Жилестият трийсетгодишен мъж, който досега бе работил единствено като служител на реда, имаше доста опит с плавателни съдове. Бе пускал димки за риба, бе влачил след лодката въдица за костур. Дори на два пъти бе карал водни ски в езерото Озарк. И никога не му бе прилошавало от водата, както точно в този момент.

О, господи. Това е истинско мъчение.

Двамата с Бъз и Марлборо бяха хвърлили котва на двайсетина ярда навътре в реката, не отлепвайки очи от пристана на скотобойната, както шефът им Дийн Стилуел бе наредил. Вятърът духаше много лошо, дори за Канзас, и плиткият скиф подскачаше и се въртеше като пумпал.

— Нещо не ми е съвсем добре — промърмори Шоу.

— Ето там — рече Марлборо. — Виж.

— Не искам да гледам.

Но все пак той погледна, където Марлборо сочеше. На десетина ярда, отдалечавайки се от тях, нещо се носеше по течението. Мъжете бяха въоръжени със стари пушки „Ремингтън“ и Марлборо лениво се прицели в поклащащата се маса.

Преди малко бяха дочули плисък откъм пристана и се вгледаха внимателно, но не видяха измъкващи се бандити.

— Ако някой наистина е скочил…

— Щяхме да го видим — промърмори Шоу.

— … Той щеше да е някъде там. Точно където е онова нещо. Каквото и да е то.

Шоу се опита да се пребори със спомена от снощната вечеря, приготвена от жена му — риба тон на фурна.

— Не се чувствам добре, Бъз. Какво всъщност имаш предвид?

— Виждам ръка! — Марлборо се изправи.

— О, не, не ставай. И без това достатъчно се въртим. Седни си на задника.

Риба, каша от гъби, грах и на всичкото отгоре и оня пържен лук от консерва.

О, Господи, не мога да се сдържам повече.

— Прилича на ръка и виж онова нещо — червено и бяло — по дяволите, струва ми се, една от заложничките се е измъкнала!

Шоу се обърна и погледна към насъбраните отломки, точно над повърхността на развълнуваната вода, които се издигаха и смъкваха. Успя да зърне онова нещо само секунда. Не можеше да разбере какво точно е то. Приличаше на поплавък на мрежа, обаче, както Бъз Марлборо каза, беше червено и бяло. А също и синьо, сега го видя.

И се отдалечаваше от тях, право по средата на течението, движейки се доста бързо.

— Не виждаш ли ръка? — попита Марлборо.

— Не… Почакай. Знаеш ли, това наистина прилича на ръка. Нещо такова. — Неохотно, измъчван от бушуващия си стомах, Арни Шоу се изправи на крака. Почувства се поне хиляда пъти по-зле.

— Не мога да разбера. Може би е клон.

— Не знам. Виж колко бързо се движи. Скоро ще стигне чак до Уичито.

Шоу реши, че е по-добре да ти извадят един зъб, отколкото да страдаш от морска болест. Не — два зъба.

— Може да е нещо, което похитителите са метнали навън, за да ни отвлекат вниманието. За да тръгнем подир него и те да се измъкнат от задната врата.

— А може и да е просто някакъв боклук — рече Шоу и седна. — Ей, какво толкова му мислим? Ако са свои, нямаше просто така да отминат, без да повикат за помощ. Ами че нали сме с униформи. Щяха да разберат, че сме полицаи.

— Разбира се. Какво съм се зачудил? — рече Марлборо и също седна.

Две зорки очи отново се насочиха към гърба на скотобойната. Другите две очи бавно се затвориха, докато техният стопанин преглъщаше в отчаяни опити да успокои стомаха си.

— Умирам — прошепна той.

Точно след десет секунди същите две очи се отвориха.

— О, боже мой — бавно изрече Шоу. Той вдигна глава.

— И ти ли се сети? — кимна Марлборо.

Шоу току-що си бе спомнил, че заложничките вътре са глухонеми и че не биха могли да извикат за помощ, колкото и близо да са минали край лодката.

Това бе една от причините за неговия ужас. Другата се състоеше в това, че, докато самият Шоу три поредни години бе плувен шампион в щатските полицейски финали, Бъз Марлборо не можеше да преплува кучешката дори и десет ярда.

Дишайки дълбоко — не заради предстоящото плуване, а просто за да укроти своя разбунтувал се стомах — Шоу смъкваше оръжието, бронираното облекло, каската, ботушите. Пое за последен път дъх. Гмурна се в бушуващата тъмна вода и се насочи, оставяйки рязка диря, към чезнещия плавей, който бързо се носеше на югоизток по буйното течение.

Артър Потър се взираше към прозореца, където за първи път бе видял Мелани.

После към прозореца, където едва не я убиха пред очите му.

— Мисля, че няма да успеем да постигнем нещо повече — бавно каза той. — Ако имаме късмет, може би ще измъкнем още една или две от тях и това ще бъде всичко. После или трябва да го накараме да се предаде, или ще повикаме спасителния отряд. Някой би ли ми казал какво ще бъде времето? — Потър се надяваше на някаква адска буря.

Дерек Елб завъртя един ключ и включи метеорологичната прогноза на монитор. Потър научи, че времето през нощта ще бъде същото — ветровито, с ясно небе. Без дъждове. Ветровете щяха да бъдат северозападни, петнайсет — двайсет мили в час.

— Ще трябва да разчитаме на вятъра като извинение — рече Лебоу. — А и това ще е рисковано. Петнайсет мили в час? В армията Ханди вероятно е летял на хеликоптери, които са кацали при два пъти по-силни ветрове.

Дийн Стилуел се обади за Хенри Лебоу и лаконичният му глас отсечено се разнесе от високоговорителя над главите им.

— Да? — отговори разузнавателният офицер, навеждайки се над своя микрофон.

— Агент Потър каза да предавам всяка информация за похитителите на вас, нали?

— Точно така — каза Лебоу.

Потър вдигна своя микрофон и попита Стилуел какво е научил.

— Ами, един от полицаите тук има доста добър изглед там навътре, от добър ъгъл. И той каза, че Ханди и Уилкокс обхождат вътре сградата и я оглеждат доста внимателно.

— Оглеждат ли?

— Разбутват тръби и машини. Сякаш търсят нещо.

— Някаква идея точно какво? — попита Лебоу.

— Никаква. Реших, че може да проверяват къде биха се скрили.

Потър кимна към Бъд, припомняйки си предположението на капитана, че похитителите могат да облекат полицейски униформи по време на предаването си или при щурм на спасителния отряд. Понякога се случваше и следното: бандитите оставят отворен някой заден прозорец, после се скриват в гардероби или пропълзяват в тайни места, където остават ден-два, докато служителите на реда решат, че те отдавна са си отишли.

Лебоу си записа информацията и благодари на Стилуел. Потър каза:

— Искам да съм сигурен, че всички имат фотографии на престъпниците. И ще трябва да кажем на Франк и на спасителния отряд да претърсят целия район, ако има изгледи за бягство.

Той пак седна на стола си, гледайки към фабриката.

— Между другото — пак се обади Стилуел, — уредил съм да докарат храна за всички полицаи и от „Хартланд“ скоро ще доставят и вашата вечеря.

— Благодаря ти, Дийн.

— „Хартланд“? Чудесно — рече доста доволно Дерек Елб.

Умът на Потър обаче бе съвсем далече от храната. Той си мислеше за нещо много по-сериозно — дали трябва да се срещне с Ханди или не. Чувстваше как крайните срокове все повече притискат, усещаше някак си, че Ханди става все по-раздразнителен и че скоро щеше да започне да поставя безусловни ултиматуми. Ако застанеха лице в лице, Потър би могъл да сломи съпротивата на престъпника по-ефикасно, отколкото чрез телефонните им разговори.

А и си мислеше: Така бих могъл да видя Мелани.

Така бих могъл да я спася.

Ала срещата между похитител и посредник бе най-опасната форма на преговаряне. Съществуваше физическият риск, разбира се; чувствата на похитителите, както положителни, така и отрицателни, са най-крайно изразени по отношение на посредника. Те често смятат, понякога подсъзнателно, че като убият посредника, ще упражняват по-голям контрол от преди, че полицаите ще изпаднат в хаос или че някой не толкова опасен ще заеме неговото място. Но дори и без насилие, съществуваше рискът, че по този начин авторитетът и влиянието на посредника ще се смалят в очите на престъпника и така той ще загуби уважението на своя противник.

Потър се притисна до прозореца. Какво има в тебе, Ханди? Какво точно те движи отвътре?

Нещо става в този твой хладен мозък.

Когато ти говориш, аз чувам тишина.

Когато мълчиш, чувам гласа ти.

Когато се усмихваш, виждам… какво? Какво виждам? А, в това е проблемът. Просто не знам.

Вратата се разтвори и миризмата на храна изпълни помещението. Млад полицай от шерифството на Кроу Ридж донесе няколко кутии, пълни с пластмасови съдчета с храна и чаши кафе.

Апетитът на Потър изведнъж се възвърна, когато младежът извади храната. Той очакваше безвкусно меню от крайпътен ресторант — затоплени сандвичи с говеждо и обичайния пудинг. Но полицаят посочи към всяко от ястията, докато ги нареждаше, и каза:

— Това е черешов мус, това е сладък сухар, пържена наденица, пай с ярешко и агнешко, печено с подправки, картофи с копър.

Дерек Елб обясни:

— „Хартланд“ е известен ресторант. Хората пристигат там с коли от целия щат.

В продължение на десет минути те ядоха, почти без да продумат. Потър се опита да запомни ястията, за да ги каже на братовчедката Линдън, когато се върнеше в Чикаго. Тя си събираше екзотични рецепти. Той тъкмо привършваше втората си чаша кафе, когато с крайчеца на окото си видя как Тоби замръзва при приемането на радиосъобщение.

— Какво? — изумено каза младият агент в микрофона. — Повторете, шерифе.

Потър се обърна към него.

— Един от хората на Дийн току-що е измъкнал близначките от реката.

Всички едновременно ахнаха. След това фургонът се разтърси от спонтанни аплодисменти. Разузнавателният офицер отскубна флагчетата, представляващи двете момичета на схемата и ги измести в полето встрани. Той свали снимките им и ги прибави до тези на Джослин, Шанън и Кийли в папката „Освободени“.

— В момента ги преглеждат за хипотермия, но иначе изглеждали добре. Като мокри мишлета, каза той, но не бива да казваме това на момичетата.

— Обади се в хотела — нареди Потър. — Кажи на родителите им. И може да предадеш на Хендерсън да направи изявление за пресата, че още две заложнички са вече навън. Не казвай дали са били пуснати или са избягали. Единствено, че са вече навън.

Тоби, слушайки от своята ушна гарнитура, се разсмя. Той вдигна поглед.

— Те са вече тръгнали за насам, Артър. Настояват да те видят.

— Мене?

— Ако си този по-възрастен мъж с очила и тъмно спортно сако. Само че смятат, че се казваш Дьо л’Епе.

Потър поклати глава.

— Кой?

Франсес кратко се изсмя.

— Абат Дьо л’Епе. Той е създал първия широко използван жестов език.

— Защо пък ще ме наричат така?

Франсес сви рамене.

— Нямам представа. Той е нещо като светец — покровител за глухите.

Момиченцата пристигнаха след пет минути. Прелестни близначки, загърнати в топли пъстри одеяла (още едно от чудесата на Стилуел). Те вече не изглеждаха като мокри мишлета, но се взираха с някакво благоговение в Потър. С колебливи знаци обясниха чрез Франсес как Мелани ги бе измъкнала от скотобойната.

— Мелани? — попита Анджи, кимайки към Потър. — Значи не съм била права. Изглежда ти наистина имаш съюзник там вътре.

Дали Ханди знаеше какво е сторила тя, запита се Потър. Колко ли още щеше той да изтърпи, преди да й го върне? И доколко фатална щеше да бъде разплатата този път?

Сърцето му се вцепени, виждайки как очите на Франсес се разширяват от ужас. Тя се обърна към него.

— Момичетата не са разбрали точно какво онзи е правел, но мисля, че един от тях е изнасилвал учителката.

— Мелани? — бързо попита Потър.

— Не. Дона Харстрон.

— О, боже мой, не — промърмори Бъд. — И те са видели това, тези момиченца?

— Бонър ли? — попита Анджи.

По лицето на Потър не пролича мъката, която чувстваше. Той кимна. Разбира се, че е бил Бонър. Погледът му се плъзна към снимките на Бевърли и Емили. И двете млади, и двете женствени.

И към снимката на Мелани.

Анджи попита децата дали всъщност Ханди не е подтикнал Бонър към жената, или едрият мъж е действал по своя воля.

Франсес изчака жестовете и после каза:

— Глигана — така наричат те Бонър — все се оглеждал наоколо, докато правел това. Като че ли не искал да го заварят. Те смятат, че Брут — Ханди — щял да се вбеси, ако го бе видял.

— Държи ли се приятелски Брут към някоя от вас? — попита Анджи близначките.

— Не. Той е ужасен. Той само ни гледа със студени очи, като някой от комиксите на Шанън. Той преби Мелани.

— Тя добре ли е?

Едното момиче кимна.

Анджи поклати глава.

— Това не е хубаво. — Тя погледна плана на фабриката. — Не са толкова раздалечени помежду си, заложничките и престъпниците, но изглежда при Ханди няма никакъв „стокхолмски синдром“.

„Колкото повече ги опознавам, толкова повече ми се ще да ги убия“.

Потър попита за оръжията, инструментите и телевизора. Но малките момичета не можаха да добавят нищо ново. После едното от тях му подаде листче хартия. То бе подгизнало, но бележката, написана с водоустойчивите маркери, дадени от Дерек, беше съвсем ясна.

— От Мелани е — каза той и после я прочете на глас: — „Скъпи Дьо л’Епе, имам да ти пиша за толкова неща. Но няма време. Внимавай за Ханди. Той е зъл — невероятно зъл. Трябва да знаеш: Ханди и Уилкокс са приятели. Ханди мрази Глигана (дебелия). Глигана е лаком“.

Лебоу поиска листчето, за да го препише на компютъра.

— То ще се разпадне — му каза Потър. Той отново го прочете и разузнавателният офицер записа всичко.

Една от близначките пристъпи напред и плахо жестикулира. Потър се усмихна и погледна Франсес въпросително.

— Искат твоя автограф — рече тя.

— Моят ли?

В идеален унисон двете кимнаха. Потър извади писалка от джобчето на ризата си, сребърната автоматична писалка, която винаги носеше в себе си.

— Те очакват — продължи Франсес, — абат Дьо л’Епе.

— А, да. Разбира се. И точно това ще получат. По един за всяка.

Близначките погледнаха двете листчета и ги понесоха с благоговение, тръгвайки за навън. Едното момиченце се спря и каза нещо със знаци на Франсес.

Тя обясни:

— Мелани е казала и още нещо. Тя поръчала да ти предадат да внимаваш.

Бъди бдителен…

— Покажи ми как да им кажа „Благодаря. Вие сте много смели“.

Франсес му показа и Потър имитира несръчно жестовете. Момичетата едновременно се усмихнаха, после хванаха Франсес за ръка и тя ги изпрати до чакащия ги навън полицай, който щеше да ги закара до хотела „Дейз Ин“.

Бъд седна до Потър.

— Защо — попита Бъд — Мелани ни казва това? — Той посочи бележката. — Че Бонър е лаком и че другите двама са приятели?

— Защото тя смята, че можем да го използваме — каза Анджи.

— Как?

Потър погледна мокрото листче. То бе подписано: „С обич, Мелани Ч.“ — това бе причината, поради която той не показа самата бележка на Хенри Лебоу. Сега той сгъна подгизналото листче и го пъхна в джоба си.

— Направи справка за Бонър — нареди Потър.

Той прочете от екрана. Рей „Съни“ Бонър бе водил безполезен живот. Бе излежавал присъди за сексуални престъпления и дребни кражби, домашни скандали, нарушения на обществения ред. Похотлив, с ограничен ум. А също и доносник; бе свидетелствал против свой партньор в дело за обир преди десетина години.

Потър и Анджи се спогледаха. Те се усмихнаха.

— Чудесно.

Решението бе взето. Потър нямаше да се срещне лице в лице с Ханди. Появи се нова идея. Наистина, по-рискована. Но може би по-добра.

Чарли Бъд изведнъж усети, че и Анджи, и Потър го гледат внимателно.

— Как смяташ, Хенри? — попита Потър.

— Ама какво… — започна неспокойно Бъд.

— Мисля, че е идеален — заяви Лебоу. — Сериозен, порядъчен. И има забележителен баритон.

Потър каза:

— Очаква те едно изключително представление, Чарли.

— Мен ли? — Младият капитан изглеждаше стреснат. — Какво точно имаш предвид?

— Ти ще поемеш преговорите.

— Какво?

— И искам да поговориш с Ханди да се предаде.

— Аха — отвърна Бъд. После добави: — Майтапиш се.

— Ти си идеален, Чарли — рече Анджи.

Потър обясни:

— Аз му повдигнах този въпрос. Сега е време да се развие темата за предаването като една реална възможност. Разбира се, той ще каже „не“. Но това ще остане в ума му като право на избор. Той ще започне да претегля шансовете.

— Ще има обаче и нещо повече от това — рече Лебоу, както винаги с поглед върху екрана.

— Ще увеличим мизата — каза Потър и започна да нахвърля бележки върху жълти листове.

— Знаете ли, мисля, че няма да се справя с това.

— Занимавал ли си се някога с театър? — попита Анджи.

— Обличам се като Дядо Коледа за моите деца и за тези на брат ми. Това е всичко. Никога не съм се качвал на сцена и не съм искал.

— Ще ти дам текста на сценария. — Потър за миг се замисли, после скъса първите листове и пак започна, пишейки старателно бележки: цели две страници с гъст почерк.

— Това е в основни линии. Просто импровизирай. Можеш ли да го разчетеш?

Бъд прегледа листовете.

— Да, но според мен — не съм готов. Трябва поне малко да се упражня.

— Няма време за упражнения — каза му Петър. — Само ще ти дам няколко указания за воденето на преговори.

— Нали не говориш сериозно?

— Слушай, Чарли. Съсредоточи се. Трябва бързо да направиш пробив през неговите прегради и да го накараш да повярва в това. — Той потупа по жълтите листове.

Лицето на Бъд стана сериозно и той седна пред бюрото, където лежеше клетъчният телефон.

— Искам от теб да подемаш нещата, които той изрича. Например той казва, че иска сладолед. Ти казваш: „Сладолед, разбира се“. Той ще каже, че е ядосан. Ти повтаряш: „Ядосан, така ли?“ Така показваш, че се интересуваш от това, което той говори, без да изразяваш преценка. По този начин преодоляваш съпротивата му и го караш да мисли. Все пак гледай да го правиш селективно. Да не бъде при всяка реплика, иначе ще го настроиш враждебно.

Бъд кимна. Потеше се обилно.

Анджи допълни:

— Покажи, че го разбираш, но не му съчувствай.

— Точно така — продължи Потър. — Той е врагът. Ние не одобряваме насилието, следователно той върши нещо нередно. Но трябва да обясниш, че разбираш чувствата му. Ясно ли ти е? Не говори несвързано. Трябва да съзнаваш как звучиш и колко бързо говориш. Отсега ще ти кажа, че ще действаш твърде бързо. Направи съзнателно усилие да говориш бавно и отмерено. Ще имаш усещане, сякаш си под водата. Но повярвай ми, няма да бъдеш там.

Анджи каза:

— Ако му зададеш въпрос и той не отговори, просто остави тишината да се натрупа. Не се смущавай от паузите.

— Не се оставяй той да те манипулира. Той ще го прави и съзнателно, и подсъзнателно — използвайки заплахи, бързи реплики, прояви на лудост и мълчание. Просто поддържай мисълта си към твоята цел. — Потър отново, този път доста сериозно, потупа по жълтата хартия. — Най-важното е да не го оставяш да те засегне. Остави го да крещи и да говори ужасни неща, но не се вълнувай. Остави го да ти се присмива, да те обижда. То трябва да минава край теб. Ти си над всичко това. — Потър се наведе напред и прошепна: — Той може да ти каже, че ще убие всички тези момичета. Възможно е дори да гръмне с пистолета си, за да си помислиш, че е застрелял някого. Може да заплаши, че ще ги измъчва или че ще ги изнасили. Това не бива да те трогва.

— А какво да кажа? — попита объркано Бъд. — Ако той го заяви, какво да кажа?

— Най-добре е нищо да не казваш. Ако се чувстваш задължен да отговориш, кажи просто, че това решение не е най-доброто.

— О, господи.

Потър погледна часовника си.

— Да започваме представлението. Готов ли си? — попита Потър.

Младият капитан кимна.

— Натисни първото копче.

— Какво?

— То е за бързо набиране — обясни Тоби. — Натисни първото копче.

— И после започвам просто да говоря с него, а?

— Разбираш ли текста на сценария? — попита Потър.

Бъд отново кимна. Потър посочи телефона.

— О, господи. — Той хвана телефона и натисна копчето.

— Връзка — прошепна Тоби.

— Ей. Как си, Арт? — Гласът идваше от тонколоните над главите им. Ханди сякаш самодоволно се подсмихваше.

— Говори Чарли Бъд. Лу Ханди ли е отсреща?

— Кой пък си ти?

Очите на Бъд бяха вперени в листа пред него.

— Аз съм от службата на главния прокурор на САЩ.

— Върви по дяволите.

— Бих искал да поговоря с тебе за няколко минути.

— Къде е Арт?

— Той не е тук.

— Каква е тая шибана работа, какво става?

Бъд преглътна. Хайде, Чарли, мислеше си Потър. Няма време за сценична треска. Той почука по листовете пред Бъд.

— Какво става ли? — поде капитанът. — Какво имаш предвид?

— Искам да говоря само с него.

— С кого?

— Арт Потър. Че кой друг си мислиш?

Бъд пое дълбоко дъх.

— Е, защо не поговориш с мен? Не съм чак толкова лош.

— Главният прокурор на Щатите?

— Точно така. Искам да поговоря с тебе за твоето предаване.

„Не бързай“, написа Потър.

— О, адвокат шарлатанин с чувство за хумор. Я се разкарай.

Лицето на Бъд започна да се отпуска.

— А, не обичаш ли адвокати?

— Умирам за тях.

Бъд рече:

— Искаш ли да чуеш един виц, Лу?

Потър и Лебоу се спогледаха с вдигнати вежди.

— Давай, Чарли.

— Една жена отива при своя гинеколог и го пита дали може да се забременее чрез анален секс. А докторът отвръща, разбира се, че може, откъде мислите, са произлезли адвокатите?

Ханди се заля от смях. Лицето на Бъд бе станало алено.

Никога досега в своя двайсетгодишен стаж като посредник Потър не бе започвал с анекдот преговорите с похитител. Може би ще трябва да пренапише своя наръчник.

Бъд продължи:

— Артър ти урежда някакъв хеликоптер. Нещо с понтони. Скоро трябва да пристигне тук.

— Трябва да е тука след час и четирийсет минути.

— Е, знам само, Лу, че той прави каквото може. Но виж какво, дори да вземеш този хеликоптер и да получиш специален въздушен коридор, рано или късно ще те намерят. — Бъд гледаше листа пред себе си. — Веднага щом разберат кой си, че си застрелял едно момиче в гръб, знаеш какво ще ти се случи. Ще те пипнат, ще те мушнат в някоя полицейска камионетка и кой знае какво ще ти се случи.

— Заплашваш ли ме?

— А, не. Опитвам се да те спася. Просто наричам нещата с истинските им имена. Както и ти сам ги знаеш.

— Никой няма да ме намери. Затова, я зарежи тая шибана история с предаването. Няма да стане. Вашите тъпаци ще трябва да влязат тука и да ме хванат, преди да го направя. И ще ме намерят върху шест мъртви заложнички.

Потър посочи снимките на близначките. Лебоу сбърчи чело. Защо Ханди не знаеше, че вече ги няма.

Бъд продължи:

— Слушай, Лу, мога да ти предложа една сделка.

— Сделка ли? Каква сделка?

— Известен имунитет. Не съвсем пълен, но…

— Ти знаеш ли какво съм направил тука?

— Какво си направил? — Повтаря съвсем като професионалист, помисли си Потър.

— Днес убих няколко души. Така че не говорим за имунитет, а говорим за… как беше оная шибана работа, дето поповете ти дават?

Бъд погледна Потър, който прошепна: „Опрощаване“.

— Опрощаване.

— Затова, без тия, Чарли, дебелогъз адвокате. Имам нужда от хеликоптер, иначе ще хвана приятелчето Бонър да си поиграе с някое и друго момиче. Знаеш ли го Бонър? Той си стой надървен по двайсет и четири часа в денонощие. Не съм виждал друг такъв. Трябва да го видиш как е в затвора. Вкарват някое ново момче и тряс! — ето го Бонър пристига, преди още да са изсъхнали отпечатъците от пръстите и му вика: „Я се наведи, красавецо. Разкрачи се“.

Потър притисна с длан ръката на Бъд, виждайки болката на лицето му. Той отново почука по жълтия лист.

— Къде е Арт? — изведнъж каза Ханди. — Той ми харесва повече от тебе.

— Навън е и действа по твоя хеликоптер, както ти казах.

— Басирам се, че точно сега слуша това. Колко близо е? Сигурно може да си натика патката в устата ти, без и двамата да помръднете. Ей, ти да не си педи, Чарли? На такъв ми мязаш.

Бъд си нагласи по-удобно микрофона.

— Агент Потър се опитва да ти намери това, което искаш.

Те умряха, защото не ми дадоха каквото исках. Потър кимна одобрително.

— Искам тоя хеликоптер, иначе Бонър си взема едно момиче.

— Не трябва да правиш това, Лу. Хайде. Нали всички тук работим заедно.

— О, последния път май не бях в твоя екип, Чарли.

Бъд изтри потта от челото си. Потър, чувствайки се донякъде като диригент на оркестър, махна към Бъд и посочи част от написаното върху жълтия лист.

— Моят екип ли? — импровизира Бъд. — Ей, как така, Лу? Аз съм в твоя екип. И искам да ти предложа сделка. На теб и на Уилкокс.

Потър допря пръст до устните си, сочейки на Бъд да направи пауза. Капитанът преглътна. Анджи му подаде чаша вода. Той я изпи, поглеждайки я с унила усмивка.

Ханди мълчеше.

Бъд понечи да заговори; Потър поклати глава.

Най-после Ханди рече:

— Аз и Шеп ли?

— Точно така?

После предпазливо:

— Каква сделка?

Бъд погледна листа си.

— Ще искаме само доживотна. Без смъртно наказание.

— За нас двамата?

Потър долови неувереността в гласа на Ханди. Прекрасно, помисли си той. За първи път Ханди не е сигурен в това, което става. Той вдигна одобрително палец към Бъд.

— Само за теб и Уилкокс — твърдо каза той.

— Ами Бонър?

Потър завъртя ръце, посочвайки уклончивост.

— Е, говоря само за вас двамата.

— А защо не говориш за Бонър?

Потър се намръщи гневно. Бъд кимна и сприхаво рече:

— Защото не искам да говоря за Бонър. Предлагам сделка на теб и на Уилкокс.

— Ти си един задник, Чарли.

— Задник?

— Ти не ми казваш всичко.

Потър докосна устните си.

Мълчание.

Чудесно, помисли си Потър. Той се справя страхотно. Най-после кимна на Бъд.

— Казвам ти всичко. — Бъд заряза жълтия лист и погледна навън през прозореца към скотобойната. — И ти го казвам за твое собствено добро, както и за доброто на всички. Трябва да се предадеш, господине. Дори ако се измъкнеш оттам с оня хеликоптер, ти ще бъдеш най-търсеният от полицията човек в Северна Америка. Животът ти ще бъде същински ад и ако те хванат, ще получиш смъртна присъда. Ти си го знаеш. При убийства няма давност.

— А какво да кажа на Бонър?

Потър стисна гневно юмрук.

— Изобщо не ме интересува какво ще му кажеш — рече рязко Бъд. — Той не е включен в…

— Защо не?

„Поколебай се“, написа Потър.

Ханди наруши безконечната тишина:

— По дяволите, защо не ми казваш?

— Искаш ли да говорим за споразумение, или не? За тебе и Уилкокс. Това ще те спаси от смъртоносната инжекция.

— Искам шибания хеликоптер и смятам да го получа. Кажи го на Арт. Майната ви на всички.

— Не, почакай…

Клик.

Бъд затвори очи и остави телефона на масата. Ръцете му силно трепереха.

— Отлично, Чарли. — Арт го потупа по гърба.

— Чудесна работа — рече Анджи и му намигна.

Бъд объркано ги погледна.

— Отлично ли? Та той съвсем се вбеси. Затвори ми телефона.

— Не, той е точно там, където го искаме. — Лебоу въведе информацията за епизода и отбеляза часа. На таблото „Заблуждения“ той написа: Федерално споразумение за смекчаване на присъда от страна на „Бъд, главен прокурор на САЩ“ с Ханди и Уилкокс. Доживотни присъди вместо смъртно наказание.

Бъд се изправи.

— Така ли смятате?

— Ти пося семенцата. Сега ще видим дали ще покарат. — Потър и Анджи се спогледаха. Посредникът успя да извърне очи, преди Бъд да забележи това.

8:16 вечерта

— Пет минути и започвам да броя.

Дан Тримейн се бе обадил на губернатора и двамата решиха спасителната акция на групата да започне, както бе планирано. По зашифрованата честота той се свърза чрез радиото със своите хора.

Първи пост, Чък Пфенингър, беше в позиция близо до командния фургон, а Втори пост, Джоуи Уилсън, скрит зад училищния автобус, бе готов да метне оглушителните гранати през предния прозорец. Екипите „Алфа“ и „Браво“ щяха да нахлуят през северозападната и югоизточната врата, както бе планирано.

Тримейн бе съвсем уверен. Макар че похитителите можеха да предвидят нападение през аварийния изход, те никога не биха очаквали атака през скритата югоизточна врата.

След пет минути всичко щеше да приключи.

Лу Ханди се взираше в телефона и почувства нещо за първи път през този ден: съмнение.

Копеле.

— Къде е той? — изръмжа той, оглеждайки се наоколо.

— Бонър ли? Вътре при момичетата — отвърна Уилкокс. — Или яде. Не знам. Какво има?

— Става нещо странно. — Ханди закрачи напред-назад. — Струва ми се, че той май нещо се е спазарил. — После каза на Уилкокс какво му бе казал главният федерален прокурор.

— Значи ни предлагат сделка?

— Страхотна сделка. Живот в Левънуърт.

— Така е, като те хващат нервите. Ей туй ти е най-лошото, дето се вбесяваш. Знаеш си го, а? С нищо не може да те спре човек. Виж какво, смятам да се измъкна, хич не ми се ще да се напикая от шубе пред всички.

— Ей, старче — Ханди наведе глава и се втренчи със студения си поглед в своя партньор, — ние ще се измъкнем. Не го забравяй.

— Дадено, разбира се.

— Мисля, че тоя пън е бил с тях през цялото време.

— Че защо? — попита Уилкокс.

— Как защо? За пари. Или за да намали присъдата си.

Уилкокс извърна поглед към мрака в дъното на помещението.

— Съни е същински задник, ама не би сторил това.

— Правил го е и преди.

— Какво?

— Издал е един човек. С когото е имал някаква далавера.

— И ти си го знаел? — слисано попита Уилкокс.

— Разбира се, знаех — ядосано рече Ханди. — Но имахме нужда от него.

Но как Бонър се е свързал с федералните власти? Нали беше с тях през цялото време от момента на бягството?

Макар че не през цялото време, припомни си сега Ханди. Бонър беше този, който намери колата. След като се измъкнаха от затвора, Бонър се отдели от тях за половин час, за да свие някаква кола. Ханди си спомни как тогава си помисли, че той много се бави и как му мина мисълта: Ако тоя ни направи номер и офейка, сигурно ще му се наложи да умира бавно.

Половин час, за да гепи кола само на осем пресечки от тях. Предостатъчно време да се обади на ченгетата.

— Ами че той е от краткосрочните — подчерта Уилкокс. Присъдата на Бонър бе за четири години.

— Точно с такива — възрази Ханди — правят най-често сделки, федералните никога не съкращават присъди с повече от две години.

Освен това Бонър имаше и стимул: именно сексуалните престъпници бяха тези, които най-често се събуждаха със стъклени късове, напъхани в гърлото, или с ножче за отваряне на консерви, забито в стомаха, или пък изобщо не се събуждаха.

Уилкокс се огледа неуверено наоколо.

— Какво смяташ?

— Смятам да поговорим с него.

Те пресякоха главното помещение, минаха по разнебитените платформи, по които някога добичетата са се движили, покрай дългите маси, където са ги разсипали, край ръждясалите гилотини. Двамата се спряха на прага към кланицата. Бонър го нямаше там. Чуха го, застанал недалече, как дълго пикае в някаква шахта или канал.

Хенри огледа стаята — по-възрастната жена лежеше свита на кълбо. Задъхващото се момиче и хубавичкото момиче. Там беше и Мелани, отвръщаща на погледа му уж предизвикателно, но всъщност бе страшно уплашена. В този момент той осъзна нещо.

— Къде са — тихо попита Ханди — ония, малките?

Той се взираше в двата празни чифта черни лачени обувчици.

Уилкокс изруга:

— Копеле! — Той хукна към коридора, следвайки дребните стъпки върху праха.

Мелани прегърна момичето с астмата и се сви до стената. Точно тогава Бонър зави зад ъгъла и се спря.

— Ей, старче. — Той запремига неспокойно, поглеждайки Ханди.

— Къде са те, задник такъв?

— Кои?

— Малките момичета. Близначките?

— Ами аз… — дръпна се Бонър. — Аз ги наблюдавах. През цялото време. Кълна се.

— През цялото време ли?

— Ходих само да пикая. Виж какво, Лу. Трябва да са някъде тука. Ще ги намерим.

Ханди гледаше кръвнишки Бонър, който тръгна към Мелани и закрещя:

— Къде са, дявол те взел? — Той измъкна пистолета от джоба си и се приближи до нея.

— Лу! — Уилкокс викаше от главната стая. — Господи.

— Какво? — изкрещя Ханди и се обърна. — Какво е станало?

— Има нещо по-лошо от това. Ела да видиш.

Ханди се втурна към Уилкокс, който сочеше телевизора.

— Боже мой. Потър, тоя кучи лъжец!

На екрана се виждаше чудесна картина на предната и странична част от скотобойната. Репортерите се бяха промъкнали през полицейския кордон и бяха качили камерата на нещо близко и високо — може би на оная стара вятърна мелница точно до дърветата откъм север. Камерата малко се поклащаше, но нямаше съмнение, че в момента гледаха как едно шибано ченге от специалните части стои до прозорец отпред — само на двайсет фута от Ханди и Уилкокс.

— Дали няма там и други? — извика Уилкокс. Той посочи към няколко бабуни в един овраг откъм северната страна.

— Възможно е. Ами че да. Може да са цяла дузина.

Говорителят каза:

— По всичко личи, че предстои атака…

Ханди погледна към аварийната врата от северната стена. Бяха я здраво подпрели, но той знаеше, че с експлозиви могат да я разрушат за секунди. Той извика на Бонър:

— Вземи оная пушка, ще стреляме.

— Майка му стара. — Бонър зареди „Мосберга“.

— А покрива? — попита Уилкокс.

Това бяха единствените два начина, по които можеха да нахлуят командосите — страничната врата и покрива. Товарният пристан бе твърде далеч в дъното. Но когато погледна тавана, Ханди видя гъста мрежа от тръби, отдушници и транспортни ленти. Дори да разбиеха покрива, те трябваше да си проправят път през всички тия съоръжения.

Ханди погледна навън към полето пред сградата. Освен ченгето до прозореца — скрит от полицейския кордон посредством училищния автобус — като че ли други не се приближаваха от тази посока.

— Те ще искат да влязат през оная странична врата.

Ханди бавно се придвижи до прозореца, където се криеше ченгето. Посочи към пистолета на Уилкокс. Мършавият мъж се ухили, извади пистолета от колана си и го зареди с пълнител.

— Мини зад него — прошепна Ханди. — На другия прозорец. Привлечи вниманието му.

Уилкокс кимна, изведнъж се смъкна на земята по корем и пропълзя до по-далечния прозорец. Ханди също запълзя към прозореца, край който ченгето се криеше. Уилкокс допря уста до една дупка в разбитото стъкло и издаде звук като дива пуйка. Ханди не можа да сдържи усмивката си.

Когато Уилкокс отново изкряка, Ханди бързо надникна навън. Той видя как ченгето, само на два фута, се извърна объркано към звука. Ханди се пресегна през прозореца, стисна каската на полицая и дръпвайки силно, го вдигна от земята. Мъжът изпусна автомата си, който се провеси от рамото му на кожения ремък и хвана Ханди за китките, борейки се яростно, защото каишката на каската го душете. Уилкокс се втурна към Ханди и двамата заедно изтеглиха ченгето през прозореца.

Докато Ханди го държеше с хватка „нелсън“, Уилкокс го срита в слабините и му измъкна автомата, пистолета и гранатите. Мъжът се сгърчи и рухна на пода.

— Копеле гадно — изрева Ханди, като го риташе яростно. — Я да те погледна! — Той смъкна каската, качулката и защитните очила на полицая. Извади кама от джоба си, отвори я и допря острието до бузата на младия мъж. — Да ме стреляш в гръб, а? Толкова ли ти стиска? Да издебнеш човека в гръб като някой шибан негър!

Полицаят се съпротивляваше. Ханди замахна с ножа надолу и направи кървава ивица край челюстта му. Той удари силно с юмрук по лицето на мъжа, после пак и пак, десетина пъти, отстъпи назад и започна да го рита в корема и слабините.

— Ей, Лу, по-полека…

— Гадно копеле! Той щеше да ме застреля в гръб! Щеше да ме убие в гръб! Та ти мъж ли си? Това ли ти е достойнството?

— Ти си копеле — изпъшка мъжът и се търкулна безпомощно на пода. Ханди го обърна, тресна го силно с юмрук под кръста и му закопча ръцете със собствените му белезници.

— Къде са останалите? — Ханди ръгна ножа в бедрото на полицая, отначало плитко. — Кажи ми! — беснееше той.

Ножът се заби в прасеца на мъжа. После нагоре. Той изпищя. Ханди наведе лицето си само на няколко инча от неговото.

— Направо към ада, Ханди. Точно натам вървиш.

Ножът се заби по-дълбоко. Нов писък. Ханди протегна пръст и докосна малко парче от разкъсаното. То полепна към пръста му, който той доближи до езика си. Натисна ножа още по-дълбоко в бедрото. Отново писъци.

Я да видим кога това момче ще се огъне.

— О, Исусе — изстена мъжът.

Това рано или късно трябва да стане. Само да поработим нагоре с това малко парче стомана и да видим кога той ще почне да квичи.

— Не знам къде са другите! Аз съм само разузнавач.

Ханди изведнъж се умори да действа с ножа и пак започна да го удря с юмрук още по-вбесено.

— Колко са? Откъде ще влязат?

Полицаят се изплю върху крака на Ханди.

И неочаквано Ханди се върна години назад, виждайки как Руди му се надсмива — е, вероятно му се е присмивал. Виждаше как Руди се извръща, с двестата долара на Ханди в своя портфейл — той смяташе, че са там, вероятно са били там. Виждаше как Руди го отминава така, сякаш Ханди беше някакво лайно. Яростта го прерязваше като стоманеното острие в нечий топъл корем.

— Кажи ми! — изкрещя той. Юмрукът му започна пак да се издига и да блъска с всичка сила по лицето и корема на полицая. Накрая се отдръпна. — Майната му. Майната им на всички. — Ханди хукна към кланицата и прекатурна тенекията с бензина. Стаята се заля с хладната течност, опръсквайки жените и момичетата. Мелани, уплашената мишка, ги придърпа в един ъгъл, но въпреки това те се намокриха.

Ханди насочи автомата на полицая към страничната врата.

— Шеп, те ще минат оттам доста бързо. Веднага щом нахлуят, ще прострелям двама от тях в краката. Ти ще хвърлиш това — кимна към гранатата — в стаята, за да възпламениш бензина. Искам да оставя няколко живи ченгета, за да разправят на всички какво се е случило с ония момичета. Как е изглеждало, когато са горели.

— Добре, старче. Имаш го. — Уилкокс издърпа предпазния щифт от гладката черна граната и, стиснал я за ръкохватката, пристъпи към прага на кланицата. Ханди зареди автомата и го насочи към вратата.

— Артър, има някакво движение край прозореца — обади се Стилуел по радиото. — Вторият отляво на входната врата.

Потър потвърди, че е приел съобщението и погледна навън през бинокъла. Училищният автобус и едно дърво скриваха от погледа му този прозорец.

— Какво става там, Дийн?

— Според един от моите хора като че ли някой е минал през прозореца.

— От похитителите ли?

— Не, имах предвид, че е имало влизане през прозореца.

— Вътре? Някакво потвърждение?

— Да, сър. Още една полицайка го е видяла.

— Е…

— О, господи — прошепна Тоби. — Артър, погледни.

— Кои са тези? — извика Анджи. — По дяволите, кои са те?

Потър се обърна и хвърли поглед към телевизионния монитор, в който тя се взираше. Не можа веднага да осъзнае, че гледа местна новинарска емисия — по монитора, който бе включен на канала за метеорологичната прогноза. В момента той наблюдаваше атака срещу скотобойната.

— Почакайте — каза Бъд. — Какво става?

— „… специален материал. По всичко изглежда, един от полицаите край скотобойната току-що бе отвлечен“.

— Къде е камерата им? — попита смаяният Лебоу.

— Това не е важно сега — рече Потър. Неволна мисъл се прокрадна в съзнанието му: Дали това не е отмъщението на Хендерсън?

— Тримейн — обади се Лебоу. — Това е Тримейн.

— Копеле — каза добрият католик Тоби. — Значи това бяха кодираните сигнали. Скалъпил е тая операция.

— Ами капанът вътре! Тримейн не знае за него.

— Капан ли? — неспокойно попита Дерек.

Потър го погледна потресено. Той моментално разбра цялата измама. Дерек Елб е снабдявал с информация спасителната група за инцидента. Друго обяснение нямаше.

— Каква е честотата на Тримейн? — извика той, като скочи през масата и сграбчи за яката младия полицай.

Дерек клатеше глава.

— Кажи му, дявол те взел! — изкрещя Бъд.

— Нямам достъп. Няма начин да се проникне в нея.

— Аз мога да я дешифрирам — рече Тоби.

— Не, тя е с ретро импулси, ще ти отнеме цял час. Съжалявам, не знаех… Не знаех нищо за капан.

Бъд беснееше:

— Той е приготвил вътре запалителна бомба, сержант.

— О, господи, не — замънка Дерек.

Потър сграбчи телефона. Натисна бутона. Нямаше отговор.

— Хайде, Лу. Хайде!… Тоби, Сатнадзорът все още ли е включен?

— Да. — Той бързо чукна един бутон. Просветна монитор. В общи линии това бе същата синкавозеленикава картина като преди, но сега виждаха десет малки червени точици, струпани от двете страни на скотобойната.

— Те са в ония падинки там. Може би ще влязат през северозападните или югоизточни прозорци или врати. Дай ми бърза разпечатка.

— Ще я имаш. Черно-бялата ще стане по-скоро.

— Давай! — Докато машината бръмчеше, Потър притискаше телефона до ухото си, слушайки спокойното звънене без отговор от другия край.

— Лу, Лу, Лу, хайде… Отговори!

Той тръшна телефона.

— Хенри, какво ще правят ония?

Лебоу скокна и втренчи поглед в разпечатката, излизаща от принтера.

— Ще взривят вратата тук, отляво. Но не знам какво нравят от дясната страна. Там няма врата. Не могат да използват пробиващи заряди, за да разбият носеща стена. — Той посочи закачената схема на преработвателната фабрика. — Я виж тук. Пунктираната линия. Това може някога да е било врата. Тримейн сигурно я е открил. Ще влязат откъм двете страни.

— По един?

— Влизайки по двама, но един зад друг, да. Другояче не може.

— Това е…

Гръмването беше съвсем тихо. Изведнъж фургонът потъна в мрак. Франсес изпищя. Само зловещият жълтеникав проблясък откъм дебелите прозорци и двата синкави екрана на компютрите на Хенри Лебоу осветяваха напрегнатата обстановка.

— Няма захранване — рече Тоби. — Ние…

— Артър! — Лебоу сочеше през прозореца към пламъците, които се виеха отстрани на фургона.

— Какво се е случило? Господи, да не би Ханди да ни е улучил?

Потър хукна към вратата. Той рязко я дръпна и извика, отскачайки назад от огнените езици и обгарящата жарава, които нахлуха във фургона. Тръшна вратата.

— Не можем да включим нищо — каза Тоби. — Резервният агрегат също е изгорял.

— Колко време имам? — изкрещя яростно Потър към Дерек.

— Аз…

— Отговаряй или ще влезеш в затвора до един час. Колко време има от спирането на агрегата до момента на атаката?

— Четири минути — прошепна Дерек. — Сър, аз просто изпълнявах това, което…

— Не, Артър — извика Анджи, — не отваряй!

Потър дръпна рязко вратата. Той полетя назад и ръкавите му се запалиха. Навън не се виждаше нищо, освен море от пламъци. После черният пушек от горящ каучук и течно масло нахлу вътре, събаряйки всички на пода за глътка въздух.

Изключвайки кодиращата система, Дан Тримейн се обади по радиото:

— Агент Потър, агент Потър! Тук е капитан Тримейн. Обадете се, моля. Добре ли сте всички?

Тримейн наблюдаваше пожара на височината. Беше страшно, оранжевите пламъци и черният дим се въртяха като торнадо. Познаваше добре фургона, самият той често го бе ползвал и знаеше, че хората вътре са в безопасност, ако не отварят вратата. Ала все пак пожарът беше ужасен.

Сега нямаше време да мисли за това. Той отново се обади:

— Агент Потър… Дерек? Има ли някой в командния фургон? Моля докладвайте.

— Тук е шериф Стилуел, кой се обажда?

— Капитан Дан Тримейн, щатска полиция. Какво става?

— Фургонът се е запалил, сър. Не знаем нищо. Ханди може да го е улучил.

Благодаря ти, шерифе, помисли си Тримейн. Разговорите се записваха на магнетофон в щатското полицейско управление. Коментарът на Стилуел щеше чудесно да оправдае действията на Тримейн.

— Всички ли са добре? — попита командирът на специалния отряд.

— Не можем да се приближим до фургона. Ние…

Тримейн прекъсна връзката и заповяда по закодираната честота:

— Екип „Алфа“, екип „Браво“. Парола „кобилка“. Парола „кобилка“. Бъдете готови с пробиващите заряди. Шейсет секунди до взривяване.

— „Алфа“. Готови.

— „Браво“. Готови.

— Огън по пробива — извика Тримейн и наведе глава.

Артър Потър, с петнайсет фунта наднормено тегло, без да е бил някога атлет, се търкулна към земята точно до пламъците, които двама полицаи неуспешно се мъчеха да потушат с пожарогасители.

Той падна и с ужас погледна пламтящите си ръкави. Един полицай извика и го напръска силно с въглероден двуокис. Ледената струя опари ръцете му повече, отколкото огъня, макар че той видя раните по кожата си и знаеше какви болки го чакат занапред.

Ако доживееше дотогава.

Няма време, никакво време…

Той се изправи на крака, без да обръща внимание на тлеещите въглени в джоба си и на изгарящата болка по кожата си. Започна да тича, включвайки мегафона.

Потър с мъка си пробиваше път, през полицейския кордон от коли и се насочи право към скотобойната. Задъхано извика:

— Лу Ханди, изслушай ме! Слушай. Тук е Арт Потър. Чуваш ли ме?

Шейсет ярда, петдесет.

Никакъв отговор. Хората на Тримейн щяха да нахлуят всеки момент.

— Лу, сега ще те атакуват. Това не е разрешена операция. Нямам нищо общо с нея. Повтарям: Това е грешка. Офицерите се намират откъм северната и южната страна на сградата. Можеш да установиш кръстосан огън откъм двата прозореца на тези страни. Чуваш ли ме, Лу?

Той трудно си поемаше дъх и с мъка се провикваше. Болка го прониза през гърдите и трябваше да намали темпото.

Една чудесна мишена, той бе застанал на една височинка — точно там, където Сузан Филипс бе простреляна в гърба — и крещеше:

— Те се канят да взривят страничните врати, но можете да ги спрете, преди да влязат вътре. Застанете на позиции за кръстосан огън на югоизточния и на северозападния прозорец. Има врата откъм южната страна, за която не знаете. Тя е прикрита, но съществува. Те ще пробият път и оттам, Лу. Изслушай ме. Искам да ги целите в краката. Те са с бронирано облекло. Стреляйте в краката! Използвайте пушки. В краката.

Нямаше никакво движение в скотобойната.

О, моля те…

— Лу!

В този момент той забеляза раздвижване откъм оврага, северно от сградата. Надигна се каска сред стръкове степна трева. Видя проблясване, когато към него се насочи бинокъл.

Или това беше оптическият мерник на автомат H & K MP-5?

— Лу, чуваш ли ме? — отново извика Потър. — Това не е разрешена операция. Установи позиции за кръстосан огън откъм северната и откъм южната врата. Ще има мазилка или някакво покритие на вратата от юг.

Нищо… тишина.

Нека някой, моля ви…

За бога, говорете! Някой да се обади!

После: раздвижване. Потър погледна нататък — беше откъм северната страна.

На върха на един хълм, седемдесет и пет, осемдесет ярда разстояние, бе застанал един мъж в черно, с автомат през рамо и гледаше към Потър. След това един по един полицаите в овразите откъм двете страни на скотобойната се изправиха и започнаха да се оттеглят от вратите. Каските им заподскачаха, отдалечавайки се сред храстите. Специалният отряд се оттегляше.

От скотобойната не се чуваше абсолютно нищо. Но въпреки това Артър Потър бе страшно угнетен. Защото той знаеше, че сигурно ще има някакво възмездие. Колкото и аморален и жесток да бе Ханди, в едно нещо бе последователен — удържаше думата си. Светът на Ханди навярно се ръководеше от някакво лично негово правосъдие, злостно, но все пак правосъдие. А точно добрите момчета току-що бяха нарушили думата си.

Потър, Лебоу и Бъд стояха настрани, кръстосали ръце, докато Тоби отчаяно прокарваше жици, режеше и снаждаше.

Потър проследи с поглед Дерек Елб, докато го отвеждаха двама агенти на Пийт Хендерсън, и попита Тоби:

— Значи саботаж, а?

Тоби — почти толкова добър в балистиката, колкото и в електрониката — не можеше да отговори със сигурност:

— Прилича на обикновен пожар. Ние черпехме много ток от генератора. Но е възможно някой да е пъхнал взрив, без изобщо да разберем. Във всеки случай сега нищо не мога да търся. — И той продължаваше да оголва, съединява и пристяга като че ли по цяла дузина жици.

Лебоу каза:

— Знаеш, че е било така. Артър.

Потър се съгласи, естествено. Тримейн вероятно бе оставил в генератора на фургона запалително устройство с дистанционно управление.

Невярващ, Бъд попита:

— Но как е могъл да направи подобно нещо? Какво смяташ да правиш?

Посредникът отвърна:

— Засега нищо. — В сърцето си, той живееше твърде далече в миналото; в кариерата си, почти не живееше. Потър нямаше нито време, нито склонност към отмъщение. Сега трябваше да мисли за заложничките. Побързай, Тоби, оправи техниката.

Офицер Франсес Уайтинг отново се върна във фургона. Бяха й дали да вдишва кислород в медицинската палатка. Лицето й бе начернено, но иначе бе добре.

— Малко повече вълнение, отколкото си свикнала в Хебрън, нали? — попита я Потър.

— Ако не се смятат призовките за пътни нарушения, последният арестуван от мен беше по времето на Буш.

Миришеше силно на опърлено месо, на изгоряла гума и пластмаса. Ръцете на Потър бяха целите с обгорели петна. Космите по кожата му бяха изгорели, а една дълбока рана на китката беше мъчително болезнена. Но точно сега нямаше никакво време за лекарска помощ. Трябваше първо да се свърже с Ханди, да се опита да намали до минимум отмъщението, което несъмнено кипеше вече в мозъка на Ханди.

— Готово — рече Тоби. — Направих го. — Невероятният техник успя да ги свърже с по-далечния генератор и фургонът отново започна да действа.

Потър тъкмо щеше да каже на Бъд да остави вратата отворена, за да се проветри помещението, когато разбра, че изобщо няма врата. Тя бе изгоряла. Той седна на бюрото си, сграбчи телефона и натисна бутона за набиране.

Електронният звън изпълни фургона.

Нямаше отговор.

Зад тях Хенри Лебоу бе започнал отново да пише. Приглушеният звук от клавишите повече от всичко останало възвърна вярата на Потър. Отново на работа, помисли си той. И насочи вниманието си към телефона.

Отговори, Лу. Хайде. Имаме твърде много зад себе си, за да го оставим да се разпадне сега. Има вече твърде много история, сближихме се доста…

Вдигни проклетия телефон!

Чу се остро изскърцване навън, толкова близо, че Потър отначало си помисли, да не би да е от захранването. Лимузината на Роланд Маркс бе рязко спряла и той изскочи от колата, поглеждайки бързо обгорелия фургон.

— Видях новините! — извика той, без да се обръща към никой по-специално. — По дяволите, какво се е случило?

— Тримейн ни измами — рече Потър, като натисна отново бутона за набиране и изгледа студено адвоката.

— Какво е направил?

Лебоу обясни.

Бъд рече:

— Нямахме никаква представа, сър.

— Ще искам да си поговоря с този приятел, о, да, наистина — изръмжа Маркс. — Къде…?

Откъм вратата се чу шум от движение и Потър бе блъснат отстрани. Той падна тежко по гръб и изсумтя.

— Ти, копеле такова! — изкрещя Тримейн. — Гадно копеле!

— Капитане! — изрева Маркс.

Бъд и Тоби хванаха ръцете на командира на специалния отряд и го отскубнаха. Потър бавно се изправи. Той докосна главата си там, където се бе фраснала при падането. Нямаше кръв. Той направи знак на двамата мъже да пуснат Тримейн. Те неохотно отпуснаха ръцете му.

— Той е хванал един от моите хора, Потър. Благодарение на тебе, гаден Юда.

Бъд настръхна и пристъпи напред. Потър му махна да седне, оправи вратовръзката си и се загледа в обгорените си ръце. Бяха се образували големи мехури и болката бе наистина ужасна.

— Тоби — спокойно каза той, — пусни записа, ако обичаш. От телевизията.

От видеото се чу бръмчене и един монитор светна. В долния край се появи червено-бяло-син знак на телевизионна станция, заедно с думите: Репортаж на живо… Джо Силбърт.

— О, това е поразително — вбесено рече Маркс, взирайки се в екрана.

— Той е хванал един от твоите хора — каза Потър, — защото ти си освободил полицаите, предотвратяващи приближаване на репортери до сградата.

— Какво? — Тримейн се взираше в телевизионното предаване.

Лебоу продължаваше да пише. Без да вдигне поглед, той обясни:

— Ханди ви е видял как настъпвате. Той има телевизор вътре.

Тримейн не отговори. Потър се запита дали изобщо мисли. Име, чин, сериен номер.

— Имах по-добро мнение за теб, Дан — рече заместник главният прокурор.

— Губернаторът… — избъбри той, после промени решението си. — Е, но дори да е така, ние можехме да спасим ония момичета. Щяха вече да са навън. Въпреки всичко, можехме да ги измъкнем невредими!

Защо не съм ядосан, чудеше се Потър. Защо не му крещя гневно, та този човек съсипа почти всичко? Който едва не уби момичетата вътре, едва не уби Мелани? Защо?

Защото така е по-жестоко, изведнъж разбра Потър. Да му каже голата истина, и то без всякакви емоции.

Вършил ли си някога зло, Арт?

— Ханди е нагласил клопка със запалителна бомба, капитане — рече Потър, невъзмутим като вежлив иконом. — Бензинова бомба. Тези момичета щяха да изгорят живи в момента, в който гръмнехте ония врати.

Тримейн го гледаше втренчено.

— Не — прошепна той. — О, не. Господи, прости ми. Не знаех. — Мускулестият мъж изглеждаше така, сякаш щеше да припадне.

— Връзка — провикна се Тоби.

След миг телефонът звънна. Потър го грабна веднага.

— Лу?

Това беше гадна минавка, Арт. Мислех, че си ми приятел.

— Е, хубаво, Арт. Това беше доста шибан номер. Страшен приятел си, няма що.

— Не беше по моя вина. — Очите на Потър бяха приковани върху Тримейн. — Тук един офицер се беше развихрил.

— Тия момчета имат доста добра екипировка. Сега си имаме гранати и автомат.

Потър даде знак на Лебоу, който дръпна Тримейн настрани и попита вцепенения капитан с какво въоръжение е бил плененият полицай.

На прага се появи фигура. Анджи. Потър й махна да влезе.

— Лу — каза посредникът по телефона, — аз се извинявам за случилото се. Няма повече да се повтори. Имаш ми думата за това. Ти ме чу там навън. Дадох ти добра тактическа информация. Знаеш, че не го бях планирал.

— Сигурно двете момичета са вече при вас. Ония малките.

— Да, при нас са, Лу.

— Онзи федерален прокурор, Бъд… той май ни изработи, нали, Арт?

Отново колебание.

— Нищо такова не ми е известно.

Той ще бъде доста разумен, предположи Потър.

Или съвсем ще превърти.

— Ха. Ти си голям шегаджия, Арт. Е добре, вярвам ти за тая идиотщина с щурма. Разправяш ми, че имало някакво откачено ченге, дето направило неща, които не трябвало. Ама ти трябваше по-яко да държиш юздите, Арт. Нали така е при хората на закона? Ти си отговорен за нещата, които вършат другите.

Анджи се бе намръщила.

— Какво? — попита Бъд, виждайки унилото й лице. Изразът на Потър бе същият.

— Какво има? — прошепна Франсес Уайтинг.

Потър сграбчи бинокъла, изтри остатъците от мазния пушек по него и погледна навън.

О, господи, не… Потър отчаяно каза:

— Лу, това беше грешка.

— Стреляхте по Шеп — и това било грешка. Не ми давате вертолета навреме — и не било по твоя вина… Не си ли ме опознал вече, Арт?

Дори прекалено добре.

Потър свали бинокъла. Той се извърна от прозореца и погледна снимките над плана на скотобойната. Коя ще бъде, питаше се той.

Емили?

Дона Харстрон?

Бевърли?

Потър изведнъж си помисля: Мелани. Той ще избере Мелани.

Франсес разбра и извика:

— Не, моля ви, не. Направете нещо!

— Нищо не може да се направи — прошепна Анджи.

Тримейн се наведе отчаяно към прозореца и погледна навън.

Гласът на Ханди изпълни фургона. Звучеше логично и мъдро:

— Ти много приличаш на мен, Арт. Лоялен си. Така мисля. Лоялен си към тия, които изпълняват това, което са длъжни да правят и нямаш време за ония, които не го правят. — Последва пауза. — Знаеш за какво говоря, нали, Арт? Ще оставя тялото отвън. Можеш да дойдеш да го прибереш. Временно примирие.

— Лу, нищо ли не мога да направя? — Потър чу отчаянието в собствения си глас. Мразеше това. Но въпреки всичко то беше там.

Кой ли ще бъде?

Анджи се бе извърнала.

Бъд клатеше скръбно глава. Дори шумният Маркс не намери какво да каже.

— Тоби — тихо каза Потър, — моля те, намали звука.

Той изпълни молбата му. Ала въпреки това всички подскочиха от резкия звук на изстрела, който изпълни фургона като оглушителен метален звън.

Той вървеше, препъвайки се, към скотобойната, където тялото светлееше, обляно от халогенните лампи. Смъкна бронежилетката си и я пусна на земята. Заряза и каската си.

Дан Тримейн вървеше напред, със сълзи в очите, втренчил поглед към безжизненото, окървавено тяло, проснато като парцалена кукла.

Той изкачи височинката и съзря с крайчеца на очите си полицаите, застанали по своите укрития. Бяха се втренчили в него: знаеха, че той е виновен за случилото се, за тази нелепа смърт. Той изкачваше своя хълм Голгота.

А на прозореца на фабриката стоеше Лу Ханди, насочил пушка право в гърдите на Тримейн. Това беше без значение, нямаше заплаха; капитанът отдавна бе свалил колана с полицейския си пистолет „Глок“. Той се препъваше напред, почти падаше, после едва удържаше равновесие, подобно на пияница с някакво несломимо чувство за оцеляване. Отчаянието му се засилваше още повече от лицето на Лу Ханди — със зачервени очи, хлътнали под веждите, тясна челюст и набола брада. Той се усмихваше, почти с невинно любопитство, гледайки мъката по лицето на ченгето. Сякаш дегустираше, вкусваше от нещо.

Тримейн се взираше в тялото, проснато там пред него. На петдесет фута, на четирийсет, трийсет.

Аз съм луд, помисли си Тримейн. И продължаваше да върви, пред черното дуло на пушката на Ханди.

Двайсет фута. Кръвта е толкова червена, кожата е толкова бледа.

Устата на Ханди се движеше, но Тримейн нищо не чуваше. Може би ме е постигнала Божията участ да оглушея като ония бедни момичета.

Десет фута. Пет.

Той забави крачка. Всички полицаи се бяха изправили сега и го гледаха. Ханди можеше да ги застреля един по един, както и те него, но стрелба нямаше да има. Както е било в оная Коледа през Първата световна война, когато противниковите войници си споделяли песни и храна. И си помогнали взаимно да приберат и погребат раздробените тела, пръснати по ничия земя.

— Какво сторих? — промълви той. Падна на колене и докосна студената ръка.

Той заплака за момент, после вдигна тялото на полицая на ръце — Джоуи Уилсън, Втори пост — и го понесе без усилие, поглеждайки в прозореца, където бе лицето на Ханди, престанало вече да се усмихва, но със странно любопитство. Тримейн запомни лисичия израз, студените черни очи, начина, по който върхът на езика докосваше горната му устна. Бяха само на няколко фута един от друг.

Тримейн се обърна и тръгна към полицейския кордон. В ума си той дочуваше някаква носеща се мелодия. Отначало не можа да се сети коя бе тя, но после неясният инструмент се превърна в гайда и мотивът зазвуча като „Божията милост“, традиционната песен, изпълнявана при погребения на загинали полицаи.

8:45 вечерта

Артър Потър размишляваше за характера на тишината.

Бе седнал в медицинския пункт. Взираше се в пода, докато лекарският екип се грижеше за обгорените му ръце.

Тишина с дни и седмици. Непроницаема тишина, безкрайна тишина. Такова ли е ежедневието на Мелани?

Самият той познаваше безмълвието. На празната къща. Неделни утрини, изпълнени само с неясните шумове от домакински уреди. Седнал сам на задната веранда в тихите летни следобеди. Но Потър бе човек, живеещ в състояние на очакване и тишината за него беше, поне в добрите дни, време, когато хранеше надежда за едно ново начало — че ще срещне човек като Мариан, че ще намери някоя личност, различна от похитители, терористи и психопати, с която да може да споделя своите мисли.

Някоя като Мелани ли, запита се той.

Не, разбира се, не.

Той почувства хлад по опакото на ръцете си, докато лекарят слагаше някакъв мехлем, който веднага притъпяваше голяма част от парещата болка.

Артър Потър си представи снимката на Мелани, закачена над плана на скотобойната. Спомни си за своята реакция, когато преди няколко минути бе разбрал, че Ханди се кани да убие още някой от заложниците. Тя бе първият човек, за когото си помисли.

Той се протегна. Някъде по гърба му се чу изпукване на става и той си напомни: Не ставай глупак…

Но в една друга част от продуктивния си ум, завършилият английска литература Артър Потър (и то с отличие) си помисли: Ако човек оглупява, то е, когато е влюбен. Но не в кариерата си, където животът виси на косъм; не в боговете или в силната жажда за красота и знания. Не в децата си, така претенциозни и непостоянни. Ала влюбен. Защото любовта не е нищо друго, освен чисто безразсъдство и ние вървим към нея, с цел да бъдем увлечени от страст и безумство. По сърдечните въпроси светът винаги ще бъде към нас прощаващ и великодушен.

Той се подсмихна вътрешно и поклати глава, когато действителността отново го връхлетя — подобно на тъпата болка, която се върна по обгорените му ръце. Тя е двайсет и пет годишна — повече от два пъти по-млада от теб, ако не си го изчислил. Тя е глуха, както с малко, така и с главно „г“. И за бога, та днес е годишнината от сватбата ти. Двайсет и три години. Ни повече, ни по-малко. Стига глупости. Време е да се връщаш в командния фургон. Трябва да се заемеш за работа.

Лекарят го потупа по рамото. Потър вдигна стреснато поглед.

— Готов сте, сър.

— Да, благодаря.

Той стана и тръгна неуверено към фургона.

На прага се появи фигура.

Потър видя Питър Хендерсън.

— Добре ли си? — попита специалният агент.

Потър кимна предпазливо. Тримейн навярно беше главният виновник, но Потър бе готов да се обзаложи на седмичното си възнаграждение, че и Хендерсън е изиграл някаква роля. Амбиция? Стремеж да се върне в Бюрото, което го бе изоставило? Но това би било още по-трудно за доказване от наличието на предполагаемия взрив в генератора. Съдебните разследвания на душата са винаги съмнителни.

Хендерсън погледна обгарянията.

— Трябва да получиш медал за това.

— Първото ми служебно раняване. — Потър се усмихна.

— Артър, просто искам да се извиня за това, което бях казал преди. Тук е доста тъпо. Искаше ми се да участвам в някаква акция. Знаеш как е.

— Разбирам, Пийт.

— Липсва ми някогашната работа.

Потър стисна ръката му. Те поговориха за Джо Силбърт и неговите колеги репортери. Щяха да отнесат въпроса до министъра на правосъдието, но стигнаха до извода, че вероятно нямаше за какво да ги привличат под отговорност. Възпрепятстване на правоохранителните органи е доста сложно обвинение и при липса на пряко криминално преследване съдиите обикновено се позовават на Първата поправка^[1]. Потър се задоволи само със заплашителното си приближаване до Джо Силбърт, който, заобиколен от полицаи, стоеше безстрастно като някой заловен революционен лидер. Агентът му каза, че възнамерява да съдейства по всякакъв начин на вдовицата на убития полицай, която несъмнено щеше да предяви иск за милиони долари срещу телевизионната станция и лично срещу Силбърт и Бигинс за причинена смърт.

— Смятам да свидетелствам в полза на ищцата — поясни Потър на репортера, чиято фасада за миг се разпадна, разкривайки под себе си един много уплашен мъж на средна възраст със съмнителен талант и незначителни финанси.

Сега посредникът бе седнал отново на своя стол и се взираше към скотобойната през жълтеникавото стъкло.

— Колко минути остават до следващия краен срок?

— Четирийсет и пет.

Потър въздъхна.

— Очаква ни голяма работа. Ще трябва да обмисля нещата. Ханди сега е бесен. Той загуби контрол в голям мащаб.

Анджи каза:

— И още по-лошо е, че ти му помогна да си го възвърне. Което само по себе си означава губене на контрол.

— Значи той се чувства общо раздразнен, както и особено раздразнен спрямо мен.

— Макар че вероятно той не го съзнава — каза Анджи.

— Всякак губиш. — Погледът на Потър се бе спрял на Бъд, който тъжно се взираше в скотобойната.

Телефонът иззвъня. Тоби го вдигна, издухвайки саждите от слушалката и отговори.

— Да — каза младежът. — Ще му предам. — Той затвори. — Чарли, това беше Роланд Маркс. Попита дали можеш веднага да отидеш при него. Бил със своя приятел. Някой, с когото иска ти да се срещнеш. Каза, че е спешно.

Капитанът продължаваше да се взира в бойното поле.

— Той… Къде е той?

— Долу край тиловата зона.

— Аха. Добре. Виж какво, Артър, може ли да поговоря за малко с теб?

— Разбира се.

— Навън?

— Да не си подхванал въображаемо пушене? — попита Потър.

— Артър въведе нова мода в специалните части — рече Тоби. — Хенри например се е захванал с въображаем секс.

— Тоби — изрева му Лебоу, въвеждайки бясно информация.

Младият агент добави:

— Нищо лошо не казвам, Хенри. Аз например ще се заема с въображаемо пиянство.

Бъд едва-едва се усмихна и двамата с Потър излязоха навън. Температурата бе спаднала с няколко градуса и като че ли вятърът бе станал още по-силен.

— И така, какво има, Чарли?

Бяха се спрели. Гледаха към фургона и изгорялото поле около него — опустошението от пожара.

— Артър, трябва да ти кажа нещо. — Той бръкна в джоба си и измъкна касетофон. Започна да го върти в ръцете си, свел поглед.

— О — рече агентът. — Това ли? — Потър му показа малка касета.

Бъд смръщи чело и отвори касетофона. Вътре имаше касета.

— Празна е — каза Потър. — Тя е специална. На нея не може да се записва.

Бъд натисна бутона за пускане. От малкия говорител се разнасяше само съскащ шум.

— Знаех през цялото време за това, Чарли.

— Но…

— Тоби има нещо като магически пръчки. Те улавят всякакво устройство за магнетофонни записи. Ние винаги претърсваме за подслушватели. Той ми каза, че някой записва. После стесни кръга до теб.

— Значи си знаел? — Той гледаше втрещено агента. После поклати глава, възмутен от самия себе си — че е бил надхитрен в нещо, за което знаеше, че не го бива изобщо да се захваща.

— Кой беше? — попита Потър. — Маркс? Или губернаторът?

— Маркс. Тия момичета… той наистина не е на себе си заради тях. Искаше да се даде на Ханди всичко, което той поиска, за да бъдат те освободени. После щял да го проследи. Имал специално самонасочващо се устройство, което щял да сложи в хеликоптера. Така човек можел да ги проследи от сто мили, без те да разберат.

Потър кимна на оклюмалия капитан.

— Предположих, че е нещо такова. Всеки човек, който е готов да пожертва себе си, е готов да пожертва и някой друг.

— Но как сте разменили касетите? — попита Бъд.

Анджи Скапело слезе от отворения фургон и кимна към мъжете. Тя мина край Бъд, докосвайки леко ръката му.

— Здрасти, Чарли.

— Здрасти, Анджи — каза той, без да се усмихва.

— Извинявай, колко ти е часът? — попита го тя.

Той вдигна лявата си китка.

— По дяволите, няма го. Часовникът ми. Ужас. И Мег току-що ми го подари за моя…

Анджи му подаде неговия „Пулсар“.

Бъд започна да кима, разбирайки всичко.

— Ясно — рече той и сведе още по-ниско главата си. — О, господи.

— Преди време преподавах в курс по разпознаване на джебчии в полицейското управление на Балтимор — обясни тя. — Взех за малко касетофона, докато се разхождахме в падината — разговаряйки за верността — и размених касетите.

Бъд се усмихна нещастно.

— Много си добра. Признавам това. О, боже. През цялото време съм обърквал нещата. Не знам какво да кажа. Аз ви измамих.

— Ти си призна. Нищо лошо не е станало.

— Маркс ли беше? — попита Анджи.

— Да. — Бъд въздъхна. — Отначало мислех като него — че трябва да направим всичко възможно, за да спасим тези момичета. Доста излишни приказки наговорих днес на Артър за това. Но ти имаше право, животът си е живот. Няма значение дали е малко момиче или полицай. Тук трябва да го спрем.

— Разбирам, че Маркс е имал благородни подбуди — каза Потър. — Но ние някак си трябва да вършим своята работа. Допустими жертви. Нали не си забравил?

Бъд притвори очи.

— Господи, та аз едва не провалих кариерата ти.

Посредникът се засмя.

— Нищо подобно, капитане. Повярвай ми, ти бе единственият, изложен на опасност. Ако беше дал тази касета на някого, щеше да приключи именно твоята кариера в силите на реда.

Бъд изглеждаше доста развълнуван. После той протегна ръка.

Потър сърдечно я пое, макар че Бъд не го стисна много силно, или от срам, или от загриженост за меките лепенки по кожата на агента.

Те замълчаха, докато Потър се взираше в небето.

— Кога е срокът?

Бъд отново погледна лявата си китка, преди да се сети, че държи часовника в дясната си ръка.

— След четирийсет минути. Какво има? — Очите на капитана проследиха същия жълтеникав облак, който Потър гледаше.

— Този път имам лошо предчувствие. За този срок.

— Защо?

— Просто така го чувствам.

— Интуиция — каза Анджи. — Вслушвай се в него. Чарли. Обикновено е прав.

Бъд сведе поглед от небето и видя, че Потър се е обърнал към него.

— Съжалявам, Артър. Нямам абсолютно никакви идеи.

Очите на Потър се стрелнаха напред-назад по тревата, почерняла от пожара и от сянката на фургона.

— Хеликоптер — изведнъж изтърси той.

— Какво?

Потър усети как го обхваща невероятно чувство за неотложност.

— Намери ми хеликоптер.

— Но аз мислех, че няма да му даваме.

— Аз просто трябва да му покажа такъв. Да докажа, че работим по въпроса. Голям. Поне шестместен — или осем, десетместен, ако може да намериш подобен.

— Ако мога да го намеря ли? — възкликна Бъд. — Къде? Как?

Една мисъл се прокрадна отнякъде в съзнанието на Потър.

Летище.

Наблизо имаше летище. Потър се опита да си спомни. Откъде знаеше това? Беше ли му казал някой? Не бе минал с колата край него. Бъд не му бе казвал; Хендерсън — също. Откъде…

Това бе Лу Ханди. Похитителят го бе споменал като възможен източник за хеликоптер. Навярно бе минал край него по пътя за насам.

Той каза това на Бъд.

— Знам го — рече капитанът. — Там се намират един-два хеликоптера, но дори не ми е известно дали изобщо има някой, който да ги управлява. Имам предвид, ако намерим хеликоптер в Уичито, той може и да успее да долети тук навреме. Но, по дяволите, ще ни трябват повече от четирийсет минути да се свържем с някого там.

— Е, разполагаме само с четирийсет минути, Чарли. Действай.

— Истината… — Мелани се е разплакала.

А точно пред Дьо л’Епе не искаше да плаче. Въпреки това тя плаче. Той става от стола си и сяда на кушетката до нея.

— Истината е — продължава тя, — че аз просто не харесвам себе си. Не харесвам това, в което съм се превърнала и от което съм станала част.

Време е да се изповяда и сега нищо не може да я спре.

— Разказах ти как живеех с проблемите на глухите. Как се бях запалила от всичко това.

— Мис Глуха фермерка на годината.

— Не исках нищо от това. Нито трошица. — Тя се разпалва. — Така ми дотегна цялата тази преднамереност. Политиката на света на Глухите, предразсъдъците им — о, всичко това го има при тях. Ти би се изненадал. Спрямо малцинства и хора с други недъзи. Омръзна ми да нямам музика. Дотегна ми от моя баща…

— Да, така ли?

— Дотегна ми той да използва това срещу мене. Глухотата ми.

— Как го прави?

— Защото глухотата ме кара още повече да се боя! Тя ме задържа вкъщи. Нали ти казах за онова пиано? На което исках де изсвиря „Гробът на момичето“? Продадоха го, когато бях на девет години. Макар че все още чувах достатъчно, за да свиря, и можех да чувам още две години. Те казаха — е, всъщност, баща ми каза — че не искали да се привързвам към нещо, което щяло да ми бъде отнето. — Тя добавя: — Но истинската причина беше, че той искаше да ме задържи във фермата.

Значи вече ще си бъдеш вкъщи.

Мелани поглежда Дьо л’Епе в очите и казва това, което никога не е казвала на никого.

— Не мога да го мразя, задето иска да остана вкъщи. Но продаването на пианото — от това така ме болеше. Дори да можех само един ден да свиря, щеше да бъде по-добре от нищо.

— Не са били прави да го сторят — съгласява се той. — Но ти си успяла да се откъснеш. Имаш своя работа извън къщи, независима си… — Гласът му заглъхва.

А сега най-трудното.

— Какво е то? — тихо пита Дьо л’Епе.

— Преди една година — започва тя, — аз си купих нов слухов апарат. Общо взето, такива неща изобщо не действат, но този като че ли имаше някакъв ефект при определени височини в музиката. В Топика щеше да има концерт, на който исках да отида. Катлийн Батъл. Бях прочела във вестника, че тя ще изпее няколко спиричуъла като част от програмата и си помислих…

— Че ще изпее „Божията милост“ ли?

— Исках да разбера дали ще мога да я чуя. Но нямаше как да отида там. Не мога да шофирам, а с автобус щях да стигна много късно. Помолих брат си да ме закара. Той бе работил целия ден във фермата, но въпреки това обеща да ме заведе.

— Пристигнахме там тъкмо навреме за концерта. Катлийн Батъл излезе на сцената с онази прекрасна синя рокля. Тя се усмихна на публиката… И после започна да пее.

— И?

— Беше безполезно — Мелани диша дълбоко, мачкайки пръсти. — То…

— Защо си толкова тъжна?

— Слуховото апаратче изобщо не действаше. Беше напразно. Почти нищо не чувах и не долавях никакви ноти. Тръгнахме си през антракта. Дани правеше всичко възможно, за да ме утеши. Той…

Тя млъква.

— Има още нещо, нали? Има още нещо, което искаш да ми кажеш.

Така силно боли! Тя само си помисля тези думи, но според загадъчните правила на нейната музикална стая Дьо л’Епе ги чува отлично. Той се накланя напред.

— Продължавай.

— Излязохме от концертната зала и се качихме в колата на Дани. Той ме попита дали искам да вечерям, но аз не можех нищичко да хапна. Помолих го да ме закара направо до вкъщи.

Дьо л’Епе се надвесва към нея. Коленете им се допират. Той докосва ръката й.

— Бяхме излезли от града и поехме по главното шосе. Пътувахме в малката тойота на Дани. Той самичък я бе направил като нова. Толкова е добър в техниката. Наистина е страхотен. Движехме се доста бързо.

Тя се спира за момент, за да стихне вълната от скръб. Това изобщо не стана, но тя си поема дълбоко дъх — припомнила си времето, когато трябваше да поеме дъх, преди да каже нещо — и намира сили да продължи.

— Разговаряхме в колата.

Дьо л’Епе кима.

— Което означава, че жестикулирахме. Той непрекъснато ме питаше защо съм тъжна, дали слуховото апаратче не е повредено, да не би да съм обезкуражена, дали татко отново не ме е тормозил за фермата… Той…

Тя отново трябва да поеме дълбоко дъх.

— Дани гледаше към мен, а не към шосето. Заговорихме се само за момент и той отново се обърна да погледне през предното стъкло… О, господи, онова нещо бе там, точно пред нас. Изобщо не бях видяла откъде дойде.

— Какво?

— Един камион. Беше голям, возеше много метални тръби. Мисля, че бе сменил лентата за движение, когато Дани не е гледал и… о, боже, той не можеше нищо да стори. Всички тия тръби, полетели срещу нас със сто мили в час…

Кръвта. Много кръв.

— Знам, че той удари спирачка, знам, че се опита да извие. Но беше твърде късно. Не… О, Дани.

Как пръскаше наоколо. Като кръвта от шията на теле.

— Той успя да отклони колата, но една тръба се вряза през предното стъкло. Тя…

Дьо л’Епе стиска пръстите й.

— Кажи ми — прошепва той.

— Тя… — Почти с невъзможно да изрече тези думи. — Тя отряза ръката му.

Подобно на кръвта, стичаща се по каналите към онази страшна шахта в средата на кланицата.

— Чак до рамото. — Тя ридае при спомена. За кръвта. За смаяния израз по лицето на брат си, обърнал се към нея и говорейки нещо, което тя не можа тогава да разбере и което никога не посмя да го помоли да й повтори.

Кръвта пръскаше до покрива на колата и се стичаше в скута му, докато Мелани се мъчеше да сложи турникет около прерязаното място и пищеше ли, пищеше. Тя, уж безгласната. А в това време Дани, все още в съзнание, кимайки обезумяло, седеше съвсем онемял.

Мелани казва на Дьо л’Епе:

— Медицинският екип пристигна там само след няколко минути и кървенето бе почти спряно. Спасиха живота му. Закараха го в болница и след два часа хирурзите пришиха обратно ръката му. През изминалата година той претърпя повече от двайсет операции. Утре пак ще го оперират — сега там при него, в Сейнт Луис, са моите родители. Смятат, че той може би ще се възстанови наполовина. Ако има късмет. Но Дани вече загуби всякакъв интерес към фермата. Твърде много се залежа. Той чете, гледа телевизия. Май това е всичко. Като че ли животът му е свършил…

— Не си била виновна — казва той. — Чувстваш се отговорна, така ли?

— Няколко дни след като това се случи, баща ми ме извика на верандата. Има нещо странно при него — мога идеално да чета по устните му.

(Както Брут, неволно си мисли тя.)

— Той седна в люлката на верандата, погледна ме и каза: „Мисля, че разбираш какво си направила. Не е трябвало изобщо да караш Дани да прави подобна глупост. И то заради такава егоистична прищявка. Това, което стана, е по твоя вина, няма две мнения по въпроса. Можеше да се случи и нещо по-лошо“.

— „Бог те е създал с дефект и никой не е желал това. Жалко е, но не е грях — стига да разбираш какво трябва да направиш. Сега се върни у дома, за да поправиш онова, което си сторила. Приключвай с твоето учителстване, завърши тази учебна година и край. Дължиш го на брат си. И особено на мене“.

— „Тук е твоят дом, където си добре дошла. Виж какво, това е въпрос на принадлежност и Бог прави така, че всеки да си има свое място. Е, мястото ти е тука, да работиш това, което можеш, където твоят, нали разбираш, проблем не ти създава грижи. Такава е Божията воля“. И после той продължи да пръска амонячен разтвор, казвайки: „Значи вече ще си бъдеш вкъщи“. Това не бе въпрос. Беше заповед. Сякаш всичко е решено. Без обсъждане. Той искаше да се върна у дома този май, който мина. Но аз отложих нещата с няколко месеца. Знаех, че накрая ще отстъпя. Винаги отстъпвам. Ала просто ми се искаше да бъда самостоятелна още няколко месеца. — Тя свива рамене. — Дадох си отсрочка.

— Не искаш ли фермата?

— Не! Искам своята музика. Искам да я чувам, а не само да чувствам вибрации… Искам да чувам как моят любим ми шепне, когато съм в леглото заедно с него. — Тя не може да повярва, че му казва тези неща, толкова интимни — далеч по-интимни, отколкото някога е споделяла с друг. — Не искам повече да бъда девствена.

Сега, веднъж започнала, тя вече всичко излива:

— Мразя поезията, тя изобщо не ме интересува! Никога не съм я обичала. Това е глупост. Знаеш ли какво щях да правя в Топика? След моя рецитал в Театъра на глухите? После имах уговорен час при лекар. — В този момент неговите ръце са я обгърнали и тя се притиска към тялото му, главата й е върху неговото рамо. Това е особено преживяване, и то двояко: че е толкова близо до един мъж и че общува с него, без да го гледа. — Има едно нещо, което се казва ушен имплантант. — Тя замлъква за малко, преди да успее да продължи. — Слагат един чип във вътрешното ти ухо. То е свързано с жичка с това нещо, с този речев процесор, който превръща звуците в импулси и ги изпраща в мозъка.

— Трудно ти е да ми го кажеш, нали?

— Никога не бих могла да го кажа на Сузан. Десетина пъти се опитвах. Но тя щеше да ме намрази. Самата идея да се лекува глухотата — тя ненавиждаше това.

— Дали тези имплантанти действат?

— Възможно е. Аз имам деветдесет процента загуба на слуха в двете уши, но това е средна стойност. В някои регистри успявам да различавам звукове и имплантантите могат да ги подсилят. Но дори да не се получи с тях, съществуват и други средства. Има много нови технологии, които в следващите пет-шест години ще помогнат на хора като мен.

Тя си мисли: „Наистина го искам. Искам да чувам… Искам да чувам как ми шепнеш в ухото, докато се любим“.

— Аз… — Той говори, устата му се движи, но звукът се загубва.

Заглъхва, чезне.

Не! Говори ми, продължавай да ми говориш.

Но на прага на нейната музикална стая сега е застанал Брут. Какво правиш тук? Махай се! Излез! Това е моята стая. Не те искам тук!

Той се усмихва и гледа ушите й.

— Изрод — казва той.

Значи те се намираха отново в кланицата и Брут вече не говореше на нея, а на Глигана, който бе застанал в отбранителна поза с кръстосани ръце. Помежду им тегнеше напрежение като гъст облак дим.

— Ти май си ни предал? — Брут попита Глигана.

Глигана поклати глава и каза нещо, което тя не разбра.

— Отвън са прибрали ония, малките момичета.

Близначките! Значи са в безопасност! Мелани предаде това на Емили и Бевърли. Емили веднага се усмихна и пръстите й започнаха да изразяват спонтанна благодарствена молитва.

— Ти ги пусна, нали? — попита Брут. — През цялото време си планирал това.

Глигана поклати глава. Каза нещо, но тя не го схвана.

— Говорих с… — озъби се Брут.

— С кого? — изглежда попита Глигана.

— Прокурорът, с когото си се спазарил.

Лицето на Глигана потъмня.

— Няма такова нещо, старче. Няма, дявол да го вземе.

Уилкокс се приближи зад него и каза няколко думи.

Глигана тикна пръста си право в Мелани.

— Тя е тази…

Брут се обърна към нея. Тя му отвърна със студен поглед, после стана и бавно тръгна по мокрите плочки, почти задавена от миризмата на бензин. Спря се точно до Дона Харстрон. С пръст подкани Брут да се приближи. Без да откъсва очи от Глигана, тя вдигна полата на жената с един или два фута, показвайки окървавените й бедра. Кимна към Глигана.

— Гадна кучка! — Глигана се спусна срещу нея, но Брут го хвана за ръката, издърпа пистолета му от колана и го подхвърли на Уилкокс.

— Мръсен задник!

— Е и? Опънах я, к’во от туй?

Брут вдигна вежди, после измъкна пистолет от джоба си. Зареди го и после извади пълнителя, съдържащ останалите куршуми. Сложи пистолета в ръката на Мелани. Студенината на оръжието й подейства като електрически ток. То я ужасяваше.

Глигана сумтеше нещо; с ъгъла на окото си Мелани видя как устните му се движат. Но тя не можеше да откъсне поглед от пистолета. Брут застана зад нея и насочи цевта към гърдите на Глигана. Той обхвана с пръсти ръката й. Тя подуши вкиснатата му миризма на немито тяло и стара пот.

— Хайде, стига! — Лицето на Глигана беше мрачно. — Стига си се занасял…

Брут нещо й говореше. Тя долови вибрациите по кожата на лицето си, но не го разбираше. Усети, че се е разпалил, почти възбудил и тя също почувства някаква трескавост. Глигана размаха ръце. Той говореше нещо. Поклащаше глава.

Пистолетът сякаш я изгаряше. Глигана се отмести и Брут отново насочи дулото право към гърдите му. Мелани си го представи как бе лежал върху госпожа Харстрон. Представи си го как зяпа тънките крака на близначките и плоските им гърди. Натисни спусъка, мислеше си тя. Натисни го! Ръката й започна да трепери.

Отново почувства вибрациите от думите на Брут. В ума си тя чуваше странно успокояващия му призрачен глас.

— Хайде — казваше той.

Защо не стрелям? Заповядвам на пръста си да натисне.

Нищо. Глигана плачеше. Сълзи се стичаха по дебелите бузи към брадата му.

Ръката на Мелани се тресеше ужасно. Твърдите пръсти на Брут обхванаха нейните.

Пистолетът безшумно подскочи в ръката й. Мелани ахна, когато горещият дъх от дулото я перна по лицето. Върху гърдите на Глигана се появи малка точица и той с две ръце се хвана за раната, погледна нагоре и падна по гръб.

Не, пистолетът сам си стреля! Не го направих аз, не!

Кълна се!

Тя крещеше тези думи в себе. И все пак… и все пак не бе сигурна. Изобщо не бе сигурна. За един кратък миг — преди напълно да осъзнае пълния ужас на станалото — тя страшно се вбеси, че може би не самата тя бе причина за смъртта му. Че Брут, а не тя, бе натиснал спусъка.

Брут се отдръпна, пъхна отново пълнителя и зареди пистолета.

Устните на Глигана се движеха, очите му бяха потъмнели. Отчаяното му лице изглеждаше така, сякаш цялата несправедливост на земята се бе насъбрала, за да отнеме с измама живота на един добър човек. Мелани дори не се опита да разбере какво говореше той.

Помисли си: Понякога глухотата е благодат.

Ханди пристъпи по-близо. Погледна Глигана. Изръмжа нещо към него. Стреля веднъж в крака му, който силно подскочи. Лицето на Глигана се изкриви от болка. После Ханди отново стреля — в другия му крак. Накрая спокойно се прицели в корема му; пистолетът пак гръмна. Глигана потръпна веднъж, настръхна и после съвсем стихна.

Мелани се свлече на мода и обгърна с ръце Емили и Бевърли.

Брут се наведе над нея и я придърпа по-близо. Лицето му бе само на няколко инча от нейното.

— Направих го не защото е чукал оная жена. Направих го, защото той не изпълни каквото му бях казал. Той остави ония момичета да се измъкнат и се канеше да ни наклепа. Сега ще седиш и няма да мърдаш оттука.

Как бих могла да разбирам думите му, ако не разбирам самия него?

Как, пита се Мелани. Чувам го така добре, както и баща си.

Значи вече ще си бъдеш вкъщи…

Как, чуди се тя.

Очите на Ханди пробягаха надолу-нагоре по Мелани, сякаш съвсем ясно знаеше отговора на нейния въпрос и просто чакаше тя да го схване. После той погледна часовника си, наведе се и сграбчи Емили за ръката. Той повлече момичето, чиито пръсти бяха сплетени в отчаяна молитва, към главното помещение.

Ханди пееше.

Потър се бе обадил и каза:

— Лу, какво става там вътре? Стори ни се, че чуваме гърмежи.

По мелодията от „Улиците на Ларедо“ Ханди изпя с нелош глас:

— Виждам по моя часовник, имате само петнайсет минути…

— Ти като че ли си в чудесно настроение, Лу. Как сте с храната?

Гласът му не издаваше някакво безпокойство. Дали наистина беше пистолетна стрелба?

— Чувствам се доста бодър, наистина. Но не ми се ще да творим за моите настроения. Това е тъпо, нали? Разкажи ми за мойто златно вертолетче, дето сега лети във въздуха. Сигурно си ми намерил някое с диамантени витла, Арт? А в кабината едно маце със страхотни цици, а?

Какви бяха онези изстрели?

Той погледна в монитора, чиято телескопична камера бе насочена към прозореца, и видя русата коса на десетгодишната Емили Стодард, големите й очи и сърцевидното й личице. До бузата й проблясваше сребристия нож на Ханди.

— Той ще я накълца — прошепна Анджи. За първи път през този ден гласът й пресекна от вълнение. Защото тя, както и Потър, знаеше, че Ханди ще го стори.

— Лу, имаме го твоя хеликоптер. Тръгнал е за насам.

Защо той изобщо не се омаломощава, питаше се Потър. След толкова време повечето криминални похитители са готови на всичко, за да постигнат споразумение.

— Един момент, не затваряй, Лу. Мисля, че се обажда пилотът. Ще те свържа с него. Ей сега ще продължим.

— Няма нужда. Просто ми докарай хеликоптера след четиринайсет минути.

— Само изчакай за миг.

Потър натисна бутона за изключване на микрофона и попита:

— Какво мислиш, Анджи?

Тя се взираше през прозореца. После изведнъж заяви:

— Сериозен е. Ще го направи. Омръзнало му е да се пазари. И все още е бесен заради нападението.

— Тоби?

— Звъня, но няма отговор.

— По дяволите. Не си ли държи той телефона в джоба?

— Тук ли си още, Лу?

— Времето лети, Арт.

Потър се опита да му отвлече вниманието и попита:

— О, я ми кажи, Лу, какви бяха ония изстрели?

Подхилкване отсреща.

— Ти наистина си май любопитен за това.

— Изстрели ли бяха?

— Не знам. Може да е било само в главата. Може да се чувстваш виновен за онова ваше ченге, дето случайно беше убито, след като случайно се опита да ме нападне. И ти си го чул, нали разбираш, като илюзия.

— На нас ни прозвуча съвсем като истинско.

— Може Съни случайно да се е гръмнал, докато е чистел пищова си.

— Това ли стана?

— Много жалко, ако някой е разчитал той да е свидетел и тъй нататък, а пък той да вземе да чисти един „Глок“, без да провери дали няма останал патрон вътре.

— Няма договорка между него и нас, Лу.

— Е, сега наистина няма. Това ви го гарантирам.

Лебоу и Анджи се спогледаха с Потър.

— Бонър мъртъв ли е? — посредникът попита Ханди.

Вършил ли си някога зло, Арт?

— Имаш дванайсет минути — каза бодрият глас на Ханди.

Клик.

Тоби рече:

— Успях да се свържа. Бъд.

Потър сграбчи подадения телефон.

— Чарли, ти ли си?

— На летището съм и има един хеликоптер. Но не мога да открия кой да го кара.

— Все някой трябва да се намери.

— Тук има нещо като авиаторска школа и зад нея живее някакъв тип, но той не ми отваря вратата.

— Нужен ми е хеликоптер след десет минути, Чарли. Просто прехвърчи над реката и го приземи на оная голяма поляна откъм запад. Това е всичко, което трябва да направиш.

— Това ли е всичко? О, господи.

Потър рече:

— Желая ти успех, Чарли. — Но Чарли вече бе затворил.

Чарли Бъд притича под масивния хеликоптер „Сикорски“. Беше стар модел, доста голям, от ония, които прибираха мокрите космонавти от океана по време на полетите на НАСА с „Джемини“ и „Аполо“. Беше в оранжево, червено и бяло, цветовете на бреговата охрана, макар че отличителните символи отдавна бяха пребоядисани.

Летището бе малко. Липсваше кула, имаше само показател за посоката на вятъра край затревена ивица. Половин дузина едномоторни „Пайпър“ и „Чесна“ бездействаха, закрепени здраво срещу напористия вятър.

Бъд задумка с юмрук по вратата на малката барака зад единствения хангар на летището. Надписът отпред гласеше: „Школа за хеликоптери на Д. Д. Пембрук. Уроци, разходки. Ежечасови, всекидневни“.

Въпреки това уверение, мястото бе използвано предимно като жилище. На прага имаше насъбрана поща, а през прозореца на вратата светеше жълта лампа и се виждаха купчина дрехи в син пластмасов кош, както и провиснал мъжки крак от ръба на походно легло. Един пръст се подаваше от дупка в сивия чорап.

— Ей! — Бъд силно думкаше. Закрещя: — Полиция! Отворете!

Пръстът помръдна — трепна, поклати се леко и пак замря.

Отново думкане.

— Отворете!

Пръстът бе отново дълбоко заспал.

Прозорецът лесно се строши под лакътя на Бъд. Той отключи вратата и нахълта вътре.

— Ей, господине!

Мъж на около шейсет години бе легнал на походното легло. Носеше работен комбинезон и тенис фланелка. Косата му беше като слама и стърчеше във всички посоки от главата му. Хъркаше почти толкова шумно, колкото мотор на „Сикорски“.

Бъд го сграбчи за ръката и здравата го разтърси.

Д. Д. Пембрук, ако наистина това бе той, отвори за миг влажните си, зачервени очи, погледна замаяно Бъд и се обърна на другата страна. Поне хъркането престана.

— Господине, аз съм щатски полицай. Това е извънреден случай. Събудете се! Трябва ми веднага онзи ваш хеликоптер.

— Изчезвай — измърмори Пембрук.

Бъд подуши дъха му. Откри празната бутилка, която мъжът бе прегърнал като спящо коте.

— По дяволите. Ставай. Трябва да летиш.

— Не мога да летя. Как да летя? Махай се. — Пембрук не помръдна и дори не си отвори очите. — Как си влязъл тука? — попита той без следа от любопитство.

Капитанът го обърна и го разтърси за раменете. Бутилката падна на циментовия под и се строши.

— Ти ли си Пембрук?

— Да. По дяволите, това мойта бутилка ли беше?

— Слушай, има спешен федерален случай. — Бъд съзря бурканче с нескафе върху мръсната и неразтребена маса. Той пусна вода в ръждясалата мивка и напълни една чаша, без да чака да потече топла вода. Сипа четири препълнени супени лъжици кафе в студената вода и пъхна мръсната чаша в ръцете на Пембрук.

— Изпий това, господине. Налага се да тръгваме. Трябва да ме закараш до оная скотобойна нагоре по шосето.

Пембрук, все още със затворени очи, седна на леглото и подуши чашата.

— Каква скотобойна? Що за гадост има тука?

— Онази до реката.

— Къде ми е бутилката?

— Я изпий това, то ще те събуди. — Кафето не се бе разтворило, гранулките плуваха отгоре като кафяв лед. Пембрук сръбна от него и веднага го изплю върху леглото, захвърляйки чашата.

— Пфу! — Едва тогава разбра, че над него се е надвесил униформен полицай.

— Кой си ти, дявол да те вземе? Къде ми е…

— Трябва ми твоят хеликоптер. И то сега. Това е извънреден случай. Трябва да ме закараш до оная скотобойна край реката.

— Там? Оная старата ли? Ами че тя е само на три мили. Можеш по-бързо да отидеш с кола. Дявол да го вземе, можеш пеша да отидеш. Господи… главата ми. Ооооох.

— Искам хеликоптер. И ми трябва веднага. Мога да ти платя колкото искаш.

Пембрук се отпусна отново в леглото. Очите му все се затваряха. Бъд си помисли, че дори и да успеят да излетят, той сигурно ще катастрофира и ще убие и двамата.

— Да тръгваме. — Полицаят го задърпа за презрамките.

— Кога?

— Сега. Веднага.

— Не мога да летя, когато толкова много ми се спи.

— Спи ли ти се? Каква ти е таксата?

— Сто и двайсет на час.

— Ще ти платя петстотин.

— Утре. — Той отново понечи да легне, със затворени очи, опипвайки сивите чаршафи, за да открие бутилката си. — Изчезвай.

— Господине. Отвори си очите.

Отвори ги.

— По дяволите — промърмори Пембрук, виждайки дулото на черния автоматичен пистолет.

— Господине — рече Бъд тихо и учтиво, — сега ще станеш и ще отидеш при хеликоптера и ще летиш точно където ти кажа. Разбра ли ме?

Кимване.

— Трезвен ли си?

— Като кукуряк — каза Пембрук. Успя да задържи очите си отворени цели две секунди, преди отново да изпадне в несвяст.

Мелани лежеше до стената, галейки запотената руса глава на Бевърли. Горкото момиче с мъка поемаше всяка глътка въздух.

Младата жена надникна навън. Емили плачеше до прозореца. Сега Брут изведнъж се обърна и даде знак на Мелани да се приближи.

Не отивай, каза си тя. Съпротивлявай се.

Тя се поколеба за момент и после излезе от кланицата и тръгна към него.

Отивам, защото не мога да се спра.

Отивам, защото той иска това.

Тя потръпна от хладината, нахлуваща от студения под, от металните вериги и ченгелите за месо, от стичащата се слузеста вода, от влажните стени, покрити с плесен и пръски кръв, отдавнашна кръв.

Отивам, защото се страхувам.

Отивам, защото двамата с него току-що убихме човек.

Отивам, защото мога да го разбирам…

Брут я дръпна по-близо към себе си.

— Мислиш си, че си по-свястна от мене, нали? Смяташ, че си добър човек. — Тя бе сигурна, че той шепне. Лицата на хората се променят, когато шепнат. Изглеждат така, сякаш ти казват абсолютна истина, а всъщност просто правят лъжата по-убедителна.

„Защо го продаваме ли? Скъпа, знаеш какво каза докторът. Заради ушите ти. Наистина, ти все още чуваш малко, но и това ще изчезне, помниш какво ти обясниха. Нали не искаш да се захванеш с нещо, от което ще трябва да се откажеш след няколко години? Правим го заради тебе“.

— Виж какво, ще я клъцна след около три минути, ако онзи вертолет не се появи. Бих я убил, ако разполагах с повече. Но не мога да си позволя да загубя още една от тях. Поне не засега.

Емили стоеше все още със сключени ръце, вперила поглед навън през прозореца и ридаеше, треперейки.

— Виждаш ли — Брут стисна с ужасно силните си пръсти ръката на Мелани — ако ти беше добър човек, ако наистина бе добра, щеше да кажеш „Вземи мен, а не нея“.

Спри това!

Той я зашлеви.

— Не, дръж си очите отворени. Значи, ако не си съвсем добра, сигурно имаш нещо лошо в себе си. Някъде вътре. Щом позволяваш на тази малката да бъде насечена вместо тебе. Това не е като да умреш. Няма да я убия. Само малко болка. Да накарам ония задници отвън… са наясно, че съм сериозен. Няма ли да изтърпиш малко болка вместо твоята приятелка? Ти… лоша. Също като мене, а?

Тя поклати глава.

Той се извърна настрани. Невестулката също. Тя предположи, че телефонът звъни.

— Не го вдигай — рече той на Невестулката. — Твърде много приказки. Писна ми вече… — Той докосна с пръст острието. Мелани бе замръзнала. — Ти? Тебе вместо нея? — Той завъртя острието на ножа.

Какво би направила Сузан?

Мелани се поколеба, макар че знаеше добре отговора. Накрая кимна.

— Да — рече той, вдигнал вежди. — Сериозно?

— Две минути — подвикна Невестулката.

Мелани прегърна ридаещата Емили, сведе глава към бузата на момичето и внимателно я отдалечи от прозореца.

Ханди се приближи. Носът му бе точно до ухото й. Тя не чуваше дишането му, разбира се, но имаше усещането, че той вдишва нещо — аромата на страха й. Очите й се бяха вперили в острието на ножа. А то се движеше над кожата й: бузата, носа, после устните и шията. Усети, че се плъзга над гърдите й, а после към корема й.

Тя усети вибрациите от гласа му и се обърна да погледне устните му.

— … те клъцна ли? Циците ти? Няма да има голяма загуба тука — нали нямаш гадже да те опипва? Ухото ти? Е, ами че и туй няма да е от значение…

Острието се вдигна и се плъзна над бузата й.

— Какво ще речеш за окото? И глуха, и сляпа. Тогава ще бъдеш пълен урод.

Тя вече не можеше да издържи и затвори очите си. Опита се да си припомни мелодията на „Божията милост“, но не успя.

„Гробът на момичето“.

Нищо, нищо, пълна тишина. Музиката може да бъде вибрации или звук, но не и двете заедно.

А за мен — нито едното, нито другото.

Е, помисли си тя, прави, каквото си решил да нравиш и да приключваме с това.

Но в този момент ръцете грубо я отблъснаха и залитайки, тя отвори очи. Брут се смееше. Тя разбра, че тази малка сцена на саможертва е била само игра. Той рече:

— Не, не, имам други планове за тебе, малка мишка такава. Ти си подарък за моята Прис.

Той я блъсна към Невестулката, който я хвана здраво. Тя се помъчи да се съпротивлява, но той я стискаше като в менгеме. Брут отново притегли Емили към прозореца. Очите на двете се срещнаха за миг и Емили сплете ръце, молейки се и плачейки.

Брут притисна главата на Емили в сгъвката на лакътя си и вдигна острието на ножа към очите й.

Мелани напразно се мъчеше да се освободи от желязната хватка на Невестулката.

Брут погледна часовника си.

— Време е.

Емили ридаеше; сплетените й пръсти потръпваха в движенията на молитвите.

Брут стисна още по-силно главата на момичето. Той отдръпна ножа на няколко инча и се прицели точно в средата на затвореното й дясно око.

Невестулката извърна поглед.

В този миг изведнъж ръцете му трепнаха от изненада. Той погледна право нагоре към тъмния таван.

Брут направи същото.

Накрая и Мелани го почувства.

Беше някакъв огромен тътнеж над главите им, като удар на тимпани. После той се приближи и премина в непрекъснатия звук на голям барабан. Недоловима височина на звука, който Мелани усети по лицето, ръцете, шията и гърдите си.

Музиката е звук или вибрация. Но не и двете.

Техният хеликоптер бе над главите им.

Брут се протегна през прозореца и погледна нагоре към небето. С мършавите си пръсти той драматично прибра острието на ножа, затваряйки го, както предполагаше Мелани, със силно прищракване. Той се изсмя и рече нещо на Невестулката. Кой знае защо, Мелани страшно се вбеси, че изобщо не можа да разбере думите му.

9:31 вечерта

— Нещо болнав ми се виждаш, Чарли.

— Господи, този пилот — рече Бъд на Потър, качвайки се с несигурни крачки във фургона. — Вече си мислех, че съм умрял. Той изобщо не улучи мястото и кацна по средата на шосето, почти върху една пожарникарска кола. После той повърна през прозореца и веднага заспа. Започнах да затварям всички ръчки, докато двигателят спре. Тая миризма тук никак не ми понася на стомаха. — Образцовата стойка на капитана бе отишла по дяволите; той се свлече върху един стол.

— Е, добре се справи, Чарли — му каза Потър. — Ханди се съгласи да ни даде още малко време. Спасителният отряд ще пристигне тук всеки момент.

— А после какво?

— Ще става каквото ще става — замислено отвърна Потър.

— Когато идвах насам с колата — рече Бъд, втренчил поглед в Потър, — чух някакво предаване. Вътре е имало изстрели, а?

Лебоу спря да пише.

— Ханди е застрелял Бонър — каза разузнавателният офицер. — Поне така допускаме.

— Мисля, че Ханди и Уилкокс — продължи Потър, — са възприели нашата стратегия малко по-сериозно, отколкото предполагах — това, че Бонър е сключил отделна сделка. Сметнали са, че е доносник.

— Нищо не бихме могли да направим — рече направо Лебоу. — Невъзможно е да предугадим такова развитие.

— Изключено бе да го предвидим — издекламира Тоби подобно на герой от научнофантастичните романи, които все четете.

Чарли Бъд — фалшивият главен прокурор на САЩ, един наивник от щатската полиция — бе единственият искрен човек от групата, защото нищо не каза. Той продължаваше да се взира в Потър и очите им се срещнаха. В погледа на младия мъж се четеше разбирането, че Потър е знаел какво ще се случи, давайки на Бъд сценария; от самото начало Потър се бе стремил умишлено да посее семето на подозрението, което би настроило Ханди срещу Бонър.

Но в погледа на Бъд имаше и друго послание. Очите му казваха: О, ясно, Потър. Ти ме използва, за да убиеш човек. Е, правото си е право, в края на краищата аз нали те шпионирах. Но сега нашите грехове взаимно се компенсират. Наистина, престъпниците са с един по-малко. Но слушай какво: повече нищо не ти дължа.

Чу се звънене — беше от собствения клетъчен телефон на Бъд. Той се обади. Изслуша човека отсреща, като само от време на време казваше „аха“ и после прикри слушалката с ръка.

— Какво ще кажете за това? Обажда се моят дивизионен началник, Тед Франклин. Той казва, че имало полицейски служител в Макферсън недалече оттук. Жена. Тя водила преговорите с Ханди преди пет години при нападение на магазин, където нещата били много зле. Той пита дали да я помоли да дойде и да ни помогне тук.

— Тогава Ханди предал ли се е?

Бъд зададе въпроса и изслуша отговора. После каза:

— Предал се е наистина. Изглежда, не е имало заложници. Те всички били избягали и спасителният екип тъкмо се готвел да атакува. Доколкото разбирам, съвсем различно е било от сега.

Потър и Лебоу се спогледаха.

— Нека дойде все пак — рече посредникът. — Независимо дали тя ще може да ни помогне пряко или не, виждам как Хенри си точи зъбите за още сведения за тия бандити.

— Прав си.

Бъд предаде това на своя командир и Потър мигновено се ободри при мисълта, че ще има съюзник. Той се отпусна на стола и гласно започна да размишлява:

— Дали ще успеем да измъкнем още някой, преди да пристигне спасителният отряд?

Анджи попита:

— Можем ли да му дадем нещо, което не е поискал? Какво?

Лебоу започна да чете от екрана:

— Поискал е транспорт, храна, напитки, оръжие, бронежилетки, електричество…

— Все типични неща — рече Анджи. — Това, което иска всеки похитител.

— Но не и пари — обади се внезапно Бъд.

Потър намръщено погледна таблото „Обещания“ с нещата, които действително бяха дали на Ханди. — Имаш право, Чарли.

— Не е ли поискал? — изненадано попита Анджи.

Лебоу изчете своите файлове и потвърди, че Ханди нито веднъж не бе споменал за пари. Той попита капитана:

— Как се сети за това?

— Имаше го в един филм — обясни Бъд.

— Отвличането може да е било случайно — предположи Лебоу. — Ханди не се стреми към изгода. Той е просто избягал престъпник.

— Така беше и с оня тип — каза Бъд. Потър и Лебоу погледнаха капитана, който, изчервил се, добави: — Имам предвид, във филма. Мисля, че го игра Джийн Хекмън. Или той май игра твоята роля, Артър. Добър актьор е Хекмън.

— Съгласна съм с Чарли — каза Анджи. — Вярно е, че много криминални похитители не вземат пари. Но Ханди има користолюбива жилка в себе си. Повечето му обвинения са били главно кражби.

— Нека се опитаме да откупим две от тях — рече Потър. — Какво можем да загубим? — Той попита Бъд: — Можеш ли да ни осигуриш някакви пари?

— По това време на нощта?

— Незабавно.

— Ами, струва ми се, да. В щаба има дребни пари. Може би двеста. Как мислиш?

— Говоря за около сто хиляди долара на дребни банкноти, небелязани. След не по-късно от двайсет минути например.

— О — рече Бъд. — В такъв случай, не.

Лебоу каза:

— Ще се обадя на Агенцията за борба с наркотиците. Те би трябвало да разполагат с някакви пари в Топика или Уичито. После ще уредим превеждането на парите между ведомствата. — Той кимна към Тоби, който запрелиства телефонен указател и набра един номер. Лебоу започна да говори в микрофона на своите наушници с мек и настойчив глас.

Потър вдигна своя телефон и позвъни на Ханди.

— Ей, Арт.

— Как си, Лу? Готов ли си да потеглиш?

— Можеш да бъдеш сигурен в това. Ще отида в хубаво топло бунгало… Или на хотел. А може и на самотен остров.

— Някакви координати, Лу? Може да ти дойда на гости.

Бива си го чувството ти за хумор, Арт.

— Харесвам ченгета с чувство за хумор, кучи сине. Къде ми е вертолетът?

— Докарахме го толкова близо, колкото успяхме, Лу. В онова поле точно зад дърветата. Оказа се, че реката е наистина доста буйна. Сега слушай, Лу. Ти видя хеликоптера. Шестместен е. Знам, че искаше осемместен, но само това успяхме да намерим. — Той се надяваше, че Ханди не го е видял добре, в стария „Сикорски“ можеше да се побере цял футболен отбор. — Затова имам едно предложение. Нека да откупя две от заложничките.

— Да ги откупиш ли?

— Ами да. Разрешено ми е да платя до петдесет хиляди за всяка. Просто няма да има място за вас шестимата и за пилота. Там липсват багажници над главите, нали разбираш. Нека да откупя две от тях.

Глупости, Арт, мога да застрелям една. Тогава ще имаме достатъчно място.

Но той ще се изсмее, когато го каже.

— Ей, имам идея. Вместо да ти дам една от тях, мога просто да я гръмна. Тогава ще имаме предостатъчно място.

Смехът му беше почти като кудкудякане.

— Но ако я убиеш, Лу, няма да получиш никакви пари. Представлението се отлага, както казва моят племенник. — Потър изрече това добродушно, защото чувстваше, че връзката между двамата бе възстановена. Тя бе стабилна. Посредникът знаеше, че Ханди сериозно обмисля офертата.

— Петдесет хиляди?

— В брой. Дребни, небелязани банкноти.

Колебание.

— Добре. Но само една. Ще задържа останалите.

— Направи ги две. Ще ти останат още две. Не бива да си алчен.

Майната ти, Арт. Дай ми сто за една. Повече от това не мога да направя.

— Не — каза Ханди. — Получаваш една. Петдесет хиляди. Това е.

Потър хвърли поглед към Анджи. Тя поклати глава объркано. Ханди не се пазареше. Потър се канеше уж да се пазари, а после бе готов да даде всичките сто хиляди долара за едно момиче.

— Ами, добре, Лу. Приемам.

— Само че, Арт…

В гласа на Ханди се долавяше тон, който Потър не бе чул досега и това го безпокоеше. Той нямаше представа какво ще последва. Къде точно се бе показал незащитен?

— Да?

— Ти трябва да ми посочиш коя.

— Какво искаш да кажеш, Лу?

Отново смях.

— Супер лесен въпрос, Арт. Коя искаш да купиш? Знаеш как става, друже. Отиваш до магазина за коли и казваш: ще взема този шевролет или оня форд. Щом си плащаш, имаш избор. Та коя искаш?

Сърцето му. Ето къде Потър бе останал уязвим. В сърцето си.

Бъд и Анджи впериха погледи в агента.

Тоби остана с наведена глава над своите светещи скали.

— Ами, Лу, виж сега… — Потър не можа да измисли какво друго да каже. За първи път днес нерешителността пропълзя в душата му. И което бе по-лошо, той я чу в гласа си. Това не биваше да се случва. Колебанието е направо смъртоносно при преговори. Похитителите веднага се възползват от него и то им дава сила, опасна сила. При такъв откачен като Ханди, долавянето дори на мигновена пауза в гласа на Потър, би го накарало да се чувства всесилен.

В своето забавяне Потър почувства, че по този начин подписва смъртните присъди и на четирите заложнички.

— Ами че това е труден въпрос — опита се да се пошегува той.

— Сигурно. Май си доста объркан.

— Аз просто…

— Нека ти помогна, Арт. Какво ще кажеш да поогледаме малко нашите пленнички, а? Ето например, тая старата — даскалката. Съвсем се е скапала. Като някоя таратайка, взела-дала. Това е работа на Бонър. Доста яко я е шибал, направо ти го казвам. Радиаторът й още тече.

— Господи — промълви Бъд.

— Това гадно копеле — каза иначе спокойната Анджи.

Очите на Потър бяха като заковани в жълтите прозорци на скотобойната. Мислеше: Не! Не постъпвай така с мен! Не!

— После, оная хубавката. Русата. Мелани.

Откъде знае името й, помисли си неочаквано гневно Потър. Дали тя му го е казала? Разговаряла ли е с него?

Да не би да е лапнала по него?

— Аз самият доста се привързах към нея. Но е твоя, ако я желаеш. После, имаме тук оня боклук, дето не може да диша. О, и накрая остана хубавката с рокличката, дето за малко не се превърна в госпожица Едноочка. Избирай.

Потър се улови, че гледа снимката на Мелани. Не, престани, изкомандва си Потър. Не гледай натам. Той отклони погледа си. Сега помисли! Коя е най-много изложена на опасност?

Коя най-много би застрашила властта на Ханди?

По-възрастната учителка? Не, изобщо не. Малкото момиче, Емили? Не, тя е твърде нежна, женствена и млада. Бевърли? Нейната болест, както предположи Бъд, би дразнила Ханди.

Ами Мелани? Коментарът на Ханди, че се е привързал към нея, подсказваше, че има някакъв „стокхолмски ефект“ там. Дали това бе достатъчно, за да се разколебае и не я убие?

Мелани, безпомощно плаче сърцето на Потър, аз искам да те спася! И същото това сърце изгаря от ярост, че Ханди го оставя сам да реши.

Той отвори устата си, но не успя да заговори.

Бъд се намръщи.

— Няма много време. Той може да се откаже, ако не кажем избора си веднага.

Лебоу го докосна по ръката. Той прошепна:

— Не се безпокой, Артър. Посочи, която искаш. Всъщност няма значение.

Ала имаше. Всяко решение при инцидент с обсада бе от значение. Той отново се взря в снимката на Мелани. Руса коса, големи очи.

Въди бдителен, Дьо л’Епе.

Потър вдигна глава.

— Бевърли — изведнъж изрече той по телефона. — Момичето с астмата. — Затвори очи.

— Хмм. Добър избор, Арт. Това нейно хъхрене ми играе по нервите. Почти бях на косъм да й видя сметката заради шибаното й хриптене. Окей, щом доставиш парите, ще я пусна навън.

Клик.

Доста време никой не проговори.

— Как мразя този звук — най-после промърмори Франсес.

Потър се отпусна на стола. Лебоу и Тоби го гледаха. Той бавно се обърна отново към прозореца и надзърна навън.

Мелани, прости ми.

— Здравей, Артър. Ситуацията била лоша, доколкото чух.

Франк д’Анджело беше върлинест мустакат мъж, спокоен като езеро през лятото. Шефът на Спасителния отряд за заложници към ФБР бе ръководил опасните акции при петдесет или шейсет случая, в които Потър бе действал като посредник. Агентите от тактическото звено — изтеглени от инциденти във Флорида и Сиатъл — току-що пристигнаха и се бяха събрали в падинката зад командния фургон.

— Денят бе дълъг, Франк.

— Значи той е нагласил капан бомба, а?

— Така изглежда. Склонен съм да го измъкнем навън и после да го арестуваме или неутрализираме. Но това е по твоята специалност.

— Колко заложнички са останали? — попита Д’Анджело.

— Четири — отговори Потър. — Ще получим още една след около десет минути.

— Смяташ ли да му предложиш да се предаде?

Крайната цел на всички преговори е да бъдат накарани похитителите да се предадат. Но ако им покажеш своето намерение точно преди да получат хеликоптера или друго средство за бягство, те могат да заключат, съвсем логично, че предложението да се предадат е всъщност замаскиран ултиматум и че всъщност се каниш да ги арестуваш. От друга страна, ако просто дадеш зелена улица за атака, по всяка вероятност ще има жертви, и през остатъка от живота си все ще се питаш дали не си могъл да накараш престъпниците да се предадат, без каквото и да е кръвопролитие.

Освен това бе налице и синдромът на Юда. Предателството. Потър обещаваше на Ханди едно, а предоставяше съвсем друго нещо. Може би — по всяка вероятност — неговата смърт. Колкото и зъл да бе Ханди, двамата с посредника бяха нещо като партньори и предателството спрямо него също бе нещо, с което Потър щеше да живее още дълго, дълго време.

— Не — каза бавно агентът, — няма да има предложение да се предаде. Той ще го приеме като ултиматум и ще реши, че се каним да щурмуваме. Тогава никога не ще го измъкнем навън.

— Какво е ставало тук? — Д’Анджело посочи изгорялата част от командния фургон.

— По-късно ще ти разкажа — отговори Потър.

Вътре във фургона Д’Анджело, Лебоу и Бъд прегледаха архитектурния план на сградата и на околната местност, както и картите от сателитното наблюдение.

— Ето къде са заложничките — обясни Потър. — Така поне беше преди един час. И доколкото ни е известно, бензиновата бомба е все още на място.

Лебоу потърси описание на приспособлението и го прочете на глас.

— Уверен ли си, че ще измъкнете още една от тях? — попита тактическият агент.

— Откупуваме я за петдесет хиляди.

— Момичето би могло да ни каже дали капанът е все още зареден — рече Д’Анджело.

— Мисля, че това няма значение — каза Потър и погледна Анджи, която кимна, съгласявайки се. — С бомба или без бомба, той ще ликвидира заложничките. Ако изобщо има време, една или две секунди, той ще ги застреля или ще метне вътре граната.

— Граната ли? — намръщи се Д’Анджело. — Имате ли списък с неговото въоръжение?

Лебоу вече бе изкарал на принтера такъв списък. Командирът на спасителния отряд го прочете.

— Значи той притежава МР-5? С оптически мерник и заглушител? — Той поклати смаяно глава.

Чу се почукване по фургона и млад офицер от спасителния отряд се появи на прага.

— Сър, завършихме първоначалното разузнаване.

— Говори. — Д’Анджело кимна към картата.

— Тази врата тук е дървена със стоманена обковка отвън. Изглежда вече са сложени взривни заряди.

Д’Анджело погледна Потър.

— Няколко ентусиасти от щатската полиция. По този начин той се снабди с „Хеклър и Кох“.

Д’Анджело кимна навъсено, приглаждайки пищните си мустаци.

Полицаят продължи:

— Има още една врата откъм южната страна, от много по-тънко дърво. Има товарен пристан отзад, ей тук, край реката. Вратата е отворена достатъчно, за да се промъкне дребен човек. До нея има по-малка врата от подсилена стомана, тя е ръждясала и не се отваря. Ей тук има отточна тръба, двайсет и четири инча в диаметър, преградена със стоманена решетка. Прозорците на втория стаж са до един преградени с железни прътове. Тези три прозореца не се виждат от мястото на похитителите. Покривът е застлан със стоманени плочи и шахтата на асансьора е запечатана. Вратата към шахтата е метална и смятам, че със специални куршуми може да се разбие за двайсет до трийсет секунди, ако влизаме през нея.

— Много дълго.

— Да, сър. Ако предприемем нахлуване с четирима души от двете врати, с прикриващ огън откъм един прозорец и двама мъже от товарния пристан, смятам, че ще успеем за осем до дванайсет секунди.

— Благодаря, Томи — каза Д’Анджело на своя полицай. Към Потър той добави: — Не е зле, ако не беше този капан. Докъде е стигнал стокхолмският ефект?

— Надали изобщо се е появил — намеси се Анджи. — Той твърди, че колкото повече опознава някого, толкова повече има желание да го убие.

Мустакът на Д’Анджело отново бе погладен.

— Добри стрелци ли са?

— Нека просто кажем, че са хладнокръвни при стрелба — рече Потър.

— Това е по-добро, отколкото ако са добри стрелци.

— И са убивали ченгета — каза Бъд.

— При престрелка и като екзекуция.

— Ясно — бавно рече Д’Анджело. — Имам чувството, че не можем да нахлуем. Не и при риска от бензиновия капан и гранатите. А също и при неговата психика.

— А ако го накараме да върви до хеликоптера? — попита Потър. — Ето тук е. — Той посочи на картата.

Д’Анджело се вгледа в участъка от картата и кимна.

— Мисля, че да. Ще изтеглим всички да не се виждат и ще оставим похитителите и заложничките да минат оттук през гората.

Анджи ги прекъсна:

— Ханди ще си избере своя маршрут, не си ли съгласен, Артър?

— Имаш право. Той ще поиска сам да се заеме с него. И той вероятно няма да бъде най-прекият.

Д’Анджело и Потър отбелязаха четирите вероятни маршрута от скотобойната до хеликоптера. Лебоу ги начерта върху картата. Д’Анджело каза:

— Ще поставя снайперисти по дърветата тук, тук и тук. Ще наредя мъжете по земята, добре замаскирани, по протежение и на четирите маршрута. Когато похитителите минават, снайперистите ще ги прихванат. Тогава ще зашеметим цялата група с газ. Агентите по земята ще сграбчат заложничките и ще ги повалят долу. Снайперистите ще унищожат похитителите, ако представляват заплаха. Как ти звучи това?

Потър се взираше в картата.

Мина известно време.

— Артър?

— Да, звучи добре, Франк. Много добре.

Д’Анджело излезе навън, за да инструктира своите агенти.

Потър погледна към снимката на Мелани и отново седна, обръщайки се към прозореца.

— Най-тежко е да чакаш. Чарли. По-лошо е от всичко друго.

— Разбирам го добре.

— И всъщност това би могло да се нарече бърз случай — обади се Тоби, без да откъсва поглед от своите екрани и скали. — Беше само за десетина часа. Нищо не е.

Изведнъж някой нахлу през отворения вход толкова стремително, че всички служители на реда, освен Потър, се пресегнаха към своите оръжия.

Роланд Маркс бе застанал на вратата.

— Агент Потър — хладно рече той. — Да разбирам ли, че ще приключвате с него?

Потър погледна покрай Маркс към едно дърво, което се огъваше под вятъра. Духаше вече доста силно. Тъкмо така щеше да изглежда правдоподобна лъжата, че реката е твърде бурна за кацане на хеликоптер.

— Да.

— Току-що говорих с вашия колега агент Д’Анджело. Той сподели с мен един тревожен факт.

Потър не можеше да вярва на Маркс. Само за няколко часа той на два пъти почти оплеска преговорите и междувременно едва не загуби живота си. И ето го пак в настъпление. Агентът бе на косъм да го арестува само за да махне този нахален човек от пътя си.

Потър вдигна вежди.

— Че има петдесет на сто вероятност една от заложничките да загине.

Преценката на Потър за това бе четирийсет на сто. Но Мариан винаги го бе упреквала, че е непоправим оптимист. Агентът бавно се изправи и излезе през изгорялата врата, давайки знак на прокурора да го последва. Той извади една касета от джоба си, вдигна я многозначително и после я върна обратно. Очите на Маркс трепнаха.

— Имате ли да ми казвате още нещо? — попита Потър.

Лицето на Маркс омекна, но само за миг, сякаш усети някакво спонтанно оформяше се извинение, което веднага сподави.

— Не искам да пострадат тези момичета — каза той.

— Аз също.

— За бога, сложете го в един хеликоптер и го накарайте да пусне заложничките. Когато се приземи, канадците могат веднага да го пипнат.

— О, но той няма намерение да ходи в Канада — нетърпеливо каза Потър.

— Помислих си… Но нали онова специално разрешение, което вашите момчета издействаха…

— Ханди не вярва на нито една дума от това. А дори и да вярваше, той знае, че ще сложим второ предавателно устройство в хеликоптера. Плановете му са да отлети право към стадион „Буш“. Или изобщо, където телевизорът му казва, че има някакъв голям мач тази вечер.

— Какво?

— Или може би да се приземи на паркинга в университета на Мисури точно когато приключват вечерните лекции. Или на площад „Маккормик“. Изобщо ще кацне там, където ще има огромна тълпа. Няма начин да го хванем в подобен сценарий. Могат да загинат стотина души.

В очите на Маркс като че ли се появи някакво разбиране. Дали наистина осъзна опасността за толкова много хора, или за своята кариера, или навярно не виждаше нищо повече от безнадеждното положение на собствената си дъщеря, но той кимна.

— Така е. Той наистина е в състояние да го направи. Имате право.

Потър реши да сметне отстъпката за извинение и да не се занимава повече с него.

Тоби надникна от входа.

— Артър, в момента ни звънят по телефона. Нали Чарли ни каза за детективката от Канзас. Шарън Фостър. Тя се обажда.

Потър се съмняваше дали тази Фостър би им помогнала. Включването на нов посредник при подобна ситуация можеше да има непредсказуеми резултати. Но според Потър едно нещо при нея имаше вероятност да помогне и това бе нейният пол. Бе останал с впечатление, че Ханди се чувства заплашен от мъже — самият факт на скриването му там с десет заложнички предполагаше, че той би могъл да се вслуша в една жена, без да издига прегради.

Вътре във фургона Потър заговори по телефона:

— Детектив Фостър? Тук е Артър Потър. Кога можете да пристигнете?

Жената каза, че се придвижва със сирени и сигнални светлини и че трябва да пристигне на мястото на инцидента към десет и трийсет, десет и четирийсет минути. Гласът й бе млад, делови и изключително спокоен, макар че навярно караше със сто мили в час. На Потър му хареса този глас.

— Очаквам ви — рече Потър малко рязко и затвори телефона.

— Успех — каза Маркс. Той се поколеба, сякаш мислеше какво друго би могъл да добави. Спря се на „Нека Бог помогне на тези момичета“ и излезе от фургона.

— Хората от Агенцията по наркотиците са тръгнали насам — съобщи Тоби. — Носят парите. Пристигат с конфискуван турбовитлов хеликоптер. Тия говеда винаги имат най-хубавите играчки.

— Хей — обади се Бъд, — те носят сто хиляди, нали?

Потър кимна.

— Къде ще държим петдесетте хиляди, които няма да му дадем? Та това са много пари за съхранение.

Потър сложи пръст на устните си.

— Ще си ги поделим, Чарли, ние двамата с теб.

Бъд запремига слисано.

Тогава Потър му намигна.

Капитанът избухна в смях, както и Анджи и Франсес.

Тоби и Лебоу бяха по-сдържани. На хората, познаващи Потър, им бе известно, че той рядко пуска шеги. Беше склонен да се шегува само когато бе много обезпокоен.

10:01 вечерта

В касапницата бе станало студено като във фризер.

Бевърли и Емили се бяха сгушили в Мелани. И трите гледаха към госпожа Харстрон, която лежеше на десетина фута от тях: с отворени очи, дишаща, но иначе бе като мъртва, подобно на Глигана, който все още препречваше входа към стаята и от чието тяло се стичаха три дълги ручейчета тъмна кръв, приближавайки се бавно към тях.

Бевърли, поемаща въздуха в дробовете си със свистене, сякаш всеки момент щеше да престане да диша, не можеше да откъсне очи от кървавите струи.

Нещо ставаше в другата стая. Мелани не виждаше ясно, но като че ли Брут и Невестулката си стягаха багажа — оръжията, патроните и малкото телевизорче. Те крачеха из голямата стая и оглеждаха наоколо. Защо? Сякаш изпитваха сантиментални чувства към мястото.

Може би щяха да се предадат…

В следващия миг тя си помисли, няма начин. Те ще се качат в онзи хеликоптер, ще ни повлекат заедно със себе си и ще избягат. Отново ще преживяваме същия този кошмар. Ще отлетим някъде другаде. Ще има нови заложници и нови жертви. И отново тъмни стаи.

Мелани се улови, че пръстите й пак увиват кичури от косата й, която сега бе влажна и мръсна. Нямаше го вече знакът за „светлина“. Нямаше и лъч надежда. Тя смъкна ръката си.

Брут влезе в стаята и изгледа госпожа Харстрон. На лицето му бе изписана оная лека усмивчица, която Мелани вече познаваше и мразеше. Той помъкна Бевърли след себе си.

— Тя ще си ходи вкъщи. Ще си ходи вкъщи.

Брут я заблъска навън от кланицата. После се върна, измъкна нож от джоба си, отвори го и сряза жицата, която водеше до тенекията с бензина. Той завърза ръцете на Мелани зад гърба й, а после и краката й. Същото стори и с Емили.

Брут се разсмя.

— Връзването на ръцете ти — това е, все едно че ти запушвам устата. Какво ще кажеш, а?

После излезе, зарязвайки трите останали заложнички.

Е, добре, помисли си тя. Близначките го бяха направили; те също биха могли. Бяха се измъкнали, следвайки мириса на реката. Мелани се обърна с гръб към Емили. Малкото момиче я разбра и се опита да развърже възлите. Но беше напразно; Емили се възхищаваше от дългия маникюр, но самата тя никога не си оставяше дълги нокти.

Опитай се пак, хайде!

Изведнъж Мелани потрепери, защото пръстите на Емили отчаяно се забиха в нейните китки. Тя настръхна, когато ръцете на малкото момиче я дръпнаха ужасено, а после изведнъж съвсем изчезнаха. Някой бе хванал момичето и го теглеше!

Какво ставаше?

Мелани се извърна назад.

Глигана.

С окървавено лице, изкривено от ярост, той дърпаше Емили към стената. Тласна я към плочките. Тя падна, ужасена. Мелани отвори устата си, за да изпищи, но Глигана се хвърли напред и напъха мръсен парцал в устата й, стискайки здраво рамото й с кървавата си ръка.

Мелани падна назад. Огромното лице на Глигана се отпусна върху гърдите й и я зацелува, мокър и кървав. Тя усети влагата през блузата си. Замътените му очи се движеха по тялото й, докато тя се мъчеше да изплюе парцала от устата си. Глигана извади нож от джоба си. С окървавена ръка и със зъби той го отвори.

Тя се опита да се извие, но той продължаваше да я стиска за гърдата. Той се подпря на единия си лакът и се претърколи от нея. Тя понечи да го ритне, но вързаните й крака се вдигнаха само на един-два инча. Струя кръв потече от панталоните му, където се бе събирала през изминалия час и студената гъста течност покри краката й.

Мелани, ридаеща от ужас, се помъчи да се отблъсне от него, но той стискаше плата над гърдите й с невероятна сила. Метна крак върху прасците й, притискайки я към земята, докато кръвта му се стичаше над нея.

Моля ви, помогнете ми. Някой да ми помогне. Дьо л’Епе…

Някой! Моля ви…

О, не… Тя потрепери от ужас. Не това. Моля ви, не.

Той дръпна полата й над кръста с ръката, държаща ножа. Смъкна надолу черните й чорапогащи. Ножът се насочи нагоре по бедрата й към розовите й памучни пликчета.

Не! Тя се мъчеше с всички сили да се изтръгне, ушите й бучаха от безмълвни викове. Но нямаше как да избяга. Огромното му туловище лежеше върху нея и обливаше краката й с кръвта си. Острието на ножа докосна кожата й и се заби в бельото й. През редките косъмчета между краката си тя почувства студа и потръпна.

Той се втренчи в нея, хилейки се отвратително, а очите му бяха като ледени кръгове. Металът разпра и от другата страна бикините й. Те се свлякоха.

Пред очите й всичко притъмня. Не припадай! Не бива да губиш и зрението си!

Тя бе приклещена към земята от тежестта му. Но и без това се страхуваше да помръдне; ножът се движеше на инч над розовите й слабини, над бледата й кожа.

Със свободната си ръка Глигана се присегна към чатала си и смъкна ципа си. Изкашля се, пръскайки още кръв върху шията и гърдите й. Докато ровеше в панталоните си, ножът се спусна надолу и тя изстена, почти задушавайки се от парцала, когато студеният метал се вмъкна между краката й.

После острието отново се вдигна и той насочи навън огромния си лъснал пенис. Тя се отдръпна с всички сили назад, но той пак сграбчи гърдата й, за да не мърда.

Той се отърка по крака й, а от потръпващия му член се лееше кръв и се стичаше по голото й бедро. Той се тласна към кожата й веднъж, втори път и после прехвърли тежестта си, за да се придвижи по-нататък по нейното тяло.

И после…

После…

Нищо.

Тя дишаше по-бързо, отколкото бе смятала, че е възможно и целият й гръден кош се тресеше. Глигана бе застинал, очите му бяха точно над нейните, едната му ръка се намираше върху гърдите й, другата стискаше ножа с острието надолу между краката й, само на милиметри от кожата й.

Тя изплю парцала от устата си и усети отвратителната воня на Глигана, наситената, остра миризма на кръв. Пое дълбоко въздух.

Почувства как студеният нож потрепери до кожата един-два пъти и после не помръдна повече.

Измина цяла минута, преди тя да осъзнае, че той бе мъртъв.

Мелани с мъка се пребори с гаденето; бе сигурна, че ще повърне. Но усещането бавно отмина. Краката й бяха като вкочанени; неговото туловище бе прекъснало кръвообращението й. Тя се подпря с вързаните си ръце на циментовия под и се оттласна. Огромно усилие. Кръвта бе хлъзгава и гладка като нов емайл и тя успя да се измъкне на няколко инча от него. Опитай пак. И пак. Скоро краката й бяха вече извън тялото му.

Още веднъж…

Ходилата й се обърнаха и се спряха точно до вдигнатия от него нож. Напрягайки коремните си мускули, тя вдигна малко стъпалата си и започна да търка жицата по стоманеното острие на ножа.

Погледна към вратата. Никаква следа от Брут или Невестулката. Коремните й мускули се напрягаха до скъсване, докато стържеше жицата по ножа.

Най-сетне — щрак. Скъса се. Мелани успя да се изправи на крака. Срита лявата ръка на Глигана веднъж, после още веднъж. Ножът падна на земята. Тя го подритна към Емили. Даде й знак да го вдигне. Малкото момиче се изправи и седна, плачейки безмълвно. Емили погледна ножа, който лежеше в локва кръв и поклати отрицателно глава. Мелани реагира с ожесточено кимане. Емили затвори очи, обърна се и пипнешком посегна към оръжието в хлъзгавата червена локвичка. Накрая го хвана, потрепвайки и вдигна острието нагоре. Мелани се обърна и започна да търка по него жицата, свързваща китките й. След няколко минути усети, че тя се скъса. Сграбчи ножа и сряза жицата на Емили.

Мелани се прокрадна до вратата. Брут и Невестулката бяха до прозореца и не гледаха към касапницата. Бевърли бе застанала до вратата и Мелани зърна полицай, който се приближаваше с куфарче в ръка. Значи разменяха момичето срещу нещо. С малко повече късмет, те щяха да бъдат заангажирани няколко минути — достатъчно дълго, за да се стигне до пристана.

Мелани се надвеси над госпожа Харстрон, която сега бе просмукана от кръвта на Глигана. Жената гледаше втренчено към тавана.

— Хайде — изрази с жестове Мелани. — Стани.

Учителката не помръдна.

— Сега! — настойчиво жестикулираше Мелани.

Тогава жената изрази със знаци думи, които Мелани не бе виждала дотогава.

— Убий ме.

— Ставай!

— Не мога. Вие вървете.

— Хайде. — Пръстите и дланите на Мелани разсичаха въздуха. — Няма време! — Тя шляпна жената, помъчи се да я изправи на крака, но учителката бе непосилно тежка.

Мелани направи възмутена гримаса.

— Хайде. Иначе ще трябва да те оставя!

Учителката поклати глава и затвори очи. Мелани сложи ножа, все още отворен, в джоба на полата си и дърпайки Емили за ръката, се промъкна през входа. Те минаха през лявата врата, водеща към задната част на сградата и изчезнаха сред тъмните коридори.

Лу Ханди погледна парите, учудващо малка купчина за такава голяма сума, и рече:

— Трябваше досега да се сетим за това. Всяко нещо е от полза.

Уилкокс надзърна през прозореца.

— Колко снайперисти смяташ, че са заложили срещу нас?

— О… колко ли… около стотина. И заради ченгето, дето го пипнахме, сигурно един или двама са готови да ни застрелят и да се направят, че не са чули заповедта да не се стреля.

— Все ми се струва, че от тебе би излязъл добър снайперист, Лу.

— От мене ли? Не, аз съм твърде, нали знаеш, нетърпелив. Познавах някои от тях в армията. Знаеш ли какво правиш повечето време? Трябва да лежиш по корем два или три дни, преди да гръмнеш дори веднъж. Без да мърдаш никакъв мускул. Какво му е хубавото на това?

Той за миг си спомни дните в казармата. Те изглеждаха едновременно и по-лесни, и по-тежки от живота при бягство и много приличаха на затворническия живот.

— Ама стрелбата сигурно е хубаво нещо.

— Тука си прав… О, шибана работа!

Той бе хвърлил поглед към дъното на помещението и бе видял кървави отпечатъци от стъпки, водещи навън от стаята с момичетата.

— По дяволите — изсумтя Уилкокс.

Лу Ханди беше човек, движен от положителни сили, поне така смяташе той. Той рядко изпускаше нервите си, въпреки че бе убиец, но когато убиваше, това бе за удоволствие или по целесъобразност, но почти никога от гняв.

И все — пак, на няколко пъти в живота му се надигаше силна ярост в душата му и той се превръщаше в най-жестокия човек на земята. Безкрайно жесток.

— Тази гадна женска — прошепна дрезгаво той. — Тази мръсница.

Те хукнаха към вратата, където кървавите стъпки изчезваха.

— Стой тука — рече Ханди.

— Лу…

— Стой тука, дявол те взел! — вбеси се Ханди. — Ще й видя сметката, отдавна трябваше да го сторя. — Той потъна в тъмните недра на скотобойната, стиснал в ръка нож, който държеше ниско и с острието нагоре, както го бяха научили не в армията, а по улиците на Минеаполис.

10:27 вечерта

Зрението е същинско чудо и е най-важното от нашите сетива. Но ние също така получаваме информация и от допълнителното възприятие на звука.

Видът на реката ни показва какво представлява тя, но и звукът на водата може да ни обясни нейния характер: дали е спокойна или смъртоносна, или пък дали самата тя не е умираща. За Мелани Чаръл, лишена от това сетиво, миризмата бе заела неговото място. Речните бързеи бяха проветриви и свежи. Неподвижната вода миришеше на застояло. На това място река Арканзас миришеше злокобно — с остър дъх на гнило, сякаш бе погребала много свои притоци.

И все пак тя сякаш казваше: Ела при мен, ела при мен, аз съм твоят път навън.

Мелани безпогрешно следваше нейния зов. През лабиринта на изоставената скотобойна тя водеше малкото момиче. Дъсчените подове бяха прогнили на много места, но голите крушки от главното помещение на сградата бяха толкова мощни, че дори тук отзад се процеждаше достатъчно светлина, за да виждат пътя си. От време на време тя се спираше, вдигаше нос и душеше въздуха, за да се увери, че са поели в правилната посока. После тя отново продължаваше към реката, оглеждайки се боязливо наоколо.

Миризмата все пак не може да замени звука като основна предупредителна система.

Но Брут и Невестулката като че ли още не бяха забелязали тяхното бягство.

Учителката и ученичката продължаваха във все по-тъмните коридори, като често се спираха и пипнешком търсеха посоката. Тънките лъчи светлина бяха единствената надежда на Мелани и сега тя вдигна поглед към тях. Горната част на стените се рушеше и точно оттам се процеждаше някакъв слаб отблясък отвън.

И ето го най-после, точно пред тях! Видяха тясна врата под надпис, който гласеше „Пристан“. Мелани стисна по-силно ръката на Емили и помъкна малкото момиче след себе си. Двете бутнаха вратата и се озоваха на голяма товарна площадка. Тя бе почти празна, но имаше няколко варела, които като че ли биха могли да се държат на повърхността на водата. Но под тежката огромна врата към изхода имаше само около фут отворен процеп — достатъчен, за да пропълзят, но недостатъчно висок, за да избутат навън един от варелите.

Те се приближиха до вратата и се промъкнаха навън.

Свобода, помисли си тя, вдишвайки острия въздух.

Засмя се вътрешно на иронията — ето я как се радва на излизането си навън, доволна, че е избягала от ужасното вътре. Сепна се от някакво движение и видя една лодка недалече от брега. В нея имаше двама полицаи. По някакъв начин те вече бяха зърнали момичетата и сега гребяха към пристана.

Мелани обърна Емили към себе си и обясни със знаци:

— Чакай ги тук. Сниши се долу, скрий се зад ей този стълб.

Емили поклати глава.

— Но ти няма ли…

— Аз се връщам. Не мога да я оставя.

— Моля те — По лицето на малкото момиче се стичаха сълзи. Вятърът развяваше косата й. — Но тя не искаше да дойде.

— Върви.

— Ела с мен. Бог иска да го сториш. Това Той ми го каза.

Мелани се усмихна, прегърна момичето и после отстъпи назад. Огледа разпокъсаните си и мръсни дрехи.

— Другата седмица с тебе ще излезем заедно. Ще пазаруваме.

Емили изтри сълзите си и тръгна към края на пристана. Полицаите бяха съвсем близо, единият се усмихваше на момичето, другият следеше сградата с къса черна пушка, насочена към тъмните прозорци над главите им.

Мелани хвърли поглед към тях, махна с ръка и се промъкна обратно под вратата за товарене. Щом влезе вътре, тя измъкна ножа на Глигана от джоба на окървавената си пола и тръгна по обратния път в скотобойната, инстинктивно следвайки същия маршрут, по който бяха дошли дотук.

Косъмчетата по врата й изведнъж настръхнаха и тя усети нещо с шестото си чувство, което някои глухи хора твърдят, че притежават. Когато се огледа, да, да, ето го там — Брут, на около петдесет ярда, приведен, движещ се от една група машини към друга. Той също държеше нож в ръката си.

Тя потрепери от ужас и се скри зад купчина от канцеларски шкафове. Хрумна й да се вмъкне в един от тях, но се сети, че той ще чуе всеки звук, направен от нея. После шестото чувство отново се върна и сякаш опари врата й. Но сега Мелани разбра, че тук няма нищо свръхестествено; просто това бяха вибрациите от гласа на Брут, който викаше нещо на Невестулката.

Какво ли му казваше?

В следващия миг вече разбра. Лампите угаснаха и всичко потъна в мрак.

Тя се отпусна на земята, парализирана от страх. Глуха, а сега и сляпа. Сви се на топка за момент, молейки се да загуби съзнание, толкова голям бе ужасът й. Разбра, че е изпуснала ножа. Опипа с ръце около себе си, но скоро се отказа; знаеше, че Брут е чул звука от падането на оръжието и вероятно точно сега се прокрадваше към нея. Той можеше да рита шумно всичко по пътя си, без изобщо тя да разбере, докато самата Мелани трябваше да пълзи внимателно по земята, промъквайки се тихо над парчетии от метал, дърво, машини и инструменти.

Тя усети нещо на рамото си.

Обърна се панически, замахвайки с ръка.

Не, това бе просто някаква жица, която висеше от тавана.

Къде е той? Там? Или може би там?

Не вдигай шум. Само така можеш да се спасиш.

После й мина успокоителна мисъл: Той чува, но не вижда по-добре от мен.

Искаш ли да чуеш един виц, Сузан? Кое е по-лошо от птичка, която не чува?

Отговор: Лисица, която не вижда.

Осем сиви птички, кацнали в тъмата…

Ако съм абсолютно безшумна, той изобщо няма да разбере къде се намирам.

Удивителният вътрешен компас, с който бе надарена Мелани от тази иначе несправедлива кучка — Съдбата, й казваше, че тя върви в правилната посока, обратно към касапницата. И ей богу, тя ще изнесе Дона Харстрон дори на раменете си, ако се налага.

Бавно. Стъпка по стъпка.

Тихо. Абсолютно тихо.

Оказа се, че ще бъде по-лесно, отколкото той предполагаше.

Лу Ханди в момента бе в най-лошото си състояние и съзнаваше това — все още яростен от гняв, жадуващ за отплата, но вече разсъждаващ хладнокръвно. Точно в такива случаи той убиваше, измъчваше и тогава изпитваше най-голямо удоволствие. Бе последвал кървавите стъпки до товарния пристан, откъдето, предполагаше той, двете малки глупачки се бяха измъкнали. Но тъкмо когато се канеше да тръгне обратно, дочу нещо — издрънкване на метал. Той погледна надолу по коридора и я зърна, Мелани, оная идиотска мишка и изрод, която се промъкваше обратно към предната част на скотобойната.

Той се придвижи по-близо и какво се чу?

Някакво жвакане.

Нейните стъпки. Кървави стъпки. Милият стар Бонър, кървящ и с мръсни желания до последния си миг, бе напоил с кръв обувките й. С всяка своя стъпка Мелани съобщаваше къде точно се намира. Затова той бе извикал на Уилкокс да загаси лампите.

Сега мястото бе невероятно тъмно. Като в гроб. Не можеш да видиш дори ръката си. Отначало той внимаваше да не вдига шум. После се сети. Че защо, глупако, та тя не те чува! И той бързо се спусна след нея, спирайки от време на време, за да се ослуша за мокрото жвакане.

Ето го.

Прекрасно, сладурче.

Приближава се.

Я слушай…

Жвак…

Не може да е на повече от трийсет метра. Така. Ето я. Той видя призрачна фигура пред себе си, движеща се назад към главното помещение на фабриката.

Жвак, жвак.

Той се приближи още повече към нея. Събори една маса, но стъпките й продължаваха неотклонно. Тя нищичко не чуваше. Съкращаваше вече разстоянието, петнайсет фута… десет. Пет.

Бе точно зад нея.

По същия начин се бе оказал зад Руди, подушвайки одеколона му, виждайки праха от дъбов материал по ризата му и издутината в задния му джоб, представляваща неговия портфейл, пълен с това, с което не биваше да бъде пълен. „Гадно копеле“, бе изкрещял Ханди, заслепен от ярост, не виждащ нищо друго, освен своя гняв. Руди се бе изсмял подигравателно, продължавайки да върви. И пистолетът в ръката на Ханди започна да стреля. Беше малък пистолет, калибър 22. Чиито куршуми оставиха малките червени точици по шията и брат му започна ония идиотски ужасени танцови стъпки, преди да падне мъртъв на пода.

Ханди бе бесен на Арт Потър, че днес по някакъв начин му припомни за Руди и сякаш бе забил този спомен в душата на Ханди също както някое камъче се впива в дланта ти при сбиване в затворническия двор. Бе разярен на Потър, на дебелия мъртъв Бонър и на Мелани, тая шибана уплашена мишка.

Два фута зад нея, наблюдавайки плахите й стъпки.

Тя нямаше ни най-малка представа…

Това беше дяволски страхотно, да върви по нейните стъпки. Имаше толкова много възможности…

Здравей, госпожице Мишка…

Но избра най-простото. Надвеси се и близна отзад врата й.

Помисли си, че тя ще си счупи гръбнака, толкова бързо отскочи от него, като се изви настрани и падна върху купчина ръждясали метални отпадъци. Ръката му стисна косата й и той я повлече след себе си, докато тя се гърчеше и препъваше.

— Ей, Шеп, я запали пак ония лампи!

След миг стаята се изпълни с мътна светлина и Ханди съзря вратата към главното помещение. Мелани се мъчеше да измъкне косата си от ръцете му, но той я бе хванал здраво и тя можеше да се бори така до второто пришествие и пак нямаше да може да се отскубне.

— Писукаш толкова гадно. Не ми харесва. Млъкни! Млъкни, дявол те взел! — Той я удари по лицето. Не беше сигурен, че тя е разбрала какво й казва, но във всеки случай поне млъкна. Той я повлече през стичащите се струи вода, през пътеките, затрупани с вехтории.

Право към гилотината за обезглавяване.

Тя представляваше огромен касапски дръвник, с изрязани вдлъбнатини за гърдите на прасето или на младото добиче. Отгоре бе монтирана конструкция с триъгълен нож, задвижвана от дълга дръжка, покрита с гума. Като огромна резачка за хартия.

Уилкокс наблюдаваше. Той попита:

— Ама ти наистина ли…?

— Какво? — изкрещя Ханди.

— Остава ни толкова малко, за да се измъкнем, старче.

Ханди не му обърна внимание, грабна парче жица от пода и я уви около дясната китка на Мелани. Пристегна я много здраво. Мелани се съпротивляваше и го удари в рамото с левия си юмрук.

— Гаден изрод — изръмжа той и я блъсна силно по гърба. Тя се строполи на пода, където се сви на топка, стенейки и с ужас взирайки се в посиняващата си ръка.

Ханди щракна запалката си и бавно прекара пламъка по острието на гилотината. Тя яростно замята глава, очите й бяха станали огромни от ужас.

— Трябваше да се сетя за това, преди да ме вбесиш. — Той я вдигна от пода и я повлече към гилотината.

Ридаейки, удряйки го, мишеподобната кучка се мъчеше да се отскубне. Той си помисли, че болката в дясната й ръка, вече тъмнолилава от жестоко стегнатата жица, е станала почти непоносима. Ханди тласна слабините й към гилотината и я бутна напред, с лицето надолу, опъвайки дясната й ръка под масата. Срита краката й. Тя загуби опора и увисна, съвсем безпомощна, върху страшния уред. Ханди с лекота притисна ръката й в улея за рязане. Той се пресегна и смъкна ножа до китката й.

Поколеба се за миг и погледна лицето й, слушайки стенещия звук, който идваше от гърлото й.

— Как мразя тоя идиотски звук, който вие всички издавате. Дръж я, Шеп.

Уилкокс се подвоуми, пристъпи напред и хвана ръката й.

— Май не искам да гледам това — рече той неспокойно и извърна очи.

— А аз искам — промърмори Ханди. Не можещ да удържи своето желание, той доближи главата си до лицето й, за да вдъхне нейния мирис. Потърка бузата си по сълзите й. Погали я по косата.

После хвана лоста. Той го движеше напред-назад, отпускаше ножа точно до кожата й и го вдигаше пак. Накрая вдигна острието до най-високата му точка. Хвана гумираната дръжка с две ръце.

Телефонът иззвъня.

Ханди погледна към него.

Пауза. Уилкокс пусна ръката на Мелани и се отдръпна от гилотината.

— Може да е за хеликоптера.

По дяволите. Ханди се поколеба.

— Ти се обади.

— Лу? — попита Уилкокс. После се заслуша. Сви рамене и погледна към Ханди, който изчакваше.

— Ей, старче, за тебе е.

— Кажи на Потър да ходи на майната си.

— Не е Потър. Момиче е. И трябва да ти кажа, по гласа си личи, че е някоя хитруша.

10:58 вечерта

Потър седеше до прозореца и гледаше през бинокъла си, докато зад него младата и напориста детективка Шарън Фостър, спряла преди няколко минути съвсем дръзко полицейската си кола напрано в бойната зона, крачеше нервно и обсипваше с ругатни Луис Ханди като някой моряк.

— Върви на майната си, Лу — зъбеше се тя. Както много жени полицайки, Фостър притежаваше онази твърда решителност, която кокетната й руса конска опашка и хубавичко личице не можеха да маскират.

— Ти нещо се загуби, кучка такава. Значи си вече детектив?

— Аха. Издигнах се. — Тя се наведе и погледна с присвити очи през прозореца на командния фургон към скотобойната. Главата й бе само на няколко инча от Потър — По дяволите, какво си сторил със скапания си живот, Лу? Освен това, дето си го пратил на майната си?

— Ей, ама аз страшно се гордея с моите постижения. — От тонколоната се разнесе студеният смях, които Потър вече добре познаваше.

— Винаги съм смятала, че си изпечен непрокопсаник. За тебе може да се напише дори книга.

На Потър му стана ясно какво точно върши Фостър. Това не беше в неговия стил. Той предпочиташе да се държи по-сговорчиво. Когато се налагаше, ставаше твърд, но избягваше словесните дуели, които лесно можеха да преминат в емоционални престрелки. Артър Потър не се бе задявал с Мариан, както и с приятелите си. Но понякога при определени похитители — обикновено при нагли, свръхсамоуверени престъпници — такъв подход като на тази млада жена действаше: хапливи думички, размяна на реплики.

Потър продължаваше да се вглежда в скотобойната, мъчейки се да зърне Мелани. Последната от ученичките, Емили, бе прибрана от полицаите на Стилуел в скифа, който бе зад сградата. Чрез Франсес момичето обясни, че Мелани я е извела и после се е върнала за госпожа Харстрон. Но това бе станало преди почти двадесет минути и никой не бе видял последните две заложнички да се измъкват. Потър предположи, че Ханди я е открил. Той тревожно се опитваше да разбере дали е прав, но той никога не би прекъснал посредник по време на преговори.

— Ти си просто един задник, Лу — продължаваше Фостър. — Може да се качиш в онзи хеликоптер, ама ще те пипнат. Канада ли? Те ще те екстрадират толкова скоро, че свят ще ти се завие.

— Първо ще трябва да ме открият.

— Да не мислиш, че там всички носят ярки униформи и преследват крадците с полицейски свирки? Ти си убивал, Лу — и заложници, и ченгета. Никой служител на реда в света няма да се спре, докато не те пипне.

Лебоу и Потър си размениха погледи. Потър започна да се тревожи. Тя отиваше твърде далеч. Потър се намръщи, но тя или не видя, или игнорира изражението, не я интересуваше критиката от по-възрастен мъж — и на всичкото отгоре — от ФБР. Освен това той чувстваше бодличките на завистта. На него му бяха нужни цели часове, за да изгради разбирателство с Ханди; при Потър вече имаше „Стокхолмски ефект“. И ето я тази нахакана хлапачка, тая руса хулиганка, как му отнема приятелчето.

Потър кимна дискретно към компютъра. Лебоу схвана намека и се свърза с базата данни за Личния състав на Националната полиция.

След малко той обърна екрана към Потър, за да го изчете. Шарън Фостър само изглеждаше толкова млада и неопитна; всъщност тя бе трийсет и четири годишна и имаше впечатляваш стаж като посредник при заложници. В трийсет обсадни инцидента тя бе успяла да осъществи пълни капитулации при двайсет и четири. При останалите бе имало стрелба — налагало се е щурм от спасителни отряди — но е било при неотложна самоотбрана. Когато са замесени емоционално разстроени похитители, разрешените с преговори случаи са едва десетина процента.

— Арт повече ми харесва — рече Ханди. — Той не приказва такива гадости.

— Такъв си ми ти, Лу, все търсиш лесното.

— Майната ти — изграчи Ханди.

— Все си мисля едно нещо, Лу — добави тя свенливо. — Чудя се дали изобщо ще ходиш в Канада.

Сега Потър погледна към Д’Анджело. Според тактическия план Ханди и Уилкокс щяха да минат през гората към хеликоптера. Ако Фостър му внушеше, че има нещо гнило, Ханди щеше да заподозре капана и нямаше да излезе.

Потър се изправи и поклати глава, Фостър му хвърли поглед, но не му обърна внимание. Лебоу и Анджи бяха слисани от неуважението. Потър отново седна на мястото си, по-скоро смутен, отколкото засегнат.

— Разбира се, че ще ходя в Канада. Получил съм специално предимство. Говорих дори с оня шибан шеф от авиацията.

И сякаш изобщо не бе продумал, дрезгавият й южняшки акцент го сряза:

— Убил си ченге, Лу. Където и да кацнеш в тия щати, със или без заложници, ти си мъртъв. Всяко ченге в страната познава мутрата ти. На Уилкокс също. И повярвай ми, първо ще стрелят и едва след това ще ти изчетат правата над кървящото ти тяло. И ти обещавам, Лу, никоя линейка няма да си губи от ценното време, за да те закара до затворническата болница.

Потър вече достатъчно се наслуша на тази брутална тактика. Беше сигурен, че по този начин Фостър отново ще накара Ханди да се спотаи. Той посегна да я докосне по рамото. Но се спря, когато чу Ханди да казва:

— Никой не може да ме пипне. Аз съм най-лошото нещо, което изобщо можеш да срещнеш. Аз съм студената смърт.

Но не думите накараха Потър да се спре, а тонът на гласа му. Той звучеше като на уплашено дете. Почти трогателно. Колкото и нетрадиционен да бе стилът й, Фостър бе докоснала нещо вътре в Ханди.

Тя се обърна към него:

— Да му предложа ли да се предаде?

Лебоу, Бъд и Д’Анджело гледаха Потър.

Какво ли се върти в главата на Ханди, питаше се той. Неочаквано разбиране колко безнадеждна е тази ситуация? Може би някой репортер е успял да съобщи, че федералният спасителен отряд е пристигнал и е обкръжил скотобойната и Ханди навярно е чул за това по телевизията.

Или може би просто се е уморил.

Това се случваше. В един миг цялата енергия се разпръсва. Похитителите, допреди малко готови да излязат с огън, понякога просто седяха на пода при щурма на спасителния отряд и гледаха приближаващите агенти, без да имат сили да вдигнат ръце над главите си.

Но имаше и още едно обяснение, което бе неприятно за Потър. А именно — че тази млада жена бе просто по-добра от самия него. Че тя нахлу безцеремонно, прецени Ханди и после точно го уцели. Отново го прониза завистта. Какво да правя?

Той изведнъж се сети за Мелани. Какво би я спасило?

Потър кимна на младата детективка.

— Разбира се. Действайте.

— Лу, какво може да те накара да излезеш?

Потър си помисли: Ще ми пуснеш ли да те чукам?

— Може ли да се чукаме с тебе?

— Ще трябва да попиташ съпруга ми и той би казал не.

Пауза.

— Не искам нищо друго, освен свобода. А нея си я имам.

— Имаш ли я? — тихо попита Фостър.

Нова пауза. По-дълга от първата.

Потър предположи: По дяволите, да. И никой няма да ми я отнеме.

Но Ханди всъщност каза точно противоположното:

— Не искам… Не искам да умирам.

— Никой не иска да те убива, Лу.

— Всички искат да ме убият. А върна ли се, съдията ще ми даде инжекцията.

— За това можем да си поговорим. — Гласът й бе нежен, почти майчински.

Потър се взираше в жълтия осветен квадрат. Може би дълбоко в себе си той започваше да си мисли, че днес бе направил някои много сериозни грешки. Такива, които бяха стрували живота на хора.

Фостър се обърна към агента:

— Кой може да гарантира, че прокурорът няма да иска смъртно наказание?

Потър й каза, че Роланд Маркс е наблизо и изпрати Бъд да го намери. След малко Маркс се качи във фургона и Фостър му обясни какво иска Ханди.

— Ще се предаде ли? — Студените очи на помощника на главния прокурор се бяха спрели върху Потър, който усети как цялата критика и презрение, отправени от него към Маркс преди това, сега му се връщаха тъпкано. За първи път днес Потър не можеше да издържи погледа на Маркс.

— Мисля, че мога да го убедя.

— Да, наистина. Ще гарантирам всичко, което той поиска. Ще сложа голям червен печат. Ако трябва и панделка. Не мога да получа намаление на съществуващата присъда…

— Не. Сигурна съм, че той разбира това.

— Но ще гарантирам да не получи оная игла със смъртоносната инжекция.

— Лу. Заместникът на щатския главен прокурор е тук. Той гарантира, че няма да искат смъртно наказание, ако се предадеш.

— Така ли? — Последва пауза, чу се как слага ръка върху слушалката. После: — Отнася ли се и за моето приятелче Шеп?

Фостър се намръщи Лебоу обърна компютъра към нея и тя прочете за Уилкокс. Тя погледна към Маркс, който кимна.

— Разбира се, Лу. И за двамата. А другия, който е с вас?

Потър си помисли: „Случи му се нещо на това копеле“.

Ханди се разсмя.

— Случи му се случка.

Фостър вдигна въпросително вежди към Потър, който каза:

— Предполагаме, че е мъртъв.

— Добре, за тебе и за Уилкокс — каза русата детективка, — имате я уговорката.

Същата уговорка, която Потър, посредством Чарли Бъд, му бе предложил. Защо Ханди я приемаше сега? След малко му стана ясно.

— Не затваряй, студена кучка такава. Това не е всичко.

— Обожавам, когато ми говориш мръсни приказки, Лу.

— Искам също и гаранция, че няма да бъда в Калана. Убих оня надзирател там. Върна ли се, ще ме пребият до смърт. Никакви федерални затвори.

Фостър отново погледна Потър, който кимна на Тоби.

— Обади се в Министерството на правосъдието — прошепна той. — Потърси Дик Алън.

Заместник-министърът във Вашингтон.

— Лу — рече Фостър, — сега проверяваме този въпрос.

Потър отново предвиди: Все още ми се иска. Хайде да се чукаме.

Гласът на Ханди се разведри и старият дявол пак се върна:

— Ела да ми седнеш на дудука, докато чакаме.

— Дадено, Лу, но не знам къде е бил досега.

— От доста време все си е в гащите.

— Ще си го държиш още доста време там.

Свързаха Потър с Алън, който го изслуша и неохотно се съгласи, че ако Ханди е готов да се предаде, той може да излежи първо щатската си присъда. Алън също така щеше да се откаже от федералните обвинения за бягството, макар и без тези за убийството на надзирателя. На практика това означаваше, че Ханди не бе длъжен да се предава на никакви федерални затворнически власти докъм петдесет години, или след като би умрял поради старост.

Фостър предаде това на Ханди. Последва дълга пауза. Потър погледна през прозореца и видя, че Ханди и Уилкокс се съвещават. Те като че ли спореха. Уилкокс не изглеждаше доволен, но после кимна, правейки гримаса. След миг гласът на Ханди се обади:

— Добре, съгласни сме.

Фостър погледна Потър с повдигната вежда. Той кимна вцепенено, съвършено смаян.

— Но трябва да го видя написано — каза Ханди.

— Добре, Лу. Можем да го уредим.

Потър вече пишеше условията. Той подаде листа на Лебоу да го въведе и напечата.

— Значи така — рече Лебоу, вперил очи в синия монитор. — Победа за добрите герои.

Разнесе се смях. Лицето на Потър изгаряше, виждайки въодушевлението по физиономиите на Бъд и на другите федерални агенти. Той също се усмихна, осъзнавайки — както никой друг от оперативния екип — че той бе едновременно и победил, и загубил. И разбра, че причината за провала му не бе в недостига на сила, смелост или ум, а в собствената му преценка.

Което е най-лошият вид поражение.

— Ето — каза Лебоу, подавайки разпечатката на Потър. Двамата с Маркс подписаха документа и Стиви Оутс притича за последен път до скотобойната. Когато се върна, на лицето му имаше объркано изражение, а в ръка носеше бутилка бира „Корона“, която Ханди му бе дал.

— Агент Потър? — Шарън Фостър явно на няколко пъти бе извикала името му. Той вдигна очи. — Бихте ли желал да съгласувате предаването?

Той втренчи поглед в нея за момент и после кимна.

— Да, разбира се. Тоби, обади се на Дийн Стилуел. Помоли го да дойде тук.

Тоби се обади. Лебоу невъзмутимо продължаваше да въвежда информацията в дневника на инцидента. Шарън Фостър хвърли към Потър поглед, който той възприе като съчувстващ; изразът й бе снизходителен и от това го заболя повече, отколкото от някоя злорада триумфална усмивка. Когато я погледна, той изведнъж се почувства много стар — сякаш всичко, което бе видял и направил в своя живот, всеки негов възглед, всяко негово слово към непознат или приятел, мигновено се бе превърнало в нещо старомодно и незначително.

Ако не и направо фалшиво.

Той бе в маскировъчно облекло, така че никой не видя жилестия мъж, легнал сред групичка бели брези недалече от командния фургон.

Потните му ръце стискаха бинокъла за нощно виждане.

Дан Тримейн стоеше неподвижно на този пост от един час, а през това време бе кацнал хеликоптер, който после излетя, пристигнаха хората от федералния спасителен отряд, долетя полицейска кола до фургона, от която слезе млада полицайка с важна мисия.

Тримейн бе чул новината, разпространила се между полицаите като пожар в житна нива, че Ханди е решил да се предаде в замяна на уговорка да не му се иска смъртно наказание.

Но Дан Тримейн не можеше да приеме това.

Неговият полицай, младият Джоуи Уилсън, и онова бедно момиче днес не бяха загинали, за да може Лу Ханди да живее достатъчно дълго, за да убива пак, с едничката цел да злорадства и да чувства отново перверзното удоволствие от причинената от него смърт.

Саможертвата понякога е необходима. И кое е по-подходящо за това от един войник, отдал живота си в името на справедливостта?

— Предаването е след десет минути — извика някой зад него. Тримейн не би могъл да каже дали това бе гласът на полицай или на ангел, спуснал се от небето, за да му съобщи вестта. Във всеки случай, той кимна и стана на крака. Изправи се в целия си ръст, избърса сълзите от лицето, оправи униформата, приглади с пръсти косата си. Без да е бил някога суетен, Тримейн реши, че непременно трябва да изглежда силен, решителен и горд, завършвайки своята кариера по драматичния начин, който бе замислил.

11:18 вечерта

Предаването е най-критичният момент от инцидент със заложници.

Има повече жертви при капитулациите, отколкото при коя да е друга фаза на инцидентите, с изключение на атаките. И точно сегашното положение щеше да бъде особено сложно, Потър знаеше това, защото смисълът на капитулацията бе наказание за Ханди — като се отказва от контрола на положението.

Отново природната му нетърпеливост го подтикваше да приключи веднъж завинаги с въпроса и да предаде Ханди на полицията. Но трябваше да се пребори с този импулс. Той ръководеше капитулацията според инструкциите и бе събрал оперативната група във фургона.

Първото нещо, което стори, бе да стисне ръката на Дийн Стилуел.

— Дийн, оставям вече Франк и спасителния отряд да поемат поддържането на реда и тактическите въпроси. Но ти се справи чудесно. Просто ние с Франк сме вършили това много пъти досега.

— Няма проблем, Артър. За мен беше чест, че ми позволи да помогна. — За най-голямо смущение на Потър Стилуел отдаде чест и агентът неохотно му отвърна.

Бъд, Лебоу, Тоби и Д’Анджело се бяха скупчили над карти на местността и над плана на скотобойната, докато Потър обясняваше процедурата Анджи, която нямаше тактически опит и едва ли можеше да помогне с нещо на Д’Анджело и спасителния отряд, отиде да придружи Емили и Бевърли до хотела „Дейз Ин“. Напрегната, младата детективка Шарън Фостър стоеше навън и пушеше — и то „Кемъл“. Франсес бе във фургона и чакаше търпеливо.

— Всички ще бъдат изнервени и психясали — рече Потър. — Както нашите хора, така и похитителите. Всички сме уморени и ще има много небрежност. Затова трябва да предвидим всяка своя стъпка. — Той млъкна и се загледа навън към квадратните жълти очи на сградата.

— Артър? — подкани го Дебоу.

Той искаше да каже, да не губим време.

— Да, разбира се.

Надвесиха се над картата и Потър започна да дава нареждания. Стори му се, че напълно си е загубил гласа и с изненада виждаше как мъжете пред него сериозно кимаха, сякаш слушаха думи, които той самият почти не чуваше.

Двайсет минути по-късно, докато Потър лежеше сред стръкове благоуханна трева, натиснал копчето за повикване, изведнъж му хрумна, че имаше нещо съвсем не наред. Че Ханди им бе поставил капан.

Спомни си думите на Бъд по-рано този ден, това, че Ханди е намислил нещо много хитро и ефектно — може би бягство.

Инстинктивно усещане, вслушай се в него. Обикновено има право.

А сега това чувство бе неоспоримо.

Чу се прищракване от вдигането на телефона.

— Лу — започна Потър техния навярно последен разговор по подвижния телефон.

— Какъв е планът на представлението, Арт?

— Искам просто да се спра на няколко основни момента. — Потър лежеше върху една височинка на около петдесет метра от входа на скотобойната. Франк д’Анджело и Чарли Бъд бяха до него. Лебоу и Тоби бяха останали в командния фургон. — По-възрастната жена в съзнание ли е? Учителката?

— Ни жива, ни умряла. Нали ти казах, Арт. Тя имаше тежка нощ. Бонър е… тоест беше, голяма работа. Имам предвид във всяко отношение.

Потър усети, че гласът му потрепва, когато попита:

— А другата учителка?

— Русата ли? Малката мишка? — последва пауза и Ханди отново демонстрира пословичния си смях. — Защо толкова тя те интересува, Арт? Струва ми се, ти май попита за нея вече на два пъти.

— Иска ми се да знам как са последните ни заложнички.

— Сигурно ти се иска. — Ханди пак се изхили. — Е, тя самата сигурно е прекарвала и по-добри нощи.

— Какво искаш да кажеш, Лу? — попита той уж нехайно. Какви ли начини на възмездие бе приложил той?

— Тя е твърде млада за такъв дъртак като тебе, Арт.

По дяволите, вбесено си мислеше Потър. Ханди доста добре му четеше мислите. Агентът си наложи да я изключи от мислите си и си представи Глава 9 от своя наръчник, озаглавена: „Фазата на капитулация“. Потър и Д’Анджело бяха решили да сложат постове под товарния пристан, за да обезпечат вътрешността на сградата, опазвайки заложничките, и после да накарат похитителите да излязат от входната врата.

— Добре, Лу — продължи Потър. — Когато ти извикам, искам да оставите оръжията си на земята и да излезете навън, с вдигнати встрани ръце. Но не върху главата.

— Като Христос на кръста.

Вятърът духаше още по-лошо, превивайки млади фиданки и степна трева и вдигайки облаци прах. Това бе кошмар за снайперистите.

— Кажи ми истината. Бонър мъртъв ли е или ранен?

Потър бе посетил Бевърли, горкото момиче с астмата, в една от болничните палатки и бе научил, че едрият мъж наистина е бил застрелян. Но момичето обясни, че то се е старало да не гледа към него. Не можеше със сигурност да каже дали не е все още жив.

— Уморих се да приказвам, Арт. Двамата с Шеп ще си поговорим малко и след това ще се предадем. Ей, Арт?

— Да, Лу?

— Искам те точно отпред. Там, където мога да те видя. Само тогава ще изляза.

Ще го направя, помисли си инстинктивно Потър. Каквото пожелаеш.

— Ще бъда там, Лу.

— Точно отпред.

— Дадено. — Пауза. — Сега. Лу, искам да ти кажа точно…

— Чао, Арт.

Клик.

Потър осъзна, че още стиска телефона, дълго след като гласът на Ханди бе заменен от пукането на атмосферните смушения. Отнякъде се оформи мисълта: Този човек е замислил самоубийство. Безнадеждна ситуация — невъзможно е да избяга, безмилостно ще бъде преследван, очаква го непоносимо дълъг срок затвор. За миг ще приключи с всичко.

Острела, моя скъпа…

Това за него ще означава максимално владеене на положението.

Д’Анджело прекъсна унеса му, казвайки:

— Ще приемем, че Бонър е жив и въоръжен, докато не получим потвърждение за противното.

Потър кимна, натисна копчето за изключване и пъхна телефона в джоба си.

— Планирай внимателно всяка стъпка, Франк. Мисля, че е възможно той да стреля.

— Така ли смяташ? — прошепна Бъд, сякаш Ханди имаше подслушвател при тях.

— Просто някакво предчувствие. Но планирай, както решихме.

Д’Анджело кимна. Бяха се позабавили малко, докато той удвои броя на снайперистите по дърветата и прехвърли няколко специалисти по взривни устройства към първоначалния екип. Когато всички бяха по местата си, той попита:

— Да влизаме ли, Арт?

Потър му кимна. Д’Анджело заговори в микрофона си и четирима полицаи от спасителния отряд се промъкнаха покрай входа на скотобойната. Двама се спряха при отворения прозорец, а другите изчезнаха в сенките от двете страни на вратата. Тези, които бяха до прозореца, имаха върху раменете си защитни наметки от азбестова мрежа.

После командирът им повика двамата постови от вътрешността на сградата. Той се заслуша за момент и после предаде докладваното на Потър:

— Две заложнички, очевидно живи, лежат на пода в стаята, която ти бе посочил. Ранени, но неизвестно до каква степен. Бонър изглежда е мъртъв. — В безстрастния глас се прокрадна тревога: — Господи, има кръв навсякъде.

Чия?

— А Ханди и Уилкокс?

— Нямат оръжия в ръце, но носят обемисти дрехи. Може да са скрили нещо.

Ранени, но неизвестно до каква степен.

Потър каза на Д’Анджело:

— Те са имали някакви инструменти. Може да са донесли и лепенки и да са прикрепили оръжия под ризите си.

Командирът на спасителния отряд кимна.

Навсякъде кръв…

Шарън Фостър дойде при мъжете на височинката. Тя си сложи бронирано облекло.

Как ли всичко това щеше да свърши, питаше се Потър. Той се заслуша в тъжния вой на вятъра. Почувства отчаяна нужда още веднъж да поговори с Ханди. Натисна на телефона бутона за звънене.

Иззвъня дузина пъти, после още толкова. Никакъв отговор.

Д’Анджело и Бъд го гледаха. Той се отказа.

Вътре в скотобойната лампите изгаснаха. Бъд замръзна; Потър му даде знак да се успокои. Похитителите често загасяха осветлението при напускане, боейки се да не представляват ясни мишени, въпреки че се предаваха.

Сърпът на луната се бе изкачил по ветровитото небе. Често е налице усещане за нещо близко и познато, дори някакъв перверзен уют, който посредникът чувства в обстановката, където е прекарал толкова часове или дни. Тази вечер обаче, гледайки черните и червени тухли, единственото, за което Потър си мислеше, бе фразата на Ханди: „Студена смърт“.

Вратата бавно се отвори, спря се по средата, после се открехна още.

Никакво движение.

Как ще се получи, чудеше се той. Добре или зле? Мирно или насилствено?

О, моя прекрасна Острела.

По време на капитулации той бе видял какво ли не. Терористи, които се търкаляха по земята, плачейки като бебета. Невъоръжени престъпници, хукващи към свободата. Скрити пистолети. Младата сирийка, която бе излязла бавно от едно израелско консулство, с правилно протегнати ръце, усмихвайки му се мило точно преди гранатите в сутиена й да избухнат, разкъсвайки на парчета самата нея и трима агенти от спасителния отряд.

Бъди бдителен.

За трети или четвърти път през цялата си кариера Артър Потър измъкна пистолета от кобура на колана край закръгления си ханш и несръчно го зареди. Върна обратно пистолета, без да щракне предпазителя.

— Защо нищо не става? — прошепна раздразнено Бъд.

Потър с мъка сподави неочакван, необясним порив на истеричен смях.

— Арт? — Гласът на Ханди долетя някъде отвътре в скотобойната, тих, накъсан от вятъра звук.

— Да? — обади се Потър по мегафона.

— Къде си, по дяволите? Не те виждам.

Потър погледна Бъд.

— Ето как изкарвам заплатата си. — Той се изправи несигурно срещу вятъра, обърсвайки очилата си в реверите на спортното сако. Шарън Фостър го попита дали наистина иска да го направи. Той я погледна и после тръгна надолу по хълма, прекрачвайки през старата разнебитена ограда. Спря се на около трийсет ярда от входа на сградата.

— Тук съм, Лу. Хайде, излизай.

И ето ги най-после.

Първо Ханди. После Уилкокс.

Първото, което той забеляза, че ръцете им бяха на тила.

Всичко е наред, Острела. Излез както ти пожелаеш. Ела да се прибереш у дома. Всичко ще се оправи.

— Лу, протегни си ръцете встрани!

— Ей, по-спокойно, Арт — обади се Ханди. — Да не получиш някой сърдечен удар. — Той примигваше срещу мощния блясък на ослепителните прожектори. Забавляваше се, оглеждайки се наоколо.

— Лу, има дузина снайперисти, които се целят във вас…

— Само дузина? Майната ви! Мислех, че заслужавам нещо повече от това.

— Протегнете си ръцете встрани, иначе те ще стрелят.

Ханди спря да крачи. Погледна Уилкокс. Двамата се ухилиха.

Ръката на Потър се насочи към пистолета му.

Бавно ръцете на двамата затворници се опънаха встрани.

— Приличам на някоя шибана балерина, Арт.

— Добре се справяш, Лу.

— Лесно ти е на тебе.

Потър се провикна:

— Тръгнете в различни посоки на около десет фута разстояние и после легнете по лице на земята.

Те се отдалечиха от скотобойната на по-голямо разстояние от заповяданото, но после се смъкнаха на колене и легнаха ничком. Двамата агенти край входа държаха насочени своите автомати към гърбовете на бегълците и се пазеха от вратата, в случай че Бонър е още жив или има и други престъпници, за които дори заложничките не са знаели.

Двамата агенти край прозорците се покатериха вътре, последвани от още двама, които притичаха от сенките и се втурнаха през вратата. Лъчите на мощни фенерчета, прикрепени към оръжията им, осветяваха вътрешността на скотобойната.

Бяха информирани за запалителното устройство, което Ханди бе нагласил, и те се движеха много бавно, оглеждайки се за опънати жици. На Потър му се струваше, че никога досега не е бил толкова напрегнат. Той почти очакваше вътрешността на скотобойната да избухне в оранжеви пламъци.

Отвън се бяха появили още двама полицаи, прикривайки другите двама край вратата, които сега се приближаваха към Ханди и Уилкокс.

Дали нямаха заредени гранати по себе си?

Или скрити ножове?

Едва след като бяха закопчани с белезници и обискирани, Артър Потър осъзна, че инцидентът е приключил. Той се бе отървал, здрав и читав.

И отново погрешно бе изтълкувал Ханди.

Потър се върна при Бъд, Д’Анджело и Фостър. Каза на командира на спасителния отряд да съобщи по радиостанцията на агентите, които щяха да отведат в ареста двамата престъпници, указания как да ги третират. Потър помнеше, че Уилкокс е каубоят в групата, по-импулсивен от останалите. Затова бе наредил, освен с белезници, той да бъде закрепен и през кръста, но каза да не прилагат това към Ханди. Потър знаеше, че Лу щеше да бъде по-склонен да сътрудничи, ако разполагаше поне с малко контрол.

И други агенти се появиха мълчаливо и заобиколиха двамата мъже. Изправиха ги на крака и отново ги претърсиха, този път по-внимателно, после бързо ги отдалечиха към един овраг.

След това лампите вътре светнаха.

Безкраен момент на тишина, макар навярно да бяха минали само секунди.

Къде ли е тя?

— Тръгвайте — каза Д’Анджело в своя микрофон. Заслуша се за момент, после обясни на Потър: — Чисто е. Няма други похитители. Няма капани. Имало е нещо нагласено в стаята, но е било махнато.

Останалите също се бяха изправили на крака и гледаха как Ханди се приближава към оврага.

— А заложничките? — нетърпеливо попита Потър.

Д’Анджело се заслуша. Каза високо:

— Бонър е мъртъв.

Да, да, да?

— И са открили две заложнички. Едната, бяла жена, около четиридесетте. В съзнание, но неспособна да реагира.

За бога, ами как е…

— Втората, бяла жена, възраст около двайсет и пет години. Също в съзнание. — Д’Анджело трепна. — Сериозно наранена, казва той.

Не. О, господи.

— Какво? — извика Потър. — Какво й се е случило? — Посредникът вдигна собствения си радиотелефон и се намеси във връзката. — Как е тя? По-младата жена?

Агентът от спасителния отряд каза:

— Изглежда Ханди доста се е постарал върху нея.

— Колко зле е? — яростно извика Потър. Бъд и Д’Анджело го зяпнаха. Ханди се приближаваше, с по един агент от двете му страни. Потър почувства, че не може да го гледа.

Агентът отвътре каза по радиото:

— Ами, сър, тя не изглежда чак толкова зле наранена, но работата е там, че онзи изглежда здравата я е цапардосал. Тя не чува нито една дума от това, което й говорим.

Толкова бързо бе станало предаването и той бе забравил да предупреди тактическите агенти, че Мелани е глуха.

Д’Анджело му казваше нещо, а също и Бъд, но Потър не ги чуваше, толкова силен бе истеричният му смях. Шарън Фостър и полицаите наоколо го погледнаха неловко. Потър си помисли, без да му пука от това, че прилича на изкукуригал старец, какъвто навярно си беше.

— Лу.

— Арт, изобщо не изглеждаш, както си те представях. Май наистина трябва да отслабнеш с няколко килца.

Ханди стоеше зад фургона, с ръце в белезници отзад. Шарън Фостър бе наблизо и наблюдаваше затворниците. Когато Ханди се зазяпа ухилено в тялото й, тя надменно го изгледа. Потър знаеше, че след трудни преговори, особено след като е имало убийство, изпитваш желание да обидиш или омаловажиш своя противник. Потър се владееше, но тя бе млада и по-емоционална. Тя се усмихна подигравателно на Ханди и се отдалечи. Затворникът се разсмя и се обърна отново към Потър.

— На снимката изглеждаш по-зле — каза му посредникът.

— Такива ни правят ония копелета.

Както винаги след капитулация, похитителят изглеждаше дребен в сравнение с представата на Потър за него. Чертите на Ханди бяха остри и компактни, лицето му бе мършаво и бледо. Той знаеше височината и теглото на Ханди, но въпреки това бе изненадан като видя колко по-дребен изглежда.

Потър огледа тълпата наоколо, търсейки Мелани. Не я виждаше. Полицаи, пожарникари, медицински персонал и вече разпуснатите сили на Стилуел за поддържане на реда кръжаха наоколо край скотобойната. Колата и училищният автобус, както и преработвателната фабрика, бяха естествено част от местопрестъплението и тъй като по споразумение това вече беше щатска операция, Бъд официално бе арестувал Ханди и Уилкокс и сега се опитваше да запази терена за следствените екипи.

Къде ли е тя?

Имаше кратък инцидент, когато Потър арестува Ханди по федерални обвинения. Очите на Ханди студено блеснаха.

— Какво, по дяволите, е това?

— Просто спазвам нашите права — рече Потър. Специалният агент Хендерсън му каза, че това е чиста формалност и Роланд Маркс също потвърди, че всички ще се придържат към написаното споразумение, макар по едно време на Потър да му се стори, че Маркс ще удари престъпника. Заместникът на главния прокурор промърмори: „Гаден детеубиец“ и гневно се отдалечи. Ханди се изсмя зад гърба му.

Шеп Уилкокс, ухилен, се оглеждаше наоколо, явно разочарован, че не присъстват репортери.

По-възрастната учителка, Дона Харстрон, бе изнесена на носилка. Потър отиде при нея, крачейки успоредно на медицинските работници. Той погледна въпросително един от тях.

— Ще се оправи — прошепна младият мъж. — Имам предвид, физически.

— Съпругът и децата ви са в „Дейз Ин“ — каза й Потър.

— Беше… — започна тя и млъкна. Поклати глава. — Не искам никого да виждам. — Не… Аз изобщо не… — Несвързаните й думи заглъхнаха.

Потър я стисна за ръката и спря да крачи, проследявайки с поглед как изкачват хълма към очакващата ги линейка.

Той се обърна към скотобойната точно когато извеждаха Мелани Чаръл. Русата й коса бе разбъркана, тя също — подобно на Ханди — изглеждаше по-дребна, отколкото Потър бе очаквал. Той понечи да се приближи, но се спря Мелани не го бе видяла; тя вървеше бързо, взирайки се в Дона Харстрон. Дрехите й бяха тъмни — сива пола, черни чорапи, виненочервена блуза — но на Потър му се стори, че те бяха напоени с кръв.

— Каква е тази кръв по нея? — попита той един от агентите, които бяха вътре.

— Не е нейна — беше отговорът. — Вероятно е на Бонър. Тоя човек е кървял като заклан бик. Искате ли да я разпитате?

Потър се поколеба.

— По-късно — каза той. Но в съзнанието му това бе изречено по-скоро като въпрос, а отговорът бе неизвестен.

Детектив Шарън Фостър се приближи до Потър и се ръкува с него.

— Лека нощ, агент Потър.

— Благодаря ви за всичко — с равен глас рече той.

— Беше ми приятно. — Тя го ръгна с пръст. — Ей, ама страхотна работа беше това предаване. Като по мед и масло. — После тя се врътна и тръгна към полицейската си кола, оставяйки Потър сам. Лицето му пламтеше като на новобранец, потупан по гърба от някой грубичък сержант.

Скапело се върна за малко от „Дейз Ин“ за да прибере багажа си и да се сбогува с Потър и останалите. Нея все още я чакаше работа в мотела, където трябваше да насочи всички заложнички и техните семейства към психотерапевти, специалисти по следтравматичен стресов синдром.

Бъд и Д’Анджело се качиха в колата с Анджи към тиловата зона. Потър и двама полицаи придружиха похитителите обратно към фургона. Наблизо ги очакваха полицейски коли, за да ги откарат в щатското полицейско управление на десет мили оттук.

— Тук май сте имали пожар, както изглежда — рече Ханди, оглеждайки черните следи от опърлено. — Нали няма да ми го лепнете и това?

Докато гледаше затворника, Потър усети, че един мъж се приближава откъм оврага. Не му обърна особено внимание, тъй като наоколо кръжаха десетки полицаи. Но в крачките на този мъж имаше нещо твърде решително, бързо и целенасочено, за да минава случайно сред тълпата. Той се устремяваше право към Потър.

— Оръжието! — извика Потър точно когато Тримейн, на двайсетина фута от него, започна да вдига пистолета си.

Уилкокс и полицаят, който го държеше, се хвърлиха към земята, както и вторият ескортираш полицай. Само Ханди и Потър останаха прави. На съвсем удобно разстояние за стрелба.

Усмихнат, Ханди се обърна с лице към Тримейн. Потър извади собствения си пистолет, насочи го към командира на спасителния отряд и застана пред Ханди.

— Не, капитане — твърдо заяви агентът.

— Махни се от пътя ми, Потър.

— Достатъчно грижи вече създаде.

Пистолетът в ръцете на Тримейн гръмна. Потър усети как куршумът изсвистя край главата му. Чу смеха на Ханди.

— Махни се!

— Направи го — подшушна Ханди в ухото на Потър. — Натисни спусъка. Ликвидирай този глупак.

— Млъкни! — изрева агентът. Около тях четирима или петима полицаи бяха смъкнали пушките си и ги насочиха към Тримейн. Никой от тях не знаеше какво да стори.

— Той е мой — рече Тримейн.

— Съвсем е законно — прошепна Ханди. — Убий го, Арт. И без това ти се иска. Знаеш го добре.

— Тихо! — изкрещя Потър. И изведнъж разбра, че Ханди има право. Наистина му се искаше. Нещо повече, той почувства, че това му е позволено — да убие човека, който едва не изгори неговата Мелани.

— Направи го — подтикваше го Ханди. — Страшно ти се иска.

— Това ще ти донесе само неприятности, Дан — бавно каза Потър, игнорирайки своя затворник. — Ти не искаш да го направиш.

— Е, хайде, Арт. Все казваш на хората какво им се иска да правят. А аз ще ти кажа на тебе какво ти се иска. Иска ти се да го убиеш този гадняр. Ами че той едва не уби твоята малка приятелка. Тя ти е гадже, нали, Арт? Ме-ла-ни?

— Затвори си проклетата уста!

— Направи го, Арт. Застреляй го!

Тримейн отново стреля. Потър трепна, когато куршумът прелетя край лицето му и се заби във фургона.

Капитанът стисна здраво пистолета и отново го насочи.

И Артър Потър разпери ръце, закривайки своя затворник. Не като федерален агент, заклел се да спазва законите на САЩ — не, не — а като човек, закрилящ някого, с когото е споделял тайни.

— Направи нещо лошо — шепнеше Ханди с внимателен, успокояващ глас. — Просто мръдни встрани с един-два инча. Остави го да ме убие. Или ти го застреляй.

Потър се обърна.

— Ти няма ли да…

Няколко агенти от ФБР бяха измъкнали пистолети и крещяха на Тримейн да хвърли оръжието. Щатските полицаи мълчаливо насърчаваха командира на спасителния отряд.

Потър си помисли: Ханди едва не уби Мелани.

Просто мръдни встрани с няколко инча.

И Тримейн също едва не я уби.

Стреляй. Действай.

Ханди прошепна:

— Ако той беше изпълнил плана си, Арт, твоята приятелка щеше да има изгаряния от трета степен по цялото си тяло. Косата и циците й щяха да изгорят. Дори ти нямаше да поискаш да чукаш някоя като…

Потър се завъртя и замахна с юмрук. Удари Ханди в челюстта. Затворникът се олюля и падна на земята. Тримейн, сега само на десет фута, отново се прицели в гърдите му.

— Хвърли пистолета — заповяда му Потър, пристъпвайки напред. — Хвърли го, Дан. Животът ти още не е приключил. Но всичко за теб ще свърши, ако натиснеш този спусък. Помисли си за своето семейство. — Той си спомни, че бе видял халка на пръста на Тримейн. Добави тихо: — Бог не желае да пропилееш всичко заради негодник като Ханди.

Пистолетът потрепери и падна на земята.

Без повече да погледне Потър или Ханди, Тримейн отиде до Чарли Бъд и подложи китките си за белезниците. Бъд погледна своя колега, понечи да каже нещо, но после реши да мълчи.

Докато с мъка се изправяше на крака. Ханди рече:

— Направи грешка, Арт. Не са толкова много хората, които имат възможност да ликвидират някой, който…

Потър го хвана за косата и ръгна с пистолета си под наболата брада на Ханди.

— Повече нито дума!

Ханди се олюля назад, дишайки тежко. Той отклони поглед встрани, не на шега уплашен. Но само за миг. После се изсмя.

— Ама ти си бил голяма работа, Арт. Да, сър. Е, хайде, водете ме.

Полунощ

Артър Потър бе останал сам.

Той погледна ръцете си и видя, че треперят. Допреди инцидента с Тримейн те бяха съвсем устойчиви. Взе си въображаем валиум, но нямаше никакъв ефект. Осъзна след малко, че всъщност вълнението му не се дължи чак толкова на конфликта, колкото на съкрушително чувство на провал. Искаше му се да поговори с Ханди. Да разбере нещо повече за него, за движещите го сили.

Защо всъщност той бе убил Сузан? Какво си е мислил? Какво се бе случило в онази стая, касапницата?

И какво си мисли той за мен?

Сякаш полицаите отвеждаха някаква част от самия него. Той се взираше в гърба на Ханди, в рошавата му коса. Мъжът погледна встрани. На лицето му се мерна ехидна усмивка. Потър зърна ъгълче от острата му челюст.

Бъди бдителен.

Той се сети за пистолета си. Извади патрона от цевта, върна го в пълнителя и пак пъхна оръжието в кобура. Когато вдигна глава, двете полицейски коли, откарващи Уилкокс и Ханди вече бяха тръгнали. В този момент му се струваше, че перверзната близост между посредника и терориста няма да изчезне. Като че ли бяха братя и той се чувстваше потиснат, виждайки този човек да си отива.

Потър обмисли работата, която му предстоеше. Трябваше да напише сведения в съответните формуляри. Тази нощ щеше да има разговор по телефона с оперативния директор на Управлението и след това личен разговор със самия адмирал, след като той изчетеше рапорта за инцидента. Потър отсега трябваше да започне подготовката си за отчета. Директорът обичаше сведенията да му бъдат предавани като кратки новини, ала действителните инциденти рядко се поддаваха на подобно представяне. Потър се отби на пресконференцията на Питър Хендерсън, но отговори само на няколко въпроса, преди да си тръгне, оставяйки специалния агент да си припише колкото си иска заслуги и участие, както и вина; него това изобщо не го интересуваше.

Той също така трябваше да реши как да постъпи с осуетения щурм на щатския спасителен отряд. Потър знаеше, че Тримейн никога не би посмял да действа така без някакво одобрение отгоре — вероятно дори от самия губернатор. Но в такъв случай губернаторът на щата навярно вече се е дистанцирал от капитана. Може дори да планира някаква своя собствена подмолна интрига — например публичното разпъване на кръст на заместник-директора Артър Потър. Агентът трябваше да бъде готов за отпор.

И другият въпрос — дали трябва да остане тук още няколко дни? Да се върне ли в Чикаго? Или направо в Управлението?

Бе се спрял недалече от опърления фургон, изоставен от тълпите тръгващи си вече полицаи, в очакване да види Мелани. Той се взираше в скотобойната и се питаше какво ли би й казал. Видя офицер Франсес Уайтинг, подпряна до колата си. Тя изглеждаше също толкова изтощена, както той самият се чувстваше. Приближи се до нея.

— Имаш ли време да ми дадеш един урок? — попита той.

— Разбира се.

След десетина минути двамата тръгнаха заедно към болничната палатка.

Мелани Чаръл лежеше вътре на ниска маса за преглед. Един фелдшер току-що бе превързал врата и раменете й. Навярно за да го улесни, тя бе сплела набързо косата си на плитка.

Потър се приближи и — въпреки че си бе наложил да не го прави — той заговори първо с фелдшера, мажещ с дезинфектант крака й, а не с нея.

— Тя добре ли е?

Мелани кимна. Гледаше го с широко отворени очи и усмихнато. Очите й помръднаха само когато той заговори и се стрелнаха към устните му.

— Това не е нейната кръв — каза фелдшерът.

— На Глигана ли е? — попита Потър.

Мелани се смееше, когато му кимна. Усмивката остана на лицето й, но той забеляза, че очите й са хлътнали, фелдшерът й даде едно хапче, след което тя изпи две чаши вода. Младият мъж каза:

— Ще ви оставя сами за няколко минути.

Влезе Франсес. Двете жени си размениха бързи, резки жестове, Франсес обясни:

— Тя пита за другите момичета. Казах й за тях.

Мелани отново устреми очи към Потър. Гледаше го втренчено. Той отвърна на погледа й. Младата жена бе все още разстроена, но — въпреки превръзките и кръвта — толкова красива, колкото бе очаквал. Невероятни сиво-сини очи.

Той вдигна ръце, за да изрази с жестове това, което Франсес току-що го бе научила и неговата обикновено удивителна памет напълно му изневери. Поклати глава, забравил всичко.

Потър посочи с един пръст. Почакай. Той вдигна отново ръце и пак се спря. Тогава Франсес започна да жестикулира и той си спомни.

— Аз съм Артър Потър — обясни със знаци той. — Радвам се да се запозная с теб.

— Не, ти си Мишел дьо л’Епе — преведе Франсес жестикулациите на Мелани.

— Не съм чак толкова стар. — Сега той вече говореше и се усмихваше. — Ето, офицер Уайтинг тук каза, че той бил роден през осемнадесети век. Как се чувстваш?

Тя го разбра без превод. Мелани махна с ръка към дрехите си, намръщи се, после въздъхна. Франсес преведе:

— Блузата и полата ми доста пострадаха. Не можехте ли да ни измъкнете малко по-рано?

— Нали хората обичат филми, държащи в напрежение до края.

И както при Ханди, искаше му се да я пита за хиляди неща. Никое, от които не успя да изрече.

Той се приближи още повече към нея. За момент и двамата не помръднаха.

Потър се сети за още едно изречение на жестов език — думи, които Франсес му бе преподала.

— Ти си много смела — изрази той.

Мелани изглеждаше доволна от това. Франсес видя жестовете й, но после се намръщи и поклати недоумяващо глава. Мелани повтори казаното. Франсес се обърна към Потър:

— Не разбирам какво има предвид. Това, което тя каза, беше: „Ако ти не беше с мен, аз нямаше да го направя“.

Но той я разбра.

Той чу пухтене на машина и обръщайки се, видя един комбайн. Докато го наблюдаваше, стори му се, че тромавата машина издухва цели рояци от насекоми пред себе си. После разбра, че всъщност вижда люспици и прах, които лопатките на вършачката изхвърляха нагоре.

— Ще работят така през цялата нощ — преведе Франсес.

Потър погледна Мелани.

Тя продължи.

— Влагата е опасна. Когато условията са подходящи, работят с всичка сила. Налага се.

— Откъде знаеш това?

— Казва, че е фермерско момиче.

Тя го погледна право в очите. Той се опита да си внуши, че Мариан го бе гледала по подобен начин, за да даде на това усещане сантиментално обяснение и да не се занимава повече с него. Но не можеше. Този поглед, както и поражданото от него чувство, както и самата млада жена, всичко беше истинско.

Потър си припомни последната фраза, която Франсес му бе преподала. Поколеба се, но после импулсивно започна да жестикулира. Докато показваше знаците, стори му се, че чувства съвършено ясно всички фигури, сякаш само неговите ръце можеха да изразят това, което той иска да каже.

— Искам отново да те видя — показа със знаци Потър. — Може би утре?

Тя направи като че ли безкрайна пауза, после кимна, да, усмихна се.

Изведнъж тя протегна длани и притисна ръката му. Той сложи другата си превързана ръка върху рамото й. Двамата останаха в тази неясна прегръдка за момент, после той вдигна пръсти към косата й и докосна темето й. Тя сведе глава, а той устните си, почти докосвайки с тях дебелата руса плитка. И внезапно той подуши мускусния дъх от главата й, от потта й, мирис на лек парфюм, на кръв. Които всъщност са миризмите на съвкупяващи се любовници. А не можеше да я целуне.

Колко бе млада! Щом си помисли за това, само в един миг желанието му да я прегърне изчезна и неговата старческа фантазия — никога неизречена, почти неоформена — се разнесе подобно на плявата, хвърчаща от вършачката, която бе видял преди малко.

Трябваше да тръгва.

Знаеше, че никога повече няма да я види.

Той рязко отстъпи назад и тя го погледна объркано.

— Трябва да говоря с главния прокурор на Щатите — рече той.

Мелани кимна и протегна към него ръка. Той погрешно възприе това като жестов символ. Гледаше ръката и изчакваше. Тогава тя я протегна още повече и пое сърдечно пръстите му. И двамата се разсмяха на недоразумението. Изведнъж тя го дръпна към себе си и го целуна по бузата.

Той тръгна да излиза, но се спря и се обърна.

— Бъди бдителен. Нали това ми бе казала?

Мелани кимна и очите й отново изглеждаха хлътнали. Хлътнали и отчаяни, Франсес преведе нейния отговор.

— Исках да разбереш колко опасен е той. Исках да внимаваш.

После тя се усмихна и отново жестикулира. Потър се разсмя, когато чу превода.

— Дължиш ми нова пола и блуза. И очаквам обезщетение. Гледай да не забравиш. Аз съм Глуха със специални изисквания. Горкичкият.

Потър бавно закрачи обратно към фургона, благодари на Тоби Гелър и на Хенри Лебоу, които щяха да летят с търговски самолети до домовете си. Една полицейска кола бързо ги откара. Той отново пое ръката на Дийн Стилуел и изведнъж му се прииска да му даде нещо като подарък, някакъв орден или медал. Шерифът отметна своя буен перчем коса и запазил самообладание, заповяда на своите хора — както федерални, така и щатски служители — да вървят внимателно, напомняйки им, че всъщност те се намират на местопроизшествие и все още се налага да се събират веществени доказателства.

Потър застана под един от халогенните прожектори, гледайки безмълвната скотобойна.

— Лека нощ, сър — обади се някой зад него.

Той се обърна и видя Стиви Оутс. Посредникът му стисна ръката.

— Не бихме могли да се справим без теб, Стиви.

Момчето май по-лесно се справяше под куршумите, отколкото с комплиментите. Той сведе глава надолу.

— Ами, нали разбирате.

— Само един съвет.

— Какъв, сър?

— Не си предлагай услугите чак толкова много.

— Да, сър. — Полицаят се ухили. — Ще имам това предвид.

После Потър намери Чарли Бъд и го помоли да го закара до летището.

— Няма ли още малко да поостанеш тук? — попита младият капитан.

— Не, трябва да тръгвам.

Те се качиха в цивилната кола на Бъд и потеглиха. Потър погледна за последен път към скотобойната; срещу силните прожектори мрачната червено-бяла постройка напомняше на кървава и оголена кост. Той потръпна и се извърна.

По средата на пътя Бъд каза:

— Благодарен съм ти за шанса, който ми даде.

— Ти беше достатъчно добър да ми признаеш нещо, Марли…

— След като едва не те унищожих.

— … Затова и аз ще ти призная нещо.

Капитанът се почеса по кестенявата си коса и прическата му заприлича като направена от фризьора на Дийн Стилуел. Искаше да каже: Давай, ще го понеса.

— Държах те при мен, като помощник, защото ми трябваше да покажа, че това е федерална операция и щатските власти са на второ място. Поставях те в подчинено положение. Ти си умен човек и предполагам, разбрал си това.

— Да. Май не ти беше всъщност нужно такова момче за поръчки като мене. Да доставя пържени картофи, бира или хеликоптери. Това беше едно от нещата, накарали ме да сложа оня касетофон в джоба си. Но начинът, по който ти разговаряше и се отнасяше към мене, пък бе едно от нещата, накарали ме да го извадя.

— Е, имаш право да се сърдиш. Но исках просто да ти кажа, че ти се справи далеч по-добре, отколкото очаквах. Ти бе наистина част от екипа. Нямаше да успеем без теб. Така сполучливо се представи при онова изпълнение — сякаш си роден за това. С тебе бих преговарял при инциденти по всяко време.

— О, господи, за нищо на света. Ще ти кажа нещо, Артър — такива бих ги гонил до дупка и после ти ще трябва да ги измъкваш оттам.

Потър се засмя.

— Прав си, Марли.

Те продължиха да пътуват в мълчание сред безкрайните пшеничени ниви. Житните класове изглеждаха като живи под лунната светлина, подобно на копринена козина на животно, готово да хукне.

— Имам някакво чувство — бавно рече Бъд, — ти смяташ, че си направил грешка тази вечер.

Потър нищо не отговори, наблюдавайки светлините на комбайните.

— Мислиш си, че ако бе постъпил като детектив Фостър, можеше да ги измъкнеш по-рано. Навярно дори да спасиш живота на онова момиче и на Джоуи Уилсън.

— Това наистина ми мина през ум — каза след малко Потър. О, как мразим да ни изправят до стената и да даваме обяснения. Какво толкова интересно има в нашите мисли? Аз споделях с теб тайните си, Мариан. Но само с теб. Това е една от страните на любовта, струва ми се, и е нещо съвсем логично. Ала как ни е неприятно, когато външни хора успяват да ни зърнат така разголени.

— Но ти успя да им запазиш живота след три или четири ултимативни крайни срокове — продължаваше Бъд.

— Момичето обаче, Сузан…

— Той я застреля, преди още да бе започнал да преговаряш. Нищо не би могъл да сториш, за да я спасиш. Освен това Ханди имаше толкова много шансове да поиска това, което Шарън му предложи, а изобщо не го направи. Нито веднъж.

Това бе вярно. Но Артър Потър поне едно нещо знаеше за своята професия и то беше, че посредникът е най-близо до Бог в барикадни инциденти и че всяка смърт тежи на неговите плещи, и то само на неговите. Това, което бе научил — и което бе опазило сърцето му през всичките тези години — беше, че някои от тези смъртни случаи тежат по-малко от други.

Те пропътуваха още три мили и Потър усети, че сякаш е хипнотизиран от светлата пшеница. Бъд отново му заговори. Този път темата беше семейна — за жена му и дъщерите му.

Потър откъсна поглед от безкрайните житни поля и се заслуша в думите на капитана.

В малкия самолет Артър Потър пъхна две дъвки в устата си и махна за довиждане на Чарли Бъд, който също му махаше, макар вътрешността на самолета да бе много тъмна и Потър се съмняваше, че капитанът го вижда.

После той потъна в меката бежова седалка. Спомни си за бутилката ирландско уиски в куфарчето си, но реши, че не е в подходящо настроение.

Какво ще кажеш, Мариан? Без никакво питие преди лягане, а дежурството ми вече приключи. Какво би казала за това?

Той видя телефон на една конзола наблизо и си помисли, че трябва да се обади на своята братовчедка Линдън и да й каже да не го чака. Може би ще позвъни, когато се издигнат във въздуха. Ще поиска да говори с Шон; момчето ще се развълнува да разбере, че чичо Артър му говори от двайсет хиляди фута височина. Той разсеяно зяпаше през прозореца многобройните цветни лампички, очертаващи пътеките и пистите за излитане. Потър измъкна от джоба си все още влажната бележка, която Мелани му бе написала. Прочете я. После смачка листа и го пъхна в джобчето на предната седалка.

Мощният вой на реактивните двигатели се усилваше и след рязък тласък той откри, че самолетът не рулираше по пистата, а вече летеше към небето, почти право нагоре, като космически кораб към Марс.

Издигаха се все повече и повече, устремявайки се към призрачния лунен сърп в забуленото небе. Самолетът бе насочен право към черния кръг, заобиколен от белия полумесец. В необичайно поетично разположение, Потър си представи призрачния палец и показалец на вещица, която иска да си щипне плод от лудо биле.

Посредникът затвори очи и се отпусна на меката седалка.

Точно в същия момент самолетът направи страхотен вираж. Маневрата бе толкова рязка, че Артър Потър изведнъж си помисли как сега ще умре. Крило или двигател бяха отказали да работят. Някой важен болт най-после се бе износил. Той отвори очи и — да, да — стори му се, че вижда лицето на жена си, заобиколено от лунния сърп. Разбра, че това, което бе свързвало тях двамата, него и Мариан, през всичките тези години, още ги свързваше все така силно и в смъртта тя го теглеше към себе си.

Той отново затвори очи. И почувства пълен покой.

Но не.

Защото точно когато самолетът завърши резкия си завой и се отправи обратно към летището, пускайки колесник и задкрилки, все повече снишавайки се отново над равнинния канзаски пейзаж, Потър притискаше телефона до ухото си и слушаше мрачния разтревожен глас на специалния агент Питър Хендерсън да му казва как истинската детективка Шарън Фостър е била открита мъртва и полугола в една канавка край дома си преди половин час и как сега подозират, че жената, представила се вместо нея при инцидента, всъщност с била приятелката на Лу Ханди.

Четиримата полицаи, конвоиращи Ханди и Уилкокс, бяха мъртви, както и самият Уилкокс — всички убити в жестока престрелка на пет мили от скотобойната.

Що се отнасяше до Ханди и жената — от тях нямаше и следа.

Бележки

[1] Първата поправка към Конституцията на САЩ се отнася до свободата на словото и пресата. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джефри Дивър Осъдени на тишина (3)

Метаданни

Данни

Осъдени на тишина

Информация

История

Сваляне / Връзки

III. Допустими жертви

Джефри Дивър
Осъдени на тишина (3)