Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чарли Паркър (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 35гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2018)

Издание:

Автор: Джон Конъли

Заглавие: Всяко мъртво нещо

Преводач: Светлозар Николов

Език, от който е преведено: английски (не е указан)

Издание: първо

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: Роман

Националност: Ирландска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 954-733-136-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2638

История

  1. —Добавяне

Тридесет и осма глава

Върнах се в стаята и се къпах под врялата вода, докато кожата ми почервеня и започна да ме боли. Облякох лек пуловер и ленени панталони, обадих се на Луис и Ейнджъл и се разбрахме след пет минути да се съберем в стаята на Рейчъл.

Тя отвори вратата. Забелязах, че пръстите й са изцапани с мастило. Зад ухото й бе поставена писалка, косата й бе навита на кок с помощта на два забучени в нея молива. Очите й бяха зачервени от четене, под тях имаше тъмни кръгове.

Не можах да позная помещението — бе доста променено. Върху единствената маса стоеше разтворен компютър — лаптоп, заобиколен със стотици листове, хартийки, книги и бележки. На стената отсреща бяха закачени диаграми, жълти листчета за бележки с лепливи краища и цяла поредица рисунки — нещо като анатомически скици. На пода до стола се въргаляха факсовете и чиния с куп нахапани сандвичи, кана кафе и изцапана чаша.

Чух почукването. Отворих вратата на Луис и Ейнджъл. Последният удивено загледа стената.

— Онзи тип на рецепцията си мисли, че само някаква си откачалка може да получава толкова много факсове — рече той засмяно. — Ако види тази изложба, сто на сто ще повика ченгетата.

Рейчъл седна на стола и извади моливите от косата си. Разпиля я с ръка по раменете си и започна да масажира схванатия си врат.

— Е — рече тя, — кой ще започне?

Разказах им за Ремар и умората незабавно изчезна от лицето на Рейчъл. Накара ме подробно да опиша позицията на тялото му, отново и отново, а след това затърси нещо по бюрото си, като непрестанно разлистваше и преместваше стотиците листчета.

— Ха! Ето! — възкликна тя и гордо ми подаде лист хартия. — Това е, нали?

Държеше черно-бяла илюстрация с дребен надпис отгоре „Tab. primera del lib. Segundo“[1]. Най-долу с почерка на Рейчъл бе написано „Валверде, 1556 г.“.

На илюстрацията бе нарисуван одран човек, поставил левия крак на камък. В лявата си ръка държеше дълъг нож със закривена дръжка, а в дясната — собствената си провиснала кожа. Чертите на лицето му личаха на кожата, а очите му си бяха в очните дупки. Но като изключим тези разлики, рисунката бе съвсем сходна с позицията, в която заварихме тялото на Ремар. Различните части и органи на тялото бяха маркирани с букви от гръцката азбука.

— Да, това е — рекох тихо. — Такова нещо намерихме.

Подадох листа на Ейнджъл и Луис. Те я загледаха мълчаливо.

— Това е „Historia de la composicion del cuerpo humano“ — рече Рейчъл. — „История на устройството на човешкото тяло“, написана от испанеца Валверде през 1556 година като учебник по медицина. Рисунката…

Рейчъл протегна ръка и си взе илюстрацията от Луис, после я вдигна над глава, за да я виждаме всички едновременно.

— Рисунката е илюстрация на мита за Марсий. Той е сатир, последовател на богинята Кибела[2]. Марсий бил прокълнат, когато намерил забравена от Атина флейта, която свирела сама, защото била омагьосана от богинята. Музиката й била прекрасна, омайваща и селяните започнали да твърдят, че Марсий свири по-добре от самия Аполон, който пък свирел на арфа. Разгневен, Аполон предизвикал Марсий на състезание с жури самите Музи. Тогава Марсий загубил, защото не можел да пее и да свири едновременно, а Аполон го наказал за дързостта му, като го одрал жив и приковал кожата му към един бор. Според поета Овидий в мига на смъртта си Марсий възкликнал: „Quid me mihi detrahis?“ — буквално преведено това означава: „Кой е онзи, който ме откъсва от самия мен?“. Художникът Тициан нарисувал своя версия на мита. По-късно и Рафаел. Предполагам, че в тялото на Ремар ще бъдат намерени остатъци от кетамин. В изпълнение на мита жертвата трябва да е била одрана жива. В края на краищата трудно се създава шедьовър, ако обектът мърда.

Обади се Луис:

— Но внушението на рисунката е сякаш той се е одрал сам. Марсий държи и ножа, и одраната кожа. Защо убиецът е избрал този вариант?

— Досещам се за една причина, но тя е просто предположение — отвърнах му аз. — Защото може би в известен смисъл Ремар се е самонаказал. Бил е в дома на Агилярови, където не е трябвало да ходи. Смятам, че Пътника се опасява да не е бил видян от него. Ремар е нарушил нечие спокойствие и е бил наказан за това, но отговорността си е негова. Такава логика, знаете.

Рейчъл кимна и ми подаде два листа.

— Това е интересно наблюдение, но може би има още нещо. Да си спомним какво се бе случило с Те Жан Агиляр.

На първия бе преснимана сцената с тялото на мъртвия Те Жан. Вторият бе друга илюстрация с различен надпис — „De dissect. Partium“. Отново с почерка на Рейчъл отдолу пишеше датата — 1545.

На тази рисунка имаше прикован на дърво мъж; на фона на каменна стена отзад. Главата почива на клоните, ръцете са разпънати странично на други клони. Кожата на гръдния кош е одрана, белите дробове, бъбреците и сърцето — разкрити. На платформа отстрани стоеше орган, който не можех да позная, може би стомахът. Лицето бе цяло и цялата ситуация наподобяваше позицията на тялото на Те Жан.

— Пак Марсий — рече Рейчъл. — Или поне адаптация на мита. Това е от Естиен[3]. Също ранен учебник по медицина — „De dissectione partium corporis humani“[4].

— Ама ти да не искаш да кажеш, че този откачалник убива по модели на древногръцки митове, а? — обади се Ейнджъл.

— Не е толкова просто — въздъхна Рейчъл. — Мисля, че митът му говори нещо, защото го е използвал поне два пъти. В същото време виждате, че теорията около Марсий не се връзва с убийствата на леля Мари и семейството на Птицата. Аз намерих тези илюстрации почти случайно, но не съм открила нищо във връзка със смъртта на останалите жертви. Продължавам да търся. Най-вероятно идеите за сценария на другите убийства също са свързани с ранни учебници по медицина. И ако съм права, ще ги намеря и тях.

— Не е ли възможно да си имаме работа с човек с медицинска компетентност? — подхвърлих аз.

— Или пък сериозни знания за много стари издания и текстове — добави Рейчъл. — Вече знаем, че е чел Книгата на Енох или някои нейни части, дори и опростени. Не мисля, че е необходима специална медицинска квалификация за обезобразяването на телата, но пък може би не са излишни известни хирургични умения или опит с някои медицински процедури.

— Ами ослепяването, одирането на лицата? — попитах я аз. С мъка потиснах изплувалия спомен за Сюзън и Дженифър. — Те с какво са свързани?

Рейчъл поклати глава.

— Продължавам да търся. Изглежда, лицата имат някакъв символичен смисъл за убиеца. Лицето на Дженифър е било върнато, защото е умряла преди да започне да работи по нея — така поне предполагам. Освен това е искал лично да те шокира. Одирането означава още, че в неговите очи жертвите нямат никаква стойност като индивиди, симптом за това, че отхвърля статуквото им на хора. Обяснението е, че отнемането на лицата означава лишаване от най-непосредствената изява на човешката индивидуалност, основната й физическа характеристика.

Очите? Има мит, според който образът на убиеца се запечатва в ретината на жертвата. Във връзка с човешкото тяло има множество сходни легенди. Още в началото на миналия век някои учени изследват теорията, свързана с т.нар. вторична памет, че от трупа на жертвата тече кръв, ако убиецът е в същото помещение.

Рейчъл се изправи, протегна се и се разкърши.

— Без да ви обиждам, иска ми се да си взема един душ и после да отида някъде да похапна нещо вкусно. А сетне ще спя поне дванадесет часа.

И тримата се изправихме да си ходим, но тя ни спря с жест на ръката.

— Само да ви кажа още нещо. Не желая да оставате с впечатлението, че си имаме работа просто с някой маниак или изрод, който буквално копира насилие от миналото или от стари източници. Не зная достатъчно по въпроса и не желая да давам окончателно мнение преди да съм направила още някои проучвания и справки. Ще се консултирам с хора, които имат повече опит от мен в тази област. Същевременно не мога да се отърва от впечатлението, че зад всичко извършено досега от убиеца има някаква фундаментална философия, определен път, по който той върви. И докато не я схванем, не разберем някои съществени неща за нея, няма да можем да го заловим.

Тъкмо понечих да отворя вратата и някой почука отвън. Отворих я бавно и с тяло закрих изгледа към вътрешността, а Рейчъл бързо започна да прибира окаченото по стените. На прага стоеше Улрич. В полумрака на коридора ясно се виждаше наболата му, може би двудневна брада.

— На рецепцията ми казаха, че мога да те намеря тук — ако не си си в стаята. Може ли да вляза?

За миг останах неподвижен, после отстъпих встрани, за да му направя път. Рейчъл бе застанала пред диаграмите на стената, които още не бе успяла да свали, но Улрич не се заинтересува от нея, а загледа Луис втренчено. Гледаше го и мълчеше.

— Познавам те отнякъде — рече след малко.

— Не мисля така — отвърна Луис. От очите му се излъчваше хлад.

Улрич се обърна към мен.

— Значи вече водиш наемните си убийци в моя град, така ли, Птицо?

Не отговорих нищо.

— Както вече казах, грешиш, човече — обади се Луис. — Аз съм бизнесмен.

— Така ли? И в кой бизнес движиш?

— Превантивен контрол: зарази и вредители[5] — рече Луис.

Въздухът натежа, очаквах всеки миг да тресне гръмотевица, да избухне буря. Изведнъж Улрич се обърна и излезе от стаята. На прага ми рече през рамо:

— С теб трябва да говоря. Ще те чакам в „Кафе дьо Монд“.

Останах така, загледан в гърба му, докато се скри след завоя на коридора. Погледнах Луис. Той вдигна рамене.

— Май съм по-известен, отколкото си мислех.

— Май че да — отвърнах и тръгнах след Улрич.

 

 

Настигнах го на улицата, но въобще не ми проговори, докато не седнахме в кафенето и той си поръча любимите сладки кифлички. Откъсна си парче и без да иска поръси костюма си с пудра захар. Отпи дълга глътка кафе, почти изпразни чашката и отново се накапа. На ревера му остана кафяво петно.

— Хайде казвай, Птицо? — рече най-сетне. — Какво възнамеряваш да правиш тук?

Стори ми се, че в гласа му звучи обида и разочарование. И може би умора.

— Познавам го този тип. Зная му мутрата. Зная и с какво се занимава.

Пак отхапа от кифличката.

Не отговорих. Гледахме се така в очите дълго време. Накрая Улрич отмести поглед. Отърси захарта от пръстите и си поръча ново кафе. Аз почти не бях докоснал моето.

— Името Едуард Байрън говори ли ти нещо? — попита след малко, когато се убеди, че няма да говоря за Луис.

— Не, нищо не ми говори. Защо?

— Беше портиер в клиниката „Парк Райз“. Нали Сюзън там роди Дженифър?

— Да, там.

„Парк Райз“ бе частна болница на Лонг Айлънд. Бащата на Сюзън бе настоявал да отидем там, защото персоналът бил елитен — лекарите били сред най-добрите в света. Във всеки случай, със сигурност бяха сред най-добре заплатените. Бях научил, че лекарят, които изроди Сюзън, получава месечно повече, отколкото аз за цяла година.

— Защо ме питаш тези неща?

— Научих, че уволнили Байрън. Тихомълком, без скандали, след като в моргата намерили обезобразен труп. По-точно някой си извършил незаконна аутопсия на женски труп. Утробата била отворена, яйчниците и яйчните канали били извадени.

— Имало ли е официално обвинение?

— Не, нали ти казах. Болничното ръководство решило да не вдига шум. В шкафчето на Байрън намерили медицински ръкавици, а по тях — следи от кръвта на мъртвата жена, дори и остатъци от тъкани. Той заявил, че някой се опитва да го натопи, че ръкавиците и прочие са подхвърлени нарочно. Разследването било вътрешно, дискретно и не довело до категорични резултати. Теоретично — да, някой би могъл да подхвърли тези неща в шкафчето му. Но пък защо? И го освободили. Не се обадили нито на полицията, нито на съдебните власти, нищо. Единствената причина да имаме информация за случая е, че местните ченгета междувременно разследвали поредица кражби на опиати от болницата и в списъка на заподозрените бил и Байрън. След като го освободили, кражбите силно намалели, но той пък винаги имал желязно алиби. Байрън си заминал и оттогава никой не е и чувал за него. Имаме номера на социалната му осигуровка, но той не се е обаждал да се регистрира като безработен, не се е мяркал никъде, не е плащал данъци, не е ходил в някоя от административните служби, не е търсил работа в друга болница. Проверката показва, че кредитните му карти не са използвани от октомври 1996 година.

— Е, по какъв повод ми го казваш всичко това?

— Едуард Байрън е жител на Батън Руж. Съпругата му Стейси, бившата, още живее там.

— Потърсихте ли я?

— Разпитахме я неофициално вчера. Твърди, че не го е виждала от април миналата година, че й дължи издръжката за шест месеца. Последният изпратен от него чек е оформен в банка в Ричмънд, но жената мисли, че може би се навърта из района на голям Батън Руж или някъде наблизо. Каза ни още, че той отдавна искал да се върне тук, не обичал Ню Йорк. Изпратихме снимката от досието му в болницата по полицейските участъци — да го търсят рутинно. Ето, виж.

Подаде ми увеличена фотография на Байрън. Изглеждаше симпатичен, дори красив. Брадичката му бе възкъса и това леко нарушаваше хубостта на лицето. Имаше тънък нос, правилна уста, тесни черни очи, кестенява коса, сресана на път надясно. Изглеждаше по-млад от 35 години, но не знаех кога е сниман.

— Това е най-добрата ни следа — рече Улрич. — Казвам ти ги тези неща може би защото имаш право да ги знаеш. Но ще ти кажа още нещо: стой надалеч от госпожа Байрън. Настояхме да не говори с никого — в случай че журналистите надушат нещо. И още нещо: не пипай Джо Боунс. Подслушахме онова неговото момче Рики по телефона: кълнеше се в какво ли не, че ти там си извъртял някаква дива каскада. Та те предупреждавам — следващия път няма да ти се размине.

Остави пари на масата.

— Последно, виждам, че си си събрал неголям екип. Някой от тях не може ли да ни помогне с нещичко, а?

— Все още не. Предположихме, че убиецът има лекарска квалификация или знания, говорихме за патология на сексуална основа. Ако се доберем до нещо важно, веднага ще ти се обадя. Но и аз имам един въпрос към теб — какви точно опиати са били откраднати от „Парк Райз“?

Наведе глава на една страна и леко изви устни, сякаш преценяваше дали да ми каже, или не.

— Кетамин, хидро. Производни на фенциклидина.

Затраях си, че вече съм донякъде наясно с този препарат. ФБР може да създаде огромни неприятности на Морфи, ако там разберат, че ми е съобщавал такива подробности, макар че със сигурност го подозират.

Улрич направи пауза и добави:

— Същото е намерено в телата на леля Мари и сина й. Убиецът го е използвал като упойка.

Завъртя кафената чашка с два пръста върху чинийката, докато дръжката се насочи към мен.

— Тебе страх ли те е от този тип, а, Птицо? — попита ме тихо. — Защото мен ме е страх. Помниш ли нашия разговор за серийните убийци — преди време, когато те водих да те запозная с леля Мари?

Кимнах утвърдително.

— Е, по онова време си мислех, че зная всичко за този тип хора, че съм виждал всичко, което може да се види. И наистина — срещал съм изнасилвачи, психопати, детеубийци, перверзни изроди и хора, които са прекрачили всякаква мярка, но те си бяха направо патетични и жалки, гнидави човешки образи, ти казвам. Ама този…

Обърна глава към улицата. Минаваше семейство във файтон. Кочияшът подръпваше поводите и сигурно сладкодумно им разказваше историята на площада „Джаксън“. Един член на семейството — дребно момченце — видимо не слушаше разказа. Гледаше към нас, подпряло брадичка на ръката си и сякаш чуваше думите му.

— Нашите специалисти отдавна прогнозират, че накрая ще се появи по-различен убиец — някой си, мотивиран от нещо повече от изкривени фрустрации и криворазбрана сексуална нагласа или перверзен садизъм. Живеем общество, в чиято култура процъфтява болката и смъртта, Птицо, а повечето хора си минават и заминават през живота, без въобще да са разбрали смисъла му. Може би е само въпрос на време да се появи човек, който разбира тези неща по-добре от останалите, човек, който ще гледа на света като огромен олтар, пред който човечеството трябва да бъде принесено в жертва, някой, който истински да вярва, че е крайно време да се даде урок на всички смъртни.

— И ти смяташ, че се е появил такъв човек, така ли?

— „Аз съм превърнат в Смъртта, Разрушителят на световете.“ Нали така пише в Корана, Птицо? „Аз съм превърнат в Смъртта.“ Ето това е. Може би е точно това. Той е Смъртта. Чистата Смърт.

Стана и тръгна към улицата, аз — след него. После се сетих за бележката от снощи. Извадих я от джоба.

— Улрич, исках да те помоля нещо. Ето, виж.

Той прочете записаното във връзка с Книгата на Енох и се намуси.

— Абе, каква е тази шибана Книга на Енох сега, а?

— Това е част от апокрифната литература на самата Библия. Смятаме, че той има познания в тази област.

Улрич се намръщи, сви бележката и я прибра.

— Птицо — рече и почти се усмихна, — понякога ужасно се раздвоявам между желанието да те държа напълно информиран за всичко и да не ти казвам нищо, ама нищичко!

Изкриви лице и после въздъхна, сякаш да каже, че просто не си заслужава да говорим на тази тема.

— Внимавай да не направиш някоя беля, Птицо. И кажи същото и на твоите приятелчета.

Тръгна си и скоро потъна в тълпата.

Върнах се и веднага почуках на вратата на Рейчъл, но отговор нямаше. Почуках отново, по-силно, тогава отвътре дочух някакви шумове. Отвори ми, обвита в хавлия и с кърпа на мократа коса. Лицето й бе зачервено от горещата вода на душа, кожата й като че гореше.

— Извинявай — рекох. — Забравих, че се канеше да се къпеш.

Тя се усмихна и ми махна с ръка да вляза.

— Я седни ей там. Сега ще се облека и ще ти предоставя удоволствието да ми купиш вечеря.

От леглото взе приготвените сиви панталони и бяла памучна блуза, а от куфара извади подходящо бяло бельо и се върна в банята. Не затвори вратата съвсем, за да можем да говорим, докато се обличаше.

— Май трябва да те питам какви бяха онези думи? — обади се отвътре.

Станах и отидох на прозореца. Улицата долу бе пуста.

— Вярно е онова, което Улрич каза за Луис. Нещата не са така прости може би, но той е убивал хора в миналото. Днес — не зная, не съм сигурен. Не питам и не аз съм онзи, който ще го съди. Но вярвам и на Ейнджъл, и на Луис. Помолих ги да дойдат, защото познавам възможностите им.

Рейчъл се показа от банята. Закопчаваше си блузата, косата й висеше, все още на мокри кичури. Изсуши я с портативен сешоар и си сложи малко грим. Бях виждал Сюзън да прави подобни неща стотици пъти, но сега, като наблюдавах Рейчъл да върши всичко това пред мен, почувствах странна интимност. Нещо се обади дълбоко в съзнанието ми, тъничко, но убедително гласче, което предвещаваше промяна в чувствата ми към нея. Тя седна на леглото, за да нахлузи чифт черни обувки на бос крак, помагаше си с пръст. Наведе се напред и блузата на кръста й се повдигна, зърнах основата на гръбнака и леко изпотената кожа. Тя вдигна очи и забеляза погледа ми. Усмихна се внимателно, сякаш се боеше, че не го е разбрала правилно.

— Ще излизаме ли? — попита ме.

Отворих вратата и й направих път да мине, а блузата й се плъзна по ръката ми. Чух звук, напомнящ на съскаща върху горещ метал вода.

 

 

Хапнахме в заведение на „Роял стрийт“, в голяма, хладна и тъмна зала в махагоново дърво. Поръчах си бифтек, бе крехък и вкусен, а на Рейчъл донесоха пушено рибешко филе. Тя го опита, примлясна и след малко ахна — подправките бяха лютиви. Поговорихме за дребни неща, за пиеси и филми, музика и литература. Оказа се, че и двамата сме присъствали на едно и също представление на „Вълшебната флейта“ в Метрополитен опера през 1991 година. На всичкото отгоре и двамата сме били сами. Погледнах я в очите, тя отпи от виното; приглушените светлини играеха по лицето и танцуваха в зениците й, досущ отразени в нощно езеро лунни лъчи.

— Значи често преследваш непознати мъже в далечни земи, а? — опитах се да се пошегувам.

Усмихна се.

— На бас се хващам, че тази реплика си я пазиш за по-особени случаи.

— Може пък да я използвам постоянно.

— Ооо, хайде сега. Какъв ти е следващият номер? Цветя и целуване на ръка или ще гледаш страшно околните мъже?

— Добре, добре, виновен съм. Отдавна не съм сядал на маса с хубава жена.

Казах го, но почувствах, че се изчервявам. В погледа й долових игриви пламъчета и известна несигурност, дори и нещо като тъга, страх да не нарани някого, самата тя да не бъде наранена. В мен нещо се присви, протегна лапи и извади нокти, почувствах болка в сърцето.

— Извинявай. Почти нищо не зная за теб — казах й тихо.

Тя протегна ръка и леко погали моята — от китката до края на кутрето. Прокара пръсти по моите, деликатно проследи линиите на дланта ми, докосна ноктите — леко, нежно, като коприна. Изведнъж отпусна ръка на масата, а тя остана допряна до моята. И започна да говори.

Родила се в Чилсън, близо до подножията на Адирондак[6]. Баща й бил адвокат, майка й — учителка в детска градина. Като дете обичала баскетбола и спринтовите дисциплини; момчето, с което щяла да ходи на абитуриентския бал, се разболяло от заушка два дни преди голямото събитие. Тогава кавалер й станал най-добрият приятел на брат й. На бала свирели песните на Рой Орбисън. Двамата танцували, той опипал гърдите й под звуците на „Само самотните“. Имала само един брат, десет години по-голям, казвал се Къртис. Доживял почти до двадесет и деветата си година, пет години посветил на служба в полицията. Застреляли го две седмици преди рождения му ден.

— Беше детектив към шерифството, току-що го бяха произвели. В същия ден дори не беше на работа.

Тя говореше спокойно, без да се колебае, нито много бързо, нито пък бавно, сякаш бе разказвала и преповтаряла тази история множество пъти като литературно произведение с отстранени повторения и ненужни подробности, изгладени слаби места, сполучливо подбрано начало и описания. Повествование, в което изпъква основната линия — смъртта на брата и болката от отсъствието му, празнината, която оставил след себе си.

Било два и петнадесет, вторник следобед. Къртис отишъл на среща с едно момиче от Морая, винаги имал поне две-три приятелки. Бил хубавеляк, момичетата си падали по него. Носел букет цветя, розови лилии, купени от цветарницата на пет врати разстояние от банката. Чул викове, зърнал двамина да бягат от банката, и двамата били въоръжени, маскирани — мъж и жена. Трети ги чакал в кола със запален двигател, готова за бягството.

— Къртис извадил пистолета, а те го видели. И двамата носели рязани двуцевки и изобщо не се поколебали. Мъжът изпразнил и двете цеви в него, а докато брат ми лежал и агонизирал на земята, жената го довършила. Застреляла го в лицето, а той беше толкова хубав…

Замлъкна и аз разбрах, че това е история наистина преразказвана, но само наум. Имаше нещо, което тя не искаше да споделя с никого, то си бе само за нея — нещо като скъп спомен за много близък човек. Понякога всички ние имаме нужда от болка. Болка, която да си е само наша.

— Хванаха ги по-късно. Имали общо три хиляди долара — толкова успели да вземат от банката, толкова е струвал животът на брат ми. Жената била изписана от психиатрията само две седмици преди случая. Някой си решил, че тя вече не представлява заплаха за обществото.

Рейчъл вдигна чаша и допи виното. Махнах с ръка на келнера да донесе още; тя мълчеше, докато той отново я напълни.

— И ето ме и мен. Сега се опитвам да разбирам нещата, и знаеш ли, понякога успявам. Та когато извадя късмет, предотвратявам разни лоши случки, да не сполетяват други хора. Но само понякога.

Изведнъж усетих, че стискам силно ръката й на масата. Нямах спомен кога съм го направил. И така, хванал я здраво за пръстите, започнах да разказвам — за пръв път от много години насам — как с мама напуснахме Ню Йорк и се преместихме в Мейн.

— Тя още ли е жива?

Поклатих глава.

— Бях се спречкал с една местна мутра на име Татенцето Хелмс, та дядо и мама решиха, че е най-здравословно да ме разкарат оттам поне за лятото. Да ида да поработя някъде другаде. Дядо имаше приятел в Ричмънд, държеше магазин. Поработих при него, зареждах му стоките, нощем чистех. Спях в една стая над магазина. Мама ходеше на физиотерапия, имаше притиснат нерв в рамото, но после се оказа, че са й поставили грешна диагноза. Всъщност имала е рак. По-късно реших, че е знаела, но не е искала да ни тревожи. А може би си е мислила, че ако не си го признава пред себе си, може да избудалка организма си и да отложи финала. Но стана друго нещо — единият й бял дроб колабира един ден, точно като излизала от терапевта.

Дойдох си два дни по-късно с автобус на „Грейхаундс“[7]. Не я бях виждал два месеца и тръгнах за болницата, но не я открих никъде по отделенията. Накрая започнах да проверявам име по име и я намерих — беше се променила неузнаваемо. Изкара още шест седмици. Към края се пооправи малко, може би от силните лекарства. Струва ми се, че това се случва често при раковоболните. Понякога човек се самобудалка, че се подобрява. Това е нещо като последна гадна шегичка на заболяването. Опитваше се да нарисува картина на болницата. Смяташе, че ще я изпишат и ще се прибере у дома — та да си спомня къде е лежала.

Отпих глътка вода.

— Извинявай — рекох. — Сам не разбирам защо тези неща най-неочаквано ми изплуват от паметта и ти ги разправям.

Рейчъл се усмихна и също ми стисна пръстите.

— А дядо ти?

— Той почина преди осем години. Остави ми къщата си, същата, която непрекъснато се опитвам да ремонтирам.

Сега забелязах, че не пита за баща ми. Вероятно знаеше всичко. От архивите.

По-късно си тръгнахме, смесихме се с тълпата. От баровете долиташе музика, оплиташе се в една обща какофония, в която от време на време различавах по нещо познато. Стигнахме хотела и стаята й. Там се прегърнахме и останахме притиснати един в друг известно време. Целувахме се нежно; тя бе поставила ръка на бузата ми. После си пожелахме лека нощ.

Тази нощ спах като къпан, въпреки случката с Ремар и Джо Боунс, а и сблъсъка с Улрич. Спях, а ръката ми стискаше призрака на нейната.

Бележки

[1] „Първа таблица, втора книга“ (испански). — Бел.прев.

[2] Фригийска богиня на земята, лозарството и земеделието. — Бел.прев.

[3] Бележито френско семейство печатари, книжари и учени от началото на XVI век — Робер (1503–1559), отпечатал Библията на еврейски, старогръцки и латински, а неговият син Анри (1531–1598), първостепенен елинист и лексикограф, съставил Thesaurus linguae graecae (Съкровищница на гръцкия език) — грандиозен паметник на ерудиция, „Апология за Херодот“. — Бел.прев.

[4] „За дисекциите на части от човешкото тяло“. — Бел.прев.

[5] Игра на думи — примерно селскостопански вредители и болести по растенията и същевременно преносно. — Бел.прев.

[6] Планинска верига в североизточната част на щата Ню Йорк. — Бел.прев.

[7] Един от най-популярните национални автобусни превозвачи в САЩ. — Бел.прев.