Гордън Томас
Гласове в тишината (2)

2.

Внимателно заслушан, Кяо Пин не преставаше да мести незапалената пура от единия край на устата си в другия. Въпреки че му бе забранено да пуши, докторите не го спираха, когато искаше да усети истински вкус на тютюн в устата си. И знаеше, че те се възхищаваха от начина, по който той приемаше неизбежния си край със същия студен стоицизъм, под влиянието на който бе преминал целият му живот.

Той остави телефонната слушалка, без да каже дума.

Директорът на Секретната разузнавателна служба на Китайската народна република отново запремята пурата между тънките си и безкръвни устни. Костюмът висеше на раменете му като на закачалка, а нездравият оттенък на кожата му потвърждаваше диагнозата — напреднал стадий на рак. Плешивото му теме се дължеше на химиотерапията, която не успя да го спаси, след като туморът даде разсейки. Сама секунда преди това главният му лекар му бе казал по телефона, че му остават още шест месеца, а може би и по-малко.

Все още имаше време да увенчае дългогодишната си кариера с един безпрецедентен преврат с помощта на разузнаването.

Планът му се основаваше на изправянето на две велики икономически суперсили — Япония и Съединените щати, една срещу друга в титанична борба, която щеше да обезсили и двете държави. Създалият се вакуум щеше да бъде запълнен от Китай, който най-сетне щеше да отхвърли на дело несвързаното бръщолевене на Карл Маркс, че бил прекрасно запазена мумия в стъклен херметичен саркофаг. Китай щеше да поведе света към двадесет и първия век. Векът на Изтока.

Ху — председателят Ху, върховният лидер на Китай — го бе помолил, както винаги, да сбие подробностите по плана до една-единствена страница. Кяо Пин пазеше копие от този документ в бюрото си, за да му напомня винаги докъде е стигнал и колко близо е до успеха.

Той взе документа в ръцете си за стотен път, отиде до прозореца и приближи калиграфски изписаните йероглифи до дебелите стъкла на очилата си.

Бяха настъпвали моменти — след като например похарчи първия си милион американски долари, — когато се питаше докъде ли ще му позволят да стигне. И всеки път биваше насърчаван от дръзките завъртулки на подписа на председател Ху, с който одобряваше разходите. Първото плащане бе изпратено в Русия със специален екип, натоварен да принуди Игор Тамасара да дойде в Пекин. Политическите му господари бяха поискали — и им бе платено без никакви пазарлъци — десет милиона долара, за да позволят на учения и на онова, което бе останало от апаратурата му, да напуснат пределите на Русия.

Във възвишенията на запад от Пекин, далеч от любопитните очи на чуждестранните разузнавателни служби, на Игор Тамасара бе поставена задача да построи уникален лабораторен комплекс. По-късно от Русия, при същите условия на абсолютна тайна, бяха измъкнати още двама помощници на Тамасара. Оттогава всяка негова молба бе задоволявана моментално. Всичко на всичко бяха похарчени един милиард щатски долара.

Кяо Пин отпусна документа. Инстинктивно бе усетил, че е прав за това, че не бива да иска доклади за напредването на работата от Игор Тамасара. Човек с арогантност като неговата сигурно щеше да реагира много остро на такава молба. Вместо това, Кяо Пин предпочитате да почака. Преди два дни Игор Тамасара се бе обадил и бе докладвал, че за тази вечер ще е готов да направи демонстрация пред председателя Ху.

Шефът на разузнаването остана така до прозореца, наслаждавайки се на топлината от лъчите на залязващото слънце. От последната процедура насам тялото му като че ли не можеше да се стопли. След няколко дни щеше да навърши шестдесет и три години. Нямаше да има никакви празненства — той мразеше всяка проява на чувства. Лекото потрепване на устните, което се появи и веднага изчезна, бе най-близкото подобие на усмивка, защото си представи хаоса, който щеше да настъпи в Лангли и „Хамър Форс“. Не можеше да разбере какво крепи Мортън. Да не би патриотизмът? Или нещо друго?

Скоро това нямаше да има значение. Мортън и всички останали, както обичаха да казват американците, щяха да бъдат история. Въпреки всички тези години, прекарани на Запад, на които дължеше перфектния си английски, както и владеенето на още няколко езика, никога не успя да схване значението на идиоматичните американски изрази. Може би защото все още бяха млада страна. И въпреки безскрупулността си, американците имаха един праг, който не можеха да прескочат. Бе нещо, набито дълбоко в психическата им нагласа. Лично той нямаше такива проблеми.

Този план се роди и доби форма в кабинета му на ъгъла на най-секретното кътче на земята — комплекса Жонанхай до Забранения град в центъра на Пекин. В 290-те акра строго охранявани паркове, оградени от разточителен лукс, подобен на оня, присъщ на императорите, живееха и работеха сегашните застаряващи ръководители на Китай. Тази стая той обаче нарочно бе оставил възможно най-необзаведена. Таванът, стените и мебелите бяха бели, придаващи на кабинета хладен и суров вид, който дори лъчите на слънцето не можеха да премахнат. Бялото бе цветът на смъртта в Китай.

През прозореца той видя, че долу до езерото вечерната процесия е започнала. Оцелелите от този най-епичен подвиг, безпримерен в световната история — Великият поход, започваха вечерната си разходка в негова памет. От взелите участие в този незабравим двугодишен поход през планини и провинции, по-големи от повечето европейски държави, бяха останали само няколко едва кретащи старци. Самият той бе дете по онова време и бе стискал ръката на майка си, повела го към онзи незабравим ден на 1-и октомври 1949 година, когато Мао Цзедун обяви нов Китай.

Старците сигурно не обръщаха вниманието на вонята от шараните, чиито нечистотии отдавна бяха превърнали водата на езерото в тъмна мътилка. Сигурно спореха помежду си по повод новото предложение, което пратеникът бе донесъл от Вашингтон, питайки се дали то може да заплаши — или дори да разруши — всичко онова, в което те бяха вярвали. Нека си спорят. Решението нямаше да бъде тяхно. Решението щеше да бъде взето от други веднага след като Тамасара спазеше обещанието, което бе дал срещу петдесет милиона щатски долара, внесени по негова сметка в „Креди Сюис“ в Женева. Още когато водеха пазарлъка, той си каза, че руснакът се е продал евтино. Бе решил да стигне до сто милиона, но Тамасара се бе съгласил на петдесет.

Телефонът иззвъня. Извърнал се от прозореца, Кяо Пин отиде да вдигне слушалката. Гласът на секретарката на Ху пропя, че председателят е готов.

 

 

Игор Тамасара нетърпеливо се ослушваше за ниския тътен на влака, приближаващ скрития на четиристотин метра под земята перон.

Носеше перука, за да крие плешивината си, и въгленочерните му очи бяха обкръжени от червени кръгове, по-големи от обикновено. Преумора от работа. Изразът им обаче бе на дълбоко удовлетворение. През тези няколко месеца, с бюджет и свобода, които никога не бе вярвал, че са възможни, той бе натоварвал останалите също така безмилостно, както и себе си. И това бе дало резултати.

При първите експерименти неговите опитни зайчета — китайски политически затворници — измираха с десетки от прекалено дългото подлагане на действието на електромагнитния енергиен лъч. Тогава поръча още опитни зайчета и промени настройките. Когато и те умряха, той поръча още и отново промени настройките. След това продължи с поръчките и настройките. Това бе единственият начин. Слагаше стотици опитни зайчета в магнитно поле и ги пронизваше с различни по мощност лъчи. Две трети от тях измряха още преди приключване на първия работен ден. Но тия, които преживяха нощта, бяха показали насърчаваща неспособност за обективна преценка, след което също изчезнаха. Високата смъртност, говореше той на хората си, е нещо, което се очакваше, особено пък в началния импулс на електромагнитно излъчване. Тези лъчи буквално сваряваха мозъците.

Докато този проблем се реши, през него бе минал огромен брой морски свинчета.

Последваха още стотици опити и всеки вземаше своята дан смърт. Затова пък с всеки един от тях се приближаваше към доказателството, че човешкото съзнание може да бъде накарано да повярва, че действа по свое собствено желание, а не под въздействие на невидимите лъчи. Да се разпореждаш с тях бе все едно да изпълняваш ролята на Бог. Макар че той не вярваше в такива божествени глупости. Нямаше никакъв Бог, а просто някой учен като него, който държи в ръцете си съдбините на света. Той обаче щеше да бъде първият, създал начин да се контролира всяко човешко същество на земята.

За да направи това, той трябваше отново да построи жиротрона, с който бе започнал да експериментира още в Русия. Вече бе готов да демонстрира силата му пред новите си господари. Но дори и сега не знаеше къде и как ще се възползват от новото оръжие. Сигурно щяха да го насочат към някой много влиятелен човек. Наградата от петдесет милиона долара, както и незабавното изпълнение на молбите му доказваха това.

Жената, застанала до него, проговори:

— Помнете, другарю Тамасара, че тъй като председателят знае малко руски, опитайте се да избегнете техническите описания.

Въпреки учтивата усмивка, неизказаният упрек бе явен. Уей бе назначена за негова преводачка. Освен това се оказа и изобретателна партньорка в леглото. Той нито за момент не се заблуждаваше защо момичето му се отдава с такова желание. Бе една от жените на Кяо Пин. С нищо по-различна от онази жена от КГБ, която бе назначена към екипа му в Русия. Накрая бе използвал и нея, и брат й в ранните стадии на експериментиране. Вече дори не помнеше как изглеждаха. Помнеше само фамилията им. Ребикови. Никога не забравяше фамилни имена.

Електродите, които бе имплантирал в мозъците им, ги бяха програмирали да се самоубият, като първа трябваше да умре жената. Как щяха да го направят бе единственото нещо, което той бе предоставил на личния им избор. Само бе помолил Кяо Пин да провери дали наистина и двамата са мъртви. Жената се бе самоубила в Маями. Брат й бе откарал тялото й за кремация в Хайфа. Това бяха обнадеждаващи новини. Електродът на мъжа съдържаше инструкция да се отърве от тялото й, без да оставя следи. Защо Ребиков бе отнесъл тялото й в Израел — нямаше никакво значение. Самият той след това, изглежда, бе изпаднал в умопомрачителна ярост. Проблемът с тези електроди от първо поколение се състоеше в това, че проявяваха склонност към повреди. Но мъжът също щеше да се самоубие. Командата за самоунищожение никога не бе давала някакви отклонения.

Игор Тамасара погледна Уей и вдигна рамене:

— Ще се изразявам по възможно най-прост начин. Но няма да намалявам значението на постигнатото.

Няколко минути по-късно електрическият влак, преодолял бързо двадесет и четирите километра подземен път от Жонанхай дотук, спря на перона. Вратата на единствения вагон се отвори точно срещу мястото, където Уей бе довела Игор Тамасара. Заедно с Кяо Пин слезе и мускулест набит мъж в тъмен копринен костюм.

Лицето на председателя не изразяваше нищо, докато го представяха.

— Говорите ли английски, другарю професор? — попита той.

Гласът му бе изненадващо тънък за толкова як мъж.

— Да. Да, разбира се. Бил съм на много международни конференции, където английският…

— Тогава ще ми обясните на английски какво сте постигнали.

Групичката се отправи към асансьора, който щеше да ги отведе горе — в комплекса на Игор Тамасара.

 

 

Час по-късно, излизайки от лабораторията, Игор Тамасара каза, че в науката има една аксиома, която гласи, че колкото един експеримент е по-успешен, толкова повече въпроси поражда. Той хвърли поглед към председателя Ху и Кяо Пин.

Отначало въпросите бяха много и валяха като дъжд. Към края вече успяхме да ги сведем само до два. Бихме ли могли да внушим определено поведение? Бихме ли могли да накараме обекта да извърши нещо, което иначе никога не би извършил? Всичко, това, което видяхте досега, бе направено, за да отговори на тези въпроси.

Бе им обяснил конфигурацията на електромагнитната намотка, формите на вълните и физиката на слабите токове, обясни им и как рандомайзерът създава един и същи модел на внушаване симптоми на умствено заболяване. Бе им обяснил всичко. Те го бяха изслушали с внимание и когато им показа съхранен в разтвор човешки мозък, за да им обясни анатомията му. После съсредоточено проследиха как той прави напречен разрез на мозъка и им посочва областите в него, които трябва да се стимулират чрез електромагнетизма — периферната нервна система, която се състои от хипоталамус, хипокампус и амигдала. В тях бяха събрани всички човешки чувства.

Крачейки по коридора, Тамасара продължаваше лекцията си по настройка на поведението:

— Най-важният пробив бе, когато успяхме да потвърдим това, което до този момент само подозирахме, а именно че в кората на човешкия мозък има сложен биологически сравнител. Негова задача е първо да идентифицира всеки сигнал, постъпил в мозъка, и след това да го сравни с всички сигнали, получени в миналото. С всеки един от тях. Ако тази функция трябва да бъде изпълнявана от компютър, то той би трябвало да бъде с размерите на вашия Народен дом. И за всяко такова сравнение вероятно щяха да отиват, часове. Сравнителят в мозъка, голям колкото пени, прави това за секунди.

Той направи пауза, за да даде възможност на председателя Ху шумно да изпусне въздух през зъби — по този начин лидерът на Китай показваше колко е впечатлен. Незапалената пура на Кяо Пин само помръдна лекичко в устните му, но от него не последва никаква друга реакция.

— Ние обаче успяхме да открием, че ако Сравнителят се претовари от неочаквано нараснал поток сигнали, той се изключва. В резултат на това се получава широк диапазон от поведенчески отклонения, често пъти странни, носещи случаен характер, понякога предизвикващи халюцинации, илюзорни представи, смущения в разпознаването, дезориентация, лудост, а нерядко и смърт.

Председателят Ху и Кяо Пин се спогледаха.

— А успяхте ли да програмирате определен тип реакция? — попита Кяо Пин.

— Не съвсем. Успяхме обаче да стесним сигналите до размерите на групи. Класифицирахме ги. Една група сигнали предизвиква апатия, летаргия и хленч. Друга — жажда, глад и загуба на телесните функции. Трета — започваш да държиш гръмки и високопарни речи. И тъй нататък.

Председателят Ху се намеси със слабото си гласче:

— За колко време може да се постигне това, професор Тамасара?

— Веднага щом човек е подложен на действието на лъча. Понякога само петсекунден импулс е напълно достатъчен. Но за да сме сигурни, ние прилагаме импулси от по десет секунди. Четири или пет импулса от по десет секунди през къси интервали.

— Колко къси? — попита Кяо Пин.

— Минута-две.

— А това излъчване може ли да бъде уловено или променено по някакъв начин?

Игор Тамасара почервеня. Не можеше да си спомни кога за последен път някой се бе осмелявал дори да намекне, че той не е помислил за всичко.

— Такава възможност винаги съществува. Но това предполага някой да разполага с информация за точното време на излъчване, а как да се избегне изтичането на такава информация не е моя работа, другарю директор. Предполагам, че когато му дойде времето, местоположението на моя жиротрон ще бъде пазено в най-строга тайна — отвърна той сковано.

Председателят Ху зададе още един въпрос:

— Това, което правите, не е ли същото като онова, което моите предшественици наричаха промиване на мозъка?

Тамасара прикри досадата си с лека въздишка.

— Това, което ние постигнахме тук, няма нищо общо с онова, което вашите учени правеха с военнопленниците от Корейската война през петдесетте. То беше съвсем груба работа. А ние тук извършихме нещо неизмеримо по-сложно.

— Така ли? — вежливо се осведоми председателят Ху.

— Намерението ни е да постигнем максимален ефект от действието на лъча, и то доста след като сме махнали жиротрона от района. Реакцията трябва да бъде със закъснение и ние сме съвсем близо до постигането й.

— Съвсем близо ли? — попита остро Кяо Пин. Мислех, че сте стигнали до онзи етап, който ще ви позволи да направите успешна демонстрация.

— Човешкото поведение е нещо изключително сложно, другарю директор. Но вярвам, че ще видите достатъчно, за да се уверите, че не съм си губил времето — отвърна Тамасара докачено.

Председателят Ху запали още една цигара „Панда“, които пушеше една след друга.

С помощта на личната си кодирана карта Игор Тамасара отвори следващата врата. Посочвайки креслата на гостите, той застана зад катедрата, до която имаше дръпната завеса. От другата му страна се виждаше монитор. Той натисна едно копче на катедрата и завесата се отдръпна, за да открие цяла стъклена витрина, гледаща към съседното помещение. На пода седяха двама мъже в затворнически дрехи и спокойно разговаряха помежду си. Стаята бе празна.

Игор Тамасара кимна към витрината:

— Тези двамата нито ни виждат, нито ни чуват. Това са едни от последните студенти, взели участие в бунта на площад „Тянанмън“. Избрани са именно те, защото са на по-високо интелектуално равнище от онези, с които обикновено работим. Освен това са и кръвни братя. Психологическите тестове, проведени с тях, показват, че двамата притежават висока степен на съпротива към всякакви опити да се промени представата им за добро и лошо.

Председателят перна с пръст пепелта, паднала на ревера му.

— Не виждам тая ваша машина.

— Тя се помещава в сграда на около осемстотин метра оттук. Можете да я видите по-късно.

Кяо Пин се намръщи.

— Осемстотин метра не е никак голямо разстояние. А това нещо ще трябва да е ефективно от далеч по-големи пространства.

— Другарю директор, моля ви, малко търпение — каза Игор Тамасара сдържано. — На теория лъчът може да достигне до всяко място и до всекиго на земята. Това за нас не е било първостепенна грижа. Целта бе да се създаде мощно и надеждно действащо на къси разстояния оръжие. Защото теорията е същата и за далечните разстояния. Сега няма да ви занимавам с подробни обяснения по физика на пренасяне на високоенергийна маса и протони през пространството и как техният потенциал може да се превърне в летален само в дадена и предварително определена точка. За това би било необходимо повече време, с отколкото подозирам, че разполагате, и от вашето нетърпение разбирам желанието ви да видите и пипнете нещо съвсем реално, струващо си парите, похарчени, за него.

Председателят Ху хвърли поглед към Кяо Пин. Не бе очаквал такава арогантност от този уайбин^[1].

Игор Тамасара продължи кратката си лекция:

— Жиротронът е създаден така, че да излъже човешкия мозък да приеме подсъзнателна команда. Тя се кодира и излъчва като микровълнов сигнал. С други думи, обектът подсъзнателно чува и разбира изговорени думи, отиващи в онези части на периферната нервна система, които вече ви показах.

— Може ли това излъчване да бъде уловено от обекта, към когото е насочено, професор Тамасара? — попита председателят Ху.

— Всички наши експерименти показват, че не може. Най-много обектът да се оплаче, че чува някакво звънене в ушите. Но повечето казват, че не чуват нищо.

— Но Сравнителят няма ли да съхрани тази подсъзнателна инструкция и по-късно да я изтегли, за да даде на обекта да разбере, че е извършил нещо лошо? — попита Кяо Пин.

Игор Тамасара му хвърли поглед, който би могъл да разбие стъкло.

— Работим по създаване и излъчване на фалшива история, която Сравнителят ще съхрани в мозъка на обекта. Така че дори да има изтичане на информация от паметта под формата например на съновидение, той ще си я припомни неправилно.

— Казахте, че работите по създаване… — започна председателят Ху.

— Да. До няколко месеца и този проблем ще бъде разрешен.

Кяо Пин се втренчи в Игор Тамасара без злоба, но и без благоразположение. Погледът му бе почти невъзмутим.

— Не разполагате с толкова време. А сега ни покажете какво сте постигнали до този момент — каза той безстрастно и вдигна ръка към стъклената витрина.

Потискайки гнева си, Игор Тамасара се обърна към витрината. Председателят Ху загаси поредната си цигара, внимателно заслушан в продължението.

— За да ви стане всичко ясно, трябва да ви дадем малко предистория на случката. Преди седмица наредихме нещата така, че тези двамата да се скарат по някакъв дребен повод. Нищо такова, което да не може да бъде простено след няколко часа. Оттогава ги държахме поотделно. При нормални обстоятелства те са много близки и се грижат един за друг. Раздялата породи… Всъщност нека видим…

Той кимна към монитора:

— Гледайте какво става и на екрана, и в стаята.

Натисна някакви бутони на катедрата и каза в микрофона:

— Включи лъч.

На монитора се показаха две криволичещи линии.

— Това, което виждате, са техните мозъчни вълни. Долната е на този, който в момента е седнал. По-активни са вълните на другия.

Един от двамата мъже в стаята се бе изправил. Неговите мозъчни вълни пулсираха по-силно. Тамасара отново проговори в микрофона:

— Задействайте полусинхро. — После се обърна към гостите си и продължи обясненията: — Всеки мозък си има строго индивидуален ритъм на електрически импулси, но различни за всяко мозъчно полукълбо. Полусинхрото е процес, при който компютърът на жиротрона поема контрол и над двете полукълба. — На монитора горната линия бе променила формата си. — Това, което виждаме, са промени в метаболизма на мозъка на нашия обект. Мозъчната бариера кръв/тъкан се пропуква, което довежда до поведенческа дезорганизация.

Мъжът, който се бе изправил, застана зад брат си, който продължаваше спокойно да седи на пода. Горната линия на екрана бе започнала да променя формата си още по-бързо. Игор Тамасара продължи:

— Тита-ритъмът на правия човек е излязъл от контрол. А ето че го следва и бета-ритъмът му. А заедно с него и всякаква надежда, че ще успее да възстанови контрол над емоционалните си и опознавателни реакции. Гледайте.

Формата на вълните се променяше много бързо. Игор Тамасара отново се наведе над микрофона:

— Задействайте алфа-блока на подсъзнателен вход петдесет при импулс две секунди.

Изправената фигура бръкна в джоба си и извади нож. Без да прекъсва ритъма на жестикулациите си, той заби ножа дълбоко в шията на брат си — там, където гръбначният стълб се съединяваше с мозъчния ствол. Ножът още не бе спрял да трепти, когато убиецът спокойно се обърна и отново седна на пода с гръб към убития. Формата на линията му се върна в предишното състояние.

В настъпилата тишина гласът на Кяо Пин прозвуча необичайно високо:

— Вие естествено разбирате, че на нас не ни трябват убийства, а тотална манипулация, нали?

Игор Тамасара почервеня и кимна. Тоя човек бе по-невменяем и от ония глупаци от Кремъл.

— Тъй или иначе, това е забележително — тихо прошепна председателят Ху. — Наистина забележително.

Вече знаеше какъв отговор да даде на пратеника от Вашингтон.