Гордън Томас
Гласове в тишината (22)

22.

Нощта дойде като предупреждение за Тод Харпър, заварвайки го да кара на изток по Ню Йорк Авеню, връщайки се във Вашингтон. Въпреки че часовникът на таблото показваше единадесет и няколко минути, пътят бе почти пуст. Той хвърли поглед в огледалото за обратно виждане на шевролета, който бе взел под наем, след като реши, че колата на компанията е много забележима. Сега вече знаеше, че не е било необходимо да си дава този труд. Отзад, грейнал с всичките си светлини като коледна елха, бързо приближаваше огромен камион. Вероятно бе някой, който бързаше да се прибере вкъщи или пък караше поредната наркопратка — околовръстният път бе и вход, и изход за трафикантите. Понякога, спецчасти или конкурентни банди им устройваха засади. Само на този път през изминалия месец бяха станали шест убийства.

Камионът го задмина и той успя да зърне емблемата — огромна бутилка бебешка храна. В такава бутилка сума ти кокаин можеш да събереш. Той поклати глава, леко ядосан на самия себе си. В този град колкото по-далеч бе от параноичния пристъп, толкова по-близо бе до следващия.

Тод държеше лявата лента, заковал стрелката на километража на осемдесет километра в час. Вече два пъти го глобяваха за превишена скорост. Първия път го спряха, когато бързаше за апартамента на Лио Шраг. Ченгето се бе държало така, сякаш се намира на прослушване за главната роля на филм за Атила, бич Божи. Когато най-сетне стигна до апартамента, Тод видя, че вратата вече е отворена от агент на ФБР, който обикновено толерираше репортерите. Обаче не и този път. Той тъкмо бе подал ръка да се ръкува с него, когато оня затвори вратата. Едва успя да зърне екипа вътре, захванал се да изтърбуши целия апартамент. Щом Шраг е толкова важен, че изпращат цял отбор юнаци и на това отгоре не пускат никого да се доближи, значи останалото е вярно.

От другата страна, на централната алея, мина малка колона коли. Връщащи се вкъщи служители, прилепили се един до друг. Околността тук вече се бе превърнала в бандитска зона.

Втория път го бяха спрели, когато се връщаше от среща с Бъд Емерсън. Ченгето се държеше с него така, сякаш бе превърнал Уисконсин Авеню в състезателна писта… Бе късна вечер, когато бе стигнал дома на Емерсън, намиращ се в края на редица къщи, построени с разточителството на събирани цели поколения пари. Емерсън го чакаше с бренди, кафе и едно доста съмнително доказателство. Това беше копие от протокола от скенера в Бетезда и в него бе описана незначителната слабост на президентския мозък. Протоколът бе подписан от главния невролог и от доктор Баркър, а отгоре имаше тлъсти червени букви СПВ. Запознат с болезненото желание на всяка администрация да запази политическите си решения в тайна, както и абревиатурите, използвани от тях да скрият нещо, Тод се сети, че тези три букви означават Само за вътрешно ползване. Не бе питал как е попаднал протоколът у Емерсън. Човекът сигурно си имаше къртици, прокопали си ходове навсякъде.

Сега интересното беше дали президентът знае за тази своя слабост и колко сериозна е тя. Емерсън звънна на свой приятел хирург, който му бе обяснил, че човек може да живее с това нещо, без то да упражнява каквито и да било странични ефекти, макар че ако се наложи да прекара стресови ситуации, положението става твърде проблематично. След това Емерсън бе наблегнал, че отказвайки да се разбере с японците и да се гушне с китайците в замяна на парченце земя, човек може да изпадне в доста реална стресова ситуация. Понякога Емерсън можеше да бъде твърде убедителен.

Тод отново погледна в огледалото. По бързата алея се приближаваше още един камион и го задмина, ревейки с тромбите си. Обаче фаровете, които той бе забелязал преди няколко минути, не правеха никакъв опит да го изпреварят. Опашка от ФБР? Може да са му лепнали опашката още от апартамента на Лио Шраг.

Той продължи да прави това, което винаги правеше в навечерието на нова история: да подрежда и преподрежда известните факти. Изчезването на Шраг, слабостта в президентския мозък, заприщването на информацията от Марти Фицпатрик до такава степен, че да отказва дори да отрече. Белият дом и всички останали са на бойна нога. Шраг бе специалист по проследяване на подводници. Дали президентът няма намерение да продаде някои от нашите подводници на Пекин? Дали не са изпратили Шраг на някоя свръхсекретна мисия във връзка с това?

Беше ходил да види и работното му място. Емблемата на комплекса би трябвало да бъде една затворена здраво уста, защото всички си бяха стиснали устните така, че линия почти не се виждаше. Тогава бе отишъл в Бетезда. Когато поиска да говори с невролога, учтиво, но твърдо му посочиха вратата.

Тод отново вдигна глава към огледалото. Колата се бе приближила. Ако това бе опашка, правеха го много очевидно. Не можеше да разбере колко хора са в колата, но мислеше за тях в множествено число.

Преди около два часа бе отишъл на гости и на доктор Баркър. Лично лекарят му отвори вратата, облечен в пижама и халат, и Тод се сети, че той е вдовец. Тод му се бе усмихнал обезоръжаващо, каза, че наистина било късно, но имал да му покаже нещо. В хола той извади протокола и му го показа. Доктор Баркър го погледна, без да каже дума, и пребледня. С треперещ глас той започна да доказва, че за президента нямало никаква опасност, абсолютно никаква опасност. След това бе поискал да узнае как се е сдобил с протокола. Тод отново му се усмихна обезоръжаващо. В този момент телефонът бе иззвънял някъде из другите стаи и докторът се извини. След малко се върна с почервеняло лице и заяви, че повече няма какво да каже. Тод си каза, че сигурно са му звънили от проследяващия екип на ФБР. Един път и те да закъснеят.

Погледът му пак се вдигна към огледалото. Колата бе на двеста метра зад него. Може би се опитваха да го сплашат. Мисълта го накара да се усмихне злорадо. Някой бе започнал да изпада в паника. Да, но той нямаше да върши глупости, като например да стъпи на педала за газта. Освен това осемдесет бе най-подходящата за мислене скорост, докато наум обработваше историята и подбираше такива изрази, които привличаха хората като магнит към екраните. И този път четиридесетте милиона, които щяха да гледат среднощните новини, щяха да се шашнат. Но не само те. В бюрото — този бастион на нюйоркския щаб на „Глобъл Нетуърк“, където способностите на репортерите се оценяваха от висшите ръководители на новинарските емисии — също щяха да се шашнат. Никой не знаеше върху какво работи в момента. И тогава, в хола на доктор Баркър, се запита дали не би могъл да извади на бял свят най-голямата история, откакто Удуърд и Бърнстийн предизвикаха оставката на президента Никсън.

Очите на Тод пак отскочиха към огледалото. Колата вече бе само на петдесет метра. Сааб. Не бе чувал във ФБР да карат вносни коли. Той се вгледа по-внимателно. Зад сааба нямаше никаква друга кола. От другата страна на разделителната ограда профуча камион. Саабът се приближи само на няколко метра от задната му броня. Прав беше — отзад се виждаха силуетите на двама души. Тод бръкна под таблото и извади празна касета. После я пъхна в репортерското си касетофонче, натисна бутона за запис и започна да говори с дълбокия си глас, който толкова силно очароваше зрителите му.

— Това е разказ за една тайна, която президентът на тази страна носи в главата си… вероятно без да знае, че е там. Това е физическа слабост в мозъка му, с наличието на която могат да се обяснят някои иначе необясними решения… Тук също така се разказва и за родена в Китай сервитьорка с връзки в секретните служби на същата страна… преди няколко дни тя се върнала там, придружена от наш техник от флота, специалист по проследяване на подводници…

Тод направи пауза. Саабът вече бе започнал да го задминава. Какво толкова, по дяволите… Ако му махнат да спре, щеше да си продължи най-спокойно. Никакви правила не го задължаваха да спира на никого, освен на полицейска кола. Тод продължи коментара си:

— На пръв поглед несвързани помежду си факти… но те могат спокойно да се окажат истинската причина за посещението на президента в Азия, което много хора намират за необяснимо… Освен ако приближените на тази администрация са прави… че Белият дом е решил да се сближи с Китайската народна република… акт, който може да засегне и живота на всеки американец… който променя баланса на силите не само в района на Тихия океан, но и в целия свят…

Той натисна бутона и пусна касетата на прослушване. После погледна встрани.

Саабът караше до него и сърцето на Тод се преобърна. Фигурата на дясната седалка бе със скиорска качулка на главата, а на ръба на отвореното стъкло бе опряна пушка, чиято рязана цев гледаше право към него.

Тод отвори уста да извика, но не се чу никакъв звук. Опита се да натисне газта, обаче кракът му не помръдна: беше като закован. От тонколоните се разнесе собственият му глас:

— Това е разказ за една тайна, която президентът на тази страна…

Видя как пръстът на спусъка се свива.

— … иначе необясними решения…

Пръстът продължаваше да се свива.

— … родена в Китай сервитьорка с връзки…

Само за някаква, невъобразимо малка част от секундата той чу трясъка на стъклото и усети обсипалите го искрящи парченца. Вкуси кръвта, усети страха, действителността. Главата на Тод експлодира, а последвалите два изстрела отнесоха по-голямата част от раменете му. Гласът от касетата продължаваше да говори със завладяваща сила и завидно хладнокръвие:

— На пръв поглед несвързани помежду си факти… но те могат…

Колата, излязла от контрол, се насочваше към разделителната ограда.

— … че Белият дом е решил да се сближи с Китайската народна република…

Саабът усили скоростта, а стрелецът прибра пушката. Свали си качулката, натисна копчето до скоростния лост, за да вдигне стъклото, и се обърна към шофьора:

— Тоя Гонзалес никак не прилича на колумбиец. — Испанският на стрелеца бе прозвучал с мек, почти женски глас.

Шофьорът погледна в страничното огледало. Пламъците вече бяха започнали да осветяват магистралата на около половин километър назад.

— Това беше колата на Гонзалес — каза мъжът. — Той трябва да беше, курвата му с курва.

Стрелецът кимна удовлетворено.

Двамата работеха за най-влиятелния вашингтонски наркобарон. Бе им наредил да патрулират по Ню Йорк Авеню и да гледат за бял шевролет с четири врати. Намерят ли го, да убият пътника в него. Това бил някакъв пласьор на хероин, който мамел в плащанията си. Винаги използвал коли под наем. Убийците бяха засекли колата на Тод с лепенката на компанията за коли под наем и се бяха залепили зад него още откакто тръгна от доктор Баркър. Всичко бе приключило бързо и с професионално умение.

Докато саабът свие в първото отклонение, ярките пламъци на погребалната церемония на Тод вече изгаснаха. Някъде отдалеч долиташе писъкът от пожарните, полицията и линейките.

Бяха алармирани по радиото от агентите, следящи Тод. Те знаеха, че Тод се прибира у дома. Нямаше смисъл да се приближават. Нямаше смисъл да преследват убийците. Хора като тях много добре знаеха как да изчезнат.

 

 

Въртейки педалите към площад „Тянанмън“, Яобан отново погледна часовника си. Вече втори ден закъсняваше за предаването заради задълженията си в стаята с картите. Обаче Дейвид или човекът, когото той е изпратил, сигурно, вече бе почувствал важността на излязлата във вестника обява. Съзнавайки отговорността, която тежеше на раменете му, Яобан въртеше педалите с бавни и ритмични движения, заслушан в патриотичните песни в слушалките си. От време на време между отделните изпълнения се чуваше странно бръмчене, което вероятно представляваше съобщението, излъчвано автоматично от уредчето.

Дейвид му бе казал, че красотата на системата била в нейната простота. Цялата му работа се състоеше в това да запише каквото има да казва на касетата. Всичко останало се вършеше от вградения в нея механизъм, превръщайки гласа му в кодирани символи.

Въртейки педалите по паважа, потейки се малко повече от обикновено от обхваналата го нервност, той поглеждаше от време на време към групите чужденци. Никой от тях не бе Дейвид и никой не приличаше на човек, изпратен от него. Въпреки нервността, Яобан се усмихна леко. Как ли пък щеше да изглежда такъв човек?

Когато чу изщракването в слушалките, означаващо, че излъчването е приключило, той излезе от площада и сви в една странична уличка. Не забеляза обаче агента, който докладва за тръгването му в микрофончето на ревера си, точно както малко преди това не бе забелязал как го снима.

 

 

Съблякъл се чисто гол, Бъд Емерсън изпълни десетте основни упражнения за мъже, застанал в хола на апартамента си в хотел „Мандарин“. Това бе част от програмата му за възстановяване след дългия полет от Вашингтон до Хонконг.

Бе решил да отпътува за там, след като бе разговарял с дейм Лорна Бел в Манила. Тя му бе казала, че според нейни източници на информация, заемащи ключови постове в Хонконг, сър Алън Уингейт, губернаторът на колонията, получил инструкции от министър-председателя в Лондон да бъде домакин на необикновена среща — между Тан Мин, бъдещия управител на Хонконг, и президента. Това можеше само да означава, че Пекин и Вашингтон са решили да се сближават.

Той започна да кляка и да се изправя с изпънати напред ръце и глава, въртяща се ритмично ту наляво, ту надясно. Болката в мускулите подклаждаше гнева му. Най-напред позволихме на японците да ни тъпчат. Сега и китайците бяха готови да сторят същото благодарение на тоя либерал в Белия дом. Легнал по гръб, той започна да върти въображаеми педали във въздуха, усилвайки постепенно скоростта, усещайки как пулсът му се ускорява и по тялото му се стича пот. У него се надигна и възбудата от спомена за последното му пребиваване в Хонконг, когато бе прекарал поредната си нощ със Сузи. Още не знаеше цялото й име, нито пък каквото и да било за нея. От нея той не искаше нищо, освен собственото си физическо удовлетворение, както и подробните й спомени за сексуалните й преживявания с други мъже. Това винаги го възбуждащо още повече. Бе имал много и най-различни жени през живота си, но никоя жена не го правеше по-добре от Сузи.

Бяха се срещнали за пръв път в колонията, когато го бяха изпратили там по работа. На някакъв коктейл тя му бе казала, че е актриса. Той учтиво я бе изслушал. Гледаше го над ръба на чашата, отпивайки дълги и бавни глътки. Разбра, че тя всъщност е курва и се усмихна с облекчение. Само курва би придала такова отнесено изражение на красивото си лице. И само курва би му позволила да задоволи апетитите си. Час по-късно той вече бе в леглото й, хвърляше се върху нея, разкрачвайки твърдите й изваяни бедра, плъзвайки се дълбоко във влажната й, тръпнеща плът. Тогава тя го спря с думите, че имало много време, Бъди бой.

Дума за тарифата й не бе ставало, но заранта той й остави хиляда долара в едри банкноти на нощното шкафче и чак тогава излезе, оставяйки я да спи. Същата вечер тя бе минала през хотела и бе оставила съобщение, че подаръкът бил приемлив. Никакви благодарности. Никакво име. Само това — приемлив. Бе му харесало. Никакви задължения — само секс. Оттогава винаги когато идваше в Хонконг, прекарваше първата нощ с нея.

Той й бе позвънил от летището и Сузи му бе казала да намине след вечеря. Което означаваше, че дотогава ще бъде в леглото с някой друг мъж. Мисълта за това го възбуди. Облечен в лек костюм и копринена риза, купени оттук при последното му идване, той слезе във фоайето на хотела и осребри пътническите си чекове в стодоларови банкноти. Едната от тях похарчи за огромна кутия швейцарски шоколадови бонбони. С тези сладки работи Сузи правеше такива неща, за които той нямаше и представа по-рано. После погледна часовника си. Все още имаше цял час. Махна на едно такси и след десет минути слезе пред Правителствената библиотека за информационни услуги. Тя работеше двадесет и четири часа в денонощието и при първото му идване тук бяха го направили неин почетен член. Портиерът на вратата се поклони дълбоко, като видя членската му карта.

Емерсън се отправи към читалнята за вестници и започна да прехвърля старите броеве на Саут Чайна Морнинг Пост, както и на по-жълтеещия Стандарт. Интересуваше го всичко, което ставаше в Хонконг.

Чуждестранните инвестиции почти бяха пресъхнали, докато изнасянето на пари от колонията приличаше на състезание. Изтичането на мозъци също. Богатите и влиятелните бягаха на групи в скривалищата си из Австралия и Канада. Хонконг щеше да свърши като Шанхай. Пекин с удоволствие щеше да изтъргува мястото. Точно това превръщаше плана на президента в много лоша новина за Америка.

Погледът му се спря на една статия в Стандарт Триадата не бе убила никого през последните двадесет и четири часа. Той поклати глава с отвращение. Всичко тук явно се разпадаше, щом дори и на такива новини намираха място във вестниците. Пост пък бе отделил доста внимание на военноморските учения на Китай. В средата на статията имаше малко каре, което привлече вниманието му. Кореспондентът на вестника в Гуам пишеше, че някакъв конкорд използвал острова като база за шпионските си полети. Той продължи да чете. По-нататък, в друга колонка, се казваше, че измежду важните гости, посетили колонията, бил и Сайръс Б. Вос. Магнатът минал за съвсем кратко време през Хонконг на път от Пекин за Вашингтон. Вос бе неофициалната свръзка на администрацията с Пекин.

Намръщи се, като видя огромната снимка на Юнайтед Стейтс, с кратък текст отдолу, съобщаващ, че самолетоносачът щял да служи за база на президента при престоя му в Хонконг. Макар че в Хонконг наистина нямаше американско посолство, имаше безброй удобни къщи, които биха могли за два дни да заместят Белия дом. По този начин обиждаха местните жители. Още един пример за фаловете на администрацията. Като се върне в хотела, ще се обади на Тод Харпър. Имаше някои полезни нишки, които репортерът би могъл да проследи. Той погледна часовника си. Време бе да тръгва.

Таксито го остави пред Кантон Меншънс на Хенеси Роуд. По това време на деня пазаруването в магазинчетата на аркадите в приземния етаж бе стигнало пиковия си час. Той почти бе забравил неутолимата страст на китайците да пазаруват.

Асансьорите бяха от другата страна на аркадите. Той натисна бутона за най-горния етаж. Вратите се отвориха почти веднага пред апартамента на Сузи. Тя отвори вратата, облечена в копринен пеньоар. Облъхна го миризма на баня.

Тя се надигна на босите си пръстчета и го целуна по устните. Емерсън надникна през деколтето на пеньоара й и погледът му се плъзна между едрите й твърди гърди чак до малкото триъгълно снопче златиста възглавничка между краката. Запита се дали я боядисва, или цветът й е естествен.

Сузи го гледаше и се усмихваше, после свали ръка надолу и леко я потърка в чатала му. Все още без да пророни дума, тя го поведе навътре в апартамента. В коридора се носеше миризмата на любимите му ароматни пръчици, горящи в свещниците в единия ъгъл. В другия край се виждаха портокали и сладки, пръснати между две статуи. Бе му казвала по-рано, че това са богините на разврата.

— Искаш ли нещо за пиене. Бъди бой? — попита го тя.

— Не може ли после? Или искаш да си починеш малко от последния? — Той се усмихна похотливо.

— За теб съм винаги готова. Бъди бой — каза тя, изхлузвайки пеньоара.

Той протегна ръка и бавно я погали по лицето, без да спира да оглежда голото й тяло. Тя се наклони към него и прошепна първата си мръсотия в ухото му. После се отдръпна и хвърли поглед към пакета.

— Шоколад, нали? — попита тя.

— Да. Но не всичкият е за ядене. — Гласът му вече бе пресипнал.

— Имам нова перука. Бъди бой — каза тя. — Да я сложа за шоколада?

— Ще я сложиш с шоколада! — прошепна той.

Подавайки й пакета, той спусна ръка надолу и я погали по къдравия златист триъгълник.

Сузи ритна пеньоара встрани, разкъса опаковката и хвърли хартията на пода. После отвори кутията и огледа съдържанието й. Избра един бонбон и го мушна покрай пръстите му между краката си. Той се отпусна на колене и от устата му се откъсна сподавен стон на удоволствие. Тя сведе безстрастен поглед към него. По някой път уайбините бяха такива прасета! Той заби лице в корема й и заспуска език надолу, мъчейки се да достигне бонбона, но тя отстъпи назад.

— Бъди бой, хайде да те отведа в леглото.

Емерсън вдигна глава и тя му се усмихна подканящо. После, хванала го за ръка, го поведе към спалнята и пътем посегна за още един бонбон — този път за ядене, — стягайки вагиналните си мускули, за да удържи другия на мястото му. Само Тан Мин бе такъв ненормалник в желанията си като този уайбин. Цял следобед бе прекарала права над бъдещия министър-председател, изпълнявайки една от версиите на професионалния си номер, наречен „златен душ“.

Емерсън видя, че Сузи е променила спалнята си, откакто беше за последен път тук. Нямаше ги ратаните^[1] и японската хартия, скриващи матрака. Спалнята бе обзаведена като алпийска хижа: фалшив гредоред, плисирани абажури и зад тежката дървена спалня — фототапет на злачна долина, постепенно издигаща се към далечни планини.

— Харесва ли ти? — попита тя.

— Харесва ми — прошепна той с още по-пресипнал глас.

Сузи сложи кутията с бонбоните на обширното нощно шкафче, на което имаше и няколко калъпа на глави, на всяка от които бе сложена по една перука. Тя посегна към червената, но Емерсън поклати глава:

— Не искам перука.

Тя му се усмихна, приближи се до нощното шкафче и започна да натиска някакви копчета по малко табло. Светлините в стаята изгаснаха, а таванът изведнъж се оказа небе, обсипано със звезди. Сузи легна по гръб на леглото с разтворени крака, чакаща, смучеща следващия бонбон, усмихваща се порочно.

— Събличай се, Бъди бой — заповяда му тя, този път с ясно доловим американски акцент.

Без да отделя очи от нея, той се заизмъква от дрехите си. Като се започне от гарвановочерната коса — през влудяващо полюшващите се гърди — и се стигне до плоския корем и златистата туфичка, тя си беше въплъщение на чувствената поквара. Вече чисто гол, той запристъпва на колене през килима към леглото, към тези дълги, широко разтворени бронзови крака. Щом стигна до палците и започна да ги ближе, Сузи изви гръб, направи конвулсивно движение с таза си и остатъците от бонбона изхвръкнаха от вагината като от катапулт. Както бе правил това много пъти преди, той се хвърли към бонбона с отворена уста като куче, лапна го във въздуха и го глътна. Сузи отново му се усмихна с прелъстителна усмивка, обгърна го с краката си в ножична хватка и го придърпа върху себе си.

 

 

Съмваше се, когато Емерсън излезе от Кантон Меншънс. Вървеше бавно, чувствайки се напълно изцеден. В тъмнината Сузи му бе разказала как е прекарала следобеда… за някои от мъжете, навестили леглото й от последното им прекарване заедно. Той я бе питал за имената им, после бе поискал да му ги опише, за да може по-добре да си представи какви са и какво са можели да правят в леглото. За миг се смая, като научи, че предишният й клиент е бил Тан Мин. След това бе проникнал в тялото й още веднъж. Както винаги, така и сега бе оставил купчината едри банкноти на нощното шкафче, след което тихо бе излязъл и бе затворил вратата зад себе си.

Хвана такси и само след двадесет минути вече бе под душа, отмивайки всички аромати и следи от изминалата нощ, но не и спомените. Увит в хотелската хавлия, той си поръча закуска и включи телевизора. Тръшна се в едно от креслата и с дистанционното превключи на CNN.

Третият поред репортаж бе посветен на смъртта на Тод Харпър. Полуизгорелите остатъци от колата служеха като мрачен фон, на който униформен служител от полицията заяви, че репортерът е станал поредната безсмислена жертва на кръвопролитните войни между вашингтонските наркотрафиканти.

Емерсън просто стоеше и гледаше, без да помръдне, без да докосне закуската си, без да забележи дори сервитьора, който дойде да почисти масата. Слънцето плискаше мазната си и влажна жега по прозорците. Вън чистачките почистиха с прахосмукачките и си отидоха. По едно време се чу плахо почукване. Той все стоеше, без да помръдва, гледайки редовните повторения на новините на всеки цял час. Слънцето се бе изкачило почти над главите на хората, когато телефонът иззвъня. С приковани в екрана очи, Емерсън машинално вдигна слушалката.

— Бъд Емерсън?

— Да.

— Обажда се Бил Гейтс.

Емерсън с усилие премести поглед от екрана. Слънцето бе затоплило стаята, но той почувства внезапен хлад. Как, по дяволите, го бе намерил Гейтс? И за какво? Дали не бе свързано със смъртта на Харпър? Защо Гейтс ще търси него?

— Господин Емерсън…

Емерсън събра с усилие мислите си и съзнанието му бясно запрепуска. Бе сигурен, че Харпър не е носел микрофони по време на срещите им. А той се бе погрижил протоколът от Бетезда да не бъде свързан с него. Може би не му се обаждаше заради Харпър.

— Какво мога да направя за вас?

— Въпросът е какво можете да направите за президента, господин Емерсън.

Във Вашингтон Гейтс се бе свил на креслото си, притиснал телефона с рамо, и слушаше леките атмосферни изпуквания, носещи се от магнетофона пред него. Дължаха се сигурно на неособено подходящата геостационарна, орбита на спътника на телефонната компания.

— Нещо в тона ви не ми харесва, господин Гейтс. И наистина нямам време да…

— Изслушайте ме, господин Емерсън. Нищо чудно това да се окаже най-удачният ви ход от дълго време насам.

— Какво искате, Гейтс?

— Тук имам една касета. Искам да я чуете.

След като касетата бе дошла тук, най-трудното нещо се оказа да намери тоя кучи син. Бяха ангажирали комбинираните усилия на ФБР, персонала за сигурност на гражданските аеролинии и представителя на Управлението в Хонконг, но накрая Емерсън бе открит.

— Какво има да слу…

— Просто я чуйте, господин Емерсън.

Емерсън притисна слушалката до ухото си и изведнъж в него прозвуча познат глас, който го накара неудържимо да потрепери.

— Искаш ли нещо за пиене. Бъди бой? — попита Сузи.

Емерсън отдръпна слушалката от ухото си, сякаш го бе опарила.

— Какво, по дяволите, е това? — кресна той в нея отдалеч.

— Просто слушайте, Емерсън! — изсъска Гейтс, приковал поглед във въртящата се лента.

Трябваше да им се признае на хората на Мортън. Каквото и да правеха, правеха го като професионалисти. По някое време през нощта, докато Емерсън се напъваше като за световно първенство, хората от „Електронно наблюдение“ на „Хамър Форс“ извършиха редовното изтегляне на всичко, записано в апартамента на проститутката. Направиха сравнение с гласовете от техните компютри и разбраха, че мъжкият глас принадлежи на Емерсън. Останалото бе просто. Докато тоя тъп задник излезе от апартамента на момичето, техниците обраха и последните записи от подвизите му, направиха им копие и ги предадоха на Лангли.

— Чувате ли ме, Емерсън?

Шумът и звуците от лудата нощ със Сузи долитаха съвсем ясно по телефона.

— Емерсън?

— Какво искаш? — Но знаеше отговора.

Гейтс се изправи и започна да разтрива схванатия си врат.

— Вземаш първия самолет за вкъщи и излизаш в дълга и приятна отпуска. Помня, че имаш място някъде из Монтана. По това време на годината рибата кълве като луда…

— А ако не?

Гейтс въздъхна. Време бе да му го каже както си е.

— Ако не, Емерсън, копия от тези неща стават достояние на всички. Отиват във всяка радио и телевизионна станция. Отиват във всяко кметство и до най-забутаните градчета. Не мисля, че номерът с шоколадовия бонбон ще се хареса на колегите ти от Хълма^[2]. Но мога да ти обещая, че с него ще си спечелиш повече известност, отколкото с тъпотиите си срещу президента. От този момент те спират! Те и ти сте вече история. Само по този начин можеш да си продължиш сексуалната акробатика, щом толкова ти харесва. Не искам да кажа, че това е най-добрата сделка, която мога да ти предложа, но друга просто няма. Тя е единствената, Емерсън. Разполагаш с минута, за да я приемеш. В противен случай си мъртъв.

Това, което прозвуча в слушалката от другия край на света, не бе само статични изпразвания, но и въздишка на поражение, реши Гейтс.

 

 

Кяо Пин седеше сам в кабинета си и разглеждаше мокрите още снимки, които един офицер му бе донесъл. По-възрастния в скъпия костюм той го познаваше. Дани Нагиър винаги бе носил превръзката на окото си с гордост. Като се има предвид физическата прилика между двамата, по-младият сигурно бе негов син. След като Мортън е изпратил тях, това не означаваше ли, че и той самият ще дойде? С търкаляща се между устните пура, той взе третата снимка. Беше се получила лоша, защото агентът не е искал да се приближава повече. Но тази позната фигура, облечена в капитанска униформа, не можеше да бъде сбъркана с никоя друга.

Кяо Пин пръсна картите по масата, сякаш бяха карти за игра, и направи нещо, което не бе правил от много време. Той се усмихна.

 

 

Седнал в джипа на пистата в Гуам, Мортън гледаше как херкулесът се спуска ниско и бързо, по начина, по който летяха винаги пилотите от „Хамър Форс“ Той изчака самолета да спре на една от пистите, където го чакаше цистерната с гориво, и каза на шофьора да го закара дотам. Отблизо херкулесът приличаше на всеки друг свой събрат — огромен и мрачен, с изключение на катраненочерния си корпус, боядисан със същото антирадарно покритие, каквото имаше и бомбардировачът „Стелт“. Двигателите му също бяха защитени с противошумен кожух и искрогасители. „Хамър Форс“ разполагаше с такива самолети из цял свят, заредени и готови да потеглят една минута след получаване на заповедта. Тази специално бе дошъл от Уейк — един от многобройните американски миниатюрни острови, пръснати из целия Тихи океан.

Едно от прозорчетата на пилотската кабина се плъзна встрани и оттам се подаде плешива глава.

— Кланси ви чака на рампата, полковник. Зареждаме и веднага тръгваме.

Мортън кимна и отиде към задната част на самолета. Кланси стоеше в подножието на рампата. Трудно можеше да се каже колко от грамадата на диспечера се дължеше на собствената му маса и колко — на снаряжението, в което бе облечен. Старомодното пилотско боне изглеждаше смешно с модерния микрофон, извит пред устата му. На врата му висяха чифт шумозаглушители, а в ръка държеше още един чифт. Широко ухилен, Кланси ги подаде на приближилия се Мортън.

— Тия неща ще ти потрябват, полковник. Прогнозата не е лоша, но все пак очакваме сто четиридесет и пет километра. Достатъчно, за да накарат тая щайга да завие като вещица на умряло.

Въпреки името си и ирландските си лафове, гласът на Кланси безпогрешно го определяше като тексасец. А въгленото му лице бе толкова черно, че чак избиваше на синьо.

— Как така са те нарекли Кланси? — попита го Мортън, докато двамата се качваха по рампата.

— Кръстили са ме на името на свещеника, който се грижеше за сиропиталището — ухили се диспечерът през рамо.

Влязъл във вътрешността на самолета, Мортън се спря. Преди две години бе присъствал на полевите изпитания на микролета във военновъздушната база „Едуардс“ в Северна Калифорния и го бе видял как клечи на релсите, монтирани в средата на огромния търбух на самолета. Бе изключително вълнуващо преживяване да видиш как миниатюрното самолетче излита стремително от корпуса на херкулеса и се стрелка високо в небето над пустинята, управлявано от пилота, закопчан с колани за леката рамка.

— Направили сме някои промени — каза Кланси, вървейки напред. — Преди да ти ги обясня обаче, трябва да ти прочета стандартната лекция за това какво трябва да се прави, ако нещата се объркат. — Диспечерът помълча малко, после се ухили още по-широко и добави: — Току-що ти я прочетох.

— Благодаря, Кланси.

Двамата се спряха до лявото крило на микролета и Кланси започна да му обяснява:

— Разбира се, цялото му покритие е като на стелт. Двигателят е реактивен и се запалва автоматично, щом излетиш от рампата. Разполагаш точно с четиридесет минути летене на тяга. След като двигателят изгасне, имаш на разположение точно една минута да напуснеш микролета, защото той буквално ще пламне като фойерверк.

Кланси показа по издатините на крилете и на черната рамка. По копелетата бяха прикрепени още фойерверки.

— По случай привършването на военноморското учение китайският флот прави същинска заря. От морското равнище и ти ще изглеждаш като част от честването.

Кланси посочи към черния костюм и шлема, висящи на една кука.

— Нашата радост и гордост. Наричаме го облекло „сега те виждам — сега не“. Виждал ли си такова нещо?

Мортън поклати глава.

Кланси се приближи до костюма и започна да го хвали като продавач стоката си.

— Тук отново виждаме антирадарно покритие стелт, но този път е и импрегнирано. Разполага с вграден парашут. Двадесет секунди след напускане на микролета парашутът се отваря. Той също не може да бъде открит. Просто се плъзгаш надолу като мисъл в нощта. — Той откачи шлема от куката и го взе в ръце. — Тук има вграден дисплей, показващ нивото на кислорода и посоката, която всъщност вече е програмирана. Координатите на мястото за кацане също са въведени. Кацаш в басейна на Яндзъ, на юг от Нанкин. Оттам нататък, както казват на всички оперативки преди акция, ти разчиташ само на себе си. Наслука, полковник!

Мортън се усмихна. Не е зле такива хора като Кланси да ги имаш зад гърба си.

Отвън се чу шумът от оттеглящата се цистерна. Двигателите заработиха и само след миг рампата започна да се затваря. Все още имаше цепнатина, когато херкулесът хукна по пистата.

 

 

Три часа Мортън и Кланси седяха на две седалки с гръб към пилотската кабина. От време на време един от пилотите ги информираше докъде са стигнали. Като минаха над Окинава, Мортън облече стелткостюма. Сякаш бе облякъл юрган, натъпкан с перушина. После, положил шлема на колене, той заспа, без да обръща внимание на виещия зад тънката обшивка вятър. Заглушителите не помагаха кой знае колко.

Събуди се веднага щом Кланси го смушка и му каза, че се приближават към зоната за скок. Само след минутка по интеркома се чу и гласът на пилота:

— Навлезли сме доста навътре в Източнокитайско море и виждаме един от флотовете да се връща в базата си в Уенцу. Долу са си устроили цял карнавал с тия фойерверки. Време е да се връзвате, полковник.

Мортън свали заглушителите си и се приближи към микролета. Качи се на седалката, закопча се към нея и притисна крака към рулевите плоскости.

— По-просто е от каране на кола — обади се Кланси. — Ако искаш да свиеш надясно, натискаш надясно. Ако искаш наляво, натискаш наляво.

Мортън си сложи шлема. Чу се тихо съскане и кислородът започна да върви. Точно пред очите му се виждаше конфигурацията на дисплея, светнала в зелено.

— Просто дръж централната стрелка в зададеното положение и ще знаеш, че си право към целта — извика Кланси, приближил уста до шлема.

Мортън вдигна ръка в знак, че е разбрал и загледа как диспечерът проверява собствения си парашут. Кланси натисна едно копче от малкото табло, монтирано на стената. Рампата започна бавно да се отваря. Шумът от вятъра стана непоносим. От нарушената аеродинамика самолетът започна да се тресе и да се люлее наляво и надясно.

Кланси вдигна един пръст. Една минута.

Рампата продължаваше да пада. Когато стигна до крайното си положение и спря, диспечерът натисна друго копче на таблото. Избутани от хидравликата, релсите се плъзнаха напред и увиснаха в празното пространство, за да осигурят максимум разбег и да отведат микролета колкото е възможно по-далеч от корема на херкулеса.

Кланси показа два кръстосани пръста. Тридесет секунди.

Мортън стисна дръжките още по-здраво, протягайки краката си напред така, че торсът му зае почти успоредно положение спрямо корпуса на апарата. Вятърът виеше като бесен из търбуха на самолета. Мортън затвори очи. По един или друг начин всичко щеше да свърши след няколко секунди.

Изведнъж той усети с гърба си потропването на колелата по релсите и миг след това излетя навън. Реактивното двигателче моментално се включи и той полетя напред.

Мортън отвори очи и извърна поглед назад. Никаква следа от херкулеса. Той се намести по-удобно и огледа таблото. Кланси бе прав. Микролетът летеше сам. А усещането бе такова, че сякаш се носиш из небесата, седнал на стол. Вярно, че се чувстваш самотен, но пък гледката бе изумителна. Фойерверките, изстрелвани от бойните кораби долу, продължаваха да избухват около него. Но скоростта му бе твърде голяма, за да го забележат в светлината им.

Четиридесет минути по-късно двигателят изгасна. Скоростта му падна и носът на микролета се килна надолу. Той се освободи от коланите, натисна рулевите плоскости силно наляво и рязко се хвърли вдясно.

Падаше свободно, разперил широко ръце встрани и леко разтворил крака, за да контролира снижаването си. Някъде далеч вляво от него небето отново избухна в светлина — фойерверките по микролета вършеха чудесна работа. Изведнъж между раменете си усети някакво стягане. Скоростта на падане рязко намаля. Силно дръпване… и той чу как вятърът пълни отворилия се над главата му купол.

Той продължи да се спуска надолу, когато по едно време успя най-накрая да види едва забележимата бяла линия на прибоя. Стрелката на дисплея в шлема не помръдваше. Тридесет минути след като пресече бреговата линия, Мортън премина над Х-образните перила на голям железопътен мост. Линията за Нанкин. Самият град беше там, където би трябвало да бъде — далеч откъм лявата му страна. Под моста ясно се виждаше огромно, като че ли празно пространство Река Яндзъ.

Продължавайки равномерно да губи височина, той пресече реката, мина над шарения килим на някакви ниви и накрая се приземи до двойка водни биволи, затънали до коленете в пищната зеленина. Животните равнодушно изгледаха падналия от небето човек и после със същото пълно отсъствие на интерес го загледаха как си сваля шлема и костюма. Всичко това, заедно с парашута, Мортън сви на голям вързоп. После го заля с киселина. Сбърчил нос от острата миризма, той се изправи и се отдалечи.

Докато стигне до близката пътека, силната киселина изцяло превърна вързопа в обикновена локва вода. Никой — освен водните биволи — не знаеше, че Мортън е вече в Китай.