Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Maiden’s Grave, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Росица Германова, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джефри Дивър
Заглавие: Осъдени на тишина
Преводач: Росица Германова
Година на превод: 2000
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Епсилон“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2000
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Вулкан
Художник: Силвия Артамонцева
Коректор: Росица Николова
ISBN: 954-8608-34-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6825
История
- —Добавяне
I. Кланицата
8:30 преди обяд
Осем сиви птички, кацнали в тъмата.
Духа леден вятър, колко е суров.
Малкият жълт училищен автобус изкачи стръмно възвишение по шосето и за момент пред погледа й се разстла необятен светъл килим от пшеница, който се люлееше на вълни под сивото небе. После те отново се спуснаха надолу и хоризонтът изчезна.
Кацнали на жиците, те вдигат криле
и литват надалече към пухкавите облаци.
Тя направи пауза и погледна момичетата, които кимаха одобрително. Усети, че се е зазяпала в житния безкрай навън, пренебрегвайки своята публика.
— Притесняваш ли се? — запита Шанън.
— Не я питай за това — предупреди Бевърли. — Няма да й върви.
Не, обясни Мелани, тя не се притеснявала. И пак впери очи в препускащите край тях ниви.
Три от момичетата дремеха, но останалите пет бяха съвсем будни и я чакаха да продължи. Мелани отново започна, но я прекъснаха, преди да изрецитира първия ред от стихотворението.
— Почакай, какви са тия птички? — намръщи се Кийли.
— Не прекъсвай — намеси се седемнайсетгодишната Сузан. — Хората, които прекъсват, са филистери.
— Не съм! — спонтанно реагира Кийли. — А какво значи това?
— Невежи глупаци — обясни Сузан.
— Какво значи „невежи“? — запита Кийли.
— Остави я да довърши!
Мелани продължи:
Осем малки птички високо в небето,
цяла нощ летят, дорде зърнат слънце.
— Един момент. — Сузан се засмя. — Вчера бяха пет птички.
— Сега пък ти прекъсваш — подчерта слабичката и палава Шанън. — Ти си като филаделфийците.
— Филистерите — поправи я Сузан.
Пълната Джослин кимна изразително, сякаш също бе усетила грешката, но бе твърде плаха, за да я посочи. Джослин въобще бе твърде плаха, за да стори каквото и да е.
— Но вие сте осем и затова го промених.
— Нима може така? — почуди се Бевърли. Четиринайсетгодишна, тя бе втората по възраст сред ученичките.
— Стихотворението си е мое — отвърна Мелани. — Мога да сложа колкото си искам птички.
— Колко хора ще има там? На рецитала?
— Сто хиляди. — Мелани имаше съвсем искрен вид.
— Наистина ли? — реагира възторжено осемгодишната Шанън, докато доста по-трезвата Кийли, макар че също бе осемгодишна, завъртя нагоре очи.
Погледът на Мелани отново се зарея към суровия пейзаж на Централен Канзас. Единственият цвят бе мяркащото се тук-таме синьо на някой силоз от сглобяеми елементи. Макар и месец юли, беше студено и мрачно; всеки момент можеше да завали дъжд. Минаваха край огромни комбайни и автобуси със сезонни работници. Виждаха собственици на земя и арендатори, каращи мощните машини. Мелани си представи как те загрижено се взират в небето; сега трябваше да се жъне зимната пшеница и една буря би съсипала осеммесечния им упорит труд.
Мелани извърна очи от прозореца и насочи вниманието си към своя маникюр, за който полагаше ревностни грижи всяка вечер. Ноктите й бяха покрити със светъл лак и изглеждаха безупречно, като същински перли. Тя вдигна ръце и отново изрецитира няколко стихотворения с изящни движения. Сега всички момичета бяха будни, четири зяпаха през прозореца, три наблюдаваха пръстите на Мелани, а кръглоликата Джослин Уайдърман не откъсваше очи дори за миг от движенията на своята учителка.
Тези ниви сякаш са безкрайни, помисли си Мелани. Погледът на Сузан проследи нейния.
— Виж гарваните — показа със знаци момичето.
Да, наистина. Не пет или осем, а стотици, цяло ято. Те се взираха в земята, в жълтия автобус и в мрачното сиво-виолетово небе.
Мелани погледна часовника си. Още не бяха стигнали до главното шосе. Чакаха ги поне три часа път до Топика.
Автобусът се спусна надолу сред ново море от пшеница.
Тя почувства тревогата, преди съзнанието й да отбележи някакъв признак. По-късно щеше да заключи, че не е имало психически сигнал или предчувствие; всъщност това бяха едри те, яки пръсти на госпожа Харстрон, неспокойно стискащи волана.
Ръце, които жестикулираха.
После очите на по-възрастната жена леко се присвиха. Тя помръдна с рамене. Главата й едва-едва се наклони. Недоловими движения на тялото, показващи какво мисли разумът.
— Спят ли момичетата? — Въпросът бе рязък и пръстите веднага се върнаха върху волана. Мелани се наклони напред и обясни с жестове, че те не спят.
Сега близначките, Ана и Сузи, нежни като пухчета, се бяха изправили на седалките си и надвесени над широките рамене на по-възрастната учителка, се взираха напред. Госпожа Харстрон им махна да се отстранят.
— Не гледайте. Облегнете се назад и гледайте през другото стъкло. Веднага! Лявото стъкло.
Тогава Мелани видя колата. И кръвта. Имаше много кръв. Тя накара момичетата да седнат по местата си.
— Не гледайте — заповяда им Мелани. Сърцето й яростно заби; ръцете й изведнъж страшно натежаха. — И си закопчейте предпазните колани. — Беше й трудно да изобрази думите.
Джослин, Бевърли и десетгодишната Емили веднага изпълниха нареждането. Шанън направи гримаса и надникна, Кийли безочливо пренебрегна думите на Мелани. Сузан може да гледа, посочи Кийли. Защо самата тя да не може?
Едната близначка, Ана, бе застинала неподвижно, с ръце в скута, и лицето й бе по-бледо от обикновено, рязко контрастиращо до мургавия тен на сестра й. Мелани погали косата на момичето. Тя посочи прозореца от лявата страна на автобуса.
— Гледайте пшеницата — нареди тя.
— Колко интересно — реагира саркастично Шанън.
— Горките хора. — Дванайсетгодишната Джослин избърса бликналите сълзи от пълните си бузи.
Тъмночервен кадилак се бе блъснал жестоко в металната преграда на напоителен канал. От предния му край се вдигаше пара. Шофьорът бе възрастен човек. Лежеше проснат наполовина извън колата, с глава върху асфалта. Сега Мелани видя и друга кола, сив шевролет. Ударът бе станал на кръстовище. По всичко личеше, че кадилакът е бил с предимство и се е блъснал в сивата кола, която явно не бе спряла на знака „стоп“. Шевролетът бе изскочил от шосето и се бе занесъл към високата пшеница. Вътре нямаше никой; капакът на двигателя бе изкривен и от радиатора струеше пара.
Госпожа Харстрон спря автобуса и посегна към олющената дръжка на вратата.
Не! Помисли си Мелани. Продължавай да караш! Ще спреш на денонощен магазин, на бензиностанция или някоя къща. Не бяха зървали сграда от доста мили, ала все щяха да намерят нещо напред. Не спирай. Продължавай. Тя само си мислеше тези думи, но изглежда ръцете й бяха започнали да се движат, защото Сузан отвърна:
— Не, трябва да спрем. Той е ранен.
Ами кръвта, мислеше си Мелани. Те не бива да се докосват до кръвта. Нали има СПИН, има толкова други болести.
Тези хора се нуждаят от помощ, но на тях им е необходима квалифицирана помощ.
Осем сиви птички, кацнали в тъмата…
Сузан, осем години по-млада от Мелани, първа изскочи от училищния автобус и се затича към ранения мъж с развети от силния вятър дълги черни коси.
После госпожа Харстрон.
Мелани остана на мястото си, втренчила очи. Шофьорът лежеше като парцалена кукла, единият му крак бе прегънат под невъзможен ъгъл. Главата му бе отпусната, ръцете бяха бледи и подпухнали.
До този момент тя никога не бе виждала мъртво тяло.
Но той не е мъртъв, разбира се. Не, не, той е само ранен. Нищо особено. Просто е изгубил съзнание.
Едно по едно малките момичета се зазяпаха навън към катастрофата; Кийли и Шанън бяха първи, естествено, динамични и войнствени. После и нежната Емили, чиито ръце бяха сплетени в молитва. (Родителите й настоявали тя да се моли всяка вечер, за да й се възвърне слухът. Бе споделила това само с Мелани.) Бевърли притискаше гърдите си в инстинктивен жест, но все още нямаше пристъп.
Мелани слезе от автобуса и се запъти към кадилака. По средата на пътя тя забави крачките си. На фона на сивото небе, сивата пшеница и белезникавото шосе, кръвта беше така яркочервена — по плешивата глава на мъжа, гърдите му, вратата на колата, жълтата кожена седалка.
Обзе я панически ужас.
Госпожа Харстрон бе майка на две момчета в тийнейджърска възраст, жена без чувство за хумор, енергична, надеждна и яка като вулканизиран каучук. Тя пъхна ръка под шарения си пуловер, разпра блузата си и откъсна ивица, от която направи импровизиран бинт, превързвайки дълбока кървяща рана в главата на мъжа. Тя се наведе и прошепна нещо в ухото му, притисна гърдите му и му подаде въздух в устата.
И после се заслуша.
Аз не чувам, мислеше си Мелани, затова не мога да помогна. Нищо не мога да сторя. Ще се върна в автобуса. Ще наглеждам момичетата. Паническият страх започна да се уталожва. Добре, добре.
Сузан също приклекна, притискайки кървяща рана на врата му. Вдигна навъсено поглед към госпожа Харстрон. С окървавените си пръсти тя изобрази въпрос:
— Защо кърви толкова много? Вижте шията.
Госпожа Харстрон го огледа. Тя също свъси вежди и поклати глава.
— Има дупка на шията му — с удивление жестикулира учителката. — Като от куршум.
Мелани ахна при това известие. Паниката отново стремително я понесе надолу, като във влакче на ужасите, оставяйки стомаха й някъде другаде — високо, високо над нея. Тя замръзна на място.
Тогава видя чантичката.
На десет фута от нея.
Благодарна за това разсейване на вниманието от ранения мъж, тя се приближи до чантичката и я огледа. Дизайнът й бе много изискан; Мелани Чаръл — селско момиче, докарващо си по шестнайсет хиляди и петстотин долара годишно като помощник-учителка на глухонеми — никога досега през своя двайсет и пет годишен живот не се бе докосвала до такъв елегантен аксесоар. Чантичката беше малка и затова изглеждаше ценна. Като блестящ скъпоценен камък. Подобна чантичка някоя делова жена би носила през рамо при влизането си в офис, разположен високо над центъра на Канзас Сити или дори Манхатън или Лос Анджелис. После Деловата жена би я метнала върху бюро, изваждайки от нея сребърна писалка, за да напише няколко думи, с които да накара сътрудници и секретарки да се разтичат.
Но докато Мелани се взираше в чантичката, една миниатюрна мисъл се загнезди в ума й и започна да расте, да расте, докато изведнъж изпълни цялото й съзнание: „Къде е жената, която я е притежавала?“
Точно тогава върху нея падна онази сянка.
Той не беше висок мъж, не беше и дебел, но изглеждаше много силен и як, с опъната от мускули кожа. Мелани ахна, поглеждайки гладкото му младо лице. Имаше зализана, високо подстригана коса и дрехите му бяха сиви като облаците над тях. Беше се ухилил широко, показвайки бели зъби, но тя дори за миг не повярва на усмивката му.
Първата мисъл на Мелани бе, че той прилича на лисица. Не, поправи се тя, по-скоро на невестулка. Под колана на провисналите му панталони имаше пистолет. Тя се сепна и вдигна ръце. Но не към лицето, а към гърдите си.
— Моля ви, не ми причинявайте зло — направи съответните жестове тя, без да се замисли. Той погледна движенията на ръцете й и се разсмя.
С крайчеца на окото си тя видя как госпожа Харстрон и Сузан се изправиха объркани. Още един мъж крачеше към тях; той бе огромен. Дебел и висок. Облечен също в избеляло сиво. С рошава коса. Липсваше му един зъб и той се хилеше лакомо. Глиган, помисли си машинално тя.
— Тръгвай — Мелани направи знак към Сузан. — Хайде. Сега. — Без да откъсва очи от жълтия автобус, тя понечи да се върне при седемте нещастни личица, гледащи зашеметено през стъклата.
Невестулката я сграбчи за яката. Тя замахна към ръката му, но предпазливо, боейки се да го удари, страхувайки се от гнева му.
Той извика нещо, но тя не го разбра. Той я разтърси. Усмивката му се превърна в онова, което всъщност беше — студен кръвнишки поглед. Лицето му съвсем потъмня. Мелани клюмна ужасено и свали ръката си.
— Какво е… това? — рече Глигана. — Мисля, че ние… за тая работа.
Мелани бе оглушала, след като се бе научила да говори. Започна да губи слуха си на осемгодишна възраст, след като езиковите й умения се бяха добре оформили. Тя по-добре разбираше говора по устните — в сравнение с другите момичета. Но четенето по устните е доста несигурно умение, далеч по-сложно нещо от обикновено следене на устните. Този процес е свързан с тълкуване на движенията на устата, езика, зъбите, очите, както и на други части на тялото. То е ефективно само ако познаваш човека, чиито думи се опитваш да дешифрираш. Глигана се намираше в една съвсем различна вселена от тази на Мелани, която живееше в света на провинциални училища и старомодни ценности. И тя изобщо нямаше представа какво говори той.
Той се ухили и се изхрачи. Очите му пробягаха по тялото й — по гърдите й под тъмночервената блуза с висока яка, дългата тъмносива пола и черни чорапогащи. Тя неловко скръсти ръце. Глигана отново се обърна към госпожа Харстрон и Сузан.
Невестулката се бе наклонил напред и говореше — навярно дори крещеше, както хората често правеха (което всъщност беше добре, защото, крещейки, те говореха по-бавно и движенията на устните им бяха по-подчертани). Той питаше кой е в автобуса. Мелани не помръдваше. Просто не можеше. Бе стиснала с потни пръсти ръцете си над лактите.
Глигана погледна надолу към разбитото лице на ранения мъж и апатично подритна с ботуша си главата му, гледайки как тя се поклаща напред-назад. Мелани се стъписа; бездушието на ритника, неговото безсмислие бяха потресаващи. Тя започна да плаче. Глигана подбутна Сузан и госпожа Харстрон пред себе си към автобуса.
Мелани погледна към Сузан и размаха ръце във въздуха.
— Не, недей!
Но Сузан вече се движеше.
С прекрасната си фигура и тяло на спринтьорка.
Със своите мускулести петдесет килограма.
Със силните си ръце.
Когато дланта на момичето замахна към лицето на Глигана, той изненадано отдръпна рязко глава назад и хвана ръката й на няколко инча от очите си. Изненадата премина в смях и той изви ръката й надолу, докато тя не се свлече на колене, а после я блъсна към земята, като изпоцапа черните й джинси и бялата блуза с прах и кал. Глигана се обърна към Невестулката и му извика нещо.
— Сузан, недей! — даде знак Мелани.
Момичето се бе изправило отново на крака. Но този път Глигана имаше готовност и се обърна да я пресрещне. Когато той я сграбчи, ръката му попадна на гърдите й и остана там за момент. Изведнъж играта му омръзна. Той удари Сузан силно в корема и тя се строполи на колене, с мъка поемайки дъх.
— Не! — направи й знак Мелани. — Не се бий.
Невестулката извика към Глигана:
— Къде… той?
Глигана махна с ръка към високата пшеница. На лицето му имаше странно изражение — сякаш не одобряваше нещо, но се боеше да не е твърде критичен. Мелани проследи погледа му и се взря в житните стъбла. Не се виждаше много ясно, но от сенките и очертанията личеше, че там има мъж, който се е навел. Беше дребен и жилав. Като че ли ръката му бе вдигната, подобно на нацистки поздрав. Известно време остана с вдигната ръка. Стори й се, че под него има човешка фигура, облечена в тъмнозелено.
Жената, чиято бе чантичката, с внезапен ужас разбра Мелани.
Не, моля ви, не…
Ръката на мъжа бавно се спусна. През полюляващата се пшеница тя видя нещо метално да проблясва в дланта му. Мелани замръзна.
Главата на Невестулката леко се наклони; бе чул внезапен шум. Той трепна. По лицето на Глигана се разля усмивка. Госпожа Харстрон запуши ушите си с ръце. От ужас. Госпожа Харстрон чуваше отлично.
Разплакана, Мелани се взираше в пшеницата. Тя видя неясната фигура, която се бе надвесила ниско над жената. Високата пшеница се полюшваше под хладния юлски вятър. Ръката на мъжа се вдигна и се спусна бавно, веднъж, после втори път. Лицето му бе обърнато към тялото на земята пред него.
Госпожа Харстрон храбро насочи поглед към Невестулката.
— … ни да си вървим и… не ще ви безпокоим. Ние няма…
Мелани се ободри, виждайки предизвикателството на жената, нейния гняв. Решително стиснатата й челюст.
Невестулката и Глигана не й обърнаха внимание. Те подбутваха Сузан, госпожа Харстрон и Мелани към автобуса.
Вътре по-малките момичета се бяха сгушили в дъното. Глигана блъсна госпожа Харстрон и Сузан в автобуса и посочи колана си, където стърчеше пистолетът му. Мелани се качи последна пред Невестулката, който я бутна към задния край. Тя се препъна и падна върху плачещите близначки. Прегърна ги силно и после привлече и Емили и Шанън.
Това бе Външният свят… Бяха уловени в ужасния Външен свят.
Мелани погледна Невестулката и го видя, че казва:
— Глухи като… всички до една.
Глигана намести тлъстото си тяло на шофьорската седалка и запали автобуса. Погледна в огледалото за обратно виждане, намръщи се и се завъртя назад.
В далечината, в края на асфалтовата лента проблеснаха фарове. Глигана натисна волана и Мелани усети вибрациите на клаксона в гърдите си.
Глигана рече:
— Братче, какво, по дяволите… смята, че ние… — После той обърна главата си и думите престанаха да се разбират.
Невестулката извика към храстите. Той кимна, когато онзи мъж явно му отговори. В следващия миг сивият шевролет се понесе откъм житното поле. Беше зле пострадал, но все още можеше да се кара. Изскочи на банкета и спря там за момент. Мелани се опита да погледне към предната седалка, за да види човека от житата, но много й блестеше в очите. Като че ли вътре изобщо нямаше шофьор.
После колата рязко потегли, занасяйки се по асфалта. Автобусът също тръгна, следвайки бледосиния дим от шевролета. Глигана шляпна по волана, обърна се за миг и изрева някакви думи към Мелани — яростни, злобни думи. Ала тя нямаше представа какви точно бяха те.
Ярките проблясващи светлини се приближаваха, червено, синьо и бяло. Подобно на фойерверките по случай Четвърти юли в градския парк преди две седмици, когато тя наблюдаваше как цветните сияния пресичат небето и чувстваше по кожата си разтърсванията на експлозиите.
Тя погледна назад към полицейската кола и знаеше какво ще се случи. Щеше да има десетки такива коли, които ще се скупчат пред тях. Ще спрат автобуса и тия мъже ще слязат. Ще вдигнат нагоре ръце и ще бъдат отведени. Ученичките и учителките ще отидат в някой полицейски участък и ще дадат показания. Мелани щеше да пропусне този път представлението на Театъра на глухите в Топика — макар че биха могли все още да успеят — но тя не бе в състояние да излезе на сцената и да рецитира поезия след всичко това. Няма значение, няма значение.
Ами другата причина за нейното пътуване?
Може би това бе знак, че не е трябвало да тръгва и да прави ония планове. Беше поличба.
Сега искаше единствено да се прибере у дома. Да се върне в своята къща под наем, където можеше да заключи вратата и да изпие чаша чай. Е добре, и малко къпиново бренди. Да изпрати факс до брат си в болницата в Сейнт Луис, да разкаже на него и на родителите си за тая история. Мелани започна нервния си навик да увива русата си коса около присвит среден пръст, докато останалите й пръсти бяха изопнати. Това беше символът за „светлина“.
В този момент почувства внезапно разтърсване. Глигана бе свил встрани от асфалта и караше след сивата кола по някакъв черен път. Невестулката се намръщи. Той попита Глигана нещо, което Мелани не разбра. Едрият мъж не му отвърна, а само се изплю през прозореца. Нов завой и после още един, в по-хълмиста местност. Приближаваха се към реката.
Минаха под жица с накацали десетки птички. Големи. Гарвани.
Тя погледна към сивата кола. Все още не можеше да види ясно шофьора, мъжът от житното поле. Отначало Мелани си помисли, че той е с дълга коса, после реши, че е плешив или късо подстриган, след това и се стори, че носи шапка.
Буксувайки, сивата кола се завъртя надясно и заподскача по тесен буренясал път. Мелани реши, че той е видял десетките полицейски коли пред себе си — препускащи с пълна скорост към тях, за да ги спасят. Тя премигна и се огледа наоколо. Не, виждаше се само тревясалият път. Автобусът сви и последва шевролета. Глигана мърмореше нещо. Невестулката поглеждаше назад към полицейската кола.
Мелани се извърна пак напред и видя накъде са се запътили.
Не, помисли си тя.
О, моля ви, не.
Защото осъзна, че надеждата й тези мъже да се предадат на полицая, който бързо се приближаваше, бе чиста илюзия. Тя разбра къде отиват.
Към най-ужасното място на света.
Сивата кола изведнъж навлезе в голямо, буренясало пространство. В самия му край, край реката, стърчеше неизмазана тухлена промишлена сграда, изоставена отдавна. Мрачна и масивна като средновековна крепост. Пред фабриката все още имаше останки от преградите за добитъка, на които дворът някога е бил разделен, но почти цялата околност бе завладяна от канзаската степна трева.
Шевролетът се насочи точно към входа на сградата и автобусът го последва. Двете коли рязко спряха от лявата страна на вратата.
Мелани се взря в червените тухли.
Когато бе на осемнайсет години и самата тя учеше в училите „Лорънт Кларк“, едно момче я бе довело тук, уж на пикник, но разбира се, за да направи това, което осемнайсетгодишните момчета биха искали — и което Мелани също желаеше, поне така й се струваше тогава. Но щом се промъкнаха вътре, носейки одеяло, тя зърна мрачните помещения и изпадна в паника. Хукна навън и оттогава не бе видяла повече нито обърканото момче, нито тая сграда.
Но я бе запомнила. Жестоко, мъчително и страшно място.
И тъмно. Как мразеше Мелани тъмното. (Макар да бе на двадесет и пет години, в шестстайната й къща винаги светеха пет нощни лампи.)
Невестулката отвори рязко вратата на автобуса и помъкна след себе си Сузан и госпожа Харстрон.
Полицейската кола — с един-единствен полицай вътре — се спря при входа на двора. Полицаят изскочи навън с оръжие в ръка, но се спря изведнъж, когато Глигана сграбчи Шанън и долепи пистолет до главата й. Осемгодишното момиче обаче изненадващо се обърна и го ритна силно в коляното. Той подскочи от болка, а после здравата раздруса Шанън, докато тя не спря да се извива. Глигана хвърли поглед към полицая, който подчертано върна пистолета си в кобура и се върна в колата.
Глигана и Невестулката избутаха момичетата към входа на скотобойната. Глигана тресна с камък ръждясалата верига, закрепваща вратата и я строши. Невестулката грабна няколко големи торби от багажника на сивата кола, чийто шофьор продължаваше да седи, наблюдавайки сградата. Блясъкът от стъклата все още пречеше на Мелани да го види ясно, но той изглеждаше отпуснат и разглеждаше с любопитство куличките и тъмните прозорци.
Глигана дръпна силно входната врата, отвори я и двамата с Невестулката заблъскаха момичетата да влизат. Вътре миришеше като в пещера. Вонеше на мръсотия, изпражнения, плесен и на нещо сладникаво гадно от гранясала животинска мазнина. Вътрешността представляваше лабиринт от пътеки, преградени пространства, рампи и ръждясали съоръжения. Имаше шахти, заобиколени от парапети и части от стари машини. Отгоре висяха безкрайни редици от ръждясали ченгели за месо. И беше също толкова тъмно, както го бе запомнила Мелани.
Глигана подкара момичетата и техните учителки в някаква облицована с плочки влажна стая, с форма на полукръг и без прозорци. Стените и циментовият под бяха омазани с тъмнокафяви петна. Протрита дървена рампа водеше към левия край на стаята. Отгоре се виждаше конвейер с ченгели за месо, който тръгваше откъм дясната страна. В средата имаше канал за кръвта.
Това бе помещението, където колеха животните.
Духа леден вятър, колко е суров.
Кийли сграбчи ръката на Мелани и се притисна до нея. Госпожа Харстрон и Сузан прегърнаха другите момичета. Сузан гледаше с открита ненавист двамата мъже. Джослин хлипаше, близначките също. Бевърли дишаше с мъка.
Осем сиви птички, няма где да идат.
Те се сгушиха на купчина върху студения и влажен под. Един плъх притича и пепелявата му козина заприлича на парче старо месо. После вратата пак се отвори. Мелани закри очи срещу внезапното заслепяване.
Онзи мъж стоеше, осветен на прага.
Нисък и слаб.
Не беше нито плешив, нито с дълга коса, а имаше сплъстени, мръсноруси кичури, окръжаващи мършаво лице. За разлика от другите, той носеше само тениска, на която бе изписано името Л. Ханди. Но за нея той не можеше да се казва Ханди, нито пък Лари или Лу. Той изведнъж й напомни на актьора в Канзаския щатски театър на глухите, който бе играл ролята на Брут в неотдавнашна постановка на „Юлий Цезар“.
Той се вмъкна вътре и внимателно остави на пода две тежки брезентови торби. Вратата се затвори и когато бледата светлина изчезна, тя виждаше само светлите му очи и тънки устни.
Мелани видя, че Невестулката казва:
— Защо… дойдем тука, старче? Никакъв шибан начин да се измъкнем.
Тогава, сякаш тя умееше да чува прекрасно, думите на Брут отекнаха ясно в съзнанието й, въображаемият глас, който понякога чуват глухите — човешки глас, но без реален човешки звук.
— Няма значение — бавно рече той. — Никакво. Няма изобщо никакво значение.
Той погледна Мелани, когато каза това и именно на нея той леко се поусмихна, преди да посочи няколко ръждясали железни пръта и да нареди на другите двама да заклещят здраво вратите.
9:10 преди обяд
От двадесет и три години той никога не бе забравял една годишнина.
Ето това се казва съпруг.
Артър Потър разгърна хартията, обвиваща розите — ярки и свежи, оранжеви и жълти — полуотворени, със съвършени венчелистчета, едри и бухлати. Той ги помириса. Бяха любимите на Мариан. Жизнерадостни цветове. Никога бели или червени.
Светофарът се смени. Той внимателно остави букета на седалката до себе си и даде газ през кръстовището. Ръката му се отклони към корема, който бе плътно притиснат от колана. Той сбърчи недоволно лице. Старият му колан бе като барометър; в момента катарамата бе на предпоследната дупка. От понеделник на диета, бодро си каза той. Тогава ще се е върнал в управлението, прекрасните гозби на братовчедка му щяха вече да бъдат смлени и той ще може отново да следи внимателно теглото си.
Линдън бе виновна за всичко това. Я да видим… снощи бе сготвила пикантно говеждо, картофи с масло, зеле с масло, содени питки (към тях бе поискал също масло), южноамерикански боб, домати на скара, шоколадова торта с ванилов сладолед. Линдън бе братовчедка на Мариан, по линия на дядото Шон Макгилис, чиито двама сина Еймън и Харди се бяха оженили в една и съща година и техните съпруги бяха родили дъщери, съответно десет и единайсет месеца след сватбите.
Артър Потър, единствено дете, на тринайсет години останал кръгъл сирак, чиито родители също са били единствени деца, възторжено прие семейството на жена си като свое и се зае да проследи цялата генеалогия на рода Макгилис. Чрез обстойна кореспонденция (ръчно изписана на луксозна хартия за писма; той нямаше компютър) Потър ревностно, почти суеверно, издирваше сложните разклонения на рода.
Сега потегли на запад по магистрала „Конгрес“. После на юг. С ръце на волана като часовникови стрелки на два без десет, приведен напред, с очила на бледия си месест нос, Потър се движеше през работническите квартали на Чикаго, край сгради с апартаменти под наем и редици от двуфамилни къщи, едва огрени от плахото лятно слънце в облачния ден.
Особени са отсенките на светлината в различните градове, мислеше си той. Артър Потър бе пътувал много по света и имаше богати запаси от идеи за пътеписи, които никога нямаше да напише. Бележки по родословното дърво и записки в службата, откъдето скоро му предстоеше пенсиониране, вероятно щяха да бъдат единственото литературно наследство на Потър.
Завой насам, завой натам. Той шофираше машинално и донякъде нехайно. По природа бе нетърпелив, но отдавна бе превъзмогнал този си порок, ако можеше да го нарече така, и никога не надхвърляше разрешената скорост.
Завивайки с наетия си форд по авеню „Остин“, той хвърли поглед към огледалото за обратно виждане и забеляза колата.
Беше синкавосив автомобил и мъжете в него бяха възможно най-безлични. Двама гладко избръснати, спретнати, съвестни млади мъже и те го следяха.
Сякаш на челата им бе изписано, че са федерални агенти.
Сърцето на Потър силно заби. „По дяволите“, изруга той с ниския си баритон. Стисна ядосано челюсти и загърна зелената хартия още по-плътно около цветята като че ли предвиждаше преследване с голяма скорост. Но когато намери исканата от него улица и зави по нея, той подкара едва със седем мили в час. Букетът за жена му подскачаше върху едрото му бедро.
Не, той не ускори. Искаше с тази стратегия да се увери, че греши, че в онази кола се намират двама бизнесмени, тръгнали да продават компютри или принтери и че скоро ще се отклонят по своя собствен маршрут.
И ще го оставят на мира.
Но колата изобщо не направи подобно нещо. Мъжете запазваха безопасна дистанция, пътувайки с абсолютно същата, досадно ниска скорост, като форда на Потър.
Той сви по познатата алея и продължи доста време по нея, а после спря. Потър бързо слезе от колата, притиснал цветята до гърдите си и закрачи тежко по пътеката — предизвикателно, както смяташе той, приканвайки агентите да го спрат там.
Как ли го бяха открили?
Беше постъпил така хитро. Паркира колата си на три пресечки от апартамента на Линдън. Помоли я да не вдига телефона и да изключи телефонния си секретар. Петдесетгодишната жена, която би трябвало да бъде циганка, ако можеше да пренареди своите гени (толкова различна от Мариан, въпреки общата им кръв), с възторг прие неговите нареждания. Бе свикнала с необяснимите похвати на своя зет — братовчед. Тя смяташе, че методите му са малко опасни, та дори и зловещи, и той трудно можеше да я разубеди в това, защото точно така си беше.
Агентите паркираха пред колата на Потър и двамата мъже слязоха. Той чу зад гърба си техните стъпки по чакълестата настилка.
Те не бързаха; бяха в състояние да го намерят навсякъде и си го знаеха. Той никога не можеше да се измъкне.
Ваш съм, самодоволни кучи синове.
— Господин Потър.
Не, не, махайте се! Не днес. Днес е особен ден. Това е годишнината от сватбата ми. Двайсет и три години. Ще го разберете, когато остареете като мен.
Оставете ме. Сам.
— Господин Потър?
Младите мъже бяха съвсем еднакви. Той игнорира единия и по този начин игнорира и двамата.
Мина през моравата към жена си. Мариан, мислеше си той, съжалявам за това. Доведох неприятност със себе си… и ти трябва да бъдеш свидетелка.
— Оставете ме на мира — прошепна той. И неочаквано, сякаш го бяха чули, двамата мъже се спряха, тези двама сериозни мъже, в сиви костюми и бледи лица. Потър коленичи и остави цветята на гроба. Започна да развива зелената хартия, но с крайчеца на окото си все още виждаше младите мъже и се отказа. Затвори очи и притисна ръце към лицето си.
Ала той не се молеше. Артър Потър никога не се молеше. Преди години го правеше. Понякога. Въпреки че неговият начин на живот му даваше право на тайни, лични суеверия, той бе престанал да се моли преди тринайсет години, в деня, когато живата Мариан се превърна в мъртвата Мариан, издъхвайки пред сключените му пръсти, докато той водеше сложни преговори с Бог, в чисто съществуване бе вярвал, повече или по-малко, през целия си живот. Но това, към което бе отпращал своите молитви, се бе оказало празно като ръждясала консервна кутия. Не бе нито изненадан, нито разочарован. И все пак престана да се моли.
Сега, със затворени очи, той свали длани и махна настрани, отпъждайки неразличимите един от друг мъже.
Макар и федерални агенти, но навярно богобоязливи (имаше ги доста такива), те стояха на разстояние.
Нямаше молитви, той само говореше нещо на жена си, която лежеше все на това място през тези дълги години. Устните му помръдваха. Той получаваше отговори, защото познаваше ума й така добре, както и своя. Ала присъствието на мъжете в еднаквите костюми му пречеше. Най-после той бавно се изправи и погледна мраморното цвете, изваяно в гранита на надгробната плоча. Бе поръчал роза, но цветето приличаше на хризантема. Може би каменоделецът е бил японец.
Нямаше смисъл да протака повече нещата.
— Господин Потър?
Той въздъхна и извърна глава.
— Аз съм специален агент Макгъвърн. Това е специален агент Кроли.
— Да.
— Съжаляваме за безпокойството, сър. Може ли да поговорим?
Макгъвърн добави:
— Навярно е по-добре да отидем до колата.
— Какво има?
— Към колата? Моля. — Никой не е в състояние да произнесе „моля“ така, както един агент на ФБР.
Потър тръгна — между двамата към колата им. Едва когато стигна до нея, усети, че духа необикновено студен вятър за месец юли. Хвърли поглед към гроба и видя как зелената хартия на цветята се развява от силния вятър.
— Добре. — Той рязко се спря, решил да не помръдва оттам.
— Съжаляваме, че прекъсваме отпуската ви, сър. Опитахме се да се обадим на номера, където сте отседнали. Никой не отговаряше.
— Има ли там друг екип? — Потър се обезпокои, че Линдън ще се разтревожи, ако го потърсят агенти при нея.
— Имаше, но когато ви открихме, им се обадихме по радиото.
Потър кимна. Погледна часовника си. Довечера щеше да има мусака с картофено пюре. Зелена салата. Той трябваше да купи нещо за пиене. За себе си бира „Самуел Смит“, за тях овесена тъмна бира. После, след вечеря, карти със съседите Холбърг.
— Толкова ли е сериозно?
— Има проблем в Канзас — рече Макгъвърн.
— Сериозно е, сър. Той иска от вас да сформирате оперативен екип. В Гленвю ви чака самолет. Подробностите са тук вътре.
Потър пое запечатания плик от младия мъж. Погледна надолу и с изненада видя капчица кръв на палеца си — навярно, предположи той, от скрит трън по стъблото на някоя от розите.
Той отвори плика и изчете факса. Отдолу се мъдреше енергичният подпис на директора на федералното бюро за разследване.
— От колко време е обсадното положение?
— Първото съобщение дойде в около осем и четирийсет и пет.
— Някаква връзка с тях?
— Засега няма.
— Под контрол ли са?
— Напълно. Има от Канзаската щатска полиция и половин дузина агенти от службата ни в Уичито. Не могат да се измъкнат.
Потър закопча, после разкопча спортното си сако. Съзнаваше, че агентите го гледат твърде почтително и това го нервираше.
— Ще искам Хенри Лебоу за разузнавателен офицер и Тоби Гелър за свръзка.
— Да, сър. Ако не са свободни…
— Само тях. Намерете ги. Където и да са. Искам ги на мястото на инцидента след половин час. И вижте дали е свободна Анджи Скапело. Трябва да е в централното управление или в Куонтико. Отдел „Поведенчески науки“. Пратете и за нея самолет.
— Да, сър.
— Какво е положението със спасителния отряд?
Спасителният отряд за заложници към ФБР, състоящ се от четирийсет и осем агенти, беше най-големият тактически отряд при барикадни ситуации в страната.
Кроли остави Макгъвърн да съобщи неприятната новина.
— Тук има проблем, сър. Един екип се намира в Маями. Акция на Службата по наркотиците. Там са двайсет и двама агенти. Има и друг в Сиатъл. Снощи е станал банков обир и са взели заложници. Там са деветнайсет души. Можем да сформираме набързо трети екип, но ще трябва да изтеглим няколко агенти от другите два. Ще мине доста време, докато се съберат на обекта.
— Обадете се в Куонтико, сформирайте го. Ще се обадя на Франк от самолета. Къде е той?
— При инцидента в Сиатъл — отвърна агентът. — Сега, ако желаете, ще ви изчакаме при апартамента, за да си вземете багаж, сър…
— Не, веднага тръгвам за Гленвю. Имате ли сирена и светлини?
— Да, сър. Но апартаментът на братовчедка ви е само на петнайсет минути оттук…
— Знаете ли какво, ще ви бъда благодарен, ако можете да махнете хартията от онези цветя. И да ги понагласите малко, за да не ги издуха вятърът.
— Да, сър, ще се погрижа за това — бързо каза Кроли. Значи все пак имаше някаква разлика между тях; Макгъвърн, доколкото разбра Потър, не си падаше по аранжирането на цветя.
— Много ви благодаря.
Потър отново пое по пътеката, следвайки Макгъвърн. Единственото, за което трябваше да спре някъде, бе да си купи дъвка. Тези военни реактивни самолети излитаха толкова бързо, че ушите му започваха да бучат като тенджери под налягане от момента, в който колелата се отделяха от пистата, затова винаги си носеше дъвки. Как мразеше да лети.
Ох, уморен съм, мислеше си той. Толкова съм уморен.
— Ще се върна, Мариан — прошепна той, без да поглежда към гроба. — Ще се върна.