Гордън Томас
Гласове в тишината (21)

21.

Кяо Пин гледаше с немигащ поглед председателя Ху, който четеше телеграмата от китайския посланик в Москва, съобщаваща, че вицепремиерът Олег Казенко влизал в бройката на убитите, след като военният самолет, с който пътували, се разбил при кацане в Архангелск. Генерал Юрий Савенко, който бил назначен да разследва случая, отхвърля версията за саботаж.

— Най-вероятно поредният случай на пилотска грешка. Разпадането на старите съветски военновъздушни сили стана причина за смущаващо голям брой такива неприятности с фатален край — каза най-накрая Кяо Пин.

— И всички ги е разследвал Савенко, така ли? — попита председателят Ху.

— Най-вероятно не. Но като се има предвид, че в този случай става дума за вицепремиера, щях повече да се притесня, ако не Савенко бе назначен, а някой друг. Щом като той е отхвърлил версията за някоя мръсотия, можем спокойно да приемем, че такава наистина няма.

— Но в такъв случай… кога ще действаме?… — Замисленият глас на председателя Ху заглъхна и той отново се загледа в телеграмата на посланика.

Тя бе единствената вещ на полираната повърхност, достатъчно обширна да побере лимузината на Кяо Пин, с която го бяха превозили през краткото разстояние между неговото жилище в Жонанхай до това на Върховния лидер от другата страна на езерото.

С помощта на езика Кяо Пин измъкна късче тютюн от кътниците си. Най-важното сега бе да запази спокойствие, да не прави нищо, което да засили тревогата в гласа на председателя. Човешките слабости правеха хората да се чувстват уязвими — емоция, която е съвсем неприемлива във времена като тези. Той се замисли. След като Казенко е мъртъв, най-вероятно вече нямаше да могат да ползват услугите на тайфуните. Значи сега бе по-важно от всякога онзи арогантен руснак и неговият екип да успеят. Игор Тамасара ги бе помолил да изпратят още един отряд командоси на острова, за да отвлекат дъщерята на американеца. Обаче тя вече бе напуснала Боракаи. И тя ли бе като жената, изпратена от Мортън, канадката, умна, добре образована, с пъргав ум?

Той първо беше в Хонконг. Сега е някъде над Тихия океан с конкорда си. Нека да намери подводницата.

Кяо Пин се намести удобно в креслото си и се наслади на тишината, на разточителния разкош на кабинета. С размери на малка бална зала, кабинетът имаше касетъчен таван, поддържан от две редици двойни колони. На специални мраморни поставки се виждаха препарирани жерави и костенурки — символи на дълголетието, потъмнели и разпадащи се от времето. Две лъвски кучета, отлети от бронз с настръхнали от ярост гриви, показваха от двата ъгъла страшните си зъби.

Председателят Ху седеше на най-забележителната мебел в този кабинет — стол-носилка, издигащ се над пода на високите си крака. Столът бе принадлежал на последния император. Върховният лидер се наведе напред.

— Как можем да продължим работата без подводниците на Казенко? — попита той най-сетне.

Кяо Пин заговори с твърд глас: сега бе важно да вземе инициативата в свои ръце.

— Винаги съм ги използвал като предпазна и обезопасителна мярка. Собствените ни флот и военновъздушни сили току-що ни демонстрираха, че са способни да защитят бреговете ни и да водят бой, където е необходимо. Не че очаквам кой знае каква съпротива, след като американците и японците се сбият.

Председателят Ху взе телеграмата в ръце и я прочете внимателно още веднъж, търсейки сякаш потвърждение на казаното от Кяо Пин. Изразът на лицето му показа, че не го е намерил.

— Има и още нещо — започна той. — Малко преди тази новина да дойде от Москва, се обади императорът на Япония.

Очите на Кяо Пин не помръдваха от лицето на председателя.

— Какво искаше? — попита той накрая.

Председателят Ху помисли малко, после въздъхна:

— Първо ме увери в безопасността на нашите граждани там. Издал заповед, с която всички чужденци минавали под лична императорска опека.

— Разбира се. Това можеше да се очаква след неотдавнашните събития.

За момент в кабинета настъпи тишина. Някъде отдалеч долетя телефонен звън.

— Има и още — продължи председателят Ху с нисък глас. — Императорът искаше аз да знам какво се кани да каже той на американския президент.

Кяо Пин остана съвършено неподвижен и безмълвен. Председателят Ху продължи със същия глас:

— Императорът каза, че щял да каже на президента, че Япония е съгласна на всякаква помощ, която Съединените щати биха могли да окажат. Каза още, че нашите две страни можели да спечелят от тази ситуация. И съвършено ясно даде да се разбере, че Япония няма враждебни намерения към нас или към когото и да било.

— Не бива да забравяме, че той е обучен в изкуството на измъкване — меко го укори Кяо Пин.

— Но това променя ситуацията…

— Не променя нищо!

Думите на Кяо Пин го накараха да седне на ръба на стола си.

— Не променя нищо — повтори той по-спокойно.

Председателят Ху се намръщи.

— Но ако императорът убеди президента, че Япония няма да се противопостави на предложения от американците съюз…

— По-късно и американците, и японците ще сметнат това за измама! Американците ще кажат, че обаждането на императора до президента е било прах в очите. Спомняте ли си какво стана преди Пърл Харбър? Японският посланик във Вашингтон не спираше да обещава мир и след като японските самолети вече бяха излетели. Американците след това казаха, че това бил японският ден на позора. Сега ще кажат същото!

— А японците?

Кяо Пин усети, че стягането в гърлото го отпуска. Когато отново проговори, гласът му вече бе напълно овладян:

— Японците ще кажат, че американците са искали война, независимо от обещанията на императора. Това ще ги накара да се бият с по-голямо желание.

Той се облегна в креслото безмълвно, без да сваля очи от председателя.

След малко председателят Ху започна да кима, най-сетне убеден.

 

 

Непосредствено зад командния отсек бе царството на лекаря Юрий Бориков. Той бе на тридесет години, с широки славянски скули. С късо подстриганата си коса, огромен гръден кош и изпъкнали бицепси приличаше повече на борец, отколкото на лекар. Болницата му се състоеше от миниатюрен кабинет, малка, но добре оборудвана операционна, лечебница с три легла и още една малка каютка, служеща му за лаборатория.

Екипажът го харесваше много. С по-голямата част от тях той бе на ти, лекуваше трипера им — да го хванеш бе все още наказуемо на руските подводници, — а тези, заразени от СПИН, той уреждаше бързо, но дискретно на брегова служба. Освен това бе постигнал нещо, което всички останали на борда смятаха за невъзможно: спогаждаше се с Марло. Постигаше го, защото знаеше точно кога да спечели или да загуби безкрайните им игри на шах.

В момента, тъкмо когато Родина вече се измъкваше от Японската котловина, двамата пак бяха подгонили фигурите по дъската. Отново долавяйки настроението на капитана, Бориков го остави да спечели. Победата винаги разнасяше гнева у вечно готовия да избухне Марло. А желанието за победа у капитана беше почти патологично.

Бориков се облегна назад и отправи поглед към Марло. Някой ден щеше да седне и да напише книга за поведението на хората в подводница. Да вземем например реакцията на Марло към порнографското списание. Какво би казал капитанът, ако знаеше, че лично той бе донесъл списанието на борда — просто за да достави някаква утеха за екипажа, но и за да наблюдава реакцията на капитана, когато го намери. Е, там поне нямаше изненади.

Марло отново започна да нарежда фигурите по дъската. Бориков поклати глава:

— Много сте добър, другарю капитан. — Това не беше вярно. Спокойно можеше да го бие още преди тридесет хода. — Последните ви два хода бяха достойни за гросмайстор — добави Бориков.

Видя, че пресиленото ласкателство дава резултат. Дали в подводничарите нямаше нещо — все пак дълго време са откъснати от света, — което да ги прави по-податливи?

Ръцете на Марло увиснаха над дъската.

— Не мога ли да те накарам да изиграем още една игра?

Лекарят сви рамене извинително. Още една игра и току-виж се изкушил да го бие, което щеше да се отрази доста зле на останалия екипаж. Той вдигна поглед към стенния часовник.

— Време е за проверка на писалките, другарю капитан.

Едно от задълженията на лекаря бе редовно да проверява приличащите на писалки измервателни уреди за радиация, които всеки член на екипажа носеше у себе си.

— Тогава след вечеря? — попита капитанът, надигайки се.

Бориков също стана.

— Разбира се, другарю капитан.

Не за първи път той си пожела да се случи нещо непредвидено, което да му спести играта.

 

 

Игор Тамасара се приближи към масичката, отрупана е бутилки водка. Не че му се пиеше, трябваше му само време да обмисли следващия си ход, за да разбере точно колко знае Колин Баскин. Бе сигурен, че досега американецът бе отговарял искрено на въпросите му. Бе говорил с авторитет за токовия резонанс и формиране на вълните, за вектори и суперимпозията на линейните им стойности. Явно бе много добре запознат с виртуалното състояние и кинетичната енергия. Тоя американец може и да е решил да се загроби на оня остров, обаче умът му си оставаше остър като бръснач.

Тамасара се престори, че се мъчи да избере бутилка. Вдигна една, разгледа етикета й и я остави. Водка от Минск — не става.

Експериментът с Шаойен бе болезнено близо до успеха. Макар че при последния им разговор Кяо Пин му беше казал, че времето за експериментите вече почти изтича. След три дни жиротронът трябваше да бъде готов да покаже, че лъчът му може да принуди обекта да се подчинява безпрекословно. Винаги.

Игор Тамасара си играеше с друга бутилка. Той все още не знаеше кой е мишената. Обаче името, споменато от Шаойен — „Безмълвни гласове“, — имаше определено американско звучене. Остави бутилката — грузинска водка, силна и подправена и едва ли най-подходящото питие, преди секс. Би ли могло мишената да е някой американец? Кяо Пин едва ли би похарчил толкова пари, за да придобие контрол над кой да е американец. Снощи по телевизията излъчиха репортаж, отразяващ предстоящото посещение на американския президент в Хонконг. Възможността да се контролира съзнанието на най-влиятелната личност в света щеше да бъде абсолютно доказателство, че жиротронът е най-могъщото оръжие!

Тамасара се обърна към Колин Баскин със следващата бутилка в ръка:

— Това е наистина отлична водка. От Урал е. Искате ли да я опиете?

Колин Баскин поклати глава. През последния час той бе пийнал няколко чашки, и то не само за да успокои страховете си, но и за да не обиди плашещия го домакин. Особено го бе стреснало споменаването на Кейт. Ако я докараше тук, само Бог знаеше какво щеше да прави с нея. Понякога Кейт можеше да бъде ужасно упорита. А той бе видял достатъчно, за да разбере какво ще стане с нея след това. Този човек бе един от онези опасно злонамерени личности, които тяхната професия понякога излъчваше. Менгеле от Аушвиц. Иранският лекар, измъчвал бейрутските заложници. Германецът, грижил се за отвлечени от „Червените бригади“ жертви.

Още една чашка щеше да притъпи съзнанието му. А оттам имаше само една крачка до възможността да бъде убит. Това чудовище си разбираше от занаята. От години не бе чувал някой да говори с такъв авторитет за импулсни режими, фазови връзки и вълнови енергии. Единствено споменът накъде бяха насочени едно време неговите изследвания му помогна да блъфира успешно. Да, но още колко време? И все пак бе усетил, че зад авторитетната увереност на Игор Тамасара има нещо, което го безпокои. Каквото и да бе станало на операционната маса, то не бе протекло според очакванията. Освен това този тип не можеше да го заблуди с игричките си с бутилките: В Лангли на това му викаха „да спечелиш време“. То е признак на несигурност, беше им казал тогава инструкторът.

Гледаше как Игор Тамасара си налива поредната огромна доза. Тоя човек пиеше като кон.

Тамасара отпи, без да сваля очи от Баскин.

— Нашите хора от КГБ казаха, че онези ваши ранни електрографични експерименти били част от проекта „Блубърд“.

Колин Баскин се размърда в креслото си. През шестдесетте „Блубърд“ беше най-строго засекретеният проект от всички строго секретни проекти. Но програмата отдавна бе минала датата на разсекретяване. Той се усмихна тъжно. Сподели малко информация и ще живееш по-дълго.

— Това бяха всъщност най-основни неща. Мислехме, че вие работите по създаването на уред, който да приспива обектите без електрошокове, така че да можете да изследвате зоната на здрача в мозъците им.

Игор Тамасара сви рамене:

— Отказахме се от това още щом вашите хора започнаха операция „Артишок“. Мина известно време, преди да разберем, че тогавашният директор на ЦРУ Дълес обича да кръщава всичките си проекти на плодове или зеленчуци.

Баскин кимна, припомняйки си ситуацията. „Артишок“ бе засилила изследванията на Управлението как да се доберат до контрол над човешкото съзнание.

— Докъде стигнахте с „Артишок“? — попита Игор Тамасара с неподправен интерес.

— На няколко метра от старта. Успях да демонстрирам, че токовият резонанс оказва летален ефект от разстояние.

— От какво разстояние?

Експериментът не бе отишъл по-далеч от лабораторията. Защо обаче не му подхвърли нещо, което да го накара да се замисли?

— Осемстотин метра. — Колин Баскин се изненада в какъв убедителен лъжец се е превърнал през последните няколко часа.

Тамасара кимна и отново си напълни чашата, за да скрие изненадата си. Американците наистина са били по-напред. Но тогава защо са спрели?

— Ние бяхме на същия етап — каза той. Лъжата му бе втора природа. — Вие, разбира се, сте използвали само плъхове, нали? — продължи той, обръщайки се отново с лице към Колин Баскин.

— Изобщо не отидохме по-нататък — отвърна Баскин.

Тамасара се намръщи.

— Това не е вярно, професоре! Какво ще кажете за всички онези, убити в Германия при операция „Сънфлауър“? Или при операция „Летис“? Защо американците излъгаха?

Колин Баскин стисна челюсти. Какво още знаеше това копеле? Обаче тук грешеше.

— Това не бяха операции на ЦРУ, а на разузнаването на военноморския флот. За неуспеха им чухме в Лангли цяла година по-късно.

В разгара на студената война флотът изпрати свой собствен екип, за да проведе експерименти в областта на промиването на мозъци. Бяха ги правили със заловени офицери от КГБ и заподозрени в двойна игра агенти. Никой изобщо не можа да узнае колко души са били убити из конспиративните квартири по цяла Бавария.

— Когато Дълес разбра, настоя цялата експериментална работа занапред да се върши само от Лангли — продължи Колин Баскин. — Както и да е. Ами какво, по дяволите, правеха вашите хора в Сибир с всички така наречени „клиенти с психически заболявания“?

Игор Тамасара внезапно се усмихна. Няма смисъл да се кара с американеца. Беше му показал колко знае. Това щеше да накара Баскин хубавичко да си помисли, преди да реши да го заблуждава.

— Станалото, станало — каза той примирително и отпи, преди да продължи: — Докато вие продължавахте опитите с лабораторните плъхове, аз се върнах на единната теория на Максуел за гравитацията.

Колин Баскин кимна. Логична стъпка. Работата на Максуел, публикувана през 1864 година, бе проправила пътя за Айнщайновите закони във физиката. Но както често се случва с новите неща, теорията на Максуел бе бързо забравена.

Тамасара остави чашата си на масата.

— Приложих теорията на Максуел на един от постулатите на Хеб през четиридесет и девета.

Изненадата на Баскин бе съвсем неподправена. Теорията на Роналд Хеб гласеше, че електрическата активност поддържа паметта на временна основа: най-трайните спомени се съхраняват, след като в мозъка е протекъл процес на синтезиране на протеин. Блестящото хрумване на Игор Тамасара се състоеше в неговата простота. Успешното комбиниране на Максуел с Хеб наистина би се превърнало в крайъгълен камък за съвременната наука за паметта.

— И това ви доведе до токовия резонанс, така ли? — Колин Баскин бе неспособен да скрие обхваналата го възбуда.

— Да, макар че мина доста време. Непрекъснато се провалях, защото прилагах векторен анализ вместо само количествен.

Тамасара се върна на креслото си и седна, без да сваля очи от лицето на Колин Баскин. Бе успял да привлече вниманието на американеца напълно. Той самият сигурно е работил върху количествения анализ!

— И след това комбинирахте количествен анализ с време, така ли? — опита Баскин.

— Да.

— И стана ли?

— Почти.

— И тогава ли започнахте с онези енергийни разклонители? — попита Баскин.

Игор Тамасара премигна. Енергийните разклонители бяха свръхсекретни: може би за това знаеха не повече от сто души в целия Съветски съюз. Всеки изход се състоеше от електромагнитна сонда, проектирана така, че да черпи енергия от разтопеното ядро на земята. Така можеха да разполагат с изобилни количества скаларна енергия, която се съхраняваше в ендотермичните резервоари на Пощенска кутия 97. Както и всичко останало, тези резервоари бяха също разрушени при погрома на разярената тълпа над научноизследователския център. Ако този американец знае за енергийните разклонители, колко още неща знае?

Игор Тамасара махна с ръка.

— Мушнахме долу над тридесет разклонителя. Последния го сложихме в деня, когато Горбачов подаде оставка. Елцин заповяда да спрат програмата. Бедата на политиците е, че те никога не поглеждат къде отиват парите им. Харчат ги и тъкмо когато стане най-интересно, се отдръпват.

Колин Баскин кимна:

— Същото се случи и във Вашингтон.

Игор Тамасара внезапно се наведе напред.

— Затова ли напуснахте?

Баскин се усмихна. Чудовището продължаваше с игричките си на дребно.

— Уволниха ме. Вашите хора сигурно са ви казали.

— За това, че си вършехте работата добре? Липсва ли ви?

Баскин вдигна рамене:

— Не съвсем. Бях щастлив в Боракаи, докато не ме отвлякоха…

— Моля ви! Никой не ви е отвличал. Нека кажем, че вашите пациенти са ви отстъпили назаем — прекъсна го бързо Игор Тамасара. Той помълча малко, гледайки Баскин преценяващо. — Разбира се, не е необходимо да се завръщате. Те могат да си намерят друг лекар, професоре.

Баскин отново вдигна рамене. Разговорът навлизаше в опасни води.

— Това предложение за работа ли е? — попита той безгрижно.

— Ако така ви харесва, да — отвърна Игор Тамасара сериозно.

 

 

Томи се разхождаше по площад „Тянанмън“, нахлузил слушалките на уокмена, и често се обръщаше към Забранения град, сякаш за да се опита да познае дворците, за които му разказваше касетата.

Само преди няколко минути той забеляза баща си да минава пред Паметника на незнайния воин. В светлия си памучен костюм той изглеждащо като всеки по-заможен чужденец, застинал в страхопочитание пред такава монолитна мощ. И въпреки праха, носещ се над площада, обувките на татко бяха лъснати до блясък, какъвто не можеше да постигне нито едно от ваксаджийчетата наоколо. Те бяха огледали поизтритите обувки на Томи и бяха решили, че виждат пред себе си поредния турист с доста поорязан бюджет. Целият площад бе осеян от тях: нарамили раници и нахлузили слушалките на уокмените си. Повечето бяха китайци. Дали някой от тях не е явката? Освен името му — Яобан, Томи не знаеше, нищо за него.

Томи мина покрай Паметника на незнайния воин и покрай опашката, образувала се пред мавзолея на Мао. Там зърна баща си да влиза в мавзолея.

Дани влезе във фоайето, където огромният бюст на Мао строго се взираше в него иззад гора от цветя. Вътре бе задушно, а миризмата — неприятно сладникава. Той се присъедини към бавно влачещите се към входа поклонници и се запита дали Томи е успял да установи контакт. „Младежът е усърден, най-добрият, когото съм виждал“, му бе казал Дейвид. Томи бе показал това по начина, по който бе настоял да се направи всичко възможно да се намери Анна. Не можеше да приеме, че повече нищо не може да се направи. Не му се искаше да се държи грубо с него, когато бяха при посланика, но в този занаят предимството…

— Извини, моля — каза тих глас на лош английски зад гърба му.

Дани се извърна, за да се озове лице в лице с някакъв мъж, който сочеше уокмена и размахваше пръст.

— Не разрешено, моля — каза служителят.

— Моите извинения — каза Дани, смъквайки слушалките.

Той влезе в мавзолея, без изобщо да знае, че един от агентите на Кяо Пин го бе снимал, скрит зад цветята.

Вън на площада, застанал на удобно място до Паметника на незнайния воин, друг агент снима и Томи. Малко след това Томи и Дани напуснаха площада по различни пътища, без да осъществят контакт с Яобан.

 

 

Когато конкордът се приземи на Гуам, за да зареди, Мортън отново се обади до Вашингтон и говори с Бил Гейтс. След като самолетът излетя, за да поднови търсенето на Родина, Мортън се отправи към командира на базата, за да чака пристигането на всичко, което бе необходимо за нелегално влизане в Китай.