Артър Потър бе застанал до най-хубавата кола на местното ФБР, „Форд Таунус“ и оглеждаше околността. Имаше скупчени полицейски автомобили и микробуси на пресата, край които репортерите стискаха големите си фотоапарати, сякаш това бяха ракетни установки. И навсякъде се виждаха пожарникарски коли (Не бяха забравили пожара в Уако).

Пристигнаха още три военни коли и дошлите с тях агенти на ФБР станаха общо единайсет. Половината от мъжете носеха морскосиня тактическа екипировка, останалите бяха облечени в традиционните си цивилни костюми.

Военен самолет, предназначен за правителствен транспорт, се приземи с Потър в Уичито преди двайсет минути и Потър се прехвърли в хеликоптер за осемдесет и петте мили полет на северозапад към малкото градче Кроу Ридж.

Канзас бе равнинен, както и бе очаквал, макар че хеликоптерът мина покрай широка река, заобиколена от дървета и голяма част от релефа тук бе хълмист. Точно на това място, обясни му пилотът, се срещали средно високата и ниската прерийна трева. Малко по̀ на запад бил някогашният район на бизоните. Той посочи една точка, която представляваше Ларнед, а там преди сто години било видяно стадо от четири милиона глави. Пилотът съобщи този факт с неприкрита гордост.

Префучаха над огромни ферми от по хиляда и по две хиляди акра земя. Юли изглеждаше все още ранен за жътва, но стотици червени, зелени и жълти комбайни прибираха пшеничната реколта от полята.

Сега, застанал на студения вятър под мрачното облачно небе, Потър бе поразен от суровата неприветливост на тази местност. Веднага би я заменил, за да се върне сред простите жилищни квартали на ветровития Чикаго, откъдето току-що бе пристигнал. На стотина ярда се намираше червена тухлена фабрична сграда, подобна на крепост, навярно почти стогодишна. Пред нея бе спрял малък училищен автобус и смачкана сива кола.

— Каква е тази сграда? — Потър попита Хендерсън, специален агент, завеждащ управлението в Уичито.

— Стара скотобойна — отвърна специалният агент. — Тук докарвали стада от Западен Канзас и Тексас, заколвали ги и после натоварвали закланите животни на шлепове за Уичито.

Силен порив на вятъра ги блъсна изведнъж. Потър не го очакваше и отстъпи назад, за да запази равновесие.

— Момчетата от щата ни услужиха с ей това. — Едрият и красив мъж посочи към голям фургон, който приличаше на товарен камион, боядисан в маслиненозелено. — За команден пункт. — Двамата тръгнаха към него.

— Изглежда удобен прицел — възрази Потър. — Дори непрофесионален стрелец лесно би могъл да го улучи от стотината ярда, макар и в този вятър.

— Не — поясни Хендерсън. — Брониран е. Прозорците са по цял инч дебели.

— Така ли?

След още един бърз поглед към скотобойната той дръпна вратата на командния пункт и влезе вътре. Затъмненият фургон беше просторен. Светеха само бледожълти лампи отгоре, видеомонитори и индикаторни скали. Потър се ръкува с млад щатски полицай, застанал мирно веднага щом той се появи.

— Как се казваш?

— Дерек Елб, сър. Сержант. — Червенокосият полицай, с безупречно изгладена униформа, обясни, че е техник по подвижни командни пунктове. Той познаваше Хендерсън и доброволно бе предложил помощта си. Потър погледна безпомощно сложните табла, екрани и безброй копчета и сърдечно му благодари. В средата на фургона имаше голямо бюро с четири стола. Потър седна на единия от тях, докато Дерек, подобно на продавач, ентусиазирано изтъкваше наблюдателните и комуникационни качества на апаратурите.

— Имаме и малко отделение за оръжие.

— Да се надяваме, че няма да ни потрябва — каза Артър Потър, който през своя тридесетгодишен стаж като федерален агент никога не бе стрелял с пистолета си при изпълнение на служебните си задължения.

— Може ли да се приемат сателитни предавания?

— Да, сър, имаме сателитна антена. Всякакви дигитални или микровълнови сигнали.

Потър написа няколко числа върху картонче и го подаде на Дерек.

— Позвъни на този номер, потърси Джим Куо. Кажи му, че се обаждаш от мое име и му предай ей този код.

— Този ли?

— Да. Кажи му, че искаме да бъде подаван Сатнадзор към… — той махна с ръка към редицата монитори — един от тия. Той ще координира техническата страна с теб. Всичко това, честно казано, ми е непонятно. Дай му географската ширина и дължина на скотобойната.

— Да, сър — отвърна Дерек, записвайки си трескаво. Бе така развълнуван, истински техничар. — Какво точно е това? Сатнадзор?

— Сателитната система за наблюдение на ЦРУ. Тя ще ни предостави зрително и инфрачервено сканиране на района.

— А, чувал съм за това. Май че беше в „Наука за всички“. — Дерек се обърна, за да телефонира.

Потър насочи своя бинокъл „Лайка“ през дебелите прозорци. Огледа скотобойната. Сградата му напомняше на череп. Безжизнена сред избелялата от слънцето трева, подобно на засъхнала кръв върху пожълтяла кост. Това бе преценката на Артър Потър, с първа специалност английска литература. После, само след миг, той стана Артър Потър, служител на ФБР, старши посредник при инциденти със заложници и заместник-директор на отдел във ФБР за специални операции и научноизследователски проучвания. Пъргавите му очи отбелязаха важни детайли: дебели тухлени стени, малки прозорци, разположението на енергийните източници, липсата на телефонни жици, разчистеното пространство около сградата, групите от дървета, тревата и възвишенията, можещи да послужат за прикритие на снайперисти — както за свои, така и за вражески.

Задната част на скотобойната граничеше направо с реката.

Реката, помисли си Потър. Можем ли да се възползваме от нея?

А те дали могат?

Покривът бе украсен с парапети като средновековен замък. Имаше висок и тънък комин и грамаден подемник, който би затруднил приземяването на хеликоптер или поне в този силен вятър. И все пак — един хеликоптер би могъл да кръжи отгоре и десетина тактически офицери можеха да се спуснат върху сградата с двойно въже. Не се виждаха тавански прозорци.

Отдавна изоставената сграда на преработвателната компания „Уебър и Столц“ му напомняше най-вече на крематориум.

— Пийт, имаш ли мегафон?

— Разбира се. — Хендерсън излезе навън и изтича приведен до колата си да го вземе.

— А случайно да имате баня? — Потър попита Дерек.

— Наистина имаме, сър — рече Дерек, страшно горд от канзаската техника. Полицаят посочи една малка врата. Потър влезе там стеснително и облече бронежилетка под ризата си. После завърза внимателно вратовръзката си и пак си сложи морскосиньото спортно сако. Забеляза, че ремъците на жилетката са му доста опънати, но в сегашното си душевно състояние бе престанал да се безпокои за своето тегло.

Излезе навън и, взел черния мегафон от Хендерсън, леко приведен, бързо тръгна по криволичеща пътечка между възвишения и полицейски коли. Каза на полицаите, повечето от които млади и нетърпеливи, да не вадят пистолетите и да се прикриват. Когато бе на около шейсет ярда от скотобойната, той се просна върху една височинка и погледна през бинокъла си. Отвътре не се виждаше никакво движение. Никакви светлини от прозорците. Нищо. Забеляза, че от предните прозорци липсват стъкла, но не знаеше дали мъжете отвътре са ги избили за по-добър прицел или местни хлапета са мятали камъни.

Той включи мегафона и внимавайки да не крещи, за да не изопачи съобщението, каза:

— Тук е Артър Потър. Аз съм от федералното бюро за разследване. Искам да говоря с вас, които сте там вътре. Скоро ще ми донесат клетъчен телефон. След около десет или петнайсет минути той ще ви бъде доставен. Нямаме намерение да атакуваме. Вие не сте в опасност. Повтарям: Не възнамеряваме да атакуваме.

Потър не очакваше отговор и не получи такъв. Приведен, той бързо се върна до фургона и попита Хендерсън:

— Кой ръководи нещата на местно ниво? Искам да говоря с него.

— Ето го там.

Прикривайки се край едно дърво, стоеше висок русоляв мъж в светлосин костюм. Имаше отлична стойка.

— Кой е той? — попита Потър, бършейки очила по ревера си.

— Чарлс Бъд. Капитан от щатската полиция. Има следователски и тактически опит. Не е водил преговори. С безупречно досие.

— Откога служи? — На Потър Бъд му се стори млад и неопитен. Сякаш го виждаше как се мотае из някой магазин и плахо рекламира битови електроуреди с удължен гаранционен срок.

— От осем години. Постигнал е званието стремително бързо.

Потър извика:

— Капитане?

Синеокият мъж се обърна към Потър и отиде до фургона. Ръкуваха се стегнато и се представиха.

— Здрасти, Питър.

— Чарли.

На Потър той рече:

— Значи вие сте важната клечка от Вашингтон. Приятно ми е да се запознаем, сър. Това е истинска чест.

Потър само се усмихна.

— Ето какво е положението засега. — Той посочи през дебелите стъкла. — Имаше някакво движение в онези два прозореца. Някакво проблясване, може би цев на оръжие. Или телескоп. Не съм сигурен. После те…

— Ще стигнем и до това, капитан Бъд.

— О, защо просто не ме наричате Чарли?

— Добре, Чарли. С колко души разполагате тук?

— Трийсет и седем щатски полицаи и петима местни. Плюс момчетата на Пийт. Имам предвид вашите.

Потър си записа всичко това в малък черен бележник.

— Дали някои от вашите хора имат опит със заложници?

— Полицаите ли? Няколко от тях може би са участвали в операции при обикновени банкови обири или нападения на магазини. А местните полицаи, сигурен съм, никога не са имали подобен случай. Повечето произшествия наоколо са или с пийнали шофьори, или когато позагрубеят игрите на фермерски работници в събота вечер.

— Каква е организацията тук?

— Аз съм ръководителят. Имам четирима командири — трима лейтенанта и един сержант, комуто предстои да получи чин — и под тяхно разпореждане са тези трийсет и седем души, доста равномерно разгърнати. Две команди от по десет, една — от девет и една — от осем човека. Ама вие всичко ли си записвате?

Потър отново се усмихна.

— Къде са разположени?

Подобно на генерал от гражданската война, Бъд посочи групичките полицаи из полето.

— А оръжия? Вашите, имам предвид.

— Тук даваме „Глок“, сър, като лично оръжие. Имаме и общо петнайсет специални пистолети за размирици. Калибър дванайсет, осемнайсет инча цев. Имам шестима мъже и една жена, въоръжени с М-16, в ония дървета и хей там. Всички са с оптически мерници.

— И с нощни мерници ли?

Той се засмя.

— Тук нямаме такива.

— Кой командва местните хора?

— Това е шерифът на Кроу Ридж. Дийн Стилуел. Ето го там.

Той посочи върлинест мъж с рошава коса, навел глава, докато разговаряше с един от своите полицаи.

Пристигна още една кола и рязко удари спирачка. Потър бе страшно доволен, когато видя кой е зад волана.

Нисичкият Хенри Лебоу слезе от колата и веднага нахлузи смачкана шапка от туид; плешивото му теме неведнъж бе представлявало блестяща мишена по време на двестата преговори за заложници, в които двамата с Потър бяха действали. Лебоу се затътри към тях, пълен, стеснителен мъж. Той бе единственият разузнавателен офицер, с когото Потър винаги би предпочел да работи при инциденти със заложници.

Лебоу се клатушкаше под тежестта на две огромни чанти, метнати през рамо.

Мъжете сърдечно се ръкуваха и Потър го представи на Хендерсън и Бъд.

— Виж с какво разполагаме тук, Хенри. Цял фургон за свръзка.

— Божичко. И река за риболов. Коя е тя?

— Реката ли? Арканзас — каза Бъд.

— Това ме връща отново в младостта — подхвърли Лебоу.

По молба на Потър Хендерсън се върна в колата си и се свърза по радиото с управлението на ФБР в Уичито, за да разбере кога ще пристигнат Тоби Гелър и Анджи Окапело. Потър, Лебоу и Бъд се върнаха във фургона. Лебоу се ръкува с Дерек, после разтвори чантите си, измъквайки два компютъра лаптоп. Той ги щракна, включвайки ги към стенен контакт и после ги свърза с малък лазерен принтер.

— Има ли специална линия? — Лебоу попита Дерек.

— Ето тук.

Лебоу включи и веднага щом сложи в ред цялата си апаратура, принтерът започна да скърца.

— Готови ли са бонбончетата? — попита Потър, приготвяйки за Лебоу факса, изпратен му в Чикаго от адмирала, и обемистите бележки, които си бе водил на самолета, а също и тук.

Лебоу прочете току-що получения факс и каза:

— Затворнически досиета, условни присъди, криминални проявления и обвинителни актове. Само предварителни неща. Артър. Съвсем сурово е още.

Потър му даде материала, връчен от агентите в Чикаго и своите бележки от самолета. Със сбити думи там се описваше бягството на Лу Ханди и на още двама затворници от федерален затвор в Южен Канзас, как са убили мъж и жена в една нива на няколко мили от скотобойната и как са взели заложниците. Разузнавателният офицер прегледа документите и след това започна да въвежда данните на един от своите компютри.

Вратата се отвори и влезе Питър Хендерсън. Той съобщи, че Тоби Гелър скоро ще пристигне, а Анджи Скапело щяла да дойде след около час. Тоби бил докаран със самолет на военновъздушните сили от Бостън, където той преподаваше компютърно програмиране на досиета с цел установяване на самоличността на криминалните компютърни пирати. Трябваше да пристигне всеки миг. Анджи щяла да вземе самолет на военноморските сили от Куонтико.

— Анджи? — рече Лебоу. — Радвам се за това. Много се радвам.

Агент Скапело приличаше на Джина Дейвис и имаше огромни, кафяви, прелъстителни очи, които, въпреки че не носеше грим, не можеше да направи по-малко прелъстителки. Но вълнението на Лебоу нямаше нищо общо с външността й, а преди всичко с нейната специалност — психологията на заложника.

По пътя към тях Анджи щеше да се отбие в училището „Лорънт Кларк“, за да събере колкото се може повече информация за заложниците. Доколкото я познаваше, Потър предположи, че тя вече препуска с кола към училището.

Лебоу закрепи голям празен лист на стената над бюрото. И над него провеси черен маркер на връвчица. Листът бе разделен на две. Лявата половина бе озаглавена „Обещания“, а дясната — „Заблуждения“. На него Лебоу щеше да записва всяко предложение и всяка лъжа от страна на Потър към Ханди. Това бе стандартен похват при преговори със заложници. Използването на номера с листа най-добре би могъл да обясни Марк Твен, който бе заявил, че човек се нуждае от добра памет, за да бъде убедителен лъжец.

Изненадан, Бъд попита:

— Наистина ли ще го лъжете?

Лебоу се усмихна.

— Но какво всъщност е лъжата, Чарли? — попита Потър. — Истината е доста несигурно нещо. Нима съществуват думи, които да са стопроцентово искрени? — Той откъсна страници от бележника си и ги подаде на Лебоу, който ги пое заедно с факсовете, бълвани от принтера и започна да въвежда на клавиатурата на компютъра с надпис „Досиета“. Думата бе написана много отдавна на вече замърсена лентичка. Надписът на втория компютър гласеше „Хронология“. На неговия екран бяха въведени само две неща:

08:40 часа. Взети заложници.

10:50 часа. Оперативният екип — Потър, Лебоу — на място.

Екраните излъчваха призрачна синкава светлина към кръглото лице на Лебоу. Чарли Бъд погледна надолу към пръстите му, танцуващи невидимо върху клавиатурата. „Я виж ти. Изтъркал е половината от буквите“.

Лебоу промърмори към Потър:

— Огледах сградата. Неприятна работа. Прекалено добре е закрита отвсякъде за Сатнадзор и няма достатъчно прозорци за инфрачервено сканиране и за микрофони. Вятърът също е проблем.

Както при повечето барикадни ситуации, основните сведения щяха да дойдат по обичайните пътища — от освободени или избягали заложници и от полицаите, носещи храна и напитки на похитителите.

Лебоу почука по клавишите и създаде малък прозорец на компютъра с хронологията. Появиха се два хронометъра. Над единия бе изписано „Изминало време“, на другия — „Краен срок“.

Лебоу нагласи часовника за изтеклото време на два часа и десет минути и натисна един клавиш. Часовникът започна да върви. Той погледна въпросително Потър.

— Знам, Хенри. — Ако преговорите с похитителите не започнат скоро след отвличането, те започват да нервничат и да се чудят дали не се планира атака. — Посредникът добави: — Ще изчакаме Тоби още няколко минути и после ще започнем инструктажа. — Той погледна навън към нивята наоколо, към светлия килим от висока трева, люлееща се под хладния вятър. На половин миля от тях комбайните се движеха плавно и симетрично, жънейки пшеничните ниви така, сякаш бръснеха главата на новобранец.

Потър разгледа карта на околността.

— Блокирани ли са всички тези пътища?

— Да, сър — рече Бъд. — И те са единствените изходи.

— Организирай тилова зона ето тук, Чарли. — Той посочи един завой на пътя на около миля от скотобойната. — Искам някъде там да бъде опъната палатка за пресата. Да не се вижда от барикадата. Имате ли офицер за връзки с пресата?

— Не — рече Бъд. — Обикновено аз давам изявления за инциденти в района, ако се налага. Сигурно и сега ще трябва да го направя.

— Не. Искам те тук при мен. Упълномощи някого. Избери по-нисш офицер.

Хендерсън се намеси:

— Това е федерална операция, Артър. Мисля, че аз трябва да правя изявленията.

— Не, искам щатски служител и то без висок ранг. По този начин ще задържаме пресата в палатката. Те ще очакват да дойде някоя важна клечка, за да отговаря на въпросите им. Така ще има по-малка вероятност да се завират не където трябва.

— Всъщност не знам кой би се справил добре — неуверено каза Бъд, надничайки през прозореца, сякаш някой полицай, приличащ на Дан Ратър^[1] щеше в същия миг да мине покрай тях.

— Не е нужно да се справя добре — промърмори Потър. — Трябва само да казва, че аз ще направя изявление по-късно. Нищо повече. Избери човек, които без страх да отсича: „Няма коментар“.

— Това няма да се хареса на момчетата и момичетата от пресата. Нали има следи от катастрофата на шосе 14 и наоколо е пълно с репортери. Обзалагам се, че ще дойдат дори от Канзас Сити.

Хендерсън, за когото това бе ежедневие, се засмя.

— Чарли… — Потър успя да сдържи усмивката си — тук са вече от Си Ен Ен и Ей Би Си. Както и от „Ню Йорк Таймс“, „Вашингтон Пост“, „Ел Ей Таймс“. „Скай TV“ от Европа, от Би Би Си и Ройтерс. Останалите важни момчета са на път за насам. В момента се намираме посред големия хит за медиите на тази седмица.

— Без майтап? Значи ще има от известните репортери?

— И установи периметър една миля около скотобойната, забранен за пресата, от двете страни на реката.

— Какво?

— Определи пет или шест офицери, които да патрулират с коли наоколо. Намерите ли репортер вътре в тази зона — някой с фотоапарат — арестувате го и конфискувате фотоапарата.

— Да арестуваме репортер? Това не можем да направим. Нали? Я ги погледнете колко са там. Вижте ги.

— Наистина, Артър — започна Хендерсън, — май не бива да правим това. Не забравяй Уако.

Потър се усмихна ласкаво на Хендерсън. Той си мислеше за стотици други неща като ги сортираше и пресмяташе.

— И никакви хеликоптери на пресата. Пийт, можеш ли да осигуриш два хеликоптера „Хюи“ от Макконъл в Уичито? Въведете забранена зона за полети в радиус от три мили.

— Сериозно ли говориш, Артър?

Лебоу се обади:

— Времето лети. Минали са вече два часа и седемнайсет минути.

Потър се обърна към Бъд:

— О, ще ни трябват и няколко стаи в най-близкия хотел. Кой е той?

— „Дейз Ин“. На четири мили по шосето. В Кроу Ридж. В центъра, доколкото това може да се нарече център. Колко?

— Десет.

— Добре. За какво са стаите?

— За родителите и за заложниците. Закарайте там също свещеник и лекар.

— Може би те трябва да са по-наблизо. Ако се наложи да говорят със своите деца или…

— Не, не бива. И сложете там постове от четири или пет полицаи. Семействата не трябва да бъдат безпокоени от репортери. Искам всеки, който ги тормози, да бъде…

— Арестуван — промърмори Бъд. — О, господи.

— Какво има, офицер? — ведро попита Лебоу.

— Ами, сър, традиционната песен на щата Канзас е „Дом край полигона“.

— Така ли? — попита Хендерсън. — Е, и?

— Познавам репортерите и ще чуете доста неодобрителни приказки, преди да приключи всичко това.

Потър се засмя. После посочи към полето.

— Виж какво, Чарли — всички тези полицаи там са съвсем открити. Казах им да не се показват. Те не обръщат никакво внимание. Накарай ги да стоят зад колите. Обясни им, че Ханди вече е убивал полицаи. Как е той с оръжията, Хенри?

Лебоу натисна няколко клавиша и изчете екрана. Каза:

— Всички обвинения са свързани с използване на огнестрелно оръжие. Стрелял е по четирима души, убил е двама от тях. Карал служба във форд Дикс, тренирал с М-16, на полигона обикновено е имал малко над деветдесет от сто възможни точки. Няма сведения за точността му с пистолет.

— Ето, нали виждаш — обърна се Потър към Бъд. — Кажи им да се снишават.

Някаква светлина проблесна към тях. Потър премигна и видя в далечината, че един комбайн току-що бе включил светлините си. Беше съвсем рано, но облачността бе потискаща. Той се вгледа в дърветата отдясно и отляво на скотобойната.

— Още нещо, Чарли — искам да наредиш на снайперистите да бъдат в готовност, но им заповядай да не стрелят, освен ако ПЗ не хукнат да бягат.

— ПЗ — това означава похитителите на заложниците, нали?

— Дори и да имат ясен прицел. А ония полицаи с автоматите, за които ми казваше, те от специалните части ли са?

— Не — отвърна той, — просто са страшно добри стрелци. Дори момичето. То е започнало да се упражнява върху катерици още когато е било…

— И искам те, както и всички останали, да освободят цевите на оръжията си. Всички.

— Какво?

— Да бъдат заредени, но без патрон в цевта.

— О, за това не съм сигурен, сър.

Потър го погледна въпросително.

— Искам да кажа — рече бързо Бъд, — не и снайперистите, нали?

— Можеш да освободиш предпазителя, например на М-16, и да стреляш за по-малко от секунда.

— Но не и да стабилизираш мерника. Един ПЗ може да пусне три изстрела за секунда. — Съкращението прозвуча тромаво от устата му, сякаш се опитваше да яде сурови стриди за първи път.

Толкова е усърден, талантлив и възпитан, помисли си Потър.

Какъв ли ден ни очаква.

— Похитителите няма да вземат да застрелят пред очите ни заложник, преди ние да реагираме. Ако се стигне дотам, то тогава ще настане истински бой.

— Но…

— С празни цеви — твърдо подчерта Потър. — Ще ти бъда благодарен, Марли.

Бъд кимна неохотно и повтори разпореждането му:

— Добре, ще изпратя някой да даде изявление за пресата — или по-скоро да не дава изявление за пресата. Ще подбера репортерите и ще ги изтикам на около миля, ще резервирам няколко стаи и ще кажа на всички да си снишават главите. И ще предам вашето нареждане за готовността на оръжието.

— Точно така.

— Господи. — Бъд хукна приведен от фургона. Потър го проследи с поглед, докато той стигна до групичка полицаи. Те го изслушаха, разсмяха се и после се заеха да изтласкват репортерите от района.

След пет минути капитанът се завърна в командния фургон.

— Готово. Репортерите са много недоволни, както и очаквах. Казах им, че един фебереец е наредил това. Надявам се, нямате нищо против, че ви нарекох така.

— Можеш да ме наричаш както желаеш, Марли. Сега искам да се организира тук полева болница.

— Медицински евакуационен пункт?

— Не, не за евакуация. Медицински екип от травматолози и специалисти по сортиране на ранени. Да са извън обсега на скотобойната. Да не са отдалечени на повече от шейсет секунди. Да бъдат готови да оперират всичко, от изгаряния трета, степен до огнестрелни рани. Пълно операционно оборудване.

— Да, сър. Но, знаете ли, има голяма болница само на петнайсет минути оттук.

— Може и да има, но не искам похитителите дори и да чуят шум от медицински хеликоптер. По същата причина не бива да се чуват нито хеликоптерите на пресата, нито нашите.

— Защо?

— Защото не ми се ще да им напомняме за нещо, за което може и да не се сетят. А ако настояват за хеликоптер, искам да имам правото да заявя, че е твърде ветровито за летене.

— Ще бъде изпълнено.

— После ела пак тук с твоите командири. Да дойде и шериф Стилуел. Ще направя инструктаж.

В този момент вратата се отвори и загорял, красив младеж с черна къдрава коса скокна вътре.

Преди да поздрави някого, той погледна пултовете за управление и промърмори:

— Отлично.

— Тоби, добре дошъл.

Тоби Гелър каза на Потър:

— Бостънските момичета са страхотни и всички имат щръкнали цици, Артър.

Потър се ръкува с него, забелязвайки, че дупчицата на пробитото ухо днес особено изпъква. Спомни си как Тоби бе обяснил наличието на обица пред шефовете си в Бюрото, казвайки, че е работил като тайно ченге. Това не бе вярно; той просто си падаше по обиците и имаше цяла колекция. Тоби бе възпитаник на Масачузетския технологически институт и главен асистент по компютърни науки в Американския университет и Джорджтаун. Той се ръкува с всички. После погледна портативните компютри на Лебоу, подсмихна се подигравателно и промърмори, че са демодирани. След това седна на стола пред свързочния пулт за управление. Двамата с Дерек се запознаха и веднага потънаха в света на защитени аналогови сигнали, мрежи, драйвери, цифрови кодировки и осцилиращи системи за разпознаване в сложни кабелни вериги.

— Тъкмо се каня да направя инструктаж — му обясни Петър и изпрати Бъд да изпълни своите задачи. А на Лебоу рече: — Да видим какво имаш дотук.

Лебоу обърна компютъра с досиетата към Потър и каза:

— Нямаме много време.

Но Потър продължаваше да чете, потънал в блещукащия шрифт на синкавия екран.

11:02 преди обяд

Едва ли има в природата животно, което да е така неспособно за бой, като дивия северноамерикански заек.

Той сякаш е създаден за защита — с камуфлажна козина (сива и бежова — през топлите месеци, бяла — през зимата), с уши, въртящи се като антени, за да се насочат към заплашителни звуци, и с очи, осигуряващи триста и шейсет градусов поглед върху терена. Той има остри тревопасни зъби и ноктите му са предназначени да дърпат силно листните растения, а при мъжкарите — да се вкопчат в раменете на женската, когато създават бъдещото поколение диви зайци.

Но когато е засегнат, когато няма възможност за бягство, той ще атакува своя неприятел с ужасна свирепост. Ловци са намирали телата на ослепени или изкормени лисици и диви котки, които са имали неблагоразумието да заклещят див заек в пещера и да го нападнат със самонадеяността на дръзки хищници.

Да бъдеш в затворено пространство, е нашият най-ужасен страх, продължава Артър Потър по време на лекциите си за обсадни ситуации, и похитителите на заложници са най-смъртоносните и непоколебими противници.

Днес, в командния фургон на обсадата при Кроу Ридж, той мина без въведението си „Дивият животински свят“ и каза на своите слушатели само:

— Преди всичко вие трябва да осъзнаете колко са опасни ония мъже там вътре.

Потър огледа групата: Хендерсън, Лебоу и Тоби бяха федералните офицери. Представители от страна на щата бяха Бъд и неговият заместник Филип Молто, нисък, мълчалив офицер от щатската полиция, младолик и приличащ на гимназист. Той беше един от командирите на тактическите поделения. Останалите — двама мъже и една жена — имаха много сериозен вид. Носеха пълно бойно облекло и изглеждаха готови за битка.

Дийн Стилуел, шерифът на Кроу Ридж, приличаше на същински селяк. Длъгнестите му ръце стърчаха от твърде късите ръкави на костюма му, а рошавата му коса сякаш бе още от времето на бийтълсите.

Когато всички се събраха, Чарли Бъд бе представил Потър.

— Бих искал да се запознаете с Артър Потър от федералното бюро за разследване. Той е прочут посредник в инциденти със заложници и ние имаме голям късмет, че сега е сред нас.

— Благодаря, капитан — веднага скокна Потър, обезпокоен, че Бъд се готви да предизвика буря от аплодисменти или че ще заразказва бойни подвизи.

— Само още едно нещо — бе продължил младият капитан. Той хвърли поглед към Потър. — Забравих да го кажа преди. Свързах се с главния прокурор. И той сега мобилизира щатски спасителен отряд. Ето защо, нашата задача…

Запазил външно спокойствие, Потър пристъпи напред.

— Всъщност, Чарли, ако нямаш нищо против… — Той кимна към събралите се офицери. Чарли млъкна и се усмихна. — Тук няма да има участие на щатски спасителен отряд. В момента се сформира специален федерален отряд за спасяването на заложниците и той трябва да бъде тук по-късно следобед или рано тази вечер.

— О — започна Бъд. — Но мисля, че главният прокурор…

Потър го погледна любезно и твърдо продължи:

— Вече говорих с него и с губернатора в самолета за насам.

Бъд кимна, все още усмихнат, и посредникът продължи с инструктажа.

Рано тази сутрин, обясни той, трима мъже са убили човек от охраната и са избягали от Калана, федерален затвор с особено строг режим, край Уинфийлд, Канзас, близо до границата с Оклахома. Луис Джеремая Ханди, Шепърд Уилкокс и Рей „Съни“ Бонър. Пътувайки на север, колата им се сблъскала с един кадилак. Ханди и бегълците убили мъжа и жената в него и успели да стигнат до скотобойната, преди един щатски полицай да ги настигне.

— Ханди, трийсет и пет годишен, е излежавал доживотна присъда за обир, палеж и убийство. Преди седем месеца той, Уилкокс, приятелката на Ханди и още един престъпник ограбили Земеделско търговската кредитна банка в Уичито. Ханди заключил две касиерки в банковия трезор и после подпалил сградата. Всичко изгоряло до основи и двете касиерки загинали. Докато се измъквали, четвъртият затворник бил убит, приятелката на Ханди успяла да избяга, а Ханди и Уилкокс били арестувани. Нагледните средства, Хенри?

С оптически скенер Лебоу бе подготвил полицейски снимки на тримата похитители и ги бе събрал на един лист хартия, показвайки ги анфас, в профил и полуобърнати, подчертавайки отличителните им белези и особености. В момента лазерният принтер бълваше листовете. Лебоу раздаде купчини от тях на хората във фургона.

— Задръжте по един и предайте останалите на своите хора — каза Потър. — Искам всеки в района да получи по един чифт и да запомни тези снимки. Ако се стигне до момент на предаване на престъпниците, може да настъпи безпорядък, а наоколо има твърде много цивилни, за да рискуваме с грешно опознаване на похитителите. Искам всеки точно да знае как изглеждат те.

— Този отгоре е Ханди. Вторият е Шеп Уилкокс, най-близкият приятел на Ханди, ако може да има такъв. Заедно са действали при три или четири афери. Последният тип, дебелият с брадата, е Бонър Очевидно Ханди го познава от известно време, но никога не са работили заедно. В досието си Бонър има въоръжен грабеж, но е лежал в Калана заради междущатско бягство. Заподозрян е в серия изнасилвания, но са го хванали само за последното. Намушкал е жертвата си многократно — на местопрестъплението. Тя е оживяла. Била е на седемнайсет години и й се е наложило да смени датата на единадесетата си пластична операция, за да свидетелства против него. Хенри, какво можеш да кажеш за заложниците?

Лебоу каза:

— Засега доста малко. Вътре имаме общо десет заложници. Осем ученички и две учителки от училището за глухонеми „Лорънт Кларк“ в Хебрън, Канзас, на около петнайсет мили на запад оттук. Били са тръгнали за представление на Театъра на глухите в Топика. Ученичките са на възраст от седем до седемнайсет години. Скоро ще получа още данни. Знаем със сигурност, че всички те са глухи, освен по-възрастната учителка, която чува и говори нормално.

Потър бе уредил да дойде преводач от езика на глухонемите, но въпреки това предвиждаше какви проблеми ги очакват; бе посредничил в чужбина много пъти и бе преговарял с много чужденци в Съединените щати; той познаваше опасността — и безсилието — при необходимостта точно и бързо да се превежда информация, когато виси на косъм животът на хора.

Той рече:

— И така, организирали сме оперативен екип, състоящ се от моя милост; Хенри Лебоу, разузнавателен офицер и регистратор на данните; Тоби Гелър, свързочен офицер, и капитан Бъд, който ще бъде главен щатски координатор и мой пръв помощник. Ще има и офицер по поддържане на реда, когото още не съм избрал.

— Оперативният екип има две задачи. Основната е да се постигне капитулация на похитителите и освобождаване на заложниците. Втората е да се осъществи помощ при тактическо решение, ако се наложи атака. Това включва събиране на информация за спасителния екип, отвличане на вниманието на похитителите, подвеждането им, доколкото е възможно, за да задържим загубите до едно приемливо ниво.

При барикадни инциденти всеки иска да бъде героят, който уговаря лошите типове да излязат с вдигнати нагоре ръце. Но дори и най-миролюбивият посредник трябва да помни, че понякога единственото решение е да се навлезе със стрелба. Когато той водеше курса на ФБР по преговори със заложници, едно от първите неща, казвани от него в класа, беше: „Всяка ситуация със заложници фактически представлява убийство в ход“.

Той виждаше погледите в очите на хората във фургона. „Студенокръвно животно“ бе сред по-меките определения, използвани, за да го опишат.

— Всички сведения, които можете да научите за похитителите, заложниците, помещенията и така нататък, трябва да бъдат предадени незабавно на агент Лебоу. Пред мен, ако е необходимо. Имам предвид всякаква информация. Ако разберете, че някой от посетителите е с хремав нос, не смятайте, че е маловажно. — Питър стрелна с очи двама млади полицаи, които се споглеждаха. Без да откъсва поглед от тях, агентът каза: — Това би могло да означава, например че можем да прибавим упоителни капки в лекарство против хрема. Или да означава пристрастеност към кокаин, която бихме използвали в своя полза.

Двамата младежи не се разкаяха, но посдържаха сарказма си.

— Сега имам нужда от този поддържащ реда офицер. Капитан Бъд предположи, че навярно някои от вас имат опит със заложници. — Той се обърна към групата наперени млади офицери. — Кой от вас?

Жената — полицай от щатската служба бързо заговори:

— Аз, сър. Преминала съм курса по освобождаване на заложници. И съм минала подготовка по посреднически преговори.

— Вие лично преговаряли ли сте за освобождаване на заложници?

— Не. Но подпомагах посредника при обир на магазин преди няколко месеца.

— Точно така — обади се Бъд. — Сали ръководеше тактическата група. Свърши добра работа.

Тя продължи:

— Вкарахме снайперист вътре в магазина. Той държеше на мерник всичките престъпници. Те се предадоха, преди да повалим някой от тях.

— Аз също имам известен опит — обади се полицай на около трийсет и пет години, с ръка върху приклада на служебния си автоматичен пистолет. — И бях в групата, която спаси касиера при обира на банката „Мидуест“ миналата година в Топика. Пипнахме престъпниците, арестувахме ги на място, без да пострада нито един от заложниците.

Един друг полицай бе получил подготовка в армията и бил участвал на два пъти в успешни операции за спасяване на заложници.

— Отървахме ги без нито един изстрел.

Питър Хендерсън ги слушаше малко слисан. Той се обади:

— Може би е по-добре аз да поема тая работа, Арт. Минал съм обичайния курс и един опреснителен. — Той се усмихна. — И съм чел твоята книга. Два пъти. Би трябвало да стане бестселър. — Лицето му стана сериозно и той меко добави: — Мисля, че наистина би следвало. Пък и нали съм федерален служител.

Дийн Стилуел вдигна глава и погледна полицаите, нагиздени в бронирани жилетки и тъмносиви колани с муниции. Движението на буйната му коса позволи на Потър да избегне да отговори на Хендерсън и той попита Стилуел:

— Искаш ли да кажеш нещо, шериф?

— Не, всъщност не.

— Нищо, кажи — насърчи го Потър.

— Ами, аз никога не съм ходил на курс, нито пък съм стрелял по — как им викате — похитители на заложници. ПЗ, нали така. Но ми се струва, че май имахме един-два случая тука, в Кроу Ридж.

Двама от полицаите се подсмихнаха.

— Разкажи ми — рече Потър.

— Е, случи ни се оная работа преди около два месеца, с Ейб Уитман и жена му, Ема. Ей там, долу, на „Пачин Лейн“. Точно край шосето „Баджър Холоу“.

Усмивките преминаха в сподавен смях.

Стилуел се засмя добродушно.

— Сигурно наистина звучи смешно. Не е като терористите, с които всички сте свикнали.

Бъд метна поглед към полицаите и те отново станаха сериозни.

— Какво се случи? — попита Потър.

Стилуел сведе поглед и рече:

— Работата е там, че Ейб е просто фермер, роден си е свинар, възпитан е като свинар и нищо повече.

Сега и Питър Хендерсън, макар и голям началник, с мъка потисна собствената си усмивка. Бъд мълчеше. Потър с жест подкани Стилуел да продължи и както винаги, Хенри Лебоу слушаше, слушаше, слушаше.

— Той претърпя голяма загуба, когато миналата година пазарът на свински шкембета отиде по дяволите.

— Свински шкембета? — запита невярващо жената полицай.

— Направо се сгромоляса. — Стилуел не забеляза или просто игнорира насмешката. — И така, банката си иска обратно заемите и той като че ли превъртя. Винаги си е бил малко луд, но този път съвсем излиза от кожата си и се скрива в плевнята си с една пушка и с ножа, дето използва да реже прасетата, отглеждани за собствената му трапеза.

— Значи си е приготвял свинско шкембе, така ли? — попита един полицай.

— Не, просто бекон — обясни сериозно Стилуел. — Така е при прасетата. Сигурно знаете оня израз — „можеш да използваш всичко, освен квиченето“.

Двама полицаи вече не можеха да се сдържат. Потър се усмихна насърчително.

— И така, обадиха ми се, че нещо става в неговата ферма, отивам там и намирам Ема пред плевнята. Неговата жена от десетина година. Беше я разсякъл от слабините до гръдната кост и беше отрязал ръцете й от китките. Ейб държеше двамата си сина там вътре и каза, че ще стори същото и с тях. Единият, Брайън, на осем години, и Стюарт, на четири. Хубави момченца, и двамата.

Усмивките на полицаите се стопиха.

— Когато пристигнах, тъкмо щеше да реже пръстите на Стю, един по един.

— Господи — прошепна полицайката.

— Ти какво направи, шериф?

Той сви мършавите си рамене.

— Нищо специално. Всъщност, изобщо не знаех какво да правя. Просто му приказвах. Застанах наблизо, но не съвсем, щото съм ловувал с Ейб и той е дяволски добър стрелец. Клекнах зад едно корито за помия. И само говорихме. Виждах го вътре там в плевнята, едва на петдесет фута от мен. Седеше си там, стиснал ножа и момченцето си.

— Колко говорихте?

— Доста.

— Колко време?

— Може да е било някъде около осемнайсет, двайсет часа. И двамата прегракнахме от викане, затова накарах едно от моите момчета да донесе два от ония, клетъчните, телефони. — Той се засмя. — Трябваше да прочета инструкциите, за да проумея как да работя с моя. Ами, не исках да отида там с патрулната кола и да използвам радиото или мегафон. Реших, че колкото по-малко полицаи вижда, толкоз по-добре.

— И ти остана там през цялото време?

— Ами да. Както се казва, хванеш ли се на хорото, ще го играеш. Е, на два пъти се отместих малко, нали разбирате, но естествени нужди. И веднъж, за да взема чаша кафе. Все си държах главата наведена.

— Какво стана?

Отново свиване на рамене.

— Той излезе. Предаде се.

Потър попита:

— А момчетата?

— Бяха добре. Разбира се, като изключим това, че видяха майка си така. Но нищо не можехме да сторим.

— Искам да ти задам един въпрос, шериф. Мина ли ти през ум да се размениш с момчетата?

Стилуел изглеждаше объркан.

— Не. Изобщо не съм помислял.

— Защо не?

— Струваше ми се, че това би насочило вниманието му към децата. Исках той да забрави за тях и да се съсредоточи върху себе си и мен.

— И ти нито веднъж ли не направи опит да го застреляш? Не беше ли на удобен прицел?

— Разбира се, понечвах. Десетки пъти. Ами, не знам, просто чувствах, че това е последното нещо, което исках да се случи — някой да пострада. Било той, аз или момчетата.

— Правилни отговори, шериф. Тогава ще бъдеш поддържащият реда офицер. Съгласен ли си?

— О, Да, сър, за мен е чест да сторя каквото мога.

Потър хвърли поглед към разочарованите командири от щата.

— Вие и вашите офицери ще докладвате на шерифа.

— Един момент, почакайте, сър — започна малко неуверено Бъд — Шерифът с чудесен човек. Ние сме приятели и така нататък. И на лов сме били заедно. Но… е, това е малко технически въпрос. Виждате ли, той е местен, от тукашната община. А това са предимно щатски полицаи. Не можете да ги поставите под негово разпореждане. Налага се, всъщност не знам, някой да го упълномощи или нещо от този род.

— Е, добре, аз го упълномощавам. Отсега нататък можете да считате шериф Стилуел като федерален служител — логично заключи Потър. — Той е назначен.

Лебоу погледна озадачено Потър, който сви рамене. И на двамата не бе известна процедура, при която федерални агенти бяха назначавани на място.

Единствено Питър Хендерсън все още се усмихваше. Потър му каза:

— Ти също, Пийт. Искам всички агенти, които не са свързани със събирането на сведения, с криминалистика или взаимодействия със спасителния екип, да бъдат под ръководството на шериф Стилуел.

Хендерсън кимна бавно с глава, а после рече:

— Мога ли да поговоря за минутка с теб, Арт?

— Нямаме много време.

— Ще отнеме само минута.

Потър знаеше какво ще последва и разбираше, че не бива това да става пред другите командири. Той каза:

— Да излезем за малко навън, а?

В сянката на фургона Хендерсън каза с остър шепот:

— Съжалявам, Артър. Познавам репутацията ти, но няма да оставя хората си да ги командва някакъв селяк.

— Е, Пийт, моята репутация е без значение. Това, което е важно, е моята власт.

Хендерсън отново кимна с разбиране, този мъж с безупречно колосана бяла риза и сив костюм, с който спокойно би могъл да влезе във всеки ресторант около Капитолийския хълм.

— Артър, аз би трябвало да се включа в по-голяма степен в този случай. Искам да кажа, познавам Ханди. Аз…

— Откъде го познаваш? — прекъсна го Потър. Това бе нещо ново за него.

— При арестуването му имаше мои агенти. В онази банка. Аз го разпитвах след задържането. Помогнах на прокурора да подготви обвинението. Всъщност той бе прибран с помощта на нашите съдебни специалисти.

Тъй като Ханди е бил заловен на местопрестъплението и е имало преки свидетели, правната страна на въпроса е била чиста формалност. По време на полета за насам Потър бе прочел материалите от разпита, воден явно от Хендерсън. На практика затворникът нищо не бе казал, освен: „Майната ти“.

— Всичко, което можеш да ни кажеш за него, ще бъде ценно — рече Потър. — Но ти нямаш опита, който ни трябва за поддържане на реда.

— И значи Стилуел го има?

— Той притежава подходящия за това темперамент. И здрав разум. Той не е каубой.

Или, помисли си Потър, бюрократ, което бе също толкова лошо, ако не и по-зле.

Накрая Хендерсън сведе очи към разкаляната пръст. Той промърмори:

— Не може така, Потър. Достатъчно време съм киснал в тая тъпа дупка. Нищичко не се случва тук, освен разни глупости и нареждания от военновъздушната база. Или индианци, които препикават паметниците на военни герои. Искам част от тази задача.

— Ти нямаш опит от барикадни ситуации, Пийт. Прочетох досието ти по пътя за насам.

— Имам повече полицейски опит от оня селяндур, който ти избра. За бога, та аз съм завършил право в Джорджтаун.

— Назначавам те за командир на тиловата зона. Ще координираш медицинската служба, връзките с пресата, въпросите, свързани със семействата на заложниците, продоволствията за поддържащите реда полицаи и за спасителната група, когато тя пристигне тук.

Последва пауза, докато Хендерсън гледаше своя колега — само с няколко години по-възрастен — отначало с възмутена насмешка, а после изведнъж, с неприкрито презрение, което бе подсилено с рязко кимане и хладна усмивка.

— Майната ти, Потър. Знам за другата част от твоята репутация. Придаваш си важност.

— Тиловата зона е важна работа — продължи Потър, сякаш Хендерсън не бе проговарял. — Точно там ще бъдеш най-ценен.

— Върви на майната си… Значи искаш да си в центъра на вниманието, а? Страх те е, че някой по-представителен, с малко повече класа, може да изглежда по-добре пред камера, а?

— Струва ми се, знаеш, че не това е мотивът ми.

— Дали знам ли? А какво знам аз? Освен че безцеремонно нахълтваш тука с благословията на Адмирала, за да ни пращаш да ти носим идиотското кафе. След схватката — където, кой знае, може да загинат дузина полицаи и няколко заложника — ти ще си направиш пресконференцийка, ще си припишеш заслугите за добрата част и ще стоварваш върху нас вината за провалите. И после ще изчезнеш. Кой ще остане да се разправя с лайната, дето си ги оставил? Аз, ето кой.

— Ако няма нищо друго…

Хендерсън закопча сакото си.

— О, ще има и нещо друго. Не се безпокой. — Той се отдалечи с надменно изправена глава, игнорирайки прозаичния съвет на Потър да не предлага удобна мишена за снайперистите от скотобойната.

11:31 преди обяд

Артър Потър се върна във фургона и усети как насъбралите се полицаи го наблюдават внимателно. Запита се дали не са дочули разменените реплики между него и Хендерсън.

— А сега — продължи агентът, — правилата на схватката.

Потър измъкна един факс от джоба на сакото си.

В самолета от Гленвю Потър бе разговарял по радиото едновременно с директора на Бюрото, със заместник-началника по криминални разследвания и с Франк д’Анджело, възглавяващ Отряда по спасяване на заложници към Бюрото, и бе написал правилата на стълкновението за инцидента при Кроу Ридж. Така бе преминала по-голямата част от полета и резултатът бе документ от две ситно изписани страници, който обхващаше всякаква евентуалност и даваше на Потър специални предписания за справяне със ситуацията. Той бе съставен много внимателно. Имаше сериозни критики към Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелно оръжие и към ФБР заради действията им при барикадирането на Кореш^[2] в Уако и самото ФБР бе здравата охулено за барикадата на Рандъл Уивър през ’92 година, когато правилата на боя бяха написани толкова общо, та снайперистите смятаха, че им е заповядано да стрелят по всеки въоръжен пълнолетен, ако имат добър прицел. Жената на Уивър бе убита по погрешка от снайперист на ФБР.

Потър гледаше главно Стилуел, когато каза:

— Вашата задача е да възпирате похитителите. Възпирането е тактическа задача, но тя е чисто пасивна. Не трябва да има каквито и да е опити за спасяване.

— Да, сър.

— Ще задържате похитителите в периметър, който аз ще определя. Това може да бъде самата сграда, може да е линия на сто ярда около сградата. Във всеки случай, те не трябва да пресичат живи тази граница. Ако някой от тях го стори, независимо дали има заложник със себе си или не, вашите части имат зелена улица. Разбираш ли какво значи това?

— Могат да стрелят.

— Правилно. И се стреля, за да се убива. Никакви опити за раняване. Никакви заплахи. Без предупредителни изстрели. Или смъртоносна стрелба, или никаква.

— Да, сър.

— Не трябва да има изстрели през отворени прозорци или врати, дори да виждате заплашван заложник, ако няма изрично разрешение от някой от оперативния екип.

Потър забеляза, че лицето на Бъд потъмня, когато чу това.

— Разбрано — каза Стилуел. Командирите кимнаха неохотно.

— Ако срещу вас се стреля, ще заемете отбранителни позиции и ще чакате, докато имате разрешение да отговорете на стрелбата. Ако в някой момент ти или друг офицер бъдете действително заплашени със смъртоносно оръжие, можете да използвате оръжие, за да се защитите. Но само ако си убеден, че има реална настояща опасност.

— Настояща опасност — промърмори саркастично един полицай.

Те се надяват да има привидна стрелба, помисли си Потър. Той хвърли поглед към часовника от компютъра на Лебоу.

— Ще установим връзка след около пет минути. Ще предупредя похитителите за периметъра и ти ще знаеш, шериф, че те са уведомени. От този момент нататък имаш задължението да ги възпираш, както вече посочих.

— Да, сър — спокойно отговори шерифът и приглади гъстата си коса, разбърквайки я още повече.

— Засега смъртоносната зона ще бъде всяко пространство извън самата сграда. След като изпратят един от тях да вземе телефона, никой не може да излиза навън, освен ако не носи флаг за примирие.

Стилуел кимна.

Потър продължи:

— Хенри Лебоу ще осигурява данните, които са от тактическо значение. Видове оръжия, разположение на похитителите и заложниците, вероятни изходи и така нататък. Не трябва да има пряк контакт между теб и похитителите. И не бива да подслушваш разговорите ми с Ханди.

— Добре. Защо не?

— Защото смятам да установя контакт и разбирателство с него. Ти не можеш да си позволиш да му съчувстваш. Трябва да си готов незабавно да действаш срещу него.

— Съгласен съм с това.

— И не искам никакви инциденти — рече Потър. — Капитан Бъд вече нареди на всички полицаи да освободят цевите си. Така ли е? Включително и снайперистите?

Бъд кимна. Той стисна устни. Потър се чудеше колко ли е ядосан капитанът. Помисли си: „Ще има доста да се ядосва, преди всичко това да приключи“.

— Моите хора — обади се хладно един от полицаите, — никак не ги сърбят пръстите да стрелят.

— Сега не ги сърбят. Но не и по-късно. След десет часа всички вие ще се целите в собствените си сенки. Освен това, Дийн, отвътре може да се видят някакви отражения. Навярно ще си помислите, че са оптически мерници на пушки. Но това вероятно ще бъдат само огледала, подобно на перископи. Похитители, които са лежали в затвора, са научили там този трик. Затова кажи на хората си да не изпадат в паника, ако видят проблясване.

— Да, сър — каза бавно Стилуел, както май по принцип си говореше.

Потър рече:

— А сега няколко заключителни думи. Общо взето, криминалните похитители са най-лесни. Те не са като терористите. Целта им не е да убият някого. Тя е да избягат. След известно време те ще разберат, че заложниците представляват по-скоро пречка, а мъртвите заложници означават само неприятности. Но психологията на извършващото се в момента се състои в това, че те не разсъждават рационално. Адреналинът им се е покачил много. Те са уплашени и объркани.

— Трябва да разсеем напрежението. Да накараме Ханди да повярва, че той ще остане жив след инцидента посредством разумни действия. Времето работи в наша полза. Няма да установяваме никакви ултимативни крайни срокове. Ще гледаме да разтеглим това повече, отколкото всички ние можем да издържим. После още ще го удължим. А след това още повече.

— Щом спасителният отряд пристигне тук, ще се подготвим за тактическо решение, но то ще бъде в краен случай. Докато Ханди все още разговаря с нас, няма да предприемаме опит за спасяване. Този подход за спасяване на заложници ще го кръстим „свинско шкембе“. — Потър се усмихна към Стилуел и после продължи: — Тази игра се нарича „разтакаване“. Тя отслабва похитителите, отегчава ги, сближава ги със заложниците.

— Стокхолмски синдром — обади се един от командирите.

— Точно така.

— Какво е това? — попита друг.

Потър кимна към Лебоу, който каза:

— Това е психоаналитичен процес на пренасочване на чувства, прилаган при отвличане на заложници. Терминът идва от един банков обир в Стокхолм преди около двайсет години. Крадецът вкарал със сила четирима служители в трезора на банката. По-късно към тях се присъединил и бивш съкафезник на похитителя от затвора. Всички стояли заедно повече от пет дни и когато накрая се предали, няколко от заложниците били страшно обикнали своите похитители. Започнало да им се струва, че всъщност полицаите са лошите хора. Крадецът и неговият приятел от затвора също се привързали към заложниците и изобщо нямали намерение да им навредят.

— Време е да се залавяме за работа — обяви Потър. — Шериф, ти пристъпваш към поддържането на реда. Аз ще осъществя първия контакт с похитителите.

Дийн Стилуел плахо даде знак на командирите:

— Ако всички сега излезете навън, може би ще поразместим малко някои от вашите хора. Ако сте съгласни. Какво ще кажете?

— Свинско шкембе — беше единственият отговор, но бе изречен много тихо. Потър предположи, че само той го с чул.

Водата се лееше като от душ, сребриста струя, падаща през пролуки в тавана високо над тях, вероятно от вонящи локви със стара дъждовна вода върху покрива.

Водата капеше върху ръждясали ченгели за месо, вериги, гумени конвейерни ленти и разпадаща се машинария, точно пред касапницата, където седеше Мелани Чаръл, обърната към момичетата. Седемгодишните близначки, Ана и Сузи, се притискаха към нея. Бевърли Клемиър отмяташе късата руса коса от лицето си — все още по бебешки пухкаво, макар че бе на четиринайсет години — и дишаше с мъка. Останалите се бяха скупчили в другия край на кланицата. Десетгодишната Емили Стодард търкаше трескаво ръждиво петно върху белия си чорапогащник, а по лицето й се стичаха сълзи.

Мелани хвърли поглед към госпожа Харстрон и Сузан Филипс, свели се една към друга, които разговаряха чрез резки жестове. Бледото лице на момичето, обкръжено от правата й коса, все още преливаше от гняв. Тъмните й очи бяха като очите на боец от съпротивата, изведнъж си помисли Мелани, спомнила си някакъв стар филм. Техният разговор бе явно свързан с ученичките.

— Безпокоя се, че те ще се паникьосат — казваше Сузан на по-възрастната учителка. — Трябва да ги държим събрани заедно. Ако някоя побегне, тия гадове ще й причинят зло.

С дързостта на осемгодишно дете Кийли Стоун направи знак:

— Трябва да избягаме! Ние сме повече от тях. Можем да се измъкнем!

Сузан и госпожа Харстрон не й обърнаха внимание и сивите очи на малкото момиче гневно заблестяха.

През цялото време Мелани се измъчваше: „Не зная какво да правя. Не зная“.

Мъжете не обръщаха особено внимание на момичетата в момента. Мелани стана и отиде до вратата. Тя ги видя как вадят дрехи от брезентовите торби. Брут смъкна тениската си и хвърляйки поглед към Мелани, застана под струята вода. Тя се лееше над него, а той стоеше, вдигнал глава към тъмния таван, със затворени очи. Мелани виждаше жилестите му мускули, неокосменото му тяло, обезобразено от дузина розови белези. Другите двама мъже го погледнаха неуверено и продължиха да сменят дрехите си. Когато свалиха работните си ризи, тя успя да прочете имената, напечатани на фланелките им. На Невестулката пишеше Ш. Уилкокс. На Глигана — Р. Бонър. Но въпреки това, зървайки дебелото, космато тяло на Глигана, мършавата фигура на Невестулката и хитрите му очи, тя продължаваше да ги възприема само с животинските имена, които инстинктивно й бяха хрумнали.

И виждайки израза на иронична злоба на лицето му, застанал под стичащата се вода, с разперени ръце като Христос, тя разбра, че Брут е далеч по-подходящо име за него, отколкото Л. Ханди.

Сега той се отдръпна от водата, подсуши се със старата си тениска и облече нова, от тъмнозелен бархет. Вдигна пистолета си от един стар варел и погледна своите пленнички пак с оная странна усмивка. Приближи се до другите двама. Те надникнаха предпазливо през един от предните прозорци.

Невъзможно е всичко това да се случва, мислеше си Мелани. Изключено. Очакваха я толкова хора. Родителите й. Дани, който утре влизаше в операционната. Тя винаги бе идвала в реанимационната при брат си след всяка от половин дузината му операции през последната година. Обхвана я безумен порив да каже на тези мъже, че те трябва да ги пуснат; тя не биваше да разочарова брат си.

Освен това и нейното изпълнение в Топика.

И разбира се, другите й планове след това.

Иди да му кажеш нещо. Сега. Помоли го да пусне малките момичета. Поне близначките. Кийли и Шанън. Емили.

Или Бевърли, измъчвана от астмата.

Иди. Направи го.

Мелани тръгна, после погледна назад. Останалите в кланицата — и деветте — я гледаха втренчено.

Сузан задържа погледа й за миг и направи знак да се върне. Послуша я.

— Не се тревожете — Сузан успокои с жестове момичетата и привлече към себе си дребните кестеняви близначки. Усмихна се. — Те скоро ще си тръгнат и ще ни пуснат. Само че ще пристигнем късно в Топика. Какво искате да правите след рецитала на Мелани? Всяка да ми каже. Хайде!

Луда ли е, мислеше си Мелани. Та ние няма да… Изведнъж разбра, че Сузан казва това, за да ги успокои. Момичето бе право. Истината не бе от значение. Важно беше да утешат по-малките момичета. Да не позволяват на мъжете да се приближават до тях; спомни си как Глигана хвана гърдите на Сузан и притисна Шанън плътно до тлъстото си тяло.

Но никой не искаше да участва в играта. Докато Мелани не започна да жестикулира:

— Да отидем ли на вечеря в ресторант?

Кийли изведнъж вдигна глава.

— Искам да отида в истински ресторант. Искам печена пържола и картофи, и пирог…

— Цял пирог ли? — попита Сузан с насмешлив израз на лицето.

Сподавяйки сълзите си, Мелани не можа да измисли какво да каже. Вяло жестикулира:

— Да. По един цял пирог за всяка!

Момичетата я погледнаха, но после очите им веднага пак се насочиха към Сузан.

— Може да ви заболят коремите. — Госпожа Харстрон се намръщи пресилено.

— Така е — обади се Кийли. — По цял пирог ще бъде глупаво. — Тя стрелна с възмутен поглед Сузан. — Само филистерите ядат по цял пирог. Ще си поръчаме по едно парче за всяка. А аз ще пия кафе.

— На нас не ни дават да пием кафе — Джослин спря да търка разплаканите си очи, за да изрази със знаци думите си.

— Аз ще пия кафе. Черно кафе — жестикулира ритащата колене Шанън.

— Със сметана — продължи Кийли. — Когато майка ми прави кафе, тя го сипва в стъклена чаша и налива сметана в него. То се завърта като облаче. Аз ще пия кафе в истински ресторант.

— Може би айскафе. — Бевърли присви рамене, за да поеме въздух в дробовете си.

— С цветни пръчици — предложи Сузи.

— С цветни пръчици и бишкоти — поде Ана, която бе по-малка с цели трийсет секунди. — Както във „Френдлис“!

И отново Мелани не можа да измисли какво да каже.

— Не в такъв ресторант. Искам в луксозен ресторант. — Кийли не разбираше защо никой друг не се въодушеви от тази перспектива.

Широка усмивка се разля по лицето на Сузан.

— До една сме твърдо „за“. Луксозен ресторант. Пържола, пирог и кафе за всички. Няма да допуснем никакви филистери!

Изведнъж дванайсетгодишната Джослин избухна в истеричен плач и скокна на крака. Госпожа Харстрон веднага се изправи и прегърна пълничкото момиче. Постепенно то се успокои. Мелани вдигна ръце, за да каже нещо утешително и остроумно. Най-после тя жестикулира:

— И с разбита сметана върху всеки пирог.

Сузан се обърна към Мелани:

— Ти все още ли си готова да излезеш на сцена?

Младата учителка се втренчи в своята ученичка за миг, после усмихнато кимна.

Госпожа Харстрон, хвърляйки неспокойни погледи към главното помещение на скотобойната, където мъжете все още разговаряха, привели глави надолу, направи знаци:

— Сигурно Мелани може отново да ни рецитира своите стихове.

Мелани кимна и изведнъж всичко се изличи от съзнанието й. Тя имаше репертоар от две дузини стихотворения, които смяташе да изпълни. Сега не си спомняше нищо, освен началната строфа на своето „Птички, кацнали на жица“. Мелани вдигна ръце и започна да жестикулира:

Осем сиви птички, кацнали в тъмата.

Духа леден вятър, колко е суров.

Кацнали на жиците, те вдигат криле

и литват надалече към пухкавите облаци.

— Хубаво, нали? — попита Сузан, гледайки право към Джослин. Момичето избърса лице с ръкава на грамадната си блуза и кимна.

— Аз съм написала някои стихотворения — енергично изрази със знаци Кийли. — Цели петдесет. Не, повече. Те са за „Жената чудо“ и „Човека паяк“. А също и за „Хората Хикс“. За Джийн Грей и за „Циклопите“^[3]. Шанън ги е чела!

Шанън кимна. На лявата ръка на момичето под лакътя имаше лъжлива татуировка на един от „Хората Хикс“, Гамбино, който тя бе изрисувала с маркер.

— Защо не ни кажеш едно? — подкани я Сузан.

Кийли се замисли за момент, после призна, че нейните стихове все още се нуждаят от дообработка.

— Защо птичките в твоето стихотворение са сиви? — Бевърли попита Мелани. Нейните жестикулации бяха резки, сякаш трябваше да приключи разговора преди някой от мъчителните си астматични пристъпи.

— Защото всички имаме по нещо сиво в себе си — отвърна Мелани, смаяна, че момичетата наистина се заяждаха, забравяйки за ужаса, който ги заобикаляше.

— Ако е за нас, предпочитам да съм хубава птичка — каза Сузи и нейната близначка кимна.

— Можеше да ни направиш червени — предложи Емили, която бе облечена в ярки цветове. Тя бе по-женствена, отколкото всички останали ученички.

Тогава Сузан — която знаеше факти, неизвестни дори на Мелани; Сузан, която щеше да постъпи в колежа „Галодет“ следващата година с пълно отличие — обясни на другите момичета за тяхно огромно удоволствие, че само мъжките чинки — кардинали са червени. Женските били кафеникавосиви.

— Значи това са кардинали, така ли? — попита Кийли.

Когато Мелани не отговори, малкото момиче я потупа по рамото и повтори въпроса.

— Да — отвърна Мелани. — Разбира се. Стихотворението е за чинки — кардинали. Вие всички сте ято от хубави кардиналчета.

— Защо не и архиепископи? — направи знак госпожа Харстрон и завъртя нагоре очи. Сузан се разсмя. Джослин само кимна, но изглеждаше смутена, че отново не е схванала нещо важно.

Палавата Шанън попита защо Мелани не е направила птичките си ястреби, с дълги сребърни клюнове и нокти, от които капе кръв.

— Значи то е за нас? — запита Кийли. — Стихотворението?

— Може би.

— Но ние сме девет заедно с теб — Сузан посочи учителката си с логиката на тийнейджърка. — И десет, с госпожа Харстрон.

— Така е — реагира Мелани. — Мога да го променя. — В този момент си помисли: Направи нещо. Разбита сметана върху пирог? Глупости. Поеми нещата!

Направи нещо!

Иди да говориш с Брут.

Мелани изведнъж се изправи и отиде до вратата. Погледна навън. После се обърна към Сузан, която й даде знак:

— Какво правиш?

Мелани отново насочи поглед към мъжете. Мислеше си: О, не разчитайте на мен, момичета. Това е грешка. Аз не съм тази, която може да стори нещо. Госпожа Харстрон е по-възрастна. Сузан е по-силна. Когато тя казва нещо, хората — и чуващи, и глухи — винаги се вслушват.

Аз не мога…

О, да, ти можеш.

Мелани пристъпи към главното помещение, чувствайки пръските на водата, капеща от тавана. Тя заобиколи поклащаща се метална кука и се приближи към мъжете. Само близнаците. И Бевърли. Кой не би пуснал седемгодишни момиченца? Кой не би съжалил девойчето, измъчвано от астма?

Глигана вдигна глава и като я видя, се ухили. Късо подстриганият Невестулка пъхаше батерии в портативен телевизор и не й обърна внимание. Брут, който се бе отдалечил от другите двама, се взираше навън през прозореца.

Мелани се спря, поглеждайки назад към стаята за клане. Сузан се бе намръщила. Тя отново жестикулира: „Какво нравиш?“ Мелани усети укор в нейното изражение; самата тя се почувства като гимназистка.

Само го попитай. Изпиши думите. Моля ви, пуснете малките да си вървят.

Ръцете й трепереха, сърцето й сякаш се бе превърнало в огромна, тежка буца. Тя усети вибрациите, когато Глигана извика нещо. Брут бавно се обърна.

Той я погледна, отмятайки мократа си коса.

Мелани се вцепени, чувствайки черните му очи върху себе си. Тя изрази с жест и мимика как пише нещо. Той се приближи до нея. Беше се сковала. Той взе ръката й, погледна ноктите й. Имаше малък сребърен пръстен на десния й показалец. Пусна я. Надникна в лицето й и се разсмя. После се върна при другите двама мъже, оставяйки я сама, с гръб към нея, сякаш тя не представляваше абсолютно никаква заплаха, сякаш бе по-млада и от най-малките си ученици, сякаш изобщо не съществуваше.

Тя почувства по-голяма болка, отколкото ако я бе ударил.

Твърде уплашена, за да се приближи отново към него, твърде засрамена, за да се върне в кланицата, Мелани остана там, където беше, взирайки се през прозореца към наредените полицейски коли, приведените фигури на полицаите и буйната трева, превиваща се от вятъра.

Потър се вглеждаше в скотобойната през бронирания прозорец на фургона.

Скоро ще трябва да разговарят. Лу Ханди вече приемаше застрашителни размери в неговото въображение. При такива преговори съществуваха два риска. Първият — да възприемеш похитителя в преувеличен вид още преди да се заловиш за работа, изхождайки от отбранителна позиция — което Потър започваше да чувства сега. (Другият — собственият му стокхолмски синдром — щеше да се появи по-късно. Тогава щеше да се оправя с него. И той знаеше, че ще се наложи).

— Готови ли са подвижните телефони?

— Почти. — Тоби програмираше числа в един скенер на пулта за управление. — Да пъхна ли и едно универсално микрофонче?

Подвижните телефони бяха леки и издръжливи клетъчни телефони, съдържащи двойна предавателна верига, която изпращаше в командния пункт всякакви разговори по телефона и отчиташе набираните номера. Обикновено похитителите говореха само с посредниците, но понякога те се обаждаха на съучастници или приятели. В някои случаи тези разговори помагаха на оперативния екип за постигане на споразумение или на тактическо предимство.

Понякога слагаха скрит малък микрофон, действащ във всички посоки. Той улавяше разговори наблизо, дори когато телефонът не се ползва от похитителите. Мечтата на всеки посредник е да узнае какво точно се казва в обсадената зона. Но ако микрофонът бъде открит, това може да означава репресивни мерки и, естествено, би пострадал авторитетът на посредника, негов единствен актив на този етап.

— Хенри? — попита Потър. — Как мислиш? Той би ли го открил?

Хенри Лебоу почука по клавиатурата и извика бързо нарастващия файл на Ханди. Започна да го преглежда.

— Никога не е учил в колеж; имал отлични оценки по точните науки и математика в горния курс. Почакай, ето… По време на военната си служба изучавал известно време електроника. Не е изтраял дълго в армията. Намушкал с нож своя сержант. Това няма връзка с въпроса… Не, според мен не бива да слагаш микрофон. Той може да го открие. Бил е отличен в инженерните науки.

Потър въздъхна.

— Зарежи това, Тоби.

— Направо да те заболи.

— Така си е.

Телефонът звънна и Потър отговори. Специалният агент Анджи Скапело бе пристигнала в Уичито и в момента я караха с хеликоптер направо в училището „Лорънт Кларк“ в Хебрън. След половин час тя щеше да пристигне заедно с полицейски служител от Хебрън, който щеше да действа като преводач.

Той предаде тази информация на Лебоу, който веднага я въведе. Разузнавателният офицер добави:

— След десет минути ще имам компютърната схема на интериора. — Лебоу бе изпратил един агент да открие архитектурни или строителни чертежи на скотобойната. Щяха да бъдат изпратени до командния пункт и отпечатани чрез приложния софтуер за чертожни проекти.

Потър каза на Бъд:

— Чарли, мисля, че трябва да ги подпомогнем. Имам предвид заложниците. Похитителите ще поискат източник на енергия там вътре, но не желая това. Смятам да им дадем само един електрически фенер. Захранван с батерии. Слаб. Така че те всички ще трябва да бъдат в една стая.

— Защо?

Лебоу каза:

— За да бъдат заедно похитители и заложници. За да накараме Ханди да им говори, да ги опознае.

— Не съм сигурен, сър — рече капитанът. — Ония момичета са глухонеми. Мястото трябва да е доста зловещо. Ако се намират в стая, осветявана само с един фенер, те ще… ами, както дъщеря ми би казала, те ще откачат.

— Нямаме възможност да се тревожим чак толкова за техните чувства — каза разсеяно Потър, наблюдавайки как Лебоу си води бележки в своя електронен тефтер.

— Тук не съм съгласен с вас, сър.

Тишина.

Тоби монтираше клетъчния телефон и едновременно с това се взираше в шест телевизионни станции на един-единствен монитор, като екрана като по чудо бе разделен от Дерек Елб. Всички местни новини бяха за инцидента. Си Би Ес предаваше специален репортаж, както и Си Ен Ен. Представителни репортери с безупречни прически, мъже и жени, държаха микрофоните като фунийки със сладолед и разгорещено говореха в тях. Потър забеляза, че Тоби така се бе привързал към пулта за управление, сякаш самият той го бе проектирал. Той и червенокосият Дерек доста се бяха сближили.

— Но все пак си помислете — настояваше Бъд. — Това е страшно място посред бял ден. А нощем? Господи, това е ужасно.

— Каквото и да се случи — отвърна Потър, — следващите двайсет и четири часа няма да бъдат никак приятни за тези момичета. Те просто ще трябва се примирят. Налага се да ги съберем накуп. Единственият фенер ще свърши тая работа.

По лицето на Бъд се изписа безсилие.

— Съществува и практически проблем. Струва ми се, че ако е твърде тъмно, те могат да изпаднат в паника. Да се опитат да избягат. И да пострадат.

Потър гледаше тухлените стени на старата скотобойна, тъмни като засъхнала кръв.

— Нали не искате да бъдат застреляни? — вече гневно попита Бъд, привличайки погледа на Лебоу, а не на Потър.

— Но ако им включим ток — рече агентът, — те ще разполагат с цялата скотобойна Ханди може да ги раздели в десет различни стаи. — Потър събра шепите си разсеяно, сякаш правеше снежна топка. — Трябва да ги държим заедно.

Бъд каза:

— Бихме могли да докараме тук един генератор. Да захраним една линия. Четири или пет аварийни лампи — нали знаете, дето са със защитна мрежа и с куки. Достатъчно ток само за да се освети главното помещение. И по този начин, ако наредите щурмуване, ще можем да прекъснем захранването веднага щом поискаме. Което е невъзможно при наличие на фенер с батерия. И вижте, по някое време ще трябва да се свържем с тия момичета. Не забравяйте, че са глухи. Ако е тъмно, как ще го сторим?

Това беше важна подробност, за която Потър не бе помислил. При атака някой ще трябва да предаде на момичетата инструкции за изтегляне чрез езика на глухонемите.

Потър кимна.

— Добре.

— Аз ще се погрижа за това.

— Нареди някой друг да го свърши.

— Така и смятам.

Тоби натисна няколко бутона. Из фургона се разнесе съскане от атмосферни смущения.

— По дяволите — промърмори той. Кимна към Лебоу: — Имам „Големи уши“ по-близо, отколкото би трябвало да бъдат. — Той имаше предвид малките параболични микрофончета, които при добри условия можеха да доловят шепот от сто ярда. Днес те бяха безполезни.

— Проклет вятър — възнегодува Лебоу.

— Подвижните телефони са готови — заяви Тоби, побутвайки малка сива раничка към Потър. И двете свързочни линии са в състояние да приемат.

— Ние ще…

Забръмча телефон. Потър го сграбчи.

— Тук е Потър.

— Агент Потър? Не се познаваме с вас. — От слушалката проеча приятен баритон. — Аз съм Роланд Маркс, заместник главен прокурор на щата.

— Да? — хладно попита Потър.

— Бих желал да споделя с вас някои мисли, сър.

Вълна от нетърпение заля Потър. Няма време за това, помисли си той. Не го ли съзнава този човек?

— Точно сега съм много зает.

— Някой мисли за щатското участие. Само моя скромен дял.

Потър имаше Чарли Бъд, разполагаше с поддържащи реда сили, с командния фургон. Не искаше нищо повече от щата Канзас.

— Боя се, че времето не е подходящо.

— Вярно ли е, че те са отвлекли осем малки момичета?

Потър въздъхна.

— И две учителки. От училището за глухонеми в Хебрън. Да, вярно е. Тъкмо се каним да осъществим контакт и програмата ни е много напрегната. Аз не…

— Колко похитители има там?

— Съжалявам, но нямам време да обсъждам ситуацията с вас. Губернаторът е уведомен и вие можете да се обадите на нашия специален агент, Питър Хендерсън. Предполагам, че го познавате.

— Познавам Пийт. Разбира се. — Тонът му подсказваше, че няма особено доверие в него. — Този инцидент може да се превърне в истинска трагедия, сър.

— Е, господин Маркс, моята задача е да предотвратя това. Надявам се, че ще ми позволите да продължа работата си.

— Мислех си, че навярно един съветник или свещеник би помогнал. В Топика ние разполагаме с такъв отдел за съдействие. Някой първокласен…

— Затварям сега — рече Потър доста бодро. — Пийт Хендерсън може да ви информира за нашия напредък.

— Почакайте…

Клик.

— Хенри, я провери нещо. Името е Роланд Маркс. Заместник главен прокурор. Разбери дали може да причини неприятности. Виж дали е кандидат за избори, към какви постове се стреми.

— На мен ми изглежда просто като някой добронамерен, реагиращ автоматично, състрадателен либерал — намръщи се Хенри Лебоу, който цял живот бе гласувал само за демократите.

— Добре — каза Потър и веднага забрави за обаждането на прокурора, — сега да намерим доброволец със силна ръка. О, и още нещо. — Потър закопча тъмносиньото си сако и вдигна пръст към Бъд. Направи знак към вратата. — Би ли излязъл за малко навън, Чарли?

Двамата застанаха край фургона.

— Капитане — започна Потър, — по-добре ми кажи какво те тормози. Че ти нареждам ли?

— Не — отвърна хладно той. — Вие сте федерален служител. Аз съм щатски. Така е според конституцията. Въпрос на приоритет, както се казва.

— Слушай — твърдо рече Потър, — нямаме време за деликатности. Кажи какво ти тежи, за да ти олекне.

— Какво правим тук? Да си махнем отличителните знаци и да се сбием ли? — Бъд се засмя без особен хумор.

Потър нищо не отвърна и вдигна въпросително вежди.

— Добре де, не го разбирам това. Тормозя се, че всъщност вие би трябвало да сте добър в тази област, а аз никога не съм водил подобни преговори досега. Чувам как крещите заповеди наляво и надясно, сякаш знаете точно какво правите, но не смятате ли, че има едно нещо, което пропуснахте да споменете?

— Какво?

— Надали сте казали дори две думи за момичетата там вътре.

— Какво да кажа за тях?

— Според мен трябваше да напомните на всички, че най-важната ни задача е да изведем живи тия момичета оттам.

— О — рече Потър, а умът му бе другаде, докато оглеждаше бойното поле. — Но това изобщо не е най-важната ни задача, Чарли. Правилата на схватката са съвсем ясни. Тук съм, за да накарам похитителите да се предадат и ако не го сторят, да помогна на спасителния отряд да атакува и да ги неутрализира. Ще направя всичко според силите си, за да спася хората вътре. Ето защо именно аз командвам парада, а не спасителният отряд. Но онези типове там няма да напуснат Кроу Ридж, освен с краката напред или с белезници. И ако това означава, че заложничките трябва да умрат, тогава те ще умрат. А сега би ли ми намерил един доброволец — някой със силна ръка, за да метне телефона. И ми подай ей оня мегафон, ако обичаш.

Обед

Докато вървеше в плиткия овраг, който водеше към южната страна на скотобойната, Артър Потър каза на Хенри Лебоу:

— Ще ни трябват строителни сведения за евентуални изменения на сградата. Искам да знам дали има някакви тунели.

Разузнавателният офицер кимна.

— Поисках ги вече. Проверявам и за помощни съоръжения.

— Тунели ли? — попита Бъд.

Потър му разказа за терористичната акция в имението Вандербилт в Нюпорт, Роуд Айлънд, преди три години. Спасителният отряд изненадал напълно похитителите, промъквайки се през тунел за парата, намиращ се в сутерена на сградата. Магнатът поискал котелното отделение да бъде монтирано далече от къщата, така че шумът и пушекът да не безпокоят неговите гости, без да подозира, че усетът му за светско благоприличие ще спаси живота на петнадесет израелски туристи след сто години.

Агентът забеляза, че Дийн Стилуел бе реорганизирал полицаите и агентите в добри отбранителни позиции около сградата. По средата на пътя към скотобойната Потър изведнъж спря и погледна към проблясващата вода в далечината.

На Бъд той каза:

— Искам да бъде спряно цялото движение по реката.

— Да, но това е река Арканзас.

— Ти ни го каза вече.

— Имам предвид, че е голяма река.

— Виждам.

— Но защо? Смятате, че имат съучастници, плаващи на салове?

— Не. — В последвалата тишина Потър предизвикваше Бъд да се досети. Той искаше да го накара да започне да мисли.

— Да не се опасявате, че ще се опитат да преплуват към някой шлеп? Тук течението е много неприятно.

— Но биха могли да опитат. Трябва да съм сигурен, че и през ум няма да им мине подобна мисъл. По същата причина поисках отдалечаването на хеликоптерите.

Бъд рече:

— Добре. Ще го направя. Само че на кого да се обадя? На бреговата охрана? Мисля, че по реките тук няма подобно нещо. — Объркването му бе очевидно. — На кого всъщност да се обадя?

— Не знам, Чарли. Ще трябва да разбереш.

По своя клетъчен телефон Бъд се свърза със службата си и им нареди да открият кой има правомощия над речния транспорт. Завърши разговора с думите: „Не знам. Ще трябва да разберете“.

Специалният агент Питър Хендерсън бе в тиловата зона и там организираше медицинския екип и осъществяваше връзката с останалите полицаи и агенти, пристигащи в зоната, по-специално с агенти от Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелно оръжие, както и с федерални съдебни служители, защото бе имало незаконна употреба на оръжие и бягство от федерален затвор. Хапливите последни думи на агента все още звучаха в ума на Потър. О, ще има и нещо друго. Не се безпокой.

— Хенри, докато проверяваш за приятелчето Роланд Маркс, хвърли поглед й за Хендерсън.

— Нашият Хендерсън?

— Аха. Не искам това да попречи на пряката ни работа, но трябва да знам дали той не крои нещо.

— Ясно.

— Артър — рече Бъд, — мислех си, че може би ще е добре да доведем тук майката на този тип. Имам предвид Ханди. Или баща му, брат му или някой друг.

Лебоу поклати глава.

— Какво? Нима казах нещо глупаво? — попита Бъд.

Разузнавателният офицер рече:

— Просто си гледал твърде много филми, капитане. Свещеници или членове на семейството са последните хора, които ни трябват тук.

— Защо?

Потър обясни:

— Първо, в деветдесет процента от случаите именно семействата им са отчасти причина да изпаднат в беда. А и досега не съм чувал някой свещеник да свърши нещо друго, освен да раздразни похитителя. — Беше доволен да види, че Бъд възприе това не като критика, а като информация; той изглежда го подреди някъде в своя ентусиазиран мозък.

— Сър — долетя с полъх на вятъра гласът на шериф Дийн Стилуел. Той заглади и после пак разроши с пръсти чорлавата си коса. — Едно от моите момчета е готово да прибяга с оня телефон. Ела насам, Стиви.

— Офицер — кимна към него Потър, — как се казваш?

— Стивън Оутс, сър. Наричат ме предимно Стиви. — Офицерът бе слаб и висок и би изглеждал съвсем добре в бейзболен екип на бели тънки райета, застанал върху могилката на питчера.

— Добре, Стиви. Сложи тази бронирана жилетка и каска. Ще им съобщя, че идваш. Ще пропълзиш по онова възвишение ей там. Виждаш ли го? До старата кошара за добитък. Искам да се движиш ниско до земята и да метнеш раничката колкото се може по-далече към входната врата.

Тоби му подаде малката сива чанта.

— Ами ако улуча ония камъни, сър?

— Това е специален телефон и чантата е добре подплатена — рече Потър. — Освен това, ако улучиш ония камъни, би трябвало да излезеш от силите на реда и да се пробваш в специалните подразделения. Добре — заяви той, — време е да започваме представлението.

Потър стисна мегафона и запълзя към височинката, откъдето се бе обадил на Ханди последния път, на шейсет ярда от тъмните прозорци на скотобойната. Той се отпусна по корем, поемайки си дъх. Вдигна мегафона към устата си.

— Тук е отново агент Потър. Изпращаме ви телефон. Един от нашите хора ще го хвърли колкото се може по-близо до вас. Не е някакъв трик. Това е просто клетъчен телефон. Ще позволите ли на нашия човек да се приближи?

Нищо.

— Ей, хора, там вътре, чувате ли ме? Искаме да говорим с вас. Ще оставите ли нашия човек да се приближи.

След една безкрайна пауза никакъв жълт парцал се развя в един от прозорците. Навярно това бе положителен отговор; отрицателният вероятно би бил куршум.

— Когато излезете, за да вземете телефона, ние няма да стреляме към вас. Имате думата ми.

Отново жълтият парцал.

Потър кимна към Оутс.

— Тръгвай.

Полицаят тръгна към тревистата височинна, ниско приведен. Въпреки това Потър виждаше, че един стрелец с пушка лесно можеше да го улучи. Каската беше непробиваема, но прозрачната маска за лицето не беше.

От осемдесетте души, заобиколили скотобойната, не се чуваше никакъв звук. Долавяше се само свистенето на вятъра и някакъв далечен клаксон на камион. От време на време долиташе пухтенето на огромните комбайни през гъстата пшеница. Беше приятно и същевременно тревожно. Оутс пропълзя до височинката. Когато стигна, легна по очи, вдигна бързо глава, после пак се наведе. До неотдавна подвижните телефони бяха обемисти и свързани с жици към телефона на посредника. Дори и най-силният офицер можеше да ги хвърли само на около трийсет фута и често шнуровете се оплитаха. Клетъчната технология бе преобразила преговорите при заложници.

Оутс се претърколи от една туфа диви цветя към друга като опитен каскадьор. Спря се за малко край стръкове синчец. После продължи да се придвижва напред.

Добре, мислеше си Потър. Хвърляй вече.

Но полицаят не хвърляше чантата.

Оутс погледна още веднъж към скотобойната, после пропълзя върху могилката, покрай ръждясали стълбове и перила на кошарите за добитъка и продължи още цели двайсет ярда. Дори лош стрелец можеше да улучи части от тялото му от това разстояние.

— Но какво прави той? — прошепна ядосано Потър.

— Не зная, сър — каза Стилуел. — Обясних съвсем ясно каква е задачата. Знам, че той е доста загрижен за ония момичета и иска да направи всичко както трябва.

— Да бъде застрелян, съвсем не е както трябва.

Оутс продължаваше към скотобойната.

Не се прави на герой, мислеше си Потър. Ала го безпокоеше не само вероятността младежът да бъде убит или ранен. За разлика от специалните сили и разузнавателните офицери, полицаите не са подготвени за техники при разпити. В ръцете на такъв като Лу Ханди, въоръжен само с нож или безопасна игла, Оутс би изпял за две минути всичко, което знае за разположението на хората в района, за факта, че спасителният екип не се очаква в следващите няколко часа, за оръжията на полицаите и изобщо за всичко останало, което Ханди би пожелал да научи.

Хвърли проклетия телефон!

Оутс стигна до втора височинка, бързо погледна пак към вратата на скотобойната и после се наведе. Увери се, че не стрелят, присви очи, отдръпна се назад и метна телефона ниско над земята. Той премина доста над камъните, за които Оутс се безпокоеше, и тупна само на около трийсет фута от сводестия тухлен вход на фабриката „Уебър и Столц“.

— Отлично — рече Бъд, потупвайки Стилуел по гърба. Шерифът се усмихна с колеблива гордост.

— Може би това е добра поличба — предположи Лебоу.

Оутс не пожела да предложи гърба си на тъмните прозорци на сградата и се отдалечи заднешком сред тревата, докато се изгуби от погледа.

— Сега да видим кой ще бъде храбрецът — промърмори Потър.

— Какво искате да кажете? — попита Бъд.

— Искам да разбера кой е най куражлия и най-импулсивен от тримата там вътре.

— Може би хвърлят жребий.

— Не. Почти съм сигурен, че двама от тях не биха излезли навън за нищо на света, а третият не може да чака. Искам да видя кой е този трети. Затова не поисках именно Ханди да излезе.

— Обзалагам се обаче, че ще бъде той — каза Бъд.

Но не беше. Вратата се отвори и Шепард Уилкокс излезе.

Потър го разглеждаше през бинокъла си.

Тръгна нехайно. Хвърли поглед наоколо. Уилкокс спокойно вървеше към телефона. От колана му се подаваше ръкохватката на пистолет.

— „Торъс“ или „Глок“ — каза Потър за оръжието.

Лебоу записа в малък бележник тази информация, която после щеше да въведе при връщането си в командния пункт. Прошепна:

— Този си мисли, че е суперменът на „Марлборо“.

— Изглежда доста самонадеян — рече Бъд. — Сигурно защото държи всички козове.

— Той няма никакви козове — тихо каза посредникът. — Но всеки от тях ще демонстрира невероятна самонадеяност.

Уилкокс хвана ремъка на раничката с телефона и пак вторачи поглед в редицата полицейски коли. Хилеше се.

Бъд се разсмя.

— Това е като…

Гърмеж от изстрел проехтя през полето и с меко изсвистяване куршумът плесна в земята на десет фута от Уилкокс. В следващия миг пистолетът бе в ръката му и той започна да стреля към дърветата, откъдето бе дошъл изстрелът.

— Не! — закрещя Потър, който скокна и хукна през полето. Чрез мегафона той се обърна към полицаите зад патрулните коли. Всички бяха извадили пистолетите или вдигнали пушките и ги зареждаха. — Не стреляй! — Той бясно размахвате ръце. Уилкокс на два пъти стреля към Потър. Първият изстрел изчезна към облачното небе. Вторият разцепи камък само на ярд от краката на Потър.

Стилуел викаше в своя микрофон:

— Без ответна стрелба! До всички командири на екипи, никаква ответна стрелба!

Ала имаше ответна стрелба.

Пръст се разхвърча около Уилкокс, който се метна на земята и с внимателно прицелване разби предните стъкла на три полицейски коли, преди да зареди отново. Дори при тези неистови условия Уилкокс бе отличен стрелец. Откъм прозорец на скотобойната отекнаха многократните гърмежи на полуавтомат; във въздуха засвистяха куршуми.

Потър остана прав, съвсем открит, размахвайки ръце.

— Спрете стрелбата!

После изведнъж пълна тишина обхвана полето. Вятърът за момент сякаш изчезна и настана покой. Крясъкът на птица проехтя в мрачния следобед; звукът беше сърцераздирателен. Пресният мирис от барут и гърмящ живак се носеше наоколо.

Грабнал телефона, Уилкокс отстъпваше заднешком към сградата.

Потър извика към Стилуел:

— Открий кой е стрелял. Който и да е — искам да го видя във фургона. Онези, които стреляха след това — незабавно да напуснат района и искам всички останали да знаят защо са били освободени.

— Да, сър. — Шерифът кимна и бързо се отдалечи.

Потър, все още изправен, насочи бинокъла си към скотобойната, надявайки се да зърне нещо от вътрешността при влизането на Уилкокс. Той оглеждаше приземния етаж, когато забеляза млада жена да гледа през прозореца вдясно от вратата. Беше русокоса и имаше вид на около двайсет и пет годишна. Взираше се право към него. За миг тя се обърна назад, а после отново отправи поглед към полето, с ужас в очите. Устата й се движеше по странен начин — много широко. Казваше му нещо. Той се втренчи в устните й. Не можеше да проумее съобщението.

Потър се обърна и подаде на Лебоу бинокъла си.

— Хенри, бързо. Коя е тя? Имаш ли някаква представа?

Лебоу бе въвеждал данните за онези заложници, за които знаеха нещо. Но когато той погледна, жената беше изчезнала. Потър я описа.

— Най-голямата ученичка е на седемнайсет години. Била е навярно едната от двете учителки. Предполагам, по-младата. Мелани Чаръл. Тя е на двайсет и пет години. За нея все още нямаме други сведения.

Уилкокс се прибра заднешком в скотобойната. Потър не видя нищо отвътре, освен тъмнина. Вратата се затвори. Потър отново се взря в прозорците, надявайки се пак да зърне младата жена. Но нищо не виждаше. Той безмълвно се опитваше да възпроизведе движението на устата й. Тя бе присвила устни, долните зъби докоснаха горната й устна; пак присви устни, но по различен начин, както при целувка.

— Трябва да се обадим. — Лебоу докосна лакътя на Потър.

Потър кимна и мъжете мълчаливо се разбързаха към фургона. Бъд вървеше отзад, мятайки гневен поглед към един от полицаите, стреляли по Уилкокс. Стилуел четеше конско евангелие на виновника.

Устни, зъби, устни. Какво ли се опитваш да ми кажеш, питаше се Потър.

— Хенри — рече той. — Отбележи: „Пръв контакт със заложник“.

— Контакт ли?

— С Мелани Чаръл.

— Какво беше съобщението?

— Още не знам. Само я видях да си движи устните.

— Ами…

— Запиши го като: „Съобщение — непонятно“.

— Добре.

— И добави: „Лицето изчезна от погледа, преди ръководителят на оперативния екип да реагира“.

— Дадено — отговори педантичният Хенри Лебоу.

Вътре във фургона Дерек попита какво се е случило, но Потър не му обърна внимание. Той грабна телефона от Тоби Гелър и го постави на бюрото пред себе си, без да го пуска.

Той погледна през дебелото стъкло към полето, където суматохата след стрелбата напълно бе стихнала, фронтът сега бе спокоен, провинилите се офицери — трима — бяха изведени от Дийн Стилуел и оставащите в района полицаи и агенти стояха в напрегнато очакване, страх и радост от перспективата да се сражават — радост, защото се падаха по трийсет души за всеки от престъпниците, защото стояха зад плътния кордон от коли, носеха бронирани жилетки и бяха солидно въоръжени и защото женичките им ги чакаха в уютни домове с бира и топло ястие.

Артър Потър гледаше навън в този хладен и ветровит следобед, който му напомняше на есенния Хелоуин, въпреки че беше месец юли.

Всеки момент щеше да се започне.

Той се извърна от прозореца, натисна бутон на телефона за скоростно избиране. Тоби щракна ключ и започна да записва. Той натисна още един бутон и от високоговорител над главите им с пукане се разнесе звънене.

Телефонът избръмча пет пъти, десет пъти, двайсет пъти.

Потър почувства как Лебоу извръща глава към него.

Тоби стискаше палци.

После се чу: Клик.

— Има връзка — прошепна Тоби.

— Да? — разнесе се глас от високоговорителя.

Потър пое дълбоко дъх.

— Лу Ханди?

— Да.

— Тук е Артър Потър. Аз съм от ФБР. Бих искал да поговоря с теб.

— Лу, онзи изстрел беше по погрешка.

— Така ли?

Потър се вслуша внимателно в гласа, в който имаше лек планински акцент, като от Западна Вирджиния. В него долови самонадеяност, присмех, досада. Съчетанието от тези три неща доста го стресна.

— Един от нашите хора се бе покатерил на дърво. Подхлъзнал се. Оръжието му случайно гръмнало. Ще бъде наказан.

— Няма ли да застреляте?

— Беше просто злополука.

— Злополуките са забавни нещица — изкиска се Ханди. — Преди години бях в Левънуърт и един глупак, дето работеше в пералнята, се задави до смърт с половин дузина чорапи. Било уж злополука. Ама не ми се вярваше, че е дъвкал чорапи нарочно. Та кой ли би го сторил?

Хич не му мига окото, помисли си Потър.

— Май и туй е било точно такваз злополука.

— Беше съвсем обикновена, служебна злополука, Лу.

— Не ми пука каква е била. Ще застрелям една от тия тука. Ала-бала — портокала…

— Изслушай ме, Лу…

Нямаше отговор.

— Мога ли да те наричам Лу?

— Значи хубаво сте ни обградили, а? Дори по дърветата има разни тъпаци с пищови, дето не могат да седнат на клоните, без да се изръсят. Можеш да ме наричаш, с каквото си щеш шибано име.

— Изслушай ме, Лу. Ситуацията тук наистина е напрегната.

— Не и за мене. Хич не съм напрегнат. Ето тук има една хубава малка блондинка. Без никакви цици. Май нея ще си избера.

Той си играе с нас. Осемдесет на сто това е блъф.

— Лу, Уилкокс се виждаше съвсем ясно. Нашият човек беше само на осемдесет ярда от него, държеше М-16 с оптически мерник. Ако трябва, тези полицаи могат да свалят всекиго от хиляда ярда.

— Но тука е доста ветровито. Може вашето момче да не е пресметнало.

— Ако искахме да убием твоя приятел, той щеше да е мъртъв.

— Това няма значение. Пак ти го казвам. Злополука или не — изръмжа той, — трябва да се научите на прилични обноски.

Факторът блъфиране спадна до шейсет на сто.

Запази спокойствие, каза си Потър. С крайчеца на окото той видя как младият Дерек Елб бърше влажни длани по панталоните си и пъха дъвка в устата си. Бъд крачеше нервно и гледаше през прозореца.

— Нека просто да го приемем като злощастен инцидент, Лу, и да поговорим.

— Да поговорим ли? — Звучеше изненадан. — За какво да си говорим?

— О, за много неща — бодро каза Потър. — Най-напред, всички ли са добре там вътре? Има ли някакви травми? Някой да е пострадал?

Той инстинктивно искаше да попита за момичетата, но посредниците се стремят никога да не говорят за заложниците, ако това е възможно. Нали трябва да накараш похитителите да смятат, че пленниците нямат особено значение за спазаряването.

— Шеп донякъде не е във форма, както можеш да предположиш, но иначе всички са тип-топ. Разбира се, питай пак след пет минути. Една от тях няма да се чувства толкоз добре.

Потър се питаше: Какво ли ми казваше тя? Той пак си представи лицето на Мелани. Устни, зъби, устни…

— Трябват ли ви някакви средства за бърза помощ?

— Да.

— Какво?

— Медицински хеликоптер.

— Това е малко трудновато, Лу. Мислех си за превръзки или морфин, неща от този род. Или антисептици.

— Морфин? Това да не е, за да ни упои, а? Иска ви се, хващам се на бас.

— О, ние не бихме ви дали толкова, че да ви упои, Лу. Трябва ли ви изобщо нещо?

— Да, трябва ми да застрелям някого. Ей тая, малката блондинка. Да й пусна куршум между циците, дето ги няма.

— Това няма да помогне на никого, нали?

Потър мислеше: Той обича да говори. Неуравновесен е, но обича да говори. Това е винаги първото препятствие, понякога непреодолимо. Тихите са най-опасни. Агентът вдигна глава и се приготви да слуша внимателно. Той трябваше да проникне в мозъка на Ханди. Да възприеме неговия речник, да може да отгатва какво се кани да казва и как ще го изрече. Потър щеше да играе тази игра цяла нощ, докато, преди накрая нещата да се разрешат по един или друг начин, част от него щеше се превърне в Луис Джеремая Ханди.

— Как ти беше името? — попита Ханди.

— Артър Потър.

— Сигурно ти викат Арт?

— Всъщност Артър.

— Нямаш ли ги сведенията за моя милост?

— Някои. Не много.

Потър си помисли спонтанно: При бягството убих един надзирател.

— Убих един пазач, когато бягахме. Знаеше ли го това?

— Знаех.

Потър си помисли: Тъй че хич не ми пука за момичето.

— Тъй че хич не ми пука, ако убия ей това момиче, русичкото.

Потър натисна бутона, за да не се чува собственият му глас.

— За кого говори? — попита той Лебоу. — За коя заложница? Руса, дванайсетгодишна или по-малка?

— Още не знам — отговори Лебоу. — Не може ясно да се погледне навътре и нямаме достатъчно информация.

В слушалката Потър каза:

— Защо искаш да нараниш някого, Лу?

Той ще промени темата, предположи Потър.

Но Ханди рече:

— А защо не?

На теория Потър знаеше, че трябва да приказва за повърхностни неща, да разтяга разговора, да спечели на своя страна този човек, да го накара да се смее. Храна, спорт, времето, условията вътре в скотобойната, безалкохолни напитки. Отначало никога не се говори на похитителите за самия инцидент. Но в момента той преценяваше риска, че Ханди се кани да убие момичето и процентът на блъфирането бе спаднал до трийсет на сто; той не можеше да си позволи да приказва за хамбургери и за президентската котка Сокс.

— Лу, струва ми се, че ти не искаш да убиваш някого.

— Как пък го измисли?

Потър съумя да се разсмее.

— Ами ако започнеш да убиваш заложнички, трябва да направя заключението, че ти така или иначе смяташ да ги убиеш до една. Тогава ще изпратя нашия спасителен екип да ви измъкне всички оттам.

Ханди тихо се поухили.

— Ако ония момчета бяха тука.

Потър и Лебоу се спогледаха намръщено.

— О, те са тук — рече Потър. Той кимна към таблото „Заблуждения“ и Лебоу надраска: Казано е на Ханди, че спасителният екип е на място.

— Значи ме молиш да не я убивам веднага?

— Аз те моля да не убиваш никого.

— Не знам. Да го направя ли, да не го ли правя? Нали разбираш как става понякога, сам не знаеш какво искаш? Пица или Голям Мак? Просто не можеш да решиш.

Сърцето на Потър сякаш спря за миг, защото му се стори, че Ханди говори откровено: че наистина не може да реши какво да прави и че ако той пощади момичето, причината за спасението му няма да бъдат разумните доводи на Потър, а чисто и просто една прищявка от страна на Ханди.

— Виж какво, Лу. Аз ти се извинявам за изстрела. Давам ти своята дума, че няма повече да се повтори. В замяна на това, ще се съгласиш ли да не убиваш онова момиче?

Той е хитър, винаги пресмята и обмисля, заключи агентът. Потър не откриваше нищо психопатично при Ханди. Той написа на лист хартия „IQ^[4]?“ и го побутна към Лебоу.

Нямаме го.

По телефона се разнесе тананикането на Ханди. Беше песен, която Потър бе чувал много отдавна. Не можеше да се сети коя е. После през тонколоната усиленият глас каза:

— Може би ще почакам.

Потър въздъхна.

Лебоу вдигна палец нагоре, а Бъд се усмихна.

— Ценя това. Лу. Наистина. Какво е положението с храната?

Ама ти сериозно ли, предположи Потър, че ще каже.

— Що за тип си, първо се правиш на ченге, после на медсестра, а сега си играеш на шибан доставчик?

— Искам само спокойствие и удобство за всички. Да ви донесем малко сандвичи и сода, ако искате. Какво ще кажеш?

— Не сме гладни.

— Нощта може да е дълга.

Щеше да последва или тишина, или: Изобщо няма да е чак толкова дълга.

— Не си мисли, че ще е чак толкоз дълга. Слушай, Арт, можеш да ме занасяш с приказки за кльопачка, лекарства или всякакви идиотщини, за които можеш да се сетиш. Но работата е там, че има някои неща, дето ще ги искаме и по-добре да ги имаме без разправии, иначе почвам да ги убивам. Една по една.

— Добре, Лу. Кажи ми кои са тия неща.

— Тук сега ние ще си поговорим между нас. После ще се обадим.

— Кои са тези „ние“, Лу?

— Е, хайде, знаеш, Арт. Това сме аз, Шеп и двамата ми братя.

Лебоу потупа Потър по ръката. Той показваше екрана. Там пишеше: Ханди има двама братя. Съдебно постановление за Робърт, 27-годишен, Сиатъл; не се явил на дело за голяма кражба, избягал от правосъдието. Най-големият брат, Руди, 40-годишен, убит преди пет години. Прострелян шест пъти в тила от неизвестен нападател. Ханди заподозрян; не е бил обвиняван.

Потър си помисли за тънките линии на своите родословни схеми. Как ли биха изглеждали тези на Ханди; какъв ли е неговият произход?

— Твоите братя ли, Лу? — рече той. — Вярно ли е? Те с тебе ли са?

Пауза.

— И четирима братовчеди на Шеп.

— Много народ имате там. Някой друг?

— Док Холидей, Бони и Клайд, Тед Бънди и цял куп от тайфата на „Смъртоносна схватка“ и Люк Скайуокър. И гладният призрак на Джефри Дамър.

— Може би е по-добре да ти се предадем, Лу.

Ханди отново се изсмя. Потър бе доволен от искрицата на благоразположение. Доволен, че успя да каже магическата дума „предавам се“, да я внедри в мислите на Ханди.

— Моят племенник си събира комикси за супергерои — каза агентът. — Много ще се зарадва на автограф. Не е ли там и „човекът паяк“, а?

— Може и да е.

Факсът забръмча и излязоха няколко листа. Лебоу ги грабна и бързо ги прегледа, спря се на един и надраска отгоре ЗАЛОЖНИЦИ. Той посочи име на момиче, последвано от ръчно написан текст. Това беше предварителна информация от Анджи Скапело.

Преговорите при заложници са непрекъснат процес на изпробване на граници. Потър прочете факса и забеляза важна особеност. Той каза нехайно:

— Знаеш ли, Лу, ще ми се да те попитам нещо. Едно от ония момичета има сериозни проблеми със здравето. Би ли го пуснал?

Бе просто учудващо колко често подобни директни молби даваха резултат. Задаваш въпрос и после млъкваш.

— Така ли? — Гласът на Ханди прозвуча загрижено. — Болна, а? Какво й е?

— Астма. — Може би шегата и бърборенето за герои от комиксите оказваха влияние върху Ханди.

— Коя е тя?

— Четиринайсетгодишна, с къса руса коса.

Потър се заслуша за шумове отсреща — само тишина — докато Ханди, както предполагаше той, оглеждаше заложничките.

— Ако тя не получи своето лекарство, може да умре — рече Потър. — Ти я освободи, направи това за мен и няма да го забравя, когато започнем сериозните преговори. Знаеш ли какво, пусни я и ние ще ви вкараме малко електричество там вътре. Няколко лампи.

— Ще включите тока ли? — Ханди го запита така неочаквано, че стресна Потър.

— Проверихме за това. Сградата е твърде стара. Няма модерна инсталация за електричество. — Потър посочи към таблото „Заблуждения“ и Лебоу си отбеляза. — Но ще ви осигурим няколко лампи.

— Направете го и после ще говорим.

Везните се накланяха леко към Ханди. Време беше да стане твърд.

— Добре. Съгласен съм. Слушай. Лу, трябва да те предупредя. Не се опитвай да се измъкнеш от сградата. Ще има снайперисти, които ще се целят в теб. Вътре си напълно в безопасност.

Сега ще се вбеси, предвиждаше Потър. Ще избухне. Ругатни и псувни.

— О, аз навсякъде съм напълно в безопасност — прошепна Ханди в слушалката. — Куршумите просто минават през мене. Имам силен талисман. Кога ще получа някакви лампи?

— След десет — петнайсет минути. Дай ни Бевърли, Лу. Ако ти…

Клик.

— По дяволите — промърмори Потър.

— Беше малко нетърпелив, Артър — каза Лебоу. Потър кимна. Бе направил класическата грешка да преговаря срещу самия себе си. Трябва винаги да чакаш другата страна да ти поиска нещо. Той съвсем разбираемо бе тласнал нещата напред, когато долови колебанието на Ханди и реши да обяви залога. Но бе уплашил продавача. И все пак в определен момент щеше да се наложи да мине през това изпълнение. Похитителите могат да бъдат поощрявани донякъде, а после да бъдат подкупени. Половината от успеха се криеше в намирането на точните параметри и време, когато трябва да се постигне нещо.

Потър повика Стилуел и му каза, че е предупредил похитителите да не напускат скотобойната.

— Имаш зелена улица да ги възпираш, както се разбрахме.

— Да, сър — рече Стилуел.

Потър попита Бъд:

— За колко време може да пристигне онзи генератор?

— Не повече от десет минути. — Той гледаше мрачно през прозореца.

— Какво има, Чарли?

— О, нищо. Просто си мислех, хубаво беше това, което сторихте. Дето го разубедихте да не я убива.

Потър почувства, че Бъд таи нещо друго. Но каза само:

— А, всъщност Ханди сам реши да не стреля. Аз нямах нищо общо с това. Там е работата, че още не зная защо.

Потър изчака пет минути, после натисна бутона.

Телефонът звъня безкрайно.

— Може ли да намалиш малко сигнала, Тоби? — Потър кимна към тон колоните над главата си.

— Разбира се… Добре, има връзка.

— Да? — изръмжа Ханди.

— Лу, ще имаш ток след около десет минути.

Тишина.

— А момичето Бевърли?

— Не мога да ви я дам — сопнато рече той, сякаш изненадан, че Потър още не го е разбрал.

Пак тишина за момент.

— Струва ми се, ти каза, че ако имаш ток…

— Че ще си помисля. Размислих и няма да ви я дам.

Не бива да се увличаш в дребни препирни.

— А обмислихте ли какво вие там искате?

— Ще ти се обадя по въпроса, Арт.

— Надявах се, че…

Клик.

— Край на връзката — обяви Тоби.

Стилуел вкара вътре полицая, нисък, мургав младеж. Той подпря провинилата се пушка до вратата и се приближи до Потър.

— Съжалявам, сър, бях седнал върху един клон и духна тоя силен вятър. Аз…

— Наредено ви беше да изпразните цевите на оръжията — рязко отсече Потър.

Полицаят помръдна и очите му неспокойно се плъзнаха наоколо.

— Виж какво — рече Стилуел, изглеждащ малко нелепо с обемистата бронежилетка под костюма си. — Повтори пред агента това, което ми каза.

Полицаят погледна студено Стилуел, възмутен от новата йерархия. Той се обърна към Потър:

— Изобщо не съм получавал такава заповед. От самото начало бях готов за стрелба. Това за нас е извънредна ситуация, сър.

Стилуел се намръщи, но каза:

— Ще поема отговорността, господин Потър.

— О, господи… — Чарли Бъд пристъпи напред. — Сър — официално се обърна той към Потър, — длъжен съм да кажа, че това е по моя вина. Единствено моя.

Потър вдигна въпросително ръка.

— Не съм казвал на снайперистите да изпразнят цевите. А трябваше да го направя, както ми наредихте. Всъщност по моя лична преценка реших, че не бива да имам на полето незащитени полицаи. Вината е моя. Не на този човек. Не и на Дийн.

Потър помисли и каза на полицая:

— Ти ще напуснеш района и ще помагаш в тиловата зона. Върви да се представиш на специален агент Хендерсън.

— Но аз се подхлъзнах, сър. Не съм виновен. Беше случайност.

— Не може да има случайности в моята бойна зона — студено каза Потър.

— Но…

— Това е всичко, полицай — рече Дийн Стилуел. — Ти чу заповедта. Свободен си. — Мъжът грабна оръжието си и ядосано напусна фургона.

Бъд каза:

— Ще направя същото, сър. Съжалявам. Наистина. Дийн трябва да ви помага тук. Аз…

Потър дръпна капитана настрана. Каза му шепнешком:

— Нуждая се от помощта ти, Марли. Но извършеното от теб е било по твоя лична преценка. Това не ми трябва. Разбра ли?

— Да, сър.

— Все още ли искаш да бъдеш в екипа?

Бъд бавно кимна.

— Добре, сега върви и им нареди да изпразнят цевите.

— Сър…

— Наричай ме Артър.

— Когато си отида вкъщи, ще кажа на жена си право в очите, че не съм се подчинил на агент от ФБР.

— Откога си женен?

— От тринайсет години.

— Май сте се събрали още от прогимназията, а?

Бъд отвърна с мрачна усмивка.

— Как се казва тя?

— Мег. Маргарет.

— Имаш ли деца?

— Две момичета. — Бъд изглеждаше много нещастен.

— А сега върви. Изпълни каквото те помолих. — Потър го гледаше право в очите.

Капитанът въздъхна.

— Да, сър. Повече няма да се повтори.

— Навеждай си главата. — Потър се усмихна. — И не упълномощавай друг с това, Марли.

— Не, сър. Ще проверя всеки един.

Стилуел гледаше съчувствено, докато Бъд умърлушено се отправи към изхода.

Тоби подреждаше аудиокасети. Всички разговори с похитителите щяха да бъдат записани. Магнетофонът беше специален, със забавяне от две секунди, така че един електронен глас периодически отбелязваше времето на записа, без да блокира разговора. Той погледна Потър.

— Кой беше казал: „Срещал съм врага и това сме ние“? Не беше ли Наполеон? Или Айзенхауер?

— Мисля, че беше Пого^[5] — отвърна Потър.

— Кой?

— Това е от един комикс — рече Хенри Лебоу. — Преди твоето време.

12:33 следобед

В стаята се смрачаваше.

Беше съвсем рано следобед, но небето бе изпълнено с виолетови облаци, а прозорците на фабриката бяха малки. Трябва ми ток, и то сега, мислеше си Лу Ханди, взирайки се в тъмната скотобойна.

Капеше вода и от мрачните сенки на тавана висяха вериги. Навсякъде отгоре се виждаха ченгели и конвейери. Имаше ръждясали машини, подобни на скелети от коли, с които сякаш си бе играл великан и ги бе захвърлил ядосано на пода.

Великан, разсмя се вътрешно Ханди. Какви си ги дрънкам?

Той се поразходи из приземния етаж. Ханди бе работил десетки занаяти. Обикновено черна работа. Никой никога не му даваше да управлява сложно оборудване, което би удвоило или утроило заплатата му. Все напускаше работните места след месец или два. Разправии с майсторите, оплаквания, сбивания, пиянство в гардеробната. Не изтрайваше хора, неможещи да разберат, че той не е кой да е. Той беше необикновен. Никой от тия идиоти не бе схванал това.

Подът беше дървен, здрав като бетон. Красиво съединен дъбов материал. Ханди не беше сръчен майстор, какъвто бе Руди, но умееше да оцени добрата работа. Брат му си изкарваше хляба с поставяне на дюшемета. Ханди изведнъж се ядоса на тоя глупак Потър. Кой знае защо агентът му припомни за Руди. Това го вбеси и му се дощя да му го върне.

Той се върна в стаята, където бяха оставили заложничките. Тя бе във форма на полукръг, с фаянсови плочки отстрани и без прозорци. С канал за кръвта. Мина му през ум, че ако някой стреля в средата на стаята, гърмежът ще бъде толкова силен, че би спукал тъпанчетата на ушите.

Което нямаше да има особено значение за тая сбирщина от женски, помисли си той. Огледа ги. Странното при тия момичета беше, че — повечето от тях — бяха хубавички. Особено най-голямата, оная с черната коса. Тая, дето го гледа така, сякаш му казва, върви на майната си. На колко ли е: седемнайсет, осемнайсет години? Той й се усмихна. В отговор тя му се облещи. Ханди се взря в останалите. И те бяха донякъде хубавки. Той си помисли: тия са дефектни и ти се струва, че изглеждат малко тъпи, като бавноразвиващи се — какво от това, че са хубави, все пак не са наред. Ама иначе имат вид на нормални. Но дявол да ги вземе, много плачат. Това така дразни — звукът, който гърлата им издават. Те са абсолютно глухи — не би трябвало да издават тия шибани звуци!

Изведнъж в съзнанието на Лу Ханди изскочи брат му.

Червена точица се бе появила в гънката, където черепът на Руди се свързваше с гръбнака му. После още точици, докато малкият пищов подскачаше в ръката му. Видя как мъжът потръпна в раменете, вдърви се, затанцува зловещо и се строполи мъртъв.

Ханди реши, че мрази Арт Потър повече, отколкото бе предполагал.

Той бавно тръгна обратно към Уилкокс и Бонър, измъкна дистанционното управление от брезентовата чанта и защрака каналите на малкото телевизорче, захранвано с батерии, което бяха сложили върху един варел. Всички местни станции и една централна предаваха за тях. Някакъв водещ рече, че това щели да бъдат петнайсетте минути слава за Лу Ханди. Какво ли, по дяволите, означаваше това. Ченгетата бяха изтикали репортерите толкова далече от мястото на събитието, че той не виждаше нищо полезно на екрана. Спомни си процеса на О Джей Симпсън, всички гледаха по телевизията как хеликоптерът каца пред неговата къща. Виждаха се липата на пилота и на ченгето, което беше на алеята. Всички бели затворници в стаята с телевизора си мислеха: „Защо не се гръмнеш, шибан негър“. Всички цветнокожи си мислеха: „Давай, О Джей! С теб сме до финала!“

Ханди намали звука на телевизора. Гадно място, помисли си той, оглеждайки скотобойната. Замириса му на разлагащи се трупове.

Сепна го един глас.

— Пуснете тях. Задръжте мен.

Той тръгна към стаята с плочки. Приклекна и погледна жената.

— Как се казваш?

— Дона Харстрон. Аз съм тяхната учителка.

— Можеш ли го тоя език със знаците, а?

— Да. — Тя го гледаше предизвикателно.

— Пфу — рече Ханди. — Шашава работа.

— Моля ви, пуснете ги. Задръжте мен.

— Я млъквай — каза Ханди и се отдалечи.

Погледна през прозореца. Голям полицейски фургон бе спрял върху едно възвишение. Беше готов да се обзаложи, че точно там се намира Арт Потър. Той извади пистолет от джоба си и се прицели в жълто квадратче отстрани. Прецени разстоянието и скоростта на вятъра. Смъкна пистолета.

— Можеха да те сгащят, искали са — извика той на Уилкокс. — Така ми каза оня.

Уилкокс също зяпаше през прозореца.

— Много са — размисляше Уилкокс. После добави: — Кой беше това? Оня задник, дето си приказвахте.

— От ФБР.

Бонър рече:

— Ами. Да не искаш да кажеш, че тука има от феберето, а?

— Нали духнахме от федерален затвор. Кой, мислиш, ще ни подгони?

— Томи Лий Джоунс — рече Бонър. Едрият мъж задържа погледа си за момент върху учителката. После зяпна малкото момиче с рокля на цветя и бели чорапогащи.

Ханди забеляза погледа му. Какъв мухъл.

— Не-е, Съни. Дръж си го вътре в смрадливите джинси, чуваш ли? Иначе можеш да го загубиш.

Бонър изръмжа. Когато го обвиняваха, че прави точно това, за което бе осъден, Бонър винаги се вбесяваше. Настръхваше бързо като таралеж.

— Майната ти.

— Сигурно са си мислили, ега ти глупака — провлече Уилкокс с ленивия си глас, който бе една от причините Ханди да го харесва.

— И така, какво имаме налице? — попита Ханди.

Уилкокс отвърна:

— Двете пушки. И почти четирийсет патрона. Едно „смитче“ само с шест патрона. Не, смятай ги пет. Но имаме пищовите „Глок“ и доста муниции. Триста патрона.

Ханди крачеше наоколо, прескачайки локвите застояла вода.

— Дано скоро ни докарат тоя ток.

— Проклетото им циврене ми играе по нервите — излая Ханди. — Направо ме побърква. Ей оная дебелата. Вижте я. И не знам какво става навън. Тоя агент ми се стори доста хитър. Хич не му вярвам. Съни, ти ще стоиш при момичетата. Ние с Уилкокс смятаме да поогледаме наоколо.

— Ами ако пуснат сълзотворен газ? — Бонър колебливо погледна през прозореца. — Трябва да имаме някакви маски.

— Ако изстрелят димки навътре — обясни Ханди, — просто се изпикай върху тях.

— Това действа ли? Ще помогне ли?

— Аха.

— Виж ти.

Ханди надникна в стаята с плочките. По-възрастната учителка го гледаше втренчено с мътните си очи. Като че ли предизвикателно.

— Как ти е името?

— Дона Харстрон. Аз…

— Кажи ми, Дона, тази как се казва? — бавно попита той, показвайки най-голямата ученичка, хубавата, с дългата черна коса.

Преди учителката да отговори, момичето му показа среден пръст. Ханди избухна в смях.

Бонър пристъпи напред, вдигайки ръка.

— Ти, шибана гаднярка.

Дона се втурна пред момичето, което, смеейки се, си прибра юмруците. Малките момичета нададоха гадните си птичи писукания, а уплашената руса учителка вдигна умоляващо длан.

Ханди сграбчи ръката на Бонър и го избута.

— Не ги удряй, освен ако не ти кажа. — Той посочи девойката и попита учителката: — Как се казва тя, дявол да я вземе?

— Сузан. Моля ви, бихте ли…

— А тази как се казва? — Посочи русата, по-младата учителка.

— Мелани.

Ме-ла-ни. Тая адски го нервираше. Когато я завари да гледа през прозореца точно след стрелбата, той я бе стиснал за ръката и тя направо откачи. Беше я оставил да се мотае наоколо, защото знаеше, че не би могла да причини беля. Отначало му се стори смешна, като малка мишка. После го ядоса — в очите й имаше един такъв плашлив блясък, от който му се щеше да й тропне с крак — само за да я види как ще подскочи. Винаги се вбесяваше, щом не виждаше сърцатост в някоя жена.

Тая малка кучка беше пълна противоположност на Прис. О, би искал да ги види как двете ще се сбият. Прис ще измъкне ножа, който понякога държеше в сутиена си, загрят от лявата й цица, ще го отвори и ще я погне. Малката блондинка ще напълни гащите. Изглеждаше много по-млада от оная Сузан.

Виж, тя го интересуваше. Добрата стара Дона го гледаше с мътни, сякаш празни очи, а по-младата учителка имаше такива особени очи, които криеха доста неща. Но виж, госпожица Тийнейджърка… е, нейните очи казваха много и на нея хич не й пукаше дали той го разбира. Помисли си, че тя е по-умна от другите две, взети заедно…

И по-дръзка.

Като Прис, помисли си той одобрително.

— Сузан — бавно рече Ханди. — Аз те харесвам. Ти имаш кураж. Ти не знаеш какво ти говоря. Но те харесвам. — На по-възрастната учителка той рече: — Кажи й го.

След пауза Дона започна да жестикулира с ръце.

Сузан му хвърли убийствен поглед и отвърна нещо.

— Какво каза тя? — изръмжа Ханди.

— Тя каза: „Моля ви, пуснете малките момичета“.

Ханди сграбчи косата на жената и силно я дръпна. Отново се дочуха птичи стържещи звуци. Мелани поклати глава. По бузите й потекоха сълзи.

— Какво каза тя?

— Тя каза: „Върви по дяволите“.

Той още по-силно заскуба косата й; снопчета от боядисаните кичури изхвръкнаха от черепа й. Тя застена от болка.

— Тя каза — задъхваше се Дона, — тя каза: „Ти си тъп задник“.

Ханди избухна в смях и блъсна учителката на земята.

— Моля ви — извика тя. — Пуснете момичетата да си отидат. Задръжте мен. Какво значение има дали държите една заложничка или шест?

— Защото, глупава гъско, мога да застрелям две от тях и пак ще ми останат няколко.

Тя ахна и бързо се извърна, сякаш току-що бе влязла в стая, където гол мъж похотливо й се хили.

Ханди се приближи до Мелани.

— И ти ли мислиш, че съм тъп задник?

Другата учителка понечи да направи знак с ръце, но Мелани отговори, преди да й предадат въпроса.

— Какво каза тя?

— Тя каза: „Защо искаш да ни нараниш, Брут? Ние нищо не сме ти сторили“.

— Брут ли?

— Тя така ви нарича.

Брут. Звучеше му познато, но не можеше да си спомни къде го е чувал. Той леко се намръщи.

— Кажи й, че тя си знае шибания отговор на тоя въпрос. — На излизане Ханди се провикна: — Ей, Съни, вече научавам езика на глухонемите. Ела да ти покажа.

Бонър вдигна очи.

Ханди показа средния си пръст. Тримата мъже се разсмяха. После Ханди и Уилкокс тръгнаха по коридора към задната част на скотобойната. Докато оглеждаха лабиринта от коридори и помещения за преработка на месото, Ханди попита Уилкокс:

— Дали ще се държи прилично?

— Съни ли? Кой знае. По всяко друго време щеше да ги опъне като някой петел. Ама като имаш сто въоръжени ченгета пред вратата, зарзавата ти съвсем ще омекне. Какво ли са правили тука? — Уилкокс се взираше в машините, дългите маси, разни зъбни колела, регулатори и транспортни ленти.

— Как мислиш?

— Не знам.

— Нали е някаква шибана кланица.

— „Преработвателна компания“, нали тъй се казваше?

— Убивали са ги и са ги изкормвали. Да. Преработвали са ги.

Уилкокс посочи една стара машина.

— А това какво е?

Ханди се приближи и я огледа. Той се ухили.

— По дяволите. Това е стара парна машина. Ей, я виж.

— За какво са я използвали?

— Знаеш ли — обясни Ханди, — ей затуй светът е станал шибан. А тогава, виж тука, имало е турбини — Той посочи стар вал, покрит с ръждясали вентилаторни лопатки. — Ето как са се движили нещата. Това се е въртяло и е вършило работа. Тогава е бил века на парата и е било като по времето на светилния газ. После сме навлезли в електрическата ера и вече не се е виждало как са ставали нещата. Нали виждаш парата и огъня, но не можеш да видиш как електричеството работи. След това сме влезли във Втората световна война. Сега сме в електронната епоха. Значи компютри и какво ли не още и е невъзможно да видиш как стават нещата. Можеш да си гледаш компютърния чим и нищичко да не видиш, макар че той си върши всичко, което трябва. Загубили сме всякакъв контрол.

— Шибана работа.

— Кое? Животът или каквото казвам аз?

— Не знам. Просто изглежда много шибано. Животът, струва ми се.

Бяха навлезли в голямо и мрачно празно помещение. Навярно складът. Залостиха здраво задните врати.

— Могат да ги гръмнат — рече Уилкокс. — Малко заряд би свършил работа.

— Могат да ни пуснат и атомна бомба. И в двата случая момичетата ще умрат. Ако искат това, ще го получат.

— Ами подемника?

— Не можем кой знае какво да направим — каза Ханди, гледайки големия работен асансьор. — Ако решат да се спуснат с въжета, ще свалим първите половин дузина от тях. Нали знаеш, вратовете. Винаги ще се целиш във вратовете.

Уилкокс се обърна към него и провлечено попита:

— Значи какво смяташ да нравим?

Май наистина имам такъв поглед в очите, мислеше си Ханди. Прис все ми го повтаря. Господи, как му липсваше тя. Щеше му се да помирише косата й, да чуе подрънкването на гривните й, когато сменя скоростите на колата, искаше да я усеща под себе си, докато се чукат върху оня мъхнат килим в нейния апартамент.

— Хайде да им пратим една от тях — рече Ханди.

— Едно от момичетата?

— Аха.

— Кое?

— Не знам. Може оная Сузан. Бива си я. Харесва ми.

Уилкокс рече:

— Според мене тя е най-вероятната за чукане. Няма да е лошо да я махнем от погледа на Бонър. Ще я награби още преди залез-слънце. Или пък другата, Мелани.

Ханди каза:

— Не, нея ще я задържим. Трябва да оставим по-слабите.

— Съгласен съм.

— Добре, нека бъде Сузан. — Той се изкиска. — Знаеш ли, не са много момичетата, дето могат право в очите да ми кажат, че съм тъп задник.

Мелани бе обгърнала раменете на Кийли, които бяха доста мускулести за осемгодишно дете и се протегна още малко, за да погали ръката на една от близначките.

Момичетата бяха притиснати между нея и Сузан и Мелани неохотно си признаваше вътрешно, че жестът й само отчасти цели да успокои по-малките: самата тя също искаше утеха за себе си, утехата да бъде близко до любимата си ученичка.

Ръцете на Мелани още трепереха. Беше се уплашила, когато Брут я сграбчи, докато се взираше през прозореца и изпращаше своето послание на полицая в полето.

Тя се обърна към Сузан и видя, че тя гневно гледа госпожа Харстрон.

— Какво има? — попита със знаци Мелани.

— Името ми. Защо им го каза. Не трябваше. Няма да им сътрудничим.

— Налага се — жестикулира по-възрастната учителка.

Мелани добави:

— Не бива да ги ядосваме.

Сузан иронично се изсмя.

— Какво значение има дали са ядосани? Ще ни убият, ако са го решили. Не се предавайте. Това са гадняри. Те са най-лошият вид от Другите.

— Ние не можем… — започна Мелани.

Глигана тупна с крак. Мелани усети вибрациите и цялата подскочи. Дебелите му устни бързо се движеха и единственото, което тя разбра, беше „Млъквайте“. Мелани отклони очи. Тя не можеше да понася лицето му, начина, по който черните косми по краищата на брадата му се къдреха навън, мазните му пори.

Погледът му все се спираше на госпожа Харстрон. И на Емили.

Когато той се обърна за малко, Мелани бавно вдигна ръка и премина от „Американския жестов език“ (АЖЕ) към „Точния жестов английски“ (ТЖА) и изразяване на букви с пръсти. Това беше тромав начин на общуване — тя трябваше да казва думите по букви и да ги подрежда според английския словоред. Но по този начин движенията бяха по-дискретни и не се налагаха големите жестове, необходими за АЖЕ.

— Не ги разгневявай — каза тя на Сузан. — Успокой се.

— Те са гадняри. — Сузан не искаше да превключи от АЖЕ.

— Разбира се. Но не ги провокирай!

— Няма да ни наранят. Не им трябваме мъртви.

Излязла от търпение, Мелани каза:

— Могат да ни наранят и без да ни убиват.

Сузан само направи гримаса и извърна глава.

Е, но тя какво иска да направим, ядосано си мислеше Мелани. Да грабнем пистолетите им и да ги убием? Но в същото време си казваше: „О, защо не съм като нея? Ето очите й! Колко е силна! Тя е осем години по-млада от мен, но аз се чувствам като дете до нея“.

Завистта й отчасти се дължеше на факта, че Сузан стоеше най-високо в йерархията на света на Глухите. Тя бе глуха по рождение. Нещо повече, тя бе дете на глухонеми: и двамата й родители бяха глухи. Политически активна по проблеми на глухонемите, макар и едва седемнайсетгодишна, тя бе приета в „Галодет“ във Вашингтон с пълна стипендия, бе неотстъпчива за използването на АЖЕ, а не на ТЖА, войнствено отхвърляше орализма (практиката да бъдат подтиквани глухите да се опитват да говорят). Сузан Филипс бе символ на елегантната, модерната глуха млада жена, красива и силна и Мелани би предпочела да има една Сузан до себе си в моменти като този, вместо пълна стая с мъже.

Тя почувства леко подръпване по блузата си.

— Не се безпокой — направи тя знак към Ана. Близначките се гушеха една до друга, с допрени бузи, прекрасните им очи бяха широко отворени и пълни със сълзи. Бевърли седеше сама, с ръце в скута и свела тъжно поглед към пода, се мъчеше да диша.

Кийли жестикулира:

— Нуждаем се от Джийн Грей и Циклопите — имайки предвид двама от любимите си Хора Хикс. — Те биха ги разкъсали.

Шанън се обади:

— Не, на нас ни трябва Бийст. Помните ли? Дето имаше сляпа приятелка? — Шанън ревностно изучаваше изкуството на Стан Лий и смяташе да става художничка на комикси със супергерои.

— Също и Гамбит — даде знак Кийли. Посочи татуировката на Шанън.

Собствените комикси на Шанън — учудващо добри според Мелани за осемгодишно дете — изобразяваха герои с недъзи, като слепота и глухота, които те успяваха да видоизменят в своя полза, докато разкриваха престъпления и спасяваха хора. Двете момичета — Шанън, дългуреста и тъмнокоса, Кийли, набита и руса — се заловиха да дискутират дали оптични заряди, плазмоиди или ножове с психологически ефект щяха да бъдат най-подходящите оръжия, за да ги спасят сега.

Емили поплака малко в ръкава на блузата си на черни и виолетови цветя. После тя сведе глава, за да се помоли. Мелани видя как двата й юмрука се вдигат и разтварят навън. Това бе думата на АЖЕ за „жертва“.

— Не се безпокойте — повтаряше Мелани на ония момичета, които я гледаха. Но никой не й обръщаше внимание. Ако те се концентрираха върху някого, това бе Сузан, макар че тя не правеше никакви знаци, а просто се взираше втренчено в Глигана, застанал до входа за касапницата. Сузан бе тяхната обединителка. Дори само присъствието й им даваше увереност. Мелани едва сдържаше сълзите си.

И ще бъде толкова тъмно тук тази нощ!

Мелани се наклони напред и погледна през прозореца. Видя огъващата се от вятъра трева. Този канзаски вятър е безмилостен. Мелани си спомни как баща й разказваше за морския капитан Едуард Смит, който пристигнал в Уичито в началото на деветнадесети век и решил да монтира корабни платна на каруците — нещо като прерийни шхуни. Тя се бе смяла над тази идея и на хумористичния разказ на баща си, не знаейки дали да вярва или не. Сега споменът за този разказ й причини болка и тя отчаяно желаеше нещо, измислено или реално, да я отведе надалеч от кланицата.

Изведнъж си помисли: Ами оня мъж отвън? Полицаят?

Имаше нещо толкова успокояващо в начина, по който той се бе изправил там горе на възвишението, след като Брут бе стрелял от прозореца, а Глигана тичаше наоколо, тръскайки шкембето си и панически отваряше кутии с патрони. Онзи мъж стоеше на върха, махаше с ръце, опитваше се да успокои нещата и да спре стрелбата. Той гледаше право в нея.

Тогава й хрумна. Дьо л’Епе.

Ето как ще го нарича. Като Шарл Мишел дьо л’Епе, абатът от осемнадесети век, един от първите, които наистина са се загрижили за глухите, третирайки ги като интелигентни човешки същества. Човекът, който създал френския жестов език, предшественикът на АЖЕ.

Това бе идеално име за мъжа в полето, мислеше си Мелани, която можеше да чете на френски и знаеше, че самото име означава вид сабя. Нейният Дьо л’Епе бе храбър. Точно както неговият съименник се бе противопоставил на църквата и на общоприетото мнение, че глухите са умствено недоразвити и ненормални, той бе излязъл срещу Невестулката и Глигана, там горе на височината, а куршумите летяха около него.

Е, тя му бе изпратила послание — а и нещо като молитва. Молитва и предупреждение. Дали я е видял? Дали бе разбрал какво каза тя, ако я е видял? Затвори очи за момент, съсредоточавайки всички свои мисли върху Дьо л’Епе. Но усещаше единствено студа, страха си и за свое изумление — вибрациите от стъпки на един мъж, не на двама мъже, които бавно се приближаваха по отекващия дъбов под.

Когато Брут и Невестулката се появиха на вратата, Мелани погледна към Сузан, чието лице отново доби твърд израз, вдигайки очи към техните пленители.

Сега и моето лице ще стане твърдо.

Тя се опита, но се разтрепери и пак се разплака.

Сузан! Защо не мога да бъда като теб?

Глигана се приближи до другите двама. Той жестикулираше към главната стая. Светлината бе слаба и съмнителното изкуство на четене по устните й даваше изопачен смисъл. Тя реши, че той каза нещо за телефона.

Брут отвърна:

— Нека оня глупак да си звъни.

Странно, помисли си Мелани, а поривът да плаче понамаля. Защо го разбирам толкова добре? Защо само него, а не другите?

— Ще изпратим една навън.

Глигана попита нещо.

Брут отговори:

— Мис Глухоняма. — Той кимна към Сузан. Лицето на госпожа Харстрон разцъфна от облекчение.

Боже мой, отчаяно си помисли Мелани, те ще я пуснат да си ходи! Ще останем съвсем сами без нея тук. Без Сузан. Не! Тя сподави риданието си.

— Стани, сладурче — каза Брут. — Твоят… ден. Ще си ходиш вкъщи.

Сузан поклати отрицателно глава. Тя се обърна към госпожа Харстрон и започна да жестикулира предизвикателно, бързо и решително.

— Тя казва, че няма да тръгне. Иска да пуснете близначките.

Брут се разсмя.

— Тя иска аз да…

Невестулката рече:

— Ставай… — Той дръпна Сузан да се изправи.

И тогава сърцето на Мелани заби силно, лицето й пламна, защото, за свой ужас, тя осъзна, че първата й мисъл бе: Защо не съм аз на нейно място?

Прости ми, Господи. Дьо л’Епе, моля те, прости ми. Но после тя отново отправи срамното си пожелание. И после пак. То непрекъснато се въртеше в съзнанието й. Искам да си отида у дома. Искам да си седя самичка с голяма купа пуканки, да гледам телевизия със специални надписи, да си сложа наушниците и да чувствам вибрациите на Бетовен, Сметана и Гордън Бок…

Сузан се изтръгна от ръцете на Невестулката. Тя изтика близначките към него. Но той блъсна малките момичета настрани и грубо завърза ръцете на Сузан отзад. Брут се взираше през полуотворения прозорец.

— Стой тук — рече Брут, бутайки Сузан на пода край вратата. Той хвърли поглед назад. — Съни, иди да правиш компания на нашите дами… оная пушка със себе си.

Сузан се обърна към касапницата.

По лицето на момичето Мелани видя посланието: Не се тревожете. Всичко ще се оправи. Аз ще се погрижа за това.

Мелани задържа погледа й само за миг, после отклони очи, боейки се, че Сузан ще прочете нейните мисли и ще види в тях срамния въпрос: Защо не съм аз, защо не съм аз, защо не съм аз?

1:01 следобед

Артър Потър се взираше в скотобойната и полето около нея през жълтеникавите стъкла на фургона. Гледаше как един полицай тегли електрически проводник към входната врата. Пет лампи с предпазни мрежи висяха в края на кабела. Полицаят се отдалечи и Уилкокс отново излезе, с пистолет в ръка, за да прибере кабела. Той не го прекара, както Потър се бе надявал, през вратата, която тогава щеше да остане отворена, а го пусна през един прозорец. Прибра се вътре и дебелата метална врата бе плътно затворена.

— Вратата е все още здраво залостена — разсеяно рече посредникът и Лебоу си го записа.

Пристигнаха нови факсове. Още сведения за Ханди и за училището на момичетата. Лебоу жадно преглеждаше листовете и въвеждаше важната информация в компютъра с надпис „Досиета“. Бяха изпратили инженерните и архитектурните скици на сградата. Те им бяха полезни само заради отрицателните качества, които демонстрираха — колко трудна би била една атака. Към скотобойната не водеха никакви тунели и ако документите от реконструкцията през 1938 година бяха точни, бе имало значително строителство върху покрива на сградата — с цел да се изгради четвърти етаж — което много би затруднило евентуална атака с хеликоптер.

Тоби изведнъж настръхна.

— Свалили са капачката на телефона. — Очите му напрегнато се взираха в няколко скали.

— Телефонът работи ли още?

— Засега, да.

Търсеха подслушватели.

Младият агент се отпусна.

— Отново е сглобен. Този, който го направи, си знае работата.

— Ханди, че кой друг?

— Няма как да се разбере. Би трябвало да е Ханди Сигурно от военната подготовка.

— Има връзка — подвикна Тоби.

Потър погледна въпросително към Лебоу и вдигна телефона, след като той звънна.

— Ало. Ти ли си, Лу?

— Благодаря за лампите. Проверихме ги за микрофони… а също и телефона. Не открихме нищичко. Значи си държиш на думата.

Чест. Това означава нещо за него, отбеляза си Потър, мъчейки се отново да разбере необяснимото.

— Слушай, а какъв си ти. Арт, старши агент ли? Завеждащ служба агент? Нали така им викат, а?

Никога не позволявай на похитителя да смята, че си упълномощен да вземаш сам важни решения. Трябва да имаш възможност да разтакаваш нещата, преструвайки се, че говориш със своите началници.

— Не. Просто най-обикновен специален агент, който случайно обича да приказва.

— Ти го казваш това.

— Нали помниш, че си държа на думата? — рече Потър, поглеждайки към таблото „Заблуждения“.

Време е да се поразсеят нещата, да се изгради някакво разбирателство. Да поговорят за времето, за спорт.

— Какво ще кажеш за малко храна. Лу? Можем да ви запечем някакви хамбургери. Как ги обичаш?

Кървавочервени, помисли си Потър.

Но грешеше.

— Слушай какво, Арт. Искам само да разбереш какво добро момче съм. Ще пусна една от тях да си ходи.

Тази новина неимоверно притесни Потър. Странно, с този акт на спонтанно великодушие Ханди ги караше да застанат в отбранителна позиция. Тактически това бе блестящо. Потър сега му бе задължен и той отново почувства изместване в съотношението на силите между хищника и жертвата.

— Искам да разбереш, че не съм чак толкоз лош.

— Е, Лу, ценя това. Бевърли ли е? Болното момиче, нали?

— Ъ-ъ.

Потър и останалите ченгета проточиха вратове, за да погледнат навън. Видяха слабо проблясване на светлина, когато вратата се отвори. После някакво неясно бяло очертание.

Задръж мисълта му далеч от заложниците, мислеше си Потър.

— Помислихте ли си какво вие там искате? Време е да се заловим за сериозен пазарлък, Лу. Какво ще кажеш…

Телефонът щракна и заглъхна.

Вратата на фургона изведнъж се разтвори. Дийн Стилуел пъхна вътре глава. Шерифът каза:

— Освобождават една от тях.

— Знаем.

Стилуел отново изчезна.

Потър се завъртя на стола си. Не се виждаше ясно. Облаците сега бяха много гъсти и над полето се бе смрачило, сякаш слънчево затъмнение бе потопило земята в нощ.

— Нека да опитаме с видеото, Тоби.

Изведнъж светна видеоекран, показвайки отчетлива черно-бяла картина на входа на скотобойната. Вратата бе отворена. Изглежда и петте лампи светеха.

Тоби нагласи контраста и картината се избистри.

— Коя е, Хенри?

— Най-голямото момиче е. Сузан Филипс. Седемнайсетгодишна.

Бъд се засмя.

— Ей, като че ли ще бъде по-лесно, отколкото предполагахме. Щом така ще ги пуска.

На екрана Сузан погледна назад към вратата. Една ръка я бутна напред. После вратата се затвори.

— Страхотно — възторжено рече Лебоу, гледайки през прозореца до Потър. — На седемнайсет години. Отлична ученичка е. Ще ни каже цял куп неща какво става вътре.

Момичето се отдалечаваше по права линия от скотобойната. През бинокъла Потър виждаше колко мрачно е лицето й. Ръцете й бяха завързани отзад, но иначе нямаше вид на пострадала от краткотрайното пленничество.

— Дийн — каза Потър в микрофона на радиото, — изпрати един от твоите хора да я пресрещне.

— Да, сър. — Шерифът вече говореше с нормален тон в своя подвижен микрофон; най-после бе схванал чалъма на уреда.

Един щатски полицай с бронирано облекло и шлем се показа иззад колите и предпазливо тръгна приведен към момичето, което бе на петдесет фута от скотобойната.

Стонът изскочи някъде дълбоко от гърлото на Потър.

Той потрепери така, сякаш цялото му тяло бе потопено в ледена вода, ясно осъзнаващ какво става.

Навярно това бе интуиция или усет, насъбран от стотиците инциденти, където бе посредничил, фактът, че никой похитител не бе освобождавал толкова рано заложник, фактът, че Ханди бе убиец без всякакви задръжки.

Той не можеше със сигурност да каже какво точно му го подсказа, но пълният ужас на това, което щеше да се случи, изведнъж стегна сърцето му.

— Не! — посредникът скокна, събаряйки с трясък стола си.

Лебоу го погледна.

— О, не! О, Господи, не!

Чарли Бъд въртеше недоумяващо глава. Той прошепна:

— Какво има? Какво става?

— Той ще я убие — шепнешком отвърна Лебоу.

Потър рязко отвори вратата и хукна навън, а сърцето му тежко тупкаше в гърдите. Грабвайки бронежилетка от земята, той мина между две коли и се затича задъхано право срещу момичето, изпреварвайки мъжа, когото Дийн Стилуел бе изпратил да го пресрещне. Неговата припряност разтревожи полицаите в полето, но някои от тях се усмихнаха при вида на тичащия дундест мъж, стиснал тежката бронежилетка в една ръка и развявайки бяла книжна салфетка в другата.

Сузан бе на четирийсет фута от него и вървеше спокойно през тревата. Тя промени леко посоката си, за да се срещнат.

— Залегни, залегни — извика Потър. Той пусна салфетката, която полетя пред него в силния вятър и той лудо започна да сочи земята. — Долу! Залегни долу!

Но тя, разбира се, не можеше да чува и само се намръщи.

Няколко от полицаите чуха Потър и изскочиха иззад колите, които използваха за прикритие. Посегнаха колебливо към оръжията си. Към техните викове се присъединиха и други. Една полицайка бясно махаше с ръце:

— Не, не, мила! За бога, залегни!

Сузан нищичко не чуваше от всичко това. Тя се поспря и внимателно се взираше в земята, навярно мислейки, че той я предупреждава за скрит кладенец или тел, където може да се препъне.

Задъхан, измъчвайки до крайност застаряващото си сърце. Потър съкрати разстоянието между тях на петнайсет фута.

Агентът бе толкова близо, че когато единственият куршум я улучи право в гърба и над дясната й гръд разцъфна тъмночервено петно, той чу отвратителния звук на удара, последван от ужасяващ дълбок стон от гърло, непривикнало да говори.

Тя рязко спря и после се строполи на земята.

Не, не, не…

Потър прибяга до момичето и подпря главата му с бронежилетката. Полицаят изтича приведен към тях, повтаряйки непрестанно: „Боже мой, боже мой“. Той насочи пистолета си към прозорците.

— Не стреляй — заповяда Потър.

— Но…

— Не! — Потър откъсна поглед от безжизнените очи на Сузан и се обърна към скотобойната. На левия прозорец точно до вратата видя мършавото лице на Лу Ханди. А на десния прозорец, може би на трийсет фута навътре в мрачината, посредникът успя да зърне смаяното лице на младата учителка, русата, която по-рано му бе изпратила тайнственото послание и чието име сега не можеше да си спомни.

Звуковете се чувстват.

Звукът е просто разместване на въздуха, вибриране, и той се дипли около телата подобно на вълни, докосва челата ни като ръка на любим, той е болезнен и може да ни накара да плачем.

Вътре в гърдите си тя все още чувства звука от изстрела.

Не, мислеше си Мелани. Не. Това е невероятно.

Не е възможно…

Но тя знаеше какво е видяла. Не вярваше на гласове, но очите й рядко грешаха.

Сузан, Глуха над Глухите.

Сузан, по-храбра, отколкото аз бих могла да бъда изобщо.

Сузан, пред която се прекланяше както светът на Глухите, така и светът на Другите.

Сузан бе прекрачила към ужасното „навън“ и то я бе убило. Тя си бе отишла завинаги. Малка дупчица се бе отворила в гърба й, размятвайки встрани тъмната й коса. Беше се спряла рязко, крачейки по пътя, за който Мелани така позорно се бе молила самата тя да извърви.

Мелани дишаше учестено и пред очите й притъмня. Стаята се завъртя и пот изби по лицето и шията й. Тя бавно се обърна и погледна Брут, който пъхаше още димящия пистолет в колана си. Това, което видя, я изпълни с отчаяние. Защото тя не съзираше доволство, страст или злоба. Просто видя, че той бе извършил това, което бе намислил — и вече бе забравил за смъртта на момичето.

Той щракна пак телевизора и погледна към касапницата, край чиято врата седемте момичета стояха или седяха. Някои се взираха в Мелани, други — в госпожа Харстрон, която бе рухнала на пода и ридаеше, стиснала косите си, а лицето й бе изкривено като страшна червена маска. Учителката явно бе чула гърмежа и бе разбрала какво означава той. Другите момичета не се бяха досетили. Джослин отметна от лицето си гъст кичур от тъмната си коса, несполучливо подстригана от самата нея. Тя вдигна ръце, неколкократно жестикулирайки: „Какво стана? Какво стана? Какво стана?“

Трябва да им кажа, мислеше си Мелани.

Но не мога.

Бевърли, втората най-голяма след Сузан, осъзна, че се бе случило нещо ужасно, но не разбра — или не прие — какво точно. Тя взе пухкавата ръка на Джослин и втренчи поглед в Мелани. Пое дълбоко въздух в повредените си дробове и обгърна с другата си ръка неразделните близначки.

Мелани не изрази по букви името Сузан. Тя просто не можеше. Използва безличното „тя“, придружено от жест към земята.

— Тя…

Как да го кажа? О, боже, нямам никаква представа. Трябваше й малко време, за да си припомни думата за „убит“. Тази дума се изразяваше чрез придвижване нагоре на изопнатия показалец на дясната ръка под лявата длан, присвита и обърната надолу.

Точно както куршум влиза в тялото, помисли си тя.

Не можеше да го изрази. Виждаше как косата на Сузан се разпилява от изстрела. Виждаше я как се свлича на земята.

— Тя е мъртва — най-после обясни със знаци Мелани. „Мъртъв“ бе различен жест, при който изпънатата дясна ръка с длан нагоре се обръща с дланта надолу и едновременно се прави противоположното с лявата ръка. Сега Мелани се взря в дясната си ръка, мислейки си как жестът на ръката имитира изкопаването на гроб.

Техните реакции бяха различни, но всъщност сходни: сълзи, безмълвно ахване, очи, изпълнени с ужас.

Треперейки, Мелани се обърна към прозореца. Дьо л’Епе бе вдигнал тялото на Сузан и се връщаше към полицейския кордон с него. Мелани гледаше провесените ръце на своята приятелка, водопадът от черните й коси, краката й — единият с обувка, другият бос.

Красивата Сузан.

Сузан, личността, която бих искала да бъда, ако можех.

Докато наблюдаваше как Дьо л’Епе изчезва зад полицейска кола, част от безмълвния свят на Мелани стана още по-безмълвен. А това едва ли можеше да си го позволи.

— Подавам си оставката, сър — каза тихо Чарли Бъд.

Потър стеснително влезе в тоалетната на фургона, за да си сложи чиста риза, която някак изведнъж се появи в ръцете на един от офицерите на Дийн Стилуел. Той пусна собствената си окървавена риза в кошче за боклук и облече новата; куршумът, убил Сузан, го бе оплискал обилно с кръв.

— Какво има, Чарли? — разсеяно попита Потър, връщайки се към бюрото. Тоби и Дерек седяха мълчаливо при командните си табла. Дори Хенри Лебоу бе спрял да въвежда на компютъра и се бе втренчил през прозореца, който от неговия ъгъл не разкриваше нищо, освен житни поля, изкривени и обагрени в охра от дебелото стъкло.

През прозореца от другата страна на фургона проблясваха светлините на линейката, отнасяща тялото на момичето.

— Напускам — продължи Бъд. — Тази мисия, а също и полицията. — Гласът му бе твърд. — Вината е моя. Това стана заради онзи изстрел преди половин час. Когато не казах на снайперистите да опразнят цевите. Ще се обадя в Топика и ще повикам заместник за тук.

Потър се обърна, подпъхвайки чистата риза.

— Стой си тук, Чарли. Имам нужда от теб.

— Не, сър. Направих грешка и ще понеса последствията.

— Може би ще имаш достатъчно възможност да поемеш отговорност за своите провали, преди да свърши нощта — с равен глас му каза Потър. — Но онзи снайперистки изстрел не беше един от тях. Това, което току-що стори Ханди, няма нищо общо с теб.

— Тогава, защо? Защо, за бога, той го направи?

— Защото играе с открити карти. Казва ни, че е сериозен. Че не можем да го купим евтино.

— Като застрелва хладнокръвно заложничка ли?

Лебоу рече:

— Тези преговори ще бъдат от най-трудните, Чарли. След такова нагло убийство, обикновено единственият начин да се спасят заложниците, е истински щурм.

— Залозите са големи — промърмори Дерек Елб.

Изключително големи, помисли си Артър Потър. После: Боже мой, каква нощ ни очаква.

— Има връзка — рече Тоби и след миг телефонът звънна. Магнетофонът започна автоматично да се върти.

Потър грабна слушалката.

— Лу? — сдържано каза той.

— Има нещо, дето май трябва да проумееш за моя милост. Арт. Изобщо не ми пука за тия момичета. За мене те са просто като ония пилета, дето ги стрелях някога от задната си веранда вкъщи. Смятам да се измъкна оттука и ако туй значи, че ще трябва да опукам още девет от тях, значи няма друг начин. Чуваш ли ме?

Потър каза:

— Чувам те, Лу. Но ще трябва да си изясним още нещо. Аз съм единственият човек на тази земя, който може да те измъкне оттам жив. Няма никой друг. Затова аз съм този, с когото ще трябва да се съобразяваш. А ти сега чуваш ли ме?

— Ще ти се обадя пак за нашите желания.

1:25 следобед

Проблемът бе деликатен, опасен и нямаше връзка с предстоящите избори.

Ставаше въпрос за живот и за достойнство.

Това си казваше Даниъл Тримейн, влизайки в губернаторския дом.

Изправен като стълб, той се отправи през учудващо скромната къща към голям кабинет.

Живот и достойнство.

— Офицер.

— Губернаторе.

Многоуважаваният губернатор на щата Канзас, А. Р. Степс, гледаше към неясния хоризонт — житни поля, също като онези, финансирали застрахователната компания на баща му, която на свой ред позволи на Степс да стане държавен служител. Тримейн считаше Степс за идеалния губернатор; от добро семейство и с връзки, недоверчив към Вашингтон, вбесен от престъплението в Топика и углавните престъпници, които щатът Мисури бе подхвърлил в неговия Канзас Сити, но можещ да понесе всичко това; чиито амбиции не се простираха по-далече от излизането му в оставка, когато смяташе да преподава в щатския университет в град Лорънс и да пътешества по море със съпругата.

Но ето ти го сега Кроу Ридж.

Губернаторът вдигна очи от факс, който току-що бе прочел и огледа Тримейн.

Оглеждай ме колкото си щеш. Давай. Синьо-черната му бойна униформа наистина изглеждаше нелепо тук, сред кафявите щампи на простреляни патици и посредствени антики от махагон. Очите на Степс се спираха често на големия автоматичен пистолет, който полицаят понагласи, сядайки на неудобния стол с извита рамка.

— Значи е убил една от тях?

Тримейн кимна. Забеляза, че губернаторът има малка дупка на лакътя на яркосинята си жилетка и че е съвсем уплашен.

— Как е станало?

— По всяка вероятност, преднамерено. Ще получа пълен доклад, но изглежда е било съвсем без причина. Изпратил я навън така, сякаш я предава и я застрелял в гръб.

— О, Боже мой. На колко години е била?

— Най-голямата. Тийнейджърка. Но все още…

Губернаторът кимна към сребърен сервиз.

— Кафе? Чай?… Не? Не си идвал досега тук, нали?

— В губернаторската резиденция ли? Не. — Макар че не беше резиденция; беше просто хубава къща, изпълнена със семейни звуци.

— Нуждая се от помощ тук, офицер. От твоя професионален опит.

— Ще направя каквото мога, сър.

— Ситуацията е особена. Тия престъпници са избягали от федерален затвор… Какво представлява той, капитане?

— С цялото ми уважение, сър, но този затвор в Калана сякаш е с въртящи се врати. — Тримейн припомни за четири бягства през последните пет години. Неговите собствени хора бяха заловили доста от бегълците, по-добро постижение от това на затворническите власти, които според Тримейн бяха просто скъпо платени детегледачи.

Губернаторът започна да говори внимателно, сякаш стъпваше по тънък лед.

— Всъщност, технически погледнато, те са федерални бегълци, но имат и щатски присъди. Значи могат да се смятат и като щатски углавни престъпници.

— Но инцидентът е под контрола на ФБР. — На Тримейн му бе изрично казано от заместник главния прокурор, че неговите услуги няма да са наложителни в този инцидент. Полицаят не разбираше много от йерархията на щатското правителство, но дори и децата знаеха, че главният прокурор и неговите подчинени работят за губернатора. Клон на изпълнителната власт. — Трябва да им се подчиним, разбира се. А може би така е най-добре.

Губернаторът рече.

— Този Потър е свестен човек… — Гласът му сякаш не спря, а спадна, превръщайки се в колеблива въпросителна.

Дан Тримейн бе професионален служител на реда и отрано се бе научил никога да не казва нищо, което би могло да бъде цитирано срещу самия него.

— Гордостта на ФБР, доколкото съм чувал — рече полицаят, допускайки наличието на магнетофон наблизо, макар че вероятно нямаше такъв.

— Но? — Губернаторът повдигна вежди.

— Доколкото разбрах, той е поел твърд курс.

— Какво означава това?

Навън вършачките се движеха напред-назад. Братът на Тримейн притежаваше ферма от хиляда акра, беше женен за красива жена и имаше трима сина, всеки от които можеше един ден да стане известен спортист. Дори за секунда Тримейн не би заменил начина си на живот с неговия.

— Означава, че смята да омаломощи Ханди и да го накара да се предаде.

— Дали евентуално Потър ще атакува? Ако се наложи?

— Той е само посредник. В момента се сформира федерален спасителен екип. Трябва да пристигне тук рано тази вечер.

— А ако Ханди не се предаде, те ще нахлуят и…

— Ще го обезвредят.

Кръглото лице се усмихна. Губернаторът погледна носталгично един пепелник и после пак се обърна към Тримейн:

— Колко скоро след пристигането си там ще атакуват?

— Правилото е да не се атакува, освен като крайно средство. Корпорацията Ранд направи проучване преди няколко години и намери, че деветдесет процента от заложниците, загинали при отвличания, са били убити, когато ситуацията се нажежи — когато има щурм. Исках да кажа нещо друго, сър.

— Моля. Говори открито.

Едно ъгълче от лист хартия се подаваше изпод ужасния син пуловер на губернатора. В него Тримейн позна собствената си автобиография. Той се гордееше със служебната си характеристика в щатската полиция, макар че се чудеше дали сега не бе тук само защото губернаторът бе прочел краткия пасаж, отнасящ се до „консултантската“ му кариера, отвела Тримейн в Африка и Гватемала, след като се бе уволнил от флотата.

— Проучването на корпорацията Ранд е сравнително точна. Но има нещо друго, което смущава в тази ситуация, сър. Това, че ако има убийство в началото на инцидента, преговорите рядко дават резултат. Похитителят няма какво да губи. Понякога това има особен психологически ефект и престъпникът се чувства твърде силен и дотолкова увеличава своите искания, че те не могат да бъдат задоволени и по този начин той има претекст да убие заложниците.

Губернаторът кимна.

— Как ти е преценката на Ханди?

— По пътя за насам прочетох досието му и си направих заключение.

— Какво е то?

— Той не е психопат. Но е несъмнено аморален.

Тънките устни на губернатора се извиха в мимолетна усмивка. Защото, помисли си Тримейн, аз съм един наемен войник — главорез, а използвах думата аморален, нали?

— Струва ми се — бавно продължи Тримейн, — че той ще убие още момичета. Може би накрая всички. Ако той си осигури транспорт и се измъкне, мисля, че ще ги убие всички заради самата симетрия.

Симетрия. Как намирате това, сър? Проверете раздела за образованието в моята биография. Завършил съм с отличие университета в Лорънс. Пръв в курса в офицерското училище.

— И още нещо трябва да имаме предвид — продължи капитанът. — Той не е направил особени усилия да избяга от оня полицай, който ги е открил тази сутрин.

— Така ли?

— Били са само този полицай и тримата похитители, с оръжия и заложници. Сякаш целта на Ханди не е била толкова да се измъкне, колкото да прекара известно време…

— Известно време за какво?

— Със заложниците. Ако разбирате намека ми. Те всички са от женски пол.

Губернаторът надигна тежкото си тяло от стола. Отиде до прозореца. Навън комбайните разчесваха равнинния пейзаж. Две от тромавите машини бавно се приближаваха една към друга. Той въздъхна.

Колко шибано симетричен и аморален е животът, нали, сър?

— Той просто не е от обичайните похитители на заложници, губернаторе. В него има нещо садистично.

— И наистина ли смяташ, че той би… наранил момичетата? Разбираш какво имам предвид?

— Така мисля. Ако може същевременно и да дебне навън през прозореца. А един от типовете вътре с него, Съни Бонър, излежава присъда за изнасилване. Е, всъщност междущатско бягство. Но в основата е било изнасилването.

Върху бюрото на губернатора имаше снимки на семейството му, всички съвършено руси, на черен лабрадор — ретривър и картина на Исус Христос.

— Колко добър е твоят екип, капитане? — Сега шепнеше.

— Ние сме много, много добри, сър.

Губернаторът разтърка сънливите си очи.

— Можеш ли да ги измъкнеш?

— Да. Ще трябва да изготвя предварителен план на тактическата операция и после да преценя евентуалните загуби.

— Колко скоро можеш да го направиш?

— Помолих лейтенант Карфало да намери карти на терена и архитектурните чертежи на сградата.

— Къде е той сега?

Тримейн погледна часовника си.

— Всъщност е отвън, сър.

Очите на губернатора отново потрепнаха.

— Защо не го повикаш вътре?

След малко лейтенантът, нисък, набит млад офицер, разтваряше вече карти и стари чертежи.

— Лейтенант — хрипкаво каза Тримейн, — кажи своето мнение.

Къс и дебел пръст посочи няколко места на чертежите.

— Има възможност за пробив тук и тук. Навлизане, използване на гранати със сълзотворен газ, установяване на зони с кръстосан огън. — Младият мъж изрече това бодро и губернаторът сякаш отново се разтревожи. Естествено. Карфало беше един ужасен малък плъх. Лейтенантът продължи: — Бих казал, шест до осем секунди, от удар до изстрел.

— Той има предвид — обясни Тримейн, — че минават шест секунди от момента на разбиване на вратата до постигането и на трите цели — тоест насочване на оръжията към похитителите.

— Това добре ли е?

— Отлично. Означава, че загубите при заложниците ще бъдат минимални или никакви. Но разбира се, не мога да гарантирам, че няма да ги има.

— Бог не раздава гаранции.

— Така е.

— Благодаря, лейтенант — рече губернаторът.

— Свободен си — рязко отсече Тримейн и лицето на младия мъж замръзна, когато се обърна и изчезна.

— Ами Потър? — попита губернаторът. — В края на краищата той е ръководителят.

Тримейн каза:

— Съществува и друг проблем — трябва да има някаква причина да се разреши атака.

— Някакво оправдание — нехайно подхвърли губернаторът, размишлявайки. После напрегнато започна да дърпа някакъв непослушен син конец от ръкава си.

— Например, ако случайно нещо стане и се прекъсне връзката между Потър и Ханди и хората в района. И да речем, член от моя екип забележи раздвижване вътре в скотобойната, някаква активност, заплашваща полицаи или заложници. Нещо, на което Потър не е могъл да реагира. Струва ми се, че — дори съвсем законно — ще имаме пълното право да нахлуем и завладеем помещенията.

— Да, да. Мисля, че ще имате. — Губернаторът вдигна въпросително вежди, после се отказа от това, което се канеше да изрече. Той тупна с ръка по бюрото. — Добре, капитане. Моите инструкции са следните: Трябва да придвижиш щатския спасителен екип до Кроу Ридж и да осигуриш всякаква възможна помощ на агент Потър. Ако по някаква причина агент Потър не е в състояние да продължи да командва ситуацията и ако престъпниците представляват непосредствена опасност за някого — било заложници, полицаи или който и да е друг — ти имаш пълното право да вършиш всичко необходимо за овладяване на ситуацията.

Ако желаеш, можеш да повериш това и на лента. Кой ще оспори мъдростта и благоразумието на думите?

— Да, сър. — Тримейн нави на руло картите и чертежите. — Има ли още нещо, сър?

— Знам, че времето е много важно — бавно каза губернаторът, решил да подложи сериозния полицай на последна проверка, — но дали не можем да отделим един момент за молитва?

— За мен е чест, сър.

И войникът пое ръката на своя суверен и двамата застанаха на колене. Тримейн затвори сините си очи. Стаята се изпълни с поток от думи, бързи и ясни, сякаш те се лееха право от сърцето на Всевишния, загрижел до болка за ония бедни момичета, които щяха да умрат в коридорите на преработвателната компания „Уебър и Столц“.

Значи вече ще си бъдеш вкъщи.

Мелани гледаше едрата жена и си мислеше: не е възможно някой да плаче толкова много. Тя потупа госпожа Харстрон по ръката, но учителката само заплака още по-силно.

Те все още бяха в малката преизподня на кланицата. Пенеста вода на пода, с цветни кръгове от разлято масло. Мръсни керамични плочки. Никакви прозорци. Миришеше на мухъл и лайна. И на разлагащи се умрели животни. На мускус и вкисната кръв. На Мелани й напомняше за стаята с душовете в „Списъкът на Шиндлер“.

Погледът й все се устремяваше в центъра на помещението: голям канал, към който водеха улеи. Всички изцапани в кафяво. Стара, стара кръв. Тя си представи как мучи младо теленце, после как агонизира, когато му прерязват врата и кръвта шурва надолу към канала.

Мелани започна да плаче и отново чу гласа на баща си от миналата пролет. Значи вече ще си бъдеш вкъщи. Вече ще си бъдеш вкъщи, вече ще си бъдеш вкъщи…

Оттам мислите й се понесоха към брат й, който лежеше в болнично легло на шестстотин мили оттук. Сигурно вече е чул за убийството на двамата в кадилака, за отвличането. Той страшно ще се тревожи. Съжалявам. Дани. Иска ми се да бъда при теб! Искам, искам…

Въздухът е просмукан от кръв.

Тялото на госпожа Харстрон се гърчеше и трепереше. Лицето й бе невероятно синьо и ужасът на Мелани от смъртта на Сузан за миг се измести от страха, че учителката е получила удар.

— Моля те — направи знак тя. — Момичетата се плашат.

Но жената не забеляза или просто не можеше да й отвърне.

Значи вече…

Мелани изтри лицето си и сведе глава върху ръцете си.

… ще си бъдеш вкъщи.

И ако тя си бе вкъщи, както искаха нейните родители (е, всъщност баща й, но решението на баща й беше всъщност и на двамата й родители), тя нямаше да е тук сега.

Никоя от тях нямаше да е тук.

А Сузан щеше още да е жива.

Престани да мислиш за това.

Глигана мина край кланицата и надникна вътре. Той се стисна за чатала, полускрит под шкембето му и се развика на Шанън. Посочи й коляното си, каза нещо от рода на: дали иска пак да го ритне? Тя се опита да му метне предизвикателен поглед, ала сведе очи над ръката си, търкайки избелялата нарисувана татуировка на супергероя.

Брут подвикна към Глигана и той вдигна поглед. Грамадният мъж се страхува от него, изведнъж разбра Мелани, виждайки израза на лицето му. Той се разсмя малко пресилено, подигравателно. Хвърли поглед към госпожа Харстрон. Но очите му се задържаха най-вече върху малките момичета, особено върху близначките и Емили с нейната рокля, бели чорапогащи и черни лачени обувки, като роклята й бе купена специално по случай представянето на Мелани на Летния рецитал в Канзаския щатски театър за глухи. Колко дълго погледът му остана върху малкото момиче! Той неохотно се върна в главното помещение на скотобойната.

Измъкни ги оттук, каза си Мелани. Каквото и да се наложи да правиш, измъкни ги оттук.

После: Но аз не мога. Той ще ме убие. Ще ме изнасили. Той е зъл, той е „външният свят“. Тя си спомни за Сузан и пак заплака. Баща й наистина е бил прав.

Значи вече ще си бъдеш вкъщи.

Щеше да бъде жива.

Нямаше да има тайни посещения след рецитала в Топика. Никакви лъжи, никакви твърди решения.

— Идете назад, до стената — сигнализира тя на момичетата. Трябваше да ги отдръпне от Глигана, да ги държи далече от погледа му. Те се преместиха както им бе наредено, всички разплакани, освен слабичката Шанън, гневна, дръзка и войнствена. Кийли също, но не бе нито гневна, нито дръзка, а странно унила. Тя доста безпокоеше Мелани. Какво имаше в очите й? Сянката на онова, което бе и в погледа на Сузан ли? Тя бе дете с облик на жена. Боже мой, в нея има отмъстителност, студенина, сурова омраза. Дали тя ще бъде последователката на Сузан, питаше се Мелани.

— Той е Магнето — съвсем делово жестикулира Кийли, поглеждайки към Глигана и адресирайки коментара си към Шанън. Това бе нейният собствен прякор за Ханди. Другото момиче не се съгласи.

— Не, той е господин Зловещ. Не принадлежи към Братството. По-лош и от най-лошите.

Кийли обмисли това.

— Но според мен…

— О, вие двете, престанете! — Бевърли се намеси в техния разговор, задъхана, като ръцете й се надигаха и смъкваха подобно на напрягащите й се гърди. — Това да не е някаква глупава игра.

Мелани кимна.

— Не казвай нищо повече.

О, госпожо Харстрон, безмълвно кипеше от яд Мелани, моля те… Как само плачеш! Какво синьо-червено лице, как трепериш. Моля те, не прави така! Ръцете й започнаха да жестикулират.

— Не мога да се справя сама.

Но госпожа Харстрон беше безпомощна. Тя лежеше на керамичния под в касапницата, главата й се опираше до улей, където се е стичала топлата кръв на умиращи телета и агнета, и нищичко не продумваше.

Мелани вдигна очи. Момичетата я гледаха втренчено.

Аз трябва да направя нещо.

Но единственото, което сега помнеше, бяха думите на баща й — призрачни думи — седнал на тяхната веранда миналата пролет. Той й бе казал: „Това е твоят дом и ти си добре дошла тук. Виждаш ли, това е въпрос на принадлежност и на божията воля, за да си стои всеки на своето място. Е, твоето място е тук, да работиш това, което можеш да вършиш, и където, нали разбираш, твоят проблем не ти създава грижи. Божия воля“.

(Колко безупречно тя бе схванала думите му тогава, дори невъзможните шептящи и неуловими експлозивни звуци. Така ясно, както сега разбираше Ханди — Брут).

Баща й бе завършил: „Значи вече ще си бъдеш вкъщи“. И той се бе изправил да приготви казана с амоняк, без да й позволи да напише дори една дума в отговор.

Изведнъж Мелани усети как главата на Бевърли подскача нагоре-надолу. Истински астматичен пристъп. Лицето на момичето потъмня и то отчаяно затвори очи, мъчейки се със сетни сили да диша. Мелани поглади влажната му коса.

— Направи нещо — сигнализира Джослин с тромавичките си пръсти.

Сенките, достигащи в стаята, сенките от машините и жиците станаха много отчетливи, после започнаха да се поклащат. Мелани се изправи и тръгна към главната стая. Видя, че Брут и Невестулката пренареждаха лампите.

Може би той ще ни даде една за нашата стая. Моля ви…

— Надявам се той да умре. Мразя го — русата енергична Кийли гневно жестикулираше, а кръглото й лице бе изкривено от ненавист, докато втренчено гледаше Брут.

— Спокойно.

— Искам той да умре!

— Престани!

Бевърли лежеше на пода. Тя направи знак:

— Моля ви. Помогнете.

В голямото помещение Брут и Невестулката стояха близо един до друг под клатушкаща се лампа. Светлината се отразяваше в късо подстриганата светла коса на Невестулката. Гледаха малък телевизор, прищраквайки всички канали. Глигана стоеше до прозореца и нещо броеше. Полицейските коли, предположи тя.

Мелани тръгна към Невестулката и Брут. Спря се на около десет фута от тях. Брут погледна тъмната й пола, червената й блуза, златното колие — подарък от брат й Дани. Той я оглеждаше с оная проклета любопитна усмивка на лицето. Не като Глигана, не гърдите и краката й. Само лицето и по-специално — ушите й. Тя осъзна, че по същия начин той зяпаше съсипаната госпожа Харстрон — сякаш добавяше още един екземпляр към цяла колекция от трагедии.

Тя имитира писане на нещо.

— Говори ми — рече той бавно и толкова силно, че тя усети как я шибват безполезните вибрации. — Кажи го.

Тя посочи гърлото си.

— Значи не можеш и да говориш?

Тя не искаше да говори. Не. Макар че всичко бе наред с гласните й струни. Тъй като бе оглушала сравнително късно, Мелани знаеше основните принципи ма словообразуването. Въпреки това, следвайки примера на Сузан, Мелани избягваше орализма, защото той не бе шик. Общността на Глухите се възмущаваше от хора, които се настаняваха и в двата свята — света на Глухите и този на Другите. Мелани не се бе опитвала да произнесе дори една дума от пет или шест години.

Тя посочи към Бевърли и задиша тежко. Докосна гърдите си.

— Аха, болната… Е и какво?

Мелани имитира вземане на лекарство.

Брут поклати глава.

— Хич не ми пука. Връщай се там и сядай.

Мелани събра длани като за молба или молитва. Брут и Невестулката се разсмяха. Брут извика нещо на Глигана и Мелани изведнъж усети тежките вибрации на приближаващите му се стъпки. После една ръка се метна около гърдите й и Глигана я повлече по пода. Пръстите му силно стиснаха зърното на гърдата й. Тя блъсна ръката му и сълзите й отново рукнаха.

В касапницата Мелани се изтръгна от него и се строполи на пода. Грабна една от лампите, която лежеше на земята, и я притисна, гореща и омазнена, до гърдите си. Лампата изгори пръстите и, но тя я стискаше здраво, като спасителен пояс. Глигана погледна надолу и изглежда зададе някакъв въпрос.

Но точно както бе постъпила в онзи пролетен ден с баща си на верандата, Мелани не реагира, тя просто се откъсна надалече.

В онзи майски ден тя изкачи скърцащите стълби и седна на стар люлеещ се стол в своята стая. Сега, тя лежеше на пода на кланицата. Бе отново дете, по-малка дори от близначките. Тя милостиво затвори очи и се понесе надалече. Всеки, който я гледаше, би помислил, че е изгубила съзнание. Но всъщност тя изобщо не беше там; бе отишла някъде другаде, на сигурно място, за което не знаеше никое живо същество.

Когато набираше посредници за преговори със заложници, Артър Потър се оказваше в странното положение да интервюира клонирани индивиди от самия себе си. На средна възраст, отпуснати, добродушни ченгета.

Известно време се считаше, че при преговорите трябва да се използват психоаналитици; но макар барикадната ситуация да напомня доста на психотерапевтичен сеанс, те просто не ставаха. Бяха твърде аналитични, концентрираха се твърде много върху диагностицирането. Смисълът на разговора с похитител не е да се проумее какъв точно е душевният му проблем, а да бъде убеден да излезе с вдигнати нагоре ръце. Това изисква здрав разум, съсредоточеност, остър интелект, търпеливост (е, Артър Потър доста работеше над това), трезво мнение за самия себе си, рядката дарба да говориш добре и още по-редкия талант да изслушваш.

И най-важното, посредникът е човек, владеещ емоциите си.

С това именно качество Артър Потър се бореше в момента. Мъчеше се да забрави образа на Сузан Филипс, как гърдите й експлодираха пред него, как топлите капки кръв опръскаха лицето му. Имаше много смъртни случаи в инцидентите, по които бе работил през всичките тези години. Но никога не се бе оказвал толкова близо до подобно хладнокръвно убийство.

Обади се Хендерсън. Репортерите бяха чули изстрел и напираха да получат информация.

— Кажи им, че ще направя изявление след половин час. Не го съобщавай, Пийт, но той току-що уби една от тях.

— О, господи, не. — Но тонът на специалния агент не звучеше изобщо съкрушено, а доволно — заради възприетата от Потър твърда позиция в този трагичен инцидент.

— Екзекутира я. Застреля я в гръб. Слушай, всичко това може да тръгне много зле. Свържи се с Вашингтон и настоявай за бързото сформиране на спасителния отряд.

— Но защо той го направи?

— Без явна причина — каза Потър и приключиха разговора.

— Хенри? — обърна се Потър към Лебоу. — Трябва ми помощ. Какво трябва да избягваме?

Посредниците се опитват да засилят връзката си с похитителите, навлизайки в лични проблеми. Ала някой въпрос по чувствителна тема може напрано да подлуди възбудения похитител и дори да го подтикне към убийство.

— Има много малко данни — каза Лебоу. — Мисля, че бих отбягвал да говоря за военната му служба. И за брат му Руди.

— Родители?

— Взаимоотношения неизвестни. Бих се насочил към общи положения, докато научим нещо повече.

— Приятелката му? Как се казва?

— Присила Гъндър. Изглежда, тук няма проблеми. Май са си въобразявали, че са същински Бони и Клайд.

— Освен ако — посочи Бъд, — тя не го е зарязала, когато е влязъл в затвора.

— Уместна бележка — рече Потър и реши да го остави сам да отвори дума за приятелката си, а той просто да повтаря или да подема онова, което Ханди ще каже.

— В никакъв случай не споменавай бившата му жена. Изглежда там е имало взаимна омраза.

— В такъв случай, предимно лични неща — обобщи Потър. Това бе типично при криминални отвличания. Обикновено душевно разстроените престъпници искаха да говорят за своите бивши съпруги, които още обичаха. Потър втренчи поглед в скотобойната и заяви: — Искам да се опитам да измъкна една от тях. За коя да настояваме? Какво знаем за заложничките до този момент?

— Само няколко отделни факта. Няма да разполагаме с нищо съществено, докато не пристигне Анджи.

— Мислех си… — започна Бъд.

— Да, кажи.

— Онова момиче с астмата. Вие помолихте за нея преди, но той се бе ядосал, че тя се дави в пристъпа си — доколкото познавам астмата. Струва ми се, Ханди е такъв тип, на който ще му гръмне бушона за подобно нещо. Вероятно той е готов да я изрита навън.

— Добра мисъл, Чарли — рече Потър. — Но психологията на преговарянето е такава, че щом веднъж си получил отказ, трябва да продължиш с друг въпрос или личност. Засега не можем да преговаряме за Бевърли. Ще бъде слабост от наша страна да се мъчим да я получим и твърде слабохарактерно от негова, да отстъпи там, където вече е отказал. Хенри, имаш ли изобщо нещо за останалите?

— Ами, ей това момиче, Джослин Уайдърман. Имам бележка от Анджи, че често посещава консултации заради депресия. Много плаче и има истерични пристъпи. Може да изпадне в паника и да побегне. И заради това да я убият.

— Съгласен съм за нея — рече Бъд.

— Добре — обяви Потър. — Да направим опит.

Тъкмо се пресегна за телефона и Тоби вдигна ръка.

— Връзка.

Телефонът иззвъня, магнетофонът се въртеше.

— Ало? — каза Потър.

Тишина.

— Как е всичко там, Лу?

— Бива.

Дебелият прозорец на командния пункт бе точно до него, но Потър бе протегнал шия, взирайки се в това, което Лебоу бе закачил — архитектурния план на скотобойната. Тя бе същински кошмар за всеки спасителен екип. Мястото, където Ханди изглежда беше в момента, представляваше едно голямо помещение — за вкарване на добитъка. Но в задната част на сградата имаше три етажа с лабиринти от стаи — малки канцеларии, стаи за рязане и опаковане, за смилане и пълнене на колбаси, складови помещения, всички свързани с тесни коридори.

— Вие там сигурно сте доста уморени — подхвърли Потър.

— Слушай, Арт. Ще ти кажа какво искаме. Сигурно имаш включен магнетофон, но ще се направим, че нямаш.

— Разбира се, записваме всяка дума. Нямам намерение да те лъжа. Известно ти е какъв е редът.

— Знаеш ли, мразя гласа си на запис. На едно от делата ми пуснаха в съда лента с мои признания. Хич не ми хареса. А и не знам защо си бях признал. Сигурно много ми се е щяло да кажа на някого какво направих на онова момиче.

Потър, нетърпелив да научи всичко за него, попита:

— Какво точно направи, Лу? — Мина му през ум: „Беше наистина отвратително. Мисля, че няма да ти се ще да го чуеш“.

— О, не беше приятно, Арт Не беше красива гледка. Ама се гордеех с работата си.

— Гадина — промърмори Тоби.

— Никой не харесва гласа си на запис, Лу — продължи непринудено Потър. — Веднъж годишно трябва да водя подготвителен семинар. Записват го. Ненавиждам звученето на гласа си.

Я си затваряй устата, Арт. Слушай.

— Хич не ме интересува, Арт. Сега хващай писалката си и слушай. Искаме хеликоптер. Голям. За осем човека.

Девет заложнички, трима похитители и пилотът. Значи остават пет. Какво ли ще им се случи?

Лебоу записваше всичко това на компютъра. Той бе сложил специални тампони на клавишите, за да ги направи безшумни.

— Добре, значи искаш хеликоптер. Полицията и Бюрото имат само двуместни. Ще мине известно време, докато успеем да…

— Казах ти вече, Арт, хич не ме интересува. Хеликоптер и пилот. Това е номер едно. Ясно?

— Естествено, Лу. Но нали ти обясних, аз съм само специален агент. Не разполагам с пълномощия да реквизирам хеликоптер. Трябва да се обадя във Вашингтон.

— Арт, ти май не ме слушаш. Проблемът си е само твой. Цяла вечер ще ти го повтарям. Хич не ми пука. Все ми е едно дали ще трябва да се обадиш на летището, дето е ей там на две-три мили, или на папата в свещения му град.

— Добре. Продължавай.

— Искаме малко храна.

— Имаш я. Нещо специално?

— Хамбургери от Макдоналдс. Много.

Потър даде знак на Бъд, който вдигна телефона и започна шепнешком да дава нареждания.

— Вече са на път.

Навлез в него. Вмъкни се в главата му. Сега ще ти поиска нещо за пийване, обмисляше Потър.

— И сто патрона, дванайсети калибър, бронежилетки и противогази.

— О, Лу, сигурно ти е известно, че не мога да направя това.

— Изобщо не ми е известно.

— Не мога да ти давам оръжия, Лу.

— Дори ако трябва да ти дам едно момиче?

— Не, Лу. Оръжия и муниции не влизат в споразумението. Съжалявам.

— Ти нещо много използваш името ми, Арт. Ей, ако ние трябваше да се пазарим, кое от момичетата щеше да поискаш? Някое по-специално. Да речем, че не приказваме за пищови и неща от тоя род.

Лебоу сбърчи чело и кимна. Бъд насърчи Потър, вдигайки палец нагоре.

Мелани, помисли си автоматично Потър. Но предположи, че тяхната преценка е правилна и че трябва да опитат за момичето в най-рисково положение — Джослин, с разстроените нерви.

Потър каза, че има по-специално едно момиче, което те искат.

— Опиши я.

Лебоу завъртя компютъра. Потър прочете дребния шрифт на екрана и обясни:

— С къса тъмна коса, доста пълна. Дванайсетгодишна. Казва се Джослин.

— Тая ли? Това ревливо лайно. Скимти като кутре с премазан крак. Тъкмо ще се отървем. Хубаво, че избра тъкмо нея, Арт. И точно тя ще бъде гръмната след пет минути, ако не се съгласиш за оръжието.

Клик.

2:00 следобед

По дяволите, помисли си Потър, удряйки с юмрук по масата.

— О, Господи — промълви Бъд.

Потър грабна бинокъла и видя как се появи момиче на прозореца на скотобойната. То беше пълничко и кръглите му бузи блестяха от сълзи. Когато дулото на пистолета докосна късата му коса, то затвори очи.

— Отчитай времето, Тоби.

— Четири минути и трийсет секунди.

— Това ли е тя? — Потър прошепна на Лебоу. — Джослин?

— Сигурен съм.

— Отбеляза ли, че пушките им са дванайсеткалиброви? — с равен глас попита Потър.

Лебоу потвърди.

— И сигурно нямат запас от муниции.

Дерек им хвърли поглед, потресен от този хладнокръвен разговор.

— Господи Исусе — дрезгаво рече Бъд. — Направи нещо.

— Какво? — попита Потър.

— Обади му се и му кажи, че ще му дадеш мунициите.

— Не.

— Четири минути.

— Но той ще я убие.

— Мисля, че няма. — Дали ще я убие или не, питаше се Потър. Той наистина не знаеше.

— Погледни го — рече Бъд. — Я виж там! До главата на момичето е допрян пистолет. Оттук виждам как плаче.

— Което е именно онова, което той иска да видим. Успокой се, Чарли. Никога не се преговаря за оръжие или бронирано облекло.

— Но той ще я убие!

— Три минути и трийсет секунди.

— Ами ако — каза Потър, мъчейки се да овладее нервността си, — той е свършил патроните си? Ако си стои там с два празни пищова и празна пушка?

— Може да му е останал един куршум и сега се кани да го изстреля в това момиче.

Всеки инцидент със заложници представлява убийство в ход.

Потър продължаваше да се взира в нещастното лице на детето.

— Трябва да приемем, че в момента там има девет вероятни жертви. Сто броя дванайсеткалиброви патрона? Това би могло да удвои броя на жертвите.

— Три минути — пропя Тоби.

Отвън Стилуел помръдваше неспокойно и разрошваше рунтавата си коса. Поглеждаше ту към фургона, ту отново към скотобойната. Не беше чул разговора, но той, както и останалите полицаи, виждаха главата на горкото момиче на прозореца.

— Две минути и трийсет секунди.

— Изпрати му малко халосни. Или патрони, които ще блокират в оръжията.

— Това е добра идея. Чарли. Но не разполагаме с подобни. Все пак той не би прахосал заложник толкова рано. — Дали наистина е така, чудеше се Потър.

— Да прахоса заложник? — Гласът на друг полицай — техника Дерек — се разнесе във фургона. На Потър му се стори, че той добави шепнешком: „Кучи син“.

— Две минути — каза Тоби с невъзмутим глас.

Потър се изви напред, взирайки се навън през прозореца. Виждаше полицаите зад кордона от коли, някои от тях неспокойно поглеждаха към фургона.

— Една минута и трийсет секунди.

Какво ли прави Ханди? Какво си мисли? Не мога да надзърна в него. Нужно ми е повече време. Трябва още да говоря с него. Ако имах поне един час, щях да зная дали ще я убие или не. Сега виждам само мрак и опасност.

— Една минута — подвикна Тоби.

Потър вдигна телефона. Натисна копчето за набиране.

Клик.

— Връзка.

— Лу.

— Арт, реших, че ми трябват и сто патрона за „Глок“.

— Не.

— Направи ги сто и един патрона. След трийсет секунди ще загубя един от тях. Ще ми трябва с нещо да го заменя.

— Никакви муниции, Лу.

Дерек скокна и сграбчи ръката на Потър.

— Направете го. За бога!

— Сержант! — извика Бъд и издърпа мъжа, блъскайки го в ъгъла.

Ханди продължи:

— Помниш ли как оня фукльо от Виет Конг беше застрелян? От оня филм? В главата. Кръвта изцвърка от главата му във въздуха като от някой шибан фонтан.

— Не мога да го направя, Лу. Не ме ли чуваш? Да не би връзката да е лоша?

— Нали ти си длъжен да преговаряш! — прошепна Бъд. — Говори с него. — Сега той май съжаляваше, че издърпа Дерек Елб от агента.

Потър не му обърна внимание.

— Десет секунди, Артър — каза Тоби, опипвайки нервно пробитото си ухо. Той се бе извърнал от скъпоценните си уреди и гледаше през прозореца.

Минаха секунди, десет минути или цял час. Настъпи абсолютна тишина в командния фургон; чуваше се само пукането от откритата телефонна линия, разнасящо се от тонколоните. Потър усети, че е спрял да диша. Той отново си пое въздух.

— Лу, там ли си?

Никакъв отговор.

— Лу?

Изведнъж пистолетът се сниши и една ръка сграбчи момичето за яката. То отвори уста, докато го изтегляха обратно навътре в скотобойната.

Потър мислеше: Хей, Арт, какво става, там ли си?

— Ей, Арт, как са нещата? — Бодрият глас на Ханди с прашене се разнесе от тонколоните.

— Средна хубост. Ами ти?

— Страхотно. Ето каква ще е сделката. Ще застрелвам по една на всеки час. Докато не пристигне тоя хеликоптер. На всеки кръгъл час, започвайки от четири.

— Е, Лу, веднага ще ти кажа, че за да докараме голям хеликоптер, ни трябва повече време от това.

Потър отгатна: Майната ти. Ще правиш каквото ти казвам.

Ала с игрива закана в гласа си, Ханди рече:

— Колко повече?

— Два часа. Може би…

— Не. Давам ти време до пет.

Потър замълча уж за да поразмисли.

— Мисля, че ще можем да го уредим.

Дрезгав смях. После:

— И още нещо, Арт.

— Какво?

Последва напрегната пауза. Най-сетне Ханди изръмжа:

— С ония хамбургери искам пържени картофи. Много.

— Имаш ги. А аз искам момичето.

— О — прошепна Бъд, — може би не бива да го притискаш.

— Кое момиче?

— Джослин. Което току-що държеше на прозореца.

— Джослин — рече Ханди с неочаквано оживление, което стресна Потър. — Смешно ми стана заради името.

Потър щракна с пръсти, сочейки компютъра на Лебоу. Разузнавателният офицер прехвърли досието на Ханди и двамата мъже се опитаха да намерят някакво обяснение за името Джослин: майка, сестра, полицейска инспекторка. Ала нямаше нищо.

— Защо ти е толкова смешно, Лу?

— Преди десет години се чуках с една келнерка на име Джослин и много ми се услади.

Потър усети как го пронизва ледена тръпка.

— Беше апетитна. Преди да срещна Прис, разбира се.

Потър слушаше тона на Ханди. Затвори очи. Той размишляваше: Тя също беше заложничка, оная Джослин и аз я убих, щото… Той не можеше да отгатне останалото, което Ханди би казал.

— От години не съм се сещал за нея. И моята Джослин беше заложничка, също като тая. Тя не изпълни каквото й казах. Имам предвид, просто не го направи. Затова трябваше да използвам ножа си.

Това донякъде е поза, помисли си Потър. Веселото споменаване на ножа. Но имаше и нещо разбулващо в неговите думи. Не изпълни каквото й казах. Потър написа изречението и го побутна към Лебоу, за да го въведе.

— Искам я, Лу — каза Потър.

— О, не се безпокой. Сега съм верен на моята Прис.

— Пристигне ли храната, да направим размяната. Какво ще кажеш, Лу?

— Тая за нищо не я бива, Арт. Май се е напикала. Или просто не се къпе много. Дори Бонър не би й се нахвърлил. А той си е мръснишко копеле, както сигурно знаеш.

— Действаме за вашия хеликоптер и скоро ще имате храната. Дължиш ми едно момиче, Лу. Ти уби едно. Дължиш ми го.

Бъд и Дерек втрещено зяпнаха Потър.

— Не — рече Ханди. — Не съм съгласен.

— В хеликоптера ще имаш място само за четири или пет заложнички. Дай ми я тази. — Понякога трябва да лъжеш; понякога трябва да удряш. Потър сопнато рече: — Господи, Лу, знам, че искаш да ги убиеш. Нали вече го показа. Затова просто я пусни да си ходи, а? Ще изпратя полицай с храната; нека той се върне с момичето.

Пауза.

— Наистина ли искаш точно тази?

Потър си помисли: Всъщност, бих искал всички тях, Лу.

Време ли е за шега? Или е твърде рано.

Реши да рискува.

— Всъщност ги искам всички, Лу.

Мъчителна пауза.

В следващия миг хриплив смях от тонколоната изпълни помещението.

— Голям майтапчия си, Арт. Добре, ще ти я пратя. Я да си сверим часовниците, момчета. Получавате дебеланата срещу храната. Петнайсет минути. Иначе може да реша нещо друго. И един голям готин хеликоптер в пет часа.

Клик.

— Добре! — извика Тоби.

Бъд кимаше.

— Чудесно, Артър. Това беше чудесно.

Дерек седна начумерено при своя пулт за управление, но после се ухили и се извини. Потър, винаги готов да извини младежкия ентусиазъм, пое ръката на полицая.

Бъд се усмихваше с облекчение. Той каза:

— Уичито е авиационната столица на Средния запад. По дяволите, можем да докараме хеликоптер тук за половин час.

— Няма да му докараме — рече Потър. Той направи жест към таблото „Обещания/Заблуди“. Лебоу записа: „Хеликоптер с осем места, очакван да пристигне до определен краен срок. Начало 5 часа след обяд“.

— Няма ли да му го дадеш? — прошепна Бъд.

— Разбира се, че не.

— Значи излъга?

— Затова е и на таблото „Заблуди“.

Докато въвеждаше на компютъра, Лебоу каза:

— Не бива да го снабдяваме с транспорт. Особено с хеликоптер.

— Но той ще убие още една в пет часа.

— Така казва.

— Но…

— Нали това ми е работата, Чарли — рече Потър, успявайки да запази спокойствие. — Точно затова съм тук, да го разубедя да не го прави.

И той си наля чаша отвратително кафе от кана от неръждаема стомана.

Потър пъхна клетъчен телефон в джоба си и излезе навън, привеждайки се, докато не стигна до оврага, скриващ го от скотобойната.

Бъд го придружи донякъде. Младият капитан бе разбрал, че полицията на Хъчинсън отговаря за речния трафик и й бе наредил да го спре, навличайки си гнева на няколко души, наемащи шлепове — контейнеровози в посока към Уичито, чиито броячи отмерваха порядъчната сума от две хиляди долара на час.

— Не мога да угодя на всички — отбеляза разсеяно посредникът.

Стана още по-студено — наистина беше странен юли с температура около дванайсет градуса — с метален вкус във въздуха, може би от дизеловите изгорели газове на близките вършачки или комбайни. Потър махна на Стилуел, който се движеше напред-назад сред полицаите, усмихваше се лаконично и им нареждаше как да се разположат.

Оставил Бъд, Потър се качи в кола на Бюрото и потегли към тиловата зона. Там вече имаше хора от всички централни и местни телевизии от съседните три щата, както и вестникари и радиожурналисти от големите градове.

Той размени накратко няколко думи с Питър Хендерсън, който — въпреки други свои слабости и мотиви — бързо бе организирал ефективен транспорт, снабдяване, както и палатка за пресата.

Потър бе известен сред журналистите и те бясно се спуснаха към него, когато той излезе от колата. Всички бяха такива, каквито ги очакваше: агресивни, без чувство за хумор, нахакани, безочливи. Толкова години вече изобщо не се бяха променили. Първата му мисъл бе, както винаги, че за нищо на света не би се оженил за подобна журналистка.

Той се изкачи на подиума, който Хендерсън бе инсталирал, и погледна към множеството бели лампи на видеокамерите.

— Днес към обяд трима углавни престъпници отвлякоха и взеха за заложници две учителки и осем ученички от училището за глухонеми „Лорънт Кларк“ в Хебрън, Канзас. Преди това престъпниците са избягали от федералния затвор в Калана.

— В момента те се укриват в изоставена фабрика до река Арканзас на около миля и половина оттук, край град Кроу Ридж. Заобиколени са от неколкостотин щатски, местни и федерални сили на реда.

Бяха по-скоро едва стотина, но Потър предпочиташе да изопачи истината пред пресата, вместо да рискува да вдъхва прекадена самонадеяност на терористите — в случай че те хванат новинарска емисия.

— Сред заложниците има един смъртен случай…

Репортерите ахнаха, настръхнали при тази новина, и ръцете им се стрелнаха нагоре. Закрещяха въпроси, но Потър каза само:

— Самоличността на жертвата и на останалите заложнички няма да бъде разкрита, докато не бъдат уведомени всички техни семейства за инцидента. В момента водим преговори с престъпниците, чиито имена са Луис Ханди, Шепард Уилкокс и Рей „Съни“ Бонър. По време на преговорите няма да има достъп на пресата до мястото на инцидента. Ще бъдете осведомявани, щом се получи нова информация. Засега това е всичко, което имам да кажа.

— Агент Потър…

— Засега няма да отговарям на въпроси.

— Агент Потър…

— Агент Потър, моля ви…

— Бихте ли сравнили това със ситуацията при Кореш в Уако?

— Трябва да се пуснат хеликоптерите на пресата. Нашите адвокати вече са се свързали с директора…

— Не е ли това като ситуацията в Уивър преди няколко години…

Питър излезе от прес палатката сред безшумните светкавици на фотоапаратите и бръмченето на видеокамерите. Беше почти стигнал до колата, когато дочу глас:

— Агент Потър, може ли за минутка?

Потър се обърна. Един мъж вървеше към него. Той накуцваше. Не приличаше на типичния репортер. Не беше привлекателен и въпреки че изглеждаше агресивен и намусен, той не бе възмутен, което го издигаше — мъничко — в очите на Потър. По-възрастен от колегите си, лицето му бе мургаво и с дълбоки бръчки. Поне приличаше на истински журналист.

Посредникът каза:

— Никакви отделни изявления.

— Аз и не искам. Казвам се Джо Силбърт и съм от телевизионния канал в Канзас Сити.

— Да, сър, ако ме извините…

— Ти си голям гадняр, Потър — рече Силбърт по-скоро уморено, отколкото ядосано. — Досега никой никога не е спирал прес хеликоптерите.

Залага прекомерно високо, помисли си агентът.

— Ще получите новините заедно с другите.

— Я стига. Знам колко им пука на вашите хора за нас. Нали сме като трън в гащите. Но трябва и да си вършим работата. Това е голяма новина. И ти го знаеш. Ще ни трябва адски повече от разни изявления за пресата и разни псевдобрифинги като току-що чутия. Адмиралът така ще те подгони, че ще ти се прииска дори да се върнеш в Уако.

Нещо в начина, по който спомена ранга, подсказваше, че Силбърт познава лично директора на ФБР. Освен това, репортерът току-що засегна едно особено болезнено място, което в момента потискаше Потър.

— Нищо не мога да сторя. Сигурността около мястото на инцидента трябва да бъде безупречна.

— Трябва да ти кажа, че ако забраняваш твърде много, ония младоци ще предприемат доста безразсъдни опити да влязат във вашия периметър. Ще използват декодиращи скенери, за да прихванат съобщения, ще се представят като полицаи…

— Което е незаконно.

— Просто споменавам това, което говорят някои от тях. Недоволните са доста. И изобщо нямам намерение да изпусна такъв изключителен материал заради някой безочлив нахал, току-що завършил журналистика.

— Издал съм заповед в района на фабриката да бъде арестуван всеки, който не е от силите на реда. Включително и репортери.

Силбърт завъртя очи нагоре.

— Господи. Мислех, че си посредник. Защо не преговаряш?

— Трябва да се връщам.

— Моля те! Само изслушай моето предложение. Искам да организирам пресгрупа. Ще позволяваш само по един или двама журналисти близо до предната линия. Без камери, радиостанции, записващи устройства. Само пишещи машини или портативни компютри. Или писалка и молив.

— Джо, не можем да рискуваме терористите да получат някаква информация за нашите действия. Знаеш го. Те може да си имат вътре радио.

— Виж какво, почнеш ли да ни възпираш, ние ще спекулираме. — В тона му се прокрадна злокобна нотка.

Преди няколко години бе станало много напечено, когато похитителите чули по портативното си радио как един новинар описва щурмуване на местопроизшествието от спасителен отряд. Оказало се, че репортерът просто изразил предположение какво би могло да се случи, но похитителите приели всичко за истина и започнали да стрелят срещу заложниците.

— Това е заплаха, предполагам — рече с равен глас Потър.

— Ураганите представляват заплаха — отвърна Силбърт. — Но са и факти от живота. Слушай, Потър, какво да направя, за да те убедя?

— Нищо. Съжалявам.

Потър се обърна към колата. Силбърт въздъхна.

— По дяволите. Как така? Ще можеш да четеш материалите, преди да ги изпратим. Ще ги цензурираш.

Това беше нещо ново. В стотиците инциденти, където Потър бе преговарял, той бе имал и добри, и лоши взаимоотношения с пресата, опитвайки се да балансира между конституционните права и безопасността на заложниците и полицаите. Но никога не бе срещал журналист, съгласил се да му показва материалите предварително.

— Това е предшестваща възбрана — рече Потър, завършил право с отличие.

— Поне половин дузина репортери обсъждат пресичане на кордона. Това няма да стане, ако се съгласиш да пуснеш вътре двама от нас. Ще ме послушат.

— И искаш да си единият от тези двама.

Силбърт се ухили.

— Разбира се, че страшно искам да съм един от тях. Всъщност трябва да бъда единият от тях. Имам срок до един час. Хайде, как мислиш?

Какво мислеше ли? Че половината от проблемите в Уако бяха заради взаимоотношенията с пресата. Че той отговаряше не само за живота на заложниците, полицаите и агентите колеги, но и за целокупността на самото Бюро и неговия имидж и че въпреки всичките си посреднически умения, той бе несръчен играч в политическите машинации. Той също така знаеше, че каквото Конгресът, висшите съдебни служители и Белият дом научеха за ставащото тук, щеше да бъде от Си Ен Ен и от „Вашингтон Пост“.

— Добре — съгласи се Потър. — Можеш да го организираш. Ще съгласуваш нещата с капитан Чарли Бъд.

Той погледна часовника си. Храната щеше да пристигне. Трябваше да се връща. Отиде с колата до командния фургон, каза на Бъд да опъне малка палатка за пресата отзад и да се уговори с Джо Силбърт за информационния пул.

— Дадено. Къде е храната? — попита Бъд, поглеждайки тревожно към шосето. — Времето наближава.

— О — рече Потър, — срокът не е толкова фатален. Щом веднъж терористът се е съгласил да пусне заложник, минал си най-голямото препятствие. В съзнанието си той вече е предал Джослин.

— Така ли мислиш?

— Иди да уредиш тази палатка.

Той се отправи към фургона и откри, че не мисли за храната, хеликоптерите или Луис Ханди, а по-скоро за Мелани Чаръл. И не затова колко ценна заложничка тя би могла да се окаже за посредническата му мисия, нито пък какво предимство или пречка би представлявала тя при тактическо решение на инцидента. Не, той имаше съвсем други мисли. Припомняше си движенията на устата й, когато тя му казваше нещо от тъмния прозорец на скотобойната.

Какво ли му е казвала тя?

Мислеше си какво би представлявал един разговор с нея. Той бе човек, преуспял в кариерата си чрез слушане на думи от други хора, чрез говор. А сега ето я нея, глухоняма.

Устни, зъби, устни.

Той я имитира.

Устни, зъби…

Сетих се, изведнъж си помисли той. И чу в съзнанието си: „Бъди бдителен“.

Той го пробва на глас: „Бъди бдителен“.

Да, това беше. Но защо такъв старомоден израз? Разбира се: За да може той да го прочете по движението на устните. Движението на устата бе подчертано с тази фраза. Това бе явно. Не: „Внимавай“. Или: „Пази се“. Или: „Той е опасен“.

Бъди бдителен.

Хенри Лебоу трябва да знае за това.

Потър продължи към фургона и бе само на двайсет фута от него, когато лимузината се появи безшумно до него. На агента му се стори, че забавяйки ход, тя леко изви, сякаш му препречваше пътя. Вратата се отвори и слезе едър мургав мъж.

— Я виж ти — рече той експанзивно. — Сякаш сме в навечерието на съдбоносна битка, войските са дебаркирали. Всичко е под контрол, нали, Айк^[6]? Нали? Всичко е под пълен контрол?

Потър се спря и се обърна. Мъжът се приближи и усмивката му, ако изобщо беше усмивка, изчезна. Той каза:

— Агент Потър, трябва да поговорим.

2:20 следобед

Но не заговори веднага.

Той се загърна по-плътно с тъмното си сако при внезапен порив на студения вятър и закрачи към височинката редом с Потър, вперил поглед в скотобойната.

Агентът си отбеляза щатския регистрационен номер на колата, мрачно мислейки си кой може да е този посетител и продължи към фургона.

— Аз бих се отдръпнал — рече той. — Тук сте доста на прицел.

Мъжът подхвана с едрата си лява длан ръката на Потър, докато се ръкуваха. Представи се като Роланд Маркс, заместник главен прокурор на щата.

О, той ли. Потър си спомни за телефонния разговор преди това. Мургавият мъж отново се взря във фабриката, все още представляваш добра мишена.

— Бих внимавал тук — повтори нетърпеливо Потър.

— По дяволите. Значи имат пушки, така ли? С лазерни оптически мерници? Може би и „фазери“ и фотонни торпеда. Като в „Стар Трек“, нали разбирате.

Нямам време за това, помисли се Потър.

Мъжът бе висок и масивен с ужасен нос и присъствието му тук беше също като синкавото зарево на плутония в един реактор. Потър каза:

— Един момент моля.

Той влезе в командния пункт и повдигна въпросително вежди.

— Спотайват се като мишки — Тоби кимна към скотобойната.

— А храната?

Бъд рече, че ще пристигне след няколко минути.

— Маркс е отвън, Хенри. Откри ли нещо за него?

— Тук ли е? — направи гримаса Лебоу. — Направих няколко справки. Той е доста твърд прокурор. Много енергичен. Специализирал се е в служебни престъпления. Отличен коефициент на осъдени.

— Значи безкомпромисен, а?

— Точно така. Но е амбициозен. Веднъж се е кандидатирал за Конгреса. Загубил, но според слуховете все още има мерак за Вашингтон. Предполагам, че се опитва да измъкне някакъв дивидент от ситуацията.

Потър отдавна бе разбрал, че инцидентите със заложници са често и реклама, че на карта са както човешки живот, така и не една кариера. Реши да действа внимателно с Маркс.

— О, отбележи, че съм разгадал съобщението от заложничката. „Бъди бдителен“. Мисля, че е говорила за Ханди.

Лебоу задържа погледа му за момент. После кимна и пак се зае с компютъра си.

Отново навън, Потър се обърна към Маркс, вторият най-влиятелен юрист в щата.

— С какво мога да ви услужа?

— Значи това, което чух, е вярно? Че е убил една от тях? — Потър бавно кимна. Мъжът затвори очи и въздъхна. Устата му се сви в печална усмивка. — Защо, боже мой, е извършил такава лудост?

— Неговият начин да ни покаже, че е сериозен.

— О, мили боже. — Маркс потърка лице с едрите си месести пръсти. — Ние с главния прокурор доста поговорихме за това, агент Потър. Разтревожени сме за цялата тази бъркотия и аз веднага хукнах насам да попитам дали можем да сторим нещо на щатско ниво. Знам за вас, Потър. Вашата репутация. На всички сте известен, сър.

Агентът остана с каменно изражение. Помисли си, че бе достатъчно груб по телефона, за да изкара прокурора вън от кожата си. Но по всичко изглеждаше, онзи разговор сякаш изобщо не се бе състоял за Маркс.

— Предпазлив сте, а? Но предполагам, така и трябва. Това е като игра на покер, нали? С високи залози.

Необикновено високи залози, отново си помисли Потър и пак му се дощя този човек да се махне.

— Както ви казах, в момента нищо не искам от щата. Имаме щатски полицаи за поддържане на реда и съм взел Чарли Бъд за свой помощник-командир.

— Бъд?

— Познавате ли го?

— Разбира се. Добър полицай е. А аз познавам всички добри полицаи. — Той се огледа. — Къде са командосите?

— От спасителния отряд ли?

— От контингента на Дан Тримейн. Бях сигурен, че той вече е във водовъртежа на събитията.

Потър все още не бе сигурен как стоят нещата в Топика.

— Няма да използвам щатски спасителен отряд. Сега се сформира екип на Бюрото и ще бъде тук след няколко часа.

— Това е тревожно.

— Защо? — невинно попита Потър, предполагайки, че Маркс ще иска щатски спасителен екип да се заеме с тактическата страна.

— Надявам се, че не възнамерявате да щурмувате. Вижте какво стана при Уивър. Както и в Уако. Загинаха невинни хора. Не искам това да се случи и тук.

— Никой не иска. Ще атакуваме само в краен случай.

Бодрото изражение на Маркс изчезна и лицето му изведнъж стана страшно сериозно.

— Знам, че ти ръководиш ситуацията, агент Потър. Но искам да знаеш, че становището на главния прокурор е за мирно разрешение на всяка цена.

Има по-малко от четири месеца до изборите през ноември, помисли си Потър.

— Надяваме се нещата да се развият по мирен начин.

— Какви са исканията му? — попита Маркс.

Дали е време да го прати по дяволите? Не още. Потър реши, че един обиден Роланд Маркс може много да навреди.

— Типични. Хеликоптер, храна, муниции. Ще дам единствено храна. Ще се опитам да го накарам да се предаде или поне да измъкна колкото се може повече момичета, преди да щурмува спасителният отряд.

Той видя как мургавото лице на Маркс потъмня още повече.

— Аз просто не искам тези малки момичета да пострадат.

— Разбира се. — Потър погледна часовника си.

Заместник главният прокурор продължи:

— Хрумна ми една идея, защо не го накараш да предаде момичетата и да вземе хеликоптер. Вътре можете да сложите една от ония хитри машинки като в „Мисия: невъзможна“ и когато се приземят, да ги пипнете.

— Не.

— Защо не?

— Никога не им позволяваме, да се придвижват, ако има начин да се предотврати това.

— Не си ли чел Том Кланси? Има какви ли не подслушватели и импулсни приемо-предаватели, които могат да се използват.

— Въпреки всичко е твърде рисковано. Досега има вече доста убити. В най-лошия случай той може да убие останалите девет заложнички, вероятно един или двама от спасителния отряд. — Маркс потресено ококори очи. Потър невъзмутимо продължи: — Ако той се измъкне, може да убие два пъти повече хора. Три пъти или още повече.

— Той е само един банков обирджия. Едва ли е масов убиец.

А колко трупа са необходими, за да бъде определен някой като масов убиец? Потър се взря надалече към безшумните комбайни, които пъплеха по височините на няколко мили оттук. Зимната пшеница се засаждала през ноември, така му бе казал пилотът на хеликоптера, добавяйки, че начинът на белия човек да разбива чимовете, за да засажда жито, бе унищожил индианците потауатоми и бе допринесъл за пясъчните пустинни бури през Голямата депресия.

Къде е тая дяволска храна, мислеше си Потър, вече нервен, че минутите се търкалят.

— Тогава какво представляват ония момичета? — попита Маркс, вече съвсем недружелюбно. — Допустими жертви?

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам.

Вратата се отвори и Бъд надзърна навън.

— Храната вече пристига, Артър. О, здравейте, господин Маркс.

— Чарли Бъд. Желая ти успех. Трудна ситуация. Но ще се справите.

— Правим каквото можем — рече предпазливо Бъд. — Господин Потър е истински експерт. Всъщност трябваше да кажа агент Потър.

— Смятам да потегля — каза Маркс. — Ще уведомя губернатора.

Когато лимузината се скри, Потър попита Бъд:

— Познаваш ли го?

— Не много добре, сър.

— Има ли някакви амбиции?

— Предполагам, ще се стреми към Вашингтон след няколко години. Но е доста свестен човек.

— Според Хенри той може да се кандидатира тази есен.

— Не зная за това. Но мисля, че тук няма никаква политика. Той е загрижен за момичетата. Чувал съм, че е привързан към семейството си. Има няколко деца, само дъщери. Една от тях имала някакви проблеми със здравето, затова, предполагам, той чувства това така присърце, нали тия момичета са глухи.

Потър бе забелязал поизтърканата халка на Маркс.

— Той дали ще представлява някакъв проблем?

— Не мога да си представя как. Неговото държане, шегите му и всичко останало, са нещо като фасада.

— Не се безпокоя за чувството му за хумор. Какви връзки има?

Бъд сви рамене.

— О, нали знаеш.

— Това няма да отиде по-далече от мен, Чарли. Трябва да знам дали може да ни навреди.

— Ами нали каза, че ще се обади на губернатора? Сякаш са най-близки приятели?

— Да?

— Съмнявам се дали човекът изобщо ще го изслуша. Виж, има си републиканци и републиканци.

— Добре, благодаря.

— О, ето най-после храната.

Щатската полицейска кола се клатушкаше по неравностите и с изскърцване спря. Но в нея не бяха макдоналдските хамбургери и пържени картофи. Слязоха две жени. Анджи Скапело беше с тъмносин костюм, оръжието й изпъкваше под тънкото яке, а гъстата й черна коса се спускаше до раменете. Тя носеше светли слънчеви очила с тюркоазени рамки. Зад нея се появи млада брюнетка с къса коса и полицейска униформа.

— Анджи — Потър се ръкува с нея. — Запознай се с моя пръв помощник, Чарли Бъд. Канзаска щатска полиция. Специален агент Анджелин Скапело.

Те се ръкуваха и си кимнаха.

Анджи представи другата жена.

— Офицер Франсес Уайтинг, от полицейското управление в Хебрън. Тя ще бъде преводачката ни от жестомимическия език. — Полицайката се ръкува с мъжете и хвърляйки бърз поглед към скотобойната, направи гримаса.

— Моля, влезте вътре — кимна Потър към фургона.

Хенри Лебоу бе доволен от това, което Анджи бе донесла. Той бързо започна да въвежда информацията. Потър правилно се бе досетил; веднага след съобщението за инцидента тя бе говорила със служители в училището „Сейнт Лорънт“ и бе започнала да събира сведения за заложничките.

— Отлично, Анджи — рече Лебоу, пишейки бясно. — Ти си родена за биограф.

Тя отвори нова папка, предлагайки съдържанието на Потър.

— Тоби — каза той, — би ли закрепил тези там горе?

Младият агент взе снимките на момичетата и ги забоде на корковото табло, точно над чертежа на скотобойната. Анджи бе написала с черен маркер имената и годините на момичетата в долната бяла ивичка.

Ана Морган, 7

Сузи Морган, 7

Шанън Бойл, 8

Кийли Стоун, 8

Емили Стодард, 10

Джослин Уайдърман, 12

Бевърли Клемиър, 14

Снимката на Сузан Филипс остана върху масата.

— Винаги ли правите това? — Франсес махна към стената.

Потър, вперил поглед в снимките, каза разсеяно:

— Битката се печели, като знаеш повече, отколкото врага. — Бе се зазяпал в прелестните близначки, защото те бяха най-малките. Винаги, когато си мислеше за деца, той си ги представяше много малки — може би защото двамата с Мариан нямаха деца — и представата за сина и дъщерята, които биха имали, бе застинала във времето, сякаш Потър бе вечно млад съпруг, а Мариан, неговата младоженка, бе само на двайсет и пет.

Погледни ги, каза си той. Погледни ги. И сякаш бе проговорил на глас, той усети, че всички, освен Дерек и Тоби, надвесени над своите скали, бяха замлъкнали и втренчили погледи към снимките.

Потър попита Анджи за момичето, което щеше да бъде освободено, Джослин Уайдърман.

Говорейки по памет, Анджи каза:

— Очевидно тя е с разстроена психика. Оглушала е, след като се е научила да говори. Човек би си помислил, че това би улеснило нещата, и то наистина помага при ученето. Но психологически става така, че подобни хора никак лесно не възприемат културата на Глухите. Знаеш ли какво означава това? „Глухи“ с главно „Г“?

Потър, с поглед към скотобойната, взирайки се за Мелани, отвърна, че не знае.

Анджи вдигна вежди към Франсес, която обясни:

— Думата „глух“ с малко „г“ представлява физическото състояние, когато не можеш да чуваш. „Глух“, с голямо „Г“, се използва от Глухите, за да обозначи тяхната общност, тяхната култура.

Анджи продължи:

— Спрямо общественото положение на Глухите, най-добре е да си роден глух от глухи родители и да избягваш всякакви говорни умения. Ако си се родил чуваш от чуващи родители и знаеш как да говориш и да четеш по устните, ти нямаш същия статус. Но дори тогава си с една стенен по-високо от някой глух, опитващ се да мине за чуващ — и това именно се е опитвала да прави Джослин.

— Значи момичето има вече едно поражение.

— Тя е била отблъсната както от света на чуващите, така и от света на глухите. На всичкото отгоре е и с наднормено тегло. И има доста недоразвити умения за общуване. Първокласна кандидатка за панически пристъп. Ако това стане, Ханди вероятно би си помислил, че тя го напада. А може и наистина тя да го стори.

Потър кимна, както винаги благодарен, че именно Анджи Скапело помага на специалния екип. Нейната специалност бе психология на заложниците — помагаше им да се възстановят и да си припомнят наблюдения, можещи да бъдат от полза за бъдещи инциденти, и подготвяше бивши заложници като свидетели за процесите на техните похитители.

Преди няколко години бе хрумнало на Потър да я вземе при себе си по време на инциденти. Тя първо преценяваше данните, които съобщават заложниците, а после правеше оценка на самите заложници и похитители. Анджи често изнасяше лекции заедно с него, когато той водеше курсове по стратегия на преговарянето.

— Тогава трябва да се опитаме да я успокоим — отбеляза Потър.

Паниката по време на размяна на заложници бе заразителна. Тя често водеше до нещастни случаи.

Посредникът попита Франсес:

— Би ли научила на нещо нашия полицай, за да й го каже? Нещо, което би помогнало?

Франсес раздвижи длани и каза:

— Това означава: „Запазете спокойствие“. Но изразяването със знаци е много трудно умение, за да се научи и запамети бързо. Леки грешки могат да променят напълно значението. Бих препоръчала, ако трябва да съобщите нещо, да използвате ежедневни жестове — като „ела тук“, „иди там“.

— А аз бих му препоръчала да се усмихва — рече Анджи. — Усмивката е универсален език. Точно от това се нуждае момичето. Ако той трябва да каже нещо по-сложно, може би трябва да го напише, а?

— Това е добра идея — кимна Франсес.

— Четивната възраст при предезиково глухите е понякога по-ниска от тяхната хронологическа възраст. Но щом Джослин е оглушала по-късно и… — Анджи си взе обратно записките от Хенри Лебоу и намери търсеното — и притежавайки висок IQ, тя може чудесно да чете всякакви команди.

— Ей, Дерек, имаш ли някакви писалки и листове?

— Имам и от двете — отвърна Елб, изваждайки топче хартия и цяла шепа големи черни маркери.

Агентът после попита Анджи дали случайно не разполага със снимки и на учителките.

— Не, аз… Почакай. Мисля, че имам една на Мелани Чаръл. На по-младата.

Тя е на двайсет и пет, напомни си Потър.

— Вече минава крайният срок за храната — обяви Тоби.

— А, ето я — рече Анджи, подавайки му една снимка.

Бъди бдителен…

Беше изненадан. Жената от снимката изглеждаше по-хубава, отколкото си я бе представял. За разлика от другите фотографии, тази бе цветна. Тя имаше руса коса на вълни, много къдрав бретон, гладка бледа кожа, лъчезарни очи. Това не приличаше толкова на кадрова снимка, а бе по-скоро като снимка на фотомодел. Имаше нещо детско във всички черти, освен в очите. Потър лично я закачи горе, точно до снимките на близначките.

— Тя има ли семейство тук? — попита Потър.

Анджи погледна бележките си.

— Директорът на „Лорънт Кларк“ ми каза, че родителите й имат ферма недалече от училището, но този уикенд те са в Сейнт Луис. Братът на Мелани бил катастрофирал миналата година и утре му предстои някаква специална операция. Тя е поискала отпуск за утре, за да го посети.

— Ферми — промърмори Бъд. — Най-опасните места на земята. Трябва да чуете някои от повикванията, които получаваме.

Един от телефоните към пулта за управление звънна, кодиран канал, и Тоби натисна бутона и заговори в своя микрофон.

— Това е от ЦРУ — обяви той на останалите и после бързо започна да приказва в микрофона. Натисна няколко клавиша, посъветва се с Дерек и включи монитор.

— Има картина от сателитното наблюдение, Артър. Погледни.

Мониторът бавно се оживяваше, фонът бе тъмнозелен, като светещ радарен екран, и можеха да се различат петна в по-светлозелено, жълто и кехлибарено. Имаше смътни очертания на скотобойната и на редица червени точици около нея.

— Зеленото е земята — обясни Тоби. — Жълтото и оранжевото са дървета и естествени термални източници. Червеното са полицаите. — Скотобойната бе синьо-зелен правоъгълник. Само в предния край имаше някаква промяна в цвета, където бяха прозорците и вратите. — Може би има малко топлина, излъчвана от лампите, затова се вижда това на покрива. Не ни дава много. Освен че няма никой там отгоре.

— Кажи им да продължат да предават.

— Знаеш колко струва това, нали? — попита Тоби.

— Дванайсет хиляди на час — рече Лебоу, чукайки весело по клавишите. — А сега го питай дали го интересува.

Потър каза:

— Дръж го в режим на готовност. Тоби.

— Дадено. Но ще искам увеличение на заплатата тази година, щом сме толкова богати.

В този момент вратата се отвори и влезе полицай с кафяви пликове в ръце и във фургона се разнесе миризмата на топли мазни хамбургери и пържени картофи. Потър седна на стола си, грабвайки телефона.

Предстоеше първата размяна.

2:45 следобед

Отново Стиви Оутс.

— Търсиш си белята, а? — попита Потър.

— Омръзна ми само да седя, сър.

— Този път няма нищо за хвърляне, офицер. Ще изминеш цялото разстояние.

Дийн Стилуел стоеше до полицая, а в това време, докато Потър го инструктираше, двама ФБР агенти с бронежилетки слагаха на Оутс два пласта тънка броня под униформата му. Бяха застанали зад фургона. Чарли Бъд бе наблизо и нареждаше как да разположат огромните халогенни прожектори, за да ги насочат към скотобойната. Все още имаше достатъчно от лятната дневна светлина, но облаците се бяха сгъстили и с всяка измината минута ставаше все по-тъмно.

Зад фургона заедно с тях бяха Анджи и Франсес.

— Всичко с готово, Артър — обяви Бъд.

— Включете ги — заповяда Потър, вдигайки за миг поглед от полицая.

Халогенните прожектори светнаха, изпращайки лъчи от студена бяла светлина към скотобойната отпред и встрани. Бъд нареди малко да ги понагласят и лампите бяха фокусирани към вратата и прозорците от двете й страни. Вятърът духаше доста силно и полицаите трябваше да закрепят подпорите на лампите в торби с пясък.

Изведнъж странен звук се разнесе сред полето.

— Какво е това? — гласно се почуди Бъд.

Стилуел каза:

— Някой се смее. Някой от полицаите. Ханк, какво става там? — извика шерифът по радиото. Заслуша се, после насочи бинокъла си към скотобойната. — Погледнете към прозореца.

Потър си показа главата иззад фургона. С насочените прожектори никой от престъпниците не би имал шансове за сполучлив снайперистки изстрел. Той насочи своята „Лайка“ към прозореца.

— Много смешно — промърмори Потър.

Лу Ханди бе сложил слънчеви очила срещу ослепителните светлини. С преувеличени жестове той си бършеше челото и гримасничеше пред смеещата се публика.

— Достатъчно — строго нареди Стилуел по радиото на своите полицаи. — Това да не ви е Дейвид Летърман.

Потър се обърна към Оутс, кимайки към тънката броня.

— Ще получиш ужасно натъртване, ако те прострелят. Но е важно да не изглеждаш заплашително.

Похитителите стават много нервни, обясни Анджи, когато видят полицаи, облечени като извънземни космонавти, да се тътрят към тях.

— Нямам изобщо заплашителен вид. Поне така го чувствам. Трябва ли да оставя тук личния си пистолет?

— Не. Но гледай да не се вижда — рече Потър. — Твоята първа грижа е собствената ти безопасност. Никога не прави компромис с това. Ако трябва да избираш между себе си и заложник, спасявай първо себе си.

— Ами…

— Това е заповед, полицай — сериозно каза Стилуел, така естествено влязъл в ролята си на поддържащ реда офицер, сякаш бе роден за това.

Потър продължи:

— Ще вървиш натам бавно и ще носиш храната отстрани, за да се вижда добре. Не се движи бързо, каквото и да става.

— Добре. — Оутс изглежда запамети нарежданията.

Тоби Гелър излезе от фургона, носейки малка кутийка, свързана с жичка към къса черна пръчица. Той прикрепи кутийката върху гърба на полицая, под фланелата. А пръчицата закачи с фиби в косата на Оутс.

— Не бих могъл да го направя при Артър — рече Тоби. — Трябва да има гъста коса.

— Какво е това?

— Видеокамера. И слушалка.

— Това мъничкото ли? Хайде де.

Тоби прекара жичката по гърба на полицая и я включи в предавателя. После полицая отново си облече ризата.

— Това решение не е много добро — каза Потър, — но ще помогне, когато се върнеш.

— Как така?

— ТИ изглеждаш доста хладнокръвен, Стиви — рече Лебоу. — Но в най-добрия случай ще си спомниш едва около четирийсет на сто от видяното там.

— О, той ще бъде с петдесет процента — обади се Потър, — ако не греша.

— Самата лента няма да ни каже твърде много — продължи разузнавателният офицер, — но тя би освежила паметта ти.

— Сигурно. Ама тия хамбургери май доста хубаво миришат — пошегува се Оутс, докато лицето му подсказваше, че едва ли би помислил за храна в момента.

— Анджи? — повика я Потър.

Агентката се приближи до полицая и отметна гъстата си тъмна коса, която вятърът бе развял в лицето й.

— Ето снимка на момичето, което излиза. Казва се Джослин. — Тя накратко повтори идеята си как най-добре да се държи с нея.

— Не й говори — завърши Анджи. — Тя няма да разбере думите ти и така може да се паникьоса, смятайки, че е изпуснала нещо важно. И непрекъснато се усмихвай.

— Да се усмихвам. Разбира се. Какво по-лесно от това — преглътна Оутс.

Потър добави:

— Виж какво, тя е доста пълна и не може да бяга бързо, предполагам. — Той разгъна малка карта на района. — Ако тя може да побърза, бих те посъветвал да се спуснете ей в тази падинка, точно отпред, и после просто да хукнете с всички сили. Но в случая ще трябва просто да вървите в права посока назад.

— Като момичето, което застреляха? — попита Бъд, от което на всички им стана неприятно.

— И така, Стиви — продължи Потър, — трябва да се приближиш до вратата. Но в никакъв случай не бива да влизаш вътре.

— Ами ако той каже, че няма да я пусне, ако не го сторя?

— Тогава ще се откажеш. Ще оставиш храната и ще се отдалечиш. Но мисля, че той ще я пусне. Приближи се колкото се може повече до вратата. Искам да надникнеш вътре. Погледни какви оръжия имат, радиоприемници, дали има следи от кръв, дали има заложници или похитители, за които може да не знаем.

— Как биха могли да влязат други? — попита Бъд.

— Може да са чакали вътре да пристигнат Ханди и останалите.

— О, наистина — Бъд изглеждаше обезсърчен. — Не ми мина през ум.

Потър продължи към Оутс:

— Не го заговаряй, не спори, не казвай нищо, освен когато отговаряш пряко на въпросите му.

— Смятате, че той ще ме пита нещо?

Потър погледна Анджи, която рече:

— Възможно е. Той може да иска малко да те подразни. Ето, слънчевите очила — в него има шегаджийска жилка. Може да поиска да те изпробва. Не се улавяй на въдицата му.

Оутс кимна неуверено.

Потър продължи:

— Ние ще наставляваме разговора ти и ще мога да подавам отговори чрез твоята слушалка.

Оутс се усмихна слабо.

— Това ще бъдат най-дългите сто ярда в живота ми.

— Няма за какво да се тревожиш — рече Потър. — Точно сега храната го интересува много повече, отколкото да стреля по някого.

Тази логика като че ли успокои Оутс, макар че в съзнанието на Потър изскочи един спомен, когато преди няколко години каза подобни думи на един полицай и малко след това той бе прострелян в коляното и китката от един похитител, решил импулсивно, че не му трябват обезболяващите лекарства и превръзките, които му носеше офицерът.

Потър прибави и един инхалатор за астма в торбата с хамбургерите.

— Не казвай нищо за това. Просто остави го той да го намери и сам да реши дали да го даде на Бевърли или не.

Бъд вдигна няколко тефтера и маркерите, които Дерек бе дал.

— Да включим ли и тях?

Потър се замисли. Хартията и писалките биха дали възможност на заложничките да комуникират със своите похитители и да подобрят стокхолмския ефект между тях. Но понякога малки отклонения от това, което очакваха, вбесяваха престъпниците. Инхалаторът бе такова отклонение. Как би реагирал Ханди за още едно? Поиска мнението на Анджи.

— Той може да има психически отклонения — рече тя. — Но не е имал избухвания или емоционални изблици, нали?

— Не. Държи се доста хладнокръвно.

Всъщност той бе ужасяващо спокоен.

— Добре — каза Анджи, — прибави и тях.

— Дийн, Чарли — повика ги Потър, — елате насам за малко. Шерифът и капитанът се приближиха. — Кой е най-добрият стрелец с пушка сред вашите хора?

— Май че е Сами Булок и — как мислиш? Крис Фелинг? Това е Кристин. Бих казал, че тя е по-добра и от Сами. Дийн?

— Ако съм катерица на четиристотин ярда от Криси и я видя как нарамва мушката, хич няма и да побягна. Просто ще си кажа молитвата.

Потър избърса очилата си.

— Тя трябва да е с готово за стрелба оръжие и нека някой с бинокъл да наблюдава непрекъснато вратата и прозорците. Ако проличи, че Ханди или другите се готвят да стрелят, тя може направо да гърми. Но да се цели в касата на вратата или перваза на прозорците.

— Струва ми се, ти каза, че няма да има предупредителни изстрели — рече Бъд.

— Това е правилото — отвърна мъдро Потър. — И е абсолютно вярно — освен ако няма изключение към него.

— О.

— Върви и се погрижи за това, Дийн.

— Да, сър. — Приведен, шерифът бързо се отдалечи.

Потър се обърна към Оутс.

— Добре, полицай. Готов ли си?

Франсес рече на младежа:

— Може ли да ти кажа „късмет“?

— Моля те, кажи го — рече искрено Оутс. Бъд го потупа по рамото.

Мелани Чаръл знаеше много библейски разкази.

Животът на глухите някога е бил тясно свързан с религията и все още донякъде бе така. Бедните невинни божи агънца… погали ги по главата и ги карай да научат достатъчно слово, за да преодолеят катехизиса, причастието и изповедта (винаги сред своите, разбира се, за да не смущават чуващото паство). Абат Дьо л’Епе, макар че е бил с добро сърце и блестящ ум, бе създал френския жестов език преди всичко, за да могат душите на неговите повереници да влязат в рая.

И разбира се, обетите за мълчание от монаси и монахини, възприели „недъга“ на нещастните като покаяние. (Навярно са смятали, че така по-добре могат да чуват гласа на Бога, макар че Мелани би им казала, че това с пълна заблуда).

Тя се облегна на керамичните плочки в касапницата, най-ужасното място от Външния свят, което можеше да съществува. Госпожа Харстрон лежеше странешком, на десет фута от нея, втренчила очи в стената. Вече нямаше сълзи — изплакала всичко, изчерпани, изцедена. Жената мигаше, дишаше, но може би бе изпаднала във вцепенение. Мелани стана и повдигна крака й от локвичка с мръсна вода, покрита със зеленясала пяна и останките от хиляди насекоми.

Религия.

Мелани прегърна близначките, чувствайки нежните им гръбчета през еднаквите светлосини джинсови блузи. Тя седна до тях, мислейки си за един разказ, който бе слушала в неделното училище. Беше за ранните християни в древен Рим, очакващи да бъдат избити мъченически в Колизеума. Те, разбира се, били отказали да се отрекат от своята вяра. Мъже и жени, деца, щастливо се молели на колене преди центурионите да дойдат за тях. Историята беше смешна, произведение на наивен автор на учебници, и на зрялата Мелани Чаръл й се струваше непростимо, че някой би я включил в детска книжка. И все пак, подобно на евтина мелодрама, тази история бе покъртила сърцето й тогава, на осем или на деветгодишна възраст. И все още я покъртваше.

Тя се взираше в далечната светлина, рееше се в пулсиращото съзерцание на жълтата крушка, която се разширяваше и свиваше, разширяваше и свиваше, виждаше как светлината се превръща в лицето на Сузан, после в тялото на красива млада жена, разкъсвана от жълтите нокти на лъвовете.

Осем сиви птички, кацнали в тъмата…

Ала не, сега са само седем птички.

Щеше ли и Джослин също да умре? Мелани надникна зад ъгъла и видя, че момичето стои до един прозорец. То плачеше и тръскаше глава. Невестулката го държеше за ръката. Бяха до леко отворената врата.

Движение наблизо. Тя обърна глава — автоматичната реакция на един глух към движението на жестикулиращи ръце. Кийли бе затворила очи. Мелани проследи как ръцете й мърдат с повтарящи се движения и най-сетне разбра, че момичето призовава Улверин, още един герой от нейните комикси.

— Направи нещо — даде знак Шанън. — Мелани! — Малките й ръце разсичаха въздуха.

Направи нещо. Наистина.

Мелани си помисли за Дьо л’Епе. Надяваше се, че мисълта за него би раздвижила отново скованото й сърце. Не се получи. Тя беше пак безпомощна и се взираше в Джослин, която се обърна назад към кланицата и улови погледа на Мелани.

— Ще ме убият — каза със знаци ридаещата Джослин; бузите й, кръгли и бледи, блестяха от сълзи. — Моля те, помогни ми.

Външният свят…

— Мелани. — Тъмните очи на Кийли проблясваха. Момичето изведнъж се бе появило до нея. — Направи нещо?

— Какво? — неочаквано рязко отвърна Мелани. — Кажи ми. Да го застрелям ли? Да си залепя криле и да полетя ли?

— Тогава аз ще го направя — рече Кийли и се втурна към мъжете. Без да мисли, Мелани скокна след нея. Малкото момиче тъкмо бе минало край вратата за кланицата, когато Глигана се изпречи пред тях. И Мелани, и Кийли се спряха изведнъж. Мелани обгърна с ръка момичето и сведе глава, без да откъсва поглед от черния пистолет на кръста на Глигана.

Грабни пистолета. Застреляй го. Не се безпокой какво ще стане. Можеш да го направиш. Неговото мръсно съзнание е другаде. Дьо л’Епе ще чуе гърмежа и ще дотича да ги спаси. Направи го. Тя ясно видя себе си как натиска спусъка. Ръката й започна да трепери. Мелани се взираше в приклада на пистолета, блестяща черна пластмаса.

Глигана протегна ръка и докосна косата й. С опакото на дланта си, нежно докосване. Любовно или бащинско.

И в този момент изчезна и малкото останала сила на Мелани. Глигана стисна двете за яките и ги повлече обратно в кланицата, препречвайки погледа към Джослин.

Аз съм глуха, затова не чувам нейните писъци.

Аз съм глуха, затова не чувам молбите й за помощ.

Аз съм глуха, аз съм глуха, аз съм глуха…

Глигана ги блъсна в ъгъла и седна край вратата. Той се вторачи в уплашената група пленнички.

Глуха съм, значи вече съм мъртва. Какъв смисъл има, какъв смисъл има?

Мелани затвори очи, прибра красивите си ръце в скута и сякаш освободена, отново мислено се измъкна от кланицата.

— Включи апарата HP, Тоби — нареди Потър.

Вътре във фургона Тоби отвори малко куфарче, изваждайки Hewlett Packard Model 122 VSA, който напомняше на монитор за сърдечна дейност.

— Тези всички от сто и десет волта ли са, заземени? — Той посочи контактите. Дерек отговори утвърдително.

Тоби пъхна щепсела и включи машинката. Малка лента хартия, подобна на касова бележка, започна да излиза навън, а на тъмния екран се появи зелена мрежа. Той погледна всички в стаята. Лебоу посочи Потър, себе си, Анджи и Бъд.

— В този порядък.

Франсес и Дерек зяпаха любопитно.

— Може би не така — започна Потър. — Аз. Анджи, ти и Марли.

Бъд се засмя неловко.

— За какво говорите?

Тоби каза:

— Всички да мълчат. — Той бутна микрофона към Анджи.

— Дъждът в Испания вали…

— Достатъчно — рече Тоби, подавайки микрофона на Потър.

Той започна да рецитира:

— Бързоногата лисана…

Хенри Лебоу бе прекъснат, когато започна дълъг цитат от „Бурята“.

Бъд едва не стана разноглед, взирайки се в натрапчивия микрофон, и каза:

— Това нещо доста ме нервира.

Четиримата агенти на ФБР избухнаха в смях.

Тоби обясни на Франсес:

— Това е анализатор на стреса в гласа. Дава ни някои сведения относно казването на истината, но служи предимно за оценка на риска. — Той натисна един бутон и екранът се раздели на четири квадрата. Появиха се застинали вълнообразни линии с различни върхове и падини.

Тоби почука по екрана и каза:

— Това е Артър. Той никога не се смущава. Всъщност мисля, че редовно си подмокря гащите, но човек никога няма да го разбере по гласа му. Ти си номер две, Анджи. Артър беше прав. Получаваш наградата „Ледена висулка“. Но и Хенри не е много назад. — Той се разсмя, показвайки четвъртото квадратче. — Капитан Бъд, вие сте един нервен човек. Може ли да ви предложа йога и дихателни упражнения?

Бъд се намръщи.

— Ако не ми пъхахте този микрофон право в лицето, щях да се представя по-добре. Или ако първо ми бяхте казали за какво е това. Може ли втори опит?

Посредникът погледна навън.

— Хайде да се обадим по телефона. Пращай го вече, Чарли.

— Тръгвай, Стиви — каза Бъд по радиотелефона. Видяха как полицаят потегли по падинката в посока към скотобойната.

Потър натисна копчето за бързо набиране.

— Връзка.

— Здравей, Лу.

— Арт. Накиприли сме дебеланата като пуйка за Деня на благодарността. Виждаме вашето момче да идва. Носи ли ми шоколадов шейк?

— Той е същият, който ви подхвърли телефона. Казва се Стиви. Добро момче.

Потър си помисли: Не беше ли един от ония, дето преди стреляха по нас?

— Сигурно — рече Ханди, — точно този е дал сигнал да стрелят по нашия Шеп.

— Казах ти, че това стана случайно, Лу. Слушай, как са всички там вътре?

На кого му пука?

— Чудесно. Току-що ги проверих.

Странно, помисли си посредникът. Изобщо не бе очаквал такъв отговор. Дали го казва, за да ме успокои? Уплашен ли е? Дали не иска да приспи бдителността ми?

Или маската на лошото момче е паднала за момент и истинският Лу Ханди действително дава обикновен отговор на обикновен въпрос?

— Сложил съм в торбата малко лекарство за астматици.

Майната и, хич не ми пука.

Ханди се засмя.

— О, за оная, дето гълта въздух. Същинска напаст, Арт. Как може човек изобщо да заспи, когато тази малка кучка се дави?

— И малко хартия и писалки. В случай че момичетата искат нещо да ви кажат.

Тишина. Потър и Лебоу се спогледаха. Дали се сърдеше заради хартията?

Не, просто разговаряше с някого там вътре.

Гледай съзнанието му да е заето, да се отклони от заложничките, от Стиви.

— Как работят ония лампи? — попита Потър.

— Добре. Ама ония, дето ги имате отвън, са гадни. Може ли да ги гръмна?

— Знаеш ли колко струват? Ще ми ги удържат от заплатата.

Оутс беше вече на петдесет ярда, вървеше бавно и стабилно. Потър погледна Тоби, който кимна и натисна бутони на апарата HP.

— Значи си падаш по Макдоналдс, Лу? Големите Мак, те са най-хубави.

— Откъде пък знаеш? — саркастично попита Ханди. — Басирам се, че никога не си се хранил по такива места.

Анджи му показа вдигнат палец и Потър кимна доволен. Беше добър признак, когато похитител се обръща към посредника. Процесът на психическо пренасочване беше в ход.

— Познай, Лу. Сега ще ядеш точно това, което вечерях два пъти миналата седмица. Е, без пържените зеленчуци. Но наистина си взех и млечен шейк. Ванилов.

— Смятах, че вие, разните там агенти, всяка вечер си угаждате като гастрономи. Пържоли и омари. Шампанско. После се чукаш с хубавата агентка, дето работи за тебе.

— Хамбургер с бекон и сирене, без всякакво вино. О, и вместо секс поисках втора порция пържени картофки. Много ги обичам.

В слабото отражение от прозореца Потър съзираше, че Бъд се е вторачил в него и като че ли не вярва на това, което чува.

— И ти ли си дебел като това момиче, дето го държа за свинската ръчичка?

— Имам излишен някой и друг килограм. Може би и повече.

Оутс бе на петдесет фута от вратата.

Потър искаше да проучи какво още Ханди обича или не понася. Но бе предпазлив. Усещаше, че може да раздразни Ханди. Съществува един способ при барикадни ситуации, при който похитителят непрекъснато бива изнервян: атакуват го с лоша музика или му правят номера с отоплението — става ту много горещо, ту студено. Потър не вярваше в този подход. Бъди твърд, но установи някакво разбирателство.

Ханди бе твърде тих. Какво го разсейваше? За какво мислеше? Необходимо ми е повече влияние. Това е проблемът, сети се Потър. Не мога да овладея ситуацията далече от него.

— Ще те попитам нещо, Лу… Времето е доста необичайно за юли. Сигурно там вътре е студено. Искаш ли да ви дадем някакви нагреватели или нещо подобно?

Потър предположи: Не, имаме доста тела, с които да се стоплим.

Но Ханди отвърна само:

— Може би. Колко студено ще стане тази нощ?

Отново бе много логичен и делови. А зад думите бе загатнато, че вероятно се готви за дълга обсада. Това можеше да даде на Потър шанса да удължи някои от крайните срокове на Ханди. Той надраска тези впечатления на листче и го бутна към Хенри Дебоу, за да ги въведе.

— Казаха ми, че ще бъде ветровито и студено.

— Ще си помисля по въпроса.

И я чуй гласа му, мислеше си Потър. Звучи толкова разумно. Какъв извод да направя? Понякога е като нафукан смелчага; друг път звучи като застрахователен агент. Потър стрелна с очи схемата на скотобойната. Дванайсет жълти знака, всеки представляващ похитител или заложник, бяха забодени в сградата на схемата. Накрая, надяваше се Потър, те щяха да бъдат поставени на точните места, където всеки един бе разположен. В момента те бяха струпани малко встрани.

— Лу, там ли си?

— Естествено, че съм тук. Къде да ходя на майната си? Да препускам по шосето към Денвър ли?

— Не те чух да дишаш.

С тих, смразяващ глас Ханди каза:

— Това е, защото съм призрак.

— Призрак ли? — поде Потър.

— Промъквам се безшумно като котка зад тебе, прерязвам ти гърлото и изчезвам, преди кръвта ти да капне на земята. Ти си мислиш, че съм в тая сграда, в скотобойната, право в която гледаш сега. Но не съм.

— Къде иначе ще бъдеш?

— Може би се приближавам зад тебе, в оня ваш фургон. Виждаш ли, аз знам, че си в оня камион ей там. Гледаш през прозореца. Може би съм точно пред твоя прозорец. Може да съм в оная туфа трева, дето тъкмо сега прекосява вашия човек и ще му забия нож в топките, когато минава.

— А може би и аз съм в скотобойната с тебе, Лу.

Пауза.

Потър предположи, че ще се разсмее.

Така и стана, гръмогласен смях.

— Взехте ли ми много пържени картофи?

— Да. Обикновени и на скара.

Стиви Оутс стигна сградата.

— Значи, тип-топ… Някой ни идва на гости.

— Имам картина — прошепна Тоби. Той затъмни осветлението във фургона. Мъжете се обърнаха към екрана, на който се предаваше картина от камерата над дясното ухо на Стиви Оутс. Изображението не бе добро. Вратата на скотобойната се отвори съвсем малко и предметите вътре — тръби, машини, маса — бяха разкривени от блясъка на лампите. Единствената личност, която се виждаше, бе Джослин, като силует, закрила лицето си с ръце.

— Его го и вашето момче. Стиви? Мисля, че никога не съм застрелвал някого на име Стиви. Той изглежда дяволски притеснен.

Което вероятно беше от цевта на пушка, която бавно се показа и се спря до главата на Джослин. Тя отпусна ръце встрани, мачкайки ги в юмруци. Звукът от нейното хленчене се понесе от високоговорителя. Потър се молеше снайперистката на Стилуел да успее да се въздържи.

Видеокартината потрепери за момент.

Пушката се насочи към Оутс, когато мъжки силует изпълни вратата. От микрофона, монтиран над ухото на полицая, се разнесоха думите:

— Имаш ли пистолет? — Различен глас от този на Ханди. Шепърд Уилкокс, предположи Потър; Бонър би хвърлил далеч по-голяма сянка.

Потър погледна надолу да се увери, че натиска правилните копчета, когато се превключи към слушалката на Стиви:

— Излъжи. Бъди настоятелен, но почтителен.

— Не, нямам. Ето това, което искахте. Храната. Сега, господине, бихте ли пуснали това момиче да си ходи… — Полицаят говореше, без гласът му да потрепва.

— Добре, Стиви, справяш се добре. Кимни, ако Джослин изглежда добре.

Картината леко се наклони.

— Непрекъснато й се усмихвай.

Отново накланяне.

Ханди попита Оутс:

— Имаш ли микрофон или камера? — Бе се появил друг силует. На Ханди. — Записвате ли ме?

— Внимавай — прошепна Потър. — Няма да има размяна, ако кажеш „да“.

— Не.

— Ще те убия, ако разбера, че ме лъжеш.

— Не лъжа — твърдо каза Стиви, без колебание.

Добре, добре.

— Сам ли си? Да не се е промъкнал някой там зад вратата?

— Не виждаш ли? Сам съм. Как е момичето?

— Не виждаш ли? — подигравателно го имитира Ханди, приближавайки се зад Уилкокс. Виждаше се ясно. — Ето я. Сам се убеди.

Нямаше никакво движение, за да я освободят.

— Пуснете я — каза Стиви.

— Може да влезеш и да я вземеш.

— Не. Пуснете я.

— Носиш ли бронирано облекло?

— Под ризата си, да.

— Може би трябва да ми го дадеш. Май на нас ще ни трябва повече, отколкото на тебе.

— Как така? — рече Стиви. Гласът му вече не бе така твърд.

— Щото няма да ти върши работа. Ами че можем да те гръмнем в лицето, да те съблечем и ще си също толкоз мъртъв, както ако те застреляме в гръб, когато се отдалечаваш. И така, какво ще кажеш, ще ни го дадеш ли сега?

Ще намерят видеокамерата и радиопредавателя, ако той предаде ризницата. Вероятно ще го убият на място.

Потър прошепна:

— Кажи му, че сме имали уговорка.

— Имахме уговорка — твърдо рече Оутс. — Ето ви храната. Искам това момиче. И го искам сега.

Последва пауза, изглеждаща безкрайна.

— Сложи я на земята — най-после каза Ханди.

Картината на екрана се наклони, когато Оутс остави торбата. Ала все още полицаят държеше главата си изправена и насочена точно в процепа на открехнатата врата. За съжаление контрастът бе твърде силен; агентите във фургона фактически нищо не можеха да видят навътре.

— Ето — изграчи гласът на Ханди, — вземи си мис Пиги. Хайде, върви да пишкаш, май ще правиш пиш-пиш чак до вкъщи. — Смях от няколко гласа. Ханди се отдръпна от вратата. Престанаха да виждат и него, и Уилкокс. Дали някой от тях не бе вдигнал пистолет, за да стреля?

— Ей, миличка — рече Оутс. — Не се безпокой, всичко ще се оправи.

— Той не трябва да й говори — промърмори Анджи.

— Хайде да се поразходим, какво ще кажеш? Да видиш мама и татко?

— Лу — извика Потър в телефона, изведнъж загрижен, че похитителите вече не се виждат. Нямаше отговор. На останалите във фургона той промълви: — Не му вярвам. По дяволите, не му вярвам.

— Лу?

— Линията е все още включена — обади се Тоби. — Той не е затворил.

Потър каза на Оутс:

— Не й говори нищо, Стиви. Може да изпадне в паника.

Екранът се наклони в отговор.

— Тръгвай. Излез заднешком. Движи се бавно. После мини зад момичето, обърни се и веднага тръгвай. Дръж главата си изправена, за да може каската да прикрива колкото се може повече от врата. Ако те прострелят, метни се върху момичето. Ще заповядам прикриващ огън и ще те измъкнем веднага.

Слаб объркан шепот се чу от говорителя. Но нямаше друг отговор.

Изведнъж видеоекранът сякаш полудя. Лумна светлина, раздвижиха се сенки и разкривени образи.

— Не! — долетя гласът на Оутс. После се чу силно изсумтяване, последвано от стон.

— Той е на земята — каза Бъд, който гледаше с бинокъл през прозореца. — О, Господи.

— Божичко! — извика Дерек Елб, вторачил се във видеомонитора.

Не бяха чули изстрели, но Потър вече си мислеше, че Уилкокс е застрелял момичето в главата с пистолет с шумозаглушител и сега стреля едно след друго към Оутс. Екранът бясно танцуваше с неясни ивици и проблясъци.

— Лу! — извика Потър в телефона. — Лу, там ли си?

— Погледни! — извика Бъд, посочвайки през прозореца.

Не беше това, от което Потър се боеше. Джослин явно бе изпаднала в паника и бе скочила напред. Едрото момиче бе ритнало Оутс силно в гърба. Джослин сега се носеше над тревата към първата редица полицейски коли.

Оутс се претърколи и се изправи на крака и хукна след нея.

Потър започна да натиска още копчета.

— Лу! — Той натисна пак по командното табло, активирайки радиовръзката с Дийн Стилуел, който наблюдаваше през нощен телескопичен мерник заедно със снайперист до себе си.

— Дийн? — извика Потър.

— Да, сър.

— Виждаш ли нещо вътре?

— Не много. Вратата е отворена само на около един фут.

Зад нея има някой.

— Прозорците?

— Все още няма никой на тях.

Джослин, въпреки наднорменото си тегло, спринтираше като олимпийка право към командния фургон, размахвайки ръце, с отворена уста. Оутс догонваше момичето, но и двамата представляваха удобни мишени.

— Кажи на снайперистката — рече Потър, отчаяно оглеждайки прозорците на скотобойната — да свали предпазителя.

Дали да заповяда да стреля?

— Да, сър. Почакайте. Ето го Уилкокс. Вътре на около пет ярда от прозореца. Държи пушка и се цели.

О, Господи, мислеше си Потър. Ако снайперистката го застреля, Ханди със сигурност ще убие една от заложничките като възмездие.

Дали той ще стреля или не?

Може би и Уилкокс просто се е паникьосал, не знае какво става.

— Агент Потър? — обади се Стилуел.

— Приготви се.

— Да, сър… Уилкокс е в мерника на Криси. Тя е готова. Казва, че не може да не го улучи. Кръстчето е точно върху челото му.

Да? Не?

— Почакай — рече Потър. — Дръжте го на прицел.

Да, сър.

Джослин бе на трийсет ярда от фабриката, Оутс близо зад нея. Чудесни мишени. Един откос от дванайсеткалибров заряд би им прерязал краката.

Облян в пот, Потър натисна с всичка сила две копчета. В микрофона той каза:

— Лу, там ли си?

Чуваше се прашене, или дишане, или лудо сърцебиене.

— Кажи й, че има отбой — изведнъж нареди Потър на Стилуел. — Не стреляйте. Каквото и да стане, не стреляйте.

— Да, сър — отвърна Стилуел.

Потър се надвеси напред, почувства как главата му се удари в хладното стъкло на прозореца.

С два скока Стиви Оутс сграбчи момичето и го смъкна надолу. Ръцете и краката на Джослин се размятаха и двамата се претърколиха зад височинката и вече не се виждаха откъм скотобойната.

Буд шумно въздъхна.

— Слава богу — промълви Франсес.

Анджи нищо не каза, но Потър забеляза, че ръката й се бе отклонила към пистолета й и сега здраво го стискаше.

— Лу, там ли си? — извика той. После пак.

Разнесе се пукане, сякаш опаковаха телефона в шумяща хартия.

— Не мога да приказвам, Арт — рече Ханди с пълна уста. — Време е за вечеря.

— Лу…

Чу се прищракване и настъпи тишина.

Потър се отпусна на облегалката на стола и разтърка очи.

Франсес изръкопляска, след нея и Дерек Елб.

— Моите поздравления — тихо каза Лебоу. — Първата размяна. Мина успешно.

Бъд бе пребледнял. Той бавно издиша задържания въздух.

— Божичко.

— Добре, нека не се радваме чак толкова много — рече Потър. — Имаме само един час и четирийсет и пет минути преди първия ни краен срок за хеликоптера.

От всички хора във фургона единствено Тоби Гелър изглеждаше разтревожен.

Артър Потър, нали си беше бездетен, веднага го забеляза.

— Какво има, Тоби?

Младият агент натисна няколко бутона на своя апарат Hewlett Packard и посочи екрана.

— Ето твоята графика според стресовия анализатор на гласа, Артър. По-ниска степен на тревожност от нормалната за събитие с умерено напрежение.

— Умерено ли? — промърмори Бъд, облещил очи. — Добре че не си анализирал моя глас.

— А ето и средните данни на Ханди за цялата размяна. — Той потупа по екрана. Линията бе почти хоризонтална. — Той бе на вратата с дузина пушки, прицелили се в сърцето му и това копеле е било почти толкова напрегнато, колкото и повечето хора, когато си купуват чаша кафе в кварталната закусвалня.

3:13 следобед

Тя не усети тупване от изстрели или вибрации от писък, които да отекват в гърдите й.

Благодаря, благодаря, благодаря.

Дебеланката Джослин бе спасена.

Мелани се сгуши с близначките в дъното на кланицата. Техните дълги кестеняви коси, мокри от сълзи, бяха залепнали по лицата им. Тя погледна голата крушка, която едва-едва възпираше смазващите вълни на Външния свят да не я унищожат до смърт.

Пръстите й пак нервно увиваха кичур коса, формата на дланта бе за „грея“. Думата, означаваща „блясък“.

Знакът за „светлина“.

Неясно движение наблизо. Огромното туловище на брадясалия Глиган, дъвчещ хамбургер, се гневеше нещо на Невестулката. Той изкряска няколко думи, почака за отговор, не получи никакъв и пак извика нещо. Мелани не можа да разчете нито една дума от техния разговор. Колкото по-емоционално се държаха хората, толкова по-накъсани и бързи ставаха думите им, правейки ги почти неразбираеми. Сякаш точно когато бе най-важно думите да се кажат ясно, не можеше да има яснота.

Приглаждайки късата си коса, Невестулката остана невъзмутим и гледаше Глигана, като се подхилкваше. Като истински каубой, помисли си Мелани. Той е жесток колкото и другите, но е смел и има достойнство и тъй като това са добри качества дори и при лоши хора, значи има нещо добро в него. Брут се появи и Глигана изведнъж спря да говори, грабна пакет пържени картофи с дебелата си ръка и се отдалечи в предния край на скотобойната, където седна и започна да пъха храна в мръсната си брада.

Брут държеше хамбургер, увит в салфетка. Той все го гледаше по един забавен начин, сякаш за първи път ядеше подобно нещо. Той отхапа малко и внимателно го сдъвка. Приклекна на прага на кланицата и надзърна към момичетата и учителките. Мелани улови за миг погледа му и усети как кожата й пламва от паника.

— Хей, госпожице — рече той. Тя бързо сведе поглед. Стомахът й се преобърна.

Усети тупване и вдигна уплашено очи. Той бе плеснал по пода до нея. От джоба на ризата си той извади малка синя кутийка и я метна към нея. Беше инхалатор за астматици. Тя бавно го отвори и го подаде на Бевърли, която лакомо започна да вдишва лекарството.

Мелани се обърна към Брут и се канеше да изрази с устни „благодаря“, но той се бе извърнал настрани, отново вторачил поглед към госпожа Харстрон, която бе изпаднала в нов истеричен пристъп на плач.

— Туй нещо не е ли… — тя… все не престава.

Как мога да разбера думите му, щом не го разбирам самия него? Я го виж — навел се е там и зяпа как горката жена плаче. Дъвче ли, дъвче, с тая проклета полуусмивка. Не е възможно някой да е толкова жесток.

Или може би го разбирам?

Мелани чува друг познат глас. Значи вече ще си бъдеш вкъщи…

Стани, безмълвно се ядосваше тя на другата учителка. Престани да плачеш! Стани и направи нещо! Помогни ни. Ти трябва да ръководиш нещата.

Значи вече ще си бъдеш…

Изведнъж сърцето й се вледени и гняв замени страха й. Гняв и… какво друго? В нея забушува неясен огън. Очите й срещнаха тези на Брут. Той бе спрял да яде и я гледаше. Клепачите му изобщо не помръдваха, но тя усещаше, че той й смига — сякаш знаеше какво точно тя си мислеше за госпожа Харстрон и че същото му бе хрумнало и на него. За един кратък миг злощастната жена бе обект на непростима, обща подигравка.

Отчаяна, тя усети как гневът изчезва, изместен от страха.

Престани да ме гледаш, безмълвно го молеше тя. Моля те! Тя сведе глава и плачейки, започна да трепери. И по този начин тя направи единственото, което можеше — което бе сторила по-рано — затваряйки очи, свеждайки глава, тя отпътува надалече. Към мястото, накъдето бе избягала от скотобойната преди това. Тайното й местенце, нейната музикална стая.

Това е стая с тъмно дърво, гоблени, възглавници, задимен въздух. Без прозорци. Външният свят не може да влезе тук.

Ето един клавесин, изваян от палисандрово дърво, с цветенца и филиграни, с инкрустирана слонова кост и абанос. Южноамериканско беримбау, комплект златни вибрафони, китара отпреди войната.

Тук стените са такива, че да отразяват собствения глас на Мелани, който представлява амалгама от всички инструменти в оркестъра. Мецосопрани, колоратурни сопрани и алти.

Това е място, което никога не го е имало и няма да го има. Но то бе спасението на Мелани. Щом подигравките в училище ставаха непоносими, щом не можеше да схване какво някой й казва, щом си помисляше за нещата в света, които никога нямаше да преживее, нейната музикална стая бе единственото място, в което тя се чувстваше в безопасност и се успокояваше.

Забравяйки близначките, задъхващата се Бевърли, риданията на полувцепенената госпожа Харстрон, ужасния мъж, който я наблюдаваше така, сякаш се подхранваше от чуждата мъка. Забравяйки смъртта на Сузан и своята собствена, която вероятно бе съвсем близо.

Мелани, седнала на удобната кушетка в тайното си местенце, си мисли, че не иска да бъде сама. Тя има нужда от някой до нея. Някой, с когото да говори. С когото да споделя човешки слова. Кого да си покани?

Мелани мисли за своите родители. Но тя никога не ги е канила тук преди. Приятели от „Лорънт Кларк“, от Хебрън, съседи, ученици… Но когато си мисли за тях, се сеща за Сузан.

Понякога тя кани музиканти и композитори — хора, за които е чела, макар и никога да не е чувала тяхната музика: Емили Харис, Бони Райт, Гордън Бок, Патрик Бол, Моцарт, Сам Барбър. Разбира се, Лудвиг. Ралф Вон Уилямс. Никога Вагнер. Малер дойде веднъж, но не стоя дълго.

Брат й бе редовен посетител в музикалната стая.

Всъщност за известно време Дани бе единственият й посетител, защото той май беше единственият член от семейството, който не бе съкрушен от нейния недъг. Родителите й се мъчеха да я обградят с внимание, държаха я у дома, не я пускаха да излиза в града сама, икономисваха пари за частни учители вкъщи, втълпяваха й опасностите за „това, нали разбираш, състояние“ — като през цялото време избягваха всякакво споменаване на глухотата й.

Дани не се примиряваше с нейната боязън. Той профучаваше към града на своята „Хонда 350“ заедно със сестра си, седнала зад него. Тя носеше черна каска с нарисувани огнени криле. Преди слухът й съвсем да изчезне, той я водеше на кино и вбесяваше публиката, като на висок глас й повтаряше репликите от екрана. За най-голямо възмущение на своите родители момчето ходеше из къщи, носейки шумозаглушители за авиомеханици само за да разбере какво изпитва тя. Бог да го благослови, Дани дори научи основните жестове и й показа някои фрази, за които тя дори не знаеше (естествено, такива, каквито не би повторила в компанията на възрастни глухи, макар че по-късно те щяха да й спечелят голямо уважение сред училищния двор на „Лорънт Кларк“).

Ах, ала Дани…

Откакто стана катастрофата миналата година, сърце не й даваше да го покани отново.

Сега тя се опитва, но не може да си го представи там.

А днес, отваряйки вратата, тя намира един мъж на средна възраст с посивяла коса, облечен в не особено елегантно тъмносиньо сако и очила с черни рамки. Мъжът от полето пред скотобойната.

Дьо л’Епе.

Кой друг, ако не той?

— Здравей — казва той с глас като кристално звънче.

— Здравей. — Тя си представя как той й взема ръката и я целува, донякъде плахо, донякъде решително.

— Ти си полицай, нали? — пита го тя.

— Да — казва той.

Тя не го вижда така ясно, както би желала. Силата на желанието е безгранична, ала тази на въображението не е.

— Знам, че това не е името ти, но може ли да те наричам Дьо л’Епе?

Естествено, че е съгласен, нали е джентълмен.

— Може ли малко да си поговорим? Точно това ми липсва най-много, разговорите.

Щом веднъж заговориш на някого, обсипвайки го с думи и чувствайки неговите в твоите уши, жестовият език вече престава да е същият.

— Разбира се, да поговорим.

— Искам да ти разкажа една история. За това как осъзнах, че съм глуха.

— Моля… — Той изглежда искрено заинтригуван.

Мелани бе мечтала да стане музикантка, казва му тя. Още от четири или петгодишна възраст. Не бе гениална, но наистина притежаваше дарбата на безупречен музикален слух. Класическа музика, келтска или кънтри — тя обичаше всичко. Щом веднъж чуеше някаква мелодия, можеше по памет да я изсвири на домашното пиано „Ямаха“.

— А после…

— Разкажи ми за това.

— Когато бях на осем или почти на девет години, отидох на концерт на Джуди Колинс.

Мелани продължава:

— Тя изпя без инструментален съпровод една песен, която никога не бях чувала. Беше нещо натрапчиво…

Съвсем навреме, точно тази мелодия започна да звучи от келтска арфа през въображаемите тонколони в музикалната стая.

— Брат ми имаше програмата на концерта и аз се наклоних към него и го попитах как се казва тази песен. Той ми каза, че е „Гробът на момичето“.

Дьо л’Епе казва:

— Никога не съм чувал за нея.

Мелани продължава:

— Исках да я изсвиря на пианото. Това беше… Трудно е да се опише. Просто едно чувство, нещо, което трябваше да направя. Трябваше да науча песента. В деня след концерта помолих брат си да се отбие в музикален магазин и да ми купи някои ноти. Той ме попита за коя песен. „Гробът на момичето“, казах му аз. „Каква е тази песен?“ — попита той и се намръщи.

— Аз се засмях. „От концерта, глупчо. Песента, с която тя завърши концерта. Ти ми каза заглавието й“. Тогава той се разсмя. „Кой е глупчо? «Гробът на момичето» ли? За какво говориш? Онова беше «Божията милост». Старата евангелска песен. Това ти казах“. „Не!“ Бях сигурна, че съм го чула да казва „Гробът на момичето“. Бях категорична. И тогава осъзнах, че се накланям към него, за да го чуя и когато някой от двама ни се извърнеше, изобщо не чувах какво ми казва той. И че когато го гледам, се взирам само в устните му, никога в очите или в друга част на лицето му. По същия начин гледах всички, с които бях разговаряла през последните шест или осем месеца.

— Изтичах право в музикалния магазин в центъра на града — на две мили от къщи. Бях толкова отчаяна, трябваше да разбера. Бях сигурна, че брат ми ме дразни и го ненавиждах за това. Заклех се, че ще му го върна. Втурнах се към раздела за фолк и прегледах албумите на Джуди Колинс. Беше вярно… „Божията милост“. След два месеца ми поставиха диагнозата: загуба на слух, от петдесет децибела в едното ухо и седемдесет — в другото. Сега е около деветдесет и в двете.

— Много съжалявам — казва Дьо л’Епе. — Какво е станало със слуха ти?

— Инфекция. Била разрушила власинките в ухото ми.

— И нищо ли не може да се направи?

Тя не му отговаря. След малко казва:

— Мисля — понечва тя, — че ти си Глух.

— Глух ли? Аз? — Той се усмихва неловко. — Но аз чувам.

— О, можеш да си Глух, но да чуваш.

Той изглежда объркан.

— Глух, но чуващ — продължава тя. — Знаеш ли, ние наричаме хората, които чуват, „Другите“. Но някои от Другите са по-скоро като нас.

— Какви хора са те? — пита той. Дали за него е чест да бъде включен? Тя смята, че е чест.

— Хора, които живеят според собствените си сърца — отвръща Мелани, — а не според чужди.

За момент тя се чувства смутена, защото не е сигурна дали винаги се вслушва в своето сърце.

Започва да звучи произведение на Моцарт. Или на Бах. Тя не е сигурна какво точно. (Защо инфекцията не се бе проявила една година по-късно? Като си помисля за всичката музика, която бих могла да изслушам за дванайсет месеца. Господи, баща й надуваше високоговорителите във фермата с разни леки мелодии. От биографията ми може да се научи, че съм отгледана с „Пърли Шелс“, Том Джоунс и Бари Манилоу).

— Има и друго, което трябва да ти кажа. Нещо, за което на никого не съм говорила.

— Бих искал да го чуя — любезно казва той. Но в този миг той изведнъж се изгубва.

Мелани ахва.

Музикалната стая изчезва и тя е отново в скотобойната.

Тя отваря широко очи, оглежда се, очаквайки да види как Брут се приближава. Или как Глигана крещи и беснее срещу нея.

Но не, Брут го няма. А Глигана е седнал сам край стаята им и яде, с нелепа усмивка на лицето.

Какво я бе измъкнало от музикалната стая?

Вибрация от звук? Или светлината?

Не, беше миризма. Някакъв полъх я бе събудил от нейните фантазии. Но на какво?

Нещо, което тя долови сред мириса на мазна храна, чипс, сода, тела, бензин, масло, ръждясали метали, стара кръв, гранясала мазнина и стотици други миризми.

И тя ясно го позна. Силно, остро ухание.

— Момичета, момичета — започна тя енергично да жестикулира към ученичките. — Искам да ви кажа нещо.

Глигана се обърна към тях. Забеляза знаците. Усмивката му веднага изчезна и той се изправи на крака. Изглежда крещеше: „Спри това! Престани!“

— Той не иска да си говорим със знаци — бързо изобрази Мелани. — Преструвайте се, че си играем на форми на ръцете.

Мелани харесваше едно нещо в културата на Глухите — любовта към думите. АЖЕ — американският жестов език, беше език като всеки друг. Всъщност това беше петият най-използван език в Америка. Думите и фразите в АЖЕ можеха да бъдат накъсани на по-малки структурни единици (форма на дланта, движение и връзка на ръката с тялото), също както говоримите думи могат да се раздробят на срички и фонеми. Почти всички глухи хора си играеха на думи.

Глигана вилнееше нещо към нея.

— Какво… майната ти… със…

Ръцете на Мелани започнаха страшно да треперят. Тя успя да напише върху праха на пода: „Игра. Ние си играем. Виждаш ли? Правим форми с ръцете си, форми на разни неща“.

— Какви неща?

„Това е игра на животни“.

Тя означи думата „глупак“. С опънати показалец и среден пръст като „V“, формата смътно напомняше на зайче.

— Какво… това?

„Зайче“, написа тя.

Близначките сведоха бързо глави, кикотейки се.

— Зайче… Хич не… шибано зайче — рече той.

„Моля те, нека си играем. Това не пречи“.

Той погледна Кийли, която обозначи „Ти си лайно“. Тя усмихнато изписа върху праха „Това беше хипопотам“.

— … Съвсем откачили. — Глигана се върна към пържените си картофи и сода.

Момичетата изчакаха, докато той се скри от погледа им и после се обърнаха очаквателно към Мелани. Кийли, която вече не се усмихваше, рязко попита:

— Какво имаш да казваш?

— Ще измъкна всички ни оттук — обясни със знаци Мелани. — Ето какво.

Артър Потър и Анджи Скапело се готвеха да разпитат Джослин Уайдърман, в момента преглеждана от лекарски екип, когато чуха първия изстрел.

Беше леко пукане и далеч не толкова тревожно, колкото настойчивият глас на Дийн Стилуел, разнесъл се от говорителя над главите им.

— Артър, имаме проблем тук! Ханди стреля.

По дяволите.

— Има някой в полето.

Преди дори да надникне навън, Потър натисна бутона на микрофона и заповяда:

— Кажи на всички, без ответен огън.

— Да, сър.

Потър отиде при Анджи и Чарли Бъд до жълтеникавия прозорец на фургона.

— Това копеле — прошепна Бъд.

Нов изстрел дойде откъм скотобойната и куршумът разцепи кол от гниещата дървена ограда, точно до мъж в тъмен костюм на около шейсет ярда от командния фургон. Голяма носна кърпа, несъмнено доста скъпа, се издуваше около вдигнатата дясна ръка на нарушителя.

— О, не — прошепна изумено Анджи.

Сърцето на Потър се сви.

— Хенри, в твоето досие на заместник главния прокурор е пропуснато да се спомене, че е съвсем луд.

Ханди стреля отново, улучвайки камък точно зад Роланд Маркс. Заместник главният прокурор се спря, настръхнал. Той отново развя кърпичката. Бавно продължи към скотобойната.

Потър натисна бутона за свързване. Докато телефонът звънеше непрестанно, той промърмори:

— Хайде, Лу.

Никакъв отговор.

Гласът на Дийк Стилуел се разнесе от тонколоната:

— Артър, не знам какво да правя. Някой тук смята, че това е…

— Това е Роланд Маркс, Дийн. Той говори ли нещо на Ханди?

— Като че ли му крещи. Не го чуваме.

— Тоби, разполагаш ли все още с ония „Големи Уши“?

Младият агент произнесе нещо в подвижния си микрофон и натисна няколко копчета. След секунди печалният, но силен вой на вятъра изпълни фургона. После се чу гласът на Маркс:

— Лу Ханди! Аз съм Роланд Маркс, заместник главен прокурор на щата Канзас.

Мощно изпукване от изстрел, прекомерно усилено, гръмна във фургона. Всички трепнаха.

Тоби прошепна:

— Другото „Голямо Ухо“ е в скотобойната, но нищо не чуваме.

— Естествено. Защото Ханди нищо не казва. Защо да говори човек, когато може да се наложи чрез куршуми?

— Лошо — промърмори Анджи.

Отново гласът на Маркс:

— Лу Ханди, това не е номер. Искам да предадеш момичетата и да ме вземеш вместо тях.

— Господи — прошепна Бъд. — Нима това ще направи? — Изглеждаше доста впечатлен и Потър едва се сдържа да не погледне навъсено капитана от щатската полиция.

Нов изстрел, по-близо. Маркс подскочи встрани.

— За бога, Ханди — се дочу отчаяният му глас. — Пусни ония момичета да си вървят!

И през цялото време телефонът вътре в скотобойната непрекъснато звънеше.

Потър заговори в микрофона на радиопредавателя:

— Дийн, много ми е неприятно, но трябва да го спрем. Повикай го по мегафона и се опитай да го върнеш. Ако той не дойде, изпрати двама души.

— Ханди просто си играе с него — каза Бъд. — Струва ми се, че няма реална опасност. Ако искаха, досега можеха лесно да го застрелят.

— Не за него се безпокоя — рязко се сопна Потър.

— Какво?

Анджи рече:

— Ние се мъчим да изкараме навън заложници, а не да вкарваме.

— Той много ни усложнява задачата — каза кратко Потър, без да обяснява ужасната грешка, която вършеше сега Маркс.

С виещ рикошет един куршум раздроби камък до крака на прокурора. Маркс остана прав. Той се обърна и се заслуша в Дийн Стилуел, чийто глас се прихващаше от „Голямото Ухо“ и се препредаваше във фургона. За голямо облекчение на Потър, шерифът не се смущаваше от авторитета на този човек.

— Ей вие там, Маркс, трябва веднага да се прикриете, в противен случай ще бъдете арестуван. Върнете се насам.

— Трябва да ги спасим. — Гласът на Маркс изпълни фургона. Звучеше решително, но ужасено и за един кратък миг Потър изпита съчувствие към него.

Нов изстрел.

— Не, сър. Не разбирате ли? Ще бъдете арестуван.

Потър се обади на Стилуел и го похвали, че се справя страхотно.

— Кажи му, че правейки това, излага на опасност момичетата.

Гласът на шерифа, смесвайки се със силния вятър, предаде това съобщение.

— Не! Аз ще ги спася! — извика Маркс и пак тръгна напред.

Потър отново се опита да позвъни по телефона. Без отговор.

— Добре, Дийн. Иди да го върнеш. Без прикриващ огън, при каквито и да е обстоятелства.

Стилуел въздъхна.

— Да, сър. Имам доброволци. Надявам се, че не греша, но разреших да му пръснат лютив спрей, ако се съпротивлява.

— Пръснете му веднъж и от мое име — промърмори Потър и се обърна да наблюдава.

Двама полицаи с армирано облекло и каски се отделиха от редицата дървета и приведени, тръгнаха през полето.

Ханди стреля още няколко пъти. Той не бе забелязал полицаите и се целеше само около Маркс, като изстрелите бяха все на косъм от него. Но един от куршумите удари камък и рикошира нагоре, разбивайки предното стъкло на полицейска кола.

Двамата полицаи се движеха ниско до земята, тичайки перпендикулярно на входа на скотобойната. Техните хълбоци и крака бяха лесни мишени, ако Ханди поискаше да се покаже злонамерен и да пусне малко кръв. Потър се намръщи. Единият от мъжете му се стори познат.

— Кои са тия полицаи? — Потър попита Стилуел. — Не е ли единият Стиви Оутс?

— Да, сър.

Потър въздъхна тежко.

— Той току-що се върна от задача, Дийн. Какво си мисли той?

— Ами, сър, той пак искаше да тръгне. Много настояваше.

Потър само поклати глава.

Маркс сега беше само на четирийсет ярда от скотобойната, двамата полицаи се приближаваха бавно, пълзейки през степната трева. Маркс ги видя и им извика да се махат.

— Сър — разнесе се от високоговорителя — Потър позна гласа на Оутс, — заповядано ни е да ви върнем обратно.

— Майната им на вашите заповеди. Ако ви е грижа за тия момичета, просто ме оставете на мира.

Чу се далечен смях, уловен от „Голямото Ухо“.

— Не улучих — отекна гласът на Ханди, понесен от вятъра. Нов оглушителен гърмеж. Във въздуха хвръкна камък до един от полицаите. И двамата залегнаха по корем и започнаха да пълзят като войници към заместник-прокурора.

— Маркс — извика задъхано Оутс. — Ще ви върнем обратно, сър. Вие пречите на федерална операция.

Маркс се обърна назад.

— Какво ще направиш, за да ме спреш, полицай? Та ти работиш за мен. Не го забравяй.

— Шериф Стилуел ме упълномощи да използвам всичко възможно, за да ви спра, сър. И смятам да го направя.

— Ти си по посока на вятъра, синко. Пръснеш ли ме с нещо, единствено ти ще получиш пълна доза от него.

Ханди отново стреля. Куршумът разцепи стар кол на два фута от главата на Оутс. Затворникът, все още в игриво настроение, се смееше силно.

— Господи — промърмори някой.

— Не, сър — спокойно каза Оутс, — заповедта е да ви прострелям в крака и да ви довлека обратно.

Потър и Лебоу втрещено се спогледаха. Посредникът трескаво натисна бутона за предаване.

— Той импровизира, нали, Дийн?

— Да — несигурно отвърна Стилуел. — Но… той звучи доста решително. Всъщност как мислите?

Потър наистина трескаво мислеше.

— Дали ще го направи? — попита Лебоу.

Потър сви рамене.

Анджи каза:

— Извадил е пистолета си.

Оутс се целеше съвсем сериозно в долните крайници на Маркс.

Е, това май започва да става истинска катастрофа, помисли си Потър.

— Сър — извика Оутс, — не мога да не ви улуча. Отличен стрелец съм и ей сега ще ви сваля на земята.

Заместник-прокурорът се поколеба. Вятърът отвя носната му кърпа. Тя се вдигна на няколко фута над главата му.

Изстрел.

Този път куршумът на Ханди улучи бялата кърпа. Тя отлетя надалече.

Отново, с помощта на „Голямото Ухо“, се чу далечният смях на Ханди. Маркс погледна назад към скотобойната. Извика:

— Ти си копеле, Ханди. Дамо изгниеш в ада.

Още смях — или може би това бе само вятърът.

Изправен, заместникът на главния прокурор тръгна обратно през полето. Сякаш се разхождаше в собствения си заден двор. Потър бе доволен да види, че Стиви Оутс и неговият партньор се промъкват ниско, подобно на териери, под прикритието на гъстата, разлюлявана от вятъра трева.

— Ти можеше всичко да провалиш — сопнато каза Артър Потър. — Какво, по дяволите, си мислеше?

Той трябваше да вдигне глава, за да погледне Маркс в очите — мъжът бе висок, доста над шест фута — но имаше чувството, че говори на някое сополиво хлапе, хванато да върши бели.

Заместник главният прокурор започна твърдо:

— Аз смятах…

— Никога не се разменят заложници. Целият смисъл на преговарянето е те да бъдат омаловажени. А ти, все едно че му казваш: „Ето ме на, струвам повече от всички тия момичета, взети заедно“. Ако той те бе хванал, задачата ми щеше да стане невъзможна.

— Не виждам защо — реагира Маркс.

— Защото — каза Анджи — един заложник като вас би подсилил поне сто пъти неговото чувство за власт и давление. Той би увеличил исканията си, без да отстъпва от тях. Никога нямаше да го накараме да се съгласи на нещо приемливо.

— Все си мислех за ония момичета там вътре. Какво ли преживяват.

— Той никога нямаше да ги пусне.

— Аз щях да го убедя.

Лебоу завъртя очи нагоре и продължи да въвежда инцидента.

Потър каза:

— Няма да те арестувам. — Той премисли и реши, че произшествието би станало твърде деликатен въпрос. — Но ако отново се намесиш по някакъв начин в тази обсада, ще го направя и ще гледам главният прокурор на САЩ да те вкара в затвора.

За най-голямо удивление на Потър Маркс изобщо не се разкайваше. Духовитата фасада бе изчезнала наистина; но той изглеждаше по-скоро ядосан, че Потър му е попречил да изпълни намерението си.

— Ти следваш сляпо буквата на закона, Потър. — Масивният показалец сочеше безцеремонно към агента. — Но там нищо не пише за психопат, който убива деца просто за кеф.

Звънна телефон. Лебоу го вдигна и каза на Потър:

— Джослин има благоприятно медицинско заключение от лекарите. Тя е добре. Искаш ли да я разпиташ сега?

— Да, благодаря, Хенри. Кажи им да я изпратят тук. Също и Стиви Оутс. — Към Маркс той се обърна: — Сега ще те помоля да напуснеш.

Маркс закопча сакото на костюма си, поизтупа праха от камъните, който го бе посипал, докато Ханди се упражняваше в стрелба по мишена. Той тръгна към вратата, мърморейки нещо. На Потър му се стори, че чува: „кръв по ръцете ти“. Ала нямаше представа какви са останалите думи.

3:40 следобед

Течаха ценни минути, а тя плачеше неудържимо.

Анджи Скапело и Артър Потър седяха край Джослин и се мъчеха да изглеждат спокойни и вдъхващи увереност, докато вътрешно им се искаше да сграбчат момичето за раменете и да изцедят отговори от него.

Нетърпеливостта, наказанието на Артър Потър.

Той продължи да се усмихва и да кима утешително, докато пълничкото дванайсетгодишно момиче плачеше ли, плачеше, подпряло с длани кръглото си зачервено лице.

Вратата се отвори и влезе Стиви Оутс, сваляйки каската си. Въпреки студа, косата му бе мокра от пот. Потър насочи вниманието си към полицая.

— Ти трябва да се оттеглиш за малко, Стиви.

— Да, сър, мисля, че ще го направя. Ония изстрели накрая бяха наистина, ами… доста близичко.

— Сигурно бързо те отрезвиха, а?

— Да, сър. Така е.

— Кажи ми всичко, което видя при приближаването си там с храната.

Както Потър бе очаквал, дори с помощта на видеофилма от камерата, закрепена над ухото му, Оутс не можа да обясни нещо по-подробно за вътрешността на скотобойната.

— Някаква идея за психическото състояние на Ханди?

— Изглеждаше спокоен. Не беше нервен.

Сякаш си купува кафе в квартална закусвалня.

— Някой пострадал?

— Не можах да видя.

Лебоу старателно въвеждаше оскъдната информация. Оутс не си спомняше нищо друго. Потър посочи на разочарования офицер една добра новина — че не е видял кръв или трупове. Въпреки това съзнаваше, че собственото му лице не може да скрие неудовлетворението му; той разбираше, че няма да успеят да измъкнат нещо ценно от дванайсетгодишното момиче, което продължаваше да плаче и да увива късата си тъмна коса около пръсти с изгризани нокти.

— Благодаря, Стиви. Това е всичко засега. О, имам един въпрос. Ти наистина ли се канеше да простреляш Маркс в крака?

Младежът стана сериозен, а после колебливо се усмихна:

— Единственото, което мога да кажа, сър, е, че нямаше да знам това, докато не дръпнех спусъка. Или ако се бях отказал. Зависеше от обстоятелствата.

— Иди да пийнеш малко кафе, полицай — каза Потър.

— Да, сър.

Потър и Анджи отново насочиха вниманието си към Джослин. Очите й бяха невероятно зачервени; тя се бе сгушила в одеялото, което един от офицерите на Стилуел й бе дал.

Най-после момичето се успокои достатъчно, за да може Потър да я разпита чрез полицайката Франсес Уайтинг. Посредникът забеляза, че докато Франсес движеше ръце елегантно и със стегнати жестове, тези на Джослин бяха по-неясни и тромави, сковани: разликата, предположи той, между някой, говорещ гладко, и друг, който хъмка и заеква в речта си. Той за миг се почуди как ли жестикулира Мелани. Отривисто? Плавно?

— Тя не отговаря на въпросите ти — рече Франсес.

— Какво казва тя? — попита Анджи, запомняйки с живите си тъмни очи отделни фигури от знаците.

— Че иска своите родители.

— Те в мотела ли са? — Потър попита Бъд.

Капитанът се обади по телефона и им каза:

— Ще бъдат там до един час.

Франсес предаде на Джослин тази информация. Без да даде знак, че е разбрала, тя започна пак силно да плаче.

— Всичко е наред — окуражително й каза Анджи.

Посредникът погледна часовника си. Оставаше половин час до крайния срок за хеликоптера.

— Разкажи ми за мъжете, Джослин. За лошите мъже.

Франсес размаха ръце и момичето най-сетне отговори.

— Тя твърди, че те са трима. Ония тримата там. — Момичето сочеше към стената. — Те са потни и миришат на лошо. Оня там — сочейки Ханди — е Брут. Той е водачът.

— Брут ли? — намръщи се Потър.

Франсес зададе въпроса и изчака дългия отговор, по време на който Джослин посочи към всеки един от престъпниците.

— Така ги наричала Мелани — рече тя. — Ханди е „Брут“. Шеп Уилкокс е „Невестулката“. А Бонър е „Глигана“. — Полицайката добави: — Жестомимиката е много метафорична. Например „агне“ понякога се използва за „нежен“. Глухите често мислят с поетични термини.

— Тя има ли някаква представа къде точно са те в скотобойната? — попита той Франсес, а Анджи му каза:

— Говори директно към нея. Артър. Така ще бъде по-насърчително, ще я накара да се чувства повече като възрастна. И не забравяй да се усмихваш.

Той повтори въпроса, усмихвайки се на Джослин, и Франсес преведе отговора й, докато тя сочеше няколко места близо до входа в голямото помещение, после докосна снимките на Ханди и Уилкокс. Тоби веднага премести байрачетата с техните имена. Лебоу си отбелязваше.

Джослин поклати отрицателно глава. Стана и ги премести по-точно. Тя изрази нещо към Франсес, която каза:

— Глигана — Бонър е в стаята с нейните приятелки.

Джослин забоде байрачето на Глигана в голяма полукръгла стая на около двайсет и пет фута от входа на скотобойната. Тоби избута там всички байрачета на заложничките.

Джослин акуратно пренареди и тях.

— Ето къде се намира всяка от тях, казва тя. Съвсем точно.

Потър втренчи поглед в байрачето на Мелани.

Джослин изтри сълзите си, после жестикулира нещо.

— Тя казва, че Глигана ги гледа през цялото време. Особено малките момичета.

Бонър. Изнасилвачът.

Потър попита:

— Има ли други врати или прозорци, които не са на схемата?

Джослин я разгледа внимателно. Поклати глава.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Видя ли някакво оръжие?

— Те всички имат оръжия. — Момичето посочи хълбока на Тоби.

— Какъв вид са? — попита той.

Тя сбърчи чело и посочи пак хълбока на агента.

— Имам предвид, такива ли са или имат барабани? — Той се усети, че прави кръгообразен жест с пръста си. — Револвери — бавно рече той.

Джослин поклати глава. Отново заговори с тромавите си ръце.

— Не, тя твърди, че те са черни автоматични. Също като този. — Франсес се усмихна. — Тя пита защо не й вярващ.

— Ти знаеш ли какво е автомат?

— Тя казва, че гледа телевизия.

Потър се засмя и каза на Лебоу да запише нейното потвърждение, че те са въоръжени с три пистолета „Глок“ или друго подобно оръжие.

Без да я питат, Джослин съобщи, че имат две дузини кутии с куршуми.

Кутии ли?

— Ей толкова големи — рече Франсес, когато момичето раздалечи дланите си на около шест инча една от друга. — Жълти и зелени.

— За „Ремингтън“ — обади се Лебоу.

— И пушки. Като тази. Три такива. — Джослин посочи към пушка върху поставка във фургона.

— Някакви карабини? — Потър махна към една М-16, подпряна до стената.

— Не.

— Дяволски добре са се подготвили — промърмори Бъд.

Потър отстъпи на Анджи, която попита:

— Има ли някой пострадал?

— Не.

— Говори ли Ханди или Брут с някой по-специално? Имам предвид, с някоя от учителките или от момичетата?

— Не. Повечето време той само ни гледа. — Това отново й припомни всичко и отново и потекоха сълзи.

— Ти се справяш чудесно, мила — рече Анджи, като стисна рамото на момичето. — Успя ли да разбереш за какво си говорят тримата мъже?

— Не. Съжалявам. Не мога да чета добре по устните.

— А как е Бевърли?

— Тя не може да диша добре. Но е имала и по-тежки пристъпи. Най-сериозният проблем е госпожа Харстрон.

— Помоли я да обясни.

Франсес проследи с поглед ръцете й и каза:

— По всичко личи, че тя има нервен срив. Била добре, преди да убият Сузан. Сега само лежала по гръб и плачела.

Потър си помисли: „Те са без водач. Най-лошата ситуация. Могат да се паникьосат и да побегнат. Освен ако Мелани не поеме нещата под контрол“.

— Как е Мелани?

— Тя само седи и гледа втренчено. Понякога затваря очи.

Франсес се обърна към Потър:

— Това не е хубаво. Глухите никога не затварят очи в напрегнати ситуации. Зрението е тяхната единствена предупредителна система.

Анджи попита:

— Не се ли карат мъжете помежду си?

Джослин не знаеше.

— Изглеждат ли нервни? Доволни? Уплашени? Тъжни?

— Не са уплашени. Понякога се смеят.

Лебоу въведе това в своя компютър.

— Добре — рече Потър. — Ти си много храбро момиче. Сега можеш да отидеш при своите родители.

Дванайсетгодишното момиче изтри нос в ръкава, но не си тръгна. Жестикулира несръчно нещо.

— Това ли е всичко, което искате да ме питате? — преведе Франсес.

— Да. Можеш да си ходиш.

Но момичето изрази още нещо.

— Тя пита: Не искате ли да знаете за телевизора? И за другите предмети?

Тоби, Лебоу и Бъд извърнаха глави към Потър.

— Те имат и телевизор? — прошепна смаяно той. Франсес преведе и Джослин кимна.

— Откъде го имат?

— Беше в торбите при оръжията. Донесоха го. Малък е.

— Имат ли радио?

— Не видях такова нещо.

— Гледат ли много телевизия?

Тя кимна.

— Какви други неща имат?

— Тя казва, че имат някакви инструменти. Нови. В пластмасови опаковки.

— Какви точно?

— Сребристи. Гаечни ключове. Клещи. Отвертки. Голям блестящ чук.

— Предложи й работа, Артър — рече Хенри Лебоу. — Тя е по-добра от половината ни агенти.

— Можеш ли да се сетиш за нещо друго, Джослин?

Тя размърда зачервените си пръсти.

— Мъчно й е за майка й.

— Още нещо — рече Потър. Той се поколеба. Искаше му се да попита отново за Мелани. Почувства, че не може. Вместо това той рече: — Студено ли е вътре?

— Не е чак толкова зле.

Потър взе кръглата, влажна ръка на момичето и я притисна между дланите си.

— Кажи й, че много благодаря, Франсес. Тя свърши чудесна работа.

След като и това бе преведено, Джослин изтри лицето си и се усмихна за първи път.

Анджи помоли Франсес да обясни на момичето, че тя ще го заведе в мотела след минутка. Джослин излезе навън да я изчака заедно с една полицайка.

Лебоу направи разпечатка на списъка с нещата, с които разполагаха мъжете в скотобойната. Подаде го на Тоби, който го закачи до плана на сградата.

— Прилича на компютърна приключенска игра — засмя се Тоби. — Носиш ключ, вълшебна сабя, пет камъка и гарван в клетка.

Смеейки се, Потър бавно се облегна на стола си. Погледна списъка:

— Как го проумяваш това, Хенри? Инструменти, телевизор?

— Да не са ограбили някой магазин след бягството си от затвора?

Потър се обърна към Бъд:

— Има ли някакви сведения за обир на магазин между това място и Уинфийлд, Чарли?

— Не съм в този район. Ще проверя. — Той излезе навън.

— Никога не съм получавал такива добри сведения от заложник, който е бил задържан за толкова кратко време — рече Потър. — Тя е невероятно наблюдателна.

— Бог компенсира — рече Франсес.

После Потър попита Анджи:

— Ти какво смяташ?

— Струва ми се, тя е на наша страна.

Поради синдрома „Стокхолм“ имаше случаи, когато заложници дават фалшива информация на посредниците и тактическите екипи. При подобен инцидент — целоседмична обсада на терористи — една освободена заложничка остави носна кърпа пред прозореца, зад който се криеше Потър, за да знае барикадираният терорист къде да стреля. Един снайперист уби похитителя, преди той да успее да гръмне. На последвалия процес Потър даде показания в полза на заложничката; тя получи условна присъда.

Потър се съгласи с оценката на Анджи. Джослин не бе стояла вътре толкова дълго, че да изопачи чувствата си към Ханди и останалите. Тя беше просто едно уплашено момиченце.

— Ще я заведа в мотела — рече Анджи. — Да се уверя, че се чувства добре. Ще успокоя другите родители.

Хенри Лебоу се обади:

— Артър, току-що получих информация за Хендерсън.

Потър каза на Анджи, когато тя тръгна към вратата:

— Докато си там, провери за него. Той ме безпокои нещо.

— За Пийт Хендерсън ли говорим, специалния агент, отговарящ за Уичито?

— Да.

— Защо?

— Вътрешно чувство. — Потър и разказа за заплахата. И добави, че е по-обезпокоен, задето Хендерсън не сподели веднага, че е разпитвал Ханди след палежа на банката. — Причината навярно е в некадърната работа на неговите хора при арестуването, позволили на приятелката му да избяга и да бъдат ранени двама полицаи. — А също и в разпита след арестуването, на който, припомни си Потър, е имало само еднообразни псувни и мръсотии от страна на Ханди. — Но той бе длъжен да ни каже, че е имал нещо общо с това.

— Какво точно искаш да направя? — попита Анджи.

Потър сви рамене.

— Просто да се увериш, че той няма да забърка някаква каша.

Тя го изгледа многозначително. Питър Хендерсън, като специален агент, ръководещ местния отдел на ФБР, имаше ранга и стажа да забърква колкото си иска каши и хич не беше работа на такива дребни служители като Анджи Скапело да правят каквото и да било.

— Опитай се. Моля те. — Потър й изпрати въздушна целувка.

Лебоу подаде на Потър разпечатката и обясни ухилено:

— Това са само официални данни от биографията му. Но има някои подробности, които, сигурен съм, той би искал да потули.

— Наистина ли? — заинтригувано каза Потър. Той се зачете.

Хендерсън се бе издигнал от редовите служители, работейки като следовател в чикагската полиция, докато е следвал право във вечерен факултет. След като се дипломирал, той постъпил в Бюрото, завършил с отличие в Куонтико и се върнал в Средния запад, където си спечелил добра репутация в Южен Илинойс и в Сейнт Луис. Бил добър администратор, удобен за калъпа на ФБР и явно бил предопределен за шеф на бюрото в Чикаго или Маями, или дори за Южната зона на Ню Йорк. След което траекторията на кариерата му би го приземила направо във Вашингтон.

Ако го нямало онзи съдебен процес.

Потър изчете сведенията от пресата и заедно с подробности от паметни записки, които Хенри Лебоу някак си бе успял да измъкне от бази данни на Бюрото, той разбра защо Хендерсън е бил преместен в глуха линия в Канзас. Преди шест години дузина чернокожи агенти дали под съд Бюрото за дискриминация при разпределението на задачи, повишения и увеличения на заплати. Службата в Сейнт Луис била една от мишените на обвинението и Хендерсън побързал да предложи свидетелските си показания в подкрепа на тяхната жалба. Прекалено бързо, според някои. В очакваното сътресение, последвало съдебния процес, се очаквало тогавашният директор на Бюрото да си подаде оставката и да бъде сменен от един млад заместник-директор, който щял да стане първият чернокож шеф на ФБР и който щял — според сметките на Хендерсън — да си спомни за верните на каузата.

Но сметките на Хендерсън се обърнали срещу самия него. Делото постепенно загубило актуалността си, затъвайки в блатото на федералните съдилища. Някои от ищците се оттеглили; други просто не могли да докажат дискриминация. По причини, произтичащи по-скоро от амбиция, а не от идеология, младият чернокож заместник-директор решил да се прехвърли в Съвета за национална безопасност. Тогавашният директор на Бюрото просто се пенсионирал, без какъвто и да е скандал, и бил заместен от Адмирала.

Ренегатът Питър Хендерсън бил административно привикан и наказан. Мъжът, изпълнявал някога рисковани задачи, бе изгонен в щат, известен най-вече с това, че там се намира географският център на страната, където има предимно дребни кражби и междуособни инциденти по индиански проблеми, и с Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелно оръжие. Кариерата на трийсет и девет годишния агент бе в абсолютен застой.

— Някаква заплаха? — попита Потър. — Дали може да ни попречи?

— Той не е в положение да направи каквото и да е — рече разузнавателният офицер. — Не и официално.

— Отчаян е.

— Така е, наистина. Казах: „неофициално“. Все пак ще трябва да сме нащрек за него.

Потър се подсмихна.

— Значи имаме заместник главен прокурор, готов да се предаде на похитителите и един завеждащ специален агент, който иска да предаде мен на тях.

Срещали сме се с врага…

Той се обърна към прозореца и се замисли за Мелани, припомняйки си какво каза Джослин. Тя само седи със затворени очи. Не прави нищо. — Какво ли означава това, чудеше се той.

Тоби прекъсна размишленията на Потър.

— Ханди очаква хеликоптер след час и пет минути.

— Благодаря, Тоби — отвърна Потър.

Той погледна към скотобойната и си помисли: Един ключ, вълшебна сабя, пет камъка и гарван в клетка.

— Офицер.

Чарли Бъд се връщаше към фургона от собствената си кола, където току-що бе въвел на компютъра искане за справка в четири окръга. Единствените кражби днес бяха от магазин за хранителни стоки, бензиностанция и от една методистка църква. Плячката от тях изобщо не отговаряше на оръжията, телевизора и инструментите, които престъпниците бяха донесли със себе си.

— Ела насам, офицер — каза тихо мъжът.

О, господи. Какво пък сега?

Роланд Маркс се бе облегнал отстрани на продоволствена камионетка и пушеше цигара. Бъд си мислеше, че той е вече поне на десетина мили оттук, ала в очите му се четеше решителност и по всичко личеше, че няма намерение да си ходи.

— Днес ти присъства на оня малък фарс — заяви Маркс. Бъд беше в ъгъла на фургона, докато Потър му четеше конското евангелие. Бъд се огледа наоколо и после се приближи до мургавия мъж и застана встрани от дима. Не каза нищо.

— Обичам летните следобеди, капитане. Напомня ми на младежките години. Играех бейзбол всеки ден. А ти? Имаш вид на човек, който здравата може да тича.

— Не сте далече от истината. Лека атлетика. Най-вече бягане на четиристотин и осемстотин метра.

— Така. — Гласът на Маркс отново се сниши. — Ние двамата с тебе, ако можехме сега да си го позволим, щяхме да се развъртим и да им запеем друга песен. Но няма време за това.

Май изобщо не ставам за офицер, помисли си Бъд и за стотен път си припомни куршума, прекършил седемнайсетгодишната Сузан Филипс. Изведнъж той се задави и започна малко странно да кашля.

— Вижте, наистина съм много зает точно сега, сър. Трябва да…

— Отговори ми с „да“ или „не“. Не съзрях ли нещо в очите ти там, във фургона?

— Не знам какво имате предвид, сър.

— Наистина, може би това, което сторих, не е било правилно. Не разсъждавах твърде ясно. Но ти не беше напълно сигурен и в правотата на Потър. А и — не, почакай. Мисля, че ако се стигнеше до гласуване, повечето хора от онзи фургон щяха да бъдат на моя страна, а не на негова.

Бъд успя да събере смелост и каза:

— Това не е конкурс за популярност, сър.

— О, не, не е. Точно така. Става въпрос за това, дали тези момичета ще живеят, и мисля, че на Потър не му пука за тях.

— Нееее. Не е вярно. В никакъв случай. Той е много загрижен.

— Какво чета по лицето ти, офицер? Точно това, което видях и във фургона, нали? Ти си страшно уплашен за ония малки създания в скотобойната.

Нашата най-важна задача не е да изведем живи ония момичета…

Маркс продължи:

— Е, хайде, офицер. Признай си.

— Той е добър човек — рече Бъд.

— Знам, че е добър. Какво общо, по дяволите, има това с всичко останало?

— Той върши най-доброто…

— По никакъв начин — бавно каза Маркс, — няма да позволя ония момичета там да загинат. Което той всъщност е склонен да стори… И това те гризе през целия ден. Не съм ли прав?

— Ами…

Маркс пъхна ръка в джоба на сакото си и измъкна портфейл. Разтвори го. За миг Бъд си помисли, че той иска да покаже личната си служебна карта. Но това, което Бъд видя, бе е далеч по-голямо въздействие върху него. Три снимки в лъскави прозрачни калъфчета на млади момичета. Едното бе със сключени вежди и леко разкривени черти. Недъгавата дъщеря.

— Ти си баща на момичета, Бъд. Нали?

Капитанът преглътна и се опита да отклони погледа си от шестте тъмни очи. Не можеше.

— Просто си представи, че твоите малки дъщерички са там. А после си представи някой като Потър да казва: „По дяволите, и без тях може да минем“. Представи си това, капитане.

Бъд пое дълбоко въздух. И най-после успя да откъсне погледа си. Портфейлът бе затворен.

— Той трябва да бъде отстранен.

— Какво?

— Той подписва смъртните им присъди. Какво каза той за исканията на Ханди? Хайде, Бъд. Я отговори като офицер.

Той погледна в очите на Маркс и пренебрегвайки обидата, каза:

— Той рече, че Ханди няма да излезе оттам, освен с белезници или в найлонов чувал.

И че ако тези момичета е трябвало да умрат, те ще умрат.

— Нима можеш да приемеш това, офицер?

— Не е моя работа да казвам да или не.

— Значи „аз само изпълнявах заповеди“.

— Нещо такова.

Маркс изплю цигарата от устата си.

— За бога, капитане, ти можеш да заемеш една нравствена позиция, нали? Нима за теб не съществуват по-високи ценности от изпълняването на поръчки за един тлъст агент на ФБР?

Бъд каза вдървено:

— Той е старши офицер, федерален служител е и…

— Тогава се хвани здраво за тези думи, капитане — каза Маркс като някой надъхан евангелист. — Пъхни си ги под мишницата и ги покажи на погребенията на ония момичета. Надявам се, че с тях ще се чувстваш по-добре. — Той успя да стигне до душата на Бъд и сякаш се вкопчи там с нокти. — Вече има кръв от едно момиче по нашите ръце.

Той иска да каже, по твоите ръце.

Бъд вижда как Сузан Филипс пада на колене. От падането челюстта й се отпусна и за миг красивото й лице се разкриви. То стана пак хубаво, когато тя умря.

— Какво? — прошепна Бъд, втренчил поглед във фаровете на недалечните комбайни. — Какво искате? — Това прозвуча детински и го засрами, но той не можа да се овладее.

— Искам Потър вън от играта. Ти или аз, или някой от щата ще поеме преговорите и ще даде на ония гадини проклетия им хеликоптер в замяна срещу момичетата. Ще ги проследим, когато се приземят и ще ги гръмнем. Вече съм проверил. Можем да докараме хеликоптер тук след половин час, с монтирано самонасочващо устройство, което ще ги следи от разстояние сто мили. Изобщо няма да разберат, че сме по петите им.

— Но той казва, че Ханди е твърде опасен, за да бъде пуснат навън.

— Разбира се, че е опасен — рече Маркс. — Но щом веднъж излезе, той ще се изправи пред професионалисти. Мъже и жени, на които се плаща да поемат рискове. А не като тези момичета.

Маркс имаше малки очи и на Бъд му се стори, че всеки момент те ще се напълнят със сълзи. Помисли си за неговата дъщеря със забавено развитие, ту влизаща, ту излизаща от болници през целия си кратък живот.

Забеляза, че Маркс нищо не каза за ефекта от решението на Бъд върху кариерата му. Ако бе споменал, Бъд щеше да отговори уклончиво. Когато станеше дума за подобни евтини номера, младият капитан можеше да бъде упорит като магаре. В следващия миг смутено осъзна, че Маркс си бе направил добре сметката и съзнателно избягваше каквито и да е заплахи. Бъд разбра, че вече са го проснали на тепиха, с притиснати рамене, с втренчен поглед в тавана. Отброяването бе започнало.

О, господи.

— Но как можем да извадим Потър от играта?

Каза това, за да постави натясно Маркс, но разбира се, той се бе приготвил. В ръката му се появи малка черна кутийка. За един кратък абсурден миг Бъд си помисли, че е бомба. Той се взря в касетофона.

— Единственото, което искам от теб, е да го накараш да каже, че заложничките не са от значение.

— Искате да го запиша?

— Точно това.

— И… и после какво?

— Имам приятели в една радиостанция в Сейнт Луис. Те ще пуснат записа по време на новините. Потър ще трябва да се оттегли.

— Това би означавало край на кариерата му.

— И би могло да бъде и краят на моята, постъпвайки така. Но съм готов да я рискувам. За бога, та аз щях да се предам в замяна срещу тях. Доколкото виждаш. Потър не прави това.

— Просто не знам.

— Нека спасим ония девет клети момичета там вътре, капитане. Какво ще кажеш?

Маркс пъхна касетофончето в ръцете на нещастния Бъд. Офицерът погледна втренчено уреда, после го пъхна в джоба си и без да каже дума, се обърна. Единственият му опит да се възпротиви бе да продума:

— Не, грешите. Вътре има само осем души. Той изведе една навън. — Но Маркс бе твърде далече и не го чу.

4:10 следобед

Капитан Чарлс Р. Бъд бе застанал в един овраг недалече от командния фургон.

Той даваше нареждания, така бе наистина, но преди всичко се мъчеше да забрави за касетофона, когото чувстваше като хиляда фунта разтопен метал в страничния си джоб.

Ще обмисля това по-късно.

Сега трябва да си върша работата.

Фил Молто нагласяше масата за пресата: сгъваема маса от талашит, малка портативна пишеща машина, хартия и моливи. Бъд не разбираше много от журналистика, но предполагаше, че тази подредба ще бъде безполезна за днешните репортери, работещи с най-модерна техника. Дали изобщо можеха да пишат на машина тези приятни момчета и момичета? Приличаха на разглезени гимназисти.

Той обаче предполагаше, че настоящите приготовления бяха свързани не толкова с журналистика, колкото с политика. Откъде Потър знаеше как да се оправя с всички тия неща? Може би му бе помогнал животът в столицата. Нали там се занимаваха така или иначе с политика. Добросъвестният капитан се чувстваше съвсем неопитен.

А също и засрамен. Касетофонът сякаш се разтапяше в огнена пластмаса и се стичаше надолу по крака му.

Забрави за него! Остават петдесет минути до пет часа — петдесет минути до крайния фатален срок. На лицето му имаше безсмислена усмивка, но той не можеше да махне от ума си картината на падащото на земята младо момиче, загинало само на няколко ярда от него.

Той чувстваше някак си, че ще се лее още кръв. Маркс бе прав. Във фургона той бе на негова страна.

Четирийсет и пет минути…

— Добре — каза той на своя лейтенант. — Мисля, че това е достатъчно. Ти ще ги следиш, Фил. Да си седят по местата. Могат малко да се поразходят зад линията и да си водят бележки, за каквото си искат…

Дали това е правилно, мислеше си той. Какво ли би казал Потър?

— … Но ги екипирай с бронежилетки и гледай да си навеждат главите.

Мълчаливият Фил Молто кимна.

Първата кола пристигна след минута, с двама мъже. Те слязоха, размахаха журналистическите си удостоверения и жадно се огледаха наоколо. По-възрастният от тях каза:

— Аз съм Джо Силбърт, телевизионен канал на Канзас Сити. Това е Тел Бигинс.

Бъд го досмеша от облеклото им — тъмни костюми, които не им стояха много добре и черни маратонки. Представи си ги как тичат по коридора на телевизионна станция, крещейки: „Специална новина, специална новина!“ докато след тях хвърчат листове.

Силбърт погледна масата за пресата и се разсмя. Бъд представи себе си и Молто и каза:

— Това е най-доброто, което можахме да направим.

— Чудесно е, капитане. Надявам се само да нямате нищо против, ако използваме собствените си каменни плочи за писане.

Бигинс сложи голям портативен компютър на масата.

— Стига да виждаме какво пишете, преди да го изпратите. — Защото така го бе инструктирал Потър.

Бигинс огледа любопитно пишещата машина.

— Какво всъщност е това?

Мъжете се засмяха Бъд им каза основните изисквания. Къде могат да ходят и къде не.

— Имаме двама полицаи, с които можете да говорите, ако поискате Фил ще ги изпрати тук.

— От спасителния отряд ли?

— Не. Те са от взвод К., ей там на шосето.

— Можем ли да поговорим с момчета от спасителния екип?

Когато Бъд се усмихна, Силбърт също се ухили, малко заговорнически, разбирайки, че няма да подмами капитана да сбърка по въпроса дали има или няма спасителен отряд на местопроизшествието. Бъд си помисли, че може пък наистина да притежава необходимите качества за офицер.

— По някое време ще поискаме да поговорим с Потър — промърмори Силбърт. — Дали той смята да ни избягва, а?

— Ще го уведомя, че сте тук — бодро каза Бъд, самото въплъщение на безпристрастен служител на реда. — Междувременно Фил ще ви даде някои сведения. Той има досиетата на бегълците и техни снимки. И ще ви снабди с бронежилетки. О, и предполагам, че може да поискате да зададете на някои полицаи въпроси от емоционално естество. Как се чувстват при подобна обсада. Неща от този род.

Лицата на репортерите бяха като замръзнали, но Бъд отново се запита дали не му се присмиват. Силбърт рече:

— Всъщност ние се интересуваме предимно от заложничките. Има ли някой тук, с когото можем да поговорим за тях?

— Задачата ми е да уредя маса за пресата. Агент Потър ще намине да ви даде информацията, която смята за нужно да имате. — Дали го казах правилно, чудеше се Бъд. — Сега имам други задължения, затова ви оставям на спокойствие.

— Но аз няма да имам такова — рече Молто и се ухили.

— Сигурен съм, че няма да имаш, офицер. — Компютърът започна да бръмчи.

Какво бе подушила Мелани във въздуха на кланицата, какво я бе откъснало от музикалната стая? Мирис на тиня, риба, вода, дизелово гориво, метан, гниещи листа, мокра дървесна кора.

Реката.

Полъхът бе достатъчно силен, за да разлюлее лампата. Това й подсказа, че някъде в дъното на скотобойната имаше отворена врата. Хрумна й, че може би Дьо л’Епе вече е изпратил своите хора около сградата да търсят места, откъдето момичетата могат да избягат. Навярно някои от тях вече си проправяха път насам, за да ги спасят.

Тя се помъчи да си припомни пристигането им в скотобойната днес. Спомни си, че видя групи дървета от двете страни на сградата, разкалян склон надолу към реката, която блестеше сива и студена под облачното небе, потъмнели дървени колове, с петна от катран и креозот, опасно наклонен над водата пристан, поклащащи се разядени автомобилни гуми, използвани за буфери на кораби.

Гумите… Ето какво й бе дало идеята. Когато бе малка, всяко лято рано вечер двамата с Дани изтичваха от фермата надолу към Севърсън Корнър, пробягваха през тракторните коловози и ивица неприбрано жито надолу към езерото. То бе почти един акър, заобиколено от върби, треви и тръстики. Мелани тичаше бързо като канзаския вятър, за да бъде първа на възвишението, издигащо се над езерото, откъдето тя скокваше, грабваше люлеещата се над водата автомобилна гума и се понасяше по огледалната повърхност.

После я пускаше и се премяташе във водата, отразяваща небето и облаците над нея.

Двамата с брат си прекарваха дълги часове на езерото — дори сега тя винаги си представяше онази гладка като стъкло вода, щом излезеше навън в топла лятна вечер. Дани на два пъти я бе учил да плува. Първия път беше на шестгодишна възраст и тогава той я бе държал за ръце във водата на спокойното, но дълбоко езеро. Втория път бе далеч по-трудно — след като тя загуби слуха си и започна да се бои от толкова много неща. Тогава бе на дванайсет години. Но високото русокосо момче, пет години по-голямо, не й позволи повече да клинчи от плуването и използвайки жестовия език, който единствено той от семейство Чаръл бе научил, я убеди да се пусне от старата гума „Гудиър“. И той спокойно плуваше изправен до нея, като я насърчаваше и не й позволяваше да изпада в паника, докато най-после тя си припомни загребванията, които бе научила преди.

Плуването. Първото нещо, което й бе възвърнало малко самоувереността след потъването й в глухотата.

Благодаря ти, Дани, мислеше си тя. За тогава и за сега. Защото тя вярваше, че точно този спомен ще спаси поне някои, ако не всички, от нейните ученички.

Тук реката беше широка. По повърхността имаше вълни и течението бе бързо, но тя се сети за заплетени клони и боклуци, насъбрани от водата до паднало дърво, което лежеше във водата може би на стотина фута надолу по течението. Мелани си представи как момичетата се придвижват безшумно през задните коридори на скотобойната, през пристана, към водата, как се носят по течението към дървото и после се покатерват по него през клоните. Как бягат към безопасността…

„Никога не подценявай водните басейни — казваше й Дани. — Дори и спокойните води могат да бъдат опасни“.

Е, река Арканзас не беше от спокойните. Дали ще могат да се справят? Дона Харстрон можеше да плува. Кийли и Шанън — нали са като супергероите — плуваха като риби. (Мелани си представи как стегнатото тяло на Кийли прави красиви скокове от трамплина, докато грациозната Шанън с отмерени движения завършва плувната си обиколка). Близначките обичаха да си играят във водата. Но те не можеха да плуват. Бевърли знаеше как, но не беше в състояние да плува заради астмата. На Мелани не й бе известно за хубавата Емили; момичето отказваше да си потопи главата във водата и винаги стоеше в плиткия край на басейна, когато ходеха на плуване.

Ще трябва да намери нещо за ония, които не могат да плуват, нещо като кану или шамандура. Но какво?

И как да ги закарам до задната страна на скотобойната?

Тя си помисли за Дани. Но Дани го нямаше тук, за да й помогне. Започна да я пронизва паника.

Дьо л’Епе?

Тя му изпращаше мислите си, но той можеше само да шепне успокоително, че полицаи ще намерят момичетата, които избягат през реката. (Там ще има полицаи, нали? Да, тя трябва да повярва, че ще има).

Дрън-дрън, мисли си Мелани. Съвсем сама съм.

В този миг изведнъж миризмата се променя.

Тя отваря очи и се оказва очи в очи с Брут, само на няколко фута от нея. Вече не й мирише на река, а по-скоро на месо, лош дъх и на пот. Той е толкова наблизо, че тя с ужас вижда — петната по врата му, които тя мислеше за лунички — всъщност навярно са от кръвта на жената с чантичката, жената, която той уби днес преди обяд. Мелани се отдръпва отвратена.

— Стой мирно, госпожице — каза Ханди.

Мелани отново се почуди. Защо така добре го разбирам? Стой мирно. Една фраза, която е почти невъзможно да се прочете по устните, но въпреки това бе сигурна, че именно това й каза. Брут хвана ръцете й. Тя се опита да се съпротивлява, но не успя.

— Ти седеше тук със затворени очи… мърдаше ръце като лапи на простреляна мечка. Сама ли си говориш? Това ли правиш?

В ъгъла имаше някакво движение. Кийли бе седнала и го гледаше втренчено. На лицето й имаше мрачен израз като на зрял човек. Тя бе стиснала решително челюст. „Аз съм Джубилий!“ — направи знак Кийли. Любимият й герой от комиксите „Хората Хикс“. „Ще го убия!“ Мелани не посмя да й отговори със знаци, но с поглед замоли момичето да седи мирно.

Брут погледна малкото момиче, разсмя се и отиде в главното помещение, давайки знак на Глигана да дойде с него. Когато се върна, носеше голяма туба с бензин.

Лицето на Кийли замръзна, втренчвайки се в червената туба.

— Никоя да не мърда. — Брут гледаше Мелани в очите, когато каза това. После остави тежка метална кутия, нещо като малка вана, върху един рафт над момичетата и изля бензина в нея. Мелани усети тупването, когато той запокити бензиновата туба в ъгъла на стаята. После завърза жица за ръба на кутията и я прекара до другата стая. Зловещи сенки затанцуваха по пода и стените, защото светлината от другата стая започна да става все по-ярка и изведнъж Брут се появи, поклащайки още една от лампите. Той й свали защитната мрежа и закрепи откритата арматура с крушката върху един болт на пода, точно под кутията с бензина.

Глигана одобрително наблюдаваше това творение.

Кийли се приближи към Брут.

— Не — даде й знак Мелани. — Върни се!

Брут изведнъж застана на колене и стисна Кийли за раменете. Приближи лицето й на няколко инча от своето и бавно каза:

— Ето така, малко пиленце… разни бели от вас… или някой се опита да ви спаси, ще дръпна тая жица и ще ви запаля.

Той силно я блъсна и Кийли падна върху един от улеите за кръвта на пода.

— Коя да си избера? — Брут попита Глигана. Дебелият мъж ги огледа. Очите му най-дълго се спряха на Емили, на плоските й гърди, белите й чорапи, черните й обувки с каишки.

Глигана посочи Шанън.

— … ме ритна. Вземи нея, старче.

Брут погледна надолу към момичето, което отметна дългата си тъмна коса. Подобно на Кийли, Шанън отвърна дръзко на погледа. Но само след миг тя сведе очи, изпълнени със сълзи. И Мелани успя да види истинската разлика между двете момичета. Шанън Бойл бе страхотна артистка, но тя не бе Джубилий или някакъв друг герой. Тя просто беше едно осемгодишно палаво момиче, уплашено до смърт.

— Значи можеш да риташ, а? — рече Брут. — Добре, да тръгваме. Двамата я изведоха от стаята.

Какво ли смятаха да правят с нея? Да я освободят, както Джослин? О, моля ви… Мелани се спусна към вратата на касапницата — докъдето смееше. Тя надникна навън и видя Шанън до мръсния прозорец при входа на скотобойната. Брут извади пистолета от задния си джоб. Допря дулото до главата на момичето. Не! О, не…

Мелани понечи да се втурне. Топчестата глава на Глигана се завъртя бързо към нея и той вдигна пушката. Тя се смъкна на студения под и безпомощно впи поглед в своята ученичка. Шанън затвори очи и обгърна с пръсти синьо-розовата гривничка, изплетена от конци, която си бе завързала на китката преди месец. Бе обещала да направи подобна и на нея, припомни си сега Мелани, сподавяйки сълзите си, но все не можеше да се накани.

Анджи Окапело се спря по пътя към фургона, връщайки се от тиловата зона.

— Ей, капитане.

Ако вече не го знаеше със сигурност, Марли Бъд никога не би предположил, че тя е федерален агент.

— Здрасти — рече той.

Тя закрачи редом до него.

— Много ли си работила с Артър? — изведнъж попита той смутено. Просто за да води някакъв разговор.

— При около трийсет или четирийсет инцидента. Може и да са повече.

— Охо, значи трябва да си започнала много млада.

— Аз съм по-стара, отколкото изглеждам.

Според него думата „по-стара“ изобщо не й прилягаше.

— Това не е ухажване — аз съм женен — Бъд несръчно вдигна блестящата си халка. — Но не си ли работила като модел? Питам само защото Мег, това е жена ми, получава разни списания. Нали ги знаеш, от рода на „Вог“ и „Харпърс Базар“. Помислих си, да не би да съм те виждал в някоя реклама?

— Възможно е. Карала съм курсове за рекламни снимки. Беше преди няколко години. Като студентка. — Тя се засмя. — По някаква причина обикновено ме определяха за булка. Не ме питай защо.

— Имаш хубава коса за було — предположи Бъд и веднага се изчерви, тъй като забележката прозвуча като ухажване.

— И съм участвала в един филм.

— Без майтап?

— Дублирах Изабела Роселини. Стоях вън на снега за далечните кадри.

— Мислех си, че, приличаш на нея. — Но Бъд изрече това неловко, защото нямаше представа коя е тази актриса и се надяваше, че не е някоя неизвестна, която никога не се е появявала в прожектиран в Америка филм.

— Самият ти си нещо като знаменитост, нали? — попита тя.

— Аз ли? — Бъд се засмя.

— Говори се, че си се издигнал много бързо.

— Така ли?

— Ами, имаш чин капитан, а си много млад.

— Аз съм по-стар, отколкото изглеждам — пошегува се той. — И във всеки случай, ще бъда доста по-стар, преди да свърши днешният ден. — Той погледна часовника си. — Трябва да влизам вътре. Няма много време преди първия краен срок. Как съумяваш да останеш спокойна?

— Въпрос на тренинг. Ами ти самият? Какво ще кажеш за онова лудо преследване, когато си гонил някакъв сексманиак в Хамилтън?

— Откъде пък си чула за това? — разсмя се Бъд. Беше преди две години. Караше със сто и двайсет мили. По черен път. — Не съм предполагал, че моите, ами, подвизи могат да достигнат до полицейските списания.

— Човек дочува разни неща. Във всеки случай, за някои хора.

Кафявите й очи се впиха в тези на Бъд, които бяха зелени, изключително смутени и ставащи все по-озадачени. Той потърка бузата си с лявата си ръка, просто за да й покаже отново своята халка, после си помисли: „Ей, я се съвземи. Ти да не си помисли, че тя те сваля? Не е възможно. Просто се прави на учтива с местен селяндур“.

— По-добре да видя дали Артър няма нужда от нещо — рече Бъд.

Кой знае защо, той протегна ръка към нея. Искаше му се да не го бе направил, но ръката му бе там и Анджи я пое с двете си длани, стисна я силно, застанала близо до него. Той подуши парфюм. Струваше му се съвсем противоестествено, агентите на ФБР да употребяват парфюм.

— Наистина се радвам, че работим заедно, Чарли. — Тя му хвърли ослепителна усмивка, подобна, на която не бе виждал от години — всъщност, откакто Мег го бе стрелнала на бала в гимназията с една от онези предизвикателни усмивки, на каквито не бе предполагал, че е способна председателката на младежката методистка група.

4:40 следобед

— Девет минути до крайния срок — подвикна Тоби.

Потър кимна. Той натисна бутона на телефона. Ханди отговори с думите:

— Избрал съм следващата малка птичка. Арт.

Отклонявай темата за заложниците; внушавай му, че те не са ценни. Потър каза:

— Лу, работим по въпроса с хеликоптера. Не е чак толкова лесно да се уреди.

— Тази тук е малко по-издръжлива, наистина, Арт. Дебелата плачеше ли, плачеше. Много ми досаждаше. Тази пуска по някоя сълза, но е същински войник. Дори има идиотска татуировка на ръката си.

Трябва да споделиш някои наблюдения. Покажи му, че си загрижен, разбери нещо за него.

— По гласа ти изглежда, че си уморен, Лу.

— Не и аз. Тип-топ съм.

— Така ли? Бих предположил, че не си спал цяла нощ, планирайки голямото си бягство.

— Не, поспах си цели осем часа. Освен това кръвта ти най-добре се раздвижва, като вдигнеш малко джабола. — Всъщност по гласа му не личеше изобщо да е уморен. Изглеждаше спокоен и безгрижен. Потър кимна към Лебоу, но офицерът вече пишеше.

— Затова казвай. Какво толкова му е трудното на един хеликоптер. Арт?

Потър нагласи бинокъла през прозореца към момичето с кестенява коса и дълго лице. Той вече бе запомнил имената и физиономиите. Закрил микрофона с ръка, той каза на Анджи:

— Това е Шанън Бойл. Кажи ми за нея. — После продължи по телефона — Ще ти обясня защо е толкова трудно, Лу — отсече Потър. — Хеликоптерите не растат по дърветата и не са безплатни.

Да не си се загрижил за шибаните пари точно в тоя момент?

— Майната ти, имаш всички пари, които ти трябват. Нали вие, задници такива, крадете от нас, данъкоплатците.

— Ти да не си данъкоплатец, Лу?

— Вече не купуваме ядрени бомби, затова можете да се охарчите малко за един хеликоптер и да спасите няколко души.

Анджи го потупа по рамото.

— Почакай за секунда, Лу. Точно сега съобщават за този хеликоптер.

— Тя е на осем години — прошепна Анджи, — с предречена глухота. Не може да става дума за четене по устни. Има своя собствена индивидуалност. Много независима. Участвала е в протести, с цел да бъдат назначени глухи директори на училищата за глухонеми в Канзас и Мисури. Подписала петицията да се увеличат глухите преподаватели в „Лорънт Кларк“ и нейният подпис е бил най-големият на листа. Участва в сбивания в училище и обикновено печели.

Потър кимна. Значи ако могат да му отвлекат достатъчно вниманието и ако има удобен случай, момичето би могло да побегне на свобода.

Или да използва тази възможност, за да нападне Ханди и в този момент да бъде убито.

Той включи отново телефона. Гласът му прозвуча раздразнено:

— Виж какво, Лу. Тъкмо говорихме за едно малко забавяне. Нищо повече. Ти искаш голяма машина. Е, имаме двуместни колкото щеш. Но големите трудно се намират.

— Това ли ти е шибаният проблем? Пускам куршум в малката Ани-Дани тука, чакай да погледна, петнайсет минути по моя часовник.

Обикновено заложниците се омаловажават.

А понякога трябва просто да умоляваш.

— Казва се Шанън, Лу. Е, хайде. Тя е само на осем години.

— Шанън — замислено рече Ханди. — Ти като че ли не схващаш, Арт. Мъчиш се да ме разчувстваш за някакво бедно хлапе, дето си има име. Шанън, Шанън, Шанън. Това са твоите правила, нали, Арт? Написани са във феберейския ти наръчник, а?

Всъщност на страница 45.

— Но виждаш ли, правилата ти не важат за някой като мене. Колкото повече ги опознавам, толкова повече ми се ще да ги убия.

Тръгни по тази тънка нишка. Сгълчи, притисни, пусни хапливи забележки. Той ще отстъпи, ако улучиш точното съотношение. Артър Потър обмисля това, но ръката му сякаш се е парализирала върху слушалката, докато весело казва:

— Струва ми се, че това е вятър и мъгла, Лу. Мисля, че ти просто си играеш с нас.

— Твоя си работа.

Тонът на агента малко се изостри:

— Омръзна ми тая идиотщина. Мъчим се да се сработим с теб.

— Не, ти искаш да ме застреляш. Защо не ти стиска да го признаеш? Ако ти ми беше на мушка, щях да те поваля като някой шибан елен.

— Не, аз не искам да те застрелям, Лу. Не искам никой да умира. Имаме много проблеми от техническо естество. Приземяването тук е истинска беля. Полето отпред е пълно с ония стари колове от кошарите за добитъка. И навсякъде има дървета. Върху покрива не може да кацне хеликоптер заради тежестта. Ние…

— Значи имате планове на сградата, а?

Преговаряй от позиция на силата — напомняй на похитителите, че винаги има тактическо разрешение като едно наум (можем да нахлуем през вратата веднага щом поискаме и да ви свалим на място, не забравяй, ние сме много повече от вас). Потър се засмя и каза:

— Разбира се, че имаме. Разполагаме с карти, схеми и планове, както и с цветни фотографии. Там страшно хитро си се прикрил, Лу. Не е за чудене, нали?

Тишина.

Да не би да съм отишъл твърде далече?

Не, струва ми се, не. Той ще се разсмее и ще се държи невъзмутимо.

Последва лек смях.

— Вие, момчета, май доста се изсилвате.

— А полето откъм юг — продължи Потър, сякаш Ханди не бе казал нищо, — погледни го. Цялото е в дерета и хълмчета. Ще бъде доста опасно да се приземи осем местен хеликоптер. И този вятър… той е наистина проблем. Нашият авиационен консултант не знае какво да прави с него.

Бъд сбърчи чело, изричайки само с устни: „Авиационен консултант?“

Потър сви рамене, току-що съчинил тази длъжност. Той посочи към таблото „Заблуждения“ и Бъд го записа там с въздишка.

Сребристи инструменти, опаковани в пластмаса, нови.

На Потър страшно му се искаше да попита с каква цел са те. Но естествено, не можеше. Беше изключително важно Ханди да не разбере кои подробности са им известни за вътрешното положение. Имаше и нещо още по-съществено: ако Ханди заподозреше, че освободените заложнички дават на Потър ценна информация, той щеше да се замисли дали да пусне други.

— Арт — изрече злобно Ханди, — повтарям ти, проблемът си е ваш. — Но сега той не говореше толкова пренебрежително и поне някаква част от него изглежда осъзна, че това бе станало негов проблем.

— Хайде, Лу. Става дума наистина за практически неща. Аз не споря за хеликоптера. Казвам ти, че имаме затруднения в намирането на такъв и че не съм сигурен къде можем да го приземим. Ако имаш някакви идеи, ще се радвам да ги чуя.

Стратегията при преговори със заложници изисква от посредника да избягва да предлага разрешения на проблемите. Прехвърли тази тежест върху похитителя. Поддържай го в състояние на търсене на изход, на неувереност.

Последва възмутена въздишка.

— Майната ти.

Дали ще затвори?

Най-сетне Ханди каза:

— Какво ще речеш за едно хидропланче? Може да се уреди, нали?

Никога не се съгласявай твърде бързо.

— Хидроплан ли? — рече Потър след момент. — Не знам. Трябва да проверим. Искаш да кажеш, да кацне в реката.

— Разбира се, че това искам да кажа. Как иначе смяташ, да кацне в някой идиотски клозет ли?

— Ще видя. Ако има закътано заливче, може да се уреди. Но ще трябва да ни дадеш повече време.

Нямате повече време.

— Вече нямате време.

— Не. Лу. Хидропланът е страхотна идея. Ще се заема с това веднага. Но нека да си откупя малко време. Кажи ми какво искаш.

— Един шибан хеликоптер.

— И ще го имаш. Може само да отнеме повече време, отколкото предполагахме. Кажи нещо друго. Какво ти се иска? Не можеш ли да се сетиш за нещо, което много желаеш?

Пауза. Потър си помисли: оръжия, порнографски видеокасети и видео, приятел, измъкнат от затвора, пари, алкохол…

— Да, искам нещо, Арт.

— Какво?

— Да ми разкажеш за себе си.

Ни в клин, ни в ръкав.

Потър погледна намръщената Анджи. Тя поклати предпазливо глава.

— Какво?

— Ти ме попита какво искам. Искам да ми разкажеш за себе си.

Винаги искаш похитителят да любопитства за посредника, но обикновено са нужни часове, ако не и дни, за да се установи някаква сериозна връзка. Вече втори път само за няколко часа Ханди проявяваше интерес към Потър и на агента изобщо не бе известно някой похитител да е задавал така директно подобен въпрос. Потър знаеше, че в случая стъпва на опасна почва. Той можеше или да подобри връзката между двамата, или да забие клин между тях, като не реагира по начина, който Ханди очаква.

Бъди бдителен…

— Какво желаеш да узнаеш?

— Всичко, което ти се ще да ми кажеш.

— Е, няма нищо особено интересно. Аз съм просто държавен служител. — Главата му изведнъж сякаш се изпразни.

— Давай, Арт. Говори ми.

И тогава, сякаш някаква лампа бе щракнала, на Артър Потър му се прииска да изтърси всяка подробност от живота си, да разкаже за самотата си, за мъката си… Искаше му се Лу Ханди да узнае за него.

— Ами, аз съм вдовец. Жена ми почина преди тринайсет години и днес е годишнината от сватбата ни.

Той си спомни казаното от Дебоу за омразата между Ханди и бившата му жена; обърна се към разузнавателния офицер, който вече бе извикал на монитора част от досието на Ханди. Престъпникът се оженил двайсетгодишен и две години бил семеен. Жена му бе завела дело за развод заради прояви на жестокост и той бил задържан, защото много пъти я пребивал. Веднага след това той се впуснал в необуздани обири. Потър съжали, че е повдигнал темата женитба, но когато Ханди го попита какво е станало с жена му, в тона му звучеше искрено любопитство.

— Беше болна от рак. Умря два месеца след като разбрахме за болестта.

— Никога не съм се женил, Арт. Не може една жена да ме води за носа. Безгрижна душа съм, вървя натам, накъдето ме теглят сърцето и патката. Не си ли се женил пак?

— Не, никога.

— Ами какво правиш, когато ти се дощява някое маце?

— Работата ме ангажира напълно, Лу.

— Значи си харесваш работата, а? Откога се занимаваш с това?

— Работил съм в Бюрото през целия си съзнателен живот.

— През целия си съзнателен живот ли?

Боже мой, помисли си насмешливо Потър, та той ме имитира? Случайно? Или просто си играе с мене?

— С друго не съм се занимавал. Често съм зает по осемнайсет часа на ден.

— Как си се захванал с тая идиотска работа?

— Просто така се случи. Исках да съм агент, изглеждаше ми вълнуващо. Бях доста добър детектив, но мисля, че бях прекалено отстъпчив. Винаги виждах и едната, и другата страна на проблема.

— О, да — рече сериозно Ханди, — това пречи за издигането към върховете. Не знаеш ли, че мошениците плуват най-бързо?

— Това е самата божа истина, Лу.

— Сигурно с доста чалнати образи си се срещал.

— О, без да се имат предвид присъстващите в момента, естествено.

Отсреща не последва смях. Само тишина. Потър се обезпокои, че шегата се е оказала плоска и че Ханди е доловил сарказма в гласа му и се е засегнал. Нещо го подтикваше да се извини.

Но Ханди отвърна само:

— Разкажи за някой от тях.

Анджи пак се бе намръщила. Потър не й обърна внимание.

— Ами, веднъж бях на една обсада при западногерманското посолство във Вашингтон преди около петнайсет години. Говорих непрекъснато цели осемнайсет часа. — Той се засмя. — Пращах сума агенти да притичват до библиотеката и да ми търсят книги по политическа философия. Хегел, Кант. Ницше… Накрая трябваше да ми носят и „Клифс Ноутс^[7]“. Бях се настанил на задната седалка на една цивилна кола и говорех по подвижен жичен телефон с онзи маниак, който си бе въобразил, че е Хитлер. Искаше да ми диктува нова версия на „Майн кампф“. Все още не мога да си представя за какво сме говорили през цялото това време.

Всъщност човекът не бе казал, че е Хитлер, но Потър изведнъж реши да преувеличи, с цел да развесели Ханди.

— Звучи ми като някаква комедия.

— Той беше забавен. Но трябва да кажа, че от автомата му хич не ми беше до смях.

— Ти да не си психоаналитик?

— Не. Просто човек, който обича да говори.

— Сигурно имаш доста добро его.

— Его?

— Ами да. Трябва да слушаш някой като моя милост да ти казва: „Ти, гадно лайно, ще ти видя сметката при първа възможност“. А после въпреки това да го питаш дали иска диетична кола или изстуден чай към хамбургерите си.

— Искаш ли лимон с тоя чай, Лу?

— Хм. Само с това ли се занимаваш?

— Е, също и преподавам. Във военната полицейска школа във форт Маклелан. В Алабама. Освен това завеждам обучението за инциденти със заложници и обсади в Куонтико към отдел на ФБР за специални операции и проучвания.

Сега Лебоу хвърли неспокоен поглед към Потър. Той никога не бе чувал колегата си да издава толкова много лична информация.

Бавно и тихо Ханди рече:

— Я ми кажи нещо, Арт. Ти вършил ли си през живота си някакво зло?

— Зло?

— Истинско зло.

— Предполагам, да.

— Имал ли си намерение да го направиш?

— Да съм имал намерение?

— Ти не ме ли слушаш? — Стана сприхав. При прекалено често повтаряне похитителят може да се настрои враждебно.

— Ами, нещата, които съм вършил, не са чак толкова преднамерени, струва ми се. Едно от лошите неща е, че не прекарвах достатъчно време с жена си. После тя умря, твърде бързо, както ти казах, и тогава разбрах колко много съм имал да й говоря.

— Не струва — подигравателно изсъска Ханди. — Това не е зло. Не разбираш за какво говоря.

Потър се почувства дълбоко засегнат от критиката. Искаше му се да извика: „Разбирам! И наистина чувствам, че съм извършил някакво непоправимо зло“.

Ханди продължи:

— Искам да кажа да убиеш някого, да съсипеш нечий живот, оставяйки вдовец или вдовица, сираци, които да растат сами. Някаква злина.

— Никога не съм убивал човек, Лу. Не директно.

Тоби го гледаше. Анджи му надраска бележка: „Прекалено много се разкриваш, Потър“.

Той не им обърна внимание, изтри потта от челото си, все така втренчил поглед в скотобойната.

— Но заради мен са умирали хора. От немарливост. От грешки. Понякога заради някаква цел. Двамата с тебе, Лу, действаме от противоположните страни на едно и също нещо. — Чувстваше непреодолим стремеж да бъде разбран. — Но знаеш ли…

— Хич не се измъквай, Арт. Я ми кажи, не те ли притесняват някои от нещата, дето си ги направил?

— Ами… не знам.

— А ония умрелите, дето ми разправяше?

Не бързай, каза си Потър. Какво ли има предвид?

Нищичко не схващам. Кой може да знае?

— Е, Арт, кои са били те? Заложници, дето не си успял да спасиш? Изпратени от тебе полицаи, когато не е трябвало?

— Да, точно в такива случаи.

А също и похитители. Макар че не го споменава. Острела, спомня си той, вижда дългото й красиво лице. Тъмни вежди, пълни устни. Неговата Острела.

— И това те безпокои, а?

— Да ме безпокои ли? Разбира се.

— Гледай ти — Ханди изглежда се подсмиваше. Потър отново усети жегването. — Знаеш ли, Арт, така и очаквах. Ти никога не си извършвал зло и ние двамата с тебе го знаем. Да вземем например ония двамата в кадилака сутринта, дето ги убих. Между другото, казваха се Рут и Ханк. Знаеш ли защо ги убих?

— Защо, Лу?

— По същата причина, заради която ще сложа това малко момиче — Шанън — на прозореца след една-две минути и ще я застрелям в главата отзад.

Дори невъзмутимият Хенри Лебоу се разшава. Франсес Уайтинг закри лице с изящните си ръце.

— Защо така? — попита спокойно Потър.

— Защото не получих това, което ми се полагаше! Ясно и просто. Днес сутринта, в оная нива, ония видяха сметката на моята кола, блъснаха се право в нея. И когато отидох да взема тяхната, те се опитаха да се измъкнат.

Потър бе чел рапорта от канзаската щатска полиция. По всичко изглеждаше, че колата на Ханди не е спряла на знака „стоп“ и е била ударена от кадилака, който е бил с предимство. Потър не спомена този факт.

— Честно е, нали? Какво по-ясно от това? Ония трябваше да умрат и щеше да е още по-болезнено, ако имах повече време. Те не ми дадоха това, което ми се полагаше.

Каква ледена логика.

Потър си напомни: никакви оценки. Но и не бива да се одобрява деянието му. Посредниците са неутрални. (И сърцето му се сви, задето всъщност не почувства възмущението, което трябваше да усети. За това, че една малка частица от него предполагаше, че думите на Ханди са почти логични).

— Виж какво, Арт, това хич не го проумявам. Когато убия човек по някаква причина, наричат ме лош. Когато едно ченге направи същото, дават му заплата и го наричат добър. Защо някои причини да са добри, а други не? Убиваш тогава, когато хората не правят каквото се иска от тях. Убиваш слабите, защото те ще те повлекат надолу. Какво лошо има в това?

Хенри Лебоу печаташе спокойно бележките си. Тоби Гелър гледаше внимателно своите монитори и скали. Чарли Бъд седеше в ъгъла, впил очи в пода. Анджи бе до него и слушаше внимателно. Офицер Франсес Уайтинг бе застанала в ъгъла и неловко държеше чаша кафе, за което бе изгубила всякакво желание; полицейската работа в Хебрън. Канзас, ме бе свързана с такива като Лу Ханди.

Чу се смях от микрофона. Той попита:

— Признай си, Арт… Не ти ли се е искало някога да го направиш? Да убиеш някого от злина?

— Не, не ми се е искало.

— Наистина ли? — Той бе скептичен. — Интересно…

Настана тишина. По лицето на Потър потече струйка пот и той избърса челото си.

Ханди попита:

— Значи ти приличаш на оня тип от стария филм за ФБР, Ефрам Зимбалист?

— Никак. Съвсем обикновен съм. Аз съм просто скромен полицай. Ям твърде много картофи…

— Пържени — спомни си Ханди.

— Всъщност обичам ги най-много във вид на пюре. Залети със сос.

Тоби прошепна нещо на Бъд, който написа на лист хартия: „Крайния срок“.

Потър хвърли поглед към часовника. Той каза по телефона:

— Много си падам по спортните сака. Любимите ми са от туид. Или камилска вълна. Но в Бюрото трябва да носим костюми.

— Костюми, а? Те май доста прикриват тлъстините. Почакай за секунда, Арт.

Потър прекъсна излиянията си и насочи своята „Лайка“ към прозореца на фабриката. Цевта на пистолет се появи до главата на Шанън, покрита с дългата й кестенява коса, сега разрошена.

— Това копеле — прошепна Бъд. — Горкото момиче е в ужас.

Франсес се надвеси напред.

— О, не. Божичко…

Потър натисна няколко копчета:

— Дийн?

— Да, сър — отвърна Стилуел.

— Може ли някой от твоите снайперисти да се прицели? Пауза.

— Невъзможно. Вижда се само цев. Той е зад момичето. Може да се изпрати изстрел само в рамката на прозореца.

Ханди попита:

— Ей, Арт, наистина ли никога не си убивал човек?

Лебоу вдигна намръщено очи. Но Потър все пак отговори:

— Не, никога.

Той пъхна ръце дълбоко в джобовете си. Бъд започна да крачи. Беше много нервиращо.

— Стрелял ли си изобщо някога?

— Разбира се. На полигона в Куонтико. Доставяше ми удоволствие.

— Така ли? Знаеш ли, ако ти е харесвало да стреляш, може би ще ти хареса да застреляш някого. Да го убиеш.

— Гадно копеле — промърмори Бъд.

Потър махна на капитана да мълчи.

— Знаеш ли какво, Арт?

— Какво?

— Бива си те. Сериозно го казвам.

Потър почувства приятния изблик от одобрението на мъжа.

Добър съм, помисли си той. Знаеше, че това е усещането за съпричастие, което имаше огромно значение в неговата работа. Не стратегията, не думите, не предвижданията или разузнаването. Това е нещо, което не мога да го преподавам в курсовете за подготовка. Винаги съм бил добър, размишляваше той. Но когато ти умря, Мариан, станах страхотен. Нямаше на кого да отдам сърцето си и затова започнах да се раздавам на хора като Луис Ханди.

И на Острела…

Терористична акция във Вашингтон. Естонката, руса и великолепна, бе излязла от съветското посолство след двайсет и четири часа преговори с Потър. Дванайсет заложници бяха освободени, имаше още четирима вътре. Накрая тя се предаде, излезе не с протегнати ръце, бе ги сложила върху главата си — нарушавайки правилата на предаването. Но Потър знаеше, че тя е в безопасност. Познаваше я толкова добре, както и Мариан. Той излезе без предпазни мерки от барикадата и тръгна към нея, за да я поздрави, да я прегърне, да се увери, когато я арестуват, че белезниците не са затегнати твърде силно и че ще прочетат правата й на нейния роден език. И той трябваше да понесе обилната струя нейна кръв от снайпериста, застрелял я в главата, когато тя измъкна скрития пистолет изпод яката си и го насочи право към лицето на Потър. (А неговата реакция? Да й изкрещи: „Залегни!“ И да я обгърне с ръце, защитавайки своята нова любов, когато късове от скалпа й се пръснаха върху кожата му).

Искал ли си някога да извършиш някакво зло?

Бъди…

Да, Лу, искал съм. Ако трябва да знаеш.

… бдителен.

Потър не бе в състояние да каже нищо за момент, боейки се да не обиди Ханди, боейки се той да не затвори телефона. Страхуваше се от това почти толкова, колкото и че Ханди може да убие момичето.

— Изслушай ме, Ханди. Казвам ти съвсем искрено, че действаме за този хеликоптер и аз те помолих да ми кажеш нещо, което ти ще приемеш, за да откупим още един час. — Потър добави: — Нали се опитваме да постигнем споразумение. Помогни ми да го уредим.

Последва пауза и самоувереният глас каза:

— От тая работа се ожаднява.

А, и да си поиграем малко.

— Диетична пепси? — свенливо попита агентът.

— Знаеш за какво говоря.

— Лимонада от пресни плодове?

Лебоу натисна няколко клавиша и показа екрана на Потър, който кимна.

— Ами чаша млечице? — подигравателно подхвърли Ханди.

Потър каза:

— Мисля, че алкохолът не е добра идея, наистина, Лу. Уилкокс има известен проблем, нали?

Пауза.

— Вие, момчета, май доста знаете за нас.

— Нали за това ми плащат оскъдната заплата. Да знам всичко, което става по света.

— Добре, да се договорим. Един час за малко пиячка.

— Без спиртни напитки. Няма начин.

— Бира ще бъде добре. И без това я предпочитам.

— Ще изпратя три кутии.

— Почакай. Една каса.

— Не. Ще получите три кутии светла бира.

Подхилване.

— Шибана светла бира.

— Повече от това не мога.

Франсес и Бъд се бяха залепили на прозореца и гледаха Шанън.

Гласът на Ханди пропя:

— Едното малко прасенце отишло на пазар, ей това малко прасенце останало вкъщи… — Премести пистолета от едното ухо на момичето към другото.

Стилуел се обади в ефир, за да пита какво да каже на снайперистите.

Потър се поколеба.

— Никаква стрелба — рече той. — Каквото и да се случи.

Чуваха скимтенето на момичето, когато Ханди притисна пистолета до челото й.

— Ще ти дам комплект от шест — каза Потър, — ако ми дадеш това момиче.

Бъд прошепна:

— Не го пришпорвай.

Пауза.

— Как ще ме убедиш, че искам да го направя?

Лебоу пусна курсора към пасаж в „Биографията на Луис Ханди“. Потър го прочете и после каза:

— Защото много обичаш бира.

Ханди бил мъмрен от един надзирател за варене на домашна бира в затвора. По-късно бил наказан, след като вмъкнал тайно две каси „Будвайзер“.

— Е, хайде — подкани го Потър, — какво толкова може да ви навреди? Ще ви останат предостатъчно заложнички. — Потър реши да рискува. — Освен това тя е една малка напаст, нали? Такава е репутацията и в училище.

Анджи облещи очи. Опасно е да се насочва вниманието към заложниците, защото по този начин стойността им за похитителя се покачва. Никога не трябва да се внушава, че те имат някаква наклонност, която може да го раздразни.

Пауза.

А сега, пусни въдичката.

Агентът каза:

— Коя е любимата ти марка? „Милър“? „Буд“?

— Мексиканска.

— Имаш я, Лу. Шест кутии „Корона“, пускаш момичето да си ходи и ние имаме още един час за хеликоптера. Всички ще са доволни.

— Предпочитам да я убия.

Потър и Лебоу се спогледаха. Бъд изведнъж застана точно до Потър, с ръце в джобове, движейки се неспокойно.

Посредникът игнорира младия капитан и каза на Ханди:

— Добре, Лу, тогава я убий. Писна ми вече от тая история.

С крайчеца на окото си той видя как Бъд се измести и за миг Потър се напрегна, мислейки, че капитанът ще скокне напред, ще грабне телефона и ще се съгласи с всички условия на Ханди. Но той си държеше ръцете в джобовете и само се извърна, Франсес се взираше в посредника напълно зашеметена.

Потър натисна бутони по телефона.

— Дийн, той може да застреля момичето. Ако го направи, никой да не отговаря с огън.

Колебание.

— Да, сър.

Потър бе отново на телефона с Лу. Той не бе затворил апарата, но и не говореше. Главата на Шанън се въртеше напред и назад. Черният правоъгълник на пистолета все още се виждаше.

Потър подскокна на няколко инча, когато отсеченият смях на Ханди се разнесе из фургона:

— Това е нещо като „Монополи“, а? Купуваш, продаваш и всичко останало?

Потър си наложи да замълчи.

Ханди изръмжа:

— Два комплекта от по шест — или веднага ще го направя. — Главата на Шанън клюмна надолу, когато Ханди притисна пистолета към нея.

— И ще получим още един час за хеликоптера? — попита Потър.

— Предпазителят свален — провикна се Стилуел.

Потър затвори очи.

Не се чуваше никакъв звук във фургона. Пълна тишина. Ето с какво живее Мелани всеки ден, мисли си Потър.

— Е добре, Арт — каза Ханди. — Между другото, ти си шибано гадно копеле.

Клик.

Потър се отпусна на стола, затваряйки за миг очи.

— Успя ли всичко да запишеш, Хенри?

Лебоу кимна и приключи с въвеждането. Той стана и понечи да махне байрачето на Шанън от плана на скотобойната.

— Не бързай — рече Потър. Лебоу се спря. — Нека просто изчакаме.

— Ще отида да донеса тая бира — каза Бъд.

— Вземи бутилки — инструктира го Потър. — Ако можеш „Корона“. Или „Текате“. Внимателно свали капачките и налей три четвърти светла бира във всяка бутилка. Сега ни липсват само изпълнения на пийнали бабаити.

— Да, сър.

Той огледа Бъд и се усмихна:

— Май доста напечено ти се струва, капитане?

— Да. Донякъде.

— Ще свикнеш — рече Потър, точно когато Бъд казваше:

— Ще свикна. — Гласът на капитана бе далеч по-малко оптимистичен от този на Потър. Двамата се разсмяха.

Бъд подскочи като заек, когато Анджи го стисна за ръката.

— Ще дойда с теб да се погрижим за тая бира, капитане. Ако нямаш нищо против.

— О, да, чудесно — колебливо отвърна той и двамата излязоха.

— Още един час — кимна Лебоу.

Потър се завъртя на стола си, взирайки се през прозореца към скотобойната.

— Хенри, запиши: „Посредникът смята, че напрежението и тревогата от началната фаза на обсадата са се разсеяли и субектът Ханди е спокоен и мисли рационално“.

— Това значи като един от нас — рече Франсес Уайтинг, чиито треперещи ръце разляха кафе върху пода на фургона. Дерек Елб, червенокосият полицай, галантно се спусна да почисти наоколо.

5:11 следобед

— Какво нрави той с Шанън? — изрази със знаци Бевърли, а гърдите й тежко се издигаха и спускаха, докато с мъка дишаше.

Мелани надникна навън. Лицето на Шанън бе безизразно. Тя жестикулираше и Мелани долови името на професор Хикс, основателят на „Хората Хикс“. Подобно на Емили, момичето призоваваше своите ангели хранители.

Глигана и Брут разговаряха. Глигана посочи към Шанън и попита Брут:

— Защо… ги предаваме?

— Защото — търпеливо отговори Брут, — ако не го направим, ще нахлуят през шибаната врата и… убият на място.

Мелани се втурна обратно и обясни:

— Тя просто си седи там. Добре е. Ще я пуснат да си ходи.

Лицата на всички светнаха.

На всички, освен на госпожа Харстрон.

И на Кийли. Малката Кийли, русо, луничаво тигърче. Само на осем години, с очи на двайсетгодишна. Тя погледна нетърпеливо Мелани и се извърна, наведе се край стената, човъркайки нещо. Какво ли правеше? Опитва се да си прокара тунел навън? Е, нека си работи. Поне така няма да пострада.

— Мисля, че ще ми прилошее — даде знак една от близначките, Сузи. Ана направи същите знаци, но тя винаги повтаряше всичко, което казваше съвсем малко по-голямата й сестра.

Мелани ги успокои, че няма да им прилошее. Всичко ще се оправи. Тя се обърна към Емили, която със сълзи на очи оглеждаше съдрано място на своята рокличка.

— Ние двете с теб ще отидем на пазар следващата седмина — изрази с жестове Мелани. — Ще ти купим нова.

И точно тогава Дьо л’Епе прошепна в безполезното й ухо. „Тубата от бензина“ — каза той и изчезна веднага.

Мелани усети студена тръпка по гърба си. Да, бензиновата туба. Беше до нея, в жълто и червено, осемлитрова. Тя леко се премести към нея и затвори плътно капачката. После потърси с поглед из кланицата за другото, което щеше да й потрябва.

Ей там, да.

Мелани се промъкна към входа на стаята, огледа задната част на скотобойната. Имаше две врати — тя успя да ги съзре в полумрака. Коя от тях води към реката, запита се тя. Случайно погледът й падна върху пода, където бе писала бележки върху праха за играта с ръце. Тя бързо погледна към пода пред всяка врата — прахът пред лявата врата бе много по-малко. Точно това е — речният бриз духа оттам и е измел праха. Значи вероятно там има отворен прозорец или врата, през които едно малко момиченце може да офейка.

Бевърли започна да се задушава и заплака. Тя лежеше странешком и дишаше с голяма мъка. Инхалаторът не й бе помогнал особено много. Глигана се навъси като я погледна и извика нещо.

По дяволите. Мелани направи знак на Бевърли:

— Тежко е, мила, но моля ти се, стой спокойно.

— Страх ме е, страх ме е.

— Знам. Но всичко ще бъде…

О, божичко. Мелани изведнъж ококори очи и жестикулиращите й ръце спряха по средата на думата, когато погледна отсреща.

Кийли държеше нож пред себе си, стар нож с извито острие. Значи това бе видяла тя под купчина боклук; точно това бе изравяла.

Мелани потрепери.

— Не! — направи знак тя. — Върни го там.

В сивите очи на Кийли се четеше убийство. Тя пъхна оръжието в джоба си.

— Ще убия господин Злодей. Не можеш да ме спреш! — Ръцете й цепеха въздуха пред нея, сякаш вече го промушваше.

— Не! Не можеш да го направиш по тоя начин!

— Аз съм Джубилий! Той не може да ме спре!

— Това е само герой от комикс — поривисто жестикулира Мелани. — Не е истински човек!

Кийли не й обръщаше внимание.

— Джубилий Лий! Ще го пръсна на парчета чрез плазмоиди! Той ще умре. Никой не може да ме спре! — Тя се промъкна през вратата и изчезна сред капещата вода от тавана.

Огромното главно помещение на скотобойната „Уебър и Столц“, в предната част, на което се бяха скупчили тримата престъпници, някога бе представлявало множество от преградени места и пътечки за животните, избивани тук. Сега това пространство бе заето от струпано оборудване — касапски дръвници, единични и тройни гилотини за обезглавяване, машини за изкормване, мелачки, огромни казани за нарязано месо.

Точно сред този зловещ склад изчезна Кийли, възнамерявайки, както изглеждаше, да заобиколи към предната стена, където тримата мъже се бяха излегнали пред телевизора.

Не…

Мелани се надигна и погледна Глигана — единствения от тримата, който ясно виждаше касапницата — и замръзна. Той не гледаше към тях, но трябваше да помръдне тлъстата си глава само с няколко инча, за да ги зърне. Тя панически огледа главното помещение. Съзря русата глава на Кийли точно когато изчезваше зад една колона.

Мелани леко се приближи по-близо до вратата, все още приведена. Брут бе на прозореца и гледаше навън. Глигана понечи да погледне към тяхната стая, но се обърна към Невестулката, който се смееше на нещо. Глигана, поглаждайки пушката, която държеше, се залюля назад, смеейки се със затворени очи.

Сега. Направи го.

Не мога.

Направи го, докато не те е видял.

Пое дълбоко дъх. Сега. Мелани се измъкна от стаята, пропълзя под изгнила издигната пътечка, насечена и изкривена от хиляди копита. Тя се спря и погледна през потоците стичаща се вода. Кийли… Къде си? Мислиш, че можеш да го промушиш и просто да изчезнеш? Ти и твоите проклети комикси!

Тя се промъкна през водата — беше леденостудена и тинеста. Потръпвайки от погнуса, тя си проправяше път през огромното помещение.

Какво ли би направило момичето? Ще заобиколи, предположи тя, ще се приближи зад него и ще го прониже в гърба. Покрай машините, ръждясали стари железа и изгнило дърво. Купища вериги и метални ченгели, с петна от кръв и засъхнали късчета месо. Казаните бяха отвратителни. От тях се носеше противна миризма и Мелани не можеше да се отърве от мислената картина как животните потъват във вряла мазнина и течност. Тя почувства неудържимо гадене, щеше да повърне.

Не! Тихо! И най-малкият звук ще им подскаже, че си тук.

Тя се помъчи да се овладее, застана на колене да вдиша от хладния влажен въздух около пода.

Надничайки под краката на голяма гилотина с ръждясало и нащърбено острие. Мелани зърна сянката на малкото момиче отсреща, докато то се мяташе от колона на колона.

Мелани тръгна бързо напред. И успя да се придвижи само на два фута, когато усети вцепеняващо тупване по рамото си, сблъсквайки се с къс стоманена тръба, около шест фута дълга, подпряна до една колона. Тръбата започна бавно да пада на земята.

Не!

Мелани обхвана с ръце тръбата. Сигурно тежеше стотина фута.

Не мога да я задържа, не мога да я спра!

Тръбата започна по-бързо да се смъква, повличайки и нея след себе си. Точно когато вече щеше да я изпусне, тя се смъкна на пода, търкулна се под ръждясалия метал и пое удара върху свитите си коремни мускули. Изпъшка от болката, която нахлу в тялото й, молейки се вятърът и стичащата се вода да вдигат достатъчно шум, за да заглушат звука от гърлото й. За момент тя остана зашеметена да лежи.

Най-после успя да се измъкне изпод тръбата и да я претърколи на пода — безшумно, както се надяваше.

О, Кийли, къде си? Не разбираш ли? Не можеш всички да ги убиеш. Те ще ни намерят, ще ни убият. Или Глигана ще ни завлече в дъното на фабриката. Не си ли видяла очите му? Не знаеш ли какво иска той? Не, вероятно не знаеш. Ти просто нямаш представа…

Тя погледна към челната част на стаята. Вниманието на мъжете беше насочено към телевизора. От време на време Глигана хвърляше поглед към кланицата, но изглежда не забелязваше, че две от пленничките липсват.

Взирайки се отново под краката на машините, Мелани съгледа руса коса. Ето я там, Кийли, проправяща си неумолимо път към тримата мъже до прозореца. Тя пълзеше, а на лицето й имаше усмивка. Вероятно наистина си мислеше, че може да убие и тримата.

Все още задъхана от удара на тръбата, Мелани пропълзя по пътека, скрита зад разядена колона. Тя зави зад нея и видя русото момиче само на двайсет или трийсет фута от Брут, който бе с гръб към нея и пак зяпаше през прозореца. Ръката му нехайно стискаше яката на Шанън. Ако някой от тримата мъже се бе изправил и тръгнал в посока към момичето, той трябваше само да погледне над един от големите казани, полегнал настрани, за да я види.

Кийли се бе изопнала. Всеки момент щеше да скочи и да нападне Брут.

Мелани си помисли: Дали не трябва просто да я оставя да го стори? Какво е най-лошото, което може да се случи? Тя ще бъде на няколко фута от тях и Брут ще я види и ще й вземе ножа. Ще я плеснат няколко пъти и ще я блъснат обратно в кланицата.

Защо трябва да рискувам живота си? Да рискувам Брут да ме докосне? Да рискувам да ме погледне с тия негови очи?

Но в този миг Мелани видя Сузан. Видя точката, която се появи на гърба й и как се вдигна облачето развяна черна коса.

Видя как Глигана оглежда, хилейки се, момчешкото тяло на Емили.

По дяволите.

Мелани си събу черните обувки и ги бутна под една метална маса. Тя се втурна, спринтирайки. С всички сили, но тясната пътечка, пазейки се от провиснали късове метал, прътове и тръби, прескачайки касапски дръвници.

Точно когато Кийли се изправи до ръба на казана, Мелани я улови. С едната ръка около корема, с другата върху устата. Те тупнаха тежко долу и се удариха в капака на един казан, който шумно се затвори.

Не! — жестикулираше малкото момиче. — Остави ме…

Мелани извърши нещо, което никога досега не бе правила: тя замахна с отворената си длан и я насочи право към бузата на момичето. Кийли отвори широко очи. Учителката смъкна ръката си и погледна през процепа между два прекатурени казана. Брут се бе обърнал и гледаше в тяхната посока. Невестулката сви рамене „От вятъра“ — тя видя как той изрича. Навъсеният Глиган скочи на крака и тръгна към тях с пушката в ръце.

— Вътре — яростно каза със знаци Мелани, сочейки огромен стоманен казан, преобърнат настрани. Момичето се поколеба за миг и после двете се намъкнаха вътре, затваряйки капака подобно на врата. Вътрешността бе покрита с нещо лепкаво, което погнуси Мелани и кожата й настръхна. Миризмата бе непоносима и тя отново с мъка се сдържаше да не повърне.

Върху казана падна сянка и тя усети вибрации, когато Глигана стъпи върху пътечката и се огледа. Беше само на два фута от тях.

Той вяло се огледа наоколо и после се върна при Шанън и другите двама.

Кийли се обърна към нея. В полумрака Мелани едва успя да разбере думите на момичето:

— Ще го убия! Не ме спирай, иначе и тебе ще убия!

Мелани ахна, когато малкото момиче измъкна острия нож и го насочи към нея.

— Престани! — яростно размаха ръце Мелани. Какво да правя, запита се тя. В съзнанието й започнаха да се въртят образите на Сузан, госпожа Харстрон, баща й, брат й.

И на Дьо л’Епе.

Сузан, помогни ми.

Дьо л’Епе…

В този момент Мелани си помисли: Няма я Сузан. Тя е мъртва. Мъртва и вече студена.

Напълно е възможно и госпожа Харстрон да е мъртва.

Дьо л’Епе? Той е само една лъжа. Въображаем посетител във въображаемата ти стаичка. Просто още един от твоите откачени, измислени приятели, един от десетките, с които израсна, с които говореше, излизаше, любеше се в уединение, докато се криеше от реалността. Всичко при мен е наопаки. Чувам музика, когато няма музика, не чувам нищо, когато хората ми говорят само на няколко инча, страхувам се, когато трябва да бъда храбра…

Малкото момиче се пресегна към капака на казана.

— Кийли! — ядосано направи знак Мелани. — Джубилий… Добре. Слушай.

Момичето я погледна колебливо и кимна.

— Наистина ли искаш да го убиеш?

— Да! — пламнаха очите на Кийли.

— Добре. Тогава ще го направим заедно. Ще го направим както трябва.

Изкривена усмивка цъфна на лицето на Кийли.

— Аз ще му отвлека вниманието. Ти ще минеш зад тръбата ей там. Виждаш ли я? Иди там и се скрий.

— Какво трябва да направя?

— Изчакай, докато не ти дам сигнал да изскочиш. Той ще говори с мен, няма да гледа към теб.

— А после?

— Ще го ръгнеш в гърба с всички сили. Ясно?

— Да! — Малкото момиче се усмихна, очите му вече не пламтяха, а бяха студени като камък — Аз съм Джубилий! Никой не може да ме спре!

Брут бе с гръб към вътрешността на скотобойната, но навярно бе видял отражението й върху стъклото на прозореца. Той се обърна.

— Какво става тук?

Мелани се бе измъкнала от казана и бе заобиколила обратно в посока откъм кланицата. Сега вървеше към тях и се усмихваше на Шанън.

Тя погледна Ханди и имитира писане. Той й подаде жълто топче с листа и писалка. Мелани написа: „Не искам да я наранявате“. Тя кимна към Шанън.

— Да я нараня ли? Аз я… да си ходи. Разбра ли?

„Защо не заедно с нея и болното момиче?“, написа тя. После си помисли: Той е жесток, да. Но какво още е той, какво още чувствам при него? Нещо странно; има някаква връзка. Дали защото мога да разбирам думите му? Или го разбирам точно заради тази връзка?

Невестулката се отдръпна от прозореца и каза:

— … идва… два… пакети.

Той смигна и продължи да дъвчи клечка за зъби. Но Брут не гледаше през прозореца; той оглеждаше скотобойната, взираше се, присвил очи.

Какво да направя, за да не забележи Кийли?

Да се опитам да го прелъстя, изведнъж си помисли тя.

Това, което й бе известно за любовта, го бе узнала от книги, филми и разговори с момичета. Мелани бе имала приятели, но никога не бе спала с никого от тях. Винаги този страх… От какво, и тя не знаеше. Може би от тъмното. Да се довериш на някого толкова много. Разбира се, съществуваше проблемът, че изобщо не бе срещала някой, който да поиска да се люби с нея. О, имаше много момчета, които искаха да я чукат. Но това бе толкова по-различно. Като казваш „да се чукаме“, носът ти се присвива и чертите ти се опъват тягостно. „Да се любим“… изглежда нежно и ти отваря лицето.

Изведнъж Брут се разсмя и се приближи, като я сграбчи и придърпа към себе си. Може би той беше далеч по-хитър отколкото изглеждаше. Или може би очите й не можеха нищо да скрият; във всеки случай той знаеше точно какво си мисли тя. Той погали косата й.

Тя очакваше да усети ръцете му по гърдите си, между краката си. Спомни си как бе подскочила, когато един неин приятел си бе пъхнал бързо ръката там. Тя светкавично бе отхвръкнала от коленете му, удряйки главата си в нагорещения плафон на колата.

После Брут извърна главата си и каза нещо, което тя не разбра.

Глигана и Невестулката се смееха.

Изведнъж той я отблъсна, приближи лицето си и каза:

— Защо да те желая? Такова дребно и очукано същество като тебе? Ти си като момче. Искам само жени. — Черните му очи сякаш пробиваха нейните и неочаквано за самата себе си, тя избухна в ридания. Той самодоволно наблюдаваше ужаса и срама по лицето й. — Аз си имам истинска жена. Прис е всичко, което ми трябва. Тя има тяло на жена и очи на жена. Ние се чукаме с часове. Ти имаш ли си гадже?

Мелани не можеше да отговори. Ръцете й бяха отпаднали и висяха отстрани. С крайчеца на окото си тя видя как Кийли се промъква сред сенките на машините. Тя се помъчи да спре сълзите си, но не ги изтри.

— Прис е забележителна, фурия… Мислиш, че съм лош ли? Тя е по-лоша. Мразиш ме? Нея изобщо няма да я понесеш. Е, тя би могла и с тебе да се чука. Тя малко си пада в тая насока, иска ми се да позяпам. Ако се измъкнем оттука, ще го направим тримата, с нея и с тебе.

Мелани отстъпи назад, но той я хвана за ръката. Силното стискане прекъсна притока на кръв към дланите й и тя усети как те болезнено изтръпват.

Невестулката викаше нещо. Брут се обърна към прозореца и надникна навън. Мелани усети вибрация във въздуха. Брут погледна към телефона. Усмихвайки се, той пусна ръката на Мелани и вдигна слушалката.

— Ало…

Дали разговаряше с Дьо л’Епе? Какво приказваха?

Зад тръбите до вратата тя видя сянката на Кийли. Момичето държеше ножа в ръката си.

— … почти тука — извика Невестулката, сочейки с пистолета си към прозореца.

Брут сведе глава и продължи да говори по телефона, играейки си с пистолета, пъхнат под колана му. Изглеждаше отегчен; направи гримаса и затвори телефона. Избра си една пушка, дръпна назад един лост и се приближи до вратата. Беше с гръб към Кийли, може би на разстояние десет фута. Момичето се наклони напред. Лъч светлина отвън проблесна, отразен от ножа в ръката й. Мелани направи знак: „Почакай“.

Невестулката сграбчи Шанън за ръката и я повлече към вратата. Брут отстъпи, с насочена пушка навън и Невестулката леко открехна вратата.

На прага се появи фигура — полицай, облечен в черно. Той подаде два пакета от по шест бири Невестулката заблъска момичето навън от вратата.

Сега!

Мелани пристъпи бавно зад Брут. Тя се усмихна на Кийли, която, объркана, се намръщи. Тогава Мелани се протегна надолу и просто вдигна малкото момиче от земята, грабвайки ножа от ръката й.

Кийли яростно поклати глава.

Но Мелани се завъртя, движейки се толкова бързо, че Брут застина стреснат на място, взирайки се в тях, без да има представа какво става. Мелани продължи да се усмихва, докато минаваше край него, здраво стискайки изненаданото момиче.

После метна Кийли навън през вратата върху гърдите на полицая.

За миг никой не помръдна. Мелани, все още усмихвайки се на Невестулката, бавно притвори вратата, вяло махайки с ръка към слисания полицай, сякаш отпъждаше някаква мухичка.

— Кучка — изсъска злобно Брут. Невестулката тръгна напред, но Мелани изведнъж тръшна вратата и я заклещи с ножа на Кийли. Невестулката дръпна силно облата дръжка на вратата, но тя не помръдна.

След това Мелани се свлече на колене и покри лицето си, мъчейки се да се предпази от удара на Невестулката, когато кокалестият му юмрук се стовари върху врата и челюстта й. Той издърпа ръцете й и я удари силно по челото и брадичката.

— Шибана кучка! — Челюстта и сухожилията му потрепваха.

Той я удари веднъж силно и тя падна на пода. Опитвайки се мълчешком да се измъкне, тя се надигна край перваза на прозореца, надникна навън и видя как полицаят, носейки под мишниците си и двете героини от „Хората Хикс“, подтичва тромаво през падинката и се отдалечава от скотобойната.

По врата си тя усети вибрациите от мъжки глас, който яростно й крещеше. Брут изтича към прозореца от другата страна на вратата. Той отстъпи малко назад и се прицели с пушката си навън.

Мелани скокна върху него.

Стори й се, че стъпалата й изобщо не докоснаха земята. Невестулката посегна да я сграбчи, но хвана само късче от копринената яка, която се откъсна. Когато се блъсна в рамото на Брут, тя бе доволна да види неговата болка, изненада и страх, докато падаше странешком върху касапски дръвник. Пушката се стовари на пода, но не гръмна.

Мелани още веднъж погледна през прозореца и видя как двете момичета и полицаят изчезват зад малко възвишение. И тогава пистолетът на Невестулката се стовари над ухото, което първо бе оглушало преди толкова години и тя се свлече на колене. Изгуби съзнание не толкова от болката, колкото от ужаса, че настъпилият в момента мрак е поради прекъснат нерв и че сега ще бъде не само глуха, но и сляпа завинаги.

5:34 следобед

— Ти ни даде премия, Лу. Много благодаря.

— Не бях аз — изръмжа Ханди.

— Така ли? Какво се случи?

— Слушай сега, писна ми вече.

— Защо?

— Млъквай и слушай, Арт. Хич не ща да ти слушам глупостите. — Гласът му бе по-студен от досега.

— Четирийсет и пет минути за тоя хеликоптер. Това е всичко, което имате, и ще ти кажа, господинчо, че ме сърбят ръцете да убия някого. Гледай да не стане нужда. Повече няма да се пазаря с тебе.

— Как е бирата?

— Вече съм избрал малката кучка. Тя е на десет или единайсет години. Носи хубава рокля.

— Емили — обади се Анджи.

— И първо ще я пусна на Бонър. Нали знаеш за Бонър? Имате си ги шибаните досиета за нас. Трябва да ти е известно всичко за неговия малък проблем.

Един посредник никога не налага своята собствена оценка по ситуацията — било одобрение или критика. Ако го направи, значи внушава, че има стандарти за това кое е приемливо и кое не и има вероятност да раздразни похитителя или да внуши, че неговото лошо поведение е оправдано. Дори предлагането на успокояващи клишета може да стане опасно, подсказвайки, че не възприемаш сериозно ситуацията.

Потър неохотно каза с колкото се може по-равен глас:

— Ти не искаш да направиш това, Лу. Знаеш, че не искаш.

Злобен кикот изпълни фургона.

— Всеки ми казва какво не искам да нравя. Страшно го мразя това.

— Действаме за хеликоптера, Лу. Погледни навън. Имаме ветрове с двайсет мили в час, ниска облачност и мъгла. Искаше хидроплани. Е, хидропланите не растат по дърветата.

— Имате ветрове с дванайсет мили в час, пределни височини от две хиляди фута и не виждам никаква шибана мъгла.

Телевизорът, сети се Потър, ядосан на себе си, че е забравил. Може би Ханди гледа прогнозата за времето точно в този момент. Последва дълга минута тишина. Потър, втренчил поглед във високоговорителя над главата си, реши, че твърде много се е съсредоточил върху механизма на преговарянето. Време беше за нещо лично.

— Лу?

— Да.

— Ти ме попита как изглеждам. Сега нека те попитам за самия теб.

— Глупости, имате си снимки там, обзалагам се.

— Какво може да очакваш от полицейски снимки? — попита Потър и се засмя.

Когато Ханди заговори, гласът му значително се бе успокоил:

— Как изглеждам ли? — замислено рече той. — Ще ти разправя една история, Арт. Веднъж имаше затворнически бунт. Всичката дандания затихна както обикновено при такива щуротии. Само че тогава се оказах в пералнята заедно с един тип, дето отдавна му имах зъб. Сигурно знаеш къде се крият нещата там вътре, нали? Значи аз си измъкнах оня стъклен нож, развих го и започнах да работя по него. Знаеш ли защо?

Подемай неговите въпроси и коментари, мислеше си Артър Потър, посредникът. Ала Артър Потър не каза нищо.

— Щото, когато влязох в пандиза, той се приближи до мене, нафукан мъжага и всичко останало и рече, че не му харесва как изглеждам.

— Значи ти го уби. — Просто потвърждаване на факта.

— Дявол да го вземе, да, ама не туй е важното. Докато оня умираше там, целия изкормен, аз се наведох над него. Разбираш ли, бях любопитен. Наведох се съвсем близо и го попитах какво точно не е харесал във вида ми. И знаеш ли какво ми рече? Той каза: „Приличаше ми на студената смърт“. Знаеш ли какво, Арт? След като ми каза това, съжалих, че го убих. Да, студената смърт.

Не играй по неговата свирка, изведнъж си помисли Потър. С рязкост в гласа си той каза:

— Лу, изчакай ни до седем часа. Ако направиш това за мен, мисля, че ще имаме добри новини за вас.

— Аз…

— Това е всичко. Един нищо и никакъв час. Какво значение има? — В гласа на Потър нямаше и следа от молба. Прозвуча така, сякаш Ханди има прекомерни искания. На Ханди може би не му харесваше да губи контрол, но Потър прецени, че той изобщо не би имал респект към хленчещите.

Въпреки това той бе много изненадан, когато Ханди рече:

— Добре. Господи! Но хеликоптера да бъде тука. Иначе малката с рокличката ще си отиде.

Клик.

Потър спокойно нареди на Тоби да нагласи съответно часовника с крайния срок.

Вратата на фургона се отвори и вътре надникна полицай.

— Двете момичета са тук, сър. Те са в медицинската палатка.

— Добре ли се чувстват?

— Едната е паднала и си е ожулила лакътя. Иначе са добре.

— Аз ще отида там. Да подишам малко свеж въздух. Франсес, нали ще ми превеждаш? Хенри, изключи и ела с нас. И ти, Анджи.

Под облачното небе навън Потър настани момичетата на сгъваеми столове. Хенри Лебоу дойде при тях, носейки портативния компютър. Той седна и се усмихна на момичетата, които втренчено гледаха машинката.

Потър се опита да си припомни това, което Франсес го бе научила, и изрази по букви техните имена чрез жестовия език. Ш-А-Н-Ъ-Н и К-И-Й-Л-И, с което предизвика усмивка върху лицето на Шанън. Бяха на една и съща възраст, Потър знаеше — на осем години — но Шанън бе по-висока Кийли, с мрачно лице и скептични очи, създаваше впечатлението, че е много по-голяма.

— Какво има? — Потър попита Кийли.

Лицето на Франсес замръзна, когато получи отговор.

— Тя твърди, че се е опитала да го убие.

— Кого?

— Мисля, че има предвид Ханди. Тя го нарича господин Злодей.

Потър извади папката със снимките на бегълците. Лицето на Кийли се изкриви в непроницаема маска, когато ръгна с пръст снимката на Ханди.

— Казва, че той е убил Сузан и че тя се е канила да го убие. Мелани я предала. Мелани е Юда.

— Защо? — попита Анджи.

Отново бурно жестикулиране.

— Изхвърлила я през вратата.

— Мелани ли е направила това?

Потър усети ледена тръпка по гърба си. Той знаеше, че ще последва някакво отмъщение.

Шанън потвърди, че мъжете изглежда нямат карабини, само пушки — баща й ходел на лов и тя разбирала нещо от оръжия. Астмата на Бевърли била зле, макар че Ханди й дал лекарството. Тя отново повтори, че „големия мъж“, Бонър се навърта около момичетата и все гледа Емили, защото тя е „по-хубава и изглежда повече като момиче“.

Анджи попита деликатно:

— Докосвали ли са някоя от вас?

Шанън каза, да. Но Кийли размаха ръка и после изрази:

— Не по начина, който имате предвид. Но Глигана много гледа.

Значи, мислеше си Потър, Бонър е друга заплаха, отделно от Ханди. И вероятно по-опасен. Похотливите престъпници винаги са такива.

— Кой те избра да бъдеш освободена? — Анджи попита Шанън.

— Той. — Тя посочи Ханди.

— Този, който Мелани нарича Брут, нали?

Шанън кимна.

— Ние го наричаме господин Злодей. Или Магнето.

— Защо те избра, как смяташ? Имаше ли някаква причина?

— Защото Глигана — Шанън посочи снимката на Бонър — му каза да го направи.

Франсес погледна Анджи и обясни:

— Шанън го ритнала и той бил бесен.

— Не исках да го ритна. Просто не съм мислила… И после много се уплаших. Реших, че по моя вина той ще ни запали.

— Защо мислиш така?

Шанън им разказа за тенекиената кутия с бензин точно над главите им.

Лицето на Франсес побледня.

— Той не би го направил.

— О, напротив, би го направил — рече Анджи. — Пожар. Новото му забавление.

— По дяволите — промърмори Потър. Това фактически елиминираше възможността от атака на спасителен отряд. Ужасът на Хенри се изрази в това, че спря да работи, преди да опише изобретението.

Потър отиде до вратата на фургона, повика Бъд да излезе навън и после махна с ръка на Дийн Стилуел да се приближи. Посредникът каза на двамата:

— Вътре има огнен капан…

— Огнен ли? — попита Бъд.

— Зареден — продължи Потър. — Не бива да му даваме и най-малкия повод да го задейства. Не трябва да има никакви действия, които могат да бъдат изтълкувани като офанзива. Да се провери отново — всички оръжия без патрон в цевта.

— Да, сър — рече Стилуел.

След това Потър попита Шанън дали си спомня нещо друго за мъжете и какво правят там вътре.

— Гледат телевизия — преведе Франсес. — Разхождат се наоколо. Ядат. Говорят. Доста са спокойни.

Спокойни. Джослин бе казала същото. Е, такова нещо не е имало при обсади.

— Ти видя ли инструментите им?

Шанън кимна.

— Използвали ли са ги?

— Не.

— Помниш ли какви инструменти бяха извадили?

Тя поклати отрицателно глава.

— Можеш ли да кажеш за какво говорят? — попита Потър.

— Не — обясни Франсес. — Тя не може да чете по устните.

— През цялото време ли ви наблюдават? — попита Анджи.

— Почти. Той е страшен. Ето този. — Шанън сочеше Ханди. Кийли яростно се пресегна и сграбчи снимката. Разкъса я и започна гневно да жестикулира.

— Тя казва, че мрази Мелани. Можела да го убие. А сега той е жив, за да убива още хора. Казва, че не би имала нищо против да умре. Но Мелани е страхливка и тя я мрази.

Както бе постъпил с Джослин, Потър топло се ръкува с момичетата и им благодари. Шанън се усмихна; Кийли не се усмихна, но стисна силно и уверено ръката на агента. После той изпрати двете момичета с един полицай, за да се видят със семействата си в мотела в Кроу Ридж, Той се посъветва за малко с Анджи и после се качи във фургона. Тя го последва.

Посредникът разтри очи, облегна се назад и взе чашата с ужасното кафе, което Дерек сложи до него.

— Не го проумявам — каза той, без да се обръща към някого.

— Какво? — попита Бъд.

— Измъкнала се е заложничка и той е ядосан. Това го разбирам. Но той като че ли не се ядосва, че е загубил нещо, за което може да се пазари. Ядосан е поради някаква друга причина. — Той погледна отсреща. — Анджи? Какво ще каже нашата психоложка? Някакви идеи?

Тя помисли малко и после каза:

— Струва ми се, основното при Ханди е авторитетът. Той казва, че убивал хора, защото не са направили каквото е искал. Чувала съм за подобни случаи. Една продавачка от магазин не сложила парите в чантата на крадеца така бързо, както той наредил, значи тя е извършила престъпление, а не той. Ето защо било нормално да я убие.

— Затова ли той уби Сузан? — попита Бъд.

Потър стана и закрачи.

— А, добър въпрос, Чарли.

— Съгласна съм — рече Анджи. — Основен въпрос.

— Защо тъкмо нея? — продължи Потър.

— Всъщност това, което исках да кажа — рече Бъд, — е защо той я уби? Защо отиде до такава крайност?

— О, когато някой наруши правилата му, дори и незначително — рече Анджи, — всякакво наказание е справедливо. Смърт, мъчение, изнасилване. В света на Ханди дори дребното провинение е углавно престъпление. Но нека си зададем въпроса на Артър. Защо тъкмо нея? Защо Сузан Филипс? Това е важното. Хенри, кажи ни за момичето.

Пръстът на Лебоу затрака. Той прочете от екрана.

— На седемнайсет години. Родена от глухонеми родители. Имала е IQ от порядъка на сто четиридесет и шест.

— Тежко е да го чуе човек — промърмори Бъд. Потър кимна на Лебоу да продължи.

— Първа в класа си в училище „Лорънт Кларк“. И я чуйте това. Имала е досие в полицията.

— Какво?

— Протестирала е миналата година в училището за глухи в Топика, което е към колежа „Хамърсмит“. Искали са глух декан. Петдесет ученика са били арестувани, а Сузан с ударила силно един полицай. Оттеглили обвиненията във физическо насилие, но й дали условна присъда за правонарушение.

Лебоу продължи:

— Работила е доброволно към Центъра за двукултурно/двуезиково творчество в Средния запад. Тук има една статия — в нещата, донесени от Анджи. — Той я прегледа. — Очевидно това е организация, която се противопоставя на нещо, наречено „главно течение“.

Анджи каза:

— Директорът на Кларк Скул ми обясни. Това е едно движение, което настоява глухите да ходят в обикновените училища. То е много спорно. Глухите активисти му се противопоставят.

— Добре — рече Потър. — Нека за момент оставим това. И така, кого е предал Ханди до този момент?

— Джослин и Шанън — каза Анджи.

— Нещо общо да има при тях?

— Сякаш няма — обади се Бъд. — Всъщност по всичко изглежда, че те са противоположни. Джослин е плашлива. Шанън е енергична. Палаво момиче. Тя е една малка Сузан Филипс.

— Анджи? — попита Потър. — Какво мислиш?

— Пак въпрос на власт и авторитет. Сузан е била пряка заплаха за него. Тя е показвала открито отношението си. Вероятно пряко го е предизвикала. Що се отнася до Шанън, с ритването й на Бонър… Ханди е почувствал същата заплаха, но в по-малък мащаб. Навярно не е изпитвал нужда да я убие — за да отстои авторитета си по възможно най-крайния начин — но е искал да я няма. Джослин? Плакала е през цялото време. Подсмърчала е. Тя го е вбесявала. Това също е начин да се подрине неговия авторитет.

— Ами двете жени? — попита Лебоу. — Бих си помислил, че те са по-голяма заплаха, отколкото децата.

— О, не непременно — рече Анджи. — По-възрастната учителка, Дона Харстрон, е почти в безсъзнание, както изглежда. Тук няма заплаха.

— А Мелани Чаръл?

Анджи продължи:

— Според директора на училището тя минава за много плаха.

— Но виж какво току-що направи — рече Потър. — Измъкна Кийли.

— Просто щастлива случайност, предполагам. Вероятно импулсивно. — Тя втренчи поглед през прозореца. — Но Ханди е наистина странен.

— Уникален случай в моята практика — каза Потър. — Виж какво, Хенри, я ни прочети от твоите произведения. Да чуем какво знаем за него до този момент.

Лебоу се изправи малко и зачете с равен глас:

— Луис Джеремая Ханди е на тридесет и пет години. Майка му го е отгледала, след като бащата алкохолик влязъл в затвора, когато детето с било на шест месеца. Майката също пиела. Службите за закрила на децата настанявали него и братята му в различни семейства за отглеждане на няколко пъти, но нищо не се получило. Няма сведения, че е бил малтретиран или пребиван, макар че след връщането на бащата от затвора — Лу бил на девет години — мъжът бил арестуван на няколко пъти за побой над съседите си. Накрая бащата се махнал от къщи, когато Ханди бил на тринайсет години и след година бил убит при кръчмарско сбиване. Майка му умряла една година по-късно.

Франсес Уайтинг поклати глава с неадресирано съчувствие.

— Ханди убил първата си жертва на петнайсетгодишна възраст. Използвал нож, макар да имал пистолет в себе си и е можел да използва по-милостивото оръжие. На жертвата му — момче на неговата възраст — било нужно дълго време да умре. Шест години в затвор за малолетни, след това излязъл навън достатъчно време, за да нареди цяла върволица от арести за различни престъпления, кражби на коли, опити за физическо насилие. Заподозрян в обири на банкови автомати и на банки. Едва не бил осъден на два пъти за сериозни престъпления, но свидетелите били убити преди процесите. Не е могла да бъде доказана никаква връзка с него.

— През тези години двамата му братя са имали все разправии със закона. Най-големият бил убит преди пет години, както вече бях споменал преди. Смятало се е, че може Ханди да го е извършил. Не се знае местонахождението на по-малкия брат.

— С напредването на своята кариерата — продължи Лебоу — Ханди става все по-брутален. — Всъщност в престъпленията му се засилвала жестокостта и случайността, обясни агентът. Напоследък убивал без явна причина и — при обира, за който наскоро е бил осъден — започнал да извършва и палежи.

Потър го прекъсна, за да помоли:

— Кажи ни какво точно се е случило при обира в Уичито. Земеделско търговската банка за кредитиране.

Лебоу прелисти екрана и после продължи:

— Ханди, Уилкокс, един вече два пъти осъждан рецидивист на име Фред Ласки и Присила Гъндър — приятелката на Ханди — ограбили Земеделско търговската банка за кредитиране в Уичито. Ханди заповядал на една касиерка да го заведе в трезора, но тя се движела твърде бавно за него. Ханди се вбесил, пребил я и я заключил заедно с друга касиерка вътре в трезора, после излязъл навън и донесъл туба с бензин. Полял с бензин помещенията и подпалил банката. Пожарът станал причина да бъде заловен. Ако просто били побягнали с двайсетте хиляди, щели са да успеят да се измъкнат, но се забавили с около пет минути, за да подпалят сградата. Това дало достатъчно време на ченгетата и на хората на Пийт Хендерсън да ги обградят без много шум.

Той резюмира останалата част от драмата: Имало престрелка пред банката. Приятелката се измъкнала, а Ханди, Уилкокс и Ласки откраднали друга кола, но били спрени от блокировка на пътя на около една миля. Те изскочили от колата и тръгнали към ченгетата. Ханди стрелял със скрит пистолет през гърба на Ласки, като го убил и ранил двама от полицаите, преди самият той да бъде ранен.

— Безсмислено. — Бъд поклати глава. — Този пожар. Да изгори двете жени.

— О, не, пожарът е бил начин да бъде отново господар на положението — рече Анджи.

Потър цитира:

— „Те не направиха това, което исках. Когато го исках“.

— Може би хора като Ханди ще станат твоя специалност, Артър — каза Тоби.

Две години до пенсия; като че ли ми трябва специалност, помисли си Потър.

И то включваща такива като Лу Ханди.

Бъд въздъхна.

— Добре ли си, капитане? — попита Потър.

— Не знам дали изобщо ставам за подобна работа.

— А, справяш се добре.

Но разбира се, младият полицай имаше право. Той не бе за точно такава работа; всъщност и никой от останалите.

— Слушай, Чарли, полицаите сигурно вече започват да се изнервят. Искам да обходиш района заедно с Дийн. Успокой ги. Погрижи се за кафе. И за бога, напомняй им да си навеждат главите. За теб също се отнася.

— Ще дойда с теб, Чарли — рече Анджи. — Ако Артър не възразява.

— После ще го настигнеш, Анджи. Искам да поговоря с теб за момент.

— Ще се видим навън — извика тя и придърпа стола си до Артър.

— Анджи, имам нужда от съюзник — каза Потър. — Някой отвътре.

Тя го погледна.

— Мелани?

— Дали наистина е било просто случайност това, което тя направи? И дали мога да разчитам на някаква помощ?

Анджи помисли малко.

— Когато Мелани учела в гимназията. „Лорънт Кларк“ било училище чрез устно изразяване. Жестикулирането било забранено.

— Наистина ли?

— Такава била преобладаващата тенденция. Но Мелани чувствала, че това я задушава — което сега се осъзнава от всички педагози. Тя си разработила свой собствен жестов език, много фин — в основата си използвайки само пръстите — така че учителите да не го забелязват. Нейният език се разпространил мълниеносно из училището.

— Значи създала език?

— Да. Открила, че десетте пръста не са достатъчни за използваната лексика и синтаксис. Затова допълнителният елемент, който тя въвела, бил нещо поразително. Тя използвала ритъм. Тя прибавила темпорална структура към формите на пръстите. Вдъхновението й явно дошло от диригентите на оркестри.

Потър, който всъщност си вадеше хляба чрез езика, бе направо очарован.

Анджи продължи:

— Точно по това време имало протести да бъде възприета учебна програма, където се преподава американския жестов език (АЖЕ) и една от причините, изтъкнати от глухи учители и негова подкрепа, била, че толкова много ученици използвали езика на Мелани. Но Мелани не искала да има нищо общо с протестите. Тя отрекла, че е изобретила този език — сякаш се бояла, че ръководството ще я накаже заради него. Единственото, което желаела, било да учи и да се прибере у дома. Много талантлива, много находчива. Много плашлива. Имала възможност да отиде това лято в колежа „Галодет“ във Вашингтон със стипендия за аспирантура. Отказала.

— Защо?

— Никой не знаеше. Може би заради злополуката с брат й.

Потър си припомни, че на младежа утре предстоеше операция. Той се запита дали Хендерсън се е свързал със семейството.

— Навярно — замислено каза той, — има известна плахост, която винаги съпътства глухите.

— Извинете ме, агент Потър. — Франсес Уайтинг се надигна. — Има ли известна доза фашизъм, съпътстваща професията на федерален агент?

Потър премигна.

— Моля?

Франсес сви рамене.

— Това е просто стереотип. Глухите винаги е трябвало да се справят с него. Че са царе сред просяците. Че са глупави. Глухи и неми. Че са плахи… Хелън Келър казва, че слепотата откъсва от предметите, а глухотата откъсва от хората. Затова глухите компенсират нещата. Не съществува друга физическа особеност, която така да е развила своята общност и култура, както глухотата. Има такова разнообразие наоколо — да вземем коя да е група хора: хомосексуалисти, паралитици, атлети, високи хора, ниски хора, престарели, алкохолици. Но общността на глухите е войнствено сплотена. И тя може да е всичко, но не и плаха.

Потър кимна:

— Приемам критиката. — Той погледна навън към полето. Каза на Анджи: — Имам чувството, че при Ханди повече не мога да постигна чрез преговори. Ако някой отвътре ни помага, биха могли да се спасят три или четири живота.

— Не съм сигурна, че точно тя е в състояние да го направи — рече Анджи.

— Ясно — каза той. — Сега по-добре потърси Чарли. Сигурно се чуди какво е станало с теб.

Анджи излезе от фургона, а също и Франсес, отправяйки се към хотела да провери за семействата на заложничките. Потър се облегна назад на стола, представяйки си снимката на Мелани, къдравата й руса коса.

Колко е красива, мислеше си той.

После изведнъж се изправи, подсмивайки се на себе си.

Красиво лице? За какво си мислиш?

Един посредник никога не трябва да изпитва „стокхолмски“ синдром към заложниците. Това е първото правило на барикадните инциденти. Той трябва да е готов да ги пожертва, ако се наложи. И все пак, той не можеше да престане да мисли за нея. Истинска ирония, защото напоследък рядко мислеше за жени от гледна точка на физическа външност. От смъртта на Мариан той бе имал само една любовна връзка. С приятна жена, наближаваща четирийсетте. Това бе връзка, която още отначало бе обречена. Сега на Потър му се струваше, че човек може да се върне с успех към романтичната любов на шейсетгодишна възраст, че и повече. Но не и когато си на четирийсет или петдесет, тогава, предполагаше той, процесът е обречен на провал. Поради непреклонност. И гордост. О, и както винаги, съмнения.

Втренчил поглед в скотобойната, той си мислеше: През изминалите петнайсетина години от Мариан насам, най-съдържателните ми разговори не са били с братовчедката Линдън или с нейните роднини, или с жените, които целомъдрено поглъщат всяка моя дума в службата в Бюрото. Не, тези разговори са били с мъже, насочили оръжия към главите на заложници. Или жени с къси черни коси и с ориенталски физиономии, макар и със съвсем западняшки кодови имена. Престъпници, психопати и потенциални самоубийци. Изливал съм цялата си душа пред тях, както и те пред мен. О, те лъжеха за тактиката и мотивите (а също и аз), но всеки казваше болезнената истина за себе си: за своите надежди, за мъртвите и живите мечти, за семействата си и децата, за своите жестоки провали.

Те разказваха своите истории по същите причини, поради които Артър Потър разказваше своята. За да се отслаби другата страна, да се установи връзка, „за да се пренасочи емоционалния отклик“ (както обясняваше собственото му доста популярно ръководство по преговори за заложници, осмо издание).

И просто защото някой изглежда искаше да слуша.

Мелани… дали някога ще можем да разговаряме, ние двамата?

Той видя, че Дийн Стилуел му маха и излезе навън в дъхавата падинка, за да пресрещне шерифа. Той погледна носещата се към фургона мъгла. Значи в края на краищата метеорологичните сведения на Ханди не бяха съвсем нови. Това му даде мъничко надежда — неоправдана може би, но все пак надежда. Той вдигна очи към небето в късния следобед, където бързо се движеха жълтеникави и сивкави облаци. В пролуката между два от тях той зърна луната, бледен сърп, кацнал над скотобойната, точно над кървавочервените тухли.

6:03 следобед

Изведнъж се появиха те, дузината мъже.

Променливият вятър бе прикрил шума от приближаването им и преди агентът да ги усети, те го заобиколиха, докато Дийн Стилуел обясняваше на Потър за пристана зад скотобойната. Стилуел бе огледал реката и пристана и заключи, че въпреки бързото течение, както бе докладвал Бъд, пътят за бягство оттам изглеждаше доста примамлив. Той бе изпратил няколко полицаи с малка лодка и водолазни облекла да стоят на котва на двайсетина ярда от брега.

Потър забеляза, че Дийн Стилуел се взира в нещо зад самия него. Той се обърна.

Отрядът бе в бойно облекло в черно и тъмносиньо. Потър позна униформата — специалните бронирани жилетки, импрегнираните с каучук униформи и качулки, автоматите „H & K“ с лазерни мерници и фенерчетата. Това беше спасителен отряд за заложници, но не неговият, и Артър Потър не желаеше тези мъже дори и на сто мили от преработвателната компания „Уебър и Столц“.

— Агент Потър?

Кимване. Бъди любезен. Не размахвай камшик, преди да се наложи.

Той се ръкува с четирийсетгодишен късо подстриган мъж.

— Аз съм Дан Тримейн. Командир на щатския полицейски спасителен отряд. — Неподвижните му очи бяха самоуверени. И дръзки. — Доколкото разбирам, вие очаквате екип „Делта“.

— Всъщност отряда на Бюрото. Въпрос на пълномощия, нали разбирате.

— Естествено.

Потър го представи на Стилуел, на когото Тримейн не обърна внимание.

— Какво е положението? — попита Тримейн.

— Под контрол са. Една жертва.

— Чух — каза Тримейн, потърквайки златен пръстен, на който бе гравиран кръст.

— Извели сме невредими три момичета — продължи Потър. — Вътре има още четири момичета и две учителки. Похитителите поискаха хеликоптер, който няма да им дадем. Заплашиха да убият още една заложничка в седем часа, ако дотогава не им го докараме тук.

— Значи няма да им го дадете?

— Не.

— Но какво ще стане?

— Ще се опитам да ги уговоря.

— Е, добре, защо все пак не се разгърнем? Имам предвид, ако се стигне до убийство, знам, че ще поискате щурм.

— Не — рече Потър, поглеждайки към масата за пресата, където Джо Силбърт и неговият помощник старателно въвеждаха на компютър. Репортерът навъсено вдигна очи. Потър кимна и отново се обърна към Тримейн.

Командирът от щатската полиция каза:

— Нали не твърдите, че ще го оставите да убие момичето?

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам.

Допустими жертви…

Тримейн задържа погледа му за момент.

— Мисля, че наистина трябва да заемем позиция. За всеки случай.

Потър стрелна с очи мъжете и даде знак на Тримейн да се отдалечат. Спряха се в сянката на командния фургон.

— Ако се стигне до щурм, а аз, естествено, се надявам това да не стане, тогава моят отряд ще направи това — и единствено той. Съжалявам, капитане, но така стоят нещата.

Дали тая работа нямаше да експлодира? Да гръмне право в губернатора и адмирала във Вашингтон?

Тримейн настръхна, но само сви рамене.

— Вие сте ръководителят, сър. Но онези мъже са щатски углавни престъпници и според нашите закони трябва да сме на местопроизшествието. Това е.

— Нямам възражения срещу вашето присъствие, капитане. И ако ония излязат, с оръжия за стрелба, разбира се, че ще приветствам вашата огнева сила. Но дотогава вие ще приемате заповеди от мен.

Тримейн отстъпи.

— Съгласен съм. Всъщност, казал съм на моите хора, че по всяка вероятност ще прекараме три часа в пиене на кафе и после си стягаме багажа и право вкъщи.

— Да се надяваме, че така ще бъде за всички нас. Ако искате да се включите като част от поддържащите реда сили, обърнете се към шериф Стилуел, който ги ръководи.

Мъжете хладно си кимнаха и никоя жива душа, ако ги бе чула, не би повярвала, че командир на специален отряд би оставил своите хора да изпълняват заповедите на някакъв си провинциален шериф. Потър се надяваше, че това би подтикнало Тримейн Да офейка оттук.

— Мисля, че просто ще се оттеглим назад. Ако ви потрябваме, ще сме някъде наоколо.

— Както желаете, капитане — рече Потър.

Бъд и Анджи се появиха, изкачвайки височинката, и изведнъж се спряха.

— Здрасти, Дан — каза Бъд, разпознавайки Тримейн.

— Чарли. — Двамата се ръкуваха. Очите на Тримейн пробягаха по косата и лицето на Анджи, но това бе един целомъдрен оглед, просто от любопитство и когато очите му надникнаха по-надолу към гърдите й, това беше само за да се убеди от провесената на врата й служебна карта, че тя наистина е агент на ФБР.

— Вие, момчета, сигурно сте чули за нашата ситуацийка, а? — попита Бъд.

Тримейн се засмя.

— Та как иначе, нали всеки, който гледа телевизия, знае за това. Кой работи с командния пост?

— Дерек Елб.

— Дерек Рижия ли? — Тримейн се засмя. — Трябва да му кажа здрасти. — Сега развеселен, Тримейн се обърна към Потър: — Това момче искаше да работи в специалните сили, но ние само като му видяхме червената коса, си помислихме, че с прекалено очебиен в мерника на всеки снайперист.

Потър се усмихна любезно, доволен, че се размина без конфликт. Обикновено щатските и федералните посредници горе-долу се разбираха, но винаги имаше напрежение между посредници и тактически сили от други ведомства. Както Потър обясняваше в своя курс: „Има хора, които говорят, и има хора, които стрелят. Те са като деня и нощта и това никога не може да се промени“.

Тримейн влезе във фургона. Потър огледа дузината мъже. Мрачни, ловки и о, колко самодоволни да бъдат тук. Той си спомни за Робърт Дювал в „Апокалипсис сега“ и предположи, че тия мъже също обичат миризмата на напалм рано сутрин. Потър довърши разговора си със Стилуел. Когато се обърна, с изненада откри, че спасителният отряд, до последния човек, сякаш се бе изпарил. Влизайки във фургона, видя, че и Тримейн също си бе тръгнал.

Лебоу въведе информацията за лодката на Стилуел в своята електронна памет.

— Времето, Тоби? — Потър се взираше в таблото „Обещания/заблуждения“.

Младият мъж погледна часовника.

— Четирийсет и пет минути — промърмори Тоби, после се обърна към Лебоу: — Ти му кажи.

— Да ми каже какво?

Разузнавателният офицер обясни:

— Тук си поиграхме малко с инфрачервения монитор. Преди минутка зърнахме Ханди.

— Какво правеше?

— Зареждаше пушките.

Спасителният отряд към Канзаската щатска полиция, воден от капитан Даниъл Тримейн, се промъкна безшумно към група дървета на сто ярда от скотобойната.

Дърветата, веднага забеляза Тримейн, бяха вече заети. Там се бяха разположили един снайперист от щатската полиция и двама-трима местни полицаи. Сигнализирайки с ръце, Тримейн насочи хората си покрай дърветата, надолу към една падинка, която щеше да ги отведе встрани от скотобойната. Минаха незабелязано през малката горичка. Тримейн се огледа и видя — на петдесет ярда към реката — изоставена вятърна мелница, около четирийсет фута висока, разположена сред затревена нива. До нея стояха двама щатски полицаи, с гръб към спасителния отряд, наблюдаващи внимателно скотобойната. Тримейн нареди на двамата мъже да застанат до няколко дървета, откъдето не се виждаха, както от северната част на скотобойната, така и от командния пост.

След вятърната мелница спасителният отряд тръгна по един овраг и се приближи още повече до скотобойната. Тримейн вдигна ръка и мъжете спряха. Той почука по каската си два пъти и те реагираха на сигнала, като включиха радиоприемниците си. Лейтенант Карфало отвори карта на местността и архитектурните скици Тримейн извади от джоба си схемата на вътрешността на скотобойната, която Дерек Рижия, Дерек полицая, Дерек шпионина, току-що му бе пъхнал незабелязано във фургона. Тя бе с отбелязани места на заложниците и на похитителите.

Тримейн се обнадежди. Момичетата не бяха държани като щит по прозорците или пред похитителите. Нямаше капани. Дерек бе съобщил, че мъжете вътре са въоръжени само с пистолети и пушки, не разполагат с автоматично оръжие и нямат бронежилетки, шлемове или електрически фенери. Разбира се, заложничките не бяха толкова далече от бандитите, колкото би му се искало и стаята, където ги държаха, нямаше врата. Но все пак Ханди и другите бяха на около двайсет фута от момичетата. На Ханди щяха да са му нужни цели пет секунди да стигне до заложничките, и то, при положение че вече е решил да ги убие в момента, когато усети внезапната атака. По правило при всеки щурм имаше от четири до десет секунди объркване и колебание, докато бандитите се мъчат да осъзнаят ясно какво става, преди да заемат активни отбранителни позиции.

— Слушайте. — Ръцете почукаха по ушите и главите закимаха. Той посочи схемата. — Тук има шест заложнички. Трима похитители — разположени тук, тук и тук, макар че доста се движат. Един от тях често проверява момичетата. — Тримейн кимна към един полицай. — Уилсън.

— Сър.

— Ти ще се придвижиш покрай сградата ей тук и ще наблюдаваш от единия от тези два прозореца.

— Сър, можете ли да ги накарате да преместят осветлението? — Полицай Джоуи Уилсън кимна към халогенните лампи.

— Не може. Това е тайна операция и ти не бива да се показваш на нашите приятелчета.

— Да, сър.

— Средният прозорец се скрива от онова дърво и от училищния автобус. Иди при него.

— Да, сър.

— Пфенингър.

— Сър.

— Ти ще се върнеш при командния пункт и ще изпълняваш това, което двамата с тебе вече обсъдихме. Ясно ли е?

— Да, сър.

— Останалите ще се придвижим до ей тази точка тук. Ще използваме храстите и дърветата за прикритие. Хардинг, ти води отряда. Всички потегляме.

И те се разпръснаха в мрачния следобед, с плавни движения като тъмната река, течаща наблизо, по-безшумни от вятъра, който превиваше тревата около тях.

— Хайде да попушим — рече Потър.

— Без мен — отвърна Бъд.

— Само въображаемо пушене.

— Как така?

— Да излезем навън, капитане.

Отдалечиха се от фургона на двайсет фута към група дървета, като агентът машинално се опитваше да ходи поизправен; присъствието на Чарли Бъд го караше да се стреми към това. Потър се спря и поговори с Джо Силбърт и другия репортер.

— Измъкнахме още две навън.

— Още две? Кои? — Силбърт се опитваше да бъде сдържан.

— Без имена — рече Потър. — Ще кажа само, че са ученички. Млади момичета. Бяха освободени невредими. Значи вътре остават общо четири ученички и две учителки.

— Срещу какво ги разменихте?

— Не можем да съобщим тази информация.

Той бе очаквал, че репортерът ще бъде благодарен за сензационната новина, но Силбърт само промърмори:

— Хич не ни улеснявате.

Потър хвърли поглед към компютърния екран. Материалът представляваше психологически разказ за безименен полицай, очакващ сигнал за действие — общо взето, за досадата и напрежението на барикадата. Потър си помисли, че е добър и го каза на репортера.

Силбърт изсумтя:

— О, бих го възпял като поезия, ако можех да вложа някакви солидни новини. Кога можем да ви интервюираме?

— Скоро.

Агентът и полицаят продължиха към малка горичка зад огневата линия. Потър се обади и каза на Тоби къде се намира и помоли, ако има обаждания от Ханди, да се свържат с него веднага.

— Слушай, Чарли, къде се дяна онзи заместник главен прокурор?

Бъд се огледа наоколо.

— Мисля, че се е върнал в хотела.

Потър поклати глава.

— Маркс иска Ханди да получи своя хеликоптер. Губернаторът ми каза, че иска Ханди мъртъв. Директорът на Бюрото вероятно ще се обади в следващия половин час — и е имало случаи, когато ми е телефонирал самият президент. О, и запомни думите ми, Чарли, точно в този момент някой пише сценария и ме изкарва злодей.

— Тебе ли? — попита Бъд, странно начумерен. — Нали ти ще бъдеш героят.

— О, в никакъв случай. Не, сър. Популярни са оръжията, а не словата.

— Какво беше онова за въображаемата цигара?

— Когато жена ми се разболя от рак, зарязах пушенето.

— Белодробен рак? Чичо ми го имаше.

— Не. На панкреаса.

За съжаление това бе противникът, с когото Потър бе водил преговори за оздравяването на жена си и който не си бе изпълнил задължението според сделката. Въпреки това Потър никога повече не пропуши.

— И така, представяш си, че пушиш, а?

Потър кимна.

— А когато не мога да заспя, си представям, че вземам ханче за сън.

— Значи когато си потиснат, си представяш, че си щастлив, така ли?

Това, Артър Потър бе го установил, не действаше.

Бъд, задал въпроса навярно заради паниката, в която се намираше от един час, за миг забрави своя тормоз и попита:

— Каква марка не пушиш?

— „Кемъл“ Без филтър.

— Ей, ами защо не? — Лицето му се отпусна и той пак се натъжи. — Никога не съм пушил. Може би ще си взема едно такова уиски.

— Пийни си тогава две. — Артър Потър дръпна силно от въображаемата си цигара. Бяха застанали сред цъфнали каталпови дървета и портокали и Потър се вгледа надолу в нещо, което приличаше на дълбоки коловози от товарни каруци. Той попита Бъд за тях.

— Тези ли? Това е нещо истинско. Това е самият път за Санта Фе.

— Оригиналните коловози ли са? — Потър беше удивен.

— Наричат ги блатистите низини. Водят право на запад оттук.

Потър, нали се занимаваше с генеалогия, ритна с крак по-дълбокия, твърд като камък коловоз, отпечатан в пръстта и се запита дали прапрадядото на Мариан, Ейб Шнайдър, който бе пропътувал с овдовялата си майка от Охайо до Невада през 1868 година, не е бил заспало детенце в товарната кола, направила точно този отпечатък.

Бъд кимна към скотобойната.

— Причината тя да бъде построена е била заради прочутия път Кизъм. Той минавал от юг на север също оттук, от Сан Антонио до Абилин в нашия Канзас. Подкарвали добитъка насам, разпродавали го и заколвали една част за пазара в Уичито.

— Имам още един въпрос — каза след малко Потър.

— Не съм някакъв специалист по историята на щата. Май това е почти всичко, което знам.

— Питам се, Чарли, защо изглеждаш така дяволски неспокоен.

Бъд загуби интерес към коловозите в краката си.

— Ами сигурно защото се чудя за какво точно искаш да си поговорим.

— След около половин час трябва да убедя Ханди да не убива друго от момичетата. Нямам много идеи. Бих искал да чуя твоето мнение. Какво мислиш за него?

— Аз ли?

— Разбира се.

— О, не зная.

— Ние в тази работа никога не знаем. Дай ми едно интелигентно предположение. Чул си досието му. Разговарял си с Анджи. Нея си я бива, нали?

— Ами, какво да ти кажа, Артър, работата е там, че аз съм семеен човек. Тя доста се занася с мен. Сигурно поне десетина пъти споменах за Мег, а тя като че ли не обръща никакво внимание.

— Смятай го като ласкателство, Чарли. Нали ситуацията е под твой контрол.

— Кой знае. — Той погледна назад към фургона, но не видя никъде тъмнокосата агентка.

Потър се засмя.

— И така, кажи ми сега какво мислиш.

Бъд шаваше нещо с пръсти. Може би наистина си представяше, че държи чаша с уиски. Потър пушеше така, както бе започнал да върши толкова други неща през последните години — без да го прави наистина, без да го изразява с жестове и мимики, а само като си го представя. Това за него беше вид медитиране.

— Струва ми се — бавно каза Бъд, — като че ли Ханди си има някакъв свой собствен план.

— Защо?

— Донякъде е точно това, което казва Анджи. Всичко, извършвано от него, е с някаква цел. Той не е някой откачен масов убиец.

— Какъв план смяташ, че има?

— Не знам точно. Нещо, с което той мисли да ни надхитри.

Бъд отново пъхна ръце в задните си джобове. Този човек е нервен като петнайсетгодишен юноша на първата си училищна танцова забава, помисли си Потър.

— Защо казваш това?

— Всъщност не съм сигурен. Това е просто едно впечатление. Може би защото се държи така самодоволно. Той изобщо не ни зачита. Всеки път, когато говори с нас, усещам презрение. Сякаш на него всичко му е известно, а ние нищо не знаем.

Това бе вярно. Самият Потър го бе забелязал. Нито следа от отчаяние, без каквото и да е умоляване, без нервни шеги, без кухо предизвикателство; всички ония неща, които той обикновено чуваше от похитители на заложници, тук осезателно липсваха.

Заедно с най-равната графика на стресовия анализатор на гласа, каквато Потър изобщо бе виждал.

— Бягство — продължи Бъд. — Това бих очаквал. Навярно подпалване на сградата. — Капитанът се разсмя. — Може да си има пожарникарски екипи там вътре — в ония чанти, които е домъкнал със себе си. А той ще се измъкне в бъркотията.

Потър кимна.

— Подобно нещо вече се е случвало.

— Така ли? — попита Бъд, невярващ, че се е сетил за такава стратегия — и съответно — много доволен от себе си.

— Веднъж с екипировка на медицински работници. А друг път с полицейски униформи. Но аз бях раздал на всички офицери от охраната, както и в нашия случай, диплянки, така че бандитите веднага бяха открити. Тук обаче не знам. Като че ли това не е в неговия стил. Но ти си прав за държането му. Това е ключът. Самодоволство. То трябва да ни подсказва нещо. Ще ми се да го знаех.

Бъд отново бърникаше нервно в джобовете си.

— Тези инструменти — замислено рече Потър, — може би точно с тях е свързано нещо. Може би тримата ще предизвикат пожар, ще се скрият в някаква машина или дори под вода. После ще се измъкнат, докато спасителният екип е вътре. Трябва да сме сигурни, че всички, не само полицаите, имат копие от сведенията за тях.

— Ще се погрижа за това. — Бъд отново нервно се изсмя. — Ще наредя на някого да го направи.

Потър се бе успокоил. Спомни си за Мариан. В редките вечери, когато си бе у дома, те имаха навика да седят заедно край радиото и да слушат националната програма, изпушвайки цигара с чаша шери. Понякога, веднъж или може би два пъти седмично, цигарата биваше загасена и те се качваха на горния етаж към своето хубаво легло и се отказваха от музикалната програма за вечерта.

— Тази работа с преговарянето — рече Бъд. — Изглежда ми доста особена.

— Защо?

— Ами, ти като че ли не говориш с него така, както аз бих го правил — нали разбираш, за нещата, които иска, за заложниците и всичко останало. Делово. Вие сякаш просто си бъбрите.

— Подлагал ли си се някога на психоанализа, Чарли?

Младият офицер като че ли се поухили. Той поклати глава. Може би жителите на Канзас не си падаха много по психоанализата.

Потър каза:

— Аз — да. След като жена ми умря.

— Канех се да ти кажа, съжалявам, че това се е случило.

— Знаеш ли за какво говорех на психотерапевта? За генеалогия.

— Какво?

— Това е моето хоби. Родословни дървета, нали разбираш.

— Плащал си сума пари на един лекар, за да му говориш за хоби?

— И това бяха най-добре похарчените ми пари. Започнах да чувствам това, което чувстваше психотерапевтът, както и обратното. Започнахме да се сближаваме. Това, което правя тук — с Ханди — е нещо подобно. Не можеш просто да щракнеш един ключ и да накараш Ханди да предаде момичетата. Също както лекарят не щрака ключ и не оправя проблемите. Целта е да се създаде връзка между мене и него. Той трябва да ме опознае и аз трябва него да го опозная.

— А, значи както се срещаш с гадже?

— Би могло и така да се каже — рече Потър, без да се усмихва. — Искам той да навлезе в моето съзнание — и така ще разбере, че положението е безнадеждно. За да ми даде момичетата и да се предаде, трябва да го накарам да чувства, че е безсмислено да продължава. Не да го разбере с мисълта си, а да го почувства. Виждаш, че това действа по малко. Той ни е предал две и никого не е убил, дори когато онова другото момиче успя да се измъкне. — Потър всмукна за последен път от въображаемата си цигара „Кемъл“ и я загаси.

Започна да си представя как изкачва стълби, хванал Мариан за ръка. Но този образ бързо избледня.

— И правя всичко това, за да навляза в съзнанието му. За да го разбера.

— И да станеш негов приятел ли?

— Приятел? Това не. Бих казал, че има връзка между двама ни.

— Но това няма ли да бъде проблем? Ако трябва да заповядаш на спасителния отряд да го атакува, значи ще поискаш смъртта на някой, с когото си близък. Ще го предадеш.

— О, да — тихо каза посредникът. — Да, това е проблем.

Бъд издуха въздуха от бузите си и отново се загледа в комбайните.

— Ти каза…

— Какво?

— Ти бе казал по-рано, че си готов да пожертваш онези момичета, за да го пипнеш. Вярно ли е това наистина?

Потър го погледна за миг, докато смутените очи на Бъд се взираха в неотклонно движещите се вършачки на мили от тях.

— Да, вярно е. Моята работа е да спра Ханди. Това са моите заповеди. И да, може да се наложи да има жертви.

— Но това са малки момичета.

Потър се усмихна мрачно.

— Как може да се направи ценностна преценка? Отминало е времето да бъдат спасявани първо жените и децата. Животът си е живот. Нима тези момичета го заслужават повече, отколкото семейството, което Ханди може да отвлече и да убие догодина, ако днес се измъкне? Или двамата пътни полицаи, които той ще застреля, ако го спрат заради превишена скорост? Аз трябва непрекъснато да мисля, че тези заложнички са вече мъртви. Ако успея да спася някои, толкова по-добре. Но аз не мога да гледам на това по друг начин и пак да си върша работата.

— По всичко личи, че си добър в това, което вършиш.

Потър не отговори.

— Смяташ ли, че ще има още смъртни случаи?

— О, да, боя се, че е така. Само предположение, но наистина мисля, че ще има.

— Момичетата ли?

Потър не отговори.

— Нашият непосредствен проблем, Чарли — какво можем да използваме, за да спечелим още един час?

Бъд сви рамене.

— Никакво оръжие или муниции, така ли?

— За това изобщо не може да става и дума.

— Значи той смята, че ще получи въображаемия си хеликоптер, така ли?

— Да.

— Щом ще го лъжем за това, защо не го излъжем и за нещо друго? Обещай му нещо, което да върви заедно с това.

— Че не се подарява на дете играчка без батериите, това ли имаш предвид?

— Струва ми се, да.

— Това е блестящо, Чарли. Я да го обсъдим заедно с Хенри.

Докато се качваха във фургона Потър потупа полицая по рамото и Бъд му отвърна с такава крива усмивка, каквато агентът никога не бе виждал в живота си.

Щяха да се разделят на три екипа — „Алфа“, „Браво“, „Чарли“.

Командосите от спасителния отряд под ръководството на Дан Тримейн се бяха скупчили вляво, откъм северозападната страна на скотобойната, скрити в малка горичка. Сега мъжете носеха черни щурмовашки комбинезони над армираното си облекло. Качулки и ръкавици. Защитните им очила бяха вдигнати над челата им.

Екипите „Алфа“ и „Браво“ бяха от по четири човека всеки, двама въоръжени с картечни пистолети „Heckler & Koch MP-5“, снабдени със специални мерници и халогенни светлини, двама, въоръжени с полуавтомати „H & K Super 90“. Двамата полицаи от екипа „Чарли“ бяха също с „МР-5“, но носеха и зашеметяващи и заслепяващи гранати.

Двама други полицаи бяха заели местата си. Чък Пфенингър — Първи пост — бе в стандартна униформа край командния фургон. Джоуи Уилсън — Втори пост — с оперативно бронирано и маскировъчно облекло, се бе разположил под средния прозорец вляво от главния вход на скотобойната. Беше скрит откъм командния пункт и полицаите в полето от училищния автобус и едно дърво гинко.

Тримейн прехвърли още веднъж плана наум. Веднага щом Уилсън докладва, че похитителите са толкова отдалечени от заложничките, колкото можеха да се надяват, Пфенингър щеше да гръмне във въздуха генератора на командния фургон, използвайки заряд L210, известен неофициално като „мини Молотов“. Това беше малка бензинова бомбичка, запечатана в специална талашитена кутия. Кутията щеше да се разпадне от топлината на взрива и фактически щеше да бъде неоткриваема от криминалисти или съдебни експерти. Правилно поставена, тя би прекъснала всички връзки и би затворила херметически полицаите вътре в командния пункт. Фургонът, проектиран така, че да може да се движи сред пламъци, бе добре изолиран и имаше вътрешна кислородна система. Ако вратата останеше затворена, никой отвътре нямаше да пострада.

Тогава Тримейн официално ще поеме нещата в свои ръце, „обявявайки“, че положението е станало неудържимо.

В същия момент трите екипа на спасителния отряд ще навлязат в скотобойната. Екипът „Чарли“ ще пробие с взрив дупка в покрива и ще пусне две зашеметяващи гранати върху бандитите. „Алфа“ и „Браво“ ще гръмнат едновременно страничния и товарния изход откъм пристана, влизайки в сградата, а в това време от „Чарли“ ще пуснат заслепяващите гранати, които ще експлодират в огромен изблик заслепяваща светлина и после командосите ще се спуснат по въже през дупката на покрива. Екипът „Браво“ ще тръгне право към заложничките, „Алфа“ и „Чарли“ ще атакуват бандитите, неутрализирайки ги, ако има съпротива.

Сега те чакаха трима полицаи, които бяха отишли да проверят страничната врата, пристана и покрива.

Дан Тримейн лежеше проснат до сериозния лейтенант Карфало и се взираше в скотобойната, която се издигаше над тях като средновековен замък, назъбен и мрачен. Капитанът каза на своите бойци:

— Ще влизате по четирима. Първите двама ще бъдат основните стрелци. Първо картечни пистолети, после автоматни откоси. Ще бъде нахлуване с динамична стрелба. Ще действате, докато всички вражески цели бъдат успешно атакувани и неутрализирани, а помещенията завладени. Вътре има шест заложника, разположени там, където ви посочих на картата. Всички са от женски пол, а четири са малки момичета, които могат да изпаднат в паника и да побегнат. Ще упражнявате абсолютен контрол в насочването на оръжията си през цялото време, когато сте вътре. Ясно ли е?

Утвърдителни отговори.

После дойдоха лошите новини.

Един по един разузнаващите командоси се обадиха. Предварителният оглед показа, че страничната врата е далеч по-дебела от показаното на схемата: триинчов дъбов материал със стоманена обковка. Трябваше да използват много повече заряд за пробив. Заради сигурността екипът „Алфа“ се налагаше да бъде по-далече при разбиването, отколкото първоначално бяха планирали. Това щеше да прибави поне шест секунди към времето, през което можеха да стигнат до момичетата.

Оказа се също така, че на покрива имаше някаква конструкция, която не бе отразена на оригиналните архитектурни чертежи — множество стоманени плочи, покриващи почти целия покрив, са били закрепени с болтове преди доста години. Налагаше се мъжете на покрива да използват голямо количество взрив, за да ги пробият. В стара сграда като тази по-голямо количество пластичен взрив може да събори подпорни греди — и вероятно дори значителни части от покрива.

След това Тримейн научи от четвъртия разузнавач, че вратата за товарене откъм пристана бе открехната само с около осем инча и бе неподвижно заклинена. Тя представляваше огромна стоманена плоскост, твърде голяма, за да бъде гръмната с експлозив.

Капитанът обсъди положението с Карфало и те преработиха плана. Решиха да се откажат от щурма през покрива и вратата откъм пристана и да действат с единичен щурм на два екипа през северната врата. Уилсън, застанал до предния прозорец, щеше да метне зашеметяваща граната, последвана от заслепяваща. Това бе рисковано, защото щеше да го изложи на опасност както откъм полицейските редици, така и откъм похитителите; можеше да бъде убит и от двете страни. Но Тримейн реши, че няма друг избор.

Трябваше му още един час, помисли си той, за ефективна атака — достатъчно време, за да намери още една незалостена врата или прозорец и за да отслаби пантите на страничната врата, за да могат да използват по-малко експлозив.

Но той не разполагаше с един час. Имаше двайсет минути до следващия краен срок.

До смъртта на следващото момиче.

Е, тогава ще има щурм от единичен вход. Тримейн каза: — Кодовата дума „кобилка“ ще означава зелена улица. Кодовата дума „жребец“ ще означава отстъпление. Потвърдете.

Мъжете отговориха. Тримейн ги поведе към оврага край скотобойната. Там те се залепиха върху влажната пръст и замръзнаха в абсолютна неподвижност и тишина, защото такива бяха инструкциите, а това бяха мъже, които преди всичко действаха по заповед.

6:40 следобед

Джо Силбърт някога се бе научил да пише на машина с два пръста на една отвесна „Ъндъруд“, която миришеше на масло и мастило и на горчиво-сладкия аромат от гума, чиито стружки полепваха по валяка.

Техниката не бе променила особено много нещата за него и сега той удряше само с показалците, блъскайки силно по клавиатурата на големия портативен компютър. Оранжевото излъчване от екрана осветяваше и него, и Тед Бигинс, като ги правеше жълтеникави и изтощени. Силбърт предполагаше, че тъй като той самият бе почти два пъти по-възрастен от Бигинс, навярно изглежда два пъти по-зле.

Филип Молто усърдно ги охраняваше, както нервно му бе наредил капитан Бъд.

— Какво мислиш? — Силбърт попита Бигинс.

Бигинс надникна през рамото на своя колега към ситния шрифт на екрана и изсумтя.

— Имаш ли нещо против аз да продължа? — Той кимна към екрана.

— Заповядай.

Бигинс можеше да пише като фурия и пръстите му се движеха безшумно и невидимо по клавиатурата.

— Ей, ама страшно ме бива в тая работа — рече той. Имаше безупречна прическа, макар да беше само техник, а всъщност Силбърт бе репортер в ефир.

— Ей, офицер — извика Силбърт към Молто, — нашата смяна почти приключи. Ще оставим компютъра тук за следващия екип. Те ще продължат историята оттам, докъдето сме стигнали.

— Така ли правите?

— Това е съвместна работа, нали разбираш. Може ли да се върнем на автостоп?

— Разбира се, сър. Какво има?

Силбърт се бе намръщил и гледаше към дърветата и хвойновите храсти зад полицейския кордон.

— Чувате ли нещо?

Бигинс се изправи и се огледа неспокойно.

— Да.

Молто наостри уши. Чуваха се стъпки. Чупене на клони, провлачване на крака.

— Там отзад няма никой — каза лейтенантът сякаш на себе си. — Или поне никой не би трябвало да бъде.

Лицето на Силбърт бе с внимателния израз на човек, правил вече военни репортажи. След това той криво се усмихна.

— Ама че кучи син. Лейтенант, мисля, че тук имаме нарушител.

Полицаят, с ръка на пистолета си, пристъпи към храстите. Когато се върна, той конвоираше двама мъже с черни анцузи. Върху гърдите им подскачаха журналистически карти.

— Я виж кой е тук — рече Силбърт. — Уолтър Кронкайт и Чет Хънтли^[8].

Бигинс се обърна към Молто:

— Ако смяташ да ги арестуваш, нека да не е за нарушението. Обвини ги в първокласно плиткоумие.

— Вие, момчета, познавате ли се?

Един от заловените направи гримаса.

— Силбърт, копеле такова. Нали щеше да ни подсвирнеш? И хич не позволявай на това малко лайно да ми казва дори и дума.

Силбърт обясни на Молто:

— Те са от Канзаската телевизия. Сам Келог и Тони Бианко. Май са забравили, че ние представляваме пресата.

— Я върви на майната си.

Силбърт ядно изрече:

— Отказах се от правото на изключителен материал също както и ти, Келог. Твоят ред щеше да дойде.

— Трябва да ви арестувам — каза Молто на Келог и Бианко.

— Глупости, не можете да го направите.

— Ще обмисля това по обратния път към палатката за пресата. Хайде.

— Вижте какво, офицер — рече Келог, — тъй като вече сме тук…

— Как все пак се довлякохте, Келог? — попита Бигинс. — По корем ли пълзяхте?

— Върви на майната си.

Молто ги отведе до една патрулна кола и потегли с тях. Веднага щом се скриха задните светлини. Силбърт изрева на Бигинс:

— Сега. Давай.

Бигинс разкопча калъфа на компютъра и го отвори. Оттам измъкна видеокамера „Nippona LL3R“ — свръхминиатюрен модел, която струваше сто и трийсет хиляди долара, тежеше четиристотин грама и бе снабдена със сгъваема дванайсетинчова параболична антена и предавател. Тя даваше качествена телевизионна картина във фактическа тъмнина и имаше телеобектив като на снайперски оптически мерник. Притежаваше ефективен радиус на действие от три мили, предостатъчен, за да достигне подвижния предавателен център, където колегите на Силбърт (Тони Бианко и Сам Келог, съвсем неслучайно) скоро щяха — ако наистина не бяха под арест — да очакват картината. В случай че действително ги подведяха под отговорност, други техници бяха готови да поемат нещата.

Силбърт отвори служебното си куфарче и извади два черни найлонови анцуга — също като тези на Келог и Бианко, с изключение на една разлика: на гърба бяха изписани думите „Съдия-изпълнител“. Облякоха ги.

— Почакай — рече Силбърт. Той се надвеси над екрана и изтри целия файл, написан от Бигинс, който се състоеше от изречението: „Бързата кафява лисица прескочи мързеливото куче“, повторено около триста пъти. Той превключи екрана на баналния полицейски разказ, въведен от него преди три години и който той бе извикал днес следобед веднага щом включиха компютъра.

Двамата мъже се промъкнаха в падината зад командния фургон и бързо тръгнаха сред мрака в посоката, в която се бяха отправили Дан Тримейн и неговият безшумен спасителен отряд.

Тубата от бензина.

Това бе първата й мисъл, когато отвори очи и огледа кланицата.

Емили, застанала на колене, изпълняваше ролята на добра милосърдна сестра и бършеше кръвта от окото на Мелани. То бе подпухнало, макар и да не бе затворено. Момичето разкъса подгъва на скъпоценната си рокличка и продължи да попива кръвта.

Мелани остана да лежи неподвижно, докато ужасната болка в главата й понамаля и зрението й малко се възстанови. Една от близначките, Сузи (тя мислеше, че е Сузи), приглади косата й с малките си фини пръстчета.

Тубата от бензина. Ето я там.

Най-после Мелани успя да седне и пропълзя до Бевърли.

— Как си? — попита тя момичето.

Русата коса на Бевърли бе залепнала от пот върху лицето й. Тя кимна, макар че гърдите й продължаваха тревожно да се надигат и хлътват. Тя отново използва инхалатора. Мелани никога не бе я виждала толкова зле. Изглежда лекарството не можеше да й помогне.

Госпожа Харстрон все още лежеше по гръб на пода. Пак бе плакала, но бе по-спокойна. Мелани внимателно започна да й съблича яркия пуловер. Тя промърмори нещо. На Мелани й се стори, че казва:

— Недей. Студено ми е.

— Трябва — изрази с жестове Мелани. Ръцете й се движеха пред лицето на жената, ала тя не виждаше обяснението.

В следващата минута пуловерът на госпожа Харстрон бе свален. Мелани се огледа и го метна нехайно към стената на кланицата близо до ъгъла. После се шмугна към главната стая и надникна. Глигана поглеждаше към тях от време на време, но мъжете бяха съсредоточили вниманието си върху телевизора. Мелани погледна близначките и с леки знаци им каза:

— Идете до тубата от бензина.

Те се спогледаха тревожно и помръднаха с глави по един и същ начин.

— Направете го! Сега! — Жестовете й бяха настойчиви — с остри, стегнати движения на пръстите.

Те станаха и бавно се промъкнаха до жълто-червената туба.

Когато Сузи я погледна, тя нареди на момичето да вдигне пуловера. Майката на госпожа Харстрон от Топика го бе изплела. Цветовете бяха червено, бяло и синьо, много ярки. Но Сузи не помръдваше. Мелани повтори командата. Няма време за предпазливост, обясняваше тя.

— Мърдайте! Сега!

Защо се колебае тя? Защо само ме гледа?

Не, не мен…

В следващия миг върху нея падна сянка.

Тя се задъха, когато Брут я стисна за раменете и я обърна.

— Смяташ… идиотско геройство, нали? Ами че аз съм убивал хора за много по-малко от туй, дето ти го направи.

За един страшен миг тя си помисли, че Брут е успял всъщност да прочете мислите й, че има животинско шесто чувство и че знае какво възнамерява тя с бензиновата туба. Но после разбра, че той говори за нейното мятане на Кийли навън от вратата. Може би ударът с приклада не бе достатъчно наказание. Той измъкна пистолета си и го опря на главата й.

Изпълнена с разтърсваща я ярост, тя избута пистолета, изправи се и отиде в главното помещение на фабриката, усещайки вибрациите от гласа му по гърба си. Тя не му обърна внимание и продължи до масления бидон, който им служеше за маса. Глигана се надигна и се приближи към нея, но тя игнорира и него. Взе писалка и хартия и се върна в кланицата.

Тя написа: „Ти здравата се стараеш да докажеш, че си много лош, нали?“ Тикна го в лицето му.

Брут се разсмя. Той дръпна листа от ръцете й и го хвърли на пода. Каза:

— … ние с тебе да се джафкаме. Аз не приказвам много… не много хора, с които да говоря. Но с тебе мога. Защо така?… не можеш да възразяваш, предполагам. Хубаво е, когато жената не противоречи. Прис, тя си има свой ум… одобрявам това. Но знаеш ли, някой път тя е някъде другаде… Просто не схващам какво казва. Ти, виждам ти лицето и те разбирам. Приличаш на малка мишка. Може да има нещо повече в тебе… Има, нали?

Мелани с ужас откри, някъде дълбоко в себе си мъничко задоволство. Този страшен, омразен мъж я одобряваше. Той уби Сузан, той уби Сузан, той уби Сузан, повтаряше си тя. Ни ме убил за миг, само ако поиска. Тя съзнаваше всичко това, но в момента усещаше единствено неговото одобрение.

Той свали пистолета си и започна да си играе с връзките на обувките си.

— Мислиш, че съм лош за… твоята приятелка. Е, по твоите стандарти аз съм лош. Не съм… интелигентен и нямам особени таланти. Но едно нещо съм, и това е, че съм лош. Не казвам, че нямам сърце или не съм плакал някога. Плаках цяла седмица, когато един човек уби брат ми. Да, плаках — продължи Ханди, показвайки острите си зъби през тънките си устни. — Сега онова копеле там… — Той кимна към телефона.

Дьо л’Епе? Дали има предвид Дьо л’Епе?

— Аз и той, сега водим бой. И той ще загуби… Защо? Защото лошото е просто, а доброто е сложно. А простото винаги печели… Така си е по природа и знаеш ли какви грижи си навличат хората, като пренебрегват природата. Ето виж сега, всички вие сте глухи. Ще си угаснете преди хора като мене. Потрябва ли ми нещо, мога да кажа: „Дай ми го“. Само си отварям устата и някой прави каквото поискам. Но вие, вие трябва да правите разни смешни неща с ръцете си. Трябва да го напишете. Това е сложно. Ти си урод… ти ще умреш, а аз ще живея. Това си е нещо природно.

— Сега ще взема онова момиче там, с шарената рокля, и ще я застрелям след около десет минути, ако… хеликоптер не дойде тук. Което мисля, че няма да стане. За мене това е все едно да се почешеш, когато те сърби, или да си купиш газирана вода, когато си жаден.

Той погледна към Емили и устата му се изви в онази негова, лека зловеща усмивка.

И в очите му Мелани внезапно видя много повече от погледа на ловец към своята жертва. Тя видя всички подигравки на своите съученици, жестокото безсилие да се мъчиш да схванеш това, което може да се разбере само чрез чудото на слуха. Тя видя един празен живот без любим. Тя видя корицата на нотна музика, озаглавена „Божията милост“, а вътре само празни страници.

Божия воля…

Погледът на Брут…

И той така й говореше, че тя се хвърли към очите му.

Мелани скочи и заби изящния си маникюр в лицето му.

Той ахна от изненада и залитна назад, посягайки към пистолета си. Измъкна го от колана си и тя се метна към него. Пистолетът отхвръкна от ръката му и се плъзна по пода. Мелани не се владееше, подлудяла, водена от неудържима ярост, която се изливаше от нея със страшна скорост, разкъсваше я, причиняваше й болка както изгарящата я треска на осемгодишна възраст, отнела й простотата и направила живота й толкова ужасно сложен.

Дългите й пръсти, мускулести от многогодишното жестикулиране, завършващи с перлени нокти, се врязаха в неговите бузи; тя удари носа му, устреми се към очите му. Той падна по гръб и тя се метна върху гърдите му, а коляното й се заби в слънчевия му сплит. Той изпъшка, останал без въздух в дробовете си. Удари я веднъж в гърдите и тя се отдръпна от него, макар че той нямаше опора и ударът му бе безболезнен.

— Боже мой…! — Жилавите му пръсти посегнаха към шията й, но тя ги отблъсна и го стисна за трахеята, силните й ръце парираха неговите; той не можеше да я достигне. Откъде ли идва тази сила, питаше се тя, фрасвайки главата му върху бетона, от което лицето му посиня.

Може би Невестулката и Глигана тичаха към нея, може би насочваха оръжията си. Или навярно Брут нямаше въздух в дробовете си и затова мълчеше или бе твърде горд, за да ги повика на помощ. Тя не знаеше това — и не я интересуваше. За нея нищо не съществуваше, освен този мъж и неговата злост — нямаше ги другите момичета, нито госпожа Харстрон, нито душата на Сузан Филипс, за която агностичната Мелани предполагаше, че се носи над тях в този момент, като прекрасен ангел.

Тя щеше да го убие.

Изведнъж той омекна като пешкир. Езикът му се проточи от бледите устни. И тя си помисли, божичко, аз го направих! Ликуваща и ужасена, тя седна и погледна уплашените близначки, ридаещата Емили, задъхващата се Бев.

Когато коляното му бързо се надигна, тя нямаше време да го отклони и то я улучи между краката, забивайки се в нея с разкъсваща болка. Тя с мъка пое дъх и обгърна слабините си и в тоя миг юмрукът на Брут я тресна и гърдите точно под гръдната кост. Мелани се преви на две, останала без дъх.

Той леко се изправи и тя видя, че освен драскотините по бузата, Брут изобщо не бе засегнат. Беше си поиграл с нея. Просто се бе закачал, боричкайки се.

След това той я хвана за косата и я повлече в предната стая.

Мелани заби нокти в ръката му и той я удари силно по лицето. Пред очите й сякаш избухнаха искри и ръцете й безжизнено се отпуснаха. Когато се опомни, разбра, че е на прозореца на скотобойната, взирайки се навън във ветровитото поле и ярките светлини, насочени към сградата.

Лицето й бе опряно в стъклото и тя си помисли, че то ще се счупи и ще разреже очите й. Не, не онази тъмнина. Вечна тъмнина. Не, моля ви…

Невестулката пристъпи напред, но Брут го отпрати настрани. Той измъкна пистолета си. Завъртя я така, че тя да го вижда какво казва.

— Ако говореше като нормален човек, може би щеше да продумаш нещо, за да се спасиш. Но ти не си способна. Не, не. Ти си изрод, игра на природата и ако ония не пристигнат с хеликоптера, ще се превърнеш в нещо повече от изрод. Шеп, колко време…?

Уилкокс като че ли се поколеба и каза нещо, което тя не разбра.

— Колко време? — Разкървавеното лице на Ханди се изкриви от ярост.

Той получи отговора и вдигна пистолета към нейната буза. После, бавно, ръката му усука косата й и я обърна така, че тя отново бе срещу заслепяващите бели светлини.

Мелани. Потър виждаше лицето й през дебелите стъкла на бинокъла. Мелани бе следващата жертва.

Бъд, Лебоу и Франсес се взираха от прозореца. Стилуел се обади по радиото и каза:

— Един от моите снайперисти докладва, че Ханди е разкървавен. Не изглежда нещо сериозно, но лицето му е пострадало.

— Дванайсет минути до крайния срок — рече Тоби. — Има връзка.

Телефонът звънна и Потър веднага отговори:

— Лу, какво…?

— Имам една нова, Арт — вилнееше гласът на Ханди. — Прави се на куражлия. Щях да й простя, задето ви даде оная малката пакостница. Ама нещо й е влязло в главата. Искала да се позабавлява и да се потъркаляме заедно в сеното.

Запази спокойствие, каза си Потър. Той пак си играе с тебе. Потър сподави гнева си, почти равен на яростта на Ханди.

— Тя си пада по перверзните номера, Арт. Май е нещо по садо-мазото. Сега ще й дойде акълът. Имаш около десет минути, Арт. Ако не чуя да бръмчи хеликоптер отгоре, смятаме да изработим малка деветмилиметрова пластика на това момиче тука. И така, искам го оня шибан хеликоптер. Ясно ли ти е?

— Трябва да го докараме от Топика. Има…

— Има едно проклето летище на три мили оттука. Защо, но дяволите, не го докарате оттам?

— Ти каза, че…

— Десет минути.

Клик.

Потър затвори очи и въздъхна.

— Анджи?

— Мисля, че имаме проблем — отговори психоложката. — Той иска да я нарани.

Това беше истинско поражение. Вероятно Потър би могъл да получи удължаване на срока от онзи Лу Ханди, който е в добро разположение на духа и се владее. Но отмъстителният Лу Ханди, нервен и вбесен, нямаше намерение изобщо да отстъпи и сега се канеше да лее кръв.

О, Мелани, защо просто не остави нещата на мира? (Но все пак, какво друго чувстваше той? Може би гордост, че е имала смелостта да се опълчи срещу Ханди, когато е искал да я пребие заради спасяването на Кийли?)

Красивото и екзотично лице на Анджи бе навъсено.

— Какво има? — попита Бъд.

— Намекът на Ханди за пластична хирургия. Какво искаше да каже?

— Струва ми се, той все още не иска да убива никой друг — бавно рече Потър. — Безпокои се, че е загубил твърде много заложници, а ние нищо съществено не сме му дали. Затова ще я нарани. Може би ще я ослепи в едното око.

— Божичко — прошепна Бъд.

Тоби се обади:

— Артър, улавям някакви кодирани сигнали наблизо.

— Каква честота?

— На колко мегахерца, може би искаш да кажеш?

— Цифрите не ме интересуват. Чии могат да бъдат?

— Това е неофициална честота.

— Двупосочна?

— Да. И са ретро сигнали.

Някои операции са толкова секретни, че радиостанциите на правоохранителните органи използват специални съгласувани кодирания, променящи се на всеки няколко секунди. Дерек потвърди, че щатските полицейски радиостанции нямат тази особеност.

— Колко близо?

— В радиус от една миля.

— Пресата?

— Обикновено те не използват кодировки, но е възможно.

Потър нямаше време за губене по този въпрос. Той стисна юмрук и погледна навън през бинокъла. Видя русата коса на Мелани, черната точка на пистолета. Мъчейки се да запази спокойствие в тона, той каза:

— Е, Чарли… ти помислил ли си какви точно въображаеми батерии би искал той за своята играчка?

Бъд безпомощно вдигна ръце.

— Не мога да измисля. Аз… просто не знам. — В гласа му се прокрадна паника. — Виж колко е часът!

— Хенри?

Лебоу бавно прехвърли дългото вече досие на Луис Ханди. Той каза на Бъд:

— Колкото по-спешна е задачата, капитане, толкова по-бавно тя трябва да се изпълнява. Я да видим, когато е бил малък, имало е доста автомобилни кражби. Може да се интересува от коли. Да пуснем ли някаква муха тук?

— Не. Чарли има право. Да помислим за нещо, свързано с бягството му.

— За какво друго си харчи той парите? — попита Анджи.

— Не харчи много. Никога не е имал собственост. Не е ограбвал бижутерски магазин…

— Някакви интереси? — размишляваше Потър.

Анджи изведнъж каза:

— Докладите от условната му присъда. Имаш ли ги тук?

— Прегледах ги.

— Изчети ги. Виж дали някога е искал разрешение от съдебните власти за пътуване и защо.

— Чудесно, Анджи — рече Потър.

Лебоу започна да чука по клавиатурата.

— Добре. Да, искал е. На два пъти е напускал Милуоки, където живеел след освобождаването си, за да ходи на риболов в Минесота. Там нагоре към Интърнешънъл фолс. И три пъти до Канада. Всеки път се е връщал без инциденти.

— Лебоу присви очи. — Риболов. Това ми напомня за нещо…

— Той започна да търси. — Ето, рапорт на съветник от затвора. Обичал да лови риба. Обожавал това. Успял да извоюва награда, за да отиде на лов за пъстърви.

Потър се замисли. Минесота. Родният му щат. Земята с хиляда езера. Канада. Бъд — висок и изправен, със своята красива осанка — продължаваше да нервничи.

— О, боже. — Той поглеждаше часовника си през пет секунди.

— Моля те, Чарли.

— Остават ни седем минути!

— Знам. Ти имаше някаква спонтанна идея. Каква бе тя?

— Изобщо не знам какво съм искал да кажа!

Потър отново се взря в Мелани. Престани, заповяда си той. Забрави за нея. Изведнъж вдигна глава.

— Сетих се. Обича да лови риба и има слабост към Севера, нали?

— Точно така — рече Бъд. Всъщност питаше: „Е и какво?“

Но Лебоу разбра. Той кимна.

— Ти си същински поет. Артър.

— Трябва да благодариш на Чарли. Той ме накара да се сетя.

Бъд изглеждаше съвсем объркан.

— Една минута — извика Тоби.

— Ще се уговорим за фиктивно бягство — каза бързо Потър, посочвайки към таблото с надпис „Заблуждения“. Лебоу бързо скочи на крака и грабна маркера. Потър се замисли за миг. — Ханди ще поиска да провери това, което му казвам. Ще се обади в районния отдел на ФАУ, Федералното авиационно управление. Къде се намира това, Чарли?

— В Топика.

На Тоби Потър каза:

— Искам незабавно всички обаждания до главния номератор на ФАУ да бъдат насочени към този телефон тук. — Той посочи телефона на пулта за управление. Щеше да бъде тежка задача, Потър го знаеше, но без да каже и дума, Тоби се зае да натиска бутони и да говори бързо по своя микрофон.

— Не — възрази Бъд. — Няма време. Просто му дай този номер. Откъде ще знае, че той не е на ФАУ?

— Твърде рисковано е, ако провери. — Потър вдигна телефона и натисна бутона за набиране.

Отговори му бодър глас.

— Да-а.

— Лу.

— Здрасти, Арт. Наострил съм уши, но не чувам никакъв хеликоптер. Виждаш ли моята приятелка тук на прозореца?

— Виж какво, Лу — спокойно рече Потър, гледайки навън. — Имам една идея за теб.

— Десет, девет, осем…

— Слушай…

— Ей, Арт, току-що ми хрумна нещо. Може би това е твоя начин да вършиш зло. Може би наистина си копеле.

— Хеликоптерът е почти готов.

— И това момиче тук, все едно че е почти ослепяло. Къса се от рев, Арт. Достатъчно. Стига съм се занимавал с вас. Не ме вземате на сериозно. — Той се разяри: — Не правите каквото искам!

Анджи се наклони напред. Устните на Чарли Бъд се движеха в безмълвна молитва.

— Добре, Лу — изръмжа Потър. — Аз знам, че ще я застреляш. Но ти знаеш, че ще те оставя да го сториш.

Във фургона се чуваше само прашене от апарата.

— Поне ме изслушай, Лу.

— По моя часовник ще те слушам още пет секунди.

— Лу, от един час действам по въпроса. Не исках да кажа, нищо, докато той не дойде на място, но все пак ще ти кажа. Почти е уреден.

Нека предвкусването постепенно да се развива.

— Е и какво? Казвай.

— Дай ми още един час, не наранявай момичето и ще ти осигуря чрез ФАУ полет със специално предимство до Канада.

Тишина за секунда.

— Какво значи това, дявол го взел?

— Можеш да го уредиш директно с ФАУ. Изобщо няма да разберем къде отиваш.

— Ама пилотът ще знае.

— Пилотът ще има белезници за себе си и за заложничките. Кацаш, където искаш в Канада, блокираш хеликоптера и радиото и ще имаш цели часове, преди да ги открием.

Тишина.

Потър погледна Тоби отчаяно, вдигнал вежди. Младият мъж, потейки се обилно, изпусна дълга въздишка и беззвучно каза: „Мъча се“.

— Ще заредим хеликоптера с храна и вода. Сигурно искате раници и туристически боти? Дявол да го вземе, Лу, дори ще ви дадем и въдици. Това е страхотна сделка. Не я наранявай. Дай ни още един час и ще получиш разрешение за излитане.

— Чакай да помисля.

— Ще взема името на контрольора на ФАУ и ще ти се обадя веднага.

Клик.

Невъзмутимият Тоби втренчи поглед в пасивните си скали, после удари по таблото с юмрук и каза:

— Къде е шибаният ни трансфер?

Потър скръсти ръце и втренчи поглед навън през прозореца към дребното очертание, представляващо Мелани Чаръл — малки потрепващи цветни проблясъци, като на телевизионен екран.

Капитан Дан Тримейн се наведе напред, безмълвно избутвайки клонка встрани.

От тази позиция той виждаше само ъгъла на прозореца, на който държаха младата жена. Тримейн бе един от най-добрите снайперисти в специалните сили и той често съжаляваше, че постът му на командир не му позволява да нарами „Ремингтън“ и с помощта на оптическия мерник да открие и улучи цел на осемстотин, дори на хиляда ярда.

Но тази вечер щеше да бъде операция с нахлуване. Нямаше да има нужда от снайпери, затова той отклони мислите си от неясната мишена на прозореца към непосредствените задачи.

Часовникът на Тримейн показваше седем.

— Краен срок — рече той. — Първи пост. Докладвай.

— Зарядът сложен в генератора.

— Чакай команда чрез зелен сигнал.

— Прието.

— Втори пост, докладвай.

— Обектите са в главната стая, заложничките са сами, освен момичето на прозореца.

— Прието — рече Тримейн. — Екипи А и Б, какво е положението?

— Екип А, на място. Заредени, готови за атака.

— Екип Б, заредени и готови за атака.

Тримейн подпря стъпалото си до един камък и смъкна долу едното си коляно. Погледът му бе вперен в Ханди. Приличаше на спринтьор, очакващ сигналния изстрел — и точно такъв той щеше да стане само след минути.

— Готово — извика Тоби. После добави: — Поне теоретично.

Потър изтри дланта си. Прехвърли телефона в другата си ръка, повика пак Ханди и каза, че е уредено разрешителното за отлитане. Той му даде номера на службата на ФАУ.

— Как се казва? — изръмжа Ханди. — С кого трябва да говоря?

Потър каза:

— Дон Кресуел. — Това бе името на съпруга на Линдън, братовчедката на Мариан. Лебоу го надраска върху почти изпълненото табло „Заблуждения“.

— Ще видим, Арт. Ще ти се обадя пак. Момичето ще стои точно до мене и пищова ми, докато се уверя.

Клик.

Потър се завъртя на стола и погледна екрана на Тоби. Каза:

— Ще трябва да си ти, Хенри. Той познава гласа ми.

Лебоу направи гримаса.

— Да можех поне да се приготвя, Артър.

— Това се отнася и за всички нас.

След малко Тоби рече:

— Обаждане от скотобойната… Не е за насам… набира цифрите… едно, девет-едно-три, пет-пет-пет, едно-две-едно-две. Телефонни справки на Топика.

Те чуха гласа на Ханди как пита за номера на районната служба на ФАУ. Телефонистката му го даде. Потър въздъхна облекчено. Бъд каза:

— Ти имаше право. Той не ти се довери.

— Край на връзката — ненужно прошепна Тоби. — Обаждане от скотобойната до Топика, трансфер от магистрална линия към… — Той посочи телефона на бюрото и той започна да звъни. — Завесата се вдига.

Лебоу пое дълбоко дъх и кимна.

— Почакай — бързо каза Бъд. — Той ще очаква секретарка или администраторка.

— По дяволите — избъбри Потър. — Разбира се. Анджи?

Тя бе най-близо до телефона.

Трети звън. Четвърти.

Тя кимна рязко и грабна слушалката.

— Федерално авиационно управление — безгрижно каза тя. — С какво мога да ви услужа?

— Искам да говоря с Дон Кресуел.

— Един момент, моля. Кой го търси?

Смях.

— Лу Ханди.

Тя сложи ръка на слушалката и прошепна:

— Ами сега?

Тоби взе слушалката от нея, почука по нея с нокът и после я подаде на Лебоу. Потър намигна на Анджи.

Лебоу пак пое въздух и каза:

— Кресуел на телефона.

— Ей, Дон. Ти не ме познаваш.

Кратка пауза.

— Ти да не си онзи тип, за който ми се обадиха от ФБР? Луис Ханди?

— Да-а, точно този тип. Я ми кажи, номер ли ми разиграват? Така е, нали?

Пълничкият, добродушен Хенри Лебоу се озъби:

— Ами, господине, ще ти кажа, че за мене е още по-голям номер. Защото, честно казано, това прави живота ми същински ад. Имам шейсет самолета в час, навлизащи в нашето въздушно пространство и това значи да пренасоча близо три четвърти от тях. А става дума само за търговските полети. Казах първо на агента, че няма начин, ама той е цяла напаст и на всичкото отгоре феберейска. Заяви ми, че ще ме гони до дупка, ако не направя точно каквото искате. Затова, да, голям номер е наистина, но ще му дам каквото иска.

— И какво е това, по дяволите?

— Не ти ли е казал? Специалното разрешение за полет с предимство М-4 направо към Западно Онтарио.

Добра работа, Хенри, мислеше си Потър, с поглед към силуета на Мелани.

— Какво значи това?

— Най-висшето предимство, което имаме. Пази се за военновъздушните сили и за посещения на държавни глави. Наричаме го „папска привилегия“, защото папата може да го получава. Сега слушай, ако искаш, може и да си го запишеш. Трябва да проверите дали пилотът е изключил импулсния приемо-предавател. Той ще ви го посочи и вие ще си го изключите или счупите, така че да не можем да ви проследим с радара.

— Без радар ли?

— Това е особеното за М-4. Използва се, за да не могат направлявани с радар ракети да прихванат самолет на някой държавник.

— Импулсен приемо-предавател. Май съм чувал за това. Колко време ще имаме?

Лебоу погледна Потър, който вдигна осем пръста.

— Можем да задържим коридора за осем часа. След това има твърде много търговски полети и ще трябва да променяме графиците.

— Добре. Действай.

— В момента се работи. Това ще стане, я да видим…

Потър вдигна два пръста.

— След около два часа.

— Я стига. Мине ли един час, и ще убия ей тая малката до мене.

— О, Господи. Ама сериозно ли…? Е, разбира се. Един час. Но ми трябва цял час. Само моля те, господине, никой да не пострада.

Студеният смях на Ханди се разнесе от тонколоната.

— Ей, Дон, я да те попитам нещо.

— Дадено.

— Ти точно сега в Топика ли си?

Тишина във фургона.

Потър бавно обърна глава от прозореца и се втренчи в Лебоу.

— Разбира се, че съм.

Потър щракна с пръсти и посочи компютъра на Лебоу. Разузнавателният офицер ококори очи и кимна. Той натисна безшумно няколко клавиша. Появи се надпис: „Зареждане на енциклопедия“. Думите непрекъснато премигваха.

— Значи, Топика? — рече Ханди. — Хубаво място, а?

Екранът оставаше празен. Зареждане… зареждане…

Хайде, отчаяно подканваше Потър. Хайде!

— На мене ми харесва.

Екранът се освободи и най-после се появи пъстър символ. Лебоу бясно започна да пише.

— Откога си там?

Колко спокойно звучи гласът на Ханди, помисли си Потър. Допрял с пистолет до окото на едно момиче и въпреки това се държи абсолютно хладнокръвно.

— От около година — започна да импровизира Лебоу. — Работиш ли за чичо Сам, доста честичко те местят. — Той бързо пишеше. Изведнъж пръстите му се спряха. Появи се съобщение за грешка. „Неправилна заявка за търсене“. Той пак започна отначало. Най-после се появи карта с текст, а в ъгъла на екрана — цветна снимка на силуета на града.

— Сигурно. Като оня ФБР агент, дето ти се е обадил. Анди Палмър. Трябва доста да се е местил.

Лебоу понечи да отговори, но Потър надраска на едно листче: „Не реагирай на името“.

— Предполагам, да.

— Нали така се казва? Анди?

— Май че да. Не си спомням. Той само ми каза кода, с който да се уверя, че обаждането е истинско.

— Значи си имате кодове, а? Като шпиони?

— Знаеш ли какво, господине, наистина трябва да се заема с твоя въпрос.

— Как се казваше реката там?

— Имаш предвид в Топика ли?

— Да.

Лебоу се Наведе Напред и прочете кратката бележка за града.

— Искаш да кажеш, Кау. Река Канзас. Дето разделя града на две?

— Аха. Тя е. Там съм ходил да ловя риба. Имах чичо — живееше в оня стар квартал. Беше доста префърцунено, разни луксозни стари къщи. Павирани улици с обли камъни.

Хенри бе седнал толкова напред, че имаше опасност да се изтърси от стола си. Той трескаво четеше.

— О, Потуин Плейс ли? Значи е късметлия твоя чичо. Хубави къщи. Но улиците там не са с паваж, а с тухлена настилка. — Плешивата глава на агента блестеше от капчици пот.

— Кой ти е любимият ресторант там?

Пауза.

— „Денис“. Имам шест деца.

— Ама че кучи син — промърмори Ханди.

Клик.

— Връзката прекъсната — съобщи Тоби.

Лебоу, чиито ръце трепереха, се взираше в телефона.

Към прозореца се втурнаха четири глави.

— Дали подейства? — промълви Франсес.

Никой не смееше да изрази мнение. Само Бъд каза нещо, но то бе само: „О, боже мой“.

— Базов пункт към Втори пост.

— Втори пост — прошепна лейтенант Джоуи Уилсън, застанал точно под прозореца на скотобойната, в сянката на училищния автобус.

— Позиции на обектите?

Полицаят вдигна бързо начерненото си лице, надникна вътре и пак се сниши.

— Двама похитители в главната стая до прозореца. Ханди държи пистолет до една заложничка. „Глок“. Точно до главата й. Не мога да разбера дали е зареден. Уилкокс не държи оръжие в ръце, но има „Глок“ на колана си. Бонър е с полуавтоматична дванайсеткалиброва „Мосберг“. Но той е на трийсет фута от стаята със заложничките. Сценарият е добър. Освен момичето на прозореца.

— Можеш ли да извадиш от строя Ханди?

— Не. Той е зад тръби. Няма ясен прицел. Бонър непрекъснато се движи напред и назад. Може да успея да го улуча. Не знам.

— Бъди готов да действаш.

Вече беше минал крайният срок. Ханди можеше да я застреля всеки момент.

— Първи пост? Докладвай.

— Първи пост. При генератора съм. Зарядът е на място.

Господи, нека успеем, помисли си Тримейн и пое дълбоко дъх.

— Първи пост? — повика Тримейн, Пфенингър, когото си представи край генератора на командния фургон, държащ в ръка детонаторния шнур на L-210.

— Първи пост слуша.

— Парола…

— Втори пост към базов пункт. — Чу се енергичният глас на Уилсън. — Заложничката е невредима. Повтарям. Втори пост към базов пункт. Обектът Ханди се отказва. Прибрал е оръжието си. Обектът Бонър връща момичето обратно в стаята при другите заложнички.

Тримейн погледна. Отдръпваха момичето от прозореца.

— Обектът Бонър я остави в стаята със заложничките и се върна към предната част на сградата.

— Парола „Жребец“ — рече Тримейн. — Всички постове, всички екипи, „Жребец“. Потвърдете съобщението.

Потвърдиха го.

Дан Тримейн — старши командир на спасителен отряд и имащ репутация на бързо мислещ човек — съчини и после отправи мълчалива молитва към своя справедлив и милостив бог, като му благодареше, задето е пощадил живота на момичето. Но бе признателен най-вече за осигуреното допълнително време, за да може да се подготви за щурма, както той бе уверил Тримейн, щеше да освободи бедните агънца от ръцете на бруталните варвари.

— Връзка — обяви Тоби. — От него.

Потър остави телефона да звънне два пъти и после го вдигна.

— Арт?

— Лу. Кресуел току-що се обади.

— Той не те бръсне за слива. Дори не ти знае шибаното име.

— Имам си врагове. Повече по служба, отколкото извън нея, за съжаление. Е, и?

— Добре, уговорено — бодро рече Ханди. — Имаш още един час.

— Смятай го за девет и трийсет, Лу. Кресуел каза, че ще му трябват поне два часа. Трябва да освободи коридор чак до Канада.

— Девет и трийсет ли?

Потър си помисли: Ще каже или „майната ти“, или „защо пък не?“.

Ханди каза:

— Какво толкова? Щом искаш девет и трийсет, значи девет и трийсет.

Дали да настоявам или не?

Анджи го наблюдаваше. Очите им се срещнаха и тя произнесе само с устни: „Атакувай“.

— Лу, какво ще кажеш да я пуснеш? Мелани.

Добре, Арт, сега съм в добро настроение. Отивам в Канада, затова ти току-що си купи една.

Гласът на Ханди беше като леден бръснач.

— Понякога искаш дяволски много, задник такъв. Аз съм единственият в тоя шибан свят, дето няма да ти играе по свирката.

Клик.

Потър вдигна вежди на това избухване. Но стаята гръмна в ръкопляскания и смях. Потър затвори телефона и се присъедини към останалите.

Потър потупа Лебоу по гърба.

— Отлична работа. — Той погледна Анджи. — И двамата.

Бъд рече:

— Заслужавате „Оскар“ за тая работа. Бих гласувал за вас.

— Ами М-4? — попита Потър. — Какво е предимството М-4?

— С Дорис бяхме в Англия миналата година — обясни Лебоу. — Доколкото си спомням, така се наричаше една магистрала. Прозвуча добре, нали? — Той бе много доволен от себе си.

— Онова за направляваните с радар ракети — рече Бъд. — Звучеше доста нахакано.

— Свободни съчинения.

— О, боже. Той повярва на всичко.

После отново станаха сериозни и Потър впи очи през прозореца към мястото, където все още оставаха шест заложнички, невредими поне за няколко часа — ако Ханди удържеше думата си. След това всички заедно още веднъж се разсмяха, когато Тоби, изтъкан от електроника и хладна рационална наука, прошепна благоговейно: „Папска привилегия“ и се прекръсти изкусно като добър католик, какъвто явно си беше.

7:15 следобед

— Е, Чарли, какви са новините от фронта?

Чарли Бъд стоеше в падинката край фургона. Той държеше клетъчния си телефон силно притиснат до ухото — сякаш така щеше да попречи на някой да го подслуша. Гласът на Роланд Маркс направо гърмеше.

Заместникът на главния прокурор се намираше в тиловата зона. Бъд отвърна:

— Ще ви кажа, тук беше като във влакче на ужасите от „Лунапарк“. Нагоре и надолу, нали разбирате. Той наистина прави забележителни неща — имам предвид Артър Потър.

— Забележителни ли? — попита саркастично Маркс. — Да не би да е съживил онова момиче? Като притчата за Лазар, така ли?

— Той успя да извади още две момичета и току-що ни спечели два часа. Той е…

— Приготвил ли си ми онзи подарък? — с равен глас попита Маркс.

Вратата на фургона се отвори и излезе Анджи Скапело.

— Не още — каза Бъд и реши, че лъжата е правдоподобна. — Скоро. Трябва да вървя.

— Искам тази лента до един час. Тогава моят приятел от пресата ще бъде тук.

— Да, сър, точно така — рече Бъд. — Ще говоря с вас по-късно.

Той прекъсна връзката. И каза към нея:

— Шефове. Можем да се справяме и без тях.

Тя носеше две чаши с кафе и му предложи едната.

— С мляко, без захар. Нали така го обичаш? — попита тя.

— Агент Лебоу сигурно има и моето досие, а?

— Наблизо ли живееш, Чарли?

— С жена ми си купихме къща на около петнайсет мили оттук.

Това беше добре. Дето пак вмъкна името на Мег.

— Аз имам апартамент в Джорджтаун. Пътувам толкова много, че няма смисъл да купувам нещо. А и нали съм сама.

— Никога ли не си се омъжвала?

— Не. Аз съм една стара мома.

— Стара, пак това казваш. Не си на повече от двайсет и осем.

Тя се засмя.

— Харесва ли ти животът в провинцията? — попита го Анджи.

— Разбира се. Момичетата имат добри училища — показах ли ти снимки на семейството си?

— Да, показа ми, Чарли. Два пъти.

— Има добри училища и добри отбори. Децата много обичат футбола. А и наистина не е скъпо. На трийсет и две години съм и притежавам собствена къща на четири акра. Това не можете да си го позволите на Източното крайбрежие, струва ми се. Веднъж бях в Ню Йорк и това, което хората плащат за апартаменти там…

— Ти верен ли си на жена си, Чарли? — Тя насочи топлите си кафяви очи към него.

Той се насили да изгълта кафето, което изобщо не му се пиеше.

— Да. И всъщност се канех да говоря с теб. Мисля, че си интересен човек и това, което правиш, за да ни помогнеш, е наистина много ценно. И трябва просто да съм сляп, за да не видя колко си хубава…

— Благодаря ти, Чарли.

— Но аз не мога да изневеря на жена си дори в мислите си — като онзи президент, Джими Картър ли беше? Или друг, не си спомням. — Всичко това бе репетирано и му се щеше да не се налага да преглъща толкова често. — Ние с Мег сме си имали своите проблеми, естествено. Но кой ги няма? Проблемите са част от взаимоотношенията и те просто отминават, както и хубавите моменти, и човек върви напред. — Той рязко спря, напълно забравил края на монолога си и сега го импровизира: — Ето това е. Просто исках да го кажа.

Анджи пристъпи до него и докосна ръката му. Тя се протегна и го целуна по бузата.

— Много се радвам, че ми каза това, Чарли. Мисля, че верността е най-важната черта в едни взаимоотношения. Лоялност. Човек не я среща много напоследък.

Той се поколеба.

— Така е, струва ми се.

— Отивам до мотела да се срещна с момичетата и техните родители. Искаш ли да дойдеш с мен? — усмихна се тя. — Като приятел и колега от оперативния екип?

— С удоволствие. — И за безкрайно облекчение на Бъд, тя не го хвана под ръка на път за фургона, за да кажат на Потър къде ще бъдат. После поеха към патрулната кола, за да прескочат до „Дейз Ин“.

Те седяха в кланицата, преддверието на ада, със сълзи по всички лица.

Това, което сега ставаше — само на няколко фута пред тях — беше по-лошо, отколкото изобщо можеха да си представят. Нека по-скоро да свършва, мислеше си Мелани и пръстите й потрепваха в тази няма молба. В името на Бог.

— Не гледайте — накрая успя да жестикулира към момичетата. Но те всички гледаха — никой не можеше да се извърне от тази жестока гледка.

Глигана лежеше върху горката госпожа Харстрон. Блузата й бе разтворена, полата й запретната до кръста. Вцепенена, Мелани гледаше как голият задник на мъжа се поклаща нагоре и надолу. Гледаше как ръцете му стискат едната гърда на госпожа Харстрон, бяла като собствената му подпухнала кожа. Тя го гледаше как я целува и пъха влажния си език в безчувствената й уста.

Той спря за момент и погледна назад към главното помещение. Брут и Невестулката седяха там пред телевизора и пиеха бира. Смееха се. Също както бащата и братът на Мелани седяха пред телевизора в неделя, сякаш малката черна кутия бе нещо магическо, чрез което можеха да разговарят помежду си. После Глигана се надигна, сложи ръцете си под коленете на госпожа Харстрон и вдигна краката й във въздуха. И пак започна своите грозни движения.

Мелани застина в хладна решителност.

Време е, реши тя. Не можеха повече да чакат. Без да отклони поглед от затворените очи на Глигана, тя написа една бележка върху листа, който Брут бе изтръгнал от ръцете й преди това. Сгъна го плътно и го пъхна в джобчето на Ана. Момичето вдигна очи. Близначката й — също.

— Идете в ъгъла — даде знак Мелани. — До бензиновата туба.

Те не искаха. Бяха ужасени от Глигана, потресени от отвратителното нещо, което той правеше. Но жестовете на Мелани бяха толкова категорични, очите й бяха толкова студени, че те тръгнаха към ъгъла на стаята. Отново Мелани им нареди да вземат пуловера на госпожа Харстрон.

— Завържете го около бензиновата туба. Идете…

Изведнъж Глигана скочи от учителката и застана точно пред Мелани. Гадният му член бе изправен и лъщеше, моравочервено. От непоносимата миризма на мускус, пот и женски секреции започна да й се гади. Той се спря и слабините му бяха само на един фут от лицето й. Протегна ръка и пипна косата й.

— Престани с тая идиотщина. Престани… с ръце… тая гадория. — Той имитира жестикулиране.

Мелани разбираше реакцията му. Беше нещо обикновено. Хората винаги се плашеха от жестомимиката. Ето защо съществуваше такъв силен стремеж да се накарат насила глухите да говорят и да не използват жестовия език — който беше шифър, таен език, отличителният белег на една непонятна общност.

Тя бавно кимна и отново сведе очи към лъсналия щръкнал пенис.

Глигана се върна при госпожа Харстрон, стисна гърдите й, разтвори грубо краката й и отново се напъха в нея. Тя вдигна ръка в безпомощен протест. Той блъсна ръката й долу.

Не жестикулирай…

Как да говори с момичетата? Как да каже на близначките какво да направят?

В този миг тя изведнъж си спомни за своя собствен жаргон. Езикът, създаден от нея на шестнайсет години, когато бе рискувала учителите да я бият по кокалчетата — повечето от тях от Другите, чуващите — защото използва жестов език в „Лорънт Кларк“. Това бе прост език, който й бе хрумнал, наблюдавайки как Георг Солти дирижира беззвучен оркестър. При музиката дължината на тоновете и ритъмът са също толкова част от едно произведение, колкото и мелодията; тя държеше ръце близо до брадичката си и говореше със съучениците си чрез формата и ритъма на своите пръсти, в комбинация с изражения на лицето. Беше показвала на всички свои ученици основните правила на езика — когато правеше сравнения с различните видове жестови езици — но не знаеше дали близначките си спомнят достатъчно, за да я разберат.

Но тя просто нямаше друг избор. Мелани вдигна ръце и започна да движи пръсти в ритмични фигури.

Ана отначало не я разбра и започна да й отговаря на обичайния жестов език.

— Не — заповяда Мелани, мръщейки се, за да го подчертае. — Никакво жестикулиране.

Беше изключително важно тя да предаде своето съобщение, защото вярваше, че може да спаси поне близначките и може би още едно момиче — горката задушаваща се Бевърли или Емили, в чиито тънки бели крака Глигана дълго бе впивал очи, преди да придърпа Дона Харстрон към себе си и да разтвори краката й подобно на гладен човек, който си отваря пакет с храна.

— Вземете бензиновата туба — успя някак си да съобщи Мелани. — Завържете пуловера около нея. Използвайте я като шамандура. Като спасителен пояс.

След малко момичетата разбраха. Промъкнаха се напред.

Тубата сега бе загърната с пуловера.

— Излезте от задната врата. Онази отляво.

Вратата, пред която прахът на пода бе пометен от речния бриз.

— Страх ни е.

Мелани кимна, но продължи да настоява.

— Трябва.

Слабо, трогателно кимване от едната. После от другата. Емили се разшава до Мелани. Момичето бе ужасено. Мелани взе неговата ръка, зад гърбовете на близначките, за да не вижда Глигана. Буква по буква тя изрази: „Т-и щ-е б-ъ-д-е-ш с-л-е-д-в-а-щ-а-т-а. Н-е с-е б-е-з-п-о-к-о-й“.

Емили кимна. На близначките Мелани обясни:

— Следвайте мириса на реката. — Тя сбърчи нос. Река. Мирише.

Кимване и от двете момичета.

— Дръжте се за пуловера и скочете във водата.

Две отрицателни поклащания на главите. Подчертани.

Очите на Мелани пламнаха ядосано.

— Да!

Тогава Мелани погледна към учителката, после отново към момичетата, обяснявайки безмълвно какво може да им се случи. И те разбраха. Ана започна да скимти.

Мелани не можеше да й позволи това.

— Престани! — настойчиво изрази тя. — Сега. Тръгвайте.

Близначките бяха зад Глигана. За да ги види, той трябваше да стане и да се обърне.

Страхувайки се да използва ръцете си, Ана плахо сведе лице и го обърса с ръкава си. Двете отново поклатиха глава за „не“. С покъртително единодушие.

Мелани вдигна ръка и рискувайки, бързо започна да жестикулира и да изразява по букви. Глигана бе затворил очи и не видя знаците.

— Абат Дьо л’Епе е там навън. Чака ви.

Очите им широко се разтвориха.

Дьо л’Епе?

Спасителят на Глухите. Той бе рицарят Ланселот, той бе крал Артур. Божичко, та той бе Том Круз! Не бе възможно да е навън. И все пак лицето на Мелани бе сериозно, тя така настояваше, че те едва-едва кимнаха неохотно.

— Трябва да го намерите. Дайте му бележката в твоя джоб.

— Къде е той? — попита със знаци Ана.

— Той е по-възрастен, натежал мъж. С посивяла коса. С очила и синьо спортно сако. — Те кимнаха запалено (макар че едва ли така си представяха митичния абат). — Намерете го и му дайте бележката.

Глигана вдигна глава и Мелани продължи движението ма ръката си невинно, за да изтрие зачервените си, но сухи очи, уж че плаче. Той се наведе пак и продължи. Мелани бе благодарна задето не чува животинското грухтене, което знаеше, че излиза от тлъстата му уста.

— Готови? — попита тя момичетата.

Наистина вече бяха готови; биха скочили в огън, ако по този начин можеха да се срещнат със своя идол. Мелани отново погледна Глигана. От лицето му се лееше пот и капеше върху бузите и люлеещите се гърди на бедната Дона Харстрон. Очите му бяха притворени. Щеше скоро да завърши — Мелани бе чела за това, макар и да не го разбираше съвсем.

— Свалете си обувките. И кажете на Дьо л’Епе да внимава.

Ана кимна.

— Обичам те — изрази със знаци тя. Сузи направи същото.

Мелани надникна от входа и видя Брут и Невестулката в другия край на скотобойната да гледат телевизия. Тя кимна два пъти. Момичетата вдигнаха своята спасителна бензинова туба и изчезнаха зад ъгъла. Мелани наблюдаваше Глигана, за да види дали тяхното прекосяване е безшумно. Явно беше такова.

За да му отвлече вниманието, тя се наведе напред, изтърпявайки зловещите му опулени очи и бавно, внимателно, със своя тъмночервен ръкав избърса насъбралата се негова пот от лицето на учителката. Той бе озадачен от жеста и, а после се ядоса. Блъсна я назад към стената. Главата й силно се фрасна във фаянсовата облицовка. Мелани остана там, докато той свърши и продължи да лежи, дишащ тежко. Накрая той се изтърколи от жената. Мелани видя лигава локвичка върху бедрото й. Имаше и кръв. Глигана надникна крадешком в другата стая. Беше убягнал от погледа им; Брут и Невестулката нищо не бяха видели. Той се изправи. Вдигна ципа на мръсните си джинси и дръпна надолу полата на госпожа Харстрон, закопча надве-натри блузата й.

Глигана се надвеси, доближавайки лице само на няколко инча от Мелани. Тя успя да задържи погледа му — беше страшно, но бе готова на всичко само за да го отклони от озъртане из стаята Глигана изрече злобно:

— Ти… думичка за… ти ще…

Помъчи се да го забавиш. Трябва да спечелиш време за близначките.

Тя се намръщи и поклати глава.

Той пак се опита, фучейки ядосано.

Тя отново поклати глава, сочейки ухото си. Той кипеше от безсилен яд.

Накрая тя посочи прашния под. Глигана написа:

— Кажеш ли нещо, свършено е с тебе.

Тя бавно кимна.

Той изтри бележката и закопча ризата си.

Понякога, всички ние, дори и Другите, ставаме глухи, неми и слепи като мъртвите; възприемаме само онова, което нашите желания ни позволяват да видим. Това е ужасно бреме, но то може също така да бъде, както сега, едно малко чудо. Защото Глигана се изправи, клатушкайки се, напъха вътре ризата си и огледа кланицата с отпуснат израз на задоволство върху почервенялото си лице. После тръгна навън, без изобщо да забележи, че от близначките са останали само четири обувчици и че момичетата бяха изчезнали, носейки се по водата далеч от това страшно място.

Няколко години аз представлявах само едно глухо същество.

Живеех, ядях, дишах единствено като глуха.

Мелани разговаря с Дьо л’Епе.

Тя е отишла в своята музикална стая, защото не може да изтърпи мисълта за Ана и Сузи как скачат във водите на река Арканзас, тъмна като гроб. Сега е по-добре за тях, повтаря си тя. Не забравяй как Глигана гледаше момичетата. Каквото и да се случи, за тях е по-добре.

Дьо л’Епе помръдва на стола си и я пита какво иска да каже с това — само едно глухо същество.

— Когато бях в предпоследния курс, движението на Глухите дойде и в „Лорънт Кларк“. Глухи с главно „Г“. Устният начин на изразяване бе излязъл от мода и най-после в училището започнаха да преподават „Точен жестов английски“. Което представлява някакъв половинчат компромис. Накрая се съгласиха да преминат към АЖЕ. Това е „Американският жестов език“. Беше истинско избавление.

— Аз се интересувам от езици. Разкажи ми за този език. — Дали би го изрекъл? Нали това е фантазия; да, той би го казал.

— АЖЕ води началото си от първото училище за глухи в света, основано във Франция около 1760-та от твоя съименник. Абат Шарл Мишел дьо л’Епе. Той бил като Русо — чувствал, че има някакъв първичен човешки език. Език, който е чист, абсолютен и безупречно ясен. Можеш директно да изрази всяко чувство и да е толкова прозрачен, че да не може да бъде използван за лъжа или измама.

Дьо л’Епе се усмихва на това.

— Чрез „Френския жестов език“ глухите най-после получават признание. Един учител от училището на Дьо л’Епе, Лорънт Кларк, дошъл в Америка в началото на 1800-те години и заедно с Томас Галодет — той бил свещеник от Кънектикът — основали училище за глухи в Хартфорд. Там бил използван „Френския жестов език“, но той се смесил с местното изразяване, особено с диалекта, практикуван на остров Мартас Винярд, където имало много наследствена глухота. Ето как възникнал „Американският жестов език“. Това позволило на Глухите, повече от всичко останало, да заживеят нормален живот. Виждаш ли, човек трябва да развие своя език — някакъв език, жестов или говорим — до тригодишна възраст. В противен случай той всъщност остава със забавено развитие.

Дьо л’Епе я поглежда малко скептично.

— Струва ми се, че това си го репетирала.

Тя само се подсмива.

— Веднага щом АЖЕ пристигна в училището, аз заживях за Движението на глухите. Възприех идеологията. Най-вече заради Сузан Филипс. Беше изумително. По това време бях стажант учителка. Тя видя как очите ми се движат нагоре-надолу, докато чета по устните на хората. Приближи се до мен и се изрази така: „Думата «чувам» означава само едно нещо за мен. То е противоположното на това, което съм аз“. Почувствах се засрамена. По-късно тя каза, че терминът „с увреден слух“ би трябвало да ни вбесява, защото дава определение за нас чрез езиковите средства на Другите. Думата „устен“ е още по-лоша, защото устно изразяващите се глухи искат да бъдат одобрени. Но те все още не са признати. Ако някой е „устно изразяващ се“, каза Сузан, ние трябва да го „спасим“.

— Знаех за какво ми говореше тя, защото от години се мъчех да бъда одобрена. Правилото е „предвиждай“. Винаги мислиш какво предстои, опитваш се да отгатнеш какви въпроси ще ти зададат, насочваш хората към улици с шумно движение или строителство, където ще имаш оправдание да ги помолиш да крещят или да повторят своите думи.

— Но след срещата си със Сузан аз се отказах от това. Станах противничка на устното изразяване. Започнах да преподавам АЖЕ. Станах поетеса и започнах да участвам в представления на театри за глухите.

— Поетеса?

— Правех това като заместител на моята музика. То изглеждаше най-близкото, на което можех да се надявам.

— Какво представляват стиховете чрез жестове? — пита той.

Тя обяснява, че се „римуват“ не според звуците, а според формата на ръката за последната дума от стиха, която трябва да бъде подобна на последните думи от предходните стихове.

Осем сиви птички, кацнали в тъмата.

Духа леден вятър, колко е суров.

Кацнали на жиците, те вдигат криле

и литват надалече към пухкавите облаци.

— „Тъма“ и „суров“ се изразяват чрез опъната ръка с прибрани пръсти, като дланта е обърната към говорещото лице. „Криле“ и „облаци“ са също със сходни движения от раменете нагоре.

Дьо л’Епе слуша очарован. Той я гледа, докато тя рецитира със знаци още няколко стихотворения. Грацията на ръцете, мисли си тя. Плавните им и изящни движения. Тя ги маже с бадемов крем всяка вечер, а ноктите й са гладки и полупрозрачни като шлифовани скъпоценни камъни.

— О — замислено продължава тя, — аз бях навсякъде. В Националната асоциация на глухите, в Центъра за двустранната култура, бях и в Националния атлетически съюз на глухите.

Той кима. На нея й се иска той да й разкаже за своя живот. Дали е женен? (Дано не е!) Има ли деца? По-стар ли е, отколкото си го представям, или по-млад.

— Бях планирала цялата си кариера. Щях да бъда първата глуха жена управител на ферма.

— На ферма?

— Попитай ме за подготовката на зърното. За безводния амоняк. Искаш ли да знаеш нещо за пшеницата? Червената пшеница идва от руските степи, разбира се. Но в името й няма нищо политическо — о, не и в Канзас. Това е заради цвета. „Кехлибарени вълни от жито…“ Питай ме за предимствата на засаждането без дълбока оран и как се попълнят финансови сведения за допълнително застраховане на посеви, които още не са покарали. „Цялата реколта и всички съоръжения на посочената земя…“

Баща й, обяснява тя, притежавал шестстотин и шейсет акра земя в централната част на Южен Канзас. Той бе слаб човек с уморен вид, който много хора бъркаха със суровост. Неговият проблем не бе в липса на енергичност, а по-скоро в липса на талант, който той наричаше късмет. И той си признаваше — само пред себе си — че се нуждае от помощ от много места. Разбира се, той разчиташе най-вече на сина си, но сега фермите са вече голяма отговорност. Харолд Чаръл кроеше планове да възложи дялове от имота както на сина си Дани, така и на дъщеря си Мелани и да види как преуспяват като едно цяло семейство.

Тя не приемаше много охотно тези планове, но перспективата да работи с брат си изглеждаше привлекателна. Момчето бе станало добросърдечен младеж, съвсем различен от озлобения им баща. Докато Харолд обикновено мърмореше мрачно срещу съдбата, щом се счупеше лопатка на вършачката, и стоеше скован от гняв, впил поглед в отломките, Дани скокваше от кабината, изчезваше за малко и се връщаше с пакет резервни части и няколко сандвича за импровизиран пикник. „Ще го оправим този малък негодник до довечера. А сега да си хапнем“.

Известно време Мелани си мислеше, че такъв живот би бил приятен. Тя изкара задочни курсове по агрономство и дори изпрати статия до „Тихи новини“ за фермерския живот и глухотата.

Но после, миналото лято, Дани катастрофира и изгуби както способността, така и желанието си да работи във фермата. Чаръл, с отчаяната аргументация на човек, нуждаещ се от наследници, се обърна към Мелани. Тя бе жена наистина (като този недостатък бе малко по-лош от слуховия й недъг), но поне бе образована и трудолюбива.

Мелани, кроеше планове той, щеше да стане негов равностоен партньор. А и защо не? От седемгодишна възраст тя се возеше в кабината с климатик на огромния комбайн „Джон Диър“, помагайки му да движи многобройните лостове. Тя често надяваше защитни очила, маска и ръкавици като някой селски хирург, пълнейки резервоара с изкуствен тор, придружаваше го на събранията му в Съюза на агропроизводителите и пътуваше с него до крайпътни спирки, известни само на посветени, където се криеха нелегалните работници — емигранти, чакащи за сезонна работа по жътва.

Това си е въпрос на принадлежност и Бог прави така, че всеки да остане на своето място. Е, твоето място е тук да работим това, което можеш и където, нали разбираш, твоя проблем няма да ти създава неприятности. Божия воля… Значи вече ще си бъдеш вкъщи.

Да му кажа ли, мисли си Мелани.

Да! Ако никога не споменеш за това на жива душа, сподели го поне с Дьо л’Епе.

— Има нещо — започва тя, — което искам да кажа.

Ведрото му лице се взира в нея.

— Това е една изповед.

— Ти си твърде млада, за да има какво да изповядваш.

— След поетичния рецитал в Топика нямах намерение веднага да се върна в училището. Щях да отида да се видя с брат си в Сейнт Луис. Той е в болница. Утре му предстои операция.

Дьо л’Епе кима.

— Но преди да отида да го видя, смятах да направя нещо в Топика. Имах уговорена среща с някого.

— Разкажи ми.

Дали да му каже? Да или не?

Да, решава тя. Трябва. Но тъкмо се кани да заговори, когато нещо й попречва.

Миризмата от реката?

Тропот от приближаващи се стъпки.

Брут?

Тя тревожно отвори очи. Не, нямаше нищо. В скотобойната бе тихо. Никой от техните трима похитители не бе наблизо. Тя затвори очи и се помъчи да се върне в музикалната стая. Ала Дьо л’Епе си бе отишъл.

— Къде си? — извика тя. Но осъзна, че макар устните й да се мърдат, тя вече не можеше да чуе неговите думи.

Не! Не искам да си тръгваш. Върни се, моля те…

В този момент Мелани разбра, че не речният бриз ги бе изгонил от онази стая; това бе собствената й личност. Тя отново бе станала плаха, срамежлива и не можеше да се изповяда.

Дори на човека, изглеждащ така склонен да изслуша всичко, което тя искаше да каже, колкото глупаво и неясно да бе то.

Те зърнаха проблясването на около сто ярда от тях.

Джо Силбърт и Тед Бигинс вървяха мълчаливо през полето откъм лявата страна на скотобойната. Силбърт посочи към светлинката, може би просветване от бинокъл или някакъв уред от колана на полицай от спасителния отряд или отражение от ярките халогенни лампи.

Бигинс промърмори, че светлините са твърде ярки. Безпокоеше се, че ще има сияние от обектива.

— Какво, да не би да искаш да ги загася? — прошепна Силбърт. Страшно му се пушеше. Продължиха през горичката и излязоха на открита поляна. Силбърт погледна през камерата и натисна копчето за едър план. Полицаите, сега ги виждаше, се бяха скупчили до една обрасла с храсталаци височинка срещу скотобойната. Един от тях — скрит зад училищния автобус — фактически беше до скотобойната, дебнейки точно йод един прозорец.

— По дяволите, страхотни са — прошепна Силбърт. — Един от най-добрите екипи, които съм виждал.

— Проклети лампи — мърмореше Бигинс.

— Хайде да тръгваме.

Докато минаваха през поляната, Силбърт се оглеждаше за патрулиращи полицаи.

— Мислех, че навсякъде ще имаме бавачки.

— Тия светлини са същинска напаст.

— Май ще се получи доста лесно — рече тихо Силбърт.

— О, Господи. — Бигинс гледаше нагоре във въздуха.

— Супер — подсмихвайки се, прошепна Силбърт.

Двамата се взираха в покрива на вятърната мелница.

— Така ще бъдем над светлините — пак започна Бигинс като развален грамофон.

Четирийсет фута във въздуха. Така щяха да имат панорамен изглед към цялото поле. Силбърт се ухили и започна да се катери. Горе застанаха на разнебитена площадка. Мелницата отдавна бе изоставена и лопатките липсваха. Тя се люлееше от вятъра.

— Дали това ще бъде проблем?

Бигинс измъкна от джоба си сгъваем статив и го разпъна, завинтвайки го здраво.

— И какво мога да направя? Да не би да имам стабилизатор в джоба си?

Изгледът беше отличен. Силбърт виждаше струпаните командоси вляво от скотобойната. С мрачно уважение той си помисли за агент Артър Потър, който, гледайки го право в очите, му каза, че няма да има атака. Беше очевидно, че полицаите се готвеха да нахлуят вътре всеки момент.

Силбърт извади от джоба си малък микрофон. Той се обади по кодирания си клетъчен телефон и се свърза с предавателния пост във фургон близо до палатката за пресата.

— Ей, мошенико — рече той на Келог, чувайки гласа му. — Очаквах да ти теглят шута.

— Не, казах на полицая, че може да начука жена ти и той ме пусна.

— Другите момчета, там, на масата за пресата ли са?

— Аха.

Силбърт всъщност изобщо нищо не бе казал на останалите репортери за уговорката. Той, заедно с Бигинс, Келог, Бианко и двамата репортери, които седяха на оная маса, преструвайки се, че пишат очерци на ненужния „Compaq“, бяха всички колеги от телевизията в Канзас Сити.

Бигинс включи микрофона към камерата и разгъна параболичната антена. Той я закрепи към парапета на вятърната мелница и започна да говори в микрофона: „Проба, проба, проба…“

— Престани с тия глупости, Силбърт, няма ли да ни дадеш картина?

— Сега Тед я смъква надолу. — Силбърт махна към антената и Бигинс я нагласи, докато той говореше. — Превключвам се към радиото. — Той взе микрофона и пъхна слушалка в лявото си ухо.

След малко Келог рече:

— Готово. Господи Исусе, имаме картина. Къде, но дяволите, се намирате? В хеликоптер ли?

— Който е от занаята, знае — каза Силбърт. — Започвай да предаваш. Готов съм. Да действаме, преди да са ни гръмнали.

Имаше прищракване и после се чу как изведнъж прекъснаха реклама на „Тойота“:

— А сега от Кроу Ридж, Канзас — обади се говорител с приятен баритон. — Имаме репортаж на живо от водещия на Канал 9 Джо Силбърт със специален видеоматериал от мястото на събитието, където няколко ученички от училището за глухи „Лорънт Кларк“ и две учителки бяха взети за заложнички от избягали затворници. И така, слушаме те в ефир, Джо.

— Рон, в момента сме срещу скотобойната, където са задържани момичетата и техните учителки. Както виждате, има буквално стотици полицаи, заобиколили сградата. Полицията е поставила ето тези ярки халогенни лампи, за да осветяват прозорците на скотобойната, вероятно за да се предотврати снайперистка стрелба отвътре.

— Прожекторите и присъствието на полицаите обаче не можаха да предотвратят смъртта на една от заложничките недалече от това място, в центъра на вашите екрани, преди около два часа. Един полицай ми каза, че горкото момиче било пуснато от престъпниците и било тръгнало да се срещне със своето семейство и с приятелите си, когато прогърмял единичен изстрел и то било улучено право в гърба. Момичето, както ти спомена, Рон, било глухо и полицаят ми каза, че според него то използвало жестомимика, за да моли за помощ и да предаде на близките си, че ги обича, точно преди да умре.

— Джо, знаеш ли самоличността на това момиче?

— Не, не сме разбрали още, Рон. Властите се бавят много при съобщаването на всякаква информация.

— Колко заложнички има там?

— В този момент изглежда вътре са останали четири заложнички и две учителки.

— Значи някои са излезли?

— Точно така. Досега бяха пуснати три, в замяна на изпълнени искания от страна на похитителите. Не ни е известно какви отстъпки са направили властите.

— Джо, какво можеш да ни кажеш за ония полицаи, които са там отстрани?

— Рон, това са членове на елитната полицейска спасителна група на щата Канзас. Нямаме официално потвърждение за планирана спасителна акция, но аз съм правил репортажи за подобни ситуации и струва ми се, че те се готвят за атака.

— Как мислиш, какво ще се случи, Джо? Относно атаката? Как ще се развие тя?

— Трудно е да се каже, без да знаем къде точно се намират заложничките, с какви оръжия разполагат мъжете вътре и така нататък.

— Би ли изказал някакви предположения?

— Разбира се, Рон — отвърна Силбърт. — С удоволствие.

И той даде сигнал на Бигинс с жестове, които двамата използваха помежду си, означаващи: „Дай близък план“.

Решиха да действат, защото не знаеха колко време остава до следващия краен срок.

Капитан Дан Тримейн се обади на екипа „Браво“ по радиото с кодиран сигнал и разбра, че те са открили разбиваема врата близо до пристана откъм задната страна на сградата, но тя се виждала съвсем ясно от лодка с двама въоръжени федерални полицаи. Лодката била хвърлила котва на около двайсет ярда от брега.

— Те ще ни видят, ако се приближим.

— Има ли друг достъп до вратата?

— Не, сър.

Втори пост обаче имаше добри новини. Надниквайки във фабриката, той огледал по-далечната стена — от югоизточния край — и видял, точно срещу аварийната врата, през която екип „Алфа“ искаше да нахлуе, че има голяма част от небрежно нанесена мазилка. Той се чудеше дали това не прикрива втора аварийна врата. При първоначалния външен оглед не я бяха забелязали. Тримейн изпрати още един полицай към отдалечената стена. Той се отправи към споменатото от Втори пост място и докладва, че това наистина е врата, скрита от погледа с бръшлян.

Тримейн нареди на полицая да пробие вратата със специална бормашина с шумозаглушител, снабдена с дълга и тънка титанова сонда за вземане на проби. След огледа на пробите той откри, че вратата е само един инч дебела и е прогнила и разядена от термити и мравки. Имаше процеп от два инча. После той пробва мазилката, която се оказа тънка. Цялата конструкция бе далеч по-слаба от вратата на отсрещната страна. Би могла лесно да се разцепи и с малък заряд.

Тримейн се въодушеви. Това бе дори по-добро от нахлуване през товарния изход откъм пристана, защото влизането от противоположната врата позволяваше моментален кръстосан огън. Похитителите нямаше да успеят да отговорят. Тримейн обсъди с Карфало и раздели мъжете на два нови екипа. „Браво“ щеше да се отправи под пристана към югоизточния край на сградата. „Алфа“ щеше да се разположи при северната врата, по-далече от задната част, но по-близо до заложничките.

При влизане, „Алфа“ щеше да се раздели на две групи, трима мъже щяха да се отправят към заложничките, трима щяха да настъпят към похитителите, докато екипът „Браво“ щеше да влезе през южната врата, за да атакува бандитите откъм гърба.

Тримейн прехвърли наум плана: дълбоки оврази, за да прикрият приближаването си, пълна изненада, зашеметяващи, а после и заслепяващи гранати, кръстосан огън. Сценарият беше добър.

— Базов пункт до всички екипи и постове. От моето засичане ще има четирийсет и пет минути до началния сигнал. Готови? Започвам да броя… пет, четири, три, две, едно, засичам.

Полицаите потвърдиха синхронизирането.

Трийсет минути. Той ще…

Спешно, пукащо съобщение:

— Командирът на „Браво“ до главен пункт. Тук имаме раздвижване. Откъм вратата за пристана. Някой се промъква.

— Уточни.

— Не мога. Движи се под вратата за товарене. Не виждам ясно. Чува се само някакво движение.

— Похитител?

— Неизвестно. Пристанът е разнебитен и отгоре е целият с тор.

— Сложете заглушителите.

— Да, сър.

Мъжете имаха мощни заглушители на своите H & K. Поне един или два пълнителя можеха да се чуят само като тихо изтракване и с този вятър полицаите в лодката вероятно нямаше да чуят нито звук.

— Заемете прицел. Полуавтоматичен огън.

— Прието.

— Какво представлява обектът?

— Много е трудно да се различи, но той носи риза в червено, бяло и синьо. Вероятно мога да го неутрализирам, но не мога да го идентифицирам с положителност. Чакам заповед.

— Ако сте сигурни, че е похитител, можете да го ликвидирате.

— Да, сър.

— Дръжте го под прицел. И изчакайте.

Тримейн се обади на Втори пост, който рискува и надникна през прозореца.

— Ако някой офейква, това е Бонър. Не го виждам. Тук са само Ханди и Уилкокс.

Бонър. Изнасилвачът. С най-голямо удоволствие Тримейн би осъществил божието възмездие над него.

— Командир на „Браво“. Какво е положението? Той влиза ли във водата?

— Един момент, да, ето го там. Току-що се потопи. Загубих го. Не, ето го пак. Да кажа ли на полицаите в лодката? Той ще преплува точно край тях.

Тримейн се замисли.

— Базов пункт, чувате ли?

Ако това бе Бонър, той можеше да се измъкне. Но пък така нямаше да бъде вътре при щурма. Поне един човек по-малко, за който да имат грижата. Ако това бе заложничка — макар да изглеждаше невероятно — тя можеше да се удави. Течението тук бе бързо и водата бе дълбока. Но за да я спасят, щеше да се наложи да издадат своето присъствие, което означаваше да отменят операцията и да изложат на опасност другите заложнички. О, не, помисли си той. Не можеше да бъде заложничка. Нямаше начин едно малко момиче да успее да избяга от трима въоръжени мъже.

— Отговор отрицателен, командир на „Браво“, не съобщавай на полицаите в лодката. Повтарям, не съобщавай за присъствието на обекта.

— Прието, базов пункт. Впрочем, мисля, че изобщо не трябва да се безпокоим за него. Той се движи право по средата на реката. Съмнявам се, че изобщо ще го видим отново.

Бележки

[1] Дан Ратър (р. 1931 г.) — известен телевизионен журналист новинар по Си Би Ес. — Б.пр. ↑

[2] Дейвид Кореш (1959–1993) — предводител на секта. В продължение на 51 дни „Последователите на Дейвид“ се барикадират в комплекса си край тексаския град Уако. След неуспешни преговори ФБР употребява сълзотворен газ, след което по заповед на Кореш двама души от сектата подпалват дървените постройки. От намиращите се вътре 95 души, включително и деца, оживяват само 9. — Б.пр. ↑

[3] Популярни герои от американски комикси, а по-късно и телевизионни сериали. — Б.пр. ↑

[4] IQ — коефициент за интелигентност. — Б.пр. ↑

[5] Пого — комикс с животни от Уолт Кели (1913–1973), представляващ политическа сатира. — Б.пр. ↑

[6] Айк — прозвище на Дуайт Д. Айзенхауер (1890–1969) — герой от войната и американски президент. — Б.пр. ↑

[7] „Клифс Ноутс“ — притурки със сбита информация за важни произведения на световната литература. — Б.пр. ↑

[8] Известни американски журналисти от миналото. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джефри Дивър Осъдени на тишина (2)

Метаданни

Данни

Осъдени на тишина

Информация

История

Сваляне / Връзки

II. Правилата на схватката

Джефри Дивър
Осъдени на тишина (2)