Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (18)

Седемнадесета глава

На следващата утрин се обадих в частния кабинет на Рейчъл Улф. Секретарката обясни, че Улф чете лекции на семинар в рамките на конференция в Колумбийския университет. Взех метрото и бързо стигнах пред главния вход на университетското градче. Бях подранил. Разходих се насам-натам. Влязох в голямата книжарница „Барнърд Бук Форъм“ и се запилях в литературния раздел. Минаваха студенти, бутаха се неволно в мен. След известно време тръгнах към входа на голямата сграда.

До 1983 година Колумбийският бе единственият елитен университет с мъжки и женски колежи. Единственият от т.нар. „Айви лийг“^[1]. Днес образованието е смесено, с изключение на Барнърд колидж, който е само женски. Мисля си, че краят на това разделение чувствително е подобрил колежанската атмосфера.

Пресякох площта на образувания от сградите огромен квадрат, минах покрай библиотеката „Бътлър“ от едната страна и администрацията от другата, както и покрай статуята на Алма Матер, застинала като посредник между науката и бюрокрацията в затревената площадка по средата. Както и повечето нюйоркчани, тук идвам рядко и сега за пореден път ме удиви усещането за спокойствие и академичност само на броени метри от натоварените с трафик, задъхани улици извън градчето.

Когато пристигнах, Рейчъл Улф вече привършваше лекцията си. Бях извадил късмет. Изчаках я пред аудиторията. Тя излезе заедно с млад, сериозен на вид мъж, с кръгли очила и къдрава коса. Той поглъщаше всяка нейна дума и я гледаше, както млад жрец се взира в лика на своята богиня. Улф ме зърна почти веднага. Спря се и усмихнато се сбогува с младежа. Това, изглежда, силно го натъжи, той се повъртя, повъртя наоколо, но след малко се извърна и с наведена глава се отдалечи.

— С какво мога да ви помогна, г-н Паркър? — любезно ме попита тя. Изглеждаше учудена, че ме вижда тук, но в очите й проблясваше интерес.

— Той се върна — рекох просто.

 

 

Вървяхме пеша до унгарската сладкарница на „Амстердам авеню“. Там беше пълно с младежи и девойки, уж седнали на чашка кафе, а всъщност загрижено зачетени в дебели учебници и записки. Рейчъл Улф носеше джинси и отпуснат широк пуловер с червено сърце отпред.

Въпреки случилото се предната вечер бях много любопитен — тя ме интересуваше. Жена не ме бе привличала от смъртта на Сюзън; съпругата ми бе последната, с която бях спал. С дългата, сресана назад и над ушите червеникава коса Улф събуждаше в мен дълбок и чувствен копнеж, при това далеч не само сексуален. Усещах в гърдите празнота, самота, чак стомахът ме приболяваше. Тя ме изгледа с любопитство.

— Съжалявам — казах. — Мислех за нещо.

Тя кимна и си взе дълга, поръсена с макови семена кифла. Отхапа голямо парче и задъвка с удоволствие. Изглежда съм направил някаква физиономия, защото внезапно прикри уста с длан и тихичко се изкикоти.

— Моля да ме извините, ама съм луда по тези кифлички. Постави ли някой такова лакомство пред мен и мигновено забравям за всякакво възпитание, маниери, въобще…

— Това чувство ми е познато — успокоих я незабавно. — И аз така налитах на виенските кифли, докато се усетих, че започвам да се закръглям.

Тя пак се усмихна и крадливо, по детски набута в устата си стърчащия край на поредната хапка. Разговорът съвсем замря. Но след малко Улф се обади:

— Мисля си, че сигурно родителите ви са обичали джаза много, така ли?

Сигурно съм изглеждал озадачен, защото тя се засмя разбиращо, докато се опитвах да разгадая въпроса й. А това бе глупаво, защото мнозина ме бяха питали същото — стотици пъти в миналото. Днес просто не загрявах добре. Защо ли? Все пак бях доволен от смяната на темата и мисля, че тя го усети.

— Напротив, и двамата нищо не разбираха от джаз — отвърнах й. — Баща ми просто харесал името. За пръв път чул за Чарли Паркър — Птицата^[2] пред кръщелния купел. Свещеникът му го споменал, когато ме кръщавали. Казаха ми, че именно отецът бил ужасен джаз фен. За него не би имало по-голямо удоволствие от това баща ми да кръсти всичките си деца на музикантите от бигбенда на Дизи Гилеспи^[3] например.

— Като разбрал, че Птицата бил черен, баща ми не бил много склонен да кръщава първородния си син на него, но вече нямало време да измислят друго име. И така…

— А как са наречени другите деца?

Свих рамене.

— След мен майка вече не могла да ражда повече. Така че старият не е имал нужда да търси други имена.

— Може би майка ви и не е искала да ражда други деца — пошегува се Улф. — Смятала е, че не може да роди по-добър син.

— Глупости. Само проблеми съм й създавал като дете. Баща ми беше постоянно бесен. Колко бой съм изял.

Видях в очите й, че се кани да ме пита нещо за баща ми, но, изглежда, изражението ми я спря. Улф присви устни, побутна празната чиния настрана и се облегна на стола.

— Сега бихте ли ме осведомили какво точно се е случило?

Разказах й всичко най-подробно за предната вечер. Нищо не пропуснах. Думите на Пътника се бяха запечатали неизтриваемо в паметта ми.

— Защо го наричате така?

— Приятел ме заведе при една жена, която каза, че получавала… хм, послания от мъртво момиче. Оказа се, че момичето е умряло по същия начин — както Сюзън и Дженифър. Тя нарече убиеца така.

— То намерено ли е?

— Никой не го е търсил. Посланията, които един медиум получава, едва ли са достатъчна причина или доказателство за нещо, та да предизвикат полицейско разследване.

— Е, да допуснем, че то съществува. Откъде знаете, че става дума за същия човек?

— Просто вярвам в това. Да.

Улф понечи да попита още нещо, но след малко се отказа.

— Моля ви, хайде пак ми повторете всичко казано от този глас по телефона, от този Пътник, както го наричате. Само че бавно, по-бавно този път.

Започнах да повтарям думите, но след малко тя ме спря.

— Тук имаме цитат от Джойс^[4] — „целувка уста в уста“. То е част от описанието на „бледния вампир“ в „Одисей“. Имаме си работа с образован, интелигентен човек. Този откъс за „нашия вид“ ми звучи библейски, но не съм сигурна. Ще трябва да проверя. Я пак повторете, моля.

Повторих, а тя бързо записваше в малко, подвързано с метална спирала тефтерче.

— Имам приятел, който преподава теология и библия. Може би той ще се досети точно откъде е този цитат.

Затвори тефтерчето.

— Знаете, че не бива да се намесвам в този случай, нали?

Отвърнах, че не съм знаел и откъде да зная.

— След онзи разговор при Коул някой се обадил на началството. То не останало много доволно от факта, че някоя си измества по този начин роднината му.

— Лично аз имам нужда от помощ. Трябва да зная всичко, което е възможно да науча по тези въпроси — рекох упорито и внезапно ми се зави свят. Преглътнах, гърлото ме болеше.

— Не съм сигурна, че подобен подход е добър. Може би е най-добре да оставите това на полицията. Усещам, че не желаете да чуете именно такива слова, но след всичко, което се е случило, вие поемате огромен риск. Можете да се нараните сериозно. Разбирате ли какво ви казвам? Психически.

Бавно кимнах. Разбира се, че беше права. Нещо в мен непрестанно ми повеляваше да престана, отново да се завърна към простия живот, към обичайното ежедневие. Исках да се разтоваря от всичко онова, което чувствах, да се обърна отново към нормалното си съществуване. Желаех да се преустроя, но се чувствах като замразен, парализиран. Сега, след завръщането на Пътника, шансовете за възстановяване на нормалния ми живот изглеждаха почти нулеви. Освен това изпитвах и пълно безсилие.

Мисля, че Рейчъл Улф беше наясно за всичко. Може би и затова нещо ме бе привлякло именно към нея. Вероятно надеждата, че тя ще ме разбере.

— Добре ли сте? — попита Улф и протегна ръка, докосна моята. Едва не изплаках. Но кимнах. — Положението ви е ужасно трудно. Щом е решил да ви се обади, значи иска да ви замеси в каквото и да планира, а това е връзка, която той ще използва за своите цели. От полицейска гледна точка може би не бива да се отклонявате от разследването си, особено ако се обади повторно, но от гледна точка на собственото ви здраве, въобще психическо състояние… — неизказаните й думи увиснаха във въздуха. — Не е зле да помислите дори за професионална помощ. Съжалявам, че говоря така откровено, но някой трябва да ви го каже.

— Напълно разбирам и съм ви благодарен за съвета — отвърнах.

Странна ситуация: тя ме привлича… след толкова дълго време, а аз стоя като глупак и слушам съветите й да отида на психиатър. Но в последните й думи не звучеше никакво обещание за по-специална връзка, освен нормалната пациент-лекар, при това изразена в часове за консултация, които се заплащат.

— Имам чувството, че трябва да продължа разследването.

— Аз пък — че не бива да го правите.

— Опитвам се да намеря едно лице. Всъщност говоря за съвсем друг случай. Освен това ми се струва, че въпросното лице е загазило. Ако остана тук бездеен, няма кой да й помогне, ако се окаже, че съм прав.

— Смятам, че най-доброто решение е да се откъснете от всичко това, поне за известно време. Но щом е така, тогава…

— Продължете си мисълта.

— Може би греша, но вие се опитвате да спасите това лице, без дори да сте сигурен дали то има такава нужда.

— Може би аз изпитвам нужда да я спася.

— Да. Може би наистина е така.

 

 

По-късно същата сутрин казах на Коул, че ще продължа да търся Катърин Демитър и за целта се налага да замина от Ню Йорк. Бяхме се отбили да поговорим насаме, на тихо — в „При Чъмли“ в Гринич Вилидж; то е едно закътано кафененце в Бедфорд, където едно време сервирали алкохол по време на сухия режим. Уолтър се бе обадил по телефона и за свое собствено учудване, самият аз му наредих среща там. Сега, докато отпивах от кафето, си давах сметка защо.

Харесваше ми атмосферата, уютът, тук просто от всяка вещ лъхаше история, всичко бе свързано с миналото на града. Драскотините по тапицерията например напомняха на белези от стари рани, надиплените пердета — за бръчки по нечие остаряло лице. „Чъмли“ бе преживял и надживял Закона за прохибиционизма^[5], когато клиентите бягали от полицейските проверки през задната врата, която водеше на улица „Бероу“. Бе преживял и световните войни и икономическите кризи, фалитите и борсовите крахове, гражданските вълнения, дори неумолимата ерозия на времето, която всъщност бе много по-зловеща от всичко останало. Имаше години, когато ми се е искало да бъда част от това невероятно постоянство.

— Налага се да останеш тук — рече Коул. Пак бе с коженото сако, но сега го бе окачил на облегалката на стола. Когато влезе, облечен в него, някой бе подсвирнал в полумрака на помещението.

— Няма.

— Какви ми ги дрънкаш като дете — „няма“ та „няма“ — ядосано възкликна той. — Онзи тип започва някаква връзка. Открива комуникация! Единственият начин, по който можем да се доберем до него. Оставаш и край! Ще подслушваме твоя телефон и ще се опитаме да го проследим, когато се обади пак.

— Не мисля, че ще се обади отново, поне известно време. Но най-важното е, че не вярвам да успеем да проследим номера. Не и с неговата техника. Освен това той самият не желае да го хванете, Уолтър.

— Това си е негово желание. Още по-добре за нас. Още по-сериозен аргумент за залавянето му. Боже мой, та спомни си само какво извърши, какво се кани да извърши пак! Погледни ти само какво направи за негов…

Наведох се към Коул и почти допрях лице в неговото.

— Кажи ми, Уолтър! Кажи ми какво съм направил? Хайде де! Кажи го!

Той замълча. Физически усетих как си преглътна думите. Бяхме почти стигнали до края, но той се усети и се овладя.

Значи Пътника искаше аз да остана. Искаше да седя в апартамента и да чакам обаждане, което може и да не се получи. Но аз не можех да му позволя да ми изиграе този номер. И все пак, както Коул, така и аз отлично разбирах, че установеният контакт може да бъде първата брънка от верига връзки, които да ни доведат до него.

Имах приятел на име Рос Оукс — работеше в полицията на Колумбия, Южна Каролина, по време на извършените от Бел убийства. Лари Джийн Бел бе отвлякъл и удушил две момичета, едното на седемнадесет, другото — на девет години. Едното бе подлъгал, когато взимало кореспонденцията от пощенската кутия, другото — направо от игрището. Полицията намери телата почти разложени и експертите не бяха сигурни дали момичетата са били сексуално малтретирани, макар че по-късно Бел си призна.

Този убиец бе заловен благодарение на поредицата телефонни разговори, които бе водил със семейството на седемнадесетгодишната девойка. Бе разговарял с най-голямата й сестра. Бе изпратил завещанието й, като бе лъгал семейството през цялото време, че тя е още жива. След отвличането на второто момиче той пак се бе обадил на сестрата на първата си жертва и описал как ще го убие. Казал на сестрата, че тя ще бъде следващата му жертва.

Откриха го с малко късмет. На плика на изпратеното завещание намериха телефонен номер, писан върху друг лист, поставен върху плика и леко отпечатан поради натиска при писането чрез вдлъбване в хартията. По пътя на чисто логическа елиминация проследиха номера до някакъв адрес. Лари Джийн Бел се оказа бял, на 36 години, разведен, в момента на залавянето му живеещ при майка си и баща си. При разпитите на специалните агенти от ФБР той бе казал, че убийствата извършил „лошият Лари“.

Зная и за още много подобни случаи, когато за залавянето на убиеца са помогнали контактите му със семейството на жертвата. Същевременно помня отлично и ужасното психическо състояние, в което остават близките й. То най-често е резултат от психологическото мъчение, на което те биват подложени посредством разговорите с убиеца психопат. При случая Бел онова семейство бе извадило известен късмет, тъй като членовете му бяха слушали налудничавите брътвежи на Бел само в продължение на две седмици. Едно друго семейство в Тулса, чието малко дете било изнасилено и после изкормено от болногледач, е било принудено да търпи психопатните му приказки по телефона почти две години.

Но заедно с гнева, болката и скръбта, изпитани от мен предната нощ, налице сега бе и друго чувство. То ме подтикваше да изпитвам страх от по-нататъшен контакт с Пътника, поне за настоящия момент.

Чувствах облекчение.

Седем дълги месеца бяха минали и нищо… Полицейските разследвания постепенно бяха замрели, довели също до нищо. Собствените ми усилия се оказаха също така безрезултатни. Не можах да науча нищичко за убиеца на съпругата и дъщеря ми и се опасявах, че той е потънал вдън земя и никога вече няма да чуя за него.

Сега той бе се върнал. Бе направил връзка с мен и постъпвайки по този начин, бе създал поне начало на възможност да бъде намерен. Той най-вероятно щеше да посегне отново. И в това щеше да създаде известен почерк, нещо като характерен стил, който би ни довел по-близо до него. Тези мисли се нижеха нощем в съзнанието ми, в най-тъмните часове, но още в първия светлик на зората отлично разбирах истинския им смисъл.

Пътника постепенно ме въвличаше в особен вид зависимост, също както при наркоманите. Подхвърляше ми нещичко, за което копнеех, някаква си трошичка под формата на телефонно обаждане, частица от дъщеря ми. И правейки това, ме принуждаваше да желая, та макар и за кратко, да бъдат убити и други, за да може тяхната смърт да ме заведе, или поне да ме приближи до него. Осъзнавайки това, стигнах до решението, че няма да позволя създаването на подобен вид подчиненост спрямо него. Трудно бе да го взема, но знаех, че опита ли се да се свърже с мен, ще може да ме открие. Нямаше как да се скрия. Междувременно щях да напусна Ню Йорк и отново да тръгна по следите на Катърин Демитър.

И все пак дълбоко в съзнанието ми тлееше, може би полуосъзната от мен, евентуално прозряна от Рейчъл Улф, още една причина да продължа търсенето на Катърин.

Не вярвам в угризения, които не търсят и не водят до изкупление. Бях се провалил като съпруг и баща, не бях опазил най-скъпото си от Злото, Смъртта ми го бе отнела. Може би се мамех, но искрено вярвах, че ако Катърин умре, защото спра да я търся, нейната смърт ще означава двоен провал за мен; а не бях вече сигурен дали ще мога да живея с тази удвоена отговорност. В нея — Катърин — виждах, може би погрешно, възможност да изкупя поне част от вината си.

Е, бог ми е свидетел, опитах се да обясня това на Уолтър. Необходимостта да избегна зависимост от Пътника, още и необходимостта да продължа да диря Катърин Демитър заради самата нея, а и заради себе си. Не успях, може би не намерих точните думи, може би не му казах всичко. Разделихме се напрегнати и двамата, в лошо настроение, почти скарани.

Бях вече пред вратата на апартамента, когато телефонът иззвъня. Стомахът ми се сви незабавно, инстинктивно.

Беше Улрич.

— Птицо, ти ли си? Ужасно съжалявам. Току-що видях новините по нашия бюлетин.

Коул ме бе предупредил, че изпраща информацията за буркана и съдържанието му на ФБР. Знаех още, че Улрич следи случая внимателно.

— Ти как си?

— Зле. Той се приготвя за нов удар. Ще умре още някой.

— Пуснахме системата да търси подобни характеристики. Ще сравни всичко налично в базите данни — рече Улрич. — Ако излезе нещо, веднага ще действаме.

— Аз го искам този тип — рекох.

— Зная — отвърна приятелят ми и в гласа му звучеше искрено съчувствие. — Зная.

— Трябва да излизам — казах бавно. — А, Улрич, още нещо?

— Кажи.

— Погрижи се за леля Мари. Засега само тя ни е в помощ.

 

 

Здраво съм бил уморен, защото заспах като пън в момента, в който допрях глава до възглавницата. Все пак спах само час преди да тръгна за Вирджиния. Събудих се потънал в пот и замаян като след тежко пиене. Сънувах безкрайни разговори с безлик убиец и дъщеря си в различни мигове преди смъртта й.

Малко преди да се събудя, в съня ми се яви Катърин Демитър. Бе заобиколена от мрачни фантоми, наоколо играеха огньове, зърнах и костите на мъртви деца. И почувствах, че върху нея е паднала ужасна, мъртвешки черна сянка, че съм длъжен — на всяка цена — да се опитам да я спася. Да спася и двама ни — от Мрака.