Джефри Дивър
Осъдени на тишина (4)

IV. Гробът на момичето

1:00 след полунощ

Пътувайки край нивите под бледата луна, мъжът и жената в нисана си мислеха за вечерта в дома на дъщеря им в Инид, прекарана точно толкова неприятно, колкото и бяха очаквали.

Когато заговориха обаче, те не споменаха нищо за бедняшката каравана на децата, за неумитото си най-малко внуче, за това, как чорлавият им зет изчезна в разхвърляния заден двор, за да си пийне тайно уиски. Не, те говореха само за времето и за непознатите пътни знаци, край които минаваха.

— Тази есен ще има много дъждове. Ще станат наводнения.

— Възможно е.

— Имаше нещо за пъстървата в Минесота. Четох някъде.

— Пъстърва ли?

— Имам предвид лоши валежи. Остават само пет мили до Стъки. Я виж. Искаш ли да се спрем?

— Бива. Само за едно кафе. Погледни какъв вятър — леле! Дано си затворил прозорците вкъщи. Може да хапнем и по едно парче пай.

— Затворих ги.

— Миналия път ги беше забравил — остро му припомни съпругата. — Не ми се ще пак да пострада някоя лампа. Знаеш колко са скъпи тия тристепенни крушки.

Хариет се бе оплакала, че електрическата компания ги заплашваше пак да им изключи тока. Майката скришом й бе пъхнала своите скъпоценни двайсет долара, докато миеха чиниите.

— Е — рече съпругът. — Какво става тука?

— Какво има?

— Искат да ме спрат. Полицейска кола.

— Спри тогава.

— Точно това и правя — сопнато отвърна той. — Има ли смисъл да удрям рязко спирачка. Точно това правя.

— А какво си сторил?

— В нищо не съм се провинил. Карах с петдесет и седем мили мри ограничение петдесет и пет и това по правилник изобщо не е нарушение.

— Добре де, спри край шосето.

— Спирам. Ще се успокоиш ли? Доволна ли си?

— Я виж — изненада се жена му, — колата я кара някаква полицайка!

— Има ги много такива сега. Знаеш това. Нали гледаш „Ченгета“. Дали да сляза, или те ще дойдат тука?

— Може би — рече жената, — по-добре е ти да отидеш при тях. Направи си тоя труд. Ако се колебаят дали да те глобят, така може и да се откажат.

— Имаш право. Но въпреки това все още не разбирам какво съм направил. — И усмихвайки се предразполагащо, съпругът слезе от нисана и тръгна към полицейската кола, вадейки портфейла от джоба си.

 

 

Докато Лу Ханди откарваше патрулната кола навътре в житната нива, прорязвайки пътека сред високите класове, той си припомни друга нива — онази от преди обяд, близо до кръстовището, където кадилакът ги бе ударил странично.

Той си спомняше сивото облачно небе. Усещането на ножа в ръката си. Напудреното лице на жената; тъмните бръчки под грима й, пръскащите я капчици кръв, когато забиваше ножа в мекото и тяло. Погледа в очите й с отчаяние и мъка. Невероятният писък, преминал в задавено пъшкане. Като от животно.

Тя бе умряла по същия начин, както и двойката в нисана преди малко. Мъжът и жената сега лежаха в багажника на полицейската кола, която той в момента караше. По дяволите, и двете двойки си заслужаваха да пукнат. Те имаха нещо, което трябваше да принадлежи на Лу Ханди. Колите им. Кадилакът и нисанът. Сутринта Ханк и Рут бяха видели сметката на неговия шевролет. А тази нощ просто двамата с Прис не биваше да продължават с крадената полицейска кола. Нямаше друг начин. Той се нуждаеше от нова кола. Трябваше да я има.

И когато Лу Ханди си вземеше това; което му се полагаше, когато си начешеше крастата, той бе най-доволният човек на земята.

Сега той закара полицейската кола, вонята на барут и кръв, на петдесет ярда навътре в полето. Утре щяха да я намерят, но това нямаше значение;. Тогава двамата с Прис ще са напуснали щата, летейки над тексаско-мексиканската граница, на стотина фута във въздуха, право към Сан Идалго.

Ехей дръж се здраво… Дявол да го вземе, вятърът беше жесток, тласкаше колата и шибаше житни класове в предното стъкло с шумен тропот.

Ханди слезе от колата и притича обратно към шосето, където Прис седеше на шофьорското място на нисана. Бе захвърлила полицейската униформа и сега носеше пуловер и джинси. На Ханди му се искаше повече от всичко на света да смъкне тия джинси и евтините найлонови бикини, каквито тя винаги носеше, и да я опъне направо върху капака на колата. Да стиска конската й опашка с дясната си ръка, както обичаше да прави.

Но той само се метна на седалката до нея и й кимна да потегля. Тя хвърли цигарата си през прозореца и даде силно газ. Колата стремително напусна банкета, направи остър завой в обратна посока и се понесе с шейсет мили в час.

Движеха се натам, откъдето току-що бяха дошли. На север.

Изглеждаше лудост, наистина. Но Ханди се гордееше с това, че е невероятно ексцентричен и смахнат и че въпреки всичко се оправя в живота. В действителност тяхната посока на пътуване имаше смисъл — защото там, където отиваха, беше последното място, за което на някого би хрумнало да ги потърси.

Както и да е, мислеше си той, майната му дали е лудост, или не. Беше си го наумил. Там, обратно, той имаше цел. Лу Ханди трябваше да си вземе дължимото.

 

 

Завещанието от Хайлигенщат, написано от Бетовен през 1802 година до братята му, документира неговото отчаяние от прогресиращото оглушаване, което след десетилетие и половина става пълно.

Мелани Чаръл знаеше това, защото Бетховен беше не само нейният духовен наставник и образец, но и чест посетител в музикалната й стаичка, където той, разбира се, можеше да чува, също като нея. Неведнъж те увлекателно разговаряха за музикалната теория и композиция. И двамата съжаляваха за съвременната тенденция на отдалечаване от мелодията и хармонията. Това тя наричаше „лекарствена музика“ — фраза, с която Лудвиг бе напълно съгласен.

Сега Мелани седеше във всекидневната на своята къща, вдишваше дълбоко, мислейки си за великия композитор и се чудеше дали не е пияна.

В барчето на мотела в Кроу Ридж тя си бе наляла две брендита в компанията на офицер Уайтинг и някои от родителите на заложничките. Франсес се свърза с майката и бащата на Мелани в Сейнт Луис и им каза, че тя е добре. Утре те щяха да се върнат веднага след операцията на Дани и щяха да се отбият в Хебрън при нея. Тази новина, кой знае защо, обезпокои Мелани. Дали й се искаше те да се отбият или не? Тя не можа да реши и затова изпи още едно бренди.

После Мелани отиде да се сбогува с момичетата и техните родители.

Близначките бяха заспали, Кийли бе будна, но се държеше хладно с нея — макар Мелани добре да знаеше, че настроенията на децата са непостоянни като времето; утре или вдругиден момиченцето щеше да се отбие в малкия й кабинет в училището и щеше да се просне върху безупречно подреденото й бюро, за да й покаже последните си любими комикси. Емили беше, естествено, в невероятно украсена и женствена нощница и спеше дълбоко. Шанън, Бевърли и Джослин се намираха в центъра на вниманието. В момента, обградени с много обич и нежност, те бяха бодри и нахакани и тя виждаше от жестовете им, че представяха инцидента във вид, който самата Мелани не можеше да понесе. Дори се бяха нарекли „Десетката от Кроу Ридж“ и се канеха да си поръчат тениски с такъв надпис. Едва по-късно щяха да осъзнаят реалността, чувствайки отсъствието на Сузан. Но засега, защо не? Освен това, въпреки опасенията, които тя бе споделила с Дьо л’Епе за политиката на Глухите, всъщност членовете на тази общност бяха доста жилави.

Мелани каза лека нощ на всички, отказвайки десетина предложения да прекара другаде нощта. Никога досега не бе жестикулирала толкова често израза „не, благодаря“ както тази вечер.

Сега се намираше в своя дом. Прозорците и вратите бяха заключени. Тя запали малко тамян, изпи още едно бренди — от къпини, лекарството на баба й против схващане, и сега седеше в коженото си кресло, мислейки си за Дьо л’Епе… е, добре, Артър Потър. Разтри ожуленото място на дясната си ръка от жицата, с която я бе вързал Брут. Беше си сложила стереослушалките на ушите и бе надула Четвъртия концерт за пиано на Бетовен до такава степен, че скалата за силата на звука бе червена от край до край. Това бе забележително произведение от така наречения „втори период“ на Бетовен, когато той композира „Еротика“, когато разбира и се измъчва от загубата на слуха си, но преди напълно да оглушее.

Докато сега слушаше концерта, тя се питаше дали Бетовен го е писал, предчувствайки бъдещите години на влошаваща се глухота, дали не е включил определени акорди и динамичност, така че един глух старец да може поне да схване душата на произведението — защото, въпреки че имаше пасажи, които тя изобщо не можеше да чуе (навярно леки и нежни като дим, предполагаше тя), страстта в музиката идваше от изразителните ниски ноти, с две ръце удряйки по басовите клавиши, като темата извиваше надолу подобно на ястреб, хвърлящ се върху плячка, а тимпаните и струнните инструменти в оркестъра сякаш внушаваха оптимистичния дух на концерта. Усещане за галопиране.

Тя само можеше да си представи, чрез вибрации и ноти и проследяване на партитурата, около една четвърт от концерта. Сега си мислеше, както обикновено, че душата си би дала да може да чуе цялото произведение.

Поне веднъж, преди да умре.

По време на втората част тя хвърли поглед навън и видя как някаква кола се спира, подминавайки нейната къща. Стори й се малко необичайно, защото тук рядко минаваха коли. Улицата беше без изход и Мелани познаваше всички жители наоколо и колите, които те караха. Тази й бе непозната.

Тя смъкна слушалките и се приближи до прозореца. Видя, че колата с двама души в нея бе паркирана пред къщата на Албъртсънови. Това също бе странно, защото знаеше, че семейството отсъства за една седмица. Взря се в колата. Двамата мъже — не ги виждаше ясно, а само като силуети — слязоха и минаха през портата на семейство Албъртсън, изчезвайки зад високия плет, обграждащ двора им, точно срещу нейната къща. После Мелани си спомни, че семейството притежаваше няколко котки. Може би приятели идваха да нахранят котките, докато съпрузите ги нямаше. Тя се върна на дивана, седна и отново си сложи слушалките.

Да, да…

Музиката, поне това, което тя можеше да чуе, колкото и ограничени да бяха звуците, й носеше невероятно успокоение. Повече отколкото брендито, компанията на родителите на ученичките й или мислите за непонятния и непонятно привличащия я Артър Потър. Успокояваше я по един магически начин от ужаса на този ветровит и мрачен юлски ден.

Мелани притвори очи.

 

 

1:10 след полунощ

Капитан Чарли Бъд се бе състарил значително през изминалите дванайсет часа.

Потър се вгледа в него под измамливата флуоресцентна светлина в тясната шерифска служба на Кроу Ридж, която се намираше до търговския център на градчето. Бъд вече не изглеждаше така млад и свеж. И както при всички останали, на лицето му бе изписано отвращение.

Както и съмнение. Защото те нямаха представа дали е имало Юда и ако наистина бе така, кой можеше да бъде. Бъд и Потър седяха край бюрото срещу Дийн Стилуел, който се бе надвесил над телефона и кимаше мрачно. После той подаде слушалката на Бъд.

Тоби и Хенри Лебоу току-що бяха пристигнали след лудешко каране от летището. Компютрите на Лебоу вече бяха включени; те изглеждаха като неотделима част от самия него. Самолетът на Анджи бе направил завой в обратна посока някъде над Нашвил и я очакваха да пристигне в Кроу Ридж след половин час.

— Така — рече Бъд, затваряйки телефона. — Ето подробностите. Не са никак хубави.

Двете полицейски коли, отвели Ханди и Уилкокс, се бяха отправили към главното управление в Клемънтс, на около десет мили в южна посока. Някъде след Кроу Ридж първата кола, шофирана от жената, по всяка вероятност Присила Гъндър, ударила спирачка толкова внезапно, че оставила двайсетфутови следи от занасяне и свалила от платното втората кола отзад. Изглежда жената е извадила пистолета си и е застреляла полицая до нея, както и онзи зад себе си, убивайки ги моментално.

От криминалния екип на местопрестъплението предполагат, че Уилкокс, във втората кола, си е отключил белезниците с ключа, подхвърлен му от Присила и е сграбчил пистолета на полицая, седящ до него. Но тъй като бил двойно окован, според инструкциите на Потър, той се забавил при бягството си по-дълго време, от планираното. Застрелял полицая до себе си, но шофьорът скокнал от колата и гръмнал един куршум в лицето на Уилкокс, преди Ханди или приятелката му да го улучат в гръб.

— Уилкокс не бил убит на място — продължи. Бъд, приглаждайки косата си, сякаш, присъствието на Стилуел Караше всеки да прави това. — Той успял да се измъкне и пропълзял до първата кола. Някой — предполагат, че е бил Ханди — го довършил с един изстрел в челото.

В съзнанието Потър чува: „Убиваш, когато хората не правят това, което трябва. Убиваш слабите, защото те ще те завлекат на дъното. Какво лошо има в това?“

— Ами детектив Фостър? — попита Потър.

— Била намерена край открадната кола на една миля от дома си. Съпругът й казал, че тя излязла десетина минути след като й се обадили по телефона за инцидента. Предполагат, че онази Гъндър й е сигнализирала да спре край шосето, взела е униформата, като откраднала и полицейската й кола. Предварителният криминален оглед показва, че някои от отпечатъците са на Гъндър.

— Какво още има, Чарли? Кажи ни. — Потър виждаше изражението на лицето му.

Бъд се поколеба.

След като истинската Шарън Фостър се съблякла по бельо, приятелката на Ханди й запушила устата и й сложила белезници. После използвала нож. Не е било необходимо. Но го е сторила. Направеното от нея не било никак приятна гледка. Жената не умряла веднага.

— И после е подкарала колата към мястото на обсадата — гневно процеди Потър — и най-безцеремонно се измъкна с Ханди.

— Накъде са тръгнали? — попита Лебоу. — Все още ли се движат на юг?

— Никой няма представа — каза Бъд.

— Те са с полицейска кола — рече Стилуел. — Няма да е трудно да бъдат открити.

— Имаме разузнаващи хеликоптери — заяви Бъд. — Цели шест.

— О, той вече е сменил колата — промърмори Потър. — Да се провери всеки рапорт за кражба на кола в Централен и Южен Канзас. Каквато и да е.

Тоби рече:

— Двигателят на колата ще се задържи топъл за около три часа. Хеликоптерите дали имат инфрачервени камери?

— Три от тях имат.

Лебоу замислено каза:

— По какъв маршрут биха се отдалечили най-бързо по това време? Той сигурно знае, че скоро ще тръгнем по петите им.

В иначе безцветния, чисто служебен кабинет, върху един шкаф се кипреха пет саксии с ярки, червени цветя, най-свежите стайни растения, които Потър бе виждал никога. Стилуел се въртеше край стенна карта на района.

— Той може да кара направо към шосе 35 — тук е бариерата за пътна такса, което ще го отведе на североизток. Или по 81, насочвайки се към I-70.

— А как мислите — попита Бъд, — ако поеме по 81 чак до Небраска и после по 29?

— Да — продължи Стилуел, — това е дълъг път, но така ще го отведе нагоре към Уинипег. Вероятно.

— Това за Канада не беше ли само димна завеса? — обади се Тоби.

— Не знам — рече Потър, чувствайки, че сякаш е попаднал на шахматист, който би могъл да бъде или гросмайстор, или изобщо да не знае как се движат фигурите. Той стана и се протегна, защото доста се бе схванал.

— Единственият начин да го открием, ако нямаме късмет, е да разберем как, по дяволите, той го направи? Хенри? Каква бе хронологията?

Лебоу натисна своите клавиши. Започна да изрежда:

— В девет и трийсет вечерта капитан Бъд каза, че е имал обаждане от своя дивизионен командир за жена детектив, която накарала Ханди да се предаде преди няколко години. Намирала се в Ел Дорадо, Канзас. Командирът се чудеше дали да изпрати жената до мястото на инцидента. Капитан Бъд обсъди въпроса с агент Потър и бе взето решение тази детективка да дойде на място.

— В девет и четирийсет вечерта жена, представила се като детектив Шарън Фостър, се обади от своята служебна кола и съобщи, че ще пристигне на мястото на инцидента до десет и трийсет или десет и четирийсет.

— В десет и четирийсет и пет жена, представяща се за детектив Шарън Фостър, облечена в униформа на канзаската щатска полиция, пристигна на местопроизшествието и започна преговори с лицето Ханди.

— Чарли — попита Потър, — кой беше този началник?

— Тед Франклин, от Втори отдел. — Той вече бе грабнал телефона и набираше номера.

— Командирът Франклин, моля… спешен случай е… Тед? Обажда се Чарли Бъд… Не, не, няма новини. Ще те свържа с високоговорителя. — Чу се прищракване и в стаята се разнесе атмосферен шум. — Тед, тук при мен е половината ФБР. Агент Потър ръководи случая.

— Здравейте, господа — чуха гласът на Франклин.

— Добър вечер, командире — каза Потър. — Опитваме се да проследим какво се случи. Помните ли кой ви се обади тази вечер за Шарън Фостър?

— И аз се мъча да си спомня, сър. Беше някакъв полицай. Откровено казано, не се заслушах толкова в името му, колкото в това, което имаше да казва.

— Значи беше мъж, така ли?

— Да, мъж беше.

— Той ли ви каза за детектив Фостър?

— Точно така.

— Познавахте ли я преди това?

— Чувал бях за нея. Била много енергична. С добра репутация като посредник.

Потър го попита:

— Значи й се обадихте след разговора с този полицай, така ли?

— Не, първо се свързах с Чарли в Кроу Ридж, за да разбера дали всички вие сте съгласни. После й се обадих.

— Следователно — рече Стилуел — някой е подслушал разговора ви с нея и е стигнал до детектив Фостър точно когато тя е тръгвала.

— Но как? — попита Бъд. — Съпругът й казал, че е излязла десет минути след обаждането. Как би могла приятелката на Ханди да стигне там за толкова кратко време?

— Тоби? — попита Потър. — Има ли начин да се провери за подслушватели?

— Командир Франклин — попита Тоби, — проверяван ли е кабинетът ви за скрити микрофони?

Чу се подхилкване.

— Не. Не по начина, който имате предвид.

— Тоби се обърна към Потър:

— Можем да го проверим и да видим дали няма нещо. Но това ще ни даде само отговорите „да“ иди „не“. Няма начин да се разбере кой и кога е получил съобщението.

Ала не, мислеше си Потър, Бъд е прав. Просто не е имало никакво време Присила Гъндър да стигне до дома на Фостър след обаждането от Франклин.

Лебоу каза вместо всички тях.

— Това изобщо не прилича на история с подслушване. Освен това кой би се сетил да сложи микрофонче в кабинета на командир Франклин?

Стилуел рече:

— Изглежда така, сякаш всичко е планирано предварително.

Портър се съгласи.

— Този, който ви се е обадил, командир Франклин, изобщо не е бил полицай. Бил е съучастник на Ханди. А момичето вероятно е чакало през цялото време край къщата на детектив Фостър, докато онзи — който и да е той — ви се е обаждал.

— Това означава, че някой е знаел за истинската Шарън Фостър — рече Бъд. — Че Ханди й се е предал. Кой би могъл да знае това?

Последва тишина, докато всички тези умни мъже в стаята мислеха какви начини има да се разбере нещо за полицейски преговори в миналото — чрез новините, чрез компютърна база данни или с помощта на предател вътре във ведомството.

Лебоу и Бъд първи се сетиха.

— Ханди!

И Потър току-що бе стигнал до същия извод. Той кимна.

— Кой би знаел това по-добре от самия Ханди. Нека да се върнем малко назад. Той е хванат в капан в скотобойната. Подозира, че няма да получи своя хеликоптер или ако му го дадем, ще го проследим до другия край на земята — със или без специалното му разрешение М-4 — и затова той се свързва със своя съучастник за Фостър. Съучастникът вика момичето и те планират бягството. Но Ханди не е могъл да се обади по подвижния телефон. Щяхме да го чуем. — Потър затвори очи и мислено се върна към събитията от тази вечер. — Тоби, ония кодирани съобщения, за които ти се чудеше… Ние си помислихме, че са на Тримейн и на канзаския спасителен отряд. Дали не са били на някой друг?

Младият мъж подръпна пробитото си ухо, после измъкна няколко компютърни дискети от найлоново пликче. Подаде ги на Лебоу, който пъхна едната в своя лаптоп. Тоби се надвеси и натисна клавиши. На компютърния екран бавно се появи графичното изображение на две препокриващи се синусоиди.

— Те са две! — обяви той и очите му заблестяха от откритието. — Две различни честоти. — Той вдигна глава. — И двете са предназначени за силите на реда. И са двустранно кодирани.

— И двете ли са на Тримейн? — гласно се почуди Потър.

Тед Франклин попита какви са честотите.

— Четиристотин трийсет и седем мегахерца и четиристотин и осемдесет цяло и четири десети — отвърна Тоби.

— Не — каза Тед Франклин. — Първата е на спасителния отряд. Втората не е полицейски сигнал на щата. Не знам чия е.

— Значи Ханди е имал и друг телефон в скотобойната? — попита Потър.

— Не телефон — рече Тоби. — Трябва да е било радио. А четиристотин и осемдесет често е запазена честота за федерални операции, Артър.

— Така ли? — Потър размисли над това, после каза: — Но радио не е било намерено на местопроизшествието, нали?

Бъд се разрови в едно черно куфарче. Той намери списъка с веществените доказателства, намерени на мястото на инцидента и при арестуването.

— Няма радио.

— Може да са го скрили, предполагам. Има хиляди кътчета и процепи в подобно място. — Потър се сети нещо. — Има ли някакъв начин да се прослушат предаванията?

— Не сега. Може да се извърши триангулация при сигнал в реално време. — Тоби отговори така, сякаш Потър бе попитал дали може да вали сняг през юли.

— Командир Франклин — попита агентът, — нали на вас се обадиха по телефона? От онзи мним полицай? Не беше ли от радиопредавател?

— Беше по телефон наистина. Не беше от радио. Това винаги може да се познае.

Потър замълча и се загледа в едно от цветята. Бегония ли беше? Обички ли? Мариан се занимаваше с градинарство.

— Значи Ханди се е обадил по радиото на господин Хикс, който после се е обадил на командира Франклин. След това Хикс се е обадил на приятелката на Ханди и й е дал сигнал да пресрещне Сузан Фостър. Тоби?

Очите на младия агент проблеснаха разбиращо. Той щракна с пръсти и се изправи.

— Прав си, Артър — отвърна той на въпроса, който Потър се канеше да му зададе. — Да проверим всички входящи обаждания до вашия кабинет, командир Франклин. Имате ли нещо против?

— Не, разбира се. Аз също искам да пипнем тоя тип.

— Имате ли пряк телефон? — попита Тоби.

— Да, имам, но половината от обажданията идват чрез централата на отдела. И когато вдигна телефона, не знам как ми се обаждат.

— Ще ги проверим всичките — невъзмутимо каза Тоби.

Кой ли е съучастникът на Ханди, питаше се Потър.

Тоби помоли:

— Хенри? Заявка за съдебно разпореждане, ако обичаш.

Лебоу напечата една и я подаде на Потър и след това повика на екрана „федералния указател на съдийските служби“. Потър позвъни на съдия от областния съд на Канзас. Обясни за молбата. Макар и в дома си и в този час, съдията се съгласи да подпише заповедта въз основа на фактите, които Потър му представи; той бе гледал Си Ен Ен и му беше известно всичко за инцидента.

Като член на адвокатската колегия на Колумбийски окръг и Илинойс, Потър подписа заявката за съдебно разпореждане. Тоби я изпрати по факса на съдията, който си сложи подписа и веднага я изпрати обратно. После Лебоу потърси в друг указател името на главния адвокат на телефонната компания. Съдебното разпореждане бе връчено чрез факс на адвоката в дома му. Последва телефонен разговор с него и пет минути по-късно исканите файлове бяха приети от компютъра на Лебоу.

— Добре, командир Франклин — рече Лебоу, преглеждайки сведенията на монитора си, — доколкото виждам, днес е имало седемдесет и седем обаждания във вашата служба, трийсет и седем от които към личния ви телефон.

— Изглежда сте зает човек — каза Потър.

— Ох. Семейството ми може да го потвърди.

Потър попита кога е било обаждането за Фостър.

— В около девет и трийсет.

— Нека да сложим диапазон от двайсет минути — рече Потър.

Лебоу зачука по клавишите.

— Намалихме ги на шестнайсет — каза той. — Така вече е по-използваемо.

— Ако Ханди е имал радио — обади се Бъд, — какъв би могъл да бъде обхватът му?

— Добър въпрос, Чарли — рече Тоби. — Това стеснява още повече нещата. Ако е от стандартните полицейски серии, предполагам, около три мили. Нашият господин Хикс сигурно трябва да е бил съвсем близо до мястото на инцидента.

Потър се надвеси над екрана.

— Не познавам никой от тези градове, освен Кроу Ридж, а оттам изобщо няма обаждания към вас, командир. Чарли, я погледни. Кажи ни кое се намира наблизо.

— Хайсфорд е на около шестнайсет мили. Билингс е още по-далече.

— Това е обаждане от жена ми — обясни Франклин.

— А какво ще кажете за това? Триминутен разговор от Таунзенд до вашия кабинет. Толкова ли време разговаряхте с полицая, командир Франклин?

— Горе-долу, да.

— Къде е Таунзенд?

— Точно до Кроу Ридж — каза Бъд. — Големичък град е.

— Можеш ли да ни откриеш адреса? — Бъд попита Тоби.

Сведенията от телефонната компания не съдържаха адреси, но след едно обаждане до нейния компютърен център посочи телефонен автомат.

— Между шосе 236 и булевард „Рузвелт“.

— Това е главното кръстовище — каза обезсърчено Стилуел. — Ресторанти, хотели, бензиностанции. А този булевард води към две междущатски шосета. Всеки е можел да се обади, и то пътьом за някъде.

Потър гледаше петте червени растения. Той изведнъж вдигна глава и се пресегна към телефона. Но това бе странен жест — внезапно той се спря, изглеждайки за момент смутен, сякаш бе направил сериозен гаф на някакъв официален прием. Ръката му се смъкна от слушалката.

— Хенри, Тоби, тръгвайте с мен. Ти също, Чарли. Дийн, би ли останал тук да държиш фронта?

— Разбира се, сър.

— Къде отиваме? — попита Чарли.

— Да поговорим с човек, който познава Ханди по-добре от нас.

 

 

2:00 след полунощ

Той се чудеше как да известят за своето присъствие.

Отстрани на входната врата имаше съвсем обичаен бутон на звънец. Потър погледна Бъд, който сви рамене и го натисна.

— Стори ми се, че чух нещо отвътре. Като звънец. Защо ли?

Потър също бе чул нещо. Но той бе забелязал и някакво червено просветване вътре, зад дантелената завеса.

Нямаше отговор.

Къде ли е тя?

Потър понечи да извика: „Мелани?“ И когато се сети, че това би било напразно, той вдигна юмрук, за да потропа. Поклати с глава и на този жест и отпусна ръка. Виждайки светлините в безжизнената къща, той усети внезапно безпокойство и повдигна края на сакото си към своя „Глок“. Лебоу забеляза движението на ръката му, но нищо не каза.

— Почакайте тук — каза Потър на тримата мъже.

Той бавно тръгна по тъмната веранда на викторианската къща, надничайки в прозорците. Изведнъж той се спря, виждайки боси стъпала и неподвижни крака, изтегнати на кушетка.

Вече съвсем разтревожен, в паника, той бързо завърши обиколката си по верандата. Но не можеше изобщо да я зърне — освен неподвижните й крака. Той почука силно по прозореца, извика името й.

Нищо.

Тя би трябвало да усеща вибрацията, мислеше си той. А и се виждаше червената проблясваща светлина — „звънецът“ — откъм входа, който тя би трябвало да вижда.

— Мелани!

Той извади пистолета си. Натисна прозореца. Беше залостен.

Трябва да го направиш.

Лакътят му блъсна силно стъклото и поток от късове се изсипа на паркета вътре. Потър протегна ръка, отключи прозореца и се покатери през него. Изведнъж се вледени, когато видя фигурата — самата Мелани, да се изправя, уплашено ококорила очи към неканения гост, влизащ през прозореца. Тя запремига сънливо и ахна.

Потър вдигна ръце към нея, сякаш се предаваше, с ужасен израз на собственото си лице при мисълта как навярно я е стреснал. И въпреки това той бе много по-озадачен от друго: Защо, по дяволите, тя си бе сложила стереослушалки?

 

 

Мелани Чаръл отвори вратата и покани посетителите си вътре.

Първото нещо, което Потър видя, бе голям акварел на цигулка, заобиколена от сюрреалистични половини и четвъртини разноцветни ноти.

— Извинявай за прозореца — бавно каза той. — Можеш да си го удържиш от данъците.

Тя се усмихна.

— Добър вечер, госпожице — каза Чарли Бъд. Потър я запозна и с Тоби Гелър и Хенри Лебоу. Тя погледна от вратата навън към колата, паркирана по-надолу, към двамата мъже, застанали зад един плет, които гледаха към нейния дом.

Той видя израза на лицето й. Каза й:

— Това са наши.

Мелани се намръщи. Потър обясни:

— Двама полицаи. Изпратих ги тук по-рано тази нощ, за да те наглеждат.

Тя поклати неразбиращо глава, питайки защо.

Потър се поколеба.

— Да влезем вътре.

С мигащи светлини отвън спря кола на полицейското управление на Хебрън. Анджелин Скапело, с уморен вид, макар и вече не изцапана със сажди, слезе и бързо изкачи стълбите. Кимна на всички и подобно на своите колеги от оперативния екип, тя не се усмихваше.

Къщата на Мелани притежаваше домашен уют. Плътни завеси. Ухание на тамян. Стари гравюри, много от тях на класически композитори, висяха по стените, покрити с раиран тапет в зелено и златно. Най-голямата гравюра бе на Бетовен. Стаята бе пълна със старинни маси и красиви вази в стил „модерн“. Потър си помисли с известно смущение за своя собствен апартамент в Джорджтаун, едно занемарено жилище. Бе престанал да се занимава с него преди тринайсет години.

Мелани носеше сини джинси и черен пуловер от кашмир. Косата й вече не бе несръчно заплетена, а бе свита на кок. Синините и раните по лицето и ръцете й доста изпъкваха, както и кафявите петна от дезинфектантите. Потър се обърна към нея и се помъчи да се сети за думи, изискващи подчертани движения на устните.

— Лу Ханди е избягал.

Тя отначало не разбра. Когато той го повтори, очите й се разшириха от ужас. Тя понечи да жестикулира, после спря безпомощно и грабна купчина листове.

Лебоу докосна ръката й.

— Можеш ли да пишеш на машина? — Той имитира клавиатура.

Тя кимна. Той отвори двата си компютъра, включи ги на текстообработващи програми и ги нареди един до друг. Потър седна при единия, а Мелани — при другия.

— Къде е отишъл? — изписа тя.

— Не знаем, ето защо дойдохме при теб.

Мелани бавно кимна.

— Убил ли е някого при бягството? — Тя изписа това, гледайки към Потър.

Той кимна.

— Уилкокс — онзи, когото наричаш Невестулка — е бил убит. А също и полицаи.

Тя отново кимна намръщено, правейки си изводи от това.

— Трябва да те помоля за нещо, което може да не искаш да направиш — написа Потър.

Тя погледна бележката и напечата:

— Вече съм преживяла най-лошото. — Ръцете й танцуваха над клавиатурата без нито една грешка.

Бог компенсира за недъзите.

— Искам да се върнеш в скотобойната. Мислено.

Пръстите й се поколебаха над клавишите и тя само кимна.

— Ние не разбираме някои неща за инцидента. Ако можем да ни помогнеш в това, струва ми се, ще успеем да се досетим къде е отишъл той.

— Хенри — каза Потър и стана. — Извикай досието му и хронологията на събитията. Какво знаем за него?

Лебоу започна да чете, но Потър рече:

— Не, нека просто разсъждаваме.

— Той е умно момче — предложи Бъд. — Създава впечатление на простак, но е хитър.

Потър добави на клавиатурата:

— Прави се на глупав палячо, но това е по-скоро поза според мен.

— Аморален е — изписа Мелани.

— Да.

— Опасен — предложи Бъд.

— Нека да отидем и по-далече.

— Той е зъл — написа тя. — Олицетворение на злото.

— Но какъв вид зло?

За момент последва тишина. Анджи написа:

— Студена смърт.

Потър кимна и каза на глас:

— Точно така. Лу Ханди е ледено зло. А не страстно зло. Нека не забравяме това.

Анджи продължи:

— Не е садист. Тогава щеше да е страстен. Той не чувства нищо от болката, която причинява. Ако изпитваше нужда от болка или смърт, той би причинявал болка или смърт. Например, да ослепи заложничките.

Потър се надвеси и написа:

— Следователно той си прави хитри сметки.

— Е, и? — подкани го Бъд.

Потър поклати глава.

— Да, той е пресметлив. Но ти си прав, Чарли, какво означава това?

Мъжете спряха да говорят, защото пръстите на Мелани заиграха над клавиатурата. Потър застана близо до нея, докато тя пишеше. Пръстите му леко докоснаха рамото й и му се стори, че тя се облегна на дланта му. Тя написа:

— Всичко, което той прави, е с някаква цел. Той е от малкото хора, които не са тласкани от живота; той самият е движеща сила.

Анджи написа:

— Контрол и владеене на положението.

Потър откри, че ръката му се облегнала върху рамото на Мелани. Тя наведе бузата си към нея. Може би това стана случайно, когато тя обърна главата си. А може би не.

— Контрол и целенасоченост — рече Потър. — Да, точно това е. Напиши го, Хенри, за да го види тя. Всичко, което той днес направи, има някаква цел. Макар и да изглеждаше произволно. Уби Сузан — за да стане ясно, че е съвсем сериозен. Поиска осемместен хеликоптер, но почти без проблем предаде повечето от заложничките. Защо? За да ни ангажира. За да удължи времето, давайки възможност на своя съучастник и на приятелката си да подмамят истинската Шарън Фостър. Той е носел телевизор, кодиран радиопредавател и оръжие.

Анджи се надвеси, за да напише:

— Тогава каква е била целта му?

— Ами да избяга — изсмя се Бъд. — Какво друго? — Той се наведе и с два пръста изписа: „Да избяга“.

— Не!! — написа Мелани.

— Правилно! — извика Потър и кимайки, посочи към нея. — Бягството изобщо не е било най-важната му цел. А как би могло да бъде? Фактически той се е оставил да бъде хванат в капан. Имало е само един полицай по следите му след катастрофата с кадилака. Те тримата са могли да го нападнат от засада, да му вземат колата и да избягат. Защо изобщо човек би се оставил да бъде хванат в капан?

— По дяволите — рече Бъд, — случва се плашлив заек да хукне право към лисичата дупка, без да мисли. — Той послушно изчука това с един пръст.

— Но той мисли — написа Мелани. — Не бива да го забравяме. И не е плашлив.

— Изобщо не е плашлив — вметна Анджи. — Нали помните стресовия анализ на гласа.

Потър кимна към Мелани, усмихна се и отново й стисна рамото.

Спокоен, сякаш си купува кафе в квартална закусвалня.

Младата учителка написа:

— Нарекох го Брут. Но всъщност той прилича на пор.

Бъд продължи:

— Е, щом е като пор, тогава той би се скрил в дупката си само ако знае, че изобщо не е хванат в капан. Ако е имал план за бягство.

Мелани напечата:

— Когато най-напред влязоха в скотобойната, един от другите каза, че оттук няма изход. А той отвърна: „Няма значение. Няма никакво значение“.

Потър кимна и започна да разсъждава:

— Можел е да избяга, но не, той е рискувал, като се е отклонил към скотобойната и се е оставил да бъде обкръжен. Но това изобщо не е било риск, защото е знаел, че може да се измъкне. Имал е оръжия, имал е и радио, по което да се обади на своя съучастник, за да съставят някакъв план за бягство. Може би вече е бил измислил заменянето на Фостър от неговата приятелка. Той написа: — Мелани, кажи ни какво точно се случи, когато ви хванаха.

— Видяхме катастрофата — написа Мелани. — Той убиваше ония хора.

— Беше ли спокоен?

— Много. Правеше го, без изобщо да бърза — написа Мелани с мрачно лице.

Потър разгърна една карта.

— По кой път минахте?

— Не познавам пътищата. Минахме край някаква радиостанция, край ферма с много крави. — Тя сбърчи чело за момент, после посочи маршрута по картата. — Може би оттук.

— Затворът е на около деветдесет мили южно от скотобойната — написа Потър. — Тримата са карали на север дотук, ударили са се с кадилака ей тук, взели са микробуса и са карали по целия този път дотук. — Той очерта маршрут, минаващ доста близо до скотобойната, а после се връщаше в обратна посока.

Мелани написа:

— Не. Ние отидохме право в скотобойната. Това ми се стори странно. Той като че ли знаеше къде се намира тя.

— Но ако е отишъл право там — каза Потър, — кога сте минали край летището?

— Не сме минавали — обясни тя.

— Значи предварително е знаел за него. Когато той ми искаше хеликоптер, той е знаел, че има летище само на две или три мили нагоре по шосето. Откъде е знаел?

Бъд написа:

— Съучастникът му — господин Хикс — му е уредил да излети оттам.

— Обаче — Лебоу пишеше със същата скорост, с която говореше — ако е било само на няколко мили оттам и ако го е чакал самолет или хеликоптер, защо изобщо е отишъл в скотобойната?

— Защо? — промърмори Потър. — Хенри, кажи ми какво знаем. Да започнем с това, което е носел със себе си.

Носиш ключ, вълшебен меч, пет камъка и гарван в клетка.

— Той е влязъл в скотобойната със заложници, оръжия, туба с бензин, муниции, телевизор, радиостанция, комплект инструменти…

— Инструментите, да — каза Потър, докато Лебоу пишеше. Той се обърна към Мелани. — Видя ли го да ги използва?

— Не — отвърна Мелани. — Но аз бях повечето време в кланицата. Спомням си, че към края те вървяха наоколо и оглеждаха машините и инсталациите. Помислих си, че хвърлят носталгичен поглед на мястото, но може и да са търсили нещо.

Потър щракна с пръсти.

— Дийн ни каза нещо подобно.

Лебоу прегледа хронологията на инцидента. Той прочете:

— Шест и четирийсет следобед. Шериф Стилуел докладва, че негов полицай е наблюдавал как Ханди и Уилкокс претърсват фабриката и проверяват вратите и съоръженията. Причина — неизвестна.

— Добре. Така. Нека се спрем за малко на инструментите. Те са от нещата, които е имал при влизането си там. А ние какво му дадохме?

— Само храна и бира — рече Бъд. — О, и парите.

— Парите! — извика Потър. — Всъщност той изобщо не поиска пари.

Анджи написа:

— И дори не се опита да се пазари за петдесетте хиляди. Защо?

— Има само една причина човек да не иска пари — изписа Лебоу. — Защото има повече, отколкото са му нужни.

Потър кимаше развълнувано.

— В сградата има скрити пари. През цялото време това е било част от плана му — да се отбие в скотобойната и да ги прибере.

— Ето защо е носел инструменти — да измъкне парите оттам, където са били скрити — успя да напечата Бъд. Потър кимна.

— А откъде са дошли те? — почуди се Тоби.

— Той е обирджия на банки — кисело рече Бъд. — Това е една от възможностите.

— Хенри — рече Потър, — я се разтършувай и намери сведения за последния му обир. С палежа.

След пет минути Лебоу успя да открие вестникарските съобщения и обобщи:

— Хванали са Ханди с двайсет хиляди, откраднати при нападението на Земеделско търговската банка в Уичито.

— Правил ли е палежи преди това?

Лебоу прегледа материалите от новините и собственото си досие на Луис Ханди от шестнайсет страници.

— Няма предишни палежи.

— Тогава защо е предизвикал пожар? — изписа Потър.

— Той винаги действа с цел — напомни Анджи.

Мелани кимна изразително, после потрепери и затвори очи. Потър се запита какъв ли ужасен спомен бе нахлул в мислите й. Агентът и Бъд се спогледаха, и двамата с вдигнати вежди.

— Да, Чарли, точно така. — Потър се надвеси над клавиатурата.

— Той изобщо не е имал намерение да ограби онази банка. Бил е там, за да я изгори.

Лебоу четеше досието му.

— И той е застрелял съучастника си в гръб, когато са били пипнати от полицията. Навярно за да не може никой да открие какво всъщност е правил там.

— Но защо го е направил? — изписа Бъд.

— Дали го е наел някой? — запита Потър. Лебоу кимна.

— Разбира се.

— И този, който го е наел — рече Потър, — му е платил много пари. Много повече от петдесет хиляди. Ето защо той не се сети да ни поиска пари. Бил е вече богат. Хенри, свържи се с базата данни на акционерното дружество и ми намери документите за банката.

Лебоу изпълни молбата му и не след дълго започна да преглежда клаузите на корпорацията, разпоредбите и регистрираните ценни книжа на банката.

— Доста е ограничен достъпът на информация. Но въпреки това се знае, че директорите са също така и членове на дружеството. Ето ги: Клифтън Бърбанк, Станли Л. Пул, Синтия Гролш, Хърман Галахър. Пощенските им кодове са близо един до друг. Всички са около Уичито. Бърбанк и Галахър живеят в самия град. Пул живее в Огъста. Госпожа Гролш е в Дърби.

Нито едно от имената не говореше нещо на Потър, но всеки един от тия хора можеше да има някаква връзка с Ханди. Например злоупотребил касиер, бивш служител, който е бил уволнен, отритната любовница на някой от директорите. Но Артър Потър предпочиташе да разполага с прекалено много възможности, вместо да няма ни една.

— Чарли, кои хотели са близо до телефонния автомат, откъдето господин Хикс се е обадил на Тед Франклин? В Таунзенд?

— О, те са цял куп. Най-малко четири-пет. „Холидей Ин“, „Рамада“, мисля и един „Хотел 6“ и някакъв местен. „Таунзенд Мотър Лодж“. Може би още един или два.

Потър каза на Лебоу да започне да се обажда.

— Разбери дали някой от директорите се е регистрирал в хотелите днес или дали там се е регистрирал някой от тези градове.

След пет минути имаха вече отговор. Тоби щракна с пръсти. Всички, освен Мелани, го погледнаха.

— Някой се е регистрирал от Дърби, Канзас. Като Синтия Гролш.

— Твърде голямо съвпадение — промърмори Потър, вземайки слушалката. Той се представи и поговори малко с администратора на хотела. Накрая той поклати мрачно глава и попита:

— А коя стая? — Надраска на един лист „Холидей Ин“, стая 611. На служителя каза: — Не. И не споменавайте за това обаждане. — Той затвори и потупа по листа. — Може това да е нашият Юда. Хайде да отидем там и да поговорим, Чарли.

Мелани погледна листа. Лицето й замръзна.

— Кой? Кой е това? — Очите й пламтяха. Тя рязко се изправи и грабна кожено яке от една закачалка.

— Остави ги те да се разправят с това — рече Анджи.

Мелани стрелна Потър с гневен поглед. Тя написа:

— Кой е?

— Моля те. — Потър я хвана за раменете. — Не искам нищо лошо да ти се случи.

Тя бавно кимна, съблече якето и го провеси на рамото си. Приличаше на авиаторка от трийсетте години.

Потър каза:

— Хенри, Анджи и Тоби да останат тук. Ханди знае за Мелани. Той може да дойде. — На нея рече: — Ще се върна скоро. — После бързо се отправи към вратата — Хайде, Чарли.

След като двамата излязоха, Мелани се усмихна на Анджи, Лебоу и Тоби. Тя написа:

— Чай? Кафе?

— За мен не — рече Тоби.

— Не, благодаря. Искаш ли да си поиграеш на пасианс? — Лебоу извика играта на компютъра.

Тя поклати глава.

— Ще си взема един душ. Беше тежък ден.

— Разбирам.

Мелани изчезна и след малко чуха шума от течаща вода в банята.

Анджи се залови със своя рапорт за инцидента, докато Тоби започна да играе компютърна игра на своя лаптоп. След петнайсет минути Тоби бе унищожен от извънземни. Той се изправи и се протегна. Погледна над рамото на Хенри Лебоу, направи предложение за една от картите и започна да крачи из всекидневната. Хвърли поглед към ниския шкаф, където бе оставил ключовете за служебната кола. Нямаше ги там. Той отиде до входа и погледна навън към празната улица. Защо, зачуди се той, Потър и Бъд са тръгнали с две отделни коли към „Холидей Ин“?

Но скоро престана да мисли за такава банална подробност и отново се залови да се сражава с извънземни.

 

 

2:35 след полунощ

В „Холидей Ин“ бе имало хавайска вечер.

От радиоуредбата все още се разнасяше китарен звън, а по шиите на нощните служители висяха полинезийски пластмасови гирлянди от цветя.

Агент Артър Потър и капитан Чарлс Бъд минаха между две изкуствени палми и взеха асансьора за шестия етаж.

За разлика от преди, Бъд, като истински служител на реда, изглеждаше абсолютно самоуверен; този път Потър се чувстваше неловко. Последното разбиване на врата, в което агентът бе участвал, беше при ареста на престъпник, облечен тогава в тюркоазен костюм и сребриста полиестерна риза на цветя, следователно това бе станало някъде около 1977 година.

Той си спомни, че не биваше да стои пред вратата. Какво друго? Успокои се, като погледна Бъд, който имаше лъскав черен калъф за белезници на колана си. Самият Потър никога не бе закопчавал истински заподозрян, а само доброволци при тренировките в полигона на Куонтико.

— Ще отстъпя това на тебе, Чарли.

Бъд учудено вдигна вежди.

— Ами, разбира се, Артър.

— Но ще те подкрепям.

— О. Добре.

Двамата мъже измъкнаха пистолетите си от кобурите. Потър отново сложи пълнител — за втори път тази нощ и три години след един инцидент, когато се бяха наложили сериозни действия.

Пред стая 611 те се спряха и размениха погледи. Посредникът кимна.

Бъд почука съвсем дружелюбно. Бе съвсем хладнокръвен.

— Да? — обади се дрезгав глас. — Кой е там?

— Чарли Бъд. Може ли да отвориш за малко? Току-що открих нещо интересно.

— Чарли? Какво има?

Предпазната верига се смъкна, ключалката изщрака и когато Роланд Маркс отвори вратата, той се оказа пред дулата на два еднакви автоматични пистолета: единият неподвижен, другият потрепващ, а предпазителите и на двата бяха свалени.

 

 

— Синтия е директор на кредитната организация, наистина. Но е само формален пост. Всъщност аз ръководя нещата. Записахме го на моминското й име. Синтия в нищо не е виновна.

Заместникът на главния прокурор можеше да твърди каквото си искаше, но единствено от съдебните заседатели зависеше как ще бъде решена съдбата на жена му.

Вече нямаше ругатни и закани. Маркс сега се правеше на откровен. Очите му бяха зачервени и влажни и Потър, който не чувстваше нищо друго, освен презрение, го гледаше право в очите.

Бяха му изчели какви са правата му. С него бе свършено и той го знаеше. Затова бе взел решение да им съдейства. Неговите показания се записваха на същия онзи касетофон, който той бе пъхнал на Бъд по-рано през деня.

— И какво точно си правел с кредитите и спестяванията? — попита Потър.

— Давах лоши кредити на самия себе си. Ами, на фиктивни хора и компании. После ги анулирах и задържах парите. — Той сви рамене, сякаш казваше: „Не е ли очевидно?“

Маркс, прокурорът, специализирал се в служебни престъпления, бе научил доста от своите обвиняеми: той бе измъкнал от акционерите и обществеността близо пет милиона долара — голяма част от тях, изглежда, вече изхарчени.

— Смятах, че с движенията в пазара на недвижими имоти — продължи той — част от легитимните инвестиции на банката ще дадат печалба и ще можем да прикрием дефицита. Но когато прегледах документацията, видях, че просто няма да успеем.

Корпорацията по попечителство, правителствената агенция, поемаща фалирали банкови институции, щяла да дойде и да конфискува всичко.

— И ти нае Лу Ханди да изгори сградата — рече Бъд. — За да се унищожат всички документи.

— Откъде си го познавал? — попита агентът.

Бъд изпревари Маркс.

— Ти си обвинявал Ханди преди пет години, нали? Нападението над оня магазин — инцидента, при който Шарън Фостър го е убедила да се предаде.

Заместник главният прокурор кимна.

— О, да, помнех го. Кой не би го запомнил? Хитро копеле. Той пое сам защитата си и здравата ме изпоти. За да го открия после, доста го търсих. Свързах се с офицера, отговаряш за него по време на условната му присъда, а също и с осведомители от улицата. Предложих му двеста хиляди долара, за да запали сградата като част от обир. Само че го пипнаха. Затова нямах друг избор — наложи се да сключа сделка с него. Трябваше да му помогна да избяга, иначе щеше да ме издаде. Това ми струва още триста хиляди.

— Как го измъкна? Калана е строго охраняван.

— Платих на двама надзиратели техните годишни заплати в брой, за да го направят.

— Единият от тях не беше ли убит от Ханди?

Маркс кимна.

— Там спести малко пари, нали? — попита язвително Чарли Бъд.

— Оставил си му кола с оръжията, шифрованата радиостанция и телевизора — продължи Потър. — И инструментите, с които да извади парите от скотобойната, където си ги скрил за него.

— Е, дявол да го вземе, не можехме така да оставим парите в колата. Беше твърде рисковано. Затова ги скрих и замазах в една стара тръба под предния десен прозорец.

Потър го попита:

— Какъв щеше да бъде планът за бягството?

— Първоначално бях уредил един частен самолет да го откара заедно с приятелчетата му извън Кроу Ридж — от онова малко летище до шосето. Но той изобщо не успя да стигне дотам. Катастрофира — с оня кадилак — и загуби около половин час.

— Защо взе момичетата?

— Имаше нужда от тях. Със забавянето той знаеше, че няма време да вземе парите и да успее за летището — нали полицаите вече бяха по следите му. Но нямаше намерение да тръгва без парите. Лу реши, че със заложничките вътре и с моята помощ отвън изобщо нямаше значение колко ченгета има наоколо. Той щеше да се измъкне рано или късно. Обади ми се по радиото от скотобойната и аз се съгласих да убедя посредника да му даде хеликоптер. Това не стана, но после си спомних преговорите на Шарън Фостър с Ханди преди няколко години. Открих къде се намира тя в момента и позвъних на Прис Гъндър — неговата приятелка — и й казах да отиде с кола до къщата на Фостър. После се престорих на полицай и се обадих на Тед Франклин в щатската полиция.

Потър попита:

— Значи твоето сърцераздирателно предложение да се предадеш вместо момичетата… всичко това е било театър.

— Аз наистина исках да ги измъкна. Не исках никой да умира. Разбира се!

Разбира се, помисли си цинично Потър.

— Къде е Ханди сега?

— Нямам представа. Нали трябваше да се измъкне от мястото на инцидента. Изпълних всичко, което бях обещал. Казах му да се оправя нататък сам.

Потър поклати глава. Бъд попита студено:

— Кажи ми, Маркс, как се чувства човек след убийството на онези полицаи?

— Не! Той ми обеща, че няма да убива никого! Приятелката му щеше само да сложи белезници на Фостър. Той…

— Ами другите полицаи? Конвоиращите?

Маркс втренчено гледаше капитана цяла минута и когато никаква правдоподобна лъжа не му хрумна, той прошепна:

— Не предполагах, че така ще стане. Не предполагах.

— Повикай малко охрана — рече Потър. Но преди Бъд да го направи, телефонът му звънна.

— Ало? — Той се заслуша. Очите му се разшириха. — Къде? Добре, тръгваме.

Потър вдигна вежди.

— Намерили са другата полицейска кола, онази, в която са били Ханди и приятелката му. Движи се на юг, както изглежда. Към Оклахома. В багажника е имало мъж и жена. Мъртви. Ханди и приятелката му сигурно са откраднали тяхната кола. Нямали никакви документи, затова още не се знае марката или номера. — Бъд се приближи до адвоката. Капитанът изръмжа: — единствената добра новина е, че Ханди е бързал. Умрели са бързо.

Маркс изпъшка от болка, когато Бъд го завъртя и блъсна силно в стената. Потър не направи нищо, за да го спре. Бъд първо завърза ръцете на прокурора и след това закопча с белезници дясната му китка към рамката на леглото.

— Много е стегнато — захленчи Маркс.

Бъд го метна върху леглото.

— Да тръгваме, Артър. Той има вече голяма преднина. По дяволите, досега може да е стигнал почти до Тексас.

 

 

Тя бе заобиколена от Външния свят.

И все пак не беше толкова трудно, както си бе мислила.

О, тя не чуваше двигателя и сигурно онзи шофьор й бе свирнал с клаксона, когато преди малко пресече осевата линия. Мелани Чаръл никога досега не бе карала кола. Много глухи хора шофираха, разбира се, макар че не бива, но Мелани винаги се бе страхувала. Страхуваше се не защото може да попадне в катастрофа. Тя по-скоро се боеше, че ще сбърка някъде и ще се смути. Например, да навлезе в погрешна лента. Да спре твърде далече от червения светофар или пък твърде близо. Ще се насъберат хора около колата и ще й се смеят.

Но сега летеше по шосе 677 като някой професионалист. Тя вече не притежаваше музикални уши, но имаше музикални ръце, чувствителни и силни. Пръстите й бързо се научиха да не стискат твърде силно волана и тя с пълна скорост фучеше напред.

Лу Ханди имаше цел; е, тя също имаше.

Лошото е просто, а доброто е сложно. И простото винаги печели. Накрая всичко се свежда до това. Простото винаги печели… така е според природните чакани и на теб ти е известно какви неприятности имат хората, пренебрегващи природата.

Тя караше в нощта с четирийсет мили, с петдесет, с шейсет мили в час.

Погледна надолу към таблото. Много от скалите и копчетата нищо не й говореха. Но тя позна кое е радиото. Натисна ключа и то се включи: 103.4. Поглеждайки ту към пътя, ту към радиото, тя откри кое копче е за сила на звука и го завъртя докрай. Не чуваше нищо отначало, но когато включи басовите честоти, тя чу думкане и от време на време звуци от тонове и ноти. Ниският регистър, регистърът на Бетовен. Тази част от слуха й не я бе изоставила напълно.

Може би изпълняваха Деветата му симфония и солистът изведнъж нарушаваше тишината, за да поведе певците към извисяващата се „Ода на радостта“. Това изглеждаше твърде голямо съвпадение, имайки предвид нейната мисия в момента, а и на честота 103.4 най-вероятно предаваха рап или хеви метъл. Но музиката й пращаше мощно, неудържимо пулсиране в гърдите. Това й бе достатъчно.

Ето там!

Тя спря с пронизително скърцаща спирачка на безлюдния паркинг до магазин за железария. На витрината бяха изложени точно такива стоки, каквито й трябваха.

Тухлата се вряза акуратно в стъклото и ако се бе задействала алармена система, както навярно бе станало, тя не я чуваше, затова не изпитваше особена нужда да бърза. Мелани се протегна и си избра това, което изглеждаше като най-острия нож на витрината, десетинчов касапски нож, модел „Чикаго“. Тя се върна спокойно в колата, пусна дългия нож на седалката до себе си, после включи на скорост служебната кола и бързо потегли.

Докато форсираше безшумния за нея двигател до седемдесет мили в час сред силния поривист вятър, Мелани си помисли за Сузан Филипс. Която скоро щеше да легне заспала завинаги в гроб, безмълвен и ням, какъвто бе нейният живот.

„Гробът на момичето“…

О, Сузан, Сузан… Аз не съм като теб. Не мога да бъда като теб и дори няма да те моля да ми простиш за това, макар че някога исках да го сторя. След днешния ден аз знам, че не мога да слушам въображаема музика до края на живота си. Знам, че ако ти бе жива, щеше да ме намразиш за това. Ала аз искам да чувам думи, искам да чувам потоци от изящни съгласни и гласни, искам да чувам моята музика.

Ти беше Глуха над Глухите, Сузан. Това те правеше силна, макар то да те уби. Аз останах невредима, защото бях слаба. По повече не мога да бъда слаба. Аз съм от Другите и това е положението.

И Мелани сега разбира, потресена, защо тя така добре разбира това копеле Брут. Защото тя е като него. Тя чувства точно това, което и той усеща.

О, искам да причиня болка, искам да си го върна на всички. На съдбата, отнела ми моята музика. На баща ми, кроил планове да ме държи далече от нея. На Брут и на наелия го мъж, задето ни отвлече и си игра с нас, задето ни нарани, всички до една — ученичките, госпожа Харстрон, горкичкия полицай. И разбира се, Сузан.

Колата летеше в нощта, като едната от елегантните й ръце бе на волана, а другата галеше чувствената дървена дръжка на ножа.

Божия милост, колко сладък е звукът…

Вятърът яростно шибаше колата, а отгоре — черни разкъсани облаци препускаха в студеното небе с хиляда мили в час.

Спасил клетница като мен.

Загубих се, но намерих пътя.

Сляпа бях, но прогледнах.

Мелани пусна ножа на седалката и стисна волана с две ръце, слушайки как мощният басов ритъм резонира в нейните гърди. Предполагаше, че вятърът вие ожесточено, но, естествено, това тя никога не можеше да знае със сигурност.

Значи пече ще си бъдеш вкъщи.

Никога.

 

 

Бяха на три мили от Кроу Ридж, препускайки на юг, когато Бъд изведнъж се изправи и чудесната му стойка стана още по-безупречна. Той врътна глава към Потър.

— Артър!

Агентът на ФБР трепна.

— Разбира се. О, по дяволите!

Колата рязко спря на шосето, перпендикулярно на движението.

— Къде е, Чарли? Къде?

— На половин миля в тази посока — извика Бъд, посочвайки надясно. — Онази отбивка, която току-що подминахме. Оттам е прекият път. Ще ни отведе право на мястото.

Артър Потър, иначе досадно предпазлив шофьор, взе завоя с голяма скорост и за малко да се обърне в канавката, но успя да овладее занасянето на колата.

— О, Господи — промърмори Бъд, ядосвайки се не на лудото шофиране на Потър, а на собствената си глупост. — Как не се сетих досега.

Потър също се гневеше на самия себе си. Разбра къде се намира Ханди. Изобщо не бе на юг, а се бе отправил точно обратно за своите нари. Всички останали веществени доказателства от скотобойната бяха прибрани от полицията. Но на местопроизшествието не бяха намерили нито кодираното радио, нито парите. Те бяха още там, скрити. Стотици хиляди долари.

Докато караше приведен над волана, Потър помоли Бъд да се обади на Тоби в къщата на Мелани. Когато се свързаха, той взе телефона от капитана.

— Къде са Франк и спасителният отряд? — попита агентът.

— Почакай — рече Тоби. — Сега ще разбера. — След малко чуха гласа му. — Скоро ще кацнат във Вирджиния.

Потър въздъхна.

— По дяволите. Добре, повикай Тед Франклин и Дийн Огилуел, нека да изпратят хора до скотобойната. Хенри е тръгнал натам. А може би вече е пристигнал. Но е важно да не го уплашим. Това може да е единственият ни шанс да го пипнем. Искам ги да пристигнат без светлини и сирени и да паркират най-малко на половин миля по страничните пътища. Непременно предай, че Ханди е въоръжен и изключително опасен. Кажи им, че ние ще бъдем вътре. Аз и Чарли.

— Къде се намирате сега?

— Почакай. — Потър попита Бъд за техните координати. После се обади на Тоби: — Според Чарли това е шосе „Хичкок Роуд“, точно до шосе 345. На около две минути разстояние.

Пауза.

— Чарли Бъд с тебе ли е? — колебливо попита Тоби.

— Ами че разбира се. Нали го видя да тръгва с мен.

— Значи сте взели и двете коли.

— Не. Тръгнахме само с моята.

Нова пауза.

— Не затваряй, Артър.

Потър тревожно каза на Бъд:

— Нещо става там. У Мелани.

Хайде, Тоби. Обади се.

След малко младият агент заговори:

— Тя е излязла, Артър. Мелани. Оставила е душа да тече и е взела другата кола.

Ледени тръпки го пронизаха. Потър каза:

— Тя е тръгнала към „Холидей Ин“, за да убие Маркс.

— Какво? — извика Бъд.

— Не знае името му. Но знае номера на стаята. Видя какво си записах.

— А аз го оставих завързан там, без охрана. Забравих да повикам някого.

Потър си спомни погледа в очите й, студения пламък. Той попита Тоби:

— Взела ли е оръжие? Имаше ли някакво в колата?

Тоби извика нещо към Лебоу.

— Не, оръжията и на двамата ни са тук. В колата няма нищо.

— Тогава бързо изпрати полицаи в хотела. — Той си я представи как тя безумно се нахвърля на Маркс въпреки полицаите. Ако държи пистолет или нож, те веднага ще я убият.

— Добре, Артър — рече Тоби. — Ще се погрижим.

Точно в този момент пейзажът започна да изглежда познат — сякаш бе видение от повтарящ се кошмар. След малко пред тях се изправи скотобойната. Бойното поле бе цялото обсипано с чашки от кафе и следи от гуми на полицейските коли. Мястото бе пусто. Потър сгъна телефона и го върна на Бъд. Той загаси двигателя и безшумно се спусна по инерция последните петнайсет фута.

— Ами Мелани? — прошепна Бъд.

Нямаше време да мислят за нея. Агентът вдигна пръст до устните си и даде знак към вратата. Двамата мъже излязоха навън под бурния вятър.

 

 

Тръгнаха през оврага, по който Стиви Оутс бе пренесъл Шанън и Кийли като чували с жито.

— През входната врата ли? — прошепна Бъд.

Потър кимна. Тя бе широко отворена; можеха да влязат, без да рискуват със скърцащи панти. Освен това, прозорците бяха на височина пет фута от земята. Бъд можеше да се покатери, но Потър, вече изтощен и дишащ тежко, не би успял.

Останаха неподвижни няколко минути, но нямаше никаква следа от Ханди. Не се виждаха нито коли, нито приближаващи се фарове или електрически фенерчета. И никакъв звук, освен шума от необичайния вятър.

Потър даде знак към входната врата.

Те се снишиха и бързо тръгнаха между хълмистата към входа на скотобойната, червено-бяла като кръв и кости. Спряха се край мястото, където бе изхвърлено тялото на мъртвия полицай на Тримейн.

Тръбата до прозореца, спомни си Потър. Пълна с половин милион долара, стръвта, която примамваше Ханди да се върне.

После се спотаиха от двете страни на вратата.

Това не съм аз, изведнъж си помисли Потър. Не е това, което съм предопределен да върша. Аз съм човек на словото, а не войник. Не че се страхувам. Но не се чувствам в свои води.

Не се боя, не се боя…

Макар че всъщност той се страхува.

Защо? Защото, предполага той, за първи път от години, в живота му има друг човек. По някакъв начин съществуването като че ли е добило нов смисъл за него през последните дванайсет часа. Да, аз искам да говоря с нея, с Мелани. Искам да й разказвам различни неща, да чуя как е минал денят й. И да, да, искам да я хвана за ръката и да изкачим стълбите към спалнята след вечеря, да почувствам топлия й дъх на ухото си, да почувствам движенията на тялото й под мене. Искам го всичко това! Аз…

Бъд го потупа по рамото. Потър кимна и насочили пистолети пред себе си, двамата се промъкнаха в скотобойната.

Беше като в пещера.

Абсолютна тъмнина. Вятърът фучеше така силно през дупките и процепите на старата сграда, че те фактически нищо друго не чуваха. Спряха се инстинктивно зад голяма конструкция, някакъв метален корпус. И зачакаха. Постепенно очите на Потър се приспособиха към тъмнината. Можеше само да различи двата малко по-светли правоъгълника на прозорците до вратата. Край по-близкия до тях имаше дебела тръба, около два фута в диаметър, издигаща се от пода в Г-образна форма като отдушник на кораб. Потър посочи към нея и Бъд кимна.

Докато слепешката се придвижваха напред, Потър разбра какво е преживяла тук Мелани. Вятърът му отнемаше слуха, а тъмнината — зрението. А студът притъпя ваше обонянието и осезанието му.

Те се спряха и Потър усети как паника го облива като ледена струя по гръбнака. Той ахна, когато Бъд вдигна тревожно ръка и се сниши надолу. Потър също бе видял помръдващата сянка, но това се оказа някаква ламарина, огъваща се от вятъра.

Бяха вече на пет ярда от тръбата. Потър се спря и бавно се огледа наоколо. Не чуваше нищо, освен вятъра.

Те тръгнаха напред, но Бъд го потупа по рамото и прошепна:

— Да не се подхлъзнеш. Нещо се е разляло тук. Като че ли масло.

Потър също погледна в краката си. Имаше големи петна от сребриста течност — приличаща повече на живак, отколкото на вода или масло — в основата на тръбата. Той се наведе и протегна пръсти.

Докосна студен метал.

Не беше масло.

Стоманени гайки.

Долната част на тръбата бе свалена.

Ханди бе идвал ве…

Изстрелът дойде от не повече от пет фута. Гърмежът бе оглушителен, мъчително отекващ сред керамичните плочки, метала и влажните тухлени стени.

Потър и Бъд рязко се обърнаха.

Нищо, само черна тъмнина. Едва доловима сянка точно преди облаците да затулят луната.

После задавеният шепот на Бъд:

— Съжалявам, Артър.

— Какво?

— Аз съм… аз съм улучен.

Куршумът бе изстрелян право в гърба му. Той се свлече на колене и Потър видя разкъсаната рана, откъдето куршумът бе излязъл, ниско в корема. Бъд се преви надве върху пода.

Агентът тръгна инстинктивно напред. Внимателно, напомни си той и се обърна натам, откъдето бе дошъл изстрелът. Трябва да пазиш първо себе си.

Тръбата се стовари върху рамото му и го зашемети. Той се свлече тежко върху земята и усети как жилавата ръка му изтръгва пистолета.

— Сами ли сте? Двамата? — Ханди шепнеше.

Потър не можеше да говори. Ханди изви ръката му отзад на гърба, като прегъна жестоко кутрето. Болката прониза Потър чак до челюстта и главата.

— Да, да. Само ние двамата.

Ханди сумтеше, докато преобръщаше Потър. Завърза ръцете му отпред с тънка жица, която се впи в кожата му.

— Няма начин ти да успееш да… — започна Потър.

В този момент се мярна някакво неясно движение и Ханди бе блъснат странешком към тръбата, където са били скрити парите. Отекна глух звук от удара на главата му по метала.

Чарли Бъд, от чисто лице се лееше пот обилно като кръвта от раната му, отново се прицели с юмрук и го стовари върху бъбрека на Ханди. Престъпникът изхриптя от болка и се строполи.

Докато Потър безуспешно се мъчеше да се изправи на крака, Бъд търсеше пипнешком своя автоматичен пистолет. Усети как започва да губи съзнание и залитна встрани. Посъвзе се малко, но после се люшна към голям касапски дръвник.

Ханди се хвърли срещу него, като ръмжеше от ярост и метна ръце върху врата му, поваляйки го на пода. Престъпникът бе контузен наистина, но той все още се държеше здраво; докато силите на Бъд бързо се изцеждаха от тялото му.

— О, господи — закашля се Бъд. — Не мога…

Ханди сграбчи Бъд за косата.

— Хайде, приятелче. Това беше само първи рунд.

— Върви по дяволите — прошепна полицаят.

— Бъди добро момче. — Ханди стисна Бъд за ръцете и го изправи на крака. — Не чух сигнал за край на рунда. Хайде. Запалянковците чакат.

Полицаят, целият в кръв, с разфокусиран поглед, се отдръпна и започна да замахва към слабото лице на Ханди. Един от ударите тресна престъпника с внезапна сила и той слисано се дръпна назад. Но след като първоначалната болка отмина, Ханди се изсмя.

— Хайде — дразнеше го Ханди. — Хайде, глупако, давай…

Когато Бъд успя да се съвземе за последен път, Ханди се нахвърли към него с десетина удара в лицето. Бъд се свлече на колене.

— Хей, почваме да отброяваме нокдауна.

— Остави го… на мира — извика Потър.

Ханди измъкна пистолета от колана си.

— Не! — извика агентът.

— Артър…

Ханди каза на Потър:

— Той има късмет, че го правя така. Ако разполагах с повече време, нямаше да бъде безболезнено. Не, сър.

— Изслушай ме — отчаяно започна Потър.

— Шшт — прошепна Ханди.

Трите изстрела бяха един след друг, а после се чуваше само скръбният глас на Потър:

— О, Чарли, не, не, не…

 

 

3:00 след полунощ

През тъмни улеи, по които някога са вървели обречените добичета, между масивни касапски плотове, под стотици ръждясали ченгели за месо, подрънкващи като камбани…

А вятърът пищеше около тях, фучейки през процепи и счупени прозорци като парна свирка на влекач.

Ръцете на Потър страшно го боляха от врязващата се жица. Той си спомни ръцете на Мелани. Безупречните й нокти. Представи си копринената й коса. Така страстно му се искаше да я бе целунал тази вечер. С езика си избута зъб, разклатил се при падането му и го изплю. Устата му отново се напълни и той пак плю; на пода шурна доста кръв.

— Горкият мухльо — рече му Ханди с голямо задоволство в гласа. — Ти просто не чатна работата, нали, Арт? Ти изобщо не загря.

Пред тях имаше някакво просветляване. Не беше толкова светлина, колкото намаляване на тъмнината. Отвън се виждаха бледи звезди и тънкият сърп на луната.

— Не трябваше да го убиваш — успя да каже агентът.

— Насам. Мини оттук. — Ханди го бутна към някакъв плесенясал коридор. — В тоя бранш си май от доста години, така ли, Арт?

Потър не отговори.

— Сигурно двайсетина, двайсет и пет години. И се басирам, че повечето време си правел това, дето го вършеше и днес — да приказваш на разни задници като мене. — Ханди бе дребен мъж, но хватката му бе жестока. Пръстите на Потър бяха изтръпнали; жицата спираше кръвообращението му.

Минаха през десетина стаи, тъмни и вонящи — касапската мечта на господата Столц и Уебър.

Ханди бутна Потър през една задна врата. Излязоха навън, олюлявайки се под напора на вятъра.

— Охо, тая нощ ни чака доста друсане по пътя. — Ханди повлече Потър към група дървета. Там се виждаше очертанието на кола. Двигателите запазват топлината си до три часа. Ако имаха инфрачервено визиращо устройство, щяха да я открият.

И Чарли Бъд щеше да е още жив…

— Двайсет и пет години — подвикна Ханди сред вятъра. — Ти все си бил от другата страна на полицейския кордон. Откъм безопасната страна. Мислил ли си някога какво значи да си самият ти заложник? Няма ли да е дяволски страхотно преживяване? Хайде, Арт, по-живо. Искам да се запознаеш с Прис. Тя е нещо диво, такава си е.

— Да, ето какво ще станеш сега — заложник. Знаеш ли, толкова хора нищо не са преживели. Повечето от тях никога не са убивали човек. Не са влизали в банка с изваден пищов. Колко хора има, дето ще погледнат едно момиче, без да му кажат мръснишка дума, а само ще се блещят, докато тя не се разреве като настъпено кутре и започне да си сваля дрехите. Щото си е помислила, че точно това се иска от нея.

— И повечето хора никога не са били близко до някого, когато той умира. Искам да кажа, да го пипнат, когато това стане. Когато и последната клетка на тялото престане да се движи. Всичко туй съм го правил. Ти дори не можеш да си представиш подобни усещания. Такива, каквито аз съм имал. Това е преживяване, Арт.

— Ти се опита да ме спреш. Не трябваше да го правиш. Аз ще те убия, сигурно знаеш това. Но не веднага. Ще те взема с нас. И с никакви приказки не можеш да ме спреш. Не можеш да ми предложиш нито каси бира, нито шибаното ти предимство на коридор М-4 за Канада. Измъкнем ли се благополучно надалеч, тогава единственото нещо, което ще поискам, е ти да умреш. А ако не се измъкнем благополучно, тогава пак ще искам да умреш.

Ханди изведнъж потрепери от ярост и сграбчи Потър за реверите.

— Ти не трябваше да ме спираш!

Чу се шумолящ звук от горния джоб на Потър. Ханди се ухили.

— Я, какво имаме тука?

Не, помисли си Потър, мъчейки се да се изтръгне. Но Ханди бръкна в спортното сако и измъкна снимката от джоба.

— Какво е туй?

Снимката на Мелани Чаръл. Онази, която бе забодена на таблото във фургона.

— Твойто гадже, а, Арт?

— Никъде по света — рече Потър — не ще има сигурно място за тебе.

Ханди не му обърна внимание.

— Ние двамата с Прис ще заминем за известно време. Но ще си запазя ей тая снимка. Ще се върнем и ще й отидем на гости. Тая Мелани си я бива. Тя ме повали по гръб, изкара ми въздуха. Направи ми ей това — виждаш ли одрасканото? И тя метна онуй малко момиче през вратата, преди да кажа „ох“. Измъкна и оная другата, хубавката, дето Съни й бе хвърлил око, и нея измъкна. О, Мелани ще си получи каквото й се полага. — И сякаш разкриваше някаква професионална тайна, Ханди добави: — Един мъж не бива да се оставя някой да му погажда номера. Особено пък жена. Може да мине месец, може и два. Тя ще ни намери, мен и Прис, да я чакаме в леглото й. А тя дори не може да изпищи за помощ.

— Ти не си с всичкия си, ако се върнеш тук. Всяко ченге в щата познава физиономията ти.

Ханди пак се ядоса.

— Тя ми е длъжна! Имам й зъб! — Той пъхна снимката в джоба си и помъкна Потър след себе си.

Щяха да тръгнат към летището — „Чака ни доста друсане по пътя“. Щяха да го убият веднага щом са в безопасност. Може да го пуснат от самолета, три хиляди фута над пшенична нива.

— Ето я там, Прис. — Ханди кимна към нисана, паркиран в малка горичка. — Тя е страхотно момиче, Арт. Веднъж ме гръмнаха, раниха ме встрани и същия полицай, дето ме пипна, си падаше нещо по Прис. Тя държеше пистолет, но той можеше да я закове на място, преди Прис дори да си вдигне ръката. И знаеш ли какво стана? Без да й мигне окото, тя си разкопча блузата, като се усмихваше през цялото време. Да, да. Той искаше да я застреля, наистина искаше! Но не можеше да се реши. Веднага щом той се зазяпа в циците й, тя вдигна своя „Глок“ и паф, паф, паф, ликвидира го. Три куршума в гърдите. После се приближи и стреля веднъж в главата за всеки случай, ако е бил с бронежилетка. Как мислиш, може ли твоята приятелка да е така хладнокръвна? О, басирам се, че не може, Арт.

Ханди изведнъж млъкна, дръпна Потър да спре и се огледа, намръщено душейки въздуха. Мелани го бе нарекла Брут, а на другите двама бе дала имена на зверове, но агентът разбираше, че животинското в Ханди бе повече, отколкото в Уилкокс или Бонър.

Ханди се извърна към колата.

Потър виждаше само отворената врата откъм шофьора и вътре жената, представила се за Шарън Фостър. Тя се взираше през предното стъкло. Русата й коса бе опъната назад в същата конска опашка както преди. Но бе сменила дрехите си. Вече не носеше униформа, а панталони и тъмна блуза с поло яка.

— Прис? — прошепна Ханди.

Тя нищо не отговори.

— Прис? — После по-силно: — Прис? — Гласът му се разнасяше от вятъра.

Ханди блъсна Потър на земята. Агентът падна и се претърколи безпомощно на тревата, после видя как Ханди хукна към колата и обгърна приятелката си.

Затворникът нададе вой от ужас и ярост.

Потър присви очи. Не, това не беше поло яка, изобщо не беше дреха. Разрезът бе от едната шийна вена на жената чак до другата и тъмният пуловер представляваше половината кръв от тялото й, бликаща надолу по раменете, ръцете и гърдите й. Единствената й молба за помощ е била да вдигне окървавена ръка напред и да я размаха обезумяло, оставяйки отпечатък от своя ужас върху мръсното предно стъкло.

— Не, не, не! — Ханди я прегърна и започна като луд да я люлее напред-назад.

Потър с мъка се изправи и се опита да се отдалечи. Направи само три крачки и чу прашене на храсти и тропот на стъпки. Един ритник го фрасна в ребрата. Потър се строполи на земята, вдигайки вързаните си ръце към лицето.

— Ти си го направил! Издебнал си я! Ти си го направил, мръсен мухъл!

Потър се сви на кълбо и се мъчеше да се предпази от жестоките ритници.

Ханди отстъпи назад и вдигна пистолета си.

Потър затвори очи и смъкна ръце.

Опита се да си представи Мариан, но тя не се появяваше в съзнанието му. Не, само Мелани бе в неговите мисли, когато, за втори път тази нощ, той се приготви да умре.

Артър Потър остро усещаше вятъра около себе си. С виене и съскане, той се надигаше и формираше цели слова. Но това не бяха думи от този свят, а тайнствени срички, изплуващи от дълбините, сякаш някоя самодива имитираше езика на жалките смъртни хора. Той не разбра смисъла отначало, беше една фраза, повтаряна маниакално, изричана със страхотна ненавист и ярост. После тя прерасна в писък и когато Ханди се завъртя назад, а Потър отвори очи, отново се чуха деформираните думи, изкрясквани многократно:

— Мразя те, мразя те, мразя те…

Ножът се заби дълбоко в плешката на Ханди и той извика в агония, когато изкусните ръце на Мелани Чаръл измъкнаха дългото острие от плътта му и пак го забиха — в дясната му ръка. Пистолетът тупна на земята. Потър се претърколи напред и го грабна.

Ханди замахна с юмрук към лицето й, но тя леко отскочи назад, все още стискайки ножа пред себе си. Ханди се смъкна на колене, със затворени очи и притиснал ръката си, от която силно шуртеше кръв.

Потър успя да се изправи и отиде до Ханди. Спря се край Мелани. Тя погледна ръцете му и развърза стягащата ги жица. Младата жена трепереше неудържимо. Значи и тя бе стигнала до същия извод за Ханди, подобно на тях двамата с Бъд — че той ще се върне тук, за да вземе парите си. Изобщо не бе тръгвала към Маркс.

— Хайде, давай, направи го — озъби се Ханди на Потър, сякаш той бе единствената многострадална жертва в събитията от тази вечер.

Усещайки тежестта на пистолета, Потър сведе поглед към изкривеното от омраза лице на Ханди. Агентът стоеше безмълвно и нищо не правеше.

Вършил ли си някога зло?

В този момент Потър изведнъж разбра колко различен е той от Ханди, какъвто винаги си беше. Защото, подобно на актьор, агентът се превръщаше за кратко време в някой друг, към когото изпитваше недоверие, страх и отвращение. Но талантът му милостиво се уравновеся ваше от невероятното му умение да излиза от ролята си.

И тогава Мелани Чаръл, жената с изящните ръце, пристъпи напред и заби дългия нож дълбоко между ребрата на Ханди, чак до окървавената дръжка.

Мършавият мъж се задави, изкашля кръв и падна назад, потръпвайки. Тя бавно измъкна острието.

Потър взе ножа от ръцете й, изтри дръжката по спортното си сако и го пусна на земята. Той се отдръпна и видя как Мелани приклекна край Ханди, който трепереше, докато и последната въздишка отлетя от жилестото му тяло. Тя се бе надвесила над Ханди, без да откъсва очи от него. В мрака Потър не виждаше ясно израза й, макар да му се стори, че съзира лека усмивка на лицето й, като че ли на любопитство.

И той усети още нещо. В нейната поза, в наклонената й глава към Ханди, тя сякаш вдишваше от болката на мъжа, подобно на ароматния тамян, разнасяш се из нейния дом.

Устата на Лу Ханди помръдна. Някакъв влажен звук се надигна, но толкова тих, че Артър бе глух за него, както беше и Мелани. Когато мъжът потръпна мъчително веднъж, после още веднъж и най-сетне стихна, Потър й помогна да се изправи на крака.

 

 

Обгърнал с ръка раменете й, Потър вървеше с Мелани в нощта сред бурени, храсти и млади фиданки, които вятърът шибаше във всички посоки. На петдесет ярда нагоре по пътя двамата наближиха служебната кола, реквизирана от Мелани, за да дойде от Хебрън дотук.

Тя се обърна към него, вдигайки ципа на отърканото си кафяво кожено яке.

Той й притисна раменете и усети как вятърът мята към дланта му сплетената й на плитка коса. Идваха му наум десетки неща, които можеше да й каже. Искаше да я попита дали е добре и какво чувства, да й сподели какво смята да обясни на полицията, да й каже колко много е мислил за нея по време на обсадата.

Но той нищо не продума. Луната се бе скрила зад тъмен облак и полето потъна в черен мрак; тя не можеше, помисли си той, изобщо да види устните му. Внезапно Потър я притегли към себе си и я целуна по устата, бързо, готов да се отдръпне и при най-малкото колебание. Но той не почувства подобно нещо и я задържа плътно притисната до него, свел лице към хладната, благоухаеща кожа на шията й. Те дълго стояха в тази прегръдка. Когато той я пусна, луната отново се бе появила и по лицата им падаше бледа светлина. Но той отново нищо не каза, а само я поведе към колата и й помогна да седне зад волана.

Мелани запали колата, погледна назад и вдигайки ръце, изрази нещо чрез жестомимика. Защо ли го прави, почуди се той? Какво ли му казваше?

Докато успее да й каже да почака, за да напише думите, тя включи на скорост и потегли, поклащайки се бавно над неравностите по черния път. После автомобилът направи рязък завой и се скри зад редица от дървета. Стоповете проблеснаха веднъж и в следващия миг колата съвсем изчезна.

Той бавно и тежко тръгна към окървавения нисан. Там изтри всички отпечатъци, освен своите, а после пренареди кървавия нож, пистолетите и двете тела, докато чакаше хората от криминалния екип, за да им каже правдоподобна, а всъщност лъжлива, история. „Но какво представлява лъжата, Чарли? Истината е доста несигурно нещо. Нима съществуват думи, които да са стопроцентно искрени?“

Той оглеждаше своето творение, когато изведнъж се сети какво му каза Мелани, преди да тръгне. Тези думи бяха сред малкото в оскъдния му речник от жестов език, всъщност точно същите думи, с които се бе обърнал към нея по-рано вечерта. „Искам отново да те видя“. Така ли беше? Той вдигна ръце и повтори на себе си същото изречение. Отначало несръчно, после съвсем гладко. Да, той бе сигурен, точно това беше.

Артър Потър видя в далечината приближаваща се кола. Вдигнал яката си срещу безжалостния вятър, той седна на каменистата земя и търпеливо зачака.