Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (50)

Четиридесет и девета глава

Гласът по телефона бе уморен до смърт, напрегнат. Говорех и едновременно шофирах. Бяха ми докарали взетата под наем кола от хотела в Ню Орлиънс.

— Улрич, аз съм — Птицата.

— Хей — рече вместо поздрав. — Какво ти казаха?

— Че Байрън е мъртъв, някои от твоите хора — също. Съжалявам.

— Даааа, беше голяма бъркотия. В Ню Йорк ли ти се обадиха?

— Не.

Чудех се дали да му кажа истината. Че съм тук. Но реших да не го правя.

— Изпуснах полета. Пътувам към Лафайет.

— Хей, чакай малко! Лафайет ли каза? Брей, мамка му, че какво пък ще правиш в Лафайет?

— Нищо особено.

Бяхме се разбрали с Дюпре и Тусан да се обадя на Улрич. Идеята бе аз да съм човекът, който ще поднесе новините за смъртта на дъщеря му.

— Може ли да се видим?

— По дяволите, Птицо. Съсипан съм до смърт.

Настъпи тишина. Сетне рече с омерзение и някак примирено:

— Добре, дай да се видим, да поговорим за случилото се днес. Ела в „Джази Кейджун“, онова заведение, там до магистралата, сещаш ли се? Абе, всеки ще те упъти, ако се объркаш.

Чух, че започна да кашля и се задави.

— А твоята мадама… тя прибра ли се?

— Не, и тя е тук.

— А, това е добре — отвърна ми той. — Хубаво е в такива времена човек да си има някой около себе си.

Сетне затвори.

 

 

„Джази Кейджун“ е малък тъмен бар, закачен до мотел. Има маси за билярд и джубокс, зареден с кънтри музика. Зад бара една жена пренареждаше бирите, а по говорителите ехтеше гласът на Уили Нелсън.

Улрич пристигна скоро след като си поръчах второто кафе. Носеше сако, жълто като канарче. Когато го свали, забелязах, че под мишниците ризата му е почерняла от пот. Освен това бе мръсна на гърба и ръкавите, а и съдрана на единия лакът. Панталоните му бяха окаляни по коленете и маншетите, надвиснали над още по-кални ботуши с високи токове. Поръча си бърбън и кафе, настани се до мен — на стола откъм вратата. Известно време мълчахме. Междувременно той изпи половината от уискито и начена кафето.

— Слушай, Птицо — започна Улрич. — Съжалявам за онова, което се случи помежду ни през последната седмица и нещо. И двамата се опитвахме да свършим работа — всеки по своя си начин…

Сви рамене и вдигна чаша към мен като наздравица. Сетне изпи остатъка и махна с ръка на келнера да му донесе още. Под очите му имаше тъмни кръгове, на врата му бе избил цирей. Устните му бяха пресъхнали, напукани и той примигна болезнено, когато преглътна силното уиски. Забеляза, че го гледам.

— Имам язвички в устата — обясни ми. — Много са болезнени.

Отпи още от кафето.

— Подозирам, че искаш да ти разкажа какво се случи, а?

Искаше ми се да отложим точно този миг, но не и по този начин.

— Какво ще правиш сега? — попитах.

— Ще спя — рече той. — Сетне може би ще си взема малко отпуска и ще отскоча до Мексико, да видя дали мога да откача Лайза от онези пусти религиозни скапаняци.

Нещо ме прободе в сърцето. Внезапно се изправих. Ужасно ми се допи — така, както никога преди в целия ми живот. Улрич май не забеляза безпокойството ми. И дори не усети, че тръгнах към мъжката тоалетна. На челото ми изби пот, а кожата ме засърбя, сякаш вдигам температура и се разболявам.

— Тя ме питаше за теб, Птицо — чух го да казва зад гърба ми и застинах на място.

— Какво каза? — попитах, без да се обръщам.

— Попита ме за теб — повтори той.

Тогава се извърнах.

— Кога си я чувал за последен път?

— Преди два месеца — махна той небрежно с чашата. — Два, може би три.

— Сигурен ли си?

Той млъкна и се загледа в мен. Стори ми се, че надвисвам на косъм над дълбока и мрачна пропаст. Нещо дребно, светло се откъсна от блясъка над мен и потъна надолу в чернотата, която бавно го погълна. Барът, масите, хората и всичко наоколо се стопи и изчезна; останахме само Улрич и аз, с увиснали помежду ни думи. Не усещах твърда земя под краката си, нямаше нищо и над мен, нито въздух, просто нищо. Празнота. Чух далечен вой, а в съзнанието ми като на кинематографична лента потекоха бързо мяркащи се образи и спомени.

Улрич, застанал на верандата, поставил пръст на бузата на Флорънс Агиляр, едно нежно, доверчиво момиче с белязано лице. В последните й мигове вероятно е осъзнала какво бе сторил той, до какво я бе довел.

Улрич в „Кафе дьо Монд“ с онази вратовръзка…

„Наричам я метафизична вратовръзка. Моята връзка тип Джордж Хърбърт…“

Един куплет от Роли, от поемата „Поклонение на мъченика“; която Улрич толкова обича да цитира.

„Балсам за тялото, кръвта ще бъде/Не ще ни бъде позволено друго…“

Второто телефонно обаждане в хотела, когато Пътника не бе разрешил да се задават въпроси; същото, на което бе присъствал и самият Улрич.

Разговорът с Улрич в онова заведение „При Ева“ — за серийните убийци.

„Те нямат визия. Не могат да излязат от дребнотата на онова, което вършат. Нямат целенасоченост… Липсва им мащабност…“

Улрич и неговите хора прибират бележките на Рейчъл.

„Птицо, понякога ужасно се раздвоявам между желанието да те държа напълно информиран за всичко и да не ти казвам нищо, ама нищичко!“

Ченгетата, които хвърлиха плика с поничките, подаден им от Улрич, в съседната кофа за боклук.

„Ти май я чукаш, а, Птицо?“

Онази мисъл: Не можеш да блъфираш човек, който не ти обръща внимание.

Фигура в нюйоркски бар, пръстите й прелистват издание на „Пенгуин“, томче с работата на метафизичните поети, дирят стиховете на Дън.

„От ешафода мъртвите не докосвай. Анатомията тях не ще ги…“

Особен усет към метафизичното, патологична нагласа към тези поети… Ето, с това се отличаваше Пътника. Което се бе опитала да налучка и Рейчъл само преди броени дни; което обединяваше произведенията на поетите, наредени по лавиците в апартамента на Улрич в Ийст Вилидж. Помнех ги добре от онази нощ, когато ме заведе да преспя у тях. Нощта, през която уби съпругата и дъщеря ми.

— Птицо, ти добре ли си? — Зениците му се бяха свили и превърнали в топчици, същински черни дупчици, които сякаш изсмукваха светлината от помещението.

Извърнах очи встрани.

— Да, да, почувствах слабост за миг… ще ми мине. Ей сега се връщам.

— Къде отиваш, Птицо? — В гласа му звучеше недоверие.

И още нещо. Нотка на предупреждение, заплаха, насилие. Запитах се дали съпругата ми е усетила същото, когато се е опитала да му избяга? Когато е позвънил и ме е потърсил, после я е гонил по коридора… вероятно когато е счупил и носа й.

— Трябва да отида до кенефа — отвърнах аз.

В гърлото ми нагарчаше, гадеше ми се, усещах жлъчните сокове да се надигат от стомаха. За малко да повърна. Заболя ме и коремът, с гадна, разкъсваща болка, която натисна дори и сърцето. Струваше ми се, че е дошъл мигът на смъртта ми и някой разтваря воал над тъмнеещ гроб. Над мразовита, тъмна дупка с черна празнина. Исках да затворя очи. Да се махна. Може би да заспя и когато се пробудя, всичко да е нормално отново. И пак да имам жена и дъщеря, която така прекрасно прилича на майка си. Да имам малка, мирна къща с моравка отпред, за която да се грижа, да имам някой до себе си, с когото да остареем заедно…

Тоалетната бе тъмна, смърдеше на стара урина. Водата в чинията не бе пусната, но иначе механизмът работеше. Наплисках си лицето със студена вода, посегнах към вътрешния джоб на сакото за телефона.

Нямаше го. Бях го оставил на масата, при Улрич. Блъснах вратата с все сила и бързо заобиколих бара, като пътьом вадех пистолета. Но бе късно. Улрич го нямаше вече.

 

 

Обадих се на Тусан, но си бе тръгнал. Дюпре си бе отишъл у дома. Убедих оператора да позвъни на шерифа вкъщи и да му предаде молбата ми той да ми се обади. Дадох и номера. След пет минути телефонът иззвъня. Гласът на Дюпре бе неясен, кисел.

— Слушайте, дано ме търсите за нещо наистина важно.

— Байрън не е убиецът — рекох аз.

— Какво казахте? — Шерифът вече се бе разсънил.

— Не ги е убил той — повторих аз.

Междувременно бях излязъл извън бара, с пистолет в ръка, но Улрич го нямаше никъде. През изминалите минути бях обиколил всичко около заведението, но безуспешно. Бях спрял две чернокожи минувачки, които водеха дете, но още щом зърнаха оръжието и веднага побягнаха.

— Не Байрън е Пътника. Улрич е престъпникът и току-що побягна. Хванах го съвсем елементарно, когато излъга за дъщеря си. Каза, че е говорил с нея преди два-три месеца. И вие, и аз знаем, че това е невъзможно.

— Но е възможно да сте направили някаква грешка.

— Дюпре, чуйте ме. Улрич е нагласил нещата така, че уликите да сочат към Байрън. Най-вероятно е подхвърлил някои от тях. Той уби съпругата ми и дъщеря ми. Той е убиецът и на Морфи и съпругата му, на Мари Агиляр, Те Жан, Лутис Фонтено, Тони Ремар и на собствената си дъщеря също. Сам побягна, чувате ли ме? Побягна!

— Чувам ви отлично — рече Дюпре.

Гласът му бе сух и студен. Вероятно от усещането колко много бяхме сгрешили.

 

 

Само след час полицейска хайка връхлетя върху апартамента на Улрич в Алже, на западния бряг на Мисисипи, на горния етаж на стара, реставрирана къща на авеню „Опелуза“, над също стара бакалница. До входа му, на тераса, се стига по вита метална стълба, по чийто парапет са поставени саксии с гардении. Той е единственият апартамент в сградата; има два сводести прозореца и солидна дъбова врата.

Хайката се състояла от полицаи от Ню Орлиънс и шестима агенти на ФБР. Ченгетата вървели отпред, федералните били в ариергард, разположени от двете страни на вратата. През прозорците не се забелязвало никакво движение. Те и не очаквали там да има някой.

Две от ченгетата носели метален таран с бяла плоска глава. На него пишело „Хей, здравей!“. Достатъчно било да блъснат вратата само веднъж. Федералните нахлули в помещенията, а униформените отцепили улицата и съседните дворове; завардили всички изходи.

Проверили в кухничката — нямало никой, в спалнята леглото било разхвърляно, в холчето имало нов телевизор, празни кутии от пица и бира, томчета поезия, издание на „Пенгуин“, поставени на обърнат наопаки сандък за бутилки мляко, на съседна масичка стояла снимка на Улрич и дъщеря му, и двамата усмихнати.

Отворили стенния гардероб в спалнята. Бил натъпкан с измачкани дрехи, два чифта обувки, а в единия ъгъл видели метален шкаф с голяма стоманена ключалка. Заключена.

— Разбийте я — наредил Камерън Тейт, агентът, начело на операцията, също и заместник-шеф на местното бюро, по ранг веднага след Улрич.

О’Нийл Брушар, младият агент, който за пръв път ме бе отвел до къщата на леля Мари (сега ми се струваше, че това се е случило преди векове) ударил ключалката с приклада на автомат. Тя се счупила при третия удар и той отворил вратичката.

Последвалата експлозия отнесла Брушар назад, изхвърлила го през прозореца, като почти откъснала главата му, навсякъде наоколо се разхвърчали хиляди дребни стъкълца. Тейт бил ослепен на място — стъклата се забили навсякъде по лицето, по врата му, че и по кевларената жилетка. Двамина други федерални агенти били ранени сериозно по лицата и ръцете. Шкафът на Улрич съдържал празни буркани, компютър лаптоп, модифициран гласов синтезатор тип Ейч-3000, маска с цвета на човешка кожа, закриваща устата и носа, и, естествено, съответно количество експлозив, който раздробил повечето от изброените неща на парчета. Между пламъците и дима, късчетата стъкла и другите вещи летели и овъглени листа; като изгорели, почернели молци те бавно падали на пода — страниците на библейски апокрифи.

 

 

Отидох в болницата, където умираше О’Нийл Брушар, но там от мен много полза нямаше. Върнах се в детективската стая на участъка в Сейнт Мартин. Викаха всички излезли в отпуска и ползващи почивните си дни, за да помагат в общото търсене. Улрич бе изключил клетъчния си телефон, но телефонната компания бе уведомена. Ако се осмели да говори по него, щяха да засекат местонахождението му.

Някой ми подаде чаша кафе. Отпих и се опитах да се свържа със стаята на Рейчъл в мотела. Звънях неуспешно, докато на третия път, на десетия сигнал операторът се обади и попита:

— Вие да не сте… хм, на вас ли ви викат Птицата?

Гласът бе млад, неуверен.

— Да, така ми викат някои хора.

— Съжалявам, сър. Вие обаждахте ли се преди?

Отговорих, че звъня за трети път. Усетих, че говоря троснато.

— Извинявайте, бях на обед. Имам съобщение за вас. От ФБР.

Произнесе последните три букви с доста странен глас. Свят ми се зави, чак се задавих.

— От агент Улрич е, сър. Каза да ви предам, че с госпожица Улф тръгват на едно пътешествие, но вие сте знаели къде да ги намерите. Настоя да запазите тази информация само помежду вас тримата. Не искал никой друг да разваля случая. Два пъти ми повтори да наблегна на последното, сър.

Затворих очи и гласът сякаш се отдалечи на стотици километри.

— Това е всичко, сър. Ясен ли бях, сър?

 

 

Заедно с Тусан и Дюпре се надвесихме над картата на шерифското бюро. Дюпре извади отнякъде червен маркер и направи кръг около района Кроули-Рама, така че двата града се падаха един срещу друг диаметрално, а в центъра бе Лафайет.

— Предполагам, че тук някъде си има убежище — рече Дюпре. — Ако сте прав и ако той е имал необходимост да бъде близо до Байрън, ако не и до къщата на Агилярови, значи, хм… търсим в района, който на север стига до изворите Кроц, а на юг — чаааак до заливчето Соръл, дявол да го вземе и него. Значи, щом е взел приятелката ви, това вероятно го е забавило поне малко; загубил е време да проверява мотелските резервации, ако не много, то поне докато налучка правилното място. Трябвало му е още време да я изведе незабелязано. Не бива да се мярка много-много по пътищата, затова незабавно се е покрил. Ако скривалището му е близо — отишъл е направо там. Ако ли не — отседнал е в някой мотел на път за него.

— Местните колеги сме ги уведомили. Остава да се залавяме за работа — ние с вас.

Тъкмо размишлявах върху думите на Улрич, че ще знам къде да ги намеря. Но досега нищо не ми бе хрумнало. Къде ли е проклетата му бърлога?

— За съжаление не се досещам за подходящо местонахождение. Вероятните места като къщата на Агилярови и жилището му в Алже вече ги изключваме. И без това не съм предполагал, че ще бъде там.

Зарових глава в ръцете си. Страховете ми за Рейчъл пречеха да мисля рационално. Май трябваше да се поразходя малко. Взех си якето и тръгнах към вратата, където за малко да се блъсна в един от заместник-шерифите. Той ми подаде два листа.

Беше факс от агент Рос в Ню Йорк с подробности около полицейското наблюдение на Стивън Бартън и, за кратко време само, на мащехата му. Повечето от имената в докладите бяха едни и същи месеци наред. Едно обаче фигурираше само два пъти — това на Улрич. Рос го бе оградил с маркер, а на края на листа бе написал само една дума: „Съжалявам“.

Подушват се един друг като крастави магарета през девет дерета…

— Трябва ми малко време и простор да помисля — казах. — Ще поддържам връзка.

Дюпре понечи да възрази, после, изглежда, премисли и не каза нищо. Отвън колата ми бе в полицейския паркинг. Седнах в нея, отворих прозорците и от жабката извадих картата на Луизиана. Прокарах пръст по наименованията: Арновил, Гранд Кото, Каренкро, Брусар, Милтън, Катахула, Кото Холмс, самия Сейнт Мартин и Сейнт Мартинвил.

Последното име навяваше някаква асоциация, но така или иначе всички градчета, изглежда, таят някакъв скрит смисъл, което пък прави имената безсмислени. Все едно повтаряш името си отново и отново, накрая то губи значението си и започваш да се съмняваш в собствената си самоличност. Подкарах колата.

Но Сейнт Мартинвил отново се заби в главата ми. Нещо свързано с Нова Иберия и някаква болница. Някаква сестра. Сестра Джуди Нюболт. Джуди Хахавата. Внезапно си спомних за първия разговор с Улрич, когато пристигнах в Ню Орлиънс след смъртта на Сюзън и Дженифър. Джуди Хахавата ли я бе нарекъл… или Джуди Шантавата? Тогава, когато ми разказа за неосъществения любовен уикенд.

Казала му бе, че я бил убил в някое предишно съществуване.

Дали тази история бе вярна, или пък бе някаква друга дяволия на Улрич? Дали пък не бе пречукал и нея?

Колкото повече премислях, толкова повече се убеждавах, че е било точно така. Бе ми казал, че след като се разделили, Джуди Нюболт се преместила в Ла Хоя с договор за една година. Съмнявах се, че въобще е стигнала до Ла Хоя.

В новия указател нямаше име Джуди Нюболт. Намерих я в един стар указател на една бензиностанция — значи телефонът й е бил изключен. Реших, че в Сейнт Мартинвил може би ще получа повече информация. После позвъних на Хъкстетър в дома му, дадох му адреса на Джуди и го помолих да се свърже с Дюпре, ако до един час не се обадя пак. Съгласи се неохотно.

Карах и си мислех за Дейвид Фонтено, за това как Улрич му се е обадил и го подмамил да отиде на Хъни Айлънд, за да научи подробности около изчезването на сестра си. Дори в предсмъртната си агония Фонтено едва ли е знаел колко близо е до лобното й място.

Мислех си как бях насочил смъртта към Морфи и Анджи; ехото от гласа на леля Мари отново прозвуча в главата ми, за да припомни мига на убийството й; виждах Ремар — окъпан в лъчите на залязващото слънце. Сега разбрах защо във вестника се бяха появили редица подробности: по този начин Улрич демонстрираше работата си пред по-широка публика, своего рода модерен еквивалент на публичната дисекция.

Сетих се и за Лайза — дребно, тъмнооко момиче, понесло доста тежко раздялата на родителите си, потърсило лек за мъката си при странна християнска секта в Мексико, за да се върне най-накрая при баща си. Какво ли бе зърнала Лайза, че да го принуди да я убие? Как баща й плакне окървавените си ръце на кухненската мивка? Поставените в буркан останки на Лутис Фонтено или на някоя друга нещастница?

А може би той я бе убил просто заради изтънченото удоволствие да убие дори своето, да изкорми собствената си плът и кръв, да изстрада собствената си дисекция и в крайна мяра да се издигне над обикновените неща, всъщност над всичко земно и тленно, за да намери накрая себе си и тъмнокарминения мрак дълбоко в себе си. И може би да се разкрие.