Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (7)

Шеста глава

Същия ден след посещението при Айсобел Бартън трябваше да отида и в съда във връзка със застрахователно дело. Електротехник съдеше телефонна фирма за телесни повреди; бе паднал в работно време в някаква дупка на пътя и вече не можел да върши същата работа, а имаше договор с компанията.

Може би бе пострадал физически, но пък се оказа, че все още е в състояние да вдигне триста кила. Бе го направил на състезание в един гимнастически салон в Бостън, за да спечели немалката парична награда. Бях там в този славен за него миг и го снимах с портативна камера марка „Панасоник“. Застрахователната компания на фирмата пък представи снимките пред съда, а съдията отложи делото с една седмица. Дори не се наложи да се явявам като свидетел. Излязох, пих кафе в един фургон, прочетох вестника. После потеглих за стария салон на Пит Хейс в Трибека.

Знаех, че понякога Стивън Бартън ходи там да си поддържа формата. Мислех си, че има голяма вероятност той да ми отговори на някои въпроси: например защо е изчезнала приятелката му и къде се намира. Спомнях си младия Бартън смътно: бе едър, добре сложен, скандинавски тип младеж, мускулите му прекомерно изразени от употреба на стероиди.

Бе на двадесетина години, но съчетанието от физическо натоварване в салона и подлагането на изкуствени слънчеви бани за тен му бяха съсипали кожата — лицето му вече изглеждаше като стари обувки, самият той — поне с десет години по-стар.

Районът на Трибека бе станал доста моден напоследък. Старите сгради там, строени преди много, много години с истинска зидария и чугунени конструкции за здравина, бяха много просторни и привличаха както художници, търсещи мансарди и големи тавански помещения за ателиета, така и богатите адвокати от „Уолстрийт“. И малко по малко спортният фитнес център на Пит се бе замогнал, за да се превърне в писък на модата. Сега мнозина го посещаваха само заради славата на района. Помещаваше се в стар гимнастически салон с дъсчен под, мит навремето с вода и дървени трици; старите огледала и палмите в големи саксии си стояха. Пит бе добавил бар, където сервираха само плодови напитки. Кощунство, знаете.

В днешно време там можете да видите тъпоглавци с тела на динозаври, но и сериозни спортисти, които тренират рамо до рамо с шкембести счетоводители на богати фирми, а и привлекателни бизнесдами с клетъчни телефони и костюми за по две-три хиляди долара парчето.

На вратата имаше голяма табела, която рекламираше нещо, наречено „спининг“. От обясненията разбрах, че става дума да въртиш педалите на стационарно колело цял час, докато се изпотиш като кон и естествено превъртиш тотално. Помислих си, че преди десетина години редовните клиенти на Пит биха изпочупили уредите и разрушили салона, ако само знаеха какво ги очаква.

Готина блондинка с пълноценно тяло и трико колкото носна кърпичка ме въведе в офиса на Пит — последния бастион на бившия гимнастически салон. Тук времето бе спряло, традицията — запазена. По стените висяха стари плакати от истински състезания по вдигане на тежести. На един се кипреше Господин Вселена, на друг — самият Пит, после — прочути спортисти като Джим Рийвс и Джо Уайдър, дори и кеч борецът Хълк Хоугън. Награди от състезания по културизъм стояха в остъклен шкаф, а зад очуканото бюро се мъдреше лично Пит — с поувиснали на тези години мускули, но с все така едра, мощна, вдъхваща респект фигура. Косата му бе прошарена, подстригана късо в канадска ливада, като на морски пехотинец. Шест години бях тренирал тук; това естествено бе преди да ме направят детектив, когато започна и саморазрушението ми.

Пит се изправи и ми кимна. Бе сложил ръце в джобовете, носеше горнището на свободно увиснал и широк анцуг. Но и то не можеше да прикрие гигантските му рамене и бицепси.

— Отдавна не си идвал — рече. — Съжалявам за случилото се с… — думите му увиснаха във въздуха. Пит не бе по големите приказки. Сви рамене, наведе глава — някакъв жест на тъга за онова отдавна отминало време и нещата, които то е съдържало.

Кимнах и аз и се облегнах на стария метален шкаф, налепен с реклами на подсилващи препарати и спортни списания.

— Спининг, а, Пит?

Той направи гримаса.

— Е, да, зная. Все пак от него изкарвам двеста долара на час. На горния етаж имам четиридесет такива колела. Но да ти кажа — дори и с печатарска машина и зелено мастило не мога да изкарам толкоз мангизи за същото време.

— Стивън Бартън да се е мяркал?

Пит срита някакъв въображаем боклук на пода.

— Не съм го виждал, има-няма една седмица. Защо, да не го е загазил?

— Не зная — отвърнах. — Загазил ли го е?

Пит бавно седна и като смръщи лице, изпъна крака напред. Години и години приклякане часове наред сега си казваха думата — коленете вероятно го наболяваха. Износване на сухожилия, артрит — позната песен.

— Не си ти първият, който идва да пита за него тази седмица. Вчера се отбиха двамина в евтини костюми със същия въпрос. Познах единия — Сол Инзерило — беше много добър в средната категория, разбира се, докато почна да взема мангизи и да пада.

— Помня го — отвърнах. — Сега работи за стария Ферера, нали?

— Може би — вдигна рамене Пит. — Може би. Може да е работил за него още докато беше на ринга. Ако се вярва на някои приказки. За наркотици ли става дума?

— Не зная, Пит.

Той ми хвърли бърз поглед, за да провери дали лъжа. Реши, че не го лъжа, и отново се загледа във върховете на маратонките си.

— Да си чувал за скандал между дъртия и Сони напоследък? Нещо, което евентуално да касае и Стивън Бартън?

— Е, то непрекъснато има скандали между тях двамата. Иначе какво ще прави Инзерило тук? Само ми изцапа пода с онези смрадливи черни обувки, дето носеше.

Заговорих за Катърин Демитър.

— Да помниш младият Бартън напоследък да е идвал тук с една девойка? Може и тя сама да се е завъртяла тъдява? Чернокоса, късо подстригана, на тридесетина години?

— Абе, Бартън ходи с цял куп мадами. Не, не си спомням такава. Въобще не помня с кого движи, освен когато доведе някоя по-умна от него. Тогава си задавам въпроси.

— На които не е трудно да се отговори. Тази вероятно е наистина по-умна. Той бие ли си приятелките?

— Ами, поначало си е гаден. Онези хапове, дето ги пие, сто на сто са му скапали мозъка. Раздразнителен е, това си е типично за стероидите: или налита на бой, или подгонва да чука някоя. Предпочита второто. Майка ми, Бог да я прости, можеше да го отупа с една ръка.

Изгледа ме внимателно.

— Зная аз с какво се занимава той, ама тук не смее да продава. Като едното нищо ще го накарам лайното да си глътне, само да се опита!

Не вярвах на Пит, но го оставих, нека си говори. Стероидите са част от голямата игра днес и Пит на това нищо не може да каже, освен да си трае.

Той сви устни, прибра крака.

— На него жените му налитат поради ръста. Много е едър, здрав е и мускулест, пък и обича да говори големи приказки. Някои жени това и търсят. Някой да ги закриля. Абе, едни искат да се чукат с як мъж, други го търсят за закрила, такива работи. Жените смятат, че ако му бутнат, той ще се грижи за тях.

— Жалко, че онази е избрала Стивън Бартън — рекох многозначително.

— Да бе, май не е била толкова умна — съгласи се Пит.

Бях си донесъл сак с принадлежности и спортно облекло и влязох в салона. Поиграх час и половина на уредите. От много време не бях тренирал истински. За да не се излагам пред печените спортисти, каквито имаше в салона, започнах с леки упражнения — гръб, ръце, рамене. Не налетях на тежките гири, а започнах да загрявам почти като начинаещ. Вълнуваше ме приятно приливът на сила към крайниците, натискът върху мускулите по време на двойните опори.

Стори ми се, че още изглеждам добре, макар че тази самооценка се дължеше не толкова на суета, колкото на несигурност. Аз съм висок почти метър и осемдесет и все още имам спортна фигура — широки рамене, подчертани бицепси, трицепси, едър гръден кош. При това бях отслабнал през изминалата година и ми се искаше, може би подсъзнателно, отново да приличам на младеж поне в тялото. Облякох се и се огледах в близкото огледало. Косата ми бе започнала да сивее откъм слепоочията и отпред над челото. Погледът ми бе достатъчно ясен — поне колкото да се различава цветът на очите: сиво-сини, хлътнали в продълговато лице с тъжно присвити устни, което носеше белезите на мъката. Не можех да забравя…

Бях избръснат, що-годе подстриган добре, облечен в приличен костюм. При съответно осветление щях да изглеждам направо много гот. При още по-подходяща светлина можех да се представя за тридесет и две годишен, без хората наоколо да ми се ухилят подигравателно.

Е, прибрах си партакешите, отказах протеиновия шейк, който ми предложи Пит — той и без това смърдеше на развалени банани, — и излязох. Отбих се в близко заведение за едно кафе. За пръв път от много време се почувствах по-спокоен, някак поолекнал: кръвта бучеше в ушите ми, приятно усещане опъваше раменете и гърба ми.

 

 

Следващата спирка ми бе универсалният магазин „Ди Врайс“. Влязох в „Личен състав“, където шефът наричаше себе си „мениджър по служебните ресурси“. Както всички подобни началници по цял свят, той бе и най-безличният в целия магазин. Седях срещу него и го слушах. Оказа се най-обикновен бюрократ и сноб. Нямаше начин да не си помисля, че човек, за когото хората с такава огромна лекота се свеждат до „служебни ресурси“ — все едно тухли, грес и шлака в каменовъглена мина, може би и не заслужава друго „служебно“ отношение освен онова, което се полага в местата с решетки на прозорците и здрави врати със затворнически ключалки. Е, както вече ви казах, г-н Тимъти Кери бе първостепенен гадняр — от темето на късо подстриганата си тиква до върховете на скъпите лачени обувки.

По-рано същия следобед се бях обадил на секретарката му с молба Кери да ме приеме. Бях обяснил, че действам от името на адвокатска кантора, която е упълномощена да изпълни завещание. По неговата сила госпожица Демитър получаваше наследство. Кери и секретарката му си бяха обаче лика-прилика. Диво куче на верига вероятно би се оказало по-любезно и по-гостоприемно от нея.

— Моят клиент настоява да се свърже максимално бързо с госпожица Демитър — търпеливо и повторно обяснявах на Кери. Бяхме седнали в малкия му, превзето и натруфено обзаведен офис. — Завещанието е формулирано доста подробно, трябва да се попълват различни формуляри, да се вадят допълнителни докум…

— Е, и как се казва вашият клиент? — хилеше се насреща ми Кери.

— Опасявам се, че не мога да ви кажа това. Сигурен съм, че разбирате.

Кери имаше вид на човек, който разбира, но не иска да го покаже. Облягаше се на стола, приглаждаше коса, гледаше в тавана и опипваше скъпата копринена вратовръзка. Нямаше начин да не е скъпа. Прекалено бе безвкусна, за да е евтина. Ризата му пък бе току-що извадена от найлоновата опаковка, което личеше по многобройните й ръбове. Естествено, ако допуснем, че Кери може да има нещо общо с такива плебейски неща като найлонови опаковки. Не бих дори могъл да си го представя до щандовете със стоките, освен като по задължение слязло сред хората свръхсъщество, присвило очи, гнусливо запушило ноздри поради гадната човешка смръдня.

— Госпожица Демитър още вчера трябваше да е на работа — накрая Кери благоволи да отвори едно от купчина досиета на бюрото си. — В понеделник е ползвала почивен ден и оттогава не сме я виждали.

— Обичайна практика ли е при вас да се ползва понеделник за почивка? — попитах, колкото да му отвлека вниманието от досиетата.

Айсобел Бартън нямаше адреса на Катърин. Двете обичайно се бяха свързвали по телефона или чрез оставени в магазина съобщения.

При споменаването на почивни дни Кери видимо разцъфна — това бе любима тема. Той впи поглед в тавана и бързо започна да рецитира графици, принципи, разпореждания. Когато отклони очи от досието, наведох се леко напред и прочетох адреса заедно с номера на социалната осигуровка. Наложи се да бъда много настойчив, за да го извадя от скоропоговорката и да го попитам дали е била болна в събота, дали пък не се е оплаквала, че има някакви неприятности.

— Нямам информация за подобни възможности — надуто рече той. — Във всеки случай позицията на госпожица Демитър в „Ди Врайс“ в момента е критична поради неявяване на работа — добави доволно и пак се ухили. — Надявам се, заради самата нея, че наследството й ще бъде значително.

Естествено, че гласът му бе подигравателен, язвителен, неискрен.

След продължителни рутинни номера и бюрократични трикове Кери разреши да говоря с жената, която е била на смяна заедно с Катърин в събота. Доведоха я в стаята на един от началник-смените на приземния етаж. Името й бе Марта Фрийдман, бе на шестдесетина години, пълна, с боядисана в червено коса и дотолкова намацано с козметика лице, че може би почвата в Амазонската джунгла вижда повече естествена светлина от него. Все пак опита се искрено да ми помогне. В събота двете с Катърин работили в отдела за порцеланови изделия. Редовната помощничка на Фрийдман била болна и някой трябвало да я замести. Избрали Катърин — било й за пръв път в този отдел.

— Забелязахте ли нещо необичайно в поведението й? — попитах Фрийдман. Тя използваше присъствието си в стаята, за да разгледа подробно оставените на бюрото книжа. — Да ви се е сторила уплашена или разтревожена?

Жената сбърчи чело.

— Знаете, счупи едно блюдо, всъщност не, беше ваза. Току-що бе дошла и я показваше на една клиентка. И изведнъж я изпусна. И тогава, докато се огледам, взе та хукна към асансьорите. Много непрофесионално, ви казвам. Дори и да й е било лошо…

— Болна ли беше?

— Тя ми каза, че не се чувства добре, ама защо ще тича към асансьорите? На всеки етаж си имаме тоалетни и умивални само за персонала.

Останах с впечатлението, че Фрийдман знае повече, отколкото ми казва. Беше й приятно някой да я слуша внимателно и преиграваше. Наведох се към нея и подхвърлих конфиденциално, с нужната доза уважение:

— Но вие лично, като опитен човек, как преценявате? Какво всъщност се е случило?

Тя се напери, поласкана от доверието, и също се наведе към мен, дори леко ме хвана за ръката.

— Видяла е някого, който се е качвал на асансьорите, за да излезе от магазина, и е искала да го настигне. Том — охраната — ми каза, че изтичала до изхода и се огледала нагоре и надолу по улицата. При нас правилото е да искаме разрешение, когато се налага да излезем. Том е чернилка, ама иначе е свестен. Длъжен е бил да докладва за нея, но не го направи — само на мен ми каза.

— Имате ли представа кого е видяла?

— Не. Просто отказа да разговаряме по случая. Тя и така си няма нито един приятел сред целия персонал. И тогава разбрах защо!

Говорих и с охраната, и с началник-смяната, но и двамата не можаха да добавят нищо съществено към казаното от г-жа Фрийдман. Тръгнах си. Спрях на един фургон, пих кафе, изядох един сандвич и се върнах у дома. Взех малка черна чанта, подарък от моя приятел Ейнджъл, и пак повиках такси. Този път за апартамента на Катърин Демитър.