Гордън Томас
Гласове в тишината (13)

13.

След късата нощ слънцето изгря, за да залее със светлина една от най-красивите гледки, която само засили чувството за нереалност у Лио. Едва преди двадесет часа той бе все още във Вашингтон, повел Шаойен към местата им в първа класа. А сега самолетът „Боинг-747“ на китайските аеролинии започваше снижаването си над Пекин, излизайки от кълбетата облаци, просветвайки с розовата си окраска и хвърляйки огромната си сянка върху фееричния пейзаж долу. Двамата бяха единствените пътници в предния салон и през целия полет ги бяха глезили и тъпчели с деликатеси, каквито той не бе и сънувал.

Единствено поведението на Шаойен будеше опасения. Към него тя бе хладна, почти отчуждена, докато с обслужващия персонал бе сърдечна, говорейки оживено на техния език. Накрая той се бе успокоил, отдавайки странното й държане на предсватбена треска. Сега се бе облегнала до него на креслото и дишаше шумно през полуотворената си уста.

Когато стюардесата със закуската пристигна, той смушка Шаойен. Тя вдигна очната маска на челото си и каза нещо на стюардесата на мандарин. Момичето кимна.

— Добре ли спа? — попита я Лио.

— Окей-докей.

Стюардесата се върна с чаша вода. Шаойен извади от джоба си шишенцето, което Ли й беше дал, изтърси внимателно на дланта си две капсулки и ги подаде на Лио.

— Изпий ги. Така няма да имаш проблем с водата. Уайбин винаги болен, когато пие от нашата вода.

Устните й се изкривиха, симулирайки болка, ръцете й се притиснаха към корема и тя тихо изпъшка.

— Никога не си ме наричала уайбин — каза той с укор.

Веднъж тя му бе казала, че думата е обидна, все едно да кажеш на чернокож, че е негър.

— В моята страна всички чужденци са уайбини — каза тя и се зае със закуската си.

Лио преглътна двете капсулки с водата.

— Твоето семейство ще ни чака ли на летището? — попита той.

— Да.

— А дали ще ме харесат? — Сега му дойде наум, че не знае нищо за семейството на Шаойен.

— Разбира се.

— Нещо лошо ли има, сладката ми? Да не съм казал или направил нещо лошо? Откакто тръгнахме от къщи, ти не си на себе си. — Шаойен отбеляза неточността наум. Домът за нея бе долу, някъде между Хуанхъ и планинските възвишения. — Сигурно е от вълнението… връщаш се и водиш нов човек в семейството… Всичко това… — Лио щипна вкусно парченце месо от подноса и го пъхна в устата си.

Отново се възцари тишина. Тя въртеше клечките си за хранене и ядеше шумно. Уайбините никога не показваха възхищението си от храната — те просто приемаха, че тя винаги е подръка. Нямаха представа какво означава да умираш от глад. Тя най-сетне вдигна поглед към него.

— Да. Всичко е от вълнение, че идвам пак вкъщи.

Лио протегна ръка, хвана дланта на Шаойен в своята и доближи лице до нейното.

— Щеше ми се да можем да останем малко повечко, скъпа. Но може би ще имаш достатъчно време да ми покажеш къде лежи онова старо чудовище в ковчега си, а?

Шаойен го изгледа въпросително.

— Чудовище ли?

Той се засмя:

— Старият Мао. Не е ли изложен на показ, както Ленин в Москва?

Яростта, с която му отговори, го изненада:

— Той не е чудовище! Като вашия Рейгън или Буш! Мао Цзедун никога не е искал война като Америка. Да завладява. Той просто искаше да ни даде по-добър живот. Разбира се, правил е грешки. Но това не е причина да го наричаш чудовище!

Той вдигна ръка пред сърцето си.

— Хей, извинявай, съжалявам и си признавам грешката. Не съм искал да обиждам Мао. Нямах представа, че си негова поклонничка. Забрави! Окей-докей?

Тя неочаквано се засмя:

— Окей-докей.

След малко Лио се обади с нерешителен глас:

— Обещаваш ли, че ако ме чуеш да казвам нещо глупаво за Китай, ще ме поправиш?

— Окей-докей.

По интеркома съобщиха, че ще кацнат след няколко минути. Затегнаха коланите.

Шаойен се извърна към Лио:

— Когато кацнем, долу ще ни посрещнат членове на семейството ми, които са много важни хора. Тъй като нямаш виза, ще те откарат направо в града, в министерството, където ще ти дадат.

— А ти? Не може ли да дойдеш с мен? Не говоря китайски и какво ще стане, ако нещо се обърка. Тук нещата ги правят по малко по-друг начин.

Тя изчака стюардесата да вдигне подносите им.

— Нищо няма да се обърка. Ще те чакам в хотела. — Усмихна се бързо. — И без това някой трябва да вземе багажа.

Между очите му се вряза бръчка.

— Но не мога ли да те почакам и да тръгнем заедно?

— Не — поклати тя глава. — Намираме се в Китай. Тук системата е различна.

Тя го гледаше с едва скривано презрение. Но той се чувстваше твърде замаян, за да я попита защо.

 

 

Триста километра по на изток от полярната ледена шапка, офицерът от свързочната в конкорда уведоми Мортън, че връзката с щаба на „Хамър Форс“ и Вашингтон е възобновена. Докато пресичаха, Сибир, линията се бе разпадала няколко пъти поради магнитни бури.

Сега смущенията бяха изчезнали и на единия от екраните се виждаха лицата на професор Ларс Свенсен и Йоши Крамър, а на друг — това на Бил Гейтс. Психологът и неврологът, както и Бил, щяха да се чуват един друг, както и Мортън.

Професор Свенсен и Йоши се намираха в собствения му офис — той бе помолил Шантал да ги пусне. По едно време и тя се мярна някъде отзад. Бил бе в една от кабинките за комуникации в Лангли. Един от техниците в конкорда отговаряше за сигурността на връзката и непрекъснато я проверяваше до собствения спътник на „Хамър Форс“, издигнат високо над екватора. Останалите се занимаваха с прехващане на сигнали по пътя. Ефирът бе изпълнен с гласове от ислямските републики в бившия Съветски съюз, двете Кореи и Япония. Един от техниците бе установил връзка с американската военновъздушна база в Кадена, Окинава.

— Нека ви въведа в положението, преди връзката отново да се е разпаднала — каза Мортън бързо и им съобщи какво е научил от разговора с командващия базата в Гремиха. — От всичко това следва, че почти сигурно подводницата, Игор Тамасара и ония двама негови помощници, изчезнали от руския лагер, са част от един и същи сценарий.

— Добре, Дейвид, приемам, че е така — обади се Гейтс. — Но докъде ни води това?

— Води ни право в клопката за президента.

Гейтс тихо пророни:

— Това е дяволски голям скок, Дейвид! Дяволски голям скок!

Мортън удари с длани масата пред себе си.

— Всичко сочи, че се готви нападение срещу президента.

Или в Хонконг, или в Манила. Където и да стане, Игор Тамасара ще има възможност да направи прекрасна демонстрация на оръжието си. — Преди някой да успее да отвори уста, Мортън продължи: — Игор Тамасара може да работи, но може и да не работи със знанието на пекинския режим. Но това всъщност няма значение. Движеща сила зад него са председателят Ху и неговият началник на службите за сигурност Кяо Пин.

— Но това ще убие всякаква надежда за сближение между Китай и Америка — каза Йоши.

Преди линията да се разпадне последния път, Бил им бе казал за плановете на президента. Сега Гейтс отново заговори като човек, току-що поел си дъх:

— Кяо Пин ще се погрижи да не остави никаква следа, водеща до Пекин. Едно време успя да го направи без грешка в Афганистан и Камбоджа.

Мортън се наведе напред и седна в крайчеца на стола си.

— Триадата вече работи за него. И той ще ги използва.

През следващите няколко минути той говори без прекъсване списък и монотонен глас, обяснявайки връзката между пекинския режим и Триадата. Когато свърши, последва пълно мълчание и от двата екрана. От апаратурата около него се чуваше неясният говор на радиообмена в ефира.

— Убийството на президента ще доведе до война в Тихоокеанския регион — каза най-сетне Крамър.

— А и по-нататък, Йоши. Много по-нататък — тихо каза Мортън.

Професор Свенсен нагласи роговите рамки на носа си.

— За много хора и в Япония, и в Съединените щати, такъв конфликт ще бъде добре дошъл — каза психиатърът спокойно.

— Това е факт, който не бива да забравяме — изръмжа Гейтс.

Останалите го загледаха как вади сребърната си табакера от джоба и пали цигара с мудни и премерени движения, даващи му време да помисли малко. Мортън мислеше, че Бил е оставил пушенето.

— Емерсън — продължи професор Свенсен. — Дали и той няма пръст в тази работа? Снощи пак го даваха по телевизията. Този човек ми звучи като фанатик. Обаче водещият от Вашингтон каза, че подкрепата към него растяла.

От Вашингтон последва ново измъкване.

— Тод Харпър винаги е готов да даде ефирно време на всеки, който иска да плюе тази администрация — каза уморено Гейтс и им съобщи за предстоящото посещение на бившия министър на труда на конференцията на необвързаните, както и за връзките на Емерсън с Дейм Лорна Бел.

Йоши погледна професор Свенсен и каза:

— С какво да ти помогнем, Дейвид?

С крайчеца на окото си Мортън видя как шефът на свързочната се навежда над един от техниците, свързал слушалките си с неговия пулт. Офицерът се мръщеше. Мортън се извърна към екрана, свързан с Женева.

— От теб, професоре, искам да се опиташ да разгадаеш съзнанието на Тамасара. Твоите собствени пациенти са ти показали на какво е способен такъв човек.

Психиатърът кимна. Във Вашингтон Гейтс смачка наполовина изпушената цигара в пепелника.

Мортън продължи:

— Искам да започнеш да гледаш на нещата от гледна точка на Тамасара. Искам да знам как ще реагира при всяка дадена ситуация. Дори да е направил машината си и тя да работи, върху него все още оказват натиск. Кяо Пин работи така и знам как би реагирал той. Обаче на мен ми трябва да знам как би реагирал Тамасара. Силата му, слабостите му… Всичко. Искам да проникнеш в съзнанието му и да разбереш как е настроено. Това означава да започнеш да мислиш като него. Можеш ли да направиш това, професоре?

Рефлексивният смях на професора прозвуча и веднага след това заглъхна.

— Аз винаги се старая да правя това, полковник. Това е част от работата ми. Но ако ще трябва да се отнасям към Игор Тамасара като към пациент, аз трябва да знам всичко за него, като се има предвид, че едва ли някога ще го видя.

— Разбира се, че ще имате.

Мортън продължи да говори и отново с периферното си зрение видя, че шефът на свързочната пише нещо в бележника си.

— Йоши, ти си най-добрият, когото познавам, щом стане дума за механичните функции на мозъка. Умението ти много ми помогна за Саддам.

— Мисля, че в клиничен аспект Игор Тамасара би могъл да бъде наречен психопат, Дейвид. А грубо казано, психопат е онзи, който казва, че не трябва да прави нещо, но не чувства, че не трябва да го прави. Емоционалният или афектов заряд, или ако повече ти харесва — съвестта, отсъства при психопатите. Видяхме това у Йозеф Менгеле и другите нацистки доктори, както и при тия, работили в старата съветска система.

Шефът на свързочната застана до Мортън в момента, в който той заговори:

— Другите също ще ти помагат. Шантал ще те представи на нашите експерти. Всичко каквото поискаш от тях, ще ти го осигурят. Това, което искам от вас двамата, е да ми кажете какво става в съзнанието на Игор Тамасара. — Мортън се усмихна с една от беглите си усмивки. — Добрите доктори срещу лошите.

Шефът на комуникационния център постави пред него лист хартия.

— Все още не е потвърдено — прошепна той.

Мортън рязко вдигна глава и втренчи поглед в екраните.

— Една токийска радиостанция е предала съобщение, че американският посланик бил убит. Друго потвърждение няма…

— NHK току-що го съобщи като факт — подвикна техникът от другия край.

NHK беше японското правителствено радио.

Псувнята откъм екрана на Вашингтон накара дори техниците и Мортън да премигнат.

 

 

Ли Муфанг стоеше под пластмасовата раковина на един обществен телефон на вашингтонската Юниън Стейшън. С помощта на кредитната си карта той бе провел разговора с Монреал. Картата бе издадена на името Гари Съмър, едно от многото му фалшиви имена, а адресът, на който пристигаха сметките, бе една пощенска кутия в търговски център на Род Айлънд Авеню. Бе си набелязал този телефон още когато за първи път се разходи из града да го опознае. Телефонът бе на видно място и от него много лесно можеше да се види дали не е наблюдаван. Откакто Шаойен и Лио бяха заминали, той бе станал двойно по-предпазлив.

Сега слушаше, притиснал силно слушалката към ухото си и обгърнал с длан микрофона й, за да намали шума от гарата, и не можеше да повярва, че всичко се нарежда толкова лесно. Кейт Баскин бе приела обяснението за обаждането му без възражения. Бе й казал, че е завършил Джорджтаунския университет студент, който искал следдипломната му квалификация да бъде свързана с изследване на ползата от изкуствената енергия. Бе й говорил уверено, след като бе прекарал цяла сутрин в една библиотека и бе проучил каквото успя да намери за прилагането на биотоковете като начин за лечение. Някои от книгите бяха цитирали изследванията на Кейт Баскин. Но в тях не се споменаваше нищо за работата на баща й. Точно това му бе дало встъпителните думи, които му трябваха.

Доктор Баскин, може ли да ви задам един личен въпрос?

В кабинета си в университета „Маджил“, високо на монреалската Маунт Ройъл и с прекрасен изглед към Сейнт Лорънс Сийуей, Кейт Баскин погледна часовника си. Бе свикнала да й се обаждат студенти от цяла Северна Америка: репутацията, че никога не отклонявала истински любознателните, бе напълно заслужена. Никога не бе забравила колко много дължи на баща си, който не бе пожалил време и нерви, за да я прекара през опасните дебри на научното изследване. Но след няколко минути трябваше да тръгва, ако не искаше да изпусне полета за Хонконг.

Както обикновено, тя не беше казала на никого къде отива: искаше откъсването й от служебните задължения да бъде пълно. Усмихна се — пък и как да обясни на когото и да било, че тръгва за Хонконг, за да се срещне с мъж, с когото е разговаряла само по телефона? Но имаше нещо спокойно настойчиво у Мортън, което я заинтригува и в същото време обезоръжи. Почти като този студент, който изведнъж й се обади кой знае откъде.

— Давайте, задайте въпроса си! — Успя да потисне нотката на нетърпение, готова да се промъкне в гласа й.

Ли се огледа още веднъж наоколо. В този час на деня гарата не бе оживена. Строго облечен бизнесмен, огънат под тежестта на куфар и чанта, преметната през рамо, бавно се клатушкаше към кафенето за бърза закуска. Приличаше на китаец — вероятно поредният кантончанин от Хонконг, който бързаше да се изниже оттам, преди Пекин да е наложил на колонията своите правила.

— Благодаря, доктор Баскин. Моят въпрос е дали вие сте първият член от семейството ви, който се захваща за работа в тази област. Задавам го, защото самият аз произхождам от семейство на медици.

— Баща ми също бе невролог — отвърна Кейт.

Кантончанинът се бе тръшнал на един стол пред кафенето и сложил багажа в краката си.

— Аха! Това обяснява всичко. Но не съм имал честта да се запозная с работите на баща ви.

— Той не е публикувал кой знае колко. По негово време биотоковете бяха все още новост и извън сферата на научните търсения.

Ли замълча. Искаше да създаде у нея впечатление, че размисля по въпроса. Бизнесменът от другата страна бе влязъл в кафенето, оставяйки багажа си без надзор. Само един тъп кантончанин би сторил това.

— Медицината страда доста от коне с капаци на очите, господин Съмър. Знаем всичко, от което имаме нужда, за генетичните кодове, нервната система и тъй нататък. Обаче самия живот ние разпознаваме само по неговите симптоми. Повечето лекари и биохимици не са по-близо до истината за живота, отколкото е бил баща ми, когато е започвал. Ние фактически не знаем нищо за такива основни функции, като болка, сън и контрол на клетъчната диференциация, растеж и излекуване, особено пък когато става въпрос за болест като рака… Механиката на химията управлява всичко. Затова само някои от нас се опитват да разгадаят загадките на живота, ролята, която играе дори една-единствена клетка в такива неща, като инстинкт, избор, памет, усвояване на знания — изобщо в целия диапазон от човешки реакции.

Тя замълча. В далечината един самолет, току-що излетял от „Мирабел“, набираше височина. Вече наистина трябваше да тръгва.

— И вашият баща ви преведе през всичко, това?

— Да, той е чудесен човек — каза Кейт.

— А той още жив ли е? Пак питам, защото моят почина преди година…

Кантончанинът се бе върнал и сега отпиваше от пластмасова чаша.

— Съжалявам за баща ви. Аз обаче съм късметлийка. Моят е не само жив, но и работи.

— Работи ли? — Успя да придаде на гласа си подходяща доза изненада и удоволствие. — Но това е чудесно.

Кейт се усмихна. Въпреки американското си име, Гари Съмър не бе бял. Само японците се държаха толкова вежливо.

— А вашето семейство откъде е? — попита тя, чудейки се как да завърши разговора, без да обиди човека.

— От Сеул. Аз съм второ поколение американец — излъга Ли, усещайки как добрите маниери се опитват да надделеят над нетърпението й. Сигурно има часове. Трябваше да придвижи нещата по-бързо. — Винаги съм чувствал, че ние, студентите, не трябва да учим само от книгите — продължи той.

— Баща ми много би се зарадвал, ако чуеше това от вас, господин Съмър.

— Аз също бих се зарадвал, ако мога да говоря с него — добави Ли бързо. — Дали ще ми разреши да го посетя?

Тя се засмя:

— Опасявам се, че това не е възможно. Той е много далеч от Вашингтон.

Той въздъхна, без да си дава труд да прикрие разочарованието си.

— Бих могъл да му пиша.

Кейт погледна часовника си. Време вече наистина нямаше. Но не всеки ден й се обаждаха толкова учтиви и жадни за знания студенти. Тя взе решение.

— Ето ви адреса на баща ми — каза тя. — Може би ще мине доста време, преди да ви отговори. Никога не го е бивало в писането на писма.

— Благодаря ви, доктор Баскин — каза Ли, записвайки си адреса. — Бъдете сигурна, че ще му пиша…

Но тя вече се сбогуваше и затвори.

Ли излезе навън.

Агентът от ФБР Сонг остави чашата си, вдигна багажа и се приближи до телефона. В куфара му имаше вградена видеокамера, която бе записала целия разговор на картина, а в чантата му параболичната антена бе уловила всяка негова дума и я бе записала на касетофона в чантата.

Той даде номера на обществения телефон на службата за проследяване на телефонни разговори към ФБР. Оттам един техник набра номера на службата за сигурност на телефонната компания, намираща се на Осемнадесета улица. Служещият там взе номера и го въведе в компютър, на който даде команда да отдели всички телефонни разговори, водени от този номер през последните шест часа. Бяха всичко осемдесет и осем, като четиридесет и четири бяха с абонати от Вашингтон. Тридесет бяха плащане на сметки, а останалите четиринадесет бяха междуградски, като за три от тях бе платено с кредитна карта.

Служителят изпрати тази информация по факса до службата за проследяване на телефонни разговори във ФБР. Техникът, на свой ред, също я въведе в компютъра си. Вторият разговор задейства Червен код — най-високата степен на сигурност в неговата памет. Бе разговаряно с телефонен номер, поставен под наблюдение. Срещу него с получер шрифт бе изписана инструкцията: Да се информира заместник-директорът (Наблюдения). Техникът веднага постъпи според инструкцията и по предимствена телефонна линия му изпрати факс до щаба на ФБР в другия край на града.

Заместник-директорът разговаряше по телефона с представителя на нюйоркското бюро, уреждайки някакъв дребен административен проблем. Прекъсна разговора и се обади на Бил Гейтс в Лангли, за да го информира за станалото.

Гейтс веднага се опита да се свърже с Кейт Баскин. От телефонната централа на университета му казаха, че доктор Баскин е излязла в отпуск.

Малко след това Сонг се присъедини към партньора си — Тенг, в апартамента срещу бара на Ли. Чуха го как отново набира същите цифри на факса, които принадлежаха на един пекински номер. След това до тях долетя и шумът от пуснатата вода в тоалетната.

След като прати адреса на Колин Баскин по факса. Ли накъса хартията на дребни парченца и я изпрати да пътува по градската канализация. После слезе долу в бара и поднови нормалния си работен ден.

 

 

Навлизайки в предградията на Пекин, Лио чувстваше как умората го притиска с все по-голяма сила. Очите го боляха, а и главата му се цепеше от болка. Тези капсулки, които Шаойен му бе дала, не правеха нищо, за да прогонят умората. Взираше се уморено навън през задното стъкло на колата. В този град имаше нещо безлично и враждебно. Широките му улици и огромни сгради идваха сякаш от една и съща чертожна маса. Всичко като че ли носеше скрита заплаха, точно както и двамата мъже на предната седалка.

Чакаха ги на пистата и когато те слязоха от самолета, Шаойен ги представи като двама братовчеди. Бързо се сбогува с него и се отправи към терминала. Мъжете го отведоха до една кола. Излизайки от зоната на летището, той чу щракането на заключилите се задни врати. Когато се опита да свали стъклото, единият от тях се извърна назад и продължително го изгледа. Предупреждението в погледа му не можете да бъде сбъркано с нищо друго. Оттогава, колкото и да се опитваше да поведе някакъв — разговор с тях, пускайки в действие няколкото думи на мандарин, на които го бе научила Шаойен, те не му обръщаха внимание.

Лио се отпусна в кожената седалка, загледан в движението наоколо. Велосипедистите като че ли бяха хиляди, въртейки тържествено педалите, разделени на големи групи. Мъжете бяха с пожълтели от тютюн зъби, а жените бяха с бледи, болнави лица, вързали косите си на плитки или на опашки, стегнати с най-обикновен ластик. Всички имаха същия непроницаем израз, както и двамата братовчеди на Шаойен.

Лио отново се опита да завърже разговор:

— Вие идва на сватба, окей-докей?

Говореше бавно, избягвайки правилната граматика, и като всеки чужденец, който иска да го разберат, повиши глас повече от обикновено. Двамата отпред не му обърнаха внимание. Той опита друг подход:

— Може ли отвори прозорец, моля? Тука горещо.

Мъжът до шофьора се извърна назад и поклати глава. Кучият син разбираше английски. Тогава какво се прави на застрелян?

— Спрете колата. Искам да сляза и да се изпикая — каза Лио.

— Чакай — каза мъжът.

— Значи говориш моя език, приятел! — каза Лио, чувствайки се глупаво заради облекчението, което изпита.

Мъжът отново му обърна гръб.

Лио изведнъж се ядоса. Това ли бе посрещането, което Ли му бе обещал? Ако всичките роднини на Шаойен са такива, колкото по-бързо се измете с нея оттук, толкова по-добре. Но му се искаше все пак да не се чувства така уморен. А не можеше и да заспи, докато не получи тая проклета виза. Бореше се със съня, съсредоточавайки вниманието си в гледката отвън.

По пътя имаше повече рекламни табла, отколкото на междущатска магистрала — рекламираха сапун, лосиони, а един даже рекламираше фойерверки. Магистралата с осем платна бе прорязана през плетеница от улички, алеи и дворове. Сградите бяха с едни и същи подвити нагоре стрехи, ярко боядисани врати, мрачни прозорци и дъсчени стени. Съоръженията бяха толкова крехки, че един по-силен бриз като оня, който подухваше често от Потомак, би ги издухал или поне така му се струваше. Шаойен му бе казала, че къщите са такива, защото Пекин се намира в силно земетръсна зона. Това обаче само правеше града да изглежда още по-чужд и враждебен.

Налягането в пикочния му мехур се увеличаваше. Той се наведе напред и потупа мъжа по рамото.

— Виж к’во, трябва да сляза за малко.

Мъжът се извърна, погледна го, после каза нещо на шофьора. Колата спря отстрани — Ключалките на задните врати изщракаха и се отключиха. Шофьорът остана зад волана, но другият излезе заедно с Лио.

Лио уринира направо на пътя. Минаващата група велосипедисти изобщо не му обърна внимание. Мъжът с жест посочи на Лио да се качи в колата. Той се подчини и ключалките отново изщракаха. Лио се опита да потисне внезапно надигналата се тревога.

Градът, който отначало като че ли беше право срещу тях, сега бе отляво и бързо изчезваше назад. Пред тях бяха възвишенията. Колата набираше скорост. По пътя имаше само няколко коли. Лио пак се наведе напред й потупа мъжа по рамото.

— Това ли е пътят към Визов отдел?

Отговор не последва.

Лио взе бързо решение.

— Добре, приятел. Обръщай колата. Искам да ме закарате в американското посолство. Веднага, разбираш ли? Веднага!

Мъжът се извърна назад и втренчено го загледа. В ръката му имаше пистолет.

— Стой мирно! — изрече той на отличен английски.

— Какво, по дяволите…

— Стой мирно, уайбин! — повтори мъжът още по-категорично.

Лио се тръшна назад в седалката, загубил дар слово от страх. Започна тихичко да скимти.

Това бе единственият звук в колата, докато тя се приближаваше към Западните възвишения. Километър и половина по-нататък спря пред някакъв пункт за проверка. От караулното излезе войник и провери документите на шофьора. През следващите два километра спираха още два пъти за проверка на документите, докато най-сетне колата спря пред портал, водещ през метална ограда. Порталът се пазеше от фотоклетка и камера с дистанционно управление. Точно както входът за неговото работно място.

Страхът му отстъпи на внезапно надигнала се надежда. Може би това бе специално място, където даваха визи на специални чужденци със секретни професии като неговата. Но знаеше, че се самозалъгва. Този тип с пистолета го доказваше.

Порталът се отвори безшумно. Отвътре ги чакаха два джипа с въоръжени войници. Единият пое пред тях, а другият се лепна отзад. Малката колона бавно влезе в експерименталната зона на изследователския комплекс на Игор Тамасара.

 

 

„Боинг-747“ се спусна в тъмната и влажна нощ откъм Новите територии, част от континентален Китай, и заслиза към Хонконг. Капитанът каза, че на хиляда и шестстотин километра северно от тях към китайския бряг се носел тайфун. Тук вятърът не бил по-силен от нормална тропическа буря. Нямало място за безпокойство. Томи се ухили: само австралиец би казал такова нещо с такова бодро убеждение.

След вечеря той бе заспал, спомняйки си какво му бе казала Анна: мисията им била толкова строго секретна, че повече нямало накъде. Оттогава насетне не бяха говорили. Останалите бяха взели необходимите предохранителни мерки, които той бе научил в школата. По някое време през нощта му се присъни, че полковникът му възлага последното поръчение — да убие човек. Ако това бе Игор Тамасара, той изобщо нямаше да се колебае. Не и след онова, което бе прочел в папката на Анна.

Когато се опознаеха по-добре, трябваше да я пита какъв ефект е оказало прочетеното върху нея. По много неща тя му напомняше майка му. Анна имаше същия навик да те преценява, същото чувство на готовност да поема предизвикателството право в лицето. Майка му, в буквалния смисъл на думата, пое своето при една автомобилна катастрофа, тръгнала да изпреварва само с една секунда закъснение. Тогава той беше на десет години. Татко го бе събудил и му бе казал новината. Години по-късно той научи защо е карала с такава скорост: бързала е да каже на баща му, че е бременна. Той заради това ли не се бе оженил досега?

Анна дали е била омъжена? Имало ли е някой в живота й? В школата инструкторите непрекъснато наблягаха, че агентите не бива да мъкнат никакъв емоционален багаж. Това можеше да се разбере, ако се отнасяше за „Секретни операции“ — там, също като боксьори, трениращи за шампионската титла, забравят какво е това секс. Да, но той бе към „Операции“. А Анна само временно бе свалена от отдела на професора. Това къде я отнасяше? Или пък него? Трябва ли изобщо да мисли за такива неща? А може би трябва — всичко това може да е част от онова, което татко каза за полковника: че очаквал всеки да нагласи нещата така, че да са изгодни за самия него.

Въпросите се носеха през съзнанието му — без отговорите, разбира се, — докато най-накрая бе заспал. Събуди го капитанът със съобщението си. Светлините в кабината помръкнаха, докато самолетът се готвеше за кацане, и около него се надигна тревожен шепот. Колкото повече се снижаваха към земята, толкова по-яростно биеше дъждът по корпуса. Самолетът излезе от облаците и Томи видя огромната защитна преграда през залива, която правеше хонконгското пристанище най-защитеното в света.

Нов порив на вятъра разтърси самолета и Томи затегна колана си. След това колесникът се удари в пистата на летище Кай Так и пътниците нададоха одобрителни възгласи и изръкопляскаха. Стюардесата отметна завесата, отделяща салона на първа класа.

Дани вече се бе изправил и сваляше куфарчето си от багажника над главата си. Както всичко останало по него, и куфарчето имаше едно предназначение: да вдъхва уважение. Лекият тропически костюм бе от тъмен плат, а вратовръзката му го причисляваше към членовете на един от най-старите лондонски клубове. Дори и превръзката на окото му, която обикновено му придаваше лекомислен вид, сега подсилваше впечатлението за стабилност и уравновесеност. Дипломатическият му паспорт допълваше впечатлението, уверявайки останалите, че е инспектор от Обединените нации.

Цялата нощ бе прекарал, четейки историята на „Райли“ — любимата му лека кола. Сега, когато операцията бе вече започнала, знаеше, че не може да направи нищо повече. Освен това обичаше колите толкова, колкото мразеше самолетите. Дори и смъртта на Симон не можа да промени това.

Анна бе седнала на двадесет реда зад Томи. Нямаше протекцията на дипломатическия паспорт на Дани — само един канадски паспорт и писмо от издателя й, удостоверяващо, че тя е писателка и пътува с цел събиране материал за книга. По време на полета тя бе яла малко и на равни интервали си бе поръчвала портокалов сок. Бе пръскала китките и лицето си с вода: това бе най-добрият начин, според нея, да се избегне умората на кожата по време на дългите пътувания. И много бе мислила за това, което й предстоеше да извърши. Както, всички останали, тя бе запомнила своята роля в операцията още преди да излезе от щаба на „Хамър Форс“. Както обикновено, полковникът бе оставил на всички голям избор за начин на действие. И най-добрият план не можеше да предвиди всичко.

След това бе започнала да мисли за Томи. Оттук виждаше главата му, щръкнала над облегалката. Не помръдваше от това положение. И за какво ли мислеше? Дали не се чувства, както тя се бе почувствала при първата си операция — малко нервна, малко превъзбудена? Каквото и да ти говореха в школата, с нищо не можеха да те подготвят за първата операция. Пък дори и за втората. Това бе третото й участие и пак чувстваше известна дезориентация, сякаш ловецът можеше да се превърне и в плячка.

Двигателите рязко започнаха да заглъхват и пътниците наставаха. Между тях бяха и оперативните агенти от „Секретни операции“, Те също пътуваха с различни дипломатически паспорти, позволяващи им да носят оръдията на занаята си. „Хамър Форс“ непрекъснато ги разкарваше около света под такова прикритие. А наблюдателната и проследяваща апаратура бе отлетяла директно за Пекин в запечатан сандък от дипломатическата поща.

Докато се качат на автобуса, който да ги откара на терминала, повечето пътници се измокриха до кости. Томи нямаше нищо против: той обичаше бурите. Не като татко си — той бе пустинен човек.

Млада униформена жена отведе Дани към отделно гише за пристигащи, предназначено за пътници първа класа. Тя му се усмихваше, както жителите на Хонконг се усмихваха на чужденците — смесица от нахалство и презрение. Но имаше прекрасни зъби и още по-прекрасна фигура и той бегло се запита как ли е в леглото.

Студеното лице на униформения служител от имиграционните служби не изразяваше нищо. Той взе паспорта му, видя червените му корици, погледна снимката, хвърли поглед отново към него и му върна документа.

— Добре дошли в Хонконг, сър — каза с официален тон той.

Докато девойката го водеше към митницата, служителят от имиграционните служби вдигна телефонната слушалка и набра информацията. Работещият там служител подаде слушалката на полицая, облегнал се на гишето.

— Един дипломат — промърмори имиграционният служител. — Фамилия — Нагиър. Първите му имена са Даниел Франк.

Полицаят, от своя страна, се обади на един номер в Хонконг и повтори информацията. Скоро полицаят получи подобна информация и от другите имиграционни служители, съобщаващи за пристигането на Томи, Анна и агентите от „Секретни операции“. И всеки път полицаят се обаждаше на същия номер в града от другата страна на залива. Както и имиграционният служител, след работа щеше да мине през бръснарницата на Коноу Роуд и да вземе запечатания плик с американски банкноти. Бръснарницата бе един от пунктовете, където Триадата плащаше на своите информатори.

Цялата информация бе предадена в един апартамент на Хенеси Роуд.

Един час по-късно Тунг Шай, Великият дракон, пристигна в апартамента за ежедневното обаждане от Пекин. Тъкмо влизаше — и телефонът зазвъня.

Жената, която използваше този апартамент като работно място за работата си — високоплатена елитна проститутка, работеща за Триадата, — се усмихна любезно. Бели зъби, гарвановочерна коса, тъмни бадемови очи, кожа като слонова кост. Никой не знаеше името й — за всички тя бе само Сузи. Тя му подаде телефона и се оттегли в кухнята, затваряйки вратата зад себе си. Нямаше нужда да подслушва. При най-строга тайна чужденецът, когото Сузи познаваше само като Дейвид, я бе издирил и бе й казал, че ще й преведе един милион хонконгски долара на сметка в Швейцария и ще й осигури паспорт по неин избор, ако му разреши да монтира няколко подслушвателни уредчета, както и магнетофон, достатъчно малък, за да бъде скрит под съдомиялната в кухнята, която тя не ползваше никога.

Уайбинът й бе казал, че събира информация за дейността на съперници в бизнеса. Обяснението бе убедително: изнудването бе част от изцеждането на пари в този бизнес, с който тя се занимаваше. Не че я интересуваше работата на този уайбин. Интересуваха я само парите и паспортът, които й гарантираха, че може да се махне от Хонконг много преди тук да дойдат китайските власти и да забранят проституцията.

Без съмнение щяха да измислят нещо, за да заобиколят тази забрана за такива нейни клиенти като Тан Мин. Съвсем ясно си даваше сметка, че когато стане главен шеф на Хонконг, ще гледа да задоволява нуждите си изцяло. А тя все пак предпочиташе да не посреща някои от тях и това бе още една причина да се махне оттук.

Неизвестно за Сузи бе само това, че информацията, събрана на всяка касета, се изтегляше редовно по електронен път от един от техниците в „Хамър Форс“. Трябваше само да натисне едно копче на пулта си. Лентата автоматично се пренавиваше и беше отново готова да записва. Така техникът първи узна, че Тунг Шай докладва на Кяо Пин за пристигането на екипа в Хонконг.

 

 

Ограден от доктор Александър Фретов и доктор Сергей Петраров, Игор Тамасара се взираше през наблюдателната витрина в Лио. Всички седяха в залата, където председателят Ху и Кяо Пин бяха наблюдавали как единият брат убива другия.

— По-изплашен е, отколкото мислех — каза доктор Петраров, кимайки към витрината.

— Това е добре — промърмори замислено доктор Фретов. — Реакцията му ще бъде по-добра.

Неврологът се обърна към Игор Тамасара:

— Кога ще дойде и останалият чужденец, Игор Викторович? Жената?

— Скоро, Саша. Много скоро.

Тримата отново се загледаха в жалката фигура от другата страна на стъклото.