Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (14)

Тринадесета глава

Публична тайна бе, че дъртият едва удържа последния си син. Сони бе извънредно труден за контролиране. А старият Ферера отлично помнеше самоунищожителните опити на „Коза Ностра“ в Италия да изплаши или унищожи изпращаните от държавата следователи — процес, отличаващ се с растяща бруталност и необратимост. В крайна сметка тези опити само укрепват решимостта на по-смелите офицери да продължат битката. Семействата постепенно попадат в собствения си капан — incaprettamento: метод за екзекуция, известен като „козя примка“; в положението на овързана с въжета около краката, ръцете и врата жертва — колкото повече мърда, толкова повече примката се стяга. Но старият Ферера бе твърдо решен това в неговата организация да не се случва.

За разлика от него, в насилието на сицилианците Сони виждаше тираничен метод, отговарящ на собствените му аспирации към властта.

Може би това бе разликата между баща и син. Наложи ли се неговите хора да очистят някого, старият винаги би използвал принципа на „бялата lupara^[1]“: тоест жертвата изчезва безследно, без капчица кръв или каквото и да е друго, сочещо към истината за случилото се. Удушването на Бартън безсъмнено носеше почерка на мафията, но не и захвърлянето на трупа в канала. Ако това бе дело на дъртия, жертвата най-вероятно пак би се оказала в нечистотиите под града, но чак след като трупът предварително е разтворен в киселина и крайният резултат изсипан в отводнителен канал.

Затова не ми се вярваше, че старият дон е поръчал убийството на заварения син на Айсобел Бартън. Неговата смърт и внезапното изчезване на Катърин Демитър обаче бяха прекалено близо във времето, за да имаме просто съвпадение. Естествено, имаше вероятност Сони да е наредил да премахнат и двамата по някаква си негова причина. Той си бе откачен и едно или две убийства повече или по-малко никак не биха нарушили съня му. От друга страна, имаше и такъв вариант: Демитър убива приятеля си и после изчезва. Причини? Може би я е удрял прекалено често? В такъв случай госпожа Бартън сега ми плащаше да намеря лице, което не само не бе неин приятел, а вероятно и потенциален убиец на сина й.

 

 

Имението на Ферера бе гъсто засадено и заобиколено с дървета. Навсякъде имаше огради, влизаше се само от централна метална порта, задвижвана от електронни механизми. На лявата й колона бе монтиран домофон. Натиснах звънеца, казах си името и обясних, че желая да разговарям със стария. Управлявана с дистанционен контрол камера студено гледаше в мен от върха на съседната колона. И макар че наоколо не се виждаше нищо и никой, бях вътрешно уверен, че съвсем наблизо има поне трима, може би петима въоръжени души. Може би дори насочили оръжието си в мен.

На около петдесетина метра от вратата бе спрял черен додж. На предната седалка седяха двама типове. Значи със сигурност можех да очаквам посещение на ФБР у дома след прибирането ми, вероятно дори и преди това.

— Влезте и изчакайте затварянето на вратата — нареди металически глас от говорителчето в стената. — Ще дойдат да ви вземат.

Изпълних нареждането точно; таксито, с което бях дошъл, си тръгна. Сивокос мъж в черен костюм и тъмни очила се появи иззад близките дървета. Държеше „Хеклер & Кох“ MP5 в ръце като истински ловджия. Зад него пристъпи втори — в същите дрехи, същото оръжие. След секунда видях, че и отдясно има още двамина от охраната.

— Облегнете се на стената — безизразно нареди сивокосият.

Обискира ме професионално, докато останалите седяха наоколо неподвижно, извади пачката от моя смит и уесън, взе резервната пачка от калъфчето на колана. Дръпна затвора, изхвърли патрона от цевта и ми върна патлака. После махна с ръка към къщата. Застана отдясно и малко зад мен, за да държи ръцете ми под око, и тръгнахме по алеята към главната сграда. От другата страна на алеята ни съпровождаше още един човек. Никак не бе учудващо, че дъртият е жив досега.

Отблизо къщата изглеждаше удивително скромна, макар и доста голяма. Дълга двуетажна постройка с тесни прозорци отпред и проходи с колони на приземния етаж. Видях, че в безупречно поддържаната градина наоколо патрулират още хора. Пред входната врата имаше застлана с чакъл площ. Вдясно бе паркиран черен мерцедес, шофьорът бе опрян на него, готов за потегляне по всяко време. Когато приближихме, вратата се отвори. В широкото преддверие застана Боби Шиора с ръце на стомаха отпред; хванал с дясната китката на лявата, досущ свещеник, готов за служба.

Шиора бе висок към метър и деветдесет и вероятно тежеше не повече от 80 килограма. В ръкавите на сивия еднореден костюм ръцете му изглеждаха като дълги тънки ножове; слабият му източен и жилест врат бе почти женствен в дължината си. Бе бледен, по-бледен и от първичната белота на ризата без яка. Косата му бе черна, къса, темето — плешиво, конусообразно, заострено на върха. Шиора изглеждаше като меч на отмъщението: жив дявол в човешка кожа, инструмент на болката, нещо средно между хирург и скалпел. Според ФБР лично бе извършил поне тридесетина убийства. Но познаващите Шиора хора твърдяха, че федералните бъркат в сметката, убийствата били много повече.

Приближих и той се усмихна. Откриха се съвършени бели зъби, които блестяха зад тънки, пиявични устни. Усмивката обаче не стигаше до очите. Изчезваше още в назъбения белег, започващ от лявото ухо, минаващ по бузата и носната кост, завършващ някъде под мекото на дясното ухо. Този белег разцепваше усмивката на две, сякаш Боби имаше две усти.

— Ега ти топките — да дойдеш тук — цъкна с уста, заклатил глава, все още ухилен.

— Това признание за вина ли е, Боби? — рекох.

Усмивката не мръдна от лицето му.

— Защо ти трябва шефът? Той за лайнари като тебе време няма — сега вече усмивката му направо разцъфна. — А, между другото, как са жена ти и хлапето, а? То сигурно вече трябва да е на… колко? А? Май четири години?

В слепоочията ми нещо запулсира тъпо и мощно. Аленочервено ми се мярна пред очите, но примигнах и събрах воля. Задръж! — обади се издълбоко някакъв вътрешен глас. Свих юмруци, издържах. Знаех, че ще съм мъртъв преди още да съм докоснал бялата пилешка шия на Шиора.

— Намериха Стивън Бартън мъртъв в един канал тази вечер. Федералните търсят Сони, а може би и теб. Милея за благополучието ви. Не бих искал нищо лошо да ви се случи — на нито един от вас, разбира се… без аз да участвам в това удоволствие.

Усмивката му си остана същата. Тъкмо се канеше да каже нещо, когато тих, но авторитетен глас прозвуча от говорителя на стенния домофон до вратата. Странен глас: сякаш поскърцва от възрастта, с далечен резонанс на отвъдното и неизбежното, и хрипти леко с ехо от сицилианските години на дона.

— Нека влезе, Боби — нареди гласът.

Шиора отстъпи и тръгна навътре. Отвори плътни двойни врати към самия хол. Сивокосият с автомата вървеше зад мен неотклонно, аз следвах Шиора. Той изчака да минем, затвори тези врати и отвори нови.

Дон Ферера седеше в старо кожено кресло зад огромно бюро, което странно ми напомни за онова в кабинетчето библиотека на Уолтър Коул. Доста приличаше на него. Разликата бе в категорията — златните украшения, вдълбани в плота отгоре, бяха съвсем различни от спартанската обстановка при Коул. Пердетата бяха спуснати. Стенни абажури и лампи по масите наоколо хвърляха мътна жълтеникава светлина върху картините и рафтовете с книги. Погледнах томовете — бяха доволно стари и вероятно много скъпи. И никой никога не ги бе отварял. Това дали им вдига цената още повече? — попитах се неволно. Покрай стените бяха наредени облечени в червена кожа столове, в тон с креслото на дона. В ъгъла се мъдреше дълга ниска маса, около нея — две къси канапета.

Дъртият бе внушителна фигура — дори и седнал, а и сгърбен от възрастта. Косата му сребрееше, бе плътно прибрана по слепоочията. Лицето носеше тен, но под него избиваше нездрава бледнина, очите изглеждаха зачервени и воднисти.

Шиора затвори вратата и отново зае онази свещеническа поза, с която ме бе посрещнал. Охраната остана отвън.

— Седнете, моля — рече донът и гостоприемно махна с ръка към креслото срещу неговото.

Извади кутия ориенталски цигари. Тя беше обкована със злато, самите цигари имаха двоен златист пръстен. Благодарих, но отказах.

Той самият въздъхна.

— Жалко. Много обичам този аромат, но ми е забранен. И цигарите, и жените, и алкохолът.

Затвори кутията и замечтано се загледа в капака. Остави я встрани и скръсти ръце на бюрото.

— Вие сте вече човек без звание — рече кротко той. В неговите среди, тоест сред „мъжете на честта“, или имаш титла, или нямаш. Ако имаш, то е ужасно обидно да те нарекат „господин“. Обида, и то нарочна, премерена. Федералните ченгета често обичат да мачкат фасона на разни мафиоти, като умишлено и ужким неволно се обръщат към тях с „г-не“, вместо с очакваното „дон“ или ужасно старомодното, но все още приложимо в подходяща компания „чичо“.

— Разбирам, че не желаете да ме обидите, дон Ферера — рекох също тихо.

Той кимна, но не каза нищо.

Като детектив доста често се бях сблъсквал с мъжете на честта, но винаги се бях отнасял внимателно, без арогантност или самонадеяност. На уважение имах навика да отвръщам с уважение, на спокойствие — съответно, а мълчанието ценях, защото от него може да се тълкуват множество неща. Просто като знаци. Сред онези хора всяко нещо има определен смисъл. И в начините си на общуване те са така икономични и ефективни, както и в насилието си.

Хората на честта говорят само за онова, което ги засяга пряко, отговарят само на специфични въпроси и предпочитат да мълчат, отколкото да те излъжат. Човекът на честта счита за абсолютно задължение да говори само истината и би се отклонил от това правило само тогава, когато поведението на околните се промени до такава крайност, че да оправдае подобно отклонение. Е, разбирам: това предполага да приемем, че по същество сводници, убийци, наркотрафиканти и търговци на дрога са почтени хора… или че този вид кодекс на поведение е просто отживелица от друг век, една жална и неуместна останка от по-добри времена, използвана може би като въображаем ореол за почтеност или дори аристократизъм от бандити и главорези.

Изчаквах той да наруши мълчанието пръв.

По едно време старият се изправи, поразходи се из стаята с почти болезнено присвито лице. Спря пред мъничка странична масичка, на която матово блестеше златно блюдо.

— Знаете, Ал Капоун много обичаше да яде от златни чинии. Известно ли ви е това? — попита.

Отговорих, че не.

— Неговите хора винаги носеха златни чинии в калъф от цигулка. Където и да ходеше Капоун, в ресторант или на друго място. Подреждаха ги на масата и той и гостите му ядяха от тях. Сега какво бихте казали за човек, който има нужда да яде от златна чиния?

Наведе се над масичката в очакване на отговора, загледан в отражението си в блюдото.

— Когато човек спечели много пари, вкусовете му могат да се изменят, да станат по-ексцентрични — отвърнах. — След известно време вече нищо няма нормален вкус за него, освен ако не е сервирано на костен порцелан или на златни блюда, да. Мисля, че не е редно човек с ужасно много пари и власт да се храни от същите съдове както дребните хорица.

— Аз пък мисля, че тази работа отива прекалено надалеч — рече донът, но видимо вече не говореше на мен, освен това сега още по-внимателно следеше собственото си отражение в мътната златна повърхност. — В нея има нещо дълбоко погрешно. Има вкусове, на които не бива да се угажда, защото те са вулгарни. Те са порочни. Те са в разрез с човешката природа.

— Май това не е от блюдата на Капоун?

— Не, моят син ми го подари за последния рожден ден. Бях му разказал тази история за Капоун и той поръчал чинията нарочно.

— Може би е пропуснал поуката от разказа ви — рекох.

Старият мъж изглеждаше доста уморен. Лицето му имаше изражението на човек, който не е спал отдавна, може би защото не е могъл да заспи.

— Във връзка с онзи убит младеж — значи мислите, че е намесен моят син? Мислите, че е негова работа? — попита след малко, като застана точно отпред, но се загледа в нещо далече, далече зад мен. Нещо, което може би не бе в тази стая. Не се обърнах да проверявам какво ли би могло да е то.

— Не зная. Изглежда, ФБР е на такова мнение.

Той се усмихна. Усмивката бе жестока, празна. Почти веднага ми напомни за Боби Шиора.

— А вие се интересувате от момичето, така ли? В тази връзка?

Изненадах се, макар че не би трябвало. Миналото на Бартън не би могло да бъде тайна, поне не и за човек като дон Ферера. Дори той самият да не е знаел, то Шиора би разбрал за убийството и веднага е докладвал. Помислих, че и посещението ми при Пит Хейс също може да е изиграло някаква роля. Попитах се: колко ли знае Ферера? Следващият му въпрос съдържаше и отговора: много малко.

— За кого работите?

— Не мога да ви кажа.

— Много лесно можем да разберем. И от онзи тарикат в гимнастическия салон научихме всичко.

Ясно, значи така. Свих рамене. Той помълча известно време.

— Мислите, че моят син е наредил момичето да бъде убито, така ли?

— А той наредил ли е? — контрирах.

Дон Ферера се наведе към мен, присви очи.

— Има една история за мъж, който смятал, че съпругата му му слага рога. Тогава отишъл при верен, стар приятел и попитал: „Мисля, че жена ми ми изневерява, само че не зная с кого. Наблюдавал съм я внимателно, но не мога да открия кой е той. Как да постъпя?“. Сега, ясно, че същият приятел е любовникът на съпругата. И за да отвлече вниманието на съпруга от себе си, му казва, че е виждал жена му с друг човек. Човек с репутация на непочтен съблазнител, който налита на чуждо. И рогоносецът насочва очи към съблазнителя, докато жена му продължава да ходи при приятеля му.

Дон Ферера свърши и внимателно ме загледа.

При тези хора всичко трябва да се тълкува. Всичко е кодирано с шифъра на тяхното мислене. Знаци или символи навсякъде, във всичко знаци. За да живееш с тях, трябва да свикнеш с необходимостта да разбираш скрития смисъл в ирелевантна на пръв поглед информация. Този възрастен човек цял живот е търсил скрития смисъл в нещата и предметите около себе си и очаква и другите да правят същото. В късия циничен анекдот е залегнала вярата му, че неговият син не е виновен за смъртта на Бартън, но онзи, който е отговорен, печели от това полицията и ФБР да насочат усилията си към предполагаемата вина на младия Ферера.

Погледнах Боби Шиора и се запитах дали старият дон наистина знае какво минава зад тези жестоки очи. Наистина, ама наистина? Шиора бе способен на всичко. Дори и да навреди на своя шеф в името на своите интереси.

— Чувам, че може би Сони внезапно се е загрижил за доброто ми здраве — казах внимателно.

Старият се усмихна.

— Каква грижа точно имате предвид, господин Паркър?

— Такава, от която здравето ми изведнъж може да се влоши.

— По този въпрос нищо не зная. Сони е самостоятелен човек.

— Може би е така. Но ако ми се случи нещо, ще се погрижа със Сони да се видим на онова място. В ада.

— Боби ще проучи въпроса — внезапно рече донът.

От обещанието му обаче съвсем не ми стана по-добре. Изправих се, готов да си тръгна.

— Умният човек би потърсил момичето — рече Ферера и също се изправи. Тръгна към вратата зад бюрото му. — Живо или мъртво, момичето е ключът към проблема.

Може би бе прав, но ме насочваше към Катърин заради собствените си интереси. И докато Боби Шиора ме съпровождаше до вратата, се питах дали аз съм единственият, който я търси.

 

 

Пред портата на Ферера ме чакаше такси, което ме върна у дома. Оказа се, че дори имам време за един душ и кафе, преди да се изтърсят онези от ФБР. Бях с анцуг и тениска и изглеждах малко неофициален пред ослепителните феберейци — специалните агенти Рос и Ернандес. Стереото засвири „Синият Дунав“, онзи тип Ернандес сбърчи нос в погнуса. Не се притесних ни най-малко.

През цялото време говореше Рос, а Ернандес извънредно внимателно проучваше съдържанието на скромната ми библиотека на двата рафта. Оглеждаше книгите по два пъти, четеше написаното по обложките. Не попита дали може да ми пипа вещите. Това съвсем не ми хареса.

— На долната лавица има блокче с картинки за боядисване — рекох небрежно. — За съжаление нямам боички, но пък се надявам, че сте си донесли.

Ернандес ме изгледа враждебно, присви очи досущ като дон Ферера. Той бе на двадесетина години и вероятно все още вярваше на всичко, което го бяха учили в школата на ФБР в Куантико. Приличаше на младежите, които развеждат туристите из сградата „Хувър“^[2]. На онези наивни младоци, дето разкарват селяните от Минесота и прочие по коридорите на бюрото и в очите им греят мечти и надежди да гръмнат я някой наркобарон, я международен терорист. Ернандес вероятно все още отказваше да повярва, че Хувър е обличал рокли^[3].

Рос бе направен от съвсем друго тесто. Той бе работил със специалните звена и програми, бе участвал в арести на особено опасни престъпници и специализирани операции на бюрото през седемдесетте години. Името му бе свързано и с няколко много нашумели дела по закона РИКО. Искрено вярвах, че той е много добър професионалист и агент, но извънредно кофти като човек. Вече бях решил какво да му кажа: нищо.

— Какво беше това посещение в дома на Ферера тази вечер? — започна той, след като ми отказа кафе, също като маймуна, отказала орех.

— Разнасям вестници. Той ми е в района — рекох небрежно.

Рос дори не се усмихна. Ернандес се смръщи още повече. Ако бях по-слабонервен, вероятно щях да намокря гащите.

— Не ставай задник — предупреди ме Рос с равен глас. — Мога да те арестувам по подозрение за участие в организираната престъпност. Ще те подържим малко в дранголника, ще те пуснем, мога пак да те прибера, нали? Но от това кой ще спечели? Нито ти, нито ние. Пак те питам: защо беше при Ферера тази вечер?

— Правя частно разследване. Може би Ферера е свързан с него.

— Какво разследваш?

— Това е привилегирована информация.

— Кой ти е работодателят?

— Също привилегирована информация.

Ставаше ужасно досадно. Едни и същи въпроси — едни и същи напевни отговори. Дали пък да не го пратя по дяволите? Реших, че не е препоръчително, той май започваше вече да ми се навива.

Може би пък е прав. Може би аз наистина се държах като задник. Но не бях направил и стъпка напред в търсенето на Катърин Демитър. Бях си на същото място, както преди 24 часа, а смъртта на приятеля й откриваше доста широки възможности. И нито една от тях не бе особено привлекателна. Ако Рос иска да забие Сони Ферера или баща му, добре, това си е негов проблем. Аз си имах достатъчно мои.

— Какво издрънка пред Ферера за смъртта на Бартън?

— Нищо, за което той вече да не знаеше. Като се има предвид, че Хансън е бил на местопрестъплението преди вас.

Хансън е репортер на „Поуст“. При това добър. Дори мухите му завиждат — има нос като на хрътка и подушва труп преди всички останали. Очеваден факт бе, че ако някой е имал време да подхвърли информация на Хансън, то същият източник или някой друг е уведомил дон Ферера още преди това. Уолтър бе много прав: от полицейското управление изтичаше информация както вода от цедка.

— Вижте — рекох примирително. — Наистина не зная нещо повече от вас. Лично аз не вярвам Сони или дъртият да са замесени в тази история. Що се касае до…

Рос погледна нагоре и въздъхна, сякаш го бях разочаровал. Помълча и попита дали съм видял Боби Шиора в дома на Ферера. Отвърнах, че съм имал това удоволствие. Рос се изправи и внимателно почисти някакво несъществуващо петънце от вратовръзката си. Самата тя изглеждаше избрана от известен магазин, но след като качествената стока е била разпродадена.

— Чувам приказки, че Шиора ти се заканвал здраво. Щял да ти види сметката. Бил си досадно, прекалено любопитно копеле. И вероятно е прав.

— Надявам се да направите всичко по силите си, за да ме защитите.

Рос се усмихна и за секунда разкри зъби. Бяха малки, заострени, като кучешки. Може би по-скоро приличаше на едър плъх, в чиято муцуна е завряна пръчка.

— Ти си живей спокойно. Бъди сигурен, че ще намерим виновния, когато ти се случи нещо. — Този бисер дойде от Ернандес.

Двамата тръгваха към вратата. Е, крушата не пада по-далеч от дървото.

Усмихнах се.

— Няма да ставам, ще се изпратите сами. Ей, Ернандес…

Той се спря и се обърна.

— Ще си преброя книгите, да знаеш. Помня колко бяха, преди да дойдете.

Рос бе прав да съсредоточава усилията на екипа си върху Сони. Той бе може би един от най-дребните играчи в много отношения — въртеше няколко порноклуба край пристанището, свърталища за „социални контакти“ с телефони, до които стоят надписи, напомнящи на клиентите, че ги подслушват, дребни продажби на дрога, лихварски операции, проститутки и всичко това едва ли го правеше Враг Номер Едно на обществото — но Сони бе също най-слабата брънка във веригата Ферера. Ако прилапат Сони, това ще ги отведе много по-близо до Боби Шиора и дъртия.

Загледах се през прозореца. Двамата герои от ФБР тъкмо се качваха в колата. Караше Ернандес. Рос се спря откъм съседната врата и вдигна очи нагоре — към моя прозорец. Погледът му хвърляше мълнии, но стъклото не се напука. И на мен нищо не ми стана, но пък си помислих, че агент Рос все още не е пуснал в боя тежката си артилерия. Когато я пусне…