Гордън Томас
Гласове в тишината (10)

10.

Сутрешният пиков час бе отминал и Ли Муфанг подкара по вашингтонския Охайо Драйв, който вървеше по брега на Потомак до Хейнс Пойнт. Бяха си уредили среща с Лио там. По радиото бяха казали, че ще подухва лек ветрец. Обаче нищо не помръдваше върховете на дърветата покрай Тайдъл Бейсън и слънцето бе скрито от сива омара. Въпреки жегата, той караше с отворени прозорци, нещо като самоналожен тест на волята. Намалявайки, за да вземе дълъг и опасен завой. Ли отново погледна в огледалото. Трудно можеше да се разбере дали някой го следи.

Откакто бе излязъл от Чайнатаун, вече цял час бе карал по обиколни маршрути. Бе спирал два пъти: първия път в банката, за да прибере доларите, прехвърлени му от Кяо Пин, а втория път — за да вземе двата първокласни самолетни билета до Пекин. За тях бе платил в брой с част от парите.

Минавайки под железопътния мост над Потомак, той пак провери дали отстрани няма спряна някоя кола. Подлезът бе чудесно място, ако трябваше да го поеме нова опашка.

Досега Шаойен трябва да е стигнала до Хейнс Пойнт. Не я бе инструктирал да взема предохранителни мерки като него. Нямаше смисъл: ако някой я подозираше, значи знаеха твърде много. Бе се обадил на Лио по обществения телефон във фоайето на банката. Лио го бе попитал дали знае къде е Шаойен, Гласът му бе разтревожен, което беше добре. Ли му бе обещал, че като се видят, всичко ще му обясни.

Той пак хвърли поглед в огледалото. Имаше само няколко коли, тръгнали като него към Хейнс Пойнт, и те вероятно бяха туристи. Пътят на Лио бе по-дълъг, така че Ли имаше време. Той отби до тротоара и се протегна. Ризата му бе мокра, а край главата му моментално бръмнаха мушици. Някъде в далечината се чуваше ревът на самолети, кацащи и излитащи от Националното летище. Той отвори жабката и извади кутията изстуден чай, която бе оставил там. Чаят се бе стоплил и имаше вкус на метал. Ли хвърли празната кутия на задната седалка и продължи нататък.

Малко след дванадесет часа на обед пристигна на паркинга на Хейнс Пойнт. Бе почти празен. Колата на Шаойен бе вече паркирана в отсрещния ъгъл. Тя се бе облегнала на задницата, облечена в прилепнала пола и блузка. Кожата й бе леко загоряла, но не по оня здравословен начин, по който загаряха жените от родното му място край делтата на Яндзъ.

Ли гледаше как буикът на Лио влиза в паркинга и спира до колата му. Над главите им един 737 слизаше към летището. Постоянният грохот от въздушния трафик щеше да попречи на евентуалния подслушван. Като допълнителна мярка, той настрои радиото на музикална станция.

Разпъждайки енергично мушиците около главата си, Лио отвори вратата. Докато сядаше до него на предната седалка. Ли усети миризмата на пот.

— Защо не си затвориш прозорците? — изпъшка Лио.

— Докато климатикът охлади, ще мине доста време.

— Бих пийнал с удоволствие една студена бира, приятелю — каза Лио с провлечения си акцент, който Ли винаги разбираше с усилие.

— Съжалявам, Лио, нямах време да взема нищо. — Английският на Ли беше точен като на библиотекар.

Лио примижа към него.

— Каза, че ще ми обясниш защо Шаойен не е вкъщи — каза той и се оригна.

— Защото е ей там. До шевито.

Лио погледна и видя облегналата се на колата Шаойен.

— Какво прави тя тук? — попита той изненадано и отново се оригна.

— Точно за това искам да говоря с теб — отвърна тихо Ли. Той сви вежди и внимателно погледна Лио. — Сестра ми не ти ли каза?

— Какво да ми каже? Че е бременна ли, или какво? — изсмя се Лио с хрипкавия смях на дебел човек.

— Щеше ли да има някакво значение това за теб, ако беше?

— Не-е. Наистина би ми било приятно. Хлапе с нейното тяло и моя ум… — Той отново хвърли поглед през паркинга. Дори и оттук се виждаше как зърната й сякаш се мъчат да прободат плата на блузата.

— Не, не е бременна — каза тихо Ли. — По-лошо.

— По-лошо? За какво става въпрос, приятелю?

Ли проследи с поглед вана на „Юнайтед Парсълс“, който тъкмо влизаше в паркинга. Жената зад волана бе на средна възраст и на главата си имаше фирмена шапка. Избра си място по средата на разстоянието между Шаойен и неговата кола. Той се пресегна и увеличи радиото. По него вече говореха за предстоящото посещение на президента в Манила. Ли отново погледна Лио внимателно и заговори:

— Сестра ми те обича, Лио. И доколкото разбирам, ти също я обичаш?

— Да, но…

— Обичаш ли я толкова, че да се ожениш за нея? — попита внезапно Ли.

— Да се оженя ли? Господи, никога всъщност не съм мислил…

— Това е единственият начин, по който мога да й помогна.

— Гласът на Ли Прозвуча още по-напрегнато. — Визата на сестра ми изтече. Опитах се да я продължа, но ми отказаха. Вчера полицията дойде да я търси в бара. Казаха, че ако не напусне страната в срок от двадесет и четири часа, ще я арестуват. И след като отиде в затвора, пак ще я депортират. Хванах един адвокат и той ми каза, че всичко това било, за да се отърват от незаконно пребиваващите, и че единственият начин, по който сестра ми може да избегне това, бил да се омъжи за някой американски гражданин.

Ли направи бавно и печално движение с ръка. Шофьорката на вана ядеше сандвич, вперила поглед право пред себе си. Вашингтон бе пълен със самотни жени като тази. Той се извърна към Лио.

— Сестра ми те обича — прошепна той. — Преди теб не е имала никой. Ние, китайците, много внимаваме на кого отдаваме чувствата си. Това важи особено за китайките.

Лио пак погледна нататък. Шаойен изглеждаше така, сякаш е плакала. Заля го вълна на познато усещане. Ако бяха женени, тя щеше да бъде негова по двадесет и четири часа в денонощието. Сексът сигурно щеше да бъде още по-невероятен.

— Брак, а?… Не мислиш ли, че по-напред би трябвало да питам нея? Искам да кажа…

— Китайският обичай повелява най-възрастният мъж от семейството да урежда тия въпроси — прекъсна го Ли бързо.

Лио погледна към Шаойен. Защо не? Двамата бяха прекарали чудесни мигове. Освен това. Бог му е свидетел, обичаше я.

Той кимна:

— Добре, приятелю… и се радвам, че ще имам за шурей такъв човек като теб.

Ли се усмихна.

— Не шурей, а брат. Защото аз те обичам като брат… приятелю! Той се наклони към Лио и го прегърна.

— Добре — каза Лио. — За два часа мога да уредя разрешително. Но това означава, че и двамата трябва да минем през обичайните медицински прегледи, а за това би могло да отиде ден, а може би и два.

— Твърде дълго, братко! Дотогава Шаойен ще бъде депортирана!

— Господи, не мога да преобърна цялата система! — възрази Лио.

Ли бръкна под таблото и извади портфейла с двата самолетни билета. Продължавайки да се усмихва, той му го подаде.

— Считай го като част от сватбения ми подарък — каза Ли с официален тон. От джоба на панталоните си извади пачка пари. — А ето и втората част. Две хиляди долара. За медения ви месец.

Той тикна парите в ръцете на Лио и помаха на Шаойен. Тя се отлепи от колата и тръгна към тях, лениво поклащайки пътническа чанта в ръка.

— Не разбирам — каза Лио, стиснал портфейла в едната ръка и парите в другата.

Ли му се усмихна.

— Имаш право да ползваш отпуск, нали? Ще го използваш, за да отидете със сестра ми до Пекин и там да сключите брак по китайските традиции, който ще регистрирате и в американското посолство. След това се връщате тук с жена ти и продължавате медения си месец. Като госпожа Лио Шраг, тя ще бъде американска гражданка точно като теб. Първата в семейството! Ще вдигнем голяма сватба.

Той отново се наклони към Лио и го прегърна. През рамото му видя Шаойен да се усмихва, а жената зад волана на вана ядеше ябълка.

— Леле, приятелю! — възкликна Лио, освобождавайки се от прегръдката. — Ама ти всичко си организирал!

— За сестра си всичко бих направил. А отсега нататък и за теб — отвърна Ли напълно искрено.

Шаойен отвори вратата отзад и хвърли чантата на седалката. Наведе се напред и бегло целуна Ли по бузата, а Лио по устните, плъзвайки езика си в устата му.

— Кога тръгваме? — попита Лио.

— Днес, след два часа. Утре сутринта ще сте в Пекин. Ще се обадя на нашите да уредят формалностите по женитбата.

— Ами виза? — попита Лио.

— Нямаш проблем. Семейството ни е много влиятелно. Ще ти подпечатат паспорта в Пекин.

— Но на мен ще ми трябват дрехи…

— Тук има всичко. Шаойен кимна към чантата. — А в Пекин и двамата ще си купим нови дрехи.

Тя се изкиска и каза нещо на мандарин на Ли. Той се засмя:

— Сестра ми казва, че на меден месец много дрехи не били необходими.

— Спиш в самолет — каза Шаойен. — После ти голям и силен за меден месец!

— Окей-докей — каза Лио щастливо.

Докато Ли палеше колата, той напъха билетите в единия джоб, а парите — в другия.

Във вана на „Юнайтед Парсълс“ агентката от ФБР зад волана заговори със спокоен глас в ларингофоните. Името й беше Марджъри, беше разведена и баба.

— Направих няколко хубави снимки.

Фотоапаратът бе монтиран в ъгъла на предното стъкло и се задействаше дистанционно. Всичко, което трябваше да направи, бе да натисне един бутон в края на кабел, прекаран през кормилната колонка.

— Към тях обаче имаме само откъслечни звукове — оплака се Сонг, един от агентите отзад.

— И ще минат дни, докато ги напасваме със снимките — добави другият агент, Тенг, сваляйки слушалките си.

Сонг попита шофьорката:

— Да познаваш случайно жената или оня другия?

— Не. Но днес съм за първи ден по този случай — отвърна Марджъри и запали двигателя. — Тръгват. Жената остави колата си на сектора за дълъг престой, сякаш няма да я пипа дълго време.

— Ще се обадя и ще накарам да изпратят някой да я провери — каза Тенг.

Поддържайки дистанцията, Марджъри отново подкара по Охайо Драйв зад колата на Ли.

 

 

Кяо Пин вече бе провел два телефонни разговора.

С първия предупреди всички гранични пунктове да увеличат вниманието си. Да се обръща внимание особено на онези, които казват, че са туристи. Чуждите агенти обичаха най-много да се прикриват зад туризъм или образователни програми. Мортън, разбира се, сигурно щеше да изпрати някой, но дори и той нямаше да може да промени нещата. Никой нямаше да може.

Втория телефонен разговор той проведе с Хонконг, където в един блок на Хенеси Роуд го очакваше Тунг Шай. Бе инструктирал Великия дракон на Триадата да предупреди хората си да проведат подобно наблюдение на летищата и пристанищата на Хонконг. След това двамата обсъдиха какво трябва да се направи от Триадата, за да се засили брожението срещу Америка.

Сега се канеше да се обади за трети път. Вицепремиерът на Русия — Олег Казенко, бе натоварен да отговаря за бившия съветски флот. През онзи следобед, прекаран в абсолютно недостъпния цюрихски щаб на „Креди Сюис“, той бе научил, че Казенко е от монголски произход. Монголците се бяха прехранвали с плячкаджийство много преди хан Кублай да опъне палатките си край Забранения град. Пазарлъкът им бе продължил чак до вечерта и най-накрая бе сключен. Всеки път, когато изпращаха с тайна мисия някоя подводница от класа „Тайфун“ в сметката на Казенко в „Креди Сюис“ щяха да бъдат превеждани два милиона долара.

Кяо Пин погледна часовника си. В Москва вече наближаваше полунощ, но Казенко сигурно още бе зад бюрото си в кабинета, точно под огромния купол на Съвета на министрите в Кремъл. Оттам новите управници на Русия страхливо управляваха и използваха всяка възможност да напълнят джобовете си със секретна информация. Оттатък вдигнаха слушалката на второто позвъняване. Кяо Пин веднага затвори, изчака точно пет секунди и отново набра. Тази пауза позволяваше на Казенко да задейства заглушителната си уредба. След срещата в Цюрих модерният уред бе доставен в Москва чрез куриер. От службата за техническо обезпечаване на Кяо Пин му бяха казали, че този апарат е толкова добър, че може да устои дори на американските уреди за премахване на заглушаването.

— Хубаво Време, вицепремиер — каза Кяо Пин, когато оттатък отново вдигнаха слушалката.

— При нас вали сняг — влезе в тона му гласът от Москва.

Размяната на тези думи означаваше, че заглушителят работи.

Кяо Пин мина направо на въпроса:

— Трябва да ми организирате още една доставка. Но този път лодката трябва да остане в района по-дълго, като след това откара товара на юг, където ще го прехвърли на една джонка срещу провинция Фучжян.

От другата страна последва мълчание. Казенко сигурно гледаше картата и пресмяташе колко да иска.

— Много е близо до Тайван. Американците имат там проследяваща спътникова станция. Рискът ще бъде много по-голям от преди. Такава трябва да бъде и цената. — Вицепремиерът като че ли не можеше да скрие алчността в думите си.

— И аз така си помислих. На сметката ви ще бъдат преведени шест милиона щатски долара. Една трета веднага, а остатъкът — при приключване на задачата.

— Седем милиона. Две трети веднага. Една трета при приключване.

Кяо Пин въздъхна:

— Добре. — Нямаше време за пазарлъци. — Този път ще изпратиш тайфуна по северния маршрут, под полярния лед и оттам в Японско море. Между Корея и южния японски остров тя ще изплува и ще остане на повърхността колкото да даде възможност на американските спътници да я засекат. После ще продължи до Куиндао. Ще уредя работите така, че вашият капитан да получи по-нататъшните инструкции там. Той обаче трябва да знае колкото е възможно по-малко. Можете да му кажете, че това е учение с участието на двата ни флота.

— Товарът ще бъде ли придружаван от някого?

Кяо Пин сви рамене. Тъй или иначе Казенко щеше да научи. А по такъв начин можеше да се прикрие и китайското участие в това, ако Казенко разбере, че е бил съучастник.

— Да. От няколко ваши съотечественици.

— Кои са те?

Кяо Пин смръщи вежди, но гласът му остана безизразен:

— Това са професор Тамасара и неговите помощници.

 

 

С кацнали на носа очила президентът четеше бележките, които Так му бе приготвил относно това на кого какво да каже и защо.

Британският посланик, маститият доайен на дипломатическото тяло във Вашингтон, беше първият страничен човек, който трябваше да научи строго пазената тайна: истинската причина за спирането в Хонконг и насърчителния отговор на председателя Ху.

По време на постоянните влизания и излизания от Овалния кабинет президентската секретарка — Мадлен Мастърс, си оставаше безмълвна фигура в ъгъла, записваща всичко, което се произнесе. Преди всичко правеха запис на заглушения разговор на президента с американския Посланик в Токио — Хършъл Линкълн. Президентът бе инструктирал посланика да поиска незабавна аудиенция от императора, за да му разкаже всичко. Подкрепата на императора бе едно от най-важните неща.

— Хърш, не искам война, не искам търговска война, нито каквато и да било друга война с Япония или с който и да било — бе записала Мадлен Мастърс думите на президента.

Мракът се сгъстяваше над Розовата градина, а темпът не намаляваше. Так непрекъснато въвеждаше и извеждаше хора — неспокойна и неуморна фигура, кръстосваща безшумно по килимите, винаги готов да говори с президента, но никога от негово име.

Между срещите и телефонните разговори президентът сваляше очилата и разтъркваше носа си, хапвайки по малко полуготова храна. След това работата отново го поемаше. Пътуването до Тексас на някаква неофициална среща бе отложено, посещението във Флорида — отменено. Една филмова премиера с благотворителна цел предизвика изпъшкване от президента и там бе изпратен вицепрезидентът.

— Темата е космически войни — каза Так.

Президентът се усмихна.

— Да им каже, че сме готови по-скоро да обявим война на марсианците, отколкото на Японците! — Той се изправи, протегна се и раздвижи врата си, както му бе казал доктор Баркър. — Нещо друго? Ама че дълъг ден!

— Имате среща в седем часа с Бил Гейтс. Иска да ви запознае какво са открили от Лангли досега за това кой, кой е в Хонконг и Манила.

Так се обърна към стената с телевизионните екрани.

— Искате ли да видите как се е отразил тежкият ви ден на клюкарите? Марти казва, че при тях новината за вашето пътуване е на първо място. Втора тема били петнадесетте секунди слава на Хърб Баркър. Глобъл Нюз са направили снимки как вкарват Тод Харпър в магнитографа. Все е някаква промяна от обичайното му „строй се, преброй се“ в предния ни двор.

Президентът се намръщи.

— Въпреки това, Харпър ме безпокои. По-умен е от обикновено дрънкало. Ако подуши какво готвим, така ще ни подпали къщата, че не знам къде ще се дяваме.

— Не се безпокойте. Точно затова Марти му замаза очите с тоя магнитограф.

Шефът на „Личен състав“ отиде до телевизорите и ги включи.

 

 

В бункера, в който се помещаваше контролният център, Игор Тамасара извършваше последните приготовления за поредния експеримент.

В центъра на пода, с външен кожух, направен от пресована и боядисана в черно стомана, бе жиротронът, монтиран на плоска вагонетка. Релсите й изчезваха зад плъзгаща се врата. Отстрани имаше по един капак, който даваше възможност за достъп до вътрешните части. Късата цев, прилична на огромен телеобектив, бе точно фокусирана и насочена към тесен отвор в стената, разположен от едната страна на наблюдателния прозорец. Уредите за управление се намираха откъм задната част на машината. Операторът бе седнал на предвидената за него подвижна седалка. До него се бе изправил Игор Тамасара.

Той се обърна към един от техниците, който държеше в ръце прищипани към пластмасова подложка листове.

— Трябва да намалим размерите на машината, обаче без никаква загуба на мощност.

Техникът запрехвърля листовете.

— Енергийният спад пак ще си остане същият спрямо изминатото разстояние — съобщи накрая той.

— Колко време ви е необходимо, за да извършите умалението?

Техникът пак започна да прелиства листовете.

— Два месеца…

— Имате на разположение две седмици!

— Да, другарю професор. — Техникът знаеше, че е безсмислено да спори.

Игор Тамасара заповяда да опразнят експерименталната зона.

На километър и половина от него доктор Фретов докладва, че в зоната вече няма никой, с изключение на предвидените като опитни зайчета хора. Джипът му изчезна зад хълма, под който беше скрит центърът за аутопсия със залите си и помощник патолозите.

Игор Тамасара застана до доктор Петраров, срещу наблюдателното прозорче. Избраната за експеримента сграда бе защитена от чували с пясък и варели с вода.

— Активирай полусинхрона — заповяда Игор Тамасара.

Операторът на жиротрона щракна малък обръщач. Тамасара и доктор Петраров отидоха до монтираните в стената екрани. Скритите в сградата камери осигуряваха прекрасна видимост върху всеки от опитните хора във всяка килия имаше електрически звънец.

Доктор Петраров кимна към екрана:

— Имаме двама казахи, мъж и жена. Трима от сектата Мяо. Един мюсюлманин и съпругата му, също мюсюлманка. Един от общността Хан и един будист. Това беше най-доброто, което можах да намеря от неврологична гледна точка, за да видим отражението върху различните етнически групи. Все пак ще можем да съберем доста полезни данни, докато пристигнат онези чужденци.

— Изглеждат много спокойни — забеляза Игор Тамасара.

— Дали сме на всеки малка доза транквилант. Това изобщо няма да окаже никакъв ефект върху резултата — каза доктор Петраров.

— Полусинхрон на пълна мощност — докладва операторът.

Доктор Петраров натисна един бутон в стената, за да задейства звънците. На екрана затворниците започнаха да изпълняват дадените им инструкции. Будисткият монах седна по турски — традиционната му поза за молитви. Мюсюлманската двойка разви една рогозка и двамата се сгушиха един в друг. Представителят на общността Хан застана до прозореца и се загледа навън в сгъстяващия се мрак. Казахът и казахката закрачиха из килията. Тримата Мяо започнаха да говорят оживено помежду си.

— Започни алфа-блок от четиридесет. Подсъзнателно захранване на импулс едно цяло и пет — заповяда Тамасара.

Цевта на жиротрона започна да се премества хоризонтално. Пълната тишина се нарушаваше само от щракането при преминаване през зададените положения. Този от общността Хан изведнъж стисна главата си с ръце и изкрещя. Секунда след това се строполи на земята и се затърчи, стенейки високо. После и будистът се наклони напред.

Игор Тамасара се обади с напрегнат глас:

— Намалете на тридесет! Захранващ импулс едно нула!

Семейството мюсюлмани лежаха проснати на земята. Казахът и казахката бяха паднали един върху друг. Най-сетне и тримата Мяо паднаха по лице на земята.

— Спри импулса! — викна Тамасара.

Ужасната тишина бе нарушена от доктор Петраров:

— Игор Викторович, проблемът сигурно е в…

— Знам къде е проблемът! Жиротронът все още не може да контролира съзнанието им по отношение на обичайните всекидневни дела! Виновни са проклетите токови резонанси, Сергей Николаич! Пробива клетъчната мембрана на мозъчните клетки, разрушава влакнестата обвивка и цялата структура на клетката.

Потискайки с огромно усилие внезапно избухналия си гняв, Тамасара отново се обърна към екраните. Войници изкарваха труповете от килиите. Той се извърна към един техник:

— Кажи на доктор Фретов, че искам лично той да проведе аутопсиите и протоколът от всяка една да бъде на бюрото ми до довечера!

Техникът изхвръкна от бункера.

Поуспокоил се малко, Игор Тамасара продължи лекцията си към доктор Петраров:

— Докато не уравновесим двата токови резонанса до нула, този проблем винаги ще съществува. Ще можем да убиваме с жиротрона, но не и да контролираме! — Кимна към машината. Техниците тъкмо закачваха вагонетката към малка дизелова дрезина, която щеше да го изтегли обратно в работилницата. — Трябва да направим така, че резонансът да работи на подходящ режим. Без това не можем да гарантираме контрол над съзнанието.

Доктор Петраров леко го докосна по ръкава. В гласа му прозвуча възбуда:

— Помните ли онзи доклад, Игор Викторович? Онзи, който ни изпратиха от КГБ преди няколко години? Вие току-що бяхте дошли в 97 и ние всички се притеснявахме, че американците са преди нас в тази насока.

Игор Тамасара смръщи вежди.

— Спомням си, че някои се притесняваха наистина. Но аз не.

— Да, разбира се — промърмори доктор Петраров бързо. — Но в доклада се споменаваше, че единственият учен на ЦРУ, който би могъл да бъде заплаха за нас, е неврологът Баскин.

— Е, и?

— В следващия доклад КГБ споменаваше, че Баскин или е напуснал, или са го уволнили от ЦРУ.

— И? КГБ предложи ли му работа? — попита Тамасара иронично.

— Нямам представа, Игор Викторович. Просто искам да ви кажа, че трябва да намерим Баскин.

Тамасара се изсмя и впери леден поглед в помощника си.

— И как смяташ да го направим? Баскин може да е умрял. Или спокойно да си живее живота в някое кътче на Съединените щати. Може да е сменил името си. Може да е направил каквото си поиска и да е отишъл където си поиска! А аз тук имам на разположение по-малко от три седмици! Не цял живот! Няма да си губя времето…

— Прочетете това — каза доктор Петраров тържествуващо.

Той извади от джоба си лист хартия и го подаде на Игор Тамасара.

— Какво е това? — попита Тамасара.

— Медицински доклад, написан от дъщерята на Баскин миналата година, разглеждащ възможностите на токовите резонанси да лекуват рак. Това е чиста теория, разбира се…

Игор Тамасара преглеждаше документа, а доктор Петраров продължи:

— Тази доктор Кейт Баскин работи в монреалския университет „Маджил“. Няма нищо по-лесно да проверим дали баща й е жив и ако да, къде се намира понастоящем.

Игор Тамасара прочете доклада още веднъж, този път по-бавно. Наистина беше теория. Идеята бе, че токовите резонанси могат да попречат на формирането на ракови образувания в човешкото тяло, като се даде възможност на съзнанието да упражни мощен контрол върху генно заложения механизъм на злокачественото образувание. Аргументът бе добре изложен и показваше не само задълбочени познания по клетъчна хистология, но също и по теория на мозъчните вълни. В края на документа, в приложена препечатка от уважаваното списание Ултрамолекулярна медицина, Кейт Баскин отдаваше дължимото на по-ранните изследвания на баща й.

Игор Тамасара погледна замислено доктор Петраров.

— Вие сте прав, Сергей Николаич. Дайте да видим дали тоя Колин Баскин е жив каза тихо.

Той отиде до стенния телефон и набра директния номер на Кяо Пин.

 

 

В заседателната зала на „Хамър Форс“ на приземния етаж професорът продължаваше да говори на екипа за Пекин. Дани и оперативните агенти слушаха внимателно. За Томи лекцията бе научно изложение на психическото натоварване, което скоро всички щяха да изпитат. Въпреки че работеше рамо до рамо с професора, Анна почти изпита разочарование, когато разбра, че лекцията е към своя край.

— … Аксиома е в поведенческата психология, че никой не „притежава“ собствената си идентичност. А това важи с още по-голяма сила във вашата работа. Всеки от вас принадлежи към околната среда, която го захранва. Но за да оцелеете в Китай, вие трябва — дебело подчертавам, — трябва да възприемете психологическата идентичност на китаеца. Физически не можете. Но можете и трябва да мислите като тях. Това означава да сте парадоксални като тях. — Той направи пауза, поглеждайки всекиго в лицето, като че ли търсейки потвърждение, че ще направи именно така, както казва професорът. — Помогнете! Те са майстори в селското стопанство, но трябва да внасят зърно от чужбина. Имат най-старите музикални традиции в света, но сега пишат най-лошата музика. Обичат децата до полуда, но обявиха за престъпници онези семейства, имащи повече от едно дете. Превърнаха един човек — Мао, в бог, а сега го плюят. Те са възхитителни и непредсказуеми, весели и ограничени, скромни и измамни, верни и продажни, садистични и нежни. Ако сте способни да разберете всичко това, вие ще успеете да се придвижите малко напред в разбирането на китайския начин на мислене.

Той рязко спря и без да каже дума, излезе с твърда крачка от залата. Дани се изправи и започна да раздава билетите за дългия полет до Хонконг.