Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (5)

Четвърта глава

Мълчахме дълго. После той каза:

— Искам да те помоля за една услуга. Не за мен лично, за друг човек.

Изчаках.

— Става дума за фондацията „Бартън“.

Тя е институция — дружество за упражняване на попечителство, създадена по силата на завещанието на Джак Бартън, индустриалец, натрупал огромно богатство посредством доставки за авиационната промишленост след войната. Днес дружеството се занимава с благотворителност, като например свързани с детски проблеми инициативи — подкрепя финансово детски клиники и отпуска пари за деца в начинания, където държавата не участва. Официалната шефка бе Айсобел Бартън, вдовицата на милиардера. Практически обаче дружеството функционираше под ръководството на пълномощник — адвокат на име Ендрю Брус, и на председателя на дружеството Луи Купър.

Знаех всички тези подробности, защото от време на време Уолтър помагаше за организирането на благотворителни мероприятия, с които дружеството допълваше фондовете си: като лотарии, състезания по боулинг. Освен това преди няколко седмици то попадна в центъра на вниманието на медиите. Може би съвсем несправедливо. По време на празник, също организиран с благотворителна цел на територията на имението на Бартънови на Статън Айлънд, безследно изчезна момче на име Ивън Бейнс. Полицията го търси безуспешно десетина дни и сега детективите смятаха, че момчето е отвлечено, след като вероятно по погрешка е напуснало имението. Вестниците си поиграха с новината известно време, после я забравиха.

— За Ивън Бейнс ли говориш?

— Не. Поне така ми се струва. Но май също става дума за безследно изчезнал човек. Приятелка на Айсобел Бартън, млада жена — изглежда, също е изчезнала. Минали са няколко дни и госпожа Бартън се тревожи. Името на жената е Катърин Демитър. Нищо не я свързва с Бейнс, тя дори по онова време не е и познавала Бартънови.

— Защо говорим в множествено число?

— Защото, изглежда, се е срещала със Стивън Бартън. Излизала е с него. Ти чувал ли си нещо за него?

— Знам, че е задник. Извън това му качество е продавач на наркотици на дребно от мрежата на Сони Ферера. С него са израсли заедно на Статън Айлънд и са се сприятелили. На всичкото отгоре се блъска със стероиди, пък и с кокаин, но ми се струва, че не е тежък случай.

Уолтър се намръщи.

— Откога знаеш тези неща?

— О, не помня. Детски клюки. От училището.

— Боже мой, защо си такъв? Знаеш, че това е информация, която би ни интересувала. Че аз едва във вторник научих.

— Вие не би трябвало да знаете тези подробности. Вие сте ченгета. На вас никой не ви казва нещата, които сте длъжни да знаете.

— Нали и ти си бил ченге — промърмори Уолтър. — Май напоследък си придобил някои гадни навици.

— Хей, Уолтър, я ме остави на мира! Откъде да зная кого проверяваш днес или вчера, а? Какво се предполага да правя? Да ти се явявам на изповед два пъти седмично — да ти тропам всичко, което зная? Така ли?

Налях си още кафе.

— Значи мислиш, че може да има връзка между изчезването на младата жена и Сони Ферера?

— Напълно е възможно — отвърна Коул. — Федералните следяха Стивън Бартън преди година, много време още преди да се предполага, че той ще започне да се среща с Катърин Демитър. Оказа се, че си гонят собствената опашка и се отказаха. Отдел „Наркотици“ пък изобщо не смята Катърин Демитър за играч в тяхната сфера. Поне там нямат нищо за нея, но кой знае? Някои от колегите са си живи балъци. А тя може да е видяла нещо, което не е трябвало да вижда.

Лицето му издаваше, че той не смята подобна връзка за много вероятна, но все пак изчака да чуе какво мисля аз.

— Хайде сега, Уолтър, какво са стероидите и малко кока от време на време в сравнение с останалата част на бизнеса на Сони? Дребни парици, още по-дребна игрица. Ако пък е пречукал някого заради малко откраднат наркотик, значи е още по-глупав, отколкото го мислим. Дори и баща му е на мнение, че Сони е тъпо копеле, резултат на дефектен ген.

Ферера старши, болен и инвалид, съвсем не бе човек, с когото можеш да се будалкаш. В неговите среди все още бе силно уважавана фигура. Често го бяха чували да нарича сина си „онзи дребнопишковец“.

— Ти всъщност само с тези факти ли разполагаш? — попитах за всеки случай.

— Както сам казваш — ние сме ченгета. Никой не ни открехва за важни и полезни неща — сухо отвърна Коул.

— А знаете ли, че Сони е импотентен? — подхвърлих му аз.

Уолтър се изправи, размаха празна чашка пред носа си и се усмихна — за пръв път тази вечер.

— Не, не знаем, представи си. Пък и не съм сигурен дали това ме интересува. Ти какъв си, по дяволите? Уролог ли си му на Сони, или що?

Погледна ме в очите и посегна към бутилката уиски.

Размахах пръсти в жест на безразличие, но те едва помръднаха.

— Пили Пилър още ли е с него? — попитах на сляпо, колкото да опипам почвата.

— Доколкото знам, да. Чух, че хвърлил Ники Стъклото през прозореца преди седмица-две, защото изостанал с дълга.

— Оле, кофти за Ники. Само че така или иначе, сто години да минат, той пак няма да си върне дълговете. А Пили, ако не си овладее нервите, скоро няма да има кого да хвърля през прозорците.

Уолтър не се засмя. Защо?

— Е, ще поговориш ли с нея? — попита той и си седна на креслото.

Въздъхнах. То не бе сигурно още дали тази жена наистина е безследно изчезнала. Дали например изобщо иска някой да я намира? Или пък някой я крие? Или просто си е сменила местожителството — вдигнала си партакешите и се преместила в друг град, като решила да не споменава това на „първата си приятелка“ Айсобел Бартън и на „готиното си гадже“ Стивън Бартън?

Цял куп са подобните възможности, които доброто частно ченге винаги трябва да има предвид в този тип случаи. Търсенето на безследно изчезнали е доходно за частните детективи, но пък аз не бях такъв. Бях приел да потърся Дебелия Оли, защото това бяха лесни пари или поне така ми се бе сторило, или за да си намеря някакво развлечение дори. Но съвсем не желаех да подавам молба за разрешително за частен детектив, не желаех да се заемам с търсене на изчезнали хора. Може би не бях готов за такава работа, може би се страхувах, че това ще ме натовари прекомерно. Може би тогава още не ми е пукало истински.

— Тя не иска да се обръща официално към полицията — обади се Уолтър отново. — Виж сега, онази жена все пак още не е заведена като липсваща… никой не се е обаждал за нея.

— Е, тогава ти откъде знаеш?

— Познаваш ли Тони Лу-Лу?

Кимнах. Тони Лумакс бе пелтек и частно ченге на дребно. Заекваше горкият и никога не бе правил нещо по-сериозно от търсене на избягали съпруги и съпрузи и уреждане на бедняшки разводи.

— Тони Лумакс май не се връзва с богаташката класа на госпожа Бартън — рекох ехидно.

— Изглежда, че е работил за нейна служителка преди година-две. Открил съпруга, който забягнал с общите спестявания. Г-жа Бартън му казала, че желае нещо подобно, но извършено тихо, дискретно.

— И пак не разбирам ти защо се навираш там?

— Имаме нещичко за Тони, той тук-таме е попрестъпил законите и би желал да забравим тези неща. Сега Тони решил, че аз може би ще се заинтересувам от опитите на г-жа Бартън да наеме услугите му толкова тайно. Дойде човекът и ме информира. И тогава поговорих с Купър. Той е на мнение, че дружеството трябва да избягва всяка антиреклама, особено в дадената обстановка. И ето, реших да те помоля да му помогнеш.

— Ако Тони е на линия, защо аз да му отнемам хляба?

— Подсказахме на Тони да откаже. И той съобщи на г-жа Бартън, че не може да поеме нейния случай точно сега. Починала майка му, трябвало да ходи на погребението. Посъветвал я да се обърне към някого, на когото може да се има пълно доверие.

— Тони Лу-Лу няма майка, Уолтър. Той е подхвърлено дете, израсло в сиропиталище.

— Добре де, добре. Какво толкова. Значи е трябвало да отиде на нечие друго погребение — сопна ми се Коул.

Замълча и нямаше как да не зърна съмнението в очите му. Слуховете, които бе чувал за мен, го дълбаеха отвътре.

— Ето защо се обръщам към теб. Дори и да се бях опитал да го направя по друг начин, все някой щеше да научи. Боже мой, човек пие глътка вода в управлението, десетина колеги знаят после къде точно и в колко часа я е изпикал.

— Ами семейството на жената?

Сви рамене.

— Не зная много подробности, но ми се струва, че тя няма семейство.

Замислих се. Чувах в кухнята Лий да подрънква съдове, някъде в съседната стая бръмчеше телевизор. Може би се дължеше на случилото се с Дебелия Оли, на отзвука от явно безсмислените убийства — неговото и на приятелката му, на разстрела на наемния убиец, но така или иначе в съзнанието ми бе пълен хаос, сякаш светът бе излязъл от фокус и нищо не изглежда така, както би трябвало. И все пак в казаното от Уолтър нещо не бе наред. Май той не ми бе казал всичко.

На вратата се позвъни. Чух гласове: плътен мъжки и този на Лий. След малко на вратата се почука и Лий въведе висок посивял мъж на около петдесет години. Носеше черен двуреден костюм, май бе шит от Бос, а вратовръзката явно бе „Кристиан Диор“, с вплетени златни нишки. Обувките му лъщяха, сякаш бяха лъснати със слюнка, но тъй като това бе г-н Луи Купър, сигурно бе нечия чужда слюнка.

Всъщност Купър не приличаше на типичния председател и говорител на институция за детска благотворителност. Бе прекалено слаб, блед, а устните му играеха в някакъв сложен тик — едновременно успяваха да останат тънки и стиснати. А пръстите? Те бяха дълги и някак заострени като на хищник. Стори ми се, че Купър прилича на току-що изваден от гроба вампир, пуснат на свобода с единствената цел да плаши хората. Сигурен съм, че ако се появи на детските забави, всички хлапета ще ревнат в хор още щом като го зърнат.

— Това ли е той? — попита той Уолтър, след като отказа питие. Врътна глава и ми хвърли кос поглед, сякаш бях неодушевен предмет. Фактически ми заприлича на жаба, готова да глътне мухата — тоест мен. Заиграх се с капака на захарницата и се опитах да се престоря на обиден.

— Това е Паркър — кимна Уолтър.

Изчаках малко — дали Купър ще подаде ръка? Не. Не го направи. Ръцете му си останаха сключени пред корема като при професионален оплаквач на особено незаангажиращо погребение.

— Обяснихте ли му положението?

Уолтър отново кимна, но този път му стана неудобно за мен. Купър се държеше по-невъзпитано и от непослушно дете. Седях си на креслото, въобще не пророних и дума. Купър изсумтя няколко пъти, мълчалив, загледан отвисоко в мен с неодобрителен поглед. Създаваше впечатлението, че това е любимата му поза.

— Става дума за извънредно деликатна ситуация, господин Паркър. Сигурен съм, че ще успеете да разберете това — проговори накрая той. — При нужда връзка ще държите с мен на първо място, преди да предадете каквото и да било на г-жа Бартън. Ясно ли говоря?

Позачудих се дали си заслужава да го подразня, но реших, че не си струва усилието. Освен това неспокойният вид на Уолтър подсказваше, че не бива, поне не още. Може би по-късно. Във всеки случай вече съчувствах на Айсобел Бартън, а още дори не я познавах.

— Доколкото разбрах, нает съм от госпожа Бартън — казах сякаш между другото.

— Да, това е вярно, но ще докладвате на мен.

— Не мисля така. Тук става дума за отношения с поверителен характер. Ще се заема със случая, но ако се окаже, че той не е свързан с Бейнс или семейство Ферера, запазвам си правото да докладвам лично и само на г-жа Бартън.

— Няма да стане, г-н Паркър, това не ме удовлетворява — заяви Купър. По бузите му избиха леко червени петънца, но останаха така само за миг, сякаш изгубени в снежната му физиономия.

— Може би не се изразявам достатъчно ясно: вече казах — по всички въпроси първо ще се явявате на доклад при мен. Имам силни приятели, господин Паркър. Ако не действате по предписанията ми, ще ви създам неприятности и ще поискам да ви отнемат разрешителното.

— Вероятно приятелите ви са прекалено могъщи или магьосници, защото аз разрешително нямам — рекох и се изправих. Забелязах, че Купър стисна юмруци. — Вижте, струва ми се, че ще е добре да се позанимавате с упражнения йога — подхвърлих с усмивка. — Ще ви помогнат — много сте напрегнат.

Благодарих на Коул за кафето и тръгнах към вратата.

— Почакай — рече Уолтър.

Извърнах се и видях, че гледа Купър втренчено в очите. След секунда-две последният въздъхна и сви рамене, като пристъпи към прозореца. Изобщо повече не ме погледна в лицето. Във всеки случай комбинацията от поведението на Купър и изражението на Уолтър събудиха немалко любопитство у мен. И така, въпреки предчувствията и убежденията си реших да поговоря с г-жа Бартън.

— Да разбирам ли, че тя ще ме очаква? — попитах Уолтър.

— Казах на Тони да й предаде, че си кадърен професионалист и че ако момичето е живо, няма начин да не го намериш.

Това ми се стори странно. Изчаках малко, подхвърлих:

— Ами ако е мъртво?

— И г-н Купър зададе същия въпрос — отвърна Уолтър.

— А ти какво отговори?

Коул погълна остатъка от уискито, кубчетата лед в чашата му издрънкаха като зарчета за игра. Зад него Купър бе тъмен силует на прозореца, същински символ на предстоящи лоши новини.

— Че ще донесеш тялото.

Ето, това ни остава на края — тела, тела, тела. Или по-точно — трупове. Това ни е работата — да откриваме труповете. Спомних си как стояхме с Улрич пред къщата на старицата и гледахме към блатата. Слаби вълни кротко припляскваха в брега. Навътре къса лодка подскачаше над водата, двама рибари мятаха въдици едновременно и люлееха малкия съд. Но ние с Улрич се мъчехме да надникнем под тъмната водна повърхност, сякаш взирайки се в нея, можем да проникнем в дълбините и да открием тайните на мочурищата. Или трупа на безименно момиче.

— Ти вярваш ли й? — попита той след време.

— Не зная какво да вярвам. Наистина не зная.

— Няма начин да намерим точно този труп. Дори и да съществува. Поне не и с настоящата информация. Ти знаеш ли какво ще стане? Още преди да сме се заровили сериозно в дъното и ще открием купища стари кокали. Хората хвърлят убитите тук — е-хе-хе, години, години наред. Цяло чудо ще е, ако не открием нещо.

Тръгнах да се разхождам по брега. Прав беше, разбира се. Да предположим, че наистина има убито момиче — пак ще трябва да измъкнем повече подробности от старата. Иначе все едно се опитваме да хванем пушека. И все пак… онова, което ми каза старицата, бе най-близкото нещо до някаква улика, някаква следа, свързана с човека, убил Дженифър и Сюзън.

Питах се — да не съм откачен, че да вярвам на слепец, който чува гласове в съня си. Вероятно бях точно такъв — безумец.

— Знаеш ли как изглежда този човек, лельо? — бях я попитал, докато тя тромаво клатеше глава напред-назад в някакъв унес.

— Можеш да го видиш само когато идва за теб — бе ми отвърнала. — Тогава ще го познаеш.

Стигнах до колата. Извърнах се и видях Улрич на чардака. Беше с момичето с белязаното лице. Тя грациозно се бе изправила, изпъната на върховете на пръстите си, извърнала нагоре лице към по-високия мъж. Зърнах Улрич нежно да гали бузите й, чух гальовно да произнася името й: „Флорънс“. Целуна я въздушно по устните, обърна се и тръгна към мен, без да се извръща повече назад.

И двамата мълчахме по целия път обратно до Ню Орлиънс.