Светозара Давидкова
Главен изпълнителен директор (2)

— Някои го наричат „мечта“… — Единствената светлина, която се прокрадваше през прозрачните завеси на стаята, идваше от оранжевата улична лампа отвън. — Други го наричат „цел“…

Мъжът вдигна глава и продължи с рязък тон:

— Аз го наричам „център“. Защо да използвам скапани, неясни понятия? — Той отпи останалата на дъното на чашата глътка коняк. — „Мечта“ казва влачещият се по течението човек. „Цел“ казва някой с по-ясни идеи и с точно начертана пътека. Но това, за което аз говоря… — Той тресна празната чаша на масата — то е нещо друго. То е средата, то е ядрото, към което човек е така привлечен, че всичко в него започва да кръжи около този център — и мислите му, и действията му, и всяка проклета малка частичка живот в него е устремена натам. Когато някой има център, ето това е мигът, в който човекът и мечтата наистина стават едно. — Той се обърна и изкрещя — Не ме докосвай! Ти нямаш идея за какво говоря, ти никога няма да имаш! — И блъсна ръката, понечила да прегърне раменете му.