Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (45)

Четиридесет и четвърта глава

Имението на Фонтено е на пет мили източно от Делакроа. До него се стига по частен надземен път. Бе наскоро построен на пилони над блатата и гниещата зеленина около и в тях. Дълго се вие сред дивата природа, за да стигне до разчистена от растителността площ. Тя покрива не повече от два-три акра, заобиколена е с висока ограда, отгоре на която са поставени остри колчета и режеща като бръснач жица. В центъра на района се намира ниска, едноетажна постройка от железобетон във формата на конска подкова.

Помежду двете странични крила, на циментова площадка, бяха паркирани няколко автомобила. Сред тях забелязах три черни джипа. Зад основната постройка имаше още една — значително по-стара, стандартната за щата дървена къща, едноетажна, с веранда и паралелно наредени стаи.

Спрях взетата под наем кола на портата пред имението. Никой не се виждаше наоколо. С мен бе Луис. Рейчъл бе взела другата кола, за да отиде до университета „Лойола“.

— Май предварително трябваше да се обадим по телефона — рекох аз и отново огледах пустия и тих двор.

Луис бавно вдигна ръце и ги постави на тила, като ми кимна напред. Сякаш изникнали от нищото, отпред стояха двамина в джинси и избелели ризи, насочили към нас заредени автомати от доволно известната марка „Хеклер & Кох ХК 53 с“. В огледалото за задно виждане открих още двама. Имаше и пети — до прозорчето на Луис, с брадва в пояса. Откъде бяха дошли тези хора?

До един изглеждаха корави мъже, с обветрени от времето и природата лица, с прошарени бради. Ботушите им бяха изкаляни, ръцете им мазолести, нарязани и загрубели, с дебели и мускулести пръсти. Хора на физическия труд.

В същото време от главната постройка излезе среден на ръст мъж в синя риза и джинси, също с ботуши, и тръгна към портата. Стигна до нея, но не я отвори, а се загледа в нас през решетките. Имаше голям белег от старо изгаряне на лицето — отдясно кожата бе сбърчена, окото видимо сляпо, косата — опадала от тази страна на скалпа. Кожата висеше над сляпото око, а щом заговори, видях, че движи само лявата част на устата.

— Какво иска тук? — говореше със силен акцент.

Истински кейджун.

— Казвам се Чарли Паркър — отговорих през отворения прозорец. — Дойдох да се видя с Лайънъл Фонтено.

— Кой този? — посочи Луис с пръст.

— Каунт Бейси^[1] — отвърнах. — Останалите от бенда не можаха да дойдат.

Красавецът не се усмихна, дори не прояви и сянка от чувство за хумор.

— Лайънъл не вижда никой. Разкара ваш задник оттук, за да не пострада.

Рече това на разваления си английски, обърна се и си тръгна.

— Хей — обадих се след него. — Вие преброихте ли убитите горили на Джо Боунс на „Метари“, а?

Онзи спря и се обърна.

— Какво казва? — изплю думите, сякаш бях обидил сестра му.

— Казвам, че поне два трупа на гробищата не са ваша работа. Ако има награда, дайте си ми я.

Той се замисли, но след минута рече:

— Хей, ти мисли за смешник, а? Но аз не смята смешно.

— Значи не ти е смешно, а? — този път вече тонът ми бе остър.

Онзи отсреща мигна със здравото си око и един от автоматите завря зурла в моя прозорец. Замириса ми на стрелба.

— Я опитай следното: аз съм човекът, който намери и извади Лутис Фонтено от блатата при Хъни Айлънд. Иди и му го кажи на Лайънъл, пък тогава виж дали ще се засмее.

Този път не каза нищо, само насочи нещо към портата и тя се отвори безшумно. Оказа се, че е инфрачервено апаратче за дистанционен контрол.

— Излиза от колата — нареди той.

Излязохме бавно, двамина ни държаха на мушка непрекъснато. Другите двама се приближиха и ни подпряха на автомобила, за да ни обискират за оръжие и евентуално предаватели. Взеха ножа и зиг зауера на Луис, както и моя смит и уесън и ги предадоха на белязания. После влязоха в колата и най-обстойно я прегледаха за скрито оръжие. Отвориха дори капака на двигателя и багажника и дълго се ровиха в тях. Един легна отдолу и провери шасито.

— Леле, боже — прошепна Луис. — Дружелюбни, пък и внимателни, а? Специалисти.

— Амин, дай боже да им се връща — отвърнах философски.

След известно време се убедиха, че всичко е наред. Тогава ни разрешиха да се върнем в колата и да я подкараме бавно към паркинга между двете крила. Единият от техните хора обаче, онзи с брадвата, седна на задната седалка. Другите вървяха отстрани и не ни изпускаха от очи. Паркирахме до единия джип и ни подканиха да отидем в старата къща.

На верандата ни очакваше Лайънъл Фонтено с порцеланова чаша кафе в ръка. Изгореният се наведе и му прошепна няколко приказки в ухото. Щеше да говори още, но Лайънъл го спря с вдигната ръка и ни загледа право в очите, остро и неумолимо. В същия миг на главата ми тупна дъждовна капка, а само след десетина секунди отгоре ни се стовари ужасен порой. Лайънъл ни остави в дъжда.

Бях си облякъл най-хубавия костюм, който носех с мен от Ню Йорк — бе от Лиз Клейбърн, имах и бяла риза и копринена синя вратовръзка, също скъпа. Скъпа, скъпа, ама ако си пусне боята — помислих си нелепо по едно време, а дъждът ни шибаше здраво по главите, вратовете, раменете. Валеше здраво, земята наоколо бързо се превърна в лепкава кал. Изведнъж Лайънъл даде кратка заповед на хората си и те се прибраха някъде. Сетне ни кимна с глава да се качим на верандата при него. Седнахме на два съседни дървени стола, от нас потече вода, а той се облегна на един шезлонг. Изгореният застана зад нас. И двамата с Луис леко преместихме столовете си така, че поне да му виждаме ръцете.

Появи се възрастна чернокожа. Помнех лицето й от гробищата. Носеше сребърен поднос с кана кафе, захар и мляко. И подносът, и чашите бяха от комплект, видимо стар и скъп. Чашките, с изящни чинийки под тях, бяха порцеланови, с изрисувани многоцветни птици, които сякаш гонеха опашките си; във всяка бе сложена тежка сребърна лъжичка с гравиран на дръжката старовремски платноход. Старата остави подноса на тръстикова масичка и се прибра.

Лайънъл Фонтено бе облечен в черни памучни панталони и бяла риза с отворена яка. Сако от същия плат бе преметнато на облегалката на друг стол. Обувките му блестяха. Взе каната и наля кафе в четирите чаши. Сложи две бучки захар в едната и мълчаливо я подаде на пазача зад гърба ни.

— Захар, мляко? — попита и мен, и Луис по ред.

— Черно, моля — рекох.

— И за мен също — обади се Луис.

Лайънъл ни сервира възпитано, учтиво. Дъждът над нас здраво барабанеше по покрива и навеса на чардака.

— Искате ли да ми разкажете как така се натъкнахте на сестра ми? — рече Лайънъл накрая.

Приличаше на човек, заварил непознат да мие предното стъкло на колата му. И се чуди — дали да му даде някой долар, или да го срита в задника. Изведнъж забелязах, че държи чашата с четири пръста, а малкото му пръстче е вирнато встрани. И изгореният държеше чашата си по същия начин.

Разказах на Лайънъл повечето неща, които знаех. Разказах му и за виденията на леля Мари, за смъртта й, за приказките за женския призрак на Хъни Айлънд.

— Мисля, че убиецът на сестра ви и на Мари Агиляр и сина й е един и същи човек. Смятам още, че същият човек уби съпругата и дъщеря ми — завърших и добавих: — Ето така се случи, че намерих и сестра ви.

Не изразих съжаление за неговата лична загуба или болка. Това би трябвало да се подразбира. Или пък не тъжеше чак толкова за сестра си; за какво тогава да му го казвам?

— Значи вие сте убили двамина на „Метари“?

— Един — отвърнах. — Друг уби втория.

— Вие ли? — обърна се Лайънъл към Луис.

Луис премълча.

— Не, друг беше — повторих аз.

Лайънъл допи кафето и остави чашата на масичката. Разпери ръце и възкликна:

— Е, за какво сте тук сега? Чакате да ви изкажа благодарността си ли? Тъкмо се канех да пътувам до Ню Орлиънс, за да прибера останките на сестра си. Не съм сигурен дали трябва да ви благодаря за това.

Извърна глава встрани. Стори ми се, че в очите му прочетох болка, но сълзи нямаше. Пък и Лайънъл Фонтено не приличаше на човек, който плаче.

— Не за това съм тук — рекох тихо. — Искам да ми кажете защо за изчезването на Лутис е съобщено едва преди три месеца? И още: какво е правил брат ви на Хъни Айлънд през онази нощ, когато го убиха?

— Брат ми значи… — В гласа му се примесиха обич и отчаяние, и угризения, сякаш се гонеха едно с друго, също като красивите птички на чашите.

После се овладя. Мислех си, че ще ме прати по дяволите, ще ми каже да не си завирам носа в семейните дела, ако искам да си запазя здравето, но продължих да го гледам право в очите. Той обаче замълча, а след малко рече кротко:

— Нямам никакви основания да ви имам доверие.

— Опитвам се да намеря виновника — заявих твърдо.

Гласът ми бе равен, тих. Лайънъл кимна, може би по-скоро на себе си, отколкото на мен, и, изглежда, взе решение.

— Сестра ми замина в края на януари, може би началото на февруари — започна той. — На нея не й харесваше това… — разпери ръце наоколо, към сградите, колите — … тук. Отдавна си имаме неприятности с Джо Боунс, някои от нашите пострадаха.

Направи пауза и, изглежда, подбра следващите си думи много внимателно.

— Един ден се оказа, че е закрила банковата си сметка. Оставила бележка, събрала една чанта багаж и си тръгнала. Без да ни се обади. Във всеки случай Дейвид сигурно нямаше да я пусне. Опитахме се да я проследим. Първо се обадихме на разни приятели в града, търсихме я чрез хора, които тя познаваше във Флорида и Сиатъл. Дейвид наистина се разтревожи за нея. Та тя ни бе като истинска сестра. Когато мама почина, татко се ожени за втори път. Лутис се роди от този брак. Сетне и татко, и майка й починаха — това бе през 1983 година, в автомобилна злополука, а ние я отгледахме като наше дете. Особено Дейвид — той я обичаше много, бяха съвсем близки. Преди няколко месеца Дейвид започнал да я сънува. Отначало не ми каза нищо, обаче започна да слабее и стана блед като платно, а се изнерви, да не ви разправям… По едно време се решил, идва и ми разказва цялата работа. Помислих си, че е превъртял, и му го казах в лицето, а той само въздъхна. И продължи да я сънува. Сънувал я под вода, разказваше ми всяка сутрин, чувал я нощем да блъска с глава по някакъв си метал. Беше стопроцентово сигурен, че нещо й се е случило. Добре, ама какво да направим? Търсихме я почти в половината Луизиана. Чрез сигурни хора, дори направих постъпки посредством приближени на Джо Боунс — да видим има ли начин да стигнем до някакво разбирателство… ако той е замесен. Нищо. Никой не поемаше отговорност. А тя просто изчезна и край. И тогава, без да ми каже, той съобщил на ченгетата, че тя е изчезнала. Ето, затова е закъснението. Станахме луди — цялата полиция се изтърси тук — да разследват. Боже мой, за малко щях да го претрепя в онзи ден, когато дойдоха за пръв път. Ама той си бе луд-полудял, пък и упорит. Непрекъснато повтаряше, че й се е случило нещо лошо. Нито нервите му издържаха вече, нито беше с ума си. На мен ми се падна да върша цялата работа, на всичкото отгоре да внимавам с онзи тип Джо Боунс, надвиснал е като дамоклев меч над главата ми.

Погледна изгорения.

— Ето, Леон е бил тук, когато се обадили. Не казал никому къде отива и защо. Просто се качил на онази неговата, жълтата кола и отпрашил. Леон се опитал да го спре, ама брат ми извадил пистолет и го заплашил.

Извърнах очи към Леон. Лицето му бе напълно безизразно; ако имаше угризения относно смъртта на Дейвид Фонтено, значи си ги криеше по най-добрия начин.

— Да се досещате кой е бил на телефона?

Лайънъл поклати глава отрицателно.

Оставих чашата с кафето на подноса. То бе изстинало и си остана така — неизпито.

— Кога се каните да ударите Джо Боунс? — попитах го неочаквано.

Лайънъл примига, сякаш го ударих по лицето. С ъгъла на очите си забелязах, че Леон пристъпи към мен.

— Какво, по дяволите, говорите, а? — изръмжа Лайънъл.

— Предстои ви второ погребение, сигурно веднага щом като полицията предаде останките на сестра ви. На него или няма да има много опечалени, или ще бъде тъпкано с полиция и журналисти. Както и да е, сигурен съм, че преди това ще се опитате да си разчистите сметките с Джо Боунс, най-вероятно в имението му в Западна Фелисиана. Дължите му го заради Дейвид, а пък и той никога няма да ви остави на мира. Просто ще ви гони до дупка. Така или иначе, само един от вас двамата ще остане жив. Такава е играта.

Лайънъл изгледа изгорения.

— Чисти ли са?

Леон кимна.

Фонтено се наведе към нас и в гласа му прозвуча заплаха.

— Това вас двамата какво ви засяга, а?

Не се впечатлих особено. Лицето му бе ожесточено, но аз имах нужда именно от този човек. И да е ядосан, още по-добре.

— Чухте ли за убийството на Ремар?

Той ме изгледа, кимна.

— Бил е убит, защото се е появил в къщата на Агилярови, след като са били заклани леля Мари и синът й — обясних му търпеливо. — Намерен е негов пръстов отпечатък — с кръвта на леля Мари. Джо Боунс е научил за това и му е наредил да се скрие. Обаче убиецът е разбрал по някакъв начин, все още не зная как. Допускам, че е използвал брат ви като примамка — Ремар да се покаже и да го убие, че да може по този начин после да го очисти. Много искам да разбера какво е казал Ремар на Джо Боунс.

Лайънъл Фонтено се замисли над думите ми.

— И не можете да се доберете до Джо Боунс без мен, така ли?

Луис до мен леко помръдна, устните му потрепнаха. Лайънъл долови движението.

— Не е точно така — възразих меко. — Но все пак, ако се каните да го посетите, просто молим да ви придружим.

— Реша ли да посетя шибаното имение на Джо Боунс, след това там ще цари шибана тишина вовеки веков и амин — тихо, но заканително рече Лайънъл.

— Вие ще си постъпите както намерите за нужно — кротко продължих аз. — Аз моля да оставите Джо Боунс жив само за малко. Колкото да поговоря с него.

Лайънъл стана рязко и закопча горното копче на ризата. От вътрешния джоб на сакото извади черна копринена вратовръзка и започна да я завързва. Използваше прозореца вместо огледало.

— Къде сте отседнали? — попита след малко.

Казах адреса, подадох на Леон листче, на което бе написан моят телефон.

— Ние ще ви се обадим — рече след секунда едрият мъж. — Може би. И не идвайте повече тук.

Е, изглежда, това бе краят на разговора ни. Тръгнахме си с Луис към колата. Дрехите ни бяха мокри. Тогава отново чух гласа на Фонтено. Обърнах се — той бе сложил сакото си и внимателно приглаждаше реверите.

— Има още нещо — рече той. — Научих, че Морфи от полицията на Сейнт Мартин е присъствал при намирането на Лутис, хм. Значи имате приятели сред ченгетата, а?

— Да. И сред федералните също. Това проблем ли е?

Той се извърна и каза през рамо:

— Не, не е. Поне докато вие не го превърнете в такъв. Но ако стане така, с вас ще закусват раците. С вас и с вашето приятелче.

Луис започна да върти настройката на радиото и не спря, докато не намери станция откъдето нонстоп предаваха музика на Доктор Джон^[2].

— Ето, това е музикант — рече той доволно.

Парчетата вървяха едно след друго: „Хей, голяма веселба“, после „Грис, Грис Гъмбо Йа-йа“ и прочие, докато дисководещият се умори. Тогава Луис отново забърника радиото. Този път попадна на кънтри: обявиха три поредни на Гарт Брукс.

— И това ако не е шутовска дандания — оплака се той и се отказа.

— Виж, Луис — обадих се по едно време. — Ти не си длъжен да идваш, ако не искаш. Нали така?

Той погледна през прозореца, после извърна глава към мен.

— Ти знаеш ли защо сме тук?

— Не съм много сигурен. Аз ви помолих, но не бях сигурен, че ще дойдете.

— Глей сега. Дойдохме, защото сме ти длъжници. Защото ти би дошъл, ако ние бяхме в твоето положение. Защото някой трябва да се погрижи за теб след онова, което се случи с жена ти и твоето момиченце. И освен това Ейнджъл те смята за свестен човек. Може би и аз мисля така. Може би освен това мисля, че има неща, на които трябва да се сложи край: като край на онази кучка Модайн и на това, на което се опитваш да сложиш точка сега, тук. Чаткаш ли какво ти казвам?

Думите му прозвучаха много необичайно: не бях свикнал да чувам такива приказки от вечно въздържания и немногословен Луис. Думи странни и трогателни.

— Мисля, че чаткам — рекох тихо. — И благодаря.

— Нали наистина се опитваш да приключиш тази работа тук? — попита неочаквано.

— Така поне си мисля, доста неща ми се губят обаче; разни факти, подробности, стил и методика — говорех и в съзнанието ми се мяркаха някакви сенки или отражения на мислите, които се опитвах да предам с думи.

Все едно бягащи плъхове късно нощем под бледата светлина на улични фенери. Трябваше да науча още неща за Едуард Байрън. Налагаше се да говоря и с Улрич.

 

 

Рейчъл ни пресрещна във фоайето на първата от двете хотелски къщи, по-предната откъм улицата. Предположих, че ни е чакала; оглеждала се е за нашата кола. Ейнджъл седеше на кресло в помещението и ядеше хотдог. Последният приличаше на края на бейзболна бухалка, покрита с лук, лютив сос и горчица.

— Идваха от ФБР — съобщи тя. — Начело с Улрич. Той носеше заповед за обиск. Взеха ми всичко — бележките, илюстрациите, всъщност всичко, което намериха.

Поведе ни към стаята си. Стените бяха оголени. Бе изчезнала дори и моята диаграма.

— Претърсиха и нашите стаи — обяви Ейнджъл на Луис. — И на Птицата.

Подскочих при мисълта за сандъка с оръжието. Ейнджъл забеляза.

— Не се бой. Ние го прибрахме. Още когато онзи — твоят приятел от ФБР, се загледа в Луис. На сигурно място е — на депозит в един склад на Байон. И двамата имаме ключове.

Чак сега забелязах, че Рейчъл е по-скоро раздразнена, отколкото обезпокоена.

— Да не би нещо да не съм загрял добре, а?

— Казах ти, че взеха всичко, което намериха — усмихна се тя. — Ейнджъл ги забеляза още докато идваха. Някои от бележките успях да скрия в колана на джинсите, под блузата. И той успя да прикрие нещичко.

Изпод леглото си измъкна купче листове и ги размаха победоносно. Един държеше отделно — в другата си ръка. Беше нагънат няколко пъти.

— Мисля, че би трябвало да видиш това тук — рече тя и ми подаде листа.

Разгънах го и нещо ме прободе в гърдите.

Бе илюстрация на гола жена, седнала на стол. Бе разпрана от врата до слабините, а кожата й от двете страни — одрана и отметната назад като ревери и гънки на пеньоар. Напряко на коленете й лежеше младеж, изкормен по същия начин, само че на мястото на стомаха и останалите вътрешни органи нямаше нищо. Като изключим чисто анатомичните подробности и дух на рисунката, както и разликата в половете, тя доста детайлно напомняше случилото се с Дженифър и Сюзън.

— Това е „Пиета“ на Естиен — рече Рейчъл. — Не е много известна, затова ми отне повече време да я издиря. Още по онова време е била считана за прекалено крайна, дори по-точно казано — за богохулствена. Прекалено силно наподобява сцената с оплакването на Христос от Дева Мария, то това е и сюжетът и затова е била отхвърляна и критикувана от черковните власти като непристойна. За малко щели да изпратят Естиен на кладата.

Пое илюстрацията от ръцете ми и я погледна с тъжни очи. Сетне я остави на леглото заедно с другите листа.

— Вече зная какво прави той — рече тя. — Той създава MEMENTO MORI^[3], смърт и нейните символи, паметници на мъртвеца може би.

Отпусна се на леглото и молитвено сви ръце под брадичката си.

— Дава ни уроци по тленност. Помнете, че сте смъртни…