Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (38)

Тридесет и седма глава

В хотела се прибрахме късно следобед. Чакаше ме послание от Морфи. Обадих се в шерифството, оттам ме прехвърлиха на клетъчен телефон.

— Къде ходиш бе, Паркър? — попита той.

— На посещение при Джо Боунс.

— Хайде бе, мамка му! И защо си направил тази дивотия?

— Ей така, да поразмътя водите.

— Нали те предупредих бе, човек! Не се ебавай с Боунс! И сам ли отиде?

— Не, с приятел. Само че Джо не го хареса.

— Какво не му хареса?

— Ами че родителите му били чернокожи.

Морфи се разсмя.

— Казах ти, че Джо е ужасно чувствителен на тема генно наследство. Ама пък е добре някой да му го напомня от време на време.

— Виж сега, той заплаши приятеля ми, че ще нахрани кучето си с него.

— Естествено — рече Морфи тъжно. — Джо много си обича кучето.

— При теб нещо ново?

— Може би. Обичаш ли морски деликатеси?

— Тц.

— Добре, тогава ще отидем в Бъктаун. Страшно готвят там ти казвам, само морски продукти — най-добрите скариди. Ще дойда да те взема след два часа.

— Освен скаридите има ли някаква друга причина да ходим в Бъктаун?

— Ремар. Едно от бившите му гаджета има къща там. Може да понаучим някои неща.

Почуках на вратата на Рейчъл. Нямаше я. На рецепцията ми съобщиха, че излязла рано сутринта — отишла в университета. Междувременно се получили цял куп факсове за нея, които чиновникът поглеждаше намусено. Изкуших се да ги прелистя набързо, но се отказах и се върнах в стаята. Взех си душ, преоблякох се, оставих бележка на Рейчъл, че ще й се обадя по-късно. Говорих с Луис и Ейнджъл, съобщих им къде отивам и ги помолих да изчакат Рейчъл. Луис правеше йога упражнения на пода. Ейнджъл гледаше някакъв сериал по телевизията.

Морфи пристигна извънредно точно. Запрашихме на север по булевард „Канал“, после свихме в западна посока по „Лейкшор Драйв“. Водите на езеро Поншартрен проблясваха под късното обедно слънце. Някъде напред се виждаха фаровете на отиващите към Мандевил и Ковингтън коли по моста над гигантската водна площ. Минахме покрай малкото пристанище на „Уест Енд Парк“ и Морфи ми доказа широк булевард с три платна, водещ към Южния яхтклуб, един от най-старите в страната. Морфи добави, че е ходил в клуба само веднъж, когато му се наложило да арестува един тип, запалил яхтата на бизнеспартньора си, след като научил, че последният спи с жена му. Горящата яхта осветявала бара, където пироманът седял кротко, пиел скъпо уиски и чакал да дойде полицията.

 

 

Бъктаун бе красиво място, всъщност това бе перверзна хубост, особено ако обичате миризмата на риба. Затворих прозореца на колата с надежда да си минимализирам увреждането на сетивата, но Морфи отвори своя и с удоволствие загълта въздуха с пълни гърди. На мен лично Бъктаун ми изглеждаше неподходящо място за убежище на човек като Ремар, но тази мисъл сама по себе си бе достатъчна причина онзи да предпочете да се скрие именно тук.

Каръл Стърн живееше в прилична на камилска гърбица къщурка, едноетажна отпред със залепена двуетажна част отзад, малка градина, разположена съвсем до брега и на няколко преки от главната улица на Бъктаун. Според Морфи Каръл работела в един бар на „Сейнт Чарлз“, но в момента била в панделата за незаконно притежание на дрога с намерение да продава. Според информатора на Морфи Ремар щял да плаща наема до излизането й на свобода. Оставихме колата на ъгъла на улицата и се измъкнахме от нея. Почти едновременно свалихме предпазителите на пистолетите. Това бе спонтанна реакция — спогледахме се и се засмяхме.

— Ти не си ли доста извън собствената си територия тук, а? — попитах Морфи.

— Слушай бе, Паркър, ние нали дойдохме само да похапнем нещо морско — оплака се той с тон на обиден човек. — Ако има време, ще надникнем насам-натам, просто ей така, заради случайната възможност. Не се бъркам в работата на никого, чуваш ли какво ти казвам?

Махна ми към фасадата на дома, самият той тръгна да заобиколи отзад. Пристъпих към малката веранда отпред и се опитах да надникна през остъклената входна врата. Стъклото бе доста замърсено, впрочем цялата къща изглеждаше просто занемарена. Преброих до пет и натиснах дръжката на вратата. Отвори се с леко скърцане, аз направих внимателна крачка напред в коридорчето. Чух шум от счупено стъкло и почти веднага зърнах отсреща Морфи да протяга ръка през дупката и да отваря задната врата.

Тук миришеше. Слабо, но веднага се усещаше. Все едно оставено на слънце месо за малко по-дълго време. Стаите на долния етаж бяха празни — кухня, малка всекидневна с канапе и стар телевизор, спалничка с едно легло и стенен гардероб. В него имаше женски дрехи и обувки. На леглото се мъдреше само стар, извехтял матрак.

Морфи тръгна пръв по стълбите нагоре. Аз вървях по-назад. И двамата бяхме насочили пистолетите към втория етаж. Какво очаквахме да стане? Във всеки случай тук миришеше по-силно. Минахме покрай баня. Вратата бе отворена, от душа капеше вода, плочките отдолу бяха боядисани в ръждиво. На мивката под малко огледало стояха принадлежности за бръснене, пяна, ножчета и шише с одеколон марка „Бос“.

В коридора имаше още три врати — всичките открехнати. Дамската спалня бе отдясно. Бели чаршафи, саксии с декоративни растения, вече леко завяхващи, на стените евтини репродукции на Моне. Върху дълга тоалетка беше натрупана козметика, на едната стена бе поставен бял шкаф. Прозорецът на отсрещната стена гледаше към пълна с плевели и избуяла трева градинка.

И в този шкаф имаше женски дрехи и обувки. Каръл Стайн очевидно имаше пристрастия към дрехите и вероятно си ги осигуряваше с припечеленото от дрогата.

Източникът на миризмата се оказа зад втората врата. На туристическа печка до гледащия към улицата прозорец на тих огън вреше отворена тенджера. Бе голяма, пълна с пенеста течност — сос на някаква яхния с неопределен произход. Изглежда, месото бе стояло на огъня прекалено дълго и бе превряло, оттам и неприятната миризма на мърша. На пода бе постлан нов червен килим, върху него имаше две кресла и поставен на масичка портативен телевизор с направена от метална закачалка за дрехи антена.

Третата стая също гледаше към улицата, нейната врата бе почти затворена. Морфи застана отдясно, аз — отляво. Той преброи до три, блъсна я с крак и връхлетя вътре с насочен наляво пистолет, аз влязох веднага след него, насочил оръжието надясно с опънати пред тялото ръце и пръст опрян на спусъка.

Залязващото вече слънце хвърляше златисти отблясъци върху предметите в стаята: разхвърляно легло, отворен на пода куфар, тоалетка, на стената — плакат от концерт на братята Невил в Типитина с автографи, надраскани върху лицата им. Килимът под краката ми бе влажен.

Замазката на тавана бе паднала почти цялата, покривните греди се виждаха. Вероятно Каръл Стайн е възнамерявала да прави ремонт или да преустроява горните стаи, но плановете й са били прекъснати поради ареста и влизането в затвора. Във вътрешната част на стаята висяха поредица въжета, каквито използват алпинистите. Бяха преметнати през покривните греди и поддържаха тялото на Ремар.

Под захождащото слънце останките му грееха със странна светлина. Виждаха се вените и мускулите на краката, вратните сухожилия, жълтеникавите мастни натрупвания на кръста, коремните мускули, сбръчканият като черво пенис. Огромни зидарски пирони бяха забити в стената отзад и той висеше отчасти и на тях, по един под мишниците, а въжетата носеха основната тежест на тялото.

Пристъпих още напред и тогава забелязах и третия пирон. Бе забит зад врата и поддържаше главата изправена. Тя бе извърната надясно, в профил, нагласена в това положение с помощта на още един пирон — под брадата. Черепът блестеше белезникав на места, където кръвта се бе стекла надолу. Очните дупки бяха почти празни, стиснатите зъби се белеха оградени от венците.

Ремар бе частично одран, внимателно нагласен и закачен на стената и въжетата. Лявата ръка сочеше диагонално надолу спрямо позицията на трупа, пръстите стискаха нож с дълго острие, подобно на месарски инструмент за белене на сланината, но по-широк и по-тежък. Сякаш бе закрепен с лепило за тях.

Но вниманието на новодошлия би било неизбежно и незабавно привлечено най-напред от дясната ръка на фигурата, накъдето бяха насочени и безжизнените слепи очни дупки на самия Тони Ремар. От рамото до лакътя тя бе нагласена перпендикулярно на тялото, след това се издигаше вертикално нагоре с помощта на вързано за китката въже. В пръстите на дясната ръка, заметната до голяма степен върху самата нея, Тони Ремар държеше собствената си одрана кожа… Виждах ясно формите на ръцете, краката, космите на скалпа, зърната на гърдите. Под скалпа, който висеше почти до коленете, се виждаха и кървавите ръбове на одраното лице. Леглото, подът, стената — всички те бяха обагрени в алено.

Погледнах вляво и зърнах Морфи — молеше се тихичко за душата на Тони Ремар.

 

 

Стояхме отвън, облегнати на колата, отпивахме от картонените чаши с кафе. Междувременно пристигаха хората на ФБР, доста коли на местната полиция, а и от Ню Орлиънс. Около къщата се събра тълпа, някои бяха местни хора, други — посетители, привлечени от предлагащите морски блюда ресторанти на Бъктаун. Натискаха се напред, чакаха да изнесат тялото. Нямаше да дочакат. Местопрестъплението бе организирано от убиеца като истинско шоу и както полицията, така и федералните искаха да го документират максимално пълно. Чак тогава щяха да вдигнат тялото и да развалят гротескно-перверзната сцена, създадена като по специален сценарий в онази стая горе.

Появи се и Улрич, облечен в стария кафеникав костюм, отново намачкан и овалян в типичната си славна форма. Извади от джоба торбичка с понички и ни предложи каквото бе останало. Зад полицейския фургон видях колата му — „Шевролет“ модел 1996 година, червен и бляскав като нов.

— Я си вземете, сигурно сте гладни — рече той благодушно и протегна плика към нас.

Но и двамата отказахме. Образът и фигурата на Ремар не ми излизаха от съзнанието. Морфи на свой ред изглеждаше зле, бе пребледнял и тъжен.

— Говорихте ли с местните? — попита Улрич.

Кимнахме и двамата. Вече бяхме дали обстойни показания на двама детективи от градската полиция; единият се оказа зет на Морфи.

— Е, тогава можете да се чупите — рече Улрич. — Само че лично аз ще искам да си поговорим пак.

Морфи се запъти към шофьорската врата, аз към — отсрещната, но Улрич ме хвана за ръката.

— Всичко наред ли е? — попита ме той, като ме гледаше в очите.

— Мисля, че да.

— Морфи е подушил добра следа, но не би трябвало да те води със себе си. Когато научи, че отново си бил пръв на местопрестъплението, Дюран ще има да ме ругае…

Дюран бе специален агент на ФБР и шеф на бюрото за Ню Орлиънс, пряк и единствен шеф на Улрич тук. Не го познавах лично, но пък добре знаех какви са този тип местни баровци. Те се имат за нещо като царчета, управляват си подчинената територия като суверени, използват си агентите по назначение — както им скимне, и винаги персонално одобряват всяка операция. Съперничеството за началническия пост винаги е жестоко. Така че не биваше да се подценява човек като Дюран; ако не друго, той най-малкото бе опасен противник — от всякаква гледна точка.

— Още ли си в онзи хотел?

— Там съм.

— Ще се отбия да те видя. Има нещо, което трябва да проверя с теб.

Обърна се и тръгна към къщата на Стърн. Влезе през вратата и подаде торбичката с поничките на двете униформени ченгета пред нея. Единият я пое внимателно и неохотно, държеше я като пакет с бомба. Когато Улрич се скри в къщата, той се извърна и я хвърли в съседната кофа за боклук.

Морфи ме остави пред „Ришельо“. Преди да се разделим, му дадох номера на клетъчния телефон. Той си го записа в малко черно тефтерче, което завързваше с гумено ластиче.

— Свободен ли си утре? Анджи ще готви някаква вкуснотия. Заслужава си да се разкараш до нас. Само като лизнеш от нейните манджи и ще се влюбиш в тях завинаги.

Внезапно тонът му се промени.

— При това има едни неща, които е най-добре да обсъдим на спокойствие.

Благодарих, макар че нещо в мен се бунтуваше и настояваше никога вече да не се срещам с Морфи, Улрич или кое и да е друго ченге. Тъкмо потегляше, когато потропах с длан по покрива на автомобила. Морфи свали прозореца и си подаде главата.

— Защо правиш всичко това? — попитах го направо.

Морфи бе направил доста усилия, за да ме включи в разследването, да ме държи в течение на всичко, което става и за което не бих могъл да науча по друг начин. Трябваше да разбера защо постъпва по този начин. Освен това се питах дали мога да му се доверя и до каква степен.

Той сви рамене.

— Агилярови умряха кажи-речи в ръцете ми — по мое дежурство. Длъжни сме да пипнем убиеца. Ти знаеш нещо за него, може би дори доста неща. Той те е предизвикал пряко, нападнал е семейството ти. Онези от ФБР си играят тяхната си игричка и не ни казват нищо. Ти си ми единственият източник.

— Искаш да го хванеш, а? — рекох и ми се стори, че виждам още нещо в лицето му, нещо, което ми се стори познато.

— Е, чак пък толкова. Не, не, човече. Аз си имам съпруга, семейство. Разбираш ли какво ти казвам?

Кимнах и си замълчах, но бях сигурен, че в очите му имаше нещо, което резонира дълбоко в мен. Пак почуках по покрива и той потегли. Загледах се след него и се запитах: дали пък и той не търси опрощение за извършени прегрешения?

 

 

Полицията на Ню Орлиънс е създадена през осемнадесети век с основната цел да контролира робите и да поддържа реда сред тях.

През първите петдесетина години репутацията й е от лоша по-лоша; ченгетата са корумпирани и груби, държат се малко по-добре от най-обикновени наемници. По онова време сред тях доминират ирландци и германци — хора, които пребиват пияниците, за да им вземат дребните пари от джобовете. По време на разделението на града, някъде по средата на деветнадесети век, ченгетата от отделните райони враждуват помежду си поради различните си интереси в комара. По същото време мнозина от тях са обвинени за изнасилване, линчуване и кражби, да не говорим за подкупи. Самият факт, че са преназначавани всяка година, сочи, че са били главните инструменти на двете основни политически партии. Полицията манипулирала местните избори, заплашвала гласоподавателите, дори участвала в клане на умерените сили в Института по механика през 1866 година.

Хич и не си въобразявах, че Лутър Борделон би могъл да получи справедливост от ченгетата на Ню Орлиънс. Тяхната репутация като побойници и мъчители на чернокожите датира още от периода на Гражданската война, когато повечето от завърналите се от фронта южняци постъпват в полицията. През 1877 година черните губят още позиции — републиканците падат от власт и расовото разделение в нея отново набира сила. Съмнявам се дали Лутър Борделон някога е познавал историята на полицията, която фактически става причина за смъртта му, но съм сигурен, че не би се учудил на свързаните с нея хиляди срамни факти.

Ако Морфи и Гарза бяха убили Борделон, ако наистина го бяха застреляли, когато е бил невъоръжен, и бяха подхвърлили пистолет до тялото му, то тогава и те просто бяха част от мрачната истина за полицията на Ню Орлиънс. Сега стоях на ъгъла на „Еспланейд“ и „Елисейските полета“ и ми се струваше, че наоколо ми има само гнилоч и развала. Тя се вливаше в устата, в ноздрите, почти спираше дишането. Напъхваше се под ноктите и цапаше кожата. Усещах я дори в потта на гърба си и в избилите между паважните плочки бурени. Ню Орлиънс. Град, построен и израсъл от комара и проституцията, от робството, корупцията и насилието, но донякъде и благодарение на спасителните добродетели на различните занаяти, емиграцията и етническото разнообразие. Полицията му се е развивала и изграждала успоредно с всичко това и съвсем не бива да се учудваме, че борбата за поддържане на идеалите е тежка и продължителна.

Но нещо в очите на Морфи ми говореше, че той отчаяно търси опрощение за греховете си. Че в усилията му да намери Пътника се крие и част от желанието му да изкупи вината за смъртта на Борделон или поне за онова, което хората си мислят за нея. Усещах този стремеж в Морфи, защото вече го познавах от собствен опит. Знаех отлично, че мир на душата се постига много мъчно, че житейските дългове не се изплащат така леко. Вярвах обаче, че Морфи ще успее да стигне до тази истина… и се оказах прав.