Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (42)

Четиридесет и първа глава

Пред външната ограда на гробището имаше голяма група полицаи от Ню Орлиънс. Те задържаха за разпит всички, които смятаха подходящи за свидетели, и разчистваха пътя за линейките с ранените. Бяха събрали тълпа хора, около която се въртяха телевизионни екипи от Дъбъл Ю Дъбъл Ю Ди Ел и Дъбъл Ю Ди Ес Ю и настойчиво искаха да интервюират оцелелите. Аз внимателно следях какво ще направи един от хората на Лайънъл Фонтено — същият, на когото бе поверил автомата. Сега той вървеше към оградата, ние дискретно го следвахме под известен ъгъл. Той, изглежда, знаеше нещо, което не ни бе известно. И наистина — след малко стигна до почти незабележима дупка в оградата, измъкна се през нея и затича към паркиран наблизо линкълн. Колата потегли, а ние с Рейчъл минахме през същата дупка и забързахме към моя автомобил. Вървяхме на запад, мълчахме. Боже! Как бях доволен, че се бях сетил да го оставя по-надалеч от другите коли. Сега успяхме да се измъкнем, без да привлечем вниманието на ченгетата.

— Как се случи всичко това? — попита ме тихо Рейчъл, когато наближихме града. — Къде беше полицията? Трябваше да има охрана… някой да спре цялото това кръвопролитие…

Тя замълча и не проговори повече чак до френския квартал. Бе кръстосала ръце на гърдите и упорито мълчеше, сякаш аз бях виновен. Реших да не я закачам.

Вариантите за случилото се бяха няколко. Например — някой от отговорните фактори просто се е издънил, като е изпратил недостатъчно на брой полицаи на гробищата с надеждата, че Джо Боунс няма да се осмели да нападне Лайънъл Фонтено на погребението на брат му пред десетки свидетели. Оръжието е било предварително поставено на определени места — късно предната нощ или рано тази сутрин, а районът не е бил претърсен от силите на реда. Друга възможност бе Лайънъл Фонтено да е настоявал полицията да не присъства на погребението; освен това — видимо да няма представители на медиите, за да не се превърне погребението в истински цирк. И трета възможност: Джо Боунс е подкупил или заплашил ченгетата на „Метари“ и те са се направили на три и половина, докато неговите хора са си вършили работата. Защо, не вярвате ли? Случва се, и то много често.

Стигнахме в хотела. Отведох Рейчъл в моята стая. Не исках да се върне направо при образите, които си бе накачила по стените. Тя тръгна направо към банята и затвори вратата след себе си. Чух шума на течаща вода — бе си пуснала душа. Остана там дълго време.

Излезе в един момент. Бе се завила в голяма хавлия — от гърдите до коленете, бършеше си косата с по-малка кърпа. Очите й бяха зачервени, погледна ме, брадичката й затрепери и тя захлипа отново. Прегърнах я, целунах я по косата, после по челото, по бузите, по устата. Устните й бяха топли и тя отвърна на целувката. Езикът й се стрелна помежду зъбите, докосна моя. Почувствах възбудата и се притиснах към нея, опитах се да свлека хавлията на земята. Пръстите й задърпаха панталоните ми, разпуснаха колана, потърсиха ципа. Тя го отвори и напъха ръката си вътре, хвана ме и ме стисна с пръсти. С другата ръка започна да разкопчава копчетата на ризата ми, целуваше ме по врата, усетих езика й по гърдите и зърната.

Изритах обувките и се наклоних неловко, като се опитвах да си сваля чорапите. Пустите чорапи, дявол да ги вземе! Тя се усмихна, когато едва не паднах, но успях да сваля левия чорап, а после вече бях върху нея, тя успя да свали панталоните и после гащетата ми.

Гърдите й бяха малки, бедрата й широко разтворени, по средата бе малкият окосмен триъгълник, дълбок и огненочервен. Бе вкусен и сладък. Когато настъпи апогеят, гърбът й се изви назад, краката й се увиха около мен и бедрата ми и почувствах невероятно блаженство, сякаш никой никога не ме е любил толкова всеотдайно, не ме е притискал към себе си така страстно.

После тя заспа. Аз се изхлузих от леглото, облякох джинси и тениска и от чантата й измъкнах ключа за нейната стая. Тръгнах бос, пристъпвах тихо по линолеума, влязох, затворих вратата след себе си. Застанах пред рисунките по стената. Рейчъл си бе купила голям рисувателен блок, за да нахвърля идеи и мисли. Взех два листа оттам, съединих ги с помощта на лепенка и ги закачих на стената — до другите с илюстрациите от старите учебници и полицейските снимки от смъртта на леля Мари и Те Жан. Намерих маркер и започнах.

В единия ъгъл написах имената Дженифър и Сюзън. Изпитах известна вина и угризения, когато добавих второто име. Опитах се да забравя за съпругата си и продължих. В друг ъгъл написах Мари, Те Жан и малко отстрани — Флорънс. В третия поставих Ремар, в четвъртия — въпросителна, а отдолу думата „момиче“. В центъра поставих съкращението Пътн. и като дете, рисуващо слънце, съединих центъра с лъчи към всяко име. Отдолу се опитах да изредя всички факти, които знаех за убиеца, както и обстоятелствата около жертвите.

Получи се интересно четиво, в което основните моменти бяха: гласова синтезаторна програма или устройство; Книгата на Енох; знания за древногръцките митове/ранни медицински текстове; добри познания на полицейската работа и процедури — на базата на казаното от Рейчъл след смъртта на Дженифър и Сюзън; фактът, че убиецът знаеше за подслушването на телефона ми от ФБР, и убийството на Ремар. Отначало смятах, че ако убиецът е заварил Ремар в къщата на Мари Агиляр, вероятно е щял да го убие още там, но сетне размислих. Реших, че убиецът не би рискувал да остане за по-дълго време в къщата, където е извършено убийство, и то двойно. Или пък да нападне Ремар в миг, когато онзи е готов за всякаква изненада. Затова най-вероятно е намислил да изчака друга възможност. Имаше още един вариант: убиецът е научил някак си за оставения пръстов отпечатък, а по-късно по някакъв начин е намерил и Ремар.

Добавих още няколко момента на основата на елементарни умозаключения/предположения: убиецът е бял мъж, на възраст някъде между двадесет и четиридесет години; разполага с възможности в Луизиана — нещо като база, от която се отправя да убие Ремар и Агилярови; смяната на облеклото или използването на работнически комбинезон, който се носи върху други дрехи и се сваля лесно, за да не се нацапа с кръв; познания за същността и свойствата на кетамина, достъп до него.

На линията, свързваща Пътника с Агилярови, написах: той е знаел, че леля Мари е говорила за него с полицаи. С пунктир съединих Агилярови и Ремар с Дженифър и Сюзън, отгоре написах името Едуард Байрън и поставих въпросителна. Внезапно ми хрумна нещо и надрасках още един пунктир с името на Дейвид Фонтено между Агилярови и Ремар. Тук главната връзка бе Хъни Крийк и възможността Пътника наистина да е примамил Дейвид на Хъни Айлънд, после да е съобщил на Джо Боунс, че единият от братята Фонтено е там. В такъв случай логично е убиецът да е познат на семейство Фонтено. Накрая написах Едуард Байрън на отделен лист и го закачих отстрани.

Сетне седнах на леглото на Рейчъл и вдъхнах аромата на парфюма й по чаршафите и възглавницата. Загледах се в диаграмата, започнах да прехвърлям разни идеи и мисли в главата си и да се опитвам да правя нови връзки. Нищо особено не се получи, но все пак добавих още нещо, преди да се върна в моята стая, за да изчакам завръщането на Ейнджъл и Луис от Батън Руж. Прекарах тънка линия между Дейвид Фонтено и въпросителната над думата „момиче“ — споменатата от леля Мари жертва, разлагаща се нейде в тресавищата. Тогава дори и не се усетих, но по-късно стана ясно, че в онзи миг съм направил първата значителна стъпка към света на Пътника.

Влязох тихо в стаята и седнах до балкона, загледан в спящата Рейчъл. Сънят й бе неспокоен. Клепачите й потрепваха, проплакваше, ръцете и краката й помръдваха под тънкото одеяло. След малко чух шум — онези двамата се връщаха. Ейнджъл говореше нещо високо и май че бе ядосан. Луис отговаряше с нормален и спокоен глас, в който долових насмешливи нотки.

Не изчаках да влязат сами, предварих ги и им дадох знак с глава да влезем да говорим в техния апартамент. Не знаеха нищо за стрелбата на гробищата — според Ейнджъл изобщо не пуснали радиото във взетата под наем кола. Лицето на Ейнджъл бе зачервено, устните му — побелели. Мисля си, че не го бях виждал толкова вбесен.

Караницата започна наново. Оказа се, че по време на разговора им със Стейси Байрън е започнал флирт между нея и Луис. Тя била тъмноруса хубавелка с удивително добре запазена фигура, независимо от четиридесетте си годинки, и направо се сложила на Луис, гледала го предизвикателно в очите и прочие. Луис отвърнал на предизвикателството.

— Ами естествено, нали трябваше да измъкнем информация от нея — обясни той и ми намигна. — Има ли по-лесен начин за тази цел?

Устните му потрепваха, с мъка задържаше усмивката си, когато поглеждаше към Ейнджъл. Последният обаче бе див-подивял.

— Вярно е, че искаше да измъкнеш нещо от нея — изсъска Ейнджъл. — Искаше да си изкараш едно чукане, а най-важната информация, дето ти трябваше, бе размерът на циците й под онзи тесен сутиен, а и на задника й, нали!

Луис погледна в тавана и направи водевилно измъчена физиономия. За миг помислих, че Ейнджъл ще го удари. Юмруците му се свиха и той пристъпи към приятеля си, но успя да се овладее.

Стана ми мъчно за Ейнджъл. Знаех какво означава Луис за него, пък и бях сигурен, че не е имало нищо сериозно в онзи флирт между съпругата на Едуард Байрън и чернокожия гигант. Естествено, всеки обича да бъде харесван, това си е най-обикновена човешка черта, освен това сигурен бях, че Луис съвестно се е стараел да научи нещо за съпруга. И двамата — Ейнджъл и Луис — имаха доста мътно минало, дори това на Луис бе в още по-тъмни краски, но лично аз знаех неща за Ейнджъл, които Луис може би не знаеше.

Когато изпратиха Ейнджъл в затвора на Райкърс Айлънд, там той бе попаднал на човек на име Уилям Ванс и привлякъл вниманието му. Ванс бе в затвора за убийство на собственик на магазин, кореец, в инцидент по време на провален опит за обир в Бруклин. Това бе основното обвинение, но го подозираха и за изнасилване и убийство на тринадесетгодишно момиче в Утика, а и за още една сходна история с фатален край в Делауеър. Доказателства нямаше, имаше само слухове и някои съвпадения, но когато на областния прокурор му падна възможността да натика Ванс в пандиза, той, за своя чест, изобщо не се и поколеба.

Така или иначе Ванс решил, че Ейнджъл трябва да бъде ликвидиран. Научих, че Ейнджъл го отблъснал, когато онзи се опитал да му се сложи. В сблъсъка Ейнджъл му счупил един зъб. С човек като Ванс логика няма: мозъкът на този тип престъпници работи извънредно неясно, те са объркани и озлобени, мразят всички и всичко, имат необичайни желания и неведоми цели. И така, Ванс вече не искал да изнасили Ейнджъл, а да го убие за отмъщение. При това бавно. Ейнджъл бе получил присъда от три до пет години. След първата седмица в Райкърс шансовете Ейнджъл да оцелее повече от месец били почти равни на нула.

Приятели в затвора нямаше, още по-малко отвън, затова се обади на мен. Знаех, че му е било много трудно да го направи. Ейнджъл е горд човек и съм убеден, че при нормални обстоятелства щеше да се оправи абсолютно сам. Но не и с човек като Ванс: целият татуиран — окървавени ножове по ръцете, паяжина с паяк на гърдите и така нататък. Да, Ванс бе всичко, само не и нормален.

Направих каквото можах. Добрах се до досието на Ванс и научих интересни подробности. Беше мръсник и половина. После преснимах протоколите от разпитите му за убийството в Утика и във връзка с цяла серия изнасилвания на деца. Преснимах всичките събрани срещу него улики и разказа на една очевидка, която си бе оттеглила показанията, след като Ванс й се обадил по телефона и я заплашил, че ако свидетелства срещу него, ще я пръсне от чукане — и нея, и децата й. После заминах за Райкърс.

Уредих си разговор с Ванс през полупрозрачен параван. Имаше нова татуировка — сълза, нанесена със специален туш, под лявото око. Общо сълзите бяха три — всяка една би трябвало да символизира отнет живот. На врата му се виждаше част от татуирания паяк. Говорихме тихо около десетина минути. Предупредих го, че ако нещо се случи с Ейнджъл, нещо, колкото и малко да е то, ще взема мерки всеки пандизчия да научи, че той е бил информатор на полицията и е издавал свои другари, включително и в затвора. На Ванс му оставаха пет години, после щеше да има право на помилване, опрощаване на част от присъдата. Ако другите затворници научеха онова, с което го заплаших, за него най-добре би било да е постоянно в карцера или в единочка — сам, за да избегне смъртта. Дори и в такъв случай всеки ден би трябвало да си проверява най-щателно храната за натрошени стъкла, по време на разходките на двора да стои само до надзирателите, да внимава даже когато го водят при лекаря, защото вездесъщото затворническо отмъщение ще го дебне на всеки ъгъл, а останалите пет години ще бъдат за него по-лоши и от ад.

Ванс уж ме разбра, но два дни след нашия разговор се опитал да кастрира Ейнджъл с импровизиран нож. Ейнджъл успял да го удари в гръкляна и в коляното и се спасил — до следващия път. При това онзи му бе направил рани на корема и бедрото, които се нуждаели от двадесетина шева.

Във всеки случай на следващия ден сутринта, по време на къпане в затворническата умивалня, неизвестни лица натиснали Ванс на пода, отворили устата му с помощта на големи клещи и му изсипали направо в гърлото вода с разтворен в нея концентриран миялен препарат. Това е истинска отрова, която съсипала вътрешностите му за нула време и почти отнела живота му. През останалото време в затвора той се бе превърнал в нещо като сянка на човек, непрекъснато разкъсван от стомашни болки, които нощем го карали да вие. За целта бях провел само един телефонен разговор с подходящ човек.

И с това си дело също живея.

След като го пуснаха, Ейнджъл се свърза с Луис. Не помня точно как се срещнаха тези двама самотни вълка, но оттогава до днес са минали шест години. Ейнджъл се нуждае от Луис, Луис — от Ейнджъл, но все ми се струва, че балансът на тяхната връзка е в ръцете на Ейнджъл. И при мъже с жени е така, и при жени с жени или мъже с мъже, независимо от пермутацията — винаги единият партньор обича повече и неизменно страда от това.

Оказа се, че не са научили кой знае какво от Стейси Байрън. ФБР наблюдавало къщата отпред, но нашите хора влезли отзад. Луис показал за частица от секундата членската си карта от фитнес клуба, усмихнал се многообещаващо на госпожата и рекъл, че рутинно оглеждат градините в квартала. После се разприказвали за туй-онуй и така цял час. Говорили и за съпруга й, и за хобитата на Луис, и за това чукал ли е бяла жена или не. Е, Ейнджъл бе най-много пищисан по повод на тази тема.

— Каза, че не го е виждала от четири месеца — обясни ми Луис. — Последния път, когато се срещнали, той не говорел много, само я питал как е тя, как са децата, взел някои стари дрехи от тавана. Тя смътно помни, че носел някакъв сак с марка на магазин от Опелуза и федералните сега обикаляли там да търсят въпросния магазин.

— Тя знае ли за какво го издирва ФБР?

— Тц. Казали й, че вероятно ще им помогне с информация по заплетени дела. Тя обаче съвсем не е глупава. Аз й метнах една-две въдички, да видя дали ще захапе. Госпожата твърди, че той винаги се е интересувал от медицината; изглежда, навремето е имал и амбицията да стане лекар, макар че няма квалификация дори и за ветеринар.

— Опита ли почвата как мисли тя: става ли от него убиец, или не?

— Дори не се наложи. Тя разказа, че навремето се заканвал да я претрепе, било, когато се карали относно условията за развода.

— Помни ли точните му думи?

Луис кимна, въздъхна дълбоко:

— Ъхъ. Рекъл, че най-напред ще й отреже шибаното лице.

 

 

Ейнджъл и Луис не успяха да се сдобрят. Ейнджъл си остана все така намусен и отиде в стаята на Рейчъл, а Луис седна на балкончето в техния апартамент и се загледа навън. Ню Орлиънс предлага голямо разнообразие от звуци и миризми и не всичките са особено приятни.

— Знаеш ли, мисля да похапна — рече той след малко. — Ти какво ще кажеш да излезем заедно, а?

Това ме изненада. Предположих, че желае да говорим за нещо, но никога преди не бях оставал насаме с Луис, без Ейнджъл да присъства.

Влязох в моята стая да видя какво прави Рейчъл. Леглото беше празно, чуваше се течаща вода в банята. Почуках леко на вратата й.

— Отворено е — извика тя.

Влязох, а тя вече се завиваше със завесата на душа.

— Страшно ти прилича — рекох. — Този сезон модата предлага прозрачни облекла.

Сънят май не й бе помогнал много. Под очите си имаше тъмни кръгове, изглеждаше уморена и отпусната. Направи искрен опит да ми се усмихне, но не се получи — приличаше повече на гримаса на болка, отколкото на усмивка.

— Искаш ли да отидем някъде — да похапнем?

— Не съм гладна. Сега ще се насиля да поработя малко, после ще взема две хапчета за сън и ще се опитам да почина без съновидения.

Казах й, че ще излизаме заедно с Луис, после отидох да уведомя и Ейнджъл. Заварих го да прелиства бележките на Рейчъл. Той посочи с ръка моята диаграма на стената и рече:

— Тук обаче има много дупки.

— Е, има още подробности, по които ще трябва да се поработи.

— Например кой какво е направил и защо — усмихна се той накриво.

— Е, да, но се опитвам да не си губя времето с второстепенни неща. Ти как си?

— Добре съм. Мисля си, че цялата тази работа започва да ми влиза под кожата… всичко това — рече той и с ръката си описа дъга, като обхвана цялата стена с накачените по нея писания, скици, илюстрации.

— Ще излезем да похапнем с Луис. Искаш ли да дойдеш?

— О, не. Само ще се вкиселим повече. Ти си го задръж все за себе си.

— О, благодаря ти — усмихнах се аз. — Още утре ще дам интервюта за сексуалното си пробуждане. Имам едни приятели — манекени в списание „Плажно облекло“. Страшно ще се зарадват. Ти да се грижиш за Рейчъл, чу ли? Тя днес не е особено добре — след онази престрелка…

— Ще се навъртам наоколо — обеща той.

 

 

Отидохме с Луис в ресторанта „При Филикс“ на ъгъла на „Бърбън“ и „Айбървил“. Там сервират чудни стриди. Нямаше навалица, обичайните туристи предпочитат „Екми“, заведение за стриди и миди на отсрещната страна на улицата, където ги сервират със зрял фасул и ориз с дъхави подправки направо върху франзелата. Има и още едно място, което специализира в подобни морски деликатеси — то е във френския квартал и се казва „Нола“. „При Филикс“ е по-народно заведение, а туристите не си падат по такива, нали все пак обикновени неща има и у дома.

Луис си поръча стриди „По бедняшки“ и веднага ги заля с лютив сос, поиска си и бира „Абита“ и се нахвърли на храната. На мен донесоха пържени картофи и пиле по местна рецепта плюс минерална вода.

— Хей, келнерът те мисли за префърцунен тип — ухили се Луис, когато отпих от водата. — Нали тук гостува една балетна трупа. Може да ти поиска и билети.

— Щом му е толкоз акълът — отвърнах. — Има един номер: объркваш противниковите играчи, като не се придържаш към стереотипите, знаеш ли го? Може да го опиташ някога.

Той изкриви устни и махна с ръка за нова бира, която дойде на секундата. Келнерът бе необикновено бърз: изпълняваше поръчките мигновено и не се опитваше да виси около масата.

Повечето посетители сядаха далеч от нас; онези, на които се бе наложило да заемат съседните маси, избягваха погледите ни и се хранеха припряно. Е, това се дължеше на Луис — той навсякъде и почти винаги имаше такъв ефект върху хората. Резултат от особеното му излъчване — сякаш в него кипи скрито насилие, готово всеки миг да се отприщи и да помете околните. Винаги изглеждаше като че то не му е за пръв път, а постоянно състояние.

— Хм — обади се той, след като преполови втората бирена бутилка на една глътка. — Да те питам за твоя приятел Улрич… ти имаш ли му доверие?

— Не зная. Той си има свои собствени цели.

— Нали е федерално ченге. Те всички до един си имат свои си, собствени цели, най-често в ущърб на всички останали — отвърна незабавно Луис и ме изгледа над залапаното гърло на бутилката. — Гледай сега какво си мисля: представи си, че двамата сте катерачи — пълзите към върха на скала, имате общо въже за подсигуровка; ти се подхлъзваш и увисваш, той реже въжето — ти падаш, той остава. Такъв човек ми се вижда.

— Ти си циник, Луис.

Той отново изкриви устни:

— Виж какво, ако мъртвите можеха да говорят, биха ти казали, че всички циници са реалисти.

— Ако мъртвите можеха да говорят, щяха да ни кажат да чукаме повече приживе, защото после е късно — отвърнах аз и си взех от картофките. — ФБР да не те държи с нещо, а?

— Подозрения, подозрения и нищо повече. Ама не това се опитвам да ти кажа.

Сега от очите му вееше хлад и той ме фиксираше втренчено, без да мига. Помислих, че ако Улрич някога го подгони за нещо, Луис би го убил, без да му мигне окото, и не би му отделил дори и секунда в мислите си по-късно.

— Защо Улрич ни помага? — попита ме изведнъж той.

— И аз съм мислил за това — отвърнах предпазливо. — И не съм сигурен, че зная отговора. Отчасти причината може би е, че усеща необходимостта да държи връзка със събитията чрез нас. Освен това вероятно си мисли, че като ми подава информация, може да контролира степента на моето участие в тях.

Но знаех много добре, че едва ли е точно така. Луис бе прав. Улрич си бе Улрич — ченге със своя си, собствена игра.

— Мисля още, че ме използва за примамка — изтърсих направо. — Аз съм стръвта, а той държи въдицата.

— Не смяташ ли, че той не ни казва всичко, което знае? Изобщо какво ни казва? — попита Луис, допи бирата и примлясна с устни.

— Ами отговорът е: като при айсберг. Само десетте процента, които се виждат над повърхността на водата. Каквото и да научат онези от ФБР, те никога не го споделят с местните ченгета. Естествено, че и Улрич няма да го споделя с нас. Тук се играе доста по-дълбока игра и само Улрич и най-вероятно малцина от помощниците му са наясно какво става. Ти шах играеш ли?

— Играя както само аз си зная — отвърна той и веднага си помислих, че неговата игра едва ли предполага стандартната шахматна дъска.

— Е, тази работа е като партия шах — продължих аз. — Само че виждаме единствено хода на противника, когато той ни вземе някоя фигура. През останалото време играем на тъмно.

Луис повдигна пръст. Това бе знак за келнера да донесе сметката. Човекът изглеждаше невероятно облекчен. Сигурно ликуваше, че си тръгваме.

— Ами нашият господин Байрън?

Свих рамене. Имах странното усещане, че съм някак встрани от цялото действие. Отчасти причината бе, че ние наистина си бяхме периферни участници в разследването, а пък в известен смисъл бях доволен да съм на известно разстояние от играта. Знаех, че Пътника е залагал на личното ми въвличане в нея, което пък означаваше, че той има някаква нужда от него. На мен пък ми бе нужна известна дистанция, за да мога да мисля по-добре. Ето например случилото се в днешния следобед с Рейчъл — бях получил нужната дистанция, що се отнася до скръбта ми и чувствата за загуба относно Сюзън.

— Не зная.

Всъщност ние току-що започвахме да си създаваме някаква представа за този Байрън, като централна фигура от детски пъзел, около която ще се нагласят останалите късове.

— Постепенно ще работим по него и ще напредваме малко по малко. Първо, трябва да установим какво е видял Ремар онази нощ, когато бяха убити леля Мари и Те Жан. Много важно е също да разберем защо Дейвид Фонтено е бил сам на Хъни Айлънд.

Сега бе ясно, че Лайънъл Фонтено ще тръгне да си отмъщава на Джо Боунс. Самият Боунс знаеше това не по-зле от мен; вероятно затова бе организирал рискованото нападение на гробището „Метари“. Защото веднъж прибрал се в имението си, Лайънъл ще бъде недосегаем за хората на Боунс. Значи следващият ход е на Лайънъл.

Сметката пристигна. Платих я, а Луис остави двадесет долара бакшиш. Келнерът посегна към банкнотата със страхопочитание — сякаш очакваше от нея ликът на Ендрю Джаксън^[1] да отвори уста и да го захапе за пръста.

— Мисля, че трябва да се дигнем и да отидем да поприказваме с Лайънъл — рекох, когато излязохме от заведението. — А също и с Джо Боунс.

Луис се ухили.

— С Боунс ли? Според мен той едва ли умира от желание да приказва с теб, като се има предвид разказът ти как неговото момче се опитало да те пречука.

— Така де — усмихнах се аз. — Именно. Затова смятам, че Лайънъл Фонтено може пък да рече да ни помогне да се срещнем с Джо. Е, мен сто на сто няма да иска да ме види, въпросът е дали ще се зарадва на теб, а? Какво мислиш?

Тръгнахме си към хотела. Улиците на Ню Орлиънс едва ли са сред най-безопасните в света, но имах усещането, че никой няма да ни закача.

И така се и оказа.