Гордън Томас
Гласове в тишината (15)

15.

Капитан Яобан Ченг натискаше педалите на велосипеда по Чанган Авеню, най-широкия и най-големия от величествените булеварди в Пекин. От двете му страни ранобудни работници вече се изсипваха от страничните улички, разговаряйки помежду си на висок глас, за да надвикат високоговорителите, закачени почти на всеки уличен стълб. Гърмящата навсякъде маршова музика от време на време прекъсваше и тогава от фуниите предаваха новини. Според Яобан днес хората викаха, защото шумът означаваше, че не си сам в тая мизерия наоколо.

От срещата си с Дейвид насам той бе започнал да гледа на Китай с друго око. Диктатура като никоя друга по света, управлявана по най-съвършената система: народът следеше народа. Докладването на всяко отклонение от партийната линия — имаше си хора за всичко, дори за работи като секса и брака, и така си вървеше от раждането, та чак до приетия и одобрен от партията ритуал на погребение — се възнаграждаваше с по-трудно намирани на пазара продукти, с разрешение за пазаруване в специални магазини и с привилегията да изпратиш децата си да учат в по-добро училище. Именно този Китай той бе започнал да мрази и бе решен да опита да помогне това да се промени, да даде на всички около него шанса да усетят радостта и значението на думата, която нямаше еквивалент в техния език. Думата бе демокрация. Тук, на „Чанган“, той знаеше защо хората поглеждаха към рамото му, бързо отвръщаха погледи и гледаха да се махнат от пътя му. Тези две сребърни звезди с щанцирани върху тях лъвски глави означаваха, че той е на специална служба. Човек, от когото наистина всеки би трябвало да се плаши.

На пресечката милиционерът му махна да продължава, вдигайки палка да спре отсрещното движение, и му отдаде стегнато чест. Такова подлизурско поведение бе нормално за система, в която армията и партията бяха в симбиоза: едната хранеше и подкрепяше другата срещу народа — и обратно. Сега отново му се предоставяше случай да спре това. В края на последната му смяна Кяо Пин го бе назначил, да отговаря за стаята с картите. В един изпълнен със страх момент той се запита дали това повишение не е някакъв дяволски капан да проверят верността му. Но Кяо Пин бе обяснил, че му трябва остър, реагиращ бързо на промените ум.

Яобан сви към уличния пазар. Във въздуха се носеше острият мирис на подправки и всевъзможни корени. Слезе от колелото и го забута между сергиите на месари, извадили стоката си на показ: жаби и змии от поречието на Яндзъ, сухоземни и морски костенурки от делтите, пъхнати в клетка котки, хванати в покрайнините на града. Клиентите ги мушкаха с пръчки, мъчейки се да преценят колко месо има под козината. Продавачите ловко извиваха вратовете на всяко избрано животно. Той се спря и загледа как един готвач приготвя сложна смес от деликатеси. Готвачът извърна поглед от него. Яобан продължи напред, минавайки покрай сергии, на които предлагаха вина, приготвени от бамбукови листа, цвят от кайсия и женшен.

Пред една чайна той подпря колелото вън на стената и влезе в претъпканата и изпълнена с тютюнев дим зала. От един магнетофон гърмеше народна музика, мъчеща се да заглуши транзистора, предаващ непрекъснато новини. Без да обръщат внимание на шума около себе си, клиентите невъзмутимо четяха вестниците си. С всяка чаша даваха и безплатен вестник. Откакто се появи първата обява за кухненски работник в Пийпълс Дейли, той идваше тук всяка сутрин да прегледа вестника и да пийне чаша чай.

Днес цялата първа страница бе посветена на речта на председателя Ху, изнесена пред Политбюро и възвеличаваща борбата на Китай за мир. Яобан се подсмихна. Знаеше, че всичко това е лъжа. Обърна страницата и сърцето му трепна. В колонката за обяви под рубриката „Предлагам работа“ се мъдреше още една обява за кухненски работник.

Той плати сметката и излезе от чайната, прехвърляйки още веднъж наум инструкциите, които Дейвид му бе дал за предаването.

Минути по-късно Яобан мина с велосипеда си покрай часовите пред портала на Жонанхай и изчезна зад лакираната решетъчна врата, предназначена да пази комплекса на управляващата върхушка от зли духове. От другата страна на езерото видя председателя Ху и Кяо Пин да изпълняват техния тайджикуан — традиционните упражнения по бойни изкуства, с които почти всички китайци започваха деня си.

 

 

На Родина цареше познатият всекидневен ред на подводница в открито море. Отрязана от повърхността от триметров пласт полярен лед, времето се измерваше с вахтите — четири часа дежурство, четири часа почивка. Всяка сутрин Марло тръгваше на обичайната си капитанска проверка. Днес вече бе проверил офицерските каюти и хамаците на екипажа, провесени в ракетното отделение. Сега, когато торпедата ги нямаше, капитанът бе разрешил на някои членове от редовния екипаж да спят в подобните на пещери цилиндрични тръби.

Когато влезе в каюткомпанията, няколкото офицери, насядали около масата с чаши кафе в ръце и цигари в устата, скочиха на крака. Той огледа каютата. Тук нямаше за какво да се захване.

— Кой е на вахта в командния отсек? — попита Марло.

— Щурман Тарински, другарю капитан — каза един от офицерите, за първи път излизащ на плаване.

— Другарят щурман Тарински — поправи го Марло. — На тази лодка все още използваме пълните звания!

— Тъй вярно, другарю капитан.

Марло изхъмка, затвори вратата зад себе си и пое по централния коридор, водещ към командния отсек. Спря малко в корабната библиотека — голяма колкото килер каюта, с лавици, претъпкани с цензурирани книги и периодика за екипажа. Сам бе подбирал материалите. Тъкмо се канеше да продължи, когато видя ъгълчето на някакво списание, подаващо се между две политически издания. Издърпа го навън и лицето му помрачня. На корицата имаше гола жена. Той прелисти страниците, пълни с еротични снимки.

Стиснал списанието с два пръста, Марло продължи с бързи крачки към командния отсек. Той представляваше ярко осветено помещение, претъпкано с монитори, осцилоскопи и всевъзможни електронни съоръжения. Дузина мъже бяха застанали по местата си, реагирайки на донесенията на акустиците, които, от своя страна, седяха със слушалки на ушите и приемаха данните, предавани от датчици, монтирани по корпуса на подводницата. Лейтенант Тарински бе застанал пред цяла батарея от циферблати и уреди, показващи местоположението на Родина в момента, скоростта и разстоянието от дъното.

— Другарю лейтенант Тарински! — извика Марло рязко и вдигна списанието пред очите му.

— Другарю капитан! — извърна се щурманът и се изпъна в положение мирно.

— Обяснете как това се е озовало в библиотеката!

Тарински хвърли бегъл поглед на списанието.

— Съвсем не знам, другарю капитан.

— Вие сте на вахта! Вашата работа е да знаете какво става на борда!

— Разрешете да го видя, другарю капитан — протегна учтиво ръка лейтенантът.

Марло му подаде списанието. Щурманът разгледа корицата.

— Датата, другарю капитан. Отпреди три години е. Спокойно би могло да бъде тук още преди вие да сте поели командването.

Тарински му върна списанието.

— Внимавайте какво говорите, другарю лейтенант! Тогава проведох пълен оглед.

— Тъй вярно, другарю капитан! — изпъна се отново Тарински.

— Тогава обяснете как е попаднало в библиотеката!

— Съвсем не знам. Но бих искал да ви напомня, другарю капитан, че вие проведохте пълен оглед веднага след като се потопихме. По това време аз бях на вахта тук. И оттогава съм все тук, като се изключи краткият сън.

— В момента вие временно командвате кораба! Безопасността — във всички значения на думата — на екипажа лежи на вашите рамене. А това означава и неговата морална безопасност.

— Тъй вярно, другарю капитан!

Потискащата тишина бе нарушена от Тарински:

— Разрешете да доложа, другарю капитан!

— Говорете.

— Като временно изпълняващ длъжността командир, предлагам списанието да бъде унищожено.

С крайчеца на окото си Тарински видя как останалите с усилие се мъчат да запазят лицата си сериозни. С твърда крачка той застана зад един от тях.

— Ти! Вземи това нещо и го хвърли в тоалетната!

Матросът взе списанието и изхвръкна от командния отсек. Смръщил вежди, Марло погледна още веднъж Тарински и излезе, за да поднови обиколката си. Този път Тарински се измъкна. Хубаво да внимава в картинката! Това, че бе добър в работата си, съвсем не означаваше, че трябва да пренебрегва устава. Марло инстинктивно докосна джоба си отпред. Никога не се разделяше с устава. В него си имаше правила за всичко и не бе зле Тарински да помни това.

 

 

Загледан от прозореца на хотела към водите на залива, Мортън още чуваше яростния рев на „Синди“ в ушите си и подът на стаята като че ли се люлееше и пропадаше нагоре-надолу. Но небето вече се проясняваше, след като тайфунът тръгна на север покрай китайския бряг. Над Новите територии вече кръжаха самолети, чакащи реда си за кацане.

Зад него Дани отново заговори с дрезгав глас и свито гърло:

— Не виждам причина да променяме плана й…

Дани току-що бе казал на Мортън, че преди няколко часа Анна е тръгнала с влака за Пекин. Сега вече би трябвало да е пресякла границата на път за Кантон. Мортън обърна гръб на прозореца.

— Не хвърляй вината върху себе си, Дани. Нямаше как да се свържа с теб.

Телефонните връзки на Хонконг с останалия свят, нарушени от „Синди“, бяха възстановени чак когато Мортън стигна до хотела. Тогава успя да предупреди групата, че пристигането им в колонията е известно.

— Анна знае как да се погрижи за себе си — каза Томи.

Мортън го погледна с бърз изучаващ поглед.

— Преди да тръгне, вечеряхме заедно. Беше добре, полковник — добави Томи. Бе усетил у нея увереност, чувство за самоконтрол. И още нещо, за което не бе много сигурен, но и да беше, пак нямаше да го каже на полковника. — Може би Кяо Пин ще си помисли, че сме от охраната на президента — предположи той.

Мортън прокара длан през лицето си.

— Да се надяваме.

Последните няколко дни го бяха докарали до границата на човешката издръжливост.

— От Савенко дойде разрешението да използваме руското посолство в Пекин за база — каза Дани.

Мортън отново се извърна към прозореца. Вятърът бе отслабнал и не блъскаше дъжда по прозорците с такава сила. „Синди“ само малко бе поокъпала колонията. На Кай Так кацаше поредният самолет. Полетът на Кейт Баскин от Монреал, който бе отклонен към Банкок, се очакваше след около час.

Джонките и сампаните се измъкваха от укритията си. В залива като огромен остров от сива скална маса се издигаше корпусът на самолетоносача Юнайтед Стейтс. Мортън се извърна към стаята и Дани отново се обади:

— Мога да се обадя през „Бостар“ на руснаците в Пекин. Могат да изпратят хората на Савенко да посрещнат влака на Анна на някоя гара. Тя ще пътува с него още около двадесет часа.

„Бостар“ бе абсолютно сигурен предавател/приемател с батерийно захранване и вграден заглушител, който се намираше в куфарчето на Дани.

Мортън поклати глава:

— При тоя тайфун, който всеки момент ще се стовари по континента, няма никаква гаранция, че летищата им ще бъдат отворени. Кажи на руснаците да изпратят екип на пекинската гара. Щом Кяо Пин знае, че е на този влак, може просто да я изчака да пристигне.

Той хвърли поглед на останалите двама от екипа.

Кой от вас я изпрати до гарата?

— Аз. — Това беше очилатият оперативен агент, който бе участвал в теста на Томи със симулатора. — Качих я на влака и го изчаках да тръгне. Беше точно по време на бурята. Наоколо нямаше никой — добави той накрая.

Томи вдигна глава от самолетните разписания, които гледаше.

— След два часа има полет на китайските аеролинии за Чанша, полковник. Там Анна трябва да се прехвърли на друг влак. Бих могъл да се кача на влака там и да продължа с нея до Пекин.

Мортън забеляза стиснатите челюсти на Томи и израза на очите му. Момчето бе готово да убива заради нея. Надяваше се да не се стига дотам.

— Искам да отидеш директно в Пекин заедно с баща ти. Имаме съвсем ограничено време за срещата на площад „Тянанмън“. Яобан ще ходи там само три поредни дни и след това ще спре.

Мортън се извърна към оперативния агент:

— Ти отиващ до Чанша, наемаш кола, вземаш Анна и я откарваш до Пекин.

Човекът тръгна да се подготвя за пътуването. Мортън се обърна към останалите агенти и им каза да наблюдават апартамента на Хенеси Авеню, в който работеше Сузи. Когато Дани приключи с обаждането си, Мортън кимна и на него да тръгва.

След като вратата се затвори, Мортън се обърна към Томи. Момчето много му напомняше за Симон — същия съчувствен поглед, същата скованост и резервираност. Запита се дали ако майка му бе жива, щеше да настоява за приемането му в „Хамър Форс“ така, както бе правил това Дани. Но така или иначе момчето бе тук и никак не му бе лесно да каже това, което трябваше.

— Ще ти кажа това само веднъж. Томи. Колкото и да искаш да отидеш с Анна, забрави за това. Твърде много надежди се възлагат на нея, за да си позволим да ги загубим. Освен това тук съм въвел едно абсолютно правило: никакви връзки между членовете на „Хамър Форс“. Работата не го позволява. Ако не можеш да приемеш това, сега му е времето да се оттеглиш. — Мортън протегна ръка и я постави на рамото на Томи, пускайки в ход пестеливата си усмивка. — Може би трябваше да ти кажа това още преди да се качиш в симулатора, но мислех, че баща ти ти го е казал.

Усмивката му угасна, той се отдръпна назад и не отдели поглед от лицето на Томи, докато не видя, че нещо в него сякаш угасна също като усмивката.

— Разбрано и прието, полковник — каза Томи дрезгаво.

Мортън отново се обърна към прозореца. Най-неприятната част от работата бе, че не знаеш дали си предвидил всичко.

 

 

Привършили със сутрешните упражнения при езерото, председателят Ху и Кяо Пин тръгнаха към банята на комплекса. Приближавайки към сградата без прозорци и с покрит със зелени керемиди покрив. Върховният водач махна към групичка малки и сухи фигури. Ясно се чуваше как се карат за нещо.

— Чуваш ли ги? — промърмори той презрително. — Едно време тия хора управляваха земята си. А сега това, което им е останало в главата, са само цитати на Мао. „Марксистко-ленинска практика“, „идеологическа гъвкавост“. Великият кормчия бе вече в доста напреднала фаза на параноята си, когато ги дрънкаше тия неща.

— Докато се карат, няма да имат време да се съюзят срещу плана — каза Кяо Пин, докато двамата бавно крачеха по застланата с чакъл алея към банята.

Председателят Ху сви вежди.

— Да, но накрая се съюзиха срещу Мао.

Кяо Пин изхъмка.

— Грешката му бе, че мобилизира младежта. Даде на милиони тийнейджъри власт, надхвърляща рамките на техните разбирания. Те я обърнаха срещу учителите си, срещу всеки. Спомням си онази нощ, в която те унищожиха всички домашни любимци по къщите. Всяка котка, куче, птичка, всяка рибка бяха избити от червеногвардейците само защото Мао бе казал, че да имаш домашни любимци било буржоазна отживелица. На другия ден той обяви и шаха за такъв. Запалиха се милиони огньове и в тях гвардейците изгаряха дъските и фигурите. Седмица след това той им заповяда да изгорят и колекциите от марки. И след всеки пожар хората го намразваха все повече и повече. Този път ще бъде различно. Народът ще бъде с нас, защото ще види възможността да се облагодетелства.

Революцията, която, той си представяше, щеше да бъде по-различна от тази на Мао. Само след един блестящ ход от тяхна страна Япония и Америка щяха да се хванат за гушите. И след това Китай щеше да се превърне в господар на положението. Повече нямаше да се налага да моли за чужди инвестиции. Или да изпраща най-умните си и блестящи младежи да учат в чужбина. Светът щеше да идва в Китай и да моли. Това бе страхотен план, много по-добър от нищо и никаквата схема, която американският президент предлагаше. Не бе нещо повече от обикновено ръкоблудстване.

— Как напредва Тамасара? — попита председателят Ху, щом двамата влязоха в банята.

— Продължава с експериментите. Но ме уверява, че всичко щяло да бъде готово — увери го Кяо Пин.

Влязоха в една от съблекалните и започнаха да се събличат.

— А Казенко? Дали наистина ще ни даде на разположение атомните си подводници?

— Сигурен съм, че ще усети предимството от присъединяването на Русия към Велик Китай, а дано и на някои от другите републики — отвърна Кяо Пин.

Това щеше да бъде Монголска империя, каквато могъщият Чингис хан едно време дори не е сънувал. Единствените й граници щяха да опират в космическото пространство.

Двамата тържествено се натопиха в кристалночистата топла вода в басейна и се оставиха на грижите на теляците. После, увити в хавлии така, че им се виждаха само очите, двамата мъже легнаха на две съседни легла и бързо заспаха.

По едно време се появи човек от охраната и донесе клетъчен телефон.

— Директорът настоя — прошепна той, преди да се оттегли.

— Да — каза Кяо Пин в слушалката.

— От граничния пункт с Макао докладват, че във влака за Чанша пътува някаква канадска гражданка — каза директорът на Обществена безопасност.

Без да каже дума, Кяо Пин прекъсна връзката и се облегна на възглавниците, заслушан в хъркането на председателя Ху. После вдигна отново телефона и започна да дава заповеди.

 

 

В терминала на Кай Так въздухът бе горещ, влажен и ухаеше на пот въпреки климатичната инсталация. Залата, както винаги, бе пълна. Мъже, жени, деца, бебета. Повечето бяха от богати местни семейства, тръгнали да полагат основите на ново начало в живота. Европейците бяха по-малко, ликвидирали всичките си авоари тук и тръгнали навън със същата цел.

Мортън бе заел добра позиция, даваща му възможност да наблюдава плъзгащите се врати, водещи към митницата. Само преди няколко минути по високоговорителите бяха обявили, че закъснелият самолет от Монреал се е приземил. След малко Кейт трябваше да се появи.

До информационното бюро бе застанал полицай с безстрастно лице. Само преди няколко минути бе разговарял по телефона на бюрото. Оттогава не изпускаше изхода на митницата от очи. Един от оперативните работници бе засякъл разговора с устройството, монтирано в ревера му, и по ларингофона си го бе предал дума по дума на Мортън, който също имаше мъничък микрофон, закрепен зад ухото му. Така работеше Тунг Шай. Подкупва полицай, който да следи пътниците. Би подкупил и цялата шибана хонконгска полиция, ако можеше. Никаква класа. Не като Кяо Пин. Той беше първокласен злодей. Такъв и трябваше да бъде, след като си е дал такъв труд, за да доведе Игор Тамасара при себе си. За такова нещо се искаше особено гадно подсъзнание.

Томи и Дани бяха на опашката за пекинския полет. Засега никой не им бе обърнал никакво внимание.

— Хайде — каза Мортън в своя ларингофон.

Двамата оперативни работници се приближиха към полицая и с възмутени гласове се оплакаха, че им откраднали багажа. Хванаха полицая за ръкава и го задърпаха към терминала, за да разследва случая. Скоро около тях се събра малка тълпа, която започна да настоява да направи нещо. Да ти откраднат багажа на Кай Так бе нещо съвсем обикновено. Ядосаният полицай нямаше какво да стори и напусна наблюдателния си пост, отстъпил пред упоритите оперативни работници.

Мортън се приближи към изхода от митницата и тихо почука на вратата. Тя се отвори няколко сантиметра и отвътре надникна служител, който го изгледа подозрително.

— От Военноморския флот на САЩ съм. Отговарям за транспорта. Имам няколко моряци, пристигащи с полета от Банкок. Искам да ги прехвърля веднага на самолета за Манила — изрече на един дъх той и тикна под носа на служителя пропуска, който му бяха дали от Юнайтед Стейтс.

Човекът кимна и отвори вратата.