Гордън Томас
Гласове в тишината (16)

16.

Помъкнала чантата си, Кейт Баскин се влачеше уморено към дамската тоалетна. Дългият полет я бе изтощил и тя се чувстваше като изстискана. Един имиграционен служител я бе гледал с втренчен поглед, сякаш виждаше, че отдолу няма сутиен и кафявото петно на гърдите й — едри и стегнати — прозира през бялата блуза. Тя го бе фиксирала с бледосините си очи, промърморвайки някаква мръсотия на кантонски. Оня се стресна и се смути. Такива бяха мъжете тук — само ги предизвикай и те започват да се дърпат.

Бе висока и стърчеше с цяла глава над чакащите около багажната лента. Към тази височина природата бе добавила руса коса, подрязана до раменете, и лека, гъвкава походка — останала й от времето, когато беше студентски първенец на средни разстояния.

С крайчеца на окото си тя забеляза висок и широкоплещест мъж, застанал до багажната лента. Не бе пътувал в самолета. Но изглеждаше уморен като нея.

По-голямата част от полета й бе минала в четене на резултатите от изследванията на баща й, събрани от него в една папка. Винаги ги носеше със себе си, когато отиваше да се види с него. Татко най-много обичаше да прекара вечерта, спомняйки си с нея тези първи години. Макар че така и не й даде сърце да му каже, че повечето от тези ранни работи са безнадеждно остарели. Никой вече не си даваше труда да подлага опитни плъхове на микроватово бомбардиране. Или пък да използва кучета, за да докаже, че лъч с ултрависока прецизност предизвиква мускулна слабост. Електромагнетизмът бе отишъл далеч по-напред.

И въпреки това, някои от изводите на татко бяха все още твърди опорни точки. Като например онзи експеримент, когато влезе в една изолирана камера и се подложи на бомбардировка с импулсен микровълнов лъч, който му носеше предварително записани на лента подсъзнателни заповеди. В протокола татко бе записал, че в главата му звучали някакви безплътни гласове, които му казвали какво да прави. Но най-странното нещо било, че по време на експеримента той не могъл да си спомни, че сам е направил записа с тези заповеди.

Малко след това Управлението повече не пожела да се ползва от услугите му. От ония далечни години бе останала само тази папка. Бе й я дал, преди да замине за Боракаи, надявайки се записаното в нея да й помогне в собствената й научна работа. В нея тя се натъкна на татковите наблюдения върху едно явление, което от години заливаше Съединените щати — радио, звучащо като електронен кълвач. Хиляди жители на много американски градове се бяха оплакали от налягане и болка в главата, от чувство на тревога, отпадналост, липса на координация и неспособност да вземат решения, след като са го слушали.

Татко бе решил, че сигналът е някакъв вид оръжие, предназначено за промиване на мозъка. Под това си заключение той бе написал името на Игор Тамасара, подчертавайки го и обграждайки го, за да посочи важността му. Полковник Мортън също бе споменал това име.

Вече няколко пъти си бе задавала въпроса как ли изглежда. От разговора й с него по телефона тя не бе успяла да си състави някакъв физически образ. Гласът му обаче бе твърд и решителен.

Кейт се запъти към тоалетната. Беше празна, ако не се смята старата китайка, бършеща пода. Кейт й се усмихна и отиде в края на редицата мивки. Оставила чантата си на пода, тя пусна водата да пълни мивката. Чистачката бе спряла работата си и я гледаше. Кейт отново й се усмихна и натопи глава във водата. Постоя така малко, после я извади и повтори процедурата още два пъти. Накрая прокара пръсти през косата, за да я изтегли назад. Избърса лицето си със салфетките и хвърли поглед в огледалото над мивката. Кожата й възвръщаше свежестта си. Отново се почувства човек — поне толкова, колкото бе необходимо, за да се види с този полковник Мортън. А докато стигне до хотел „Мандарин“, може би щеше да се почувства готова и за вечеря. Вдигайки чантата си и отправяйки още една усмивка на чистачката, Кейт излезе от тоалетната.

Запъти се към багажната лента, но забеляза, че мъжът, когото бе видяла малко преди това, се насочва към нея. В ръката му бе нейният куфар. Тя спря, отправила въпросителен поглед към него.

— Не ми приличате на пиколо от „Мандарин“ — каза тя.

Мортън поклати глава:

— Не съм дори и администратор.

— Тогава трябва да сте полковник Мортън.

— Дейвид Мортън. — Той се усмихна. — Не си падам много по званията.

— Затова пък си падате по изненадите, като посрещате хората на летището, вместо да се придържате към уговорките — усмихна се и тя.

— Само във вашия случай.

Усмивките не слизаха от лицата им.

— Защо така?

Мортън й каза. После й разказа какво трябваше да правят.

 

 

Дългото пътуване на север се бе превърнало за Анна в досадно бреме. На границата документите й бяха взети от един войник и й ги върнаха чак когато влакът бавно започна да се измъква от района на делтата на път за планините.

Самото заминаване за нея бе като някаква невидима бариера, отделяща я от близкото й минало и помогнала й сякаш да се завърне по-лесно към истинското й аз. Веднага след като целуна Томи за довиждане, разбра, че е направила грешка. В очите му за миг се появи израз, който тя съжали, че е предизвикала. Веднъж професорът й бе казал, че е родена чаровница, но в този момент нямаше намерение да очарова Томи. Когато се видят в Пекин, ще му каже истината: че никога не смесва работата с удоволствието. А междувременно ще престане да мисли за него, ще престане да мисли за каквото и да било, с изключение на ролята, която трябваше да изиграе — писателка, попиваща всичко около себе си.

Пътуваше в меките канапета на най-луксозната класа. Бяха поръбени с фина дантела, а по подовете постилаха бамбукови стелки, на тясната масичка до прозореца бяха сложили някакво цвете в саксия, а до него — порцеланови кани. Въпреки че бе платила и четирите места в купето, това нямаше никакво значение. Веднага след граничния пункт трима китайски военни бяха заели останалите места и обгърнати в тютюнев дим, говореха помежду си на висок глас, без да й обърнат никакво внимание. Няколко часа по-късно бяха слезли на някаква гара, пак без да покажат с нещо, че са забелязали присъствието й.

Вън в коридора правостоящите — главно жени, облечени в еднакво безлични куртки и безформени панталони — продължаваха да хвърлят погледи в купето, грижовно стискайки в прегръдките си новите придобивки от Хонконг — телевизори, радиокасетофони, кухненска техника. Прибираха се истински доволни от себе си у дома. Над шума от разговора им гърмяха звуците от високоговорителите, поставени и в двата края на коридора: музика и песни, прекъсвани от време на време от съобщения.

Заедно с билета й бяха дали и карта на маршрута. Но в плетеницата от долини, хълмове и планини й беше много трудно да разбере къде се намира.

Картата бе като самите китайци. Неизбродим лабиринт от парадокси, както ги бе нарекъл професорът при психоподготовката й за тази мисия. Част от тази подготовка бе посветена на китайските методи за водене на разпит. Професорът бе казал, че по-голямата част от техниката им вероятно е на повече от хиляда години и въпреки това толкова ефективна, колкото и повечето от съвременните медикаменти. Китай е превърнал пречупването на съзнанието в изкуство, бе й казал той. Единственият начин да окажеш съпротива е да спреш да мислиш така, както се мисли на Запад. Бе я накарал да чете философското учение на Конфуций и да овладее физическото възпитание на тайджикуан. А междувременно я бе държал с белезници и качулка на главата в единична килия, подлагана ту на нетърпим студ, ту на непоносима жега, принудена непрекъснато да слуша порой от монолози, прекъсвани от нескончаема музика. Помнейки напътствията му, тя бе оцеляла. Професорът бе казал, че освен Мортън, никой не е по-подготвен от нея да общува с китайците.

Влакът спираше на най-неочаквани места. Самотна фабрика, построена до линията, малко селце, където човек не би могъл да познае от какво се препитават жителите му, ако не е провесената от покривите царевица. Веднъж дори целият влак потъна в тишина, когато от него свалиха ковчег и го оставиха пред гробището на някакво забутано място.

Късно същия следобед влакът спря до едно крайпътно кафене. До прозореца на Анна се приближи човек с поднос! Тя си избра няколко пластмасови кутии и плати. Бобеното пюре и ивиците месо, увити в зелеви листа, както и резените месо от морски таралеж бяха отлични. След това Анна затвори очи и се отдаде на медитация. В тези дълги периоди на тотална изолация, които професорът й бе заповядал да прави, тя се бе научила да се съсредоточава и да приучава тялото и съзнанието да преминават на съвсем нови релси. Отначало успяваше да го направи само за кратко време, но постепенно се научи да прекарва дълги часове в отпуснато, но будно състояние.

Когато най-сетне отвори очи, влакът спираше на някакво малко градче и пътниците се качваха с обичайната си припряност. В купето влязоха трима мъже и безцеремонно заеха свободните места. Тя им се усмихна, но те продължиха да разговарят оживено помежду си, като че ли това щеше да ги отдели по някакъв начин от присъствието й.

Вратата се отвори и вътре влезе кондукторът, който премигна от изненада, като я видя.

— Защо пътувате сама? — Английският му бе изненадващо ясен.

— Аз съм писателка и пътувам, за да събера материал за новата си книга.

— От коя група сте? — попита я той, все едно че не бе чул.

— Писателите нямат групи.

— Всички писатели са към дануей — възрази той. — Трябва да имате дануей номерче!

— Но не и канадските писатели. — Анна бръкна в джоба си за паспорта и документите, после ги подаде на кондуктора.

Оня ги приближи толкова близо до лицето си, сякаш искаше да ги помирише. След това й ги върна.

— Сама ли сте? — попита той отново, разколебан.

— Сама. Съвсем сама.

Той погледна останалите и поклати глава, после отново вторачи поглед в билета на Анна.

— Защо ви трябват четири места за един човек?

Анна се усмихна. Чак сега разбра. Извади от чантата си малък касетофон и му го показа.

— Обичам да записвам впечатленията си на касетка и е по-лесно, когато съм сама.

Така няма да смущавам останалите.

Един от спътниците й се пресегна и измъкна машинката от ръката й. После внимателно я огледа, след което я предаде на другарите си. Един след друг те я разгледаха също така внимателно и основно, разговаряйки помежду си с недоумяващи изрази на лицата. Кондукторът гледаше Анна с растящо смущение.

— За какво ви е това? — попита той най-сетне, сочейки касетофончето.

— Има толкова много неща, крито виждам и трябва да запомня. Не мога обаче да запомня всичко, затова го записвам.

Тя кимна към прозореца. Слънцето залязваше, багрейки околността в наситенооранжева светлина. Обкръжаващите ги отвсякъде планини сякаш се приближиха към тях. Тя отново се усмихна на кондуктора. Той обаче поклати глава, твърдо решен да се върне в познати води.

— А как така пътувате без дануей номер?

— Ще си взема веднага щом стигна в Пекин — обеща тя.

Реакцията бе моментална.

— Ааа, Пекин! — каза той, като че ли това обясняваше всичко.

Кондукторът се обърна към останалите и им заговори бързо. Те не сваляха съсредоточени погледи от нея. Мъжът, който бе взел касетофона й, се пресегна, взе картата на маршрута й и заби късия си пръст в нея, проследявайки целия път до Пекин. Като свърши, той се обърна към останалите, сякаш горд с умението си да се ориентира по карта.

— Ааа! — пропяха хорово останалите. — Ааа, Пекин!

Анна се усмихна. Тези хора не всеки ден виждаха човек да пътува до столицата, камо ли пък жена, пътуваща сама и без дануей номер.

Кондукторът й върна касетофона.

— Ааа, Пекин! — пропя отново той, преди да излезе от купето.

 

 

Тод Харпър винаги се бе гордял, че е от онзи тип телевизионни репортери, обръщащи внимание повече на частта, а не на цялото — проницателни сиви очи, проникващи и през многото диоптри на някой интервюиран с труден характер, челюст, която като че ли винаги бе готова за борба. Силните на деня във Вашингтон обикновено го избягваха.

Затова той бе леко изненадан, когато преди около час в офиса му позвъни Бъд Емерсън. В тазсутрешното предаване Днес бившият министър на труда бе подложен на сериозна обработка заради постоянните му нападки към президента. Тод знаеше, че зад гърба му е Фицпатрик. В този град по-добър политически убиец от Марти нямаше. Вместо да снишава глава, Емерсън я вдигаше високо — без подкрепата на Фицпатрик не би посмял. И сега по телефона му бе казал, че иска да сподели с него нещо важно.

Подкарал към мястото на срещата им, Тод си припомни какво знаеше за Емерсън. Хората свързваха образа му с мрачната фигура на човек със здраво затворена уста и неусмихващо се лице. Но умът му бе остър, пресметлив и понякога способен да предприема недотам позволени действия. Дали затова бе избрал паркинга на Хейнс Пойнт за място на срещата? Може би Емерсън имаше да му каже нещо ново за неуспеха на президента да отвърне по-твърдо на японците. Реакцията на Белия дом към убийството на посланика Линкълн бе наистина класически пример за проба на рефлексите.

Тод влезе в паркинга и видя, че Емерсън е паркирал своя „Линкълн Континентал“ в другия му край и седи зад волана. Извърна глава към паркиралия до него Тод.

— В моята или в твоята? — попита Тод през сваленото стъкло.

— В моята — отвърна Емерсън.

Сядайки на предната седалка до Емерсън, Тод го огледа с професионален поглед.

— Не ми приличаш на някой, току-що сдъвкан и изплют пред очите на цялата страна — каза той бодро.

— Когато президентът те натири с трънен венец на главата, едно-две убождания повече нямат значение.

— Може ли да те цитирам?

— Не.

Емерсън му отправи рязък поглед.

— Ясно се изразих, мисля, че това е строго извън протокола?

Само се шегувам, Бъд. — Тод отново го измери с поглед.

— Може ли да те наричам Бъд?

Емерсън не сваляше втренчения си поглед от Тод. Дълго и задълбочено бе мислил на кого да се обади. Познаваше цяла дузина вашингтонски репортери, които знаеха как трябва да се отнесат към това, което имаше да каже, но нито един от тях не би поискал да се обръща към него на малко име. Бе се спрял на Харпър, защото той можеше да даде на фактите допълнителен тласък. И бе достатъчно нахален за това.

Емерсън кимна:

— Разбира се… Бъд е чудесно.

Тод се отпусна в седалката, притиснал колене в таблото.

— И така… За какво става въпрос? Да не би японците да са нападнали Хавайските острови? — Гласът му продължаваше да е безгрижен.

— Китай — изтърси Емерсън изведнъж. — В Белия дом мътят нещо по този въпрос. Започна още преди да ме изритат и продължава и досега.

— И какво започна? — Безгрижието бе изчезнало от гласа на Тод.

— Само през изминалата седмица Сайръс Вос ходи два пъти до Пекин и се връща. А Такър Симпсън е събрал някаква работна комисия в приземния етаж на Белия дом и оттам координират всичко.

Тод не се постара да скрие разочарованието си:

— Вероятно се касае за предстоящия престой на президента в Хонконг. Знаеш го какъв е Так. Всичко да изпипа, всички да инструктира. Докато стигнат до Хонконг, и президентът, и свитата му ще знаят за Китай повече от самите китайци.

Емерсън поклати глава:

— Не е Хонконг. Сведенията, които Так събира, се отнасят за континентален Китай. И те представляват огромен списък от всички неща, които в момента липсват на Китай.

Интересът на Тод продължаваше да е на същото ниво.

— Може би на предстоящата конференция в Манила президентът смята да изнесе реч за нарастване на търговския стокообмен с Китайската народна република — предположи той.

Емерсън изчака издигналият се от Националното летище самолет да набере височина. Вечерният пиков час в небето наближаваше.

— Има нещо повече от това, Тод. Сигурно има, защото всичко се пази в тайна. Всичко е така нагласено, че не изтича повече от минимално необходимото. И посветените хора са сведени до минимум. Има нещо повече.

— Колко повече? — запита незаинтересовано Тод. Нямаше нужда отново да изпада във възторг.

Емерсън вторачи поглед в него. Знаеше, че да надуеш някоя история и да я пробуташ на Тод в такъв вид бе най-добрият начин да я спукаш като сапунен мехур.

— Мисля, че президентът планира някаква сделка с Китай, за да се опита да закове Япония на място — каза той най-сетне.

Тод шумно изпусна въздуха от гърдите си.

— Искаш да кажеш, нещо като ново споразумение? Тогава то би трябвало да мине през Конгреса. А там ще се сдавят като кучета. В най-добрия случай ще го ритнат обратно в Овалния кабинет.

— Не е задължително, Тод. Не и ако се предложи правилно.

— Как например?

— Като например ние и Китай срещу Япония — отвърна Емерсън.

Тод дълго оглежда лицето на Емерсън.

— Ако японците знаят, че се готви такова нещо, те първи ще направят хода си.

Емерсън енергично закима:

— И какво по-добро място за този ход от Хонконг? Там има вакуум. Ами ако Токио реши да пришпори малко събитията? Да поразтърси пекинската клетка?

Тод вече не можеше да крие възбудата си.

— Да не би да предполагаш, че японците ще скроят някой инцидент с президента, докато той е в Хонконг?

— А защо не, Тод? След като са могли да убият посланика, и то по техните улици, какво им пречи да се опитат да убият президента, когато е в Хонконг?

— Имаш ли нещо, с което да подкрепиш тези съждения, Бъд? — В гласа на Тод се промъкнаха инквизиторски нотки.

— Само фактите, които ти изложих. Но те би трябвало да са достатъчни, за да започнеш отнякъде. Предлагам ти да започнеш с хората си в ЦРУ и ФБР.

— Благодаря — отвърна Тод сухо. Трябваше му нещо повече от разузнавателни сведения, за да започне тази история. Внезапно му хрумна една мисъл. — Защо пък и ФБР?

Емерсън се усмихна за пръв път.

— Значи не си чул нищо за мистериозния ни флотски специалист по проследяване? Преди два дни е излетял за Пекин и сега ФБР го търси.

— Защо? Какво е направил?

— Изглежда, тръгнал е с една китайка, за която се предполага, че е свързана с техните служби за сигурност…

— Исусе Христе! Знаеш ли името й? — Тод бе захвърлил всякакви опити да сдържа вълнението си.

Емерсън поклати глава:

— Не. Но говори се, че е работила в някакъв бар в Чайнатаун…

— А името на нашия? Знаеш ли името му?

Емерсън забърка в джобовете си и извади малък бележник. Харпър бе налапал въдицата. Сега просто трябваше да му се подхвърлят факти. Оттам нататък той знаеше какво да прави.

— Шраг. Лио Шраг. Работил е като старши техник в станцията за наблюдение на подводниците, която е до военноморското пристанище. Това е всичко, което знам. — Малко търчане за изостряне на интереса никак нямаше да му навреди.

— Исусе Христе! — възкликна отново Тод.

— Ето така става, когато в Овалния кабинет седи слаб човек, Тод. Ще ти извъртят някой номер…

— Ще те държа в течение — каза Тод, отвори вратата и се спусна към колата си.

В другия край на паркинга агентът, когото Гейтс бе изпратил да следи Бъд Емерсън, остави микрофона и издърпа слушалките от ушите си, докато колата на Харпър префучаваше покрай вана му. Бе записал целия разговор. Реши, че работата е достатъчно важна, за да позвъни на Гейтс по директния му телефон.

 

 

Влакът на Анна тракаше в тъмнината, минавайки през проходи и дефилета — все напред и напред, — придружен от хоровото хъркане на новите й спътници. Пак бяха военни. Вън в коридора хората дремеха, облегнати един на друг. Дори говорителите бяха замлъкнали.

Тишината й напомни за онези нощи, когато професорът я бе оставял сама, закачена на люлка и потопена в басейн така, че само главата й бе над водата. Когато работеше в отдел „Психологическа оценка“ и помагаше на професора да провежда тестове върху нови наборници, тя разбра, че този експеримент бил, за да се измери уязвимостта им към продължителна хипноза.

Още с промъкването на първите признаци на зората музиката отново гръмна. В коридора хората разтърсваха глави, събуждайки се сякаш от дълбок сън. Може би и те имаха в себе си своите люлки? Влакът започна да намалява и накрая, пълзейки като охлюв, влезе в предградията на индустриалния град Чанша.

Взела чантата си, Анна се включи в тълпата, излизаща от вагона. Влакът за Пекин бе на съседния перон. Тя се настани в купето още преди да започне познатият й ритуал по тръгването — размахване на флагчета, свирки. След това пое на север, към следващата голяма забележителност по маршрута й — река Яндзъ.

 

 

Петнадесет минути след заминаването на влака оперативният работник паркира наетата кола на паркинга пред гарата и влетя запъхтян вътре. Един от служителите му каза, че влакът е тръгнал. Когато той се върна при колата, пред нея го чакаха двама души. Единият от тях вдигна под носа му служебна карта.

— Обществена безопасност — каза той внушително.

Оперативният бръкна във вътрешния джоб за дипломатическия си паспорт.

Може би неразбрали жеста му или пък може би решили, че няма значение дали ще го убият по-късно или сега, агентите го застреляха. От страничната уличка излезе камион, пълен с войници, които наскачаха на земята, вдигнаха тялото и го хвърлиха в каросерията отзад. Двамата агенти се качиха в наетата кола и заминаха.

 

 

Плотингмасата, за която отговаряше Яобан, бе покрита с макетчета на кораби, представляващи трите флота на Китай, които или бяха вече в открито море, или се готвеха да излязат след преминаването на „Синди“. Висшето командване на военноморския флот най-сетне бе съобщило, че тази година бойните занятия започват със седмица по-рано. Съобщението бе резултат от едно от обажданията на Кяо Пин от банята.

На една от картите, провесени на стената, се виждаше самотно червено флагче. То представляваше приблизителното местоположение на съветската подводница Родина В тази стая ролята й в ученията бе строга тайна, известна само нему. Той хвърли поглед към още една карта на стената, на която бе показано разположението на въздушния флот. Повечето от самолетите бяха все още на земята, очаквайки времето да се пооправи. Но един бомбардировач Н-6 с далечен обсег на действие вече бе излетял от базата до Ян Луна. Последните данни за местоположението му показваха, че се намира на юг от Косра, по посока към някой от външните микронезийски острови.

Яобан си припомни, че на някои от тях през Втората световна война японците бяха построили летища. По време на миналогодишните учения някои от тези отдавна изоставени съоръжения бяха използвани от тях за междинни кацания.

На трета карта се нанасяше напредването на влака от Хонконг до Пекин и особено след тръгването му от Чанша. Според последния доклад от „Обществена безопасност“, той току-що бе стигнал до Яндзъ.