Гордън Томас
Гласове в тишината (14)

14.

Спешната среща в Овалния кабинет, последвала новината за убийството на Хършъл Линкълн, бе започнала със съобщението на Марти Фицпатрик, че пресщабът на Белия дом трябва да излезе с някакво изявление. Президентът бързо го нахвърли. Започваше с гръмката декларация: „Посланик Хършъл Линкълн загина в усилието си да предпази, защити й запази конституцията на Съединените щати“.

Америка, от своя страна, щеше да продължи с опитите си да разреши различията си с Япония. Американското представителство при Двора на Негово величество императора няма да бъде намалено. Името на новия посланик ще бъде съобщено колкото е възможно по-скоро. А междувременно всички американски поданици, пребиваващи в Япония, трябва да запазят самообладание, но да вземат всички възможни мерки за личната си безопасност. Бойната готовност на американските въоръжени сили си остава същата, както и преди убийството.

Прессекретарят изтича да пусне изявлението. Държавният секретар Робърт Колинс съобщи, че японският посланик лично е донесъл телеграма от неговия външен министър, в която се казва, че убийството носело отпечатъка на бандитско нападение с мотив грабеж. Пратеникът също донесъл и съболезнованията на императора.

Президентът разказа на всички, седнали пред него, защо е изпратил Хършъл Линкълн в императорския дворец. След това каза, че иска да изпратят тялото за държавно погребение. То щеше да бъде положено в гроба, редом с всички, които бяха дали живота си в служба на родината. Так кимна: уреждането на погребението бе негово задължение. Директорът на ФБР Чарлс Уаймен докладва, че към Токио пътува екип агенти, които заедно с японската полиция ще се опитат да намерят убийците. Други подразделения от ФБР пътуваха към останалите американски посолства в района, за да подсилят охраната.

Преди да влязат в Овалния кабинет, Гейтс и Уаймен размениха информация за това какво бе открило ФБР, а Гейтс му каза какво бе научил от Мортън. Уаймен изказа мнение, че в безредиците в Токио може да са замесени и китайските служби за сигурност. Тук Уаймен направи пауза — имаше обиграния маниер на преуспяващ адвокат да се оглежда наоколо, за да се убеди, че всички слушат. Тогава им каза, че имало и още нещо. Един волнонаемен, служещ на отговорен поет във флота, е напуснал страната, придружен от жена, която по всяка вероятност е сътрудничка на китайските служби за сигурност.

С кратки и отсечени фрази — като жестовете, с които ги придружаваше — директорът им разказа как неговите агенти открили името на Лио Шраг, написано върху един плик, в кола, оставена от жената на един паркинг в Хейнс Пойнт. Компютърът бе изкарал флотското досие на Шраг и настоящата му месторабота и потвърди, че името на първокласния билет, с който бе излетял от Вашингтон, придружен от жената, е неговото.

— Докато съберем всички тези факти, самолетът вече кацаше в Пекин. Агентите от ФБР, прикрепени към посолството, се опитват да го открият. Междувременно помощникът на жената във Вашингтон, известен китайски офицер от разузнаването, е под наблюдение. Ще бъде арестуван в момента, в който решим, че повече информация от това наблюдение не може да бъде събрана.

Настъпилата в Овалния кабинет тишина бе нарушена от провлачен тексаски говор:

— Всичко това е наистина много интересно, но не мога да разбера какво общо имат тези неща със смъртта на посланик Линкълн. Според мен ние трябва да съсредоточим усилията си във вината на японците, а не в някакви си потайни игрички.

Говорещият бе висок, загорял от слънцето мъж на малко повече от четиридесет години, приличащ на филмова звезда, с чудесно скроен сив костюм. Два пъти в годината вицепрезидентът летеше до Лондон при шивача си на Савил Роу.

Директорът се усмихна студено.

— Защо не изслушате и останалото, преди да избързате с оценката?

— Мисля, че това е чудесно предложение — каза президентът твърдо.

Уаймен хвърли поглед на Гейтс.

— Бил?

Гейтс уточни в какво именно се състои работата на Лио Шраг. После обясни как една подводница от клас „Тайфун“ е била открита да се връща откъм Атлантическия океан. Същата подводница отново е в открито море и в момента е някъде под полярния лед, на път за Тихия океан, където е пътувала предните два пъти, пренасяйки на борда си важни руски учени, понастоящем работещи за китайските разузнавателни служби. Същите тези служби сега са накарали Лио Шраг да отиде до Пекин по неизвестни засега причини…

— Откъде знаете, че всичко това е факт? — подхвърли вицепрезидентът.

Гейтс втренчи студен поглед в него.

— Дали го приемате за такъв или не, си е лично ваша работа. Но не се опитвайте да ритате този, който го е съобщил. Доста отдавна съм в този занаят, за да знам кое какво е.

— Я чакай малко, Гейтс. Говориш с вицепрезидента…

— Нека чуем какво има да ни каже господин Гейтс, без да го прекъсваме!

Президентът хвърли поглед над очилата си към своя заместник и в него проблесна гняв. Не можеше да разбере кой го накара да избере този непоносим плейбой за свой партньор. Партията и медиите бяха нарекли двойката „комбинация мечта“: уважаваният законодател от Калифорния и неговият привлекателен партньор — съвременен символ на стари тексаски пари. Всички твърдяха, че въпреки очебийните разлики в стил и темперамент, двамата щяло да ги обедини желанието им да използват политическата система, за да превърнат страната в по-добро място за живот. Всички сгрешиха. Вицепрезидентът имаше само един интерес — себе си. Поведението на този човек сега само затвърди мнението на президента да не го взема за партньор при следващите избори. Щеше да обяви за това решение, като се върне от Манила.

Президентът се извърна и отправи поглед към Гейтс.

— Още нещо имаш ли да кажеш?

— Да, господин президент. Това е история, която, може да се окаже свързана по един или друг начин с вашето пътуване.

Гейтс започна да говори и онемялата му от изненада аудитория го зяпна смаяно в устата, заслушана в описанието му как ЦРУ се опитало да намери разрешение на проблема за контролиране на съзнанието. Проучванията започнали през петдесетте, в разгара на Корейската война, когато китайците принуждавали пленените американски летци публично да заклеймяват действията си в радиопредавания, което развълнувало цялата американска общественост. Да открият как мозъците на летците са били промивани се превърнало в най-секретното и важно научно изследване на ЦРУ. Привлечени били известни учени и им били осигурени неограничени средства, само и само да разберат как може да се повлияе и да се контролира човешкото съзнание.

Гейтс млъкна за момент, огледа присъстващите и след това продължи със същия спокоен глас:

— Трябва да си спомните настроенията от онзи период. Имаше стотици американци с гореща кръв, каймака на нацията, много от които бяха випускници от най-добрите ни военни академии, които изведнъж бяха започнали да приказват като закоравели комунисти. Започнаха да изповядват политически възгледи, които никога не са имали преди това, и да пишат статии, в които очерняха собствената си страна. Когато китайците и севернокорейците започнаха да връщат някои от тях у дома, те излязоха на улицата, карайки хората да подкрепят идеите на комунизма и дори да емигрират в Северна Корея!… Хората отначало се стъписаха, но после дойде и страхът. Всеки бе съгласен, че това, което става, е ужасно и че страната ни е изправена пред най-голямата заплаха в своята история. Ни повече, ни по-малко. Изглеждаше, че врагът е успял да промени съзнанието на цяло поколение и би могъл да направи същото и с бъдещите поколения американци. Сериозни и трезвомислещи хора казаха, че за тази страна, пък и за целия свят няма да има бъдеще, докато не намерим начин да победим това умствено заробване… Когато Управлението се зае да установи как е било направено всичко това и как да се намери противоотрова за него, то бързо откри, че не само китайците и севернокорейците са в този бизнес, а и руснаците, и то в много по-голям мащаб. За да ги настигне, Управлението похарчи само за един месец над четири милиона долара за научноизследователска работа, която сега може да ви звучи като шамански заклинания, но навремето се вземаше напълно на сериозно… Невролозите се опитаха да създадат машина, която да хипнотизира хората от разстояние. Химиците заразгръщаха стари ръкописи, за да открият дали няма смес от някакви съставки, способна да контролира съзнанието. Като магьосници смесваха кръв от прилеп с някаква гъба, растяща в Андите. Историците се заровиха в протоколите от разпити на Инквизицията, за да разберат как великите инквизитори са карали жертвите да признават. Ориенталистите прелистваха техните си книги, арабистите — техните. Психиатри, психолози и учени, изучаващи чужди култури — всички се съгласиха, че станалото с нашите летци е свързано с науката психология. Но как? Наркотици? Хипноза? Нещо друго? Неврохирурзите, преглеждали наши военнопленници, върнали се от Северна Корея, докладваха, че не са открили следи от хирургическа намеса. И въпреки това изглеждаше, сякаш е бъркано в мозъците им.

Гейтс погледна президента право в очите. Трудно бе да се каже какво мисли, точно както на него му бе трудно да опише тоя тъмен период от дейността на Управлението.

— В Лангли настъпи истински разкол. Част от хората вярваха, че военнопленниците и преди това са били по принцип комунисти в латентен период и че идеите им са изплували на повърхността след добра обработка от страна на пленилите ги. Други посочваха факта, че в много случаи пленниците са били граждани за пример в техните населени места. Богобоязливи, редовно посещаващи църквата младежи, възпитани от родителите си в духа на старомодните добродетели. И изведнъж в Северна Корея с тях се случва нещо много странно, което ги превръща в зомбита.

Гейтс замълча за момент. Докъде ще стигне, ако продължава в същия дух? Доникъде обаче няма да стигне, ако премълчи и не успее да убеди президента.

— Взело се решение и мисля, че е било взето в същия този кабинет. Да се направи всичко възможно, но да се намери противоотрова. И точно тогава всичко се обърнало нагоре с краката.

Той им разказа как група инженери от Лос Анджелис се опитали да открият радиовълна, способна да проникне в човешкия мозък и да промени емоционалното състояние на личността. Екип електрончици в Харвард похарчил няколко милиона долара за създаването на слушалки, които можели да се монтират в залата за дебати на ООН. След всяка сесия слушалките щели да се събират и да бъдат подлагани на лабораторен анализ, с цел да се извлече съхранената в тях информация за мозъчните вълни на всеки, ползвал услугите на тези слушалки. Друга група в Чикаго работела над създаването на уред, който можел да се монтира в радиото или телевизора, давайки възможност жизненоважни сигнали, излъчвани от слушателя или зрителя, да бъдат предавани и записвани от специална станция. От тази станция до уреда в апарата щял да бъде насочван неуловим електромагнитен сигнал, който щял да задейства уредчето да излъчи импулс, способен да засегне сърцето на мишената, карайки го да изпадне в безпричинна паника или да го забави до такава степен, че човекът да изпадне в летаргия.

Гейтс отново замълча, но не за въпроси, а да даде възможност на присъстващите да осъзнаят казаното, преди да продължи да разказва колко далеч е стигнало Управлението в царството на невероятните неща.

— Когато конвенционалната наука не успя да даде отговор, Управлението се обърна към други области. В разплащателните ведомости се появиха имената на екстрасенси и гадатели. И най-накрая — на… демонолози. Похарчихме цяло състояние, финансирайки курсове по черна магия. Бяхме събрали цял екип от най-блестящите и най-добри магьосници, гледахме ритуалните им танци и заклинания за плодородие и опитите им да възкресят мъртвите… И това ставаше не в някой затънтен край на амазонската джунгла, а само на няколко пресечки оттук.

Никой не се засмя. Никой не се усмихна дори. Гейтс сметна това за добър знак. Продължи да описва как в продължение на двадесет години ЦРУ непрекъснато е работило на косъм от границата на науката… и как най-накрая я е прекрачило. Гласът му бе измъчен, когато продължи:

— Имаше много смърт. Хора — опитни зайчета. Душевноболни пациенти. Затворници. Така и без да разберат какво е станало с тях. Но е ставало тук. Най-вече в Канада, в университета „Маджил“. Имахме един професор, който бе готов да опита всичко. След като загинаха толкова много хора, започна операция по прикриване. Фасадните организации бяха закрити. Всички връзки с Лангли бяха отрязани. Мълчанието на онези, които можеха да бъдат купени, бе купено.

В Овалния кабинет настъпи потискаща тишина.

— И всичко това за нищо, нали? — обади се президентът. — Все съм чувал истории… ама такава…

Гейтс отново впери поглед в него. Нямаше връщане назад, не и след онова, което му бе казал Мортън.

— Като успех за Управлението ли? Да, нищо. Единодушното заключение на комисията бе, че адски много пари са отишли на вятъра — каза Гейтс.

Присъдата разруши магията. Присъстващите се размърдаха и заклатиха глави одобрително. Само президентът остана съвършено неподвижен.

— Счетоводството тогава беше проблем за Лангли — каза — държавният секретар Колинс.

Лицето му потвърждаваше теорията, че греховете започвали да показват следите си след навършване на петдесетте: по носа му имаше спукани капиляри, под очите — торбички, а кожата под брадичката му бе увиснала.

— Някои от нас мислят, че все още е проблем — подхвърли ехидно вицепрезидентът.

— Хайде да не започваме пак — намеси се рязко Так.

Той хвърли поглед към Гейтс.

— Ти каза, че този урок по история бил свързан с пътуването на президента. А може би и с изчезването на този флотски волнонаемен?…

Гейтс кимна бавно:

— Мисля, че да. — Той огледа присъстващите, после се обърна директно към президента: — Директорът Уаймен спомена за оня китайски разузнавач, когото хората му следят. Този човек току-що разговаря с Монреал, с доктор Кейт Баскин. Тя е невролог. Баща й също. Едно време той работеше за Управлението, докато накрая се оказа в числото на включените в чистката — неправилно в неговия случай. Но тогава имаше нужда от изкупителна жертва и той се оказа подръка, така че… Не мисля, че трябва да гледаме на разговора на този агент с доктор Баскин като на съвпадение. Този разговор би могъл да бъде свързан с работата на Игор Тамасара.

Преди това бе обяснил на присъстващите всичко за него.

— А къде е сега Кейт Баскин? — попита президентът.

— Тръгнала е да се види с баща си. Освен това си е уредила среща с полковник Мортън в Хонконг.

Изненадата на президента бе неподправена.

— Че откога „Хамър Форс“ се занимава с тази работа?

Гейтс им предаде всичко, което Мортън му бе разказал. Изслушаха го в пълна тишина. Когато Бил свърши, президентът се изправи и отиде до един от прозорците в извитите стени. Отвъд градината започнаха да скандират нов лозунг, още по-безсмислен от предишните.

— Стойте си в Манила, господин президент! Нека друг мъж се изправи срещу жълтите! Емерсън — президент! — ревеше тълпата.

Президентът се извърна към стаята. Когато проговори, гласът му бе трезв и делови:

— Ако не отида в Хонконг, китайската сделка пропада. Не мога да позволя нищо друго да ми повлияе, камо ли пък този професор Тамасара и машината му. А и нищо чуто до този момент не ми дава повод да мисля, че той е стигнал по-далеч от нашите учени през ония години. Колкото до доктор Баскин и баща й, не ми изглеждат на хора, които са готови да навредят на страната си… Но дори и да са готови, какво биха могли да направят? Баскин вече от години не се е занимавал с нищо, свързано с неговата област. И едва ли е могъл да върви в крак с напредъка в технологиите, докато се занимава с мисионерска медицина на оня остров. А това, което чух за дъщеря му, предполага, че тя ще устои на клетвата си да не навреди на никого.

Той се върна на мястото си и хвърли поглед към доктор Баркър. Президентът се извърна към Гейтс, свил вежди.

— Ти ли помоли доктор Баркър да дойде?

— Да, господин президент.

Той се обърна към лекаря:

— Доколкото разбрах, при прегледа на президента със скенера в мозъка му е било открито някакво слабо място.

Доктор Баркър погледна президента и побърза да каже:

— Това бе толкова незначително, господин президент, че нямаше смисъл да ви го казваме.

Президентът кимна: разбираше начина на работа на лекарите. Доктор Баркър отново се обърна към Гейтс и продължи сковано:

— Мога ли да ви запитам откъде се сдобихте с тази информация? Явно тук има нарушаване на лекарската тайна.

— Докторе, не се безпокойте, много е просто. Когато разрешихте на Тод Харпър да се прави на учен и да се прегледа на скенера, той се е опитал да измъкне показанията на скенера от един от техниците. Техникът проявил здравия разум да ни докладва на това. Само след час новината вече беше на бюрото ми. Бъдете доволен, че тоя техник не е продал историята на Пост. — Гейтс се усмихна очарователно.

— Аз все още не виждам никаква връзка с… — започна вицепрезидентът.

— Тогава нека ви я посоча — прекъсна го Гейтс с внезапно охладнял глас. — Главната насока в изследванията на професор Тамасара се състои в това как да манипулира амигдалата и разположените до нея хипоталамус и хипокампус. Те контролират мисловния процес и реакциите ни.

Гейтс се обърна към доктор Баркър:

— Можете ли категорично да ни уверите, че лъч, правилно насочен, не може да навреди на президента?

Гласът на лекаря бе едва доловим шепот:

— Не, не мога.

— Благодаря ви, доктор Баркър. — В гласа на Гейтс нямаше задоволство. Той отново се обърна към президента: — трябва да ви помоля, господин президент, пак да помислите дали да пътувате.

Всички погледи се насочиха към седналия зад бюрото мъж. Очаквателното мълчание можеше да се пипне с пръсти. Отвън ясно долитаха скандиранията на тълпата. Отначало бавно, после с все по-нарастваща решителност президентът поклати глава:

— Трябва да отида.

 

 

Конкордът се стрелна надолу от небето над Тихия океан, блъскан и шибан от вятъра, който духаше на къси и силни пориви откъм морето, мъкнейки гъстата дъждовна пелена на дъжда по пистата на американската военновъздушна база в Кадена, Окинава. Мортън знаеше, че това са само периферни ветрове. Истинският тайфун още бе далеч и с хилядакилометров фронт се придвижваше към континентален Китай.

Огромната маса въздух се въртеше като въртоп по посока на часовниковата стрелка, който се движеше заедно с въртенето на Земята и всеки път всмукваше в себе си нови милиони тонове влажен и тежък тихоокеански въздух. Скоростта на ревящата маса около окото на тайфуна бе 360 километра в час.

Минута след като кацна, Мортън отиде в кабинета на метеоролога. Майорът изглеждаше така, сякаш току-що слизаше от плакат за набиране на доброволци за армията. Беше висок, с черна вълниста коса и с точно необходимия брой бръчки около очите и твърдата челюст. Ослепителнобелите зъби подчертаваха тъмния му загар. С него беше и командващият базата. Погледна Мортън със страхопочитание, след като прочете съобщението от Вашингтон.

— От тридесет години съм във ВВС, но за първи път получавам такова нещо. Имате високопоставени приятели, полковник, и много влиятелни. Чудно как не са успели да ви издействат и по-хубаво време.

— Не можаха. — Бил обаче бе свършил добра работа.

Командирът се обърна към майора:

— Каквото и да поиска, осигуряваш му го.

Хвърлил му още един кос поглед, командирът излезе от кабинета. Виж ти, едно съобщение от шефа на ВВС и — хоп! — тоя конкорд каца в двора му. Сигурно работата е много дебела. А от такива неща е по-добре да стоиш надалеч.

Докато майорът късаше телекса от машината в ъгъла, прозорецът бе разтърсен от нов порив на вятъра. Метеорологът поклати глава:

— Хонконг затвори летището си за целия търговски трафик, полковник. Манила също. И почти всички летища оттук до Сингапур и Банкок. И това ще трае сигурно няколко дни. Нашата „Синди“ се оказа доста лош тайфун. Истинска кучка, която ще им разкаже играта на китайците, като стигне до тях.

— Майоре, трябва да стигна до Хонконг.

Малко преди кацането на екрана се бе появила Шантал с последните резултати от електронното наблюдение в Хонконг. Трябваше да уведоми Дани и екипа му.

Майорът сви рамене:

— Не можете даже да се обадите по телефона. „Синди“ прекъсна всички сателитни връзки.

Той вдигна една спътникова снимка от бюрото си.

— Това е последната, която получихме преди прекъсването. Голяма гадина е тази „Синди“. Вижте сам.

Мортън хвърли поглед на снимката. На нея се виждаше тъмна маса облаци, въртящи се бясно, малко пораздърпани по краищата, но като бетонна стена около центъра. Напомняше му на изтичаща от ваната вода.

— Къде е „Синди“ в момента? — попита Мортън.

Майорът се извърна към едромащабна карта на Тихия океан.

— Някъде тук — каза той и заби пръста си в една точка на югоизток от Окинава. — Ако поддържа същия курс, ще мине през Тайван и ще се стовари върху китайския бряг, засмуквайки и притегляйки всичко в себе си.

Той се усмихна, показвайки равните си бели зъби.

— Затова на тайфуните им дават женски имена. Има нещо много сексуално в тях.

Мортън се усмихна. Май тук не правеха нищо друго, освен да мислят за секс до следващия тайфун.

— Вие само спътник ли използвате, за да следите времето? — попита той.

— Не, по дяволите! Все още имаме метеорологични станции из цяла Азия. Те ни изпращат докладите си по радиото. Друга част от данните ги събираме от балони. По цялото крайбрежие на Пасифика на ден се пускат по шестстотин балона. Измерват много добре всичко до нивото на облачността. Освен това имаме и обсерватории в морето, монтирани на кораби. Всеки ден по Тихия океан кръстосват около хиляда такива станции. Е, не в момента, разбира се. Всички са намерили подслон от тайфуна. И накрая използваме и собствени разузнавателни самолети. Те летят право в някоя такава като „Синди“ и се опитват да я успокоят.

— Откъде излита следващият ви такъв самолет?

— Точно оттук.

Зад тях телексът започна да трака.

— Може ли този самолет да стигне до Хонконг?

— Без проблеми, само че летището е затворено.

Мортън посочи едно флагче, забодено точно върху Хонконг.

— А какво е това тук, майоре?

— Това е самолетоносачът Юнайтед Стейтс. Той е най-големият ни, най-модерен и най-добър самолетоносач. Но също е предпочел Хонконг пред обятията на „Синди“.

Мортън се усмихна.

— Ето че си намерих една незатворена писта. Давайте да го зареждаме тоя метеосамолет.

— Както кажете, полковник.

Майорът отведе Мортън в съседната стая. По стените й бяха строени лавици, претъпкани с метеокарти. В средата имаше голяма плотингмаса^[1]. Над нея се бяха навели един капитан от въздушните сили и двама по-младши чинове. Тримата рисуваха извиващи се пунктирани линии, събиращи се спираловидно към един център. Те вдигнаха глави за момент, после подновиха заниманието си.

Майорът посочи с пръст.

— Окото на „Синди“. В момента скоростта на вятъра там надвишава 360 километра в час и вероятно ще нарасне.

— Къде ще бъде тайфунът, когато стигнем Хонконг? — попита Мортън.

Майорът огледа линиите, пресичащи океана. На равни интервали линиите се прекъсваха и на това място бе вписан час.

— Ако поддържа настоящата скорост, ще се окаже точно между нас и Хонконг. Ще се наложи да прелетите право през окото и да излезете от другата страна. Още ли искате да тръгнете?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре, майоре.

Офицерът се приближи до една маса и вдигна телефона. Отвън поредният силен порив на вятъра разтърси сградата като удар с чук.

 

 

Лио вдигна поглед, изпълнен с надежда, като чу да се превърта ключът в бравата. Откакто го бяха оставили в тази гола стая, той не бе виждал никого. Бе се отказал да тропа на вратата и се опита да потисне надигналата се паника и отчаяние. Това бе някаква ужасна грешка и някой трябваше скъпо да заплати. Мислите му за отмъщение се застъпваха една с друга. А ако това не беше грешка, какво искаха от него?

На прага бе застанала внушителна фигура, държаща поднос с храна в ръце. Очите на мъжа бяха въгленочерни, а на главата си имаше зле стояща му перука — от ония, които Лио бе виждал да носят в баровете по Трето Авеню. Човекът беше с лекарска престилка. Значи това беше нещо като болница. Надеждите на Лио нараснаха.

— Хей, приятел!

— Добър вечер, господин Шраг — каза любезно Игор Тамасара на английски. — Сигурно сте гладен.

— Вие лекар ли сте? Може би ще ми кажете защо съм тук?

Игор Тамасара пристъпи в стаята.

— Всичко с времето си, господин Шраг. Първо изяжте храната си.

Той му подаде подноса със сърдечен жест. Лио хвърли поглед към отворената зад гърба му врата. В коридора стоеше войник с автомат. Това сигурно е военна болница.

— Бих искал да знам какво става — каза Лио, не съвсем успял да прогони страхливата нотка в гласа си.

Затова пък този път гласът на Игор Тамасара прозвуча по-твърдо и той бутна подноса в ръцете на Лио.

— Яденето ви, господин Шраг! Вземете подноса!

Лио се подчини. В него имаше от любимата му бобена супа, чиния с юфка и друга с нарязано на ивици месо от патица. Бяха сложени нож и вилица. Шаойен сигурно им бе казала, че не умее да си служи с пръчици за хранене. Този човек може би я познава и ще я доведе при него. Тя щеше всичко да обясни.

— Яжте! — произнесе Тамасара със заповеднически глас.

Много важно бе да се установи правилно отношение. Това оказваше по-голям ефект, отколкото медикаментите. Лио клекна на пода и шумно засърба супата, давайки си сметка колко гладен в бил. Не бе ял от закуската в самолета.

— Какво е това? — профъфли той с пълна уста, обхващайки с жест стаята.

Тамасара го наблюдаваше безстрастно. През деня бе разпитал агентката на Кяо Пин, която бе докарала този човек от Вашингтон. Сега знаеше всичко, което му трябваше, за този глупак.

Лио се опитваше да говори между залъците:

— Знае ли Шаойен, че съм тук? Бих искал да я видя. Тя ще ви каже кой съм. Това някаква военна болница ли е? Затова ли оня войник пази там? В самолета ми беше малко лошо, но сега вече съм добре.

Добре, добре — успокои го Игор Тамасара. Ще се почувствате още по-добре след един хубав сън.

— Не искам да спя тук! Искам хотел!

— Трябва да останете тук! — Твърдостта в гласа му отново се бе върнала.

— Защо? Не съм болен. Вие сте лекар. Знаете това.

— Моля, не спорете, господин Шраг. Ще останете тук!

На Лио му хрумна друга мисъл.

— Шаойен ви е казала името ми, нали?

— Точно така.

— Каза ли ви, че дойдохме тук да се оженим и че до края на седмицата трябва да се върна обратно във Вашингтон? В противен случай ще започнат да ме търсят доста влиятелни хора. Това може да ви създаде някои проблеми!

— Не мисля, господин Шраг.

Лио сложи подноса на земята и се изправи на крака.

— Какво искате да кажете, приятелю? — попита той с писклив от внезапно избликналия гняв глас.

— Никой не знае къде сте, господин Шраг.

— Шаойен знае.

— Да. Тя знае.

— Искате да кажете, че тя позволява да ме държите тук? — Гневът на Лио отстъпи място на паниката.

— Вдигнете си подноса, господин Шраг. Никога не забравяйте да го правите — каза Игор Тамасара.

В настройката малките неща бяха много важни. Да водиш разговора. Да внушиш несигурност. Да накараш другия да си вдигне подноса.

Лио се наведе и вдигна подноса.

— Оставете го отвън пред вратата:

Лио направи каквото му бе заповядано. После хвърли поглед към войника, който впери очи в него. Лио се върна и се изправи пред Игор Тамасара. Леко се потеше.

— Моля ви… защо съм тук? — попита той отново.

Игор Тамасара впери изучаващ поглед в него. Как изобщо успяха тези американци да станат водеща нация в света?

— Защо съм тук? — попита Лио още веднъж.

Тамасара се извърна и бързо излезе от стаята, заключвайки вратата зад себе си. Лио се смъкна на пода, внезапно почувствал такъв страх, че даже не заплака.

 

 

Мортън си помисли, че от хиляда метра височина и тридесет километра разстояние „Синди“ не приличаше много на сателитната си снимка. Огромната черна ярост се бе разпростряла докъдето стигаше погледът и се спускаше чак до разбеснелите се вълни на океана. Седеше зад пилота и шумът от двигателите в шлема му почти не се чуваше от рева на вятъра.

— Спускаме се надолу — викна пилотът в интеркома.

Преди да тръгнат от Окинава, той накратко бе описал на Мортън какво го очаква. Щели да летят ниско, на не повече петдесет-шестдесет метра от надигащите се като планини вълни, носейки се по вятъра, и щели да се оставят да ги отвее към окото. Мортън стегна коланите още по-здраво, усещайки как се впиват в него през дебелия летателен костюм. Не си бе дал труда да сложи спасителна жилетка. Нямаше надежда за оцеляване, ако паднеха. Грамадната стена от бясно въртящи се облаци застрашително се носеше към тях. Морето под тях беснееше като вряла вода в тенджера, забравена на котлона. Вълните се блъскаха една в друга, издигаха се високо, вятърът ги всмукваше и между двете стихии като че ли нямаше граница. Вятърът се стараеше с всички сили да откъсне крилете на самолета и носът на машината се насочи още по-надолу. Мортън вече виждаше отделни колони от пенеща се вода — гейзери с височина колкото къща — на фона на небе, почти толкова черно, колкото и морето под него.

Въпреки това самолетът продължаваше да се снижава.

— Ще се опитам да сляза още по-ниско — викна отново пилотът.

Мортън вдигна поглед нагоре. Беше все едно да се намираш в подножието на движеща се планина. Въртопите разбеснели се облаци като че ли се издигаха с километри нагоре.

— Четиридесет и пет метра — извика пилотът. — Вятърът ни блъска отзад със скорост триста километра в час. Как се чувствате?

— Не точно като на джет.

— Никак даже, полковник. По някой път си мисля, че трябваше да стана механик водач на танк.

Вятърът се усилваше. Самолетът ту се втурваше напред, ту се килваше встрани или пък забиваше нос надолу, замираше като че ли на място и след това подновяваше танца отново и отново.

— Дръжте се здраво! Майтапът тепърва започва! — изкрещя пилотът.

Ремъците сякаш искаха да разкъсат тялото на Мортън. Самолетът се мяташе на всички страни, останал сякаш без управление. Главата му се забиваше със страхотна сила ту в капака на кабината, ту с не по-малка сила се отмяташе назад към облегалката. Те се гмуркаха с рев в мрака. Двигателите пищяха като побеснели зли духове. Крилете сякаш всеки момент щяха да се откъснат от корпуса. Самолетът с олюляване се спускаше към побелелите върхове, после отново се вдигаше. Дъждът барабанеше по капака на кабината, сякаш ги обстрелваше картечница, чиито куршуми никога не свършваха.

— Радиално разстояние от окото — тридесет километра!

Самолетът бавно се промъкваше към сърцето на „Синди“, измъквайки се със зъби и нокти от всеки километър. Шумът от вятъра бе достигнал демонична мощ — дълбок й басов рев, какъвто Мортън никога не бе чувал. Той се стараеше да залепне за седалката, гушеше глава в раменете си и се чудеше колко още може да изкара така. Самолетът се подмяташе напълно безпомощно из абсолютно черното небе.

Внезапно ужасната нощ се вдигна като завеса и кабината се изпълни със странна жълтеникава светлина. Вятърът рязко утихна.

— Окото — извика пилотът и гласът му изведнъж прозвуча необичайно високо. — Погледнете. Малко хора виждат такава гледка.

Мортън се огледа. Прекосяваха огромна, затворена отвсякъде площ, окъпана в слънчева светлина. Отвсякъде бяха обградени от черни облаци, въртящи се спираловидно нагоре. Обаче въздухът в самото око бе съвършено неподвижен.

— Скоростта на вятъра около нас е над четиристотин и петдесет километра в час. И барометърът пада. На излизане зорът ще е още по-голям.

Пилотът насочи носа на машината надолу и я хвърли право в черната стена. Секунда по-късно двамата вече излизаха от окото на „Синди“ и отново се мушкаха в тялото й, удряни и подмятани на всички страни. Потен и разтреперан, Мортън стискаше седалката. Нямаше представа колко пъти самолетът се подмяташе из тъмата, колко пъти жестоко го подхвърляше нагоре-надолу, колко пъти си блъсна главата напред и назад, ремъците се впиваха в тялото му, а ревът на вятъра заплашваше да спука тъпанчетата му.

После в слушалките се чу гласът на пилота:

— Излязохме!

Яростният вой отстъпи място на обикновена буря. Зад тях черната стена изчезваше назад.

От предната седалка пилотът викаше радиорубката на Юнайтед Стейтс. Двадесет минути по-късно, при условия на лоша видимост и сипещ се дъжд, той извърши съвършено кацане на палубата му, а след още петнадесет минути един от катерите на самолетоносача откара Мортън на брега на остров Хонконг. Облечен в дадените му назаем груби дрехи, той приличаше на най-обикновен моряк.