеха и приказваха помежду си, пъчейки се пред зяпачите, но без да им обръщат никакво внимание.

Сигналът изведнъж спря.

Мортън изчака, отброявайки петнадесет секунди. В ушите му гърмяха само маршовете. Откъм другата страна на площада имаше някакво раздвижване. Хората се спираха, сочеха с пръст и жестикулираха. Наистина нещо ставаше. Мъжете тичаха натам. В площада нахълта затворен фургон, пробивайки си път през тълпата с ревящ клаксон. Мортън продължи с твърда крачка към подлеза. Сигналът още звучеше в ушите му. Беше спрял да брои наум. Вече нямаше смисъл.