Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (20)

Деветнадесета глава

На следващата сутрин небето бе сиво и мрачно. Въздухът тежеше, канеше се да вали. Всичко ме болеше, когато станах от леглото. Лицето ми бе издуто, подпухнало. Лявото око имаше кръв отдолу, а под дясната ми буза някой сякаш бе напъхал доста памук. Костюмът ми бе намачкан още от вчерашното пътуване, имаше разкъсани места от сбиването в бара. Оставих сакото на закачалка, облякох памучни панталони, бяла риза, черно сако. Порових се в чантата, намерих дори черна копринена вратовръзка; реших да я сложа, за да не приличам на бродяга. Минах с колата по главната улица. Никъде не зърнах червен джип, нито пък хората, които бяха в него.

Спрях пред малкия ресторант, купих си „Вашингтон Поуст“ от бензиностанцията отсреща и влязох да поръчам закуска. Минаваше девет, но все още имаше хора — и по масите, и на барчето. Оплакваха се от времето, а като ме видяха, заговориха и за мен или така ми се стори, но все пак долових бързи погледи, многозначителни усмивки, побутване с лакти на съседите.

Седнах на маса в ъгъла, прелистих вестника. Жена на зряла възраст с бяла престилка и синя униформа тръгна към мен. На гърдите й отляво бе бродирано името Доръти, носеше бележник и вежливо ме попита какво ще желая. Избрах си бял хляб, препечен, бекон и кафе. Вместо да си тръгне веднага, жената се завъртя около мен несигурно, престраши се след малко и попита:

— Вие ли сте онзи, който снощи обърнал наопаки бара отсреща и сритал момчетата от постоянното присъствие?

— Лично — рекох и я погледнах в очите.

Тя кимна одобрително.

— Тогава при мен няма да плащате, аз ви черпя.

Усмихна се знаещо и някак весело и погледите ни пак се срещнаха.

— Но не си правете илюзии относно почерпката. Не е за постоянно. Не сте чак такъв красавец.

Върна се зад бара и закачи поръчката ми на стената отзад.

По главната улица почти нямаше трафик. Повечето коли и камиони минаваха транзит. През деня Хейвън не изглеждаше по-приветлив или по-гостоприемен, отколкото през нощта. Наблизо се виждаха реклама за търговия със стари коли, покривът на местната гимназия, малко по-надолу по улицата бяха някакви магазинчета и барът. Хора почти не минаваха. Все едно бе досаден неделен следобед. Но пък, изглежда, Хейвън постоянно бе в това състояние.

Довърших закуската, станах и оставих бакшиш на масата. Доръти се наведе над тезгяха, когато минах на път към вратата, гърдите й под блузата се разляха върху него.

— Е, чао, засега — рече тя.

Другите клиенти ме изгледаха над чашите с кафе. Някои извърнаха глави, за да ме огледат по-добре.

Качих се на колата и тръгнах към обществената библиотека. Оказа се ново едноетажно здание чак на края на града. Приветлива и красива чернокожа библиотекарка някъде в началото на тридесетте си години говореше зад гишето с друга — бяла и доста по-възрастна жена. Косата на втората приличаше на стоманени нишки. Нещо подобно долових и в погледа й, когато ме изгледа с видима неприязън.

— Добро утро — поздравих.

Младата ми се усмихна леко, приятно, но и някак притеснено. Старата намусено и ненужно започна да пренарежда и без това наредената лавица зад преградата на гишето, която приличаше на тезгяха на бар.

— Как се казва местният ви вестник?

— По-рано бе „Хейвън Лийдър“ — отвърна младата след малко. — Вече не излиза.

— Аз и без това се интересувам от по-стари неща, така че именно стари броеве ще ми свършат работа.

Младата погледна другата, сякаш очакваше някаква реакция или напътствие. Или що ли? Последната продължаваше да размества книжа.

— Всичко ни е микрофиширано. Ето там — в шкафовете зад апарата. Кои години, дати, ви интересуват?

— Не много стари — отвърнах неопределено и се запътих към шкафовете. Микрофишираната архива на „Хейвън Лийдър“ бе картотекирана и подредена грижливо по дати в малки квадратни кутии в общо десет чекмеджета. Трите кутии с материалите именно от годините на убийствата в града обаче липсваха.

Прерових бързо, но внимателно всичко останало, да не би по погрешка да са поставени на друго място, но не. Нямаше ги. Естествено. Бяха ме очаквали. Да дойда именно тук.

Върнах се на гишето. Възрастната жена бе изчезнала някъде.

— Онова, което търся, изглежда, го няма — рекох на младата.

Тя видимо се обърка, но на мен ми се стори, че преиграва.

— Коя година търсите?

— По-правилно би било да кажа години. Хиляда деветстотин шестдесет и девета, седемдесета, може би и седемдесет и първа.

— Съжалявам. Тези фишове не са… — затрудни се. Търсеше подходяща дума да ме прати за зелен хайвер с приемливо обяснение, но не бе свикнала да лъже. — … не са тук сега. Взети са за исторически изследвания.

— О, о — рекох. Но се усмихнах най-любезно. — Е, добре тогава. Не се безпокойте, ще се оправя и с това, което е тук.

Тези думи, изглежда, я успокоиха, а аз се върнах при апарата за четене. Запрелиствах фишовете бавно, с надежда да извадя някакъв шанс. Материалите бяха от скучни по-скучни. След тридесетминутни усилия ми се представи добра възможност. В библиотеката влезе голяма група деца — ученици. Те отидоха в детската зала за четене, разделена от тази за възрастни с наполовина дървена, полуостъклена преграда. Чернокожата библиотекарка отиде да им помага и застана с гръб към мен, като заговори с учителката им — младичка русокоса девойка, самата тя видимо скоро завършила школото.

Нямаше и следа от старата, макар че пък в края на помещението за възрастни имаше полуотворена врата, кафява на цвят. Промъкнах се на пръсти зад гишето и колкото можех по-тихо започнах да търся по чекмеджета и шкафове. По едно време стигнах съвсем близо до преградата, но младата библиотекарка продължаваше да разговаря спокойно с учителката.

Накрая в най-долното чекмедже, до малка касичка, открих липсващите фишове. Напъхах ги по джобовете на сакото и тъкмо заобикалях гишето, когато външната врата се хлопна и чух леки стъпки. Излетях като стрела и залепих лице в книгите, наредени на лавици на стената до един висок шкаф. Влезе възрастната библиотекарка. Още на прага, щом ме зърна, ми хвърли унищожителен поглед. Избрах книга наслуки, усмихнах се овчедушно и извинително и се върнах при апарата. Не знаех колко време ще мине, докато се сети да провери за фишовете, и открие ли липсата им, да извика помощ.

Заех се незабавно с материалите от 1969 г. Не вървеше бързо, макар че тогава вестникът е бил само седмичник. Нямаше нищо за безследно изчезнали деца или други граждани. Дори и в края на шестдесетте тук, изглежда, чернокожите не са ги смятали за хора. Във вестника имаше цял куп писания за църковната дейност и социалните мероприятия на пастора, сбирките и лекциите на историческото дружество, местните бракосъчетания. Тук-таме намирах нещичко за престъпността: дребни трафик нарушения, арестувани за пиянство и нарушаване на обществения ред граждани, но нищо, което да каже на случайния читател, че в град Хейвън са изчезвали деца. Нищо.

По едно време стигнах до ноемврийските броеве. Тук пишеше за човек на име Уолт Тайлър, бе поместена и снимката му. Симпатичен мъж с белезници, до него застанал бял помощник-шериф. Надписът под снимката бе „Арестуван при нападение на шерифството“. Хайде бе! Съвсем накратко бяха предадени обстоятелствата около ареста. Изглежда, Тайлър нахлул в шерифския офис и разпердушинил всичко там, накрая замахнал да бие и самия шериф. Единствената причина за всичко това бе изложена в последния параграф.

„Тайлър бе един от разпитваните от шерифската служба чернокожи във връзка с изчезването на дъщеря му и две други деца. Бе освободен и срещу него не бе повдигнато обвинение.“

Фишовете от 1970 г. бяха далеч по-богати на информация. Ейми Демитър бе изчезнала вечерта на 8 февруари 1970 г., след като тръгнала да посети дома на приятели, за да занесе буркан с направен от майка й конфитюр. Тя просто никога не стигнала до въпросната къща, а бурканът бил намерен разбит върху паважа на 500 метра от собствения й дом. До краткия материал бе поместена снимката й. Подробно бе описано в какви дрехи е била облечена същата вечер. Имаше и кратка семейна биография: бащата Ърл Демитър бил счетоводител, майката Доръти — домакиня и за известно време домакин на училище, по-малката дъщеря Катърин била обичана и харесвана от всички, имала артистични заложби. Общо взето, темата присъстваше във вестника няколко седмици под заглавия от рода на: „Полицията продължава да търси изчезналото в Хейвън момиче“, „Петима разпитани във връзка с мистерията Демитър“ и накрая — „За Ейми Демитър надежда почти няма“.

Загубих си още половин час да се връщам назад и пак напред, да търся още нещо за убийствата или за евентуалното разрешаване на загадката, но всичко се оказа напразно. Всъщност намерих още малко информация: нещо като статия за смъртта на Адилейд Модайн в пожар четири месеца по-късно. За смъртта на брат й бе просто споменато мимоходом, замръчкано по неясен начин в общия текст. Обаче не бяха изложени точните обстоятелства около двата смъртни случая, бе подхвърлен само намек — и то пак в последния параграф.

„Шерифската служба на Хейвън полага извънредни усилия да търси Адилейд и Уилям Модайн, за да ги разпита във връзка с изчезването на Ейми Демитър и други деца.“

Нямаше нужда от много акъл да се досети човек, четейки между редовете, че главният заподозрян е била Адилейд или брат й, а може би и двамата. Малотиражните местни вестници понякога не отпечатват всички новини; много често има случаи, когато хората вече знаят основната новина и тогава патриотично настроени местни вестникари пишат разни дивотии и дяволии и пропускат главното, за да не разпалват любопитството на външни читатели.

Старата библиотекарка ме гледаше все по-отровно, затова привърших с четенето, преснимах интересуващите ме статии, прибрах ги в джоба и излязох на улицата.

Точно пред моята кола отвън бе паркиран автомобил — ако съдим по надписа — на хейвънското шерифство. На шофьорската врата на мустанга се бе облегнал заместник-шериф в чиста, отлично изгладена униформа. Търпеливо ме чакаше. Когато се приближих достатъчно, веднага различих внушителните мускули под блестящата риза. Очите му обаче бяха мътни, с тъп израз. Приличаше на задник. И си бе такъв. Просто як задник.

— Вашътъ кула ли и тъзи? — попита ме с типичния за жителите на Вирджиния провлачен изговор, подпъхнал палци в колана с искрящата тока и всички останали полицейски принадлежности. Носеше елегантно изработена картичка на ризата с името му: Бърнс.

— Ъхъ — отвърнах, имитирайки акцента му. Това ми е един от най-лошите навици, но какво да се прави. Лицевите мускули на ченгето заиграха, челюстта му се стегна. Като че преди това пък не бе стегната.

— Казъхъ ми, чи съ интирисувате ут стари вйестници?

— Много обичам кръстословици. Едно време ги правеха по-готини.

— Рипуртер, ъ?

Като го слушах, бе съвсем ясно, че този човек не чете много-много; не и нещо, което да няма много снимки или да не съдържа послание от Бога.

— Ни съм — отвърнах, леко ядосан вече. — Тук многу рипуртери ли имъ?

Сигурен бях, че не ме взема за журналист. Може би му изглеждах доста книжен човек, но това бе вероятно защото неволно е правел сравнение със себе си. Или просто приемаше антипатичните му люде като хора с литературни наклонности. Само библиотекарката ме бе накиснала. Най-вероятно ме бе помислила за репортер от жълтата преса, от американските папараци, човек, който гледа да спечели някой и друг долар от нечистото минало на Хейвън. Или да разрови вехти неща, да събуди старите призраци.

— Сига ви изпрувождъм ду крайъ нъ гръдъ — рече той. — Взел съм ви и чантътъ. И повичи ни искъм дъ ви виждъм.

Тръгна към полицейската кола, отвори вратата и измъкна моя сак. Ох. Започваше да ми писва от този Бърнс.

— Не съм готов да си тръгвам още — заявих твърдо. — Затова може би ще върнеш чантата ми в мотела. В моята стая. И като разопаковаш багажа, да сложиш чорапите ми отляво, бельото отдясно. Чу ли?

Той пусна чантата на земята и заканително закрачи към мен.

— Хей, чакай малко — рекох, — имам си документи, полицейска карта — и бръкнах във вътрешния джоб на сакото. — Ето, аз…

Това му бе достатъчно. Поначало постъпих тъпо, но бях вече изморен, беше ми горещо, беше ми писнало всеки да ми скача в този шибан град, най̀ ме бе вкиснал самият Бърнс и тъпоглавието му. Което ще рече, че не съм разсъждавал като хората. Той долови блясъка на подаващия се от кобура ми пистолет и преди да мигна, неговият собствен цъфна в ръката му. Трябва да призная, че копелето действаше бързо. Вероятно редовно тренира пред огледалото. За броени секунди ме бе закопчал и опрял на шерифската кола. Патлакът ми го нямаше, белезниците яко ме стягаха на гърба.