Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (37)

Тридесет и шеста глава

Същата нощ убиха Дейвид Фонтено. Ченгетата намериха колата му — стар дженсън-интерсептър — по сигнал от местен ловец на път 190. Шосето заобикаля Хъни Айлънд и стига до бреговете на Пърл. Предните гуми били спукани, вратите — широко разтворени. Предното стъкло — разбито, цялата кола нашарена с дупки от деветмилиметрови куршуми.

Полицаите с патрулка от Сейнт Тамани открили нещо като следа — смачкана трева и храсти, начупени клони — водеща към стара траперска колиба, направена с изхвърлени от реката дъски и тенекиен покрив, целият обрасъл в мъх. Тя е току до заливчето, по чиито брегове растат евкалипти, а водата е зеленясала от водораслите, над които ехтят крясъците на дивите патици.

Колибата е отдавна изоставена. Обясниха ми, че на Хъни Айлънд вече малцина поставят капани. Повечето трапери са се изместили отвъд заблатените речни ръкави и предпочитат да ловят бобри, сърни и по-рядко — алигатори.

Ченгетата тръгнали по следата към колибата и скоро дочули идващи от нея шумове. Било нещо като грухтене, силно при това, сумтене, пуфкане и тряскане, боричкане и удари.

— Само е диво прасе — рекъл единият.

Местният ловец — банков чиновник, плещест, плешив мъжага, който им се обадил, свалил предпазителя на карабината си, марка „Ръгър“.

— Мамка му, това няма да свърши работа срещу диво прасе — предупредил го вторият полицай.

Облеченият в зелена тениска и почти ново ловджийско яке ловец почервенял. Става дума за карабина 77V с телескопичен снайпер, каквато в Мейн наричат „чифте за дребни гадинки“, тъй като е най-удобна за дребен дивеч. Все пак някои полицаи я използват заради снайпера, но тя при всички случаи не може да спре свирепо диво прасе с един изстрел, освен ако той не е професионално смъртоносен.

Тримата били стигнали на метър-два до колибата, когато прасето ги усетило. То изскочило от вратата, мъничките му, зли очички ги измерили кръвожадно, от устата му капело нещо червено. Нахвърлило се връз тях, а ловецът цопнал направо във водата, за да се спаси. Прасето забило копита току на водния ръб и както било притиснато от другите двама въоръжени мъже, се извъртяло и ги нападнало.

Проехтели гърмежи — един, два — и животното рухнало на земята. По-голямата част от главата му липсвала, отнесена от куршум; то се загърчило на земята, зарило с копита, сетне затихнало. Ченгето театрално издухало дима от дулото на своя колт анаконда, изхвърлило употребената гилза и сложило нов патрон — 44-и калибър, магнум.

— Боже мили — обадил се другият полицай, застанал вече на вратата на колибата с отпуснат към земята пистолет. — Прасето го е оръфало здравата, ама все пак се познава, че е Дейв Фонтено.

Дивият звяр обезобразил лицето на Фонтено и част от дясната му ръка, но дори това не можело да прикрие другото. Ченгетата пресъздали случилото се така: някой е изхвърлил Фонтено зверски от колата, гонил го е към колибата, сгащил го там и от упор стрелял в слабините, лактите, коленете и главата му.

— Боже мой! — на свой ред възкликнал първият полицай, като огледал сцената. — Какво ли ще стане, когато Лайънъл научи за тази работа, а?

 

 

За описаното горе научих по телефона от Морфи. С живописните подробности. Още малко добави местната телевизия Дъбъл Ю Ди Ес Ю, местен клон на Ен Би Си. На следващото утро седнахме да закусваме с Ейнджъл и Луис в „Мъдърс“ на „Пойдра“. Рейчъл отговори с измъчен, сънен глас, когато й се обадихме в стаята. Вероятно бе чела до късно. Оставихме я да спи; нека яде, когато стане.

Луис бе в ленен костюм в слонова кост и бяла тениска. Двамата с него си поръчахме бекон с домашни солени бисквити и каничка силно кафе. Ейнджъл пък — шунка с яйца и някаква овесена каша.

— Овесена каша ядат старчоците, Ейнджъл — поучително рече Луис. — Старчоците и хахавите.

Ейнджъл избърса следите от кашата по устните си и му се закани с пръст.

— Сутрин рано е малко безсловесен, вероятно защото бавно се разсънва — ухили се Луис, — но пък следобед няма никакво извинение.

Ейнджъл пак размаха пръст пред приятеля си, но си дояде кашата и с удоволствие се облиза.

— Значи смяташ, че Джо Боунс е нанесъл изпреварващ удар на Фонтено? — подхвърли той.

— Така изглежда — рекох аз. — Според Морфи е използвал Ремар, за да свърши тази работа. Изкарал го е от скривалището, после пак го е изпратил там. Едва ли би поверил подобна задача на другиго. Но пък не разбирам — какво ли е правил Дейвид Фонтено на Хъни Айлънд без охрана? Би трябвало да знае, че Боунс е винаги готов да ги нападне. Защо сам да му създава удобен случай?

— Вероятно някой от собствените му хора го е предал. Излъгал го е да отидат там под някакъв фалшив претекст и после го е изоставил, за да го довърши онзи убиец. Или се е обадил на Джо Боунс — рече Ейнджъл.

Звучеше логично. Ако някой бе завел Фонтено на Хъни Айлънд, то този някой би трябвало да бъде доверен човек. Имаше и друг аспект: може би на Фонтено му бе предложено нещо, което той е искал. Нещо, което да си заслужава риска да ходи в резервата по никое време нощем.

Нищо не казах на Луис и Ейнджъл, но ме човъркаше мисълта, че едновременно двама души: Раймон Агиляр, а и Дейвид Фонтено бяха насочили вниманието ми към Хъни Айлънд. При това в течение на по-малко от ден. Съвпадение? Едва ли. Започвах да се тревожа. Помислих си, че трябва да говоря с Джо Боунс, а после и с Лайънъл Фонтено, живия брат. Как ли ще реагира на факта, че ще го обезпокоя по време на траур?

Все пак трябваше да помоля Луис и Ейнджъл за помощ. Оказа се, че те мислят точно като мен. При това бяха взели предварителни мерки.

Тъкмо се разговорихме и иззвъня клетъчният телефон. Беше рецепцията на хотела с информация, че „господин Луис“ го търси куриер с пратка и настоява да я предаде само срещу подпис. Взехме такси и се върнахме. Пред вратата бе паркиран голям черен камион.

— Куриерска фирма — неопределено каза Луис, но аз никъде по камиона не забелязах нито лого, нито фирмен знак, дори най-прост надпис.

В преддверието човекът от рецепцията пристъпваше неспокойно и плахо поглеждаше към едър като скала чернокож, настанил се с мъка в едно кресло. Тясно му беше, горкият. Гигантът бе с бръсната глава и черна тениска с надпис „Мамка му на Ку-клукс-клан!“. Буквите бяха бели, назъбени, ръкописни, наведени като в светкавица. Носеше черно долнище от боен камуфлажен костюм и тежки армейски черни боти. В краката му стоеше дълъг стоманен контейнер със специална ключалка.

— Привет, братко Луис — поздрави той и се изправи.

Луис извади портфейла и отброи три стотачки. Човекът напъха парите в страничния джоб на панталона, извади тъмни очила от същото място и бодро закрачи към входа и слънчевото утро отвън.

Луис кимна към контейнера.

— Господа, мога ли да ви помоля да ми помогнете да отнесем това нещо горе?

Хванахме се с Ейнджъл и него и го помъкнахме към апартамента. Контейнерът тежеше, а вътре нещо подрънкваше с металически звук.

— Пустите му пощенски куриери — подметнах аз, — стават все по-яки и по-яки. Иначе как ще мъкнат такива пратки, я.

— Това беше специализирана служба — рече Луис. — Има някои неща, които не са за пътническите авиолинии.

Той отвори, пропусна ни пред себе си и заключи след нас. Извади връзка ключове и отвори контейнера.

Съдържанието бе наредено на три пласта, кажи го три нива, които се отваряха като в кутия за инструменти. Най-отгоре бяха частите на разглобена снайпер карабина „Маузер“ тип SP66, с тежка цев, къса пачка и специализиран механизъм със светкавично действие, което значи, че куршумът излита от дулото почти едновременно с натискането на спусъка. Частите бяха сложени в голям калъф за еднократна употреба. До карабината лежеше пистолет с раменен кобур — ЗИГ П226. На второ ниво се мъдреха две миниатюризирани леки картечници „Калико“ М-960 с къси приклади. Трето ниво бе пълно с патрони, включително пълнители за автоматите, всеки с по сто патрона.

— Коледен подарък, а? — подхвърлих на Луис.

— Мммда — отвърна ми той и пъхна пачка с петнадесет патрона в зиг зауера. — За рождения ден очаквам оръдие.

Подаде на Ейнджъл калъфа с частите на маузера, а сам той си закопча кобура, постави в него пистолета. После заключи контейнера и влезе с него в банята. През отворената врата видях как демонтира капака на шкафа под мивката с бог знае откъде намерена отвертка и напъхва в пространството там целия метален сандък. Намести капака, огледа го дали пасва добре и с доволен вид се върна при нас.

— Как мислиш — дали Джо Боунс ще ни се зарадва? Тумба непознати — хоп на прага му, а? — попита ме ухилен.

Премълчах. Тръгнахме към колата, която бях наел.

— Но ние не сме баш непознати — обади се пак Луис. — Ние сме просто приятели, с които той тепърва ще се запознае.

 

 

Джо Боунс има три големи имота в Луизиана плюс вила в Сайрморт Пойнт, където присъствието му вероятно плаши до смърт достопочтените местни собственици на скъпи имения с шутовски имена като например „Краят на следата“ или „Оазис Вода“ и други такива.

Градското му имение се пада срещу „Одюбон Парк“, почти пред спирката на маршрутния автобус, който отвежда туристите до зоологическата градина на Ню Орлиънс. Бях минал нарочно по „Сейнт Чарлз“ с трамвая, за да огледам къщата — сладникаво бяла постройка, голяма и дълга, украсена с балкони с боядисани в черно парапети от ковано желязо и кула с позлатен ветропоказател. Джо Боунс и тази сграда? Все едно хлебарка в сватбена торта. Отпред е подредена грижливо поддържана градина, а в нея буйно цъфтят цветя, чието име упорито не можех да си спомня. Ухаят прекалено силно и тежко, парфюмно, цветовете им са едри, наситеночервени, сякаш загнили и разтворени, досущ разпукани, с потекъл по стъблата гъст сок, който трови листните въшки.

Но сега Боунс не бе в този пищен дом. Лятото прекарваше в преустроена бивша плантаторска къща в Западна Фелисиана. Това се пада на около стотина километра северно от Ню Орлиънс. Явно бе, че се очакват сблъсъци с Фонтено, а там може много по-добре да се организира защита и да се съберат повече хора, отколкото в града.

Бившият плантаторски дом е също бял, висок, с осем огромни колони отпред. Имението покрива около четиридесет акра и има естествена речна граница от две страни. Това е местна река, която се влива в Мисисипи. На фасадата зад колоните се откриват четири големи прозореца. На широкия наклонен покрив — още два мансардни. Оградена с дъбове алея води от черната метална порта към дома и минава през зелени морави със засадени камелии и азалии. Точно пред сградата има широка поляна.

Когато пристигнахме, на поляната около грил на високи крака се бе разположила неголяма група хора. Част от тях почиваха на метални градински столове.

Веднага забелязах камерите — бяха три, на около четири метра от портата. Луис спря колата странично, малко пред нея. Оставихме Ейнджъл преди минутка и нещо и на половин миля, след като бяхме вече минали веднъж пред къщата. Знаехме, че той ще се насочи към кипарисово дърво, разположено на известно разстояние срещу портата. Бях решил, че ако нещо стане, шансовете ми с Луис са по-добри, отколкото ако взема със себе си Ейнджъл. Луис при всички случаи бе по-добрият боец.

Четвъртата камера бе над самата порта. Нямаше домофон, вратите си останаха абсолютно затворени, дори и след като излязохме от колата и помахахме с ръце.

Но след около три минути иззад къщата се показа количка за голф и бавно се затъркаля към нас. Когато стигна до оградата, от нея слязоха трима в спортни ризи и леки панталони. Носеха автомати „Щаер“ и не правеха никакво усилие да ги прикриват.

— Здравейте — рекох непринудено. — Желаем да се видим с Джо Боунс.

— Тук няма никакъв Джо Боунс — рече единият.

Бе загорял, набит, не по-висок от метър и шейсет. Косата му бе опъната и събрана на плитка отзад. Това му придаваше изражение на влечуго.

— Е, тогава да попитам за господин Джоузеф Бонано. Той тук ли е?

— Какви сте вие бе? Ченгета ли сте?

— Ние сме просто опечалени граждани. Надяваме се, че г-н Боунс е готов да направи дарение за погребалния фонд на Дейвид Фонтено.

— Той вече направи дарение — рече вторият тип, същинско копие на влечугоподобния, но малко по-дебел.

И тримата се превиха от силен смях.

Приближих се до оградата. Влечугоподобният насочи автомата си в мен.

— Кажете на Джо Боунс, че е дошъл Чарли Паркър, че съм бил в къщата на Агилярови в неделя и че търся Ремар. Мислиш ли, че онзи смешник ей там може да запомни всичко това?

Влечугоподобният се върна няколко метра — при третия, който бе застанал до количката и му прошепна нещо. Онзи извади ултракъсовълнова радиостанция от джоба и започна да говори в нея. След малко кимна на колегата.

— Каза да ги пуснем, Рики.

— Добре — рече Рики и извади апаратче за дистанционен контрол от джоба.

— Я, вие двамата, дръпнете се от портата и се опрете с ръце на колата. Ако носите патлаци, казвайте си направо. Защото намеря ли впоследствие оръжие, за което си траете, ще ви пусна по един в тиквите и алигаторите ще си имат банкет. Чаткате ли?

И двамата имахме пистолети: аз — смит и уесън, Луис — зиг зауер. Дадохме им ги, Луис извади и нож от калъф на глезена, за още по-голяма достоверност. Оставихме колата и тръгнахме след количката по алеята. Единият седна на нея с лице към нас и насочен автомат, а самият Рики вървеше отзад и се хилеше.

Наближавахме, замириса силно на печени на скара скариди. На желязна маса отстрани бяха наредени напитки — доста голям избор. А в широк барабан с лед бяха наблъскани метални кутийки бира „Хайнекен“ и „Абита“.

Иззад къщата долетя зловещо ръмжене, изпълнено с ярост и сила. След малко се чу дрънчене на верига и се показа огромно животно, опънало я до скъсване. Козината му бе сива, дебела като на вълк. Очите бяха светли, интелигентни, а това означаваше, че е още по-опасно. По груба преценка тежеше не по-малко от стотина килограма. При всяко рязко дръпване на веригата ми се струваше, че ще я скъса или извади заедно с дебелата халка от стената.

По-късно усетих, че вниманието му е насочено главно към Луис. Кучешките очи непрекъснато го следяха, а по едно време животното се изправи на задните крака и се опита да му се нахвърли. Луис го гледаше със спокойните и леко разсеяни очи на учен, който изследва поредната непривична форма на живот.

Джо Боунс откъсна парче ухаещо от подправките пиле с вилица и го сложи в порцеланова чиния. Бе малко по-висок от Рики, с дълга черна коса, леко провиснала над челото му. Носът му, изглежда, бе чупен в някакъв инцидент или сбиване, горната му устна носеше неголям белег отляво, който обаче създаваше впечатление за изкривяване. Бе облечен в бяла риза, разтворена до кръста и провиснала над шортите. Виждаха се коремът му — твърд и мускулест, гръдният кош и ръцете, доста силно развити за човек с неговия ръст. Стори ми се, че е гаден и интелигентен, досущ като завързаното на верига животно, а това и обясняваше как е успял да се задържи цели десет години начело на банда в Ню Орлиънс.

Сега добави и домати, ситно накълцана маруля и смесен с пиперки ориз в чинията и я подаде на седналата наблизо му жена. Тя изглеждаше по-възрастна от него. Мисля, че бе поне на четиридесетина години, може би малко по-малко. Бе руса, сигурно естествено руса, защото не забелязах черно в корените на косата й. Почти нямаше грим, но очите й пък бяха закрити с големи слънчеви очила. Бе облечена в копринена роба с къси ръкави над бяла блуза и къси бели шорти. Бе боса също като Джо Боунс. От едната им страна стояха още двамина в ризи и панталони, също въоръжени с автомати. Забелязах още двамина на балкона и един седнал пред вратата на къщата.

— Ще обичате ли нещо за ядене? — попита ме Джо.

Поне така изглеждаше, защото гледаше мен.

Говореше тихо, звучеше съвсем лек луизиански акцент.

— Не, благодаря — отговорих аз.

Не предложи нищо на Луис. Луис се направи, че не забелязва.

Джо си сипа и от скаридите, и от салатата, сетне кимна на охраната да си вземат и те от останалото. Направиха го поред, един ядеше, другите продължаваха да се оглеждат; всички се хранеха с пръсти.

— Хм, убийствата на Агиляровите — много неприятна работа, ужасна — обади се след малко Боунс.

Махна с ръка към единствения незает стол. Разменихме погледи с Луис, аз свих рамене и седнах.

— Извинявам се, че си позволявам по-интимен въпрос, но доколкото научих, изглежда, същият човек е отговорен и за смъртта на вашето семейство.

Усмихна ми се почти съчувствено и повтори:

— Ужасно, нали? Ужасно.

— Разбрах, че сте проявили интерес към земята на старата Агиляр — рекох аз.

Джо Боунс изсмука поредната скарида и внимателно остави опашката отстрани на чинията.

— Аз интереси имам много — отговори внимателно. — При това не става дума за земя на Агилярови. Ако някой сенилен педал е решил да наваксва за тежкия си живот, като пробутва земя на чернилките, това съвсем не значи, че тази земя наистина им принадлежи. На чернилките де.

Думата „чернилка“ му засядаше на гърлото всеки път и той я произнасяше сякаш плюеше. Цивилизованото лустро и любезността на домакин се бяха оказали съвсем крехки и краткотрайни и се изхлузиха от него като зле скроена наметка. Освен това, изглежда, си бе поставил за задача нарочно да провокира Луис. А това бе крайно неразумно, въпреки всичкото оръжие наоколо му. Може би защото не познаваше Луис.

— Изглежда, един от вашите хора, името му е Тони Ремар, е бил в къщата на Мари Агиляр през нощта на убийството й. Бихме желали да поговорим с него.

— Тони Ремар вече не принадлежи към моето обкръжение — след просташките си изявления Боунс отново се връщаше към официалния тон. — Постигнахме взаимно съгласие да се разделим и вече от седмици не съм го виждал. Нямам и идея, че е бил в дома на Агиляр и защо. Научих за това от полицията.

Усмихна ми се. Усмихнах му се и аз.

— А Ремар дали има нещо общо със смъртта на Дейвид Фонтено?

Челюстта му се стегна, но усмивката си остана на лицето му.

— И за това нямам никаква идея. Научих за Фонтено от телевизията тази сутрин.

— Също ужасно, а? — подметнах.

— Винаги е ужасно и тъжно, когато умират млади хора — рече той дълбокомислено. — Вижте, ужасно съжалявам за вашата съпруга и детето, наистина съжалявам, но не мога да ви помогна. Пък и честно казано, вече започвате да ставате груб, затова най-добре си вземайте чернилката и се разкарайте по дяволите оттук.

Мускулите във врата на Луис заиграха и това бе единственият знак, че е чул думите на Джо Боунс. Джо Боунс го загледа нагло и му се ухили, взе кокалче от чинията и го захвърли към кучето. То дори не му обърна внимание, докато господарят му не щракна с пръсти. Тогава го лапна и хищно го схруска за миг.

— Знаеш ли какво е онова там? — ужким говореше на мен, но езикът на тялото му се обръщаше към Луис.

При това изразяваше пълно презрение. Когато премълчах, той си отговори сам.

— Нарича се бьорбул, южноафриканска порода. Един германец на име Петер Геерчен я е създал за нуждите на армията и антитерористичните отряди на полицията в ЮАР. И как? Кръстосал руски вълк с немска овчарка. Това е куче пазач, но само на бели хора. Подушва чернилките отдалеч.

Обърна се пак към Луис и се ухили още по-гадно.

— Трябва да внимавате много… — обадих се аз. — Да не вземе да се обърка и да ви скочи и на вас.

Джо Боунс подскочи, сякаш го тресна стоволтов ток. Очите му се присвиха, превърнаха се в цепки. Вгледа се в мен с очевидното намерение да разбере дали говоря буквално, или намеквам за произхода му. Продължих да го гледам спокойно.

— Я по-добре се разкарайте. Веднага! — рече след секунда със зле прикрита заплаха в гласа.

Свих рамене, изправих се. Луис се приближи до мен. Разменихме си погледи.

— Този човек май ни гони — рече Луис.

— Може би, но ако си тръгнем така, той вече няма да ни уважава.

— А какво е човек, загубил уважението на хората? Нищо — реторично запита Луис и сам си отговори.

После взе чиния от масата и я вдигна високо над главата си. Чинията избухна и се разби на стотици дребни парченца, а маузеровият куршум се заби в дървената къща отзад. Жената скочи от стола и се хвърли по очи на земята, а двамината главорези се впуснаха да закрият шефа си с тела. В следващата секунда още трима се появиха на ъгъла на къщата и се затичаха към нас.

Пръв до нас стигна Влечугоподобния. Пръстът му вече се свиваше на спусъка, но Джо Боунс силно блъсна ръката му нагоре.

— Стой бе, тъпанар! Да не искаш да ме убият!

Бързо огледа дърветата извън оградата и се обърна към мен.

— Значи влизате тук, стреляте по мен, плашите ми жената! Какво си мислите, че правите, да ви го начукам аз на вас, а?

— Онази мръсна дума я каза ти! — кротко рече Луис.

— Вярно е — подкрепих го веднага. — Кой спомена „чернилка“, а?

— Знам, че имате важни приятели в Ню Орлиънс — изсъска Джо Боунс. — Аз си имам достатъчно главоболия и без федералните, но ако те видя пак тук, теб и твоята… замълча и с мъка преглътна думата, — твоя приятел, ще рискувам и ще ви пречукам. Ясно ли е?

— Ясно ми е — рекох. — Слушай, Джо, аз Ремар ще го намеря. И ако се окаже, че ни лъжеш и онзи тип се измъкне благодарение на теб, ще се върна.

— Ако стане така, че да се връщаме пак тук, Джо, ще се наложи да оперираме малко твоето кученце. Чат ли си, Джо? — рече Луис със съвсем кротък тон.

— Вие само се върнете! — закани се Джо, съвсем задъхан от ярост. — Аз теб ще те разпъна на колчета на земята и ще ти го пусна да се наяде едно хубаво — добави той и посочи с пръст Луис.

Тръгнахме внимателно назад към портата, като продължавахме да гледаме Джо Боунс и хората му. Жената стана и го прегърна, сякаш да го утеши; белите й дрехи бяха зеленясали от тревата. Погали го по ръката с пръсти, с ален лак на ноктите, но той я блъсна грубо в гърдите, и тя политна назад. По устните му изхвръкна слюнка.

Чух, че вратата се отваря зад нас и двамата притичахме до колата.

— Не знаех, че Ейнджъл стреля така добре — рекох. — Да не би да си му давал уроци?

— Ъхъ — измърмори Луис.

Сега вече изглеждаше наистина потресен.

— Щеше ли да уцели Джо Боунс?

— Да бе. Аз се чудя как не уцели мен.

Вратата се отвори и Ейнджъл се мушна на задната седалка. Маузерът бе прибран в калъфа.

— Значи вече уредихме Джо Боунс и може да поиграем билярд, да подгоним мацките, а? — ухили се той.

— Ти откога гониш мацки бе? — изгледа го Луис накриво.

— Така правят истинските мъже — гордо рече Ейнджъл. — Аз да не съм нещо по-долу?

Потеглихме бързо към Ню Орлиънс, а оградата остана нейде отзад.

— На мен ми се стори, че Джо май се гипсира — гордо рече Ейнджъл. — Ама какво кученце само има, а?

— Южноафриканско, обучено да гони чернокожи — обясних му аз. — Ти помниш ли Чикейн? Преподобния Франк Чикейн?

Чикейн бе секретар на Южноафриканския църковен съвет, бял. Бе на посещение в САЩ през 1989 година. По време на визитата колабира и никой не можа да разбере причината. ФБР накрая разкри, че някой е напръскал дрехите му с фосфати. Целта била да се предизвика инфаркт и да изглежда, че е починал от естествена смърт. Но Чикейн си оживя и си замина по живо, по здраво.

— По-късно се оказа, че Южноафриканската комисия за разследване и расово помирение настойчиво търсела човек на име Утър Басон. Той бил личен лекар на Питър Бота^[1], под чиято егида пък била фосфатната програма на правителството. Хайде сега де. Пък и идеята за този вид кучета също била на Бота. Изглежда, че ръката на отмъщението е достатъчно дълга, а и търпението на подгонените не е безкрайно.

Ейнджъл потупа по прозореца с пръсти и рече:

— Пък и въпросният Джо Боунс, уж страшен тип, ама не се оказа толкова страшен, а?

Не бях очаквал много от посещението при Боунс, резултатите наистина не бяха бог знае какви, но за сметка на това бяхме успели да раздрусаме гнездото на осите. Предполагах, че веднага ще се опита да се свърже с Ремар, което пък ще бъде достатъчно да изкара онзи тип от скривалището. Ето това бе идеята ми и тя не бе лоша. На добрите идеи обаче едно им е лошо: от десет поне девет пъти някой се сеща за същото преди вас.