Итало Калвино
Автобиография

Приложение към сборника есета „Литературната машина“, изд. „Сьой“, Франция, 1984 година.

Искате от мен автобиографична бележка, нещо, което винаги ме е затруднявало. Биографичните данни, извън тези за гражданското състояние, са най-съкровеното и лично нещо, което човек притежава: да ги изложиш, е като да се подложиш на психоанализа (поне аз мисля така, защото никога не съм се подлагал на подобно изследване).

Ще започна с това, че съм се родил под знака Везни; това може би е причина равновесието и неравновесието да коригират взаимно изсилванията си. Роден съм в момента, в който моите родители се готвели да се завърнат в Италия след дълги години прекарани в района на Карибско море; оттук пък идва географската неустановеност, която непрекъснато ме влече към нови хоризонти.

Специалността на родителите ми бе в областта на растителното царство, неговите чудеса и добродетели. Аз от своя страна, привлечен от друга растителност — литературната, — обърнах гръб на всичко, което те можеха да ме научат; във всеки случай, познанието за природата ми остана чуждо.

Най-ранното ми детство и юношеството преминаха в затворен в своя микроклимат град на Ривиерата^[1]. Закътаното в залива море и обраслите в гори хълмове ми действуваха успокояващо и защитно. От Италия ме делеше тънката ивица на едно крайбрежно шосе, а от света — една близка граница. Излизането от тази черупка бе за мен нещо като повторение на травмата от раждането; но това осъзнавам едва сега.

Израснал по време на фашистката диктатура, застигнат от тоталната война във военнонаборна възраст, аз запазих в себе си чувството, че да живееш свободно в мир е крехко щастие, което би могло да ми бъде отнето всеки миг.

Това фатално чувство стана причина политиката да заеме може би прекалено голямо място в младежките ми вълнения и грижи. Прекалено голямо за мен, за онова полезно, което бих могъл да извърша, тъй като някои далечни на политиката дейности влияят много повече върху историята (и политическата) на отделните хора и страни. Щом войната завърши, зовът на големите градове надделя над провинциалния ми корен. Колебах се известно време между Милано и Торино; изборът на Торино имаше своите причини и не остана без последици: днес съм забравил и едните, и другите, но в течение на годините си казах, че ако изборът ми беше паднал върху Милано, всичко щеше да бъде по-различно.

Много скоро дойдоха и първите ми литературни опити; да публикувам не ми беше трудно; веднага намерих разбиране и благосклонност; но ми трябваше много време, докато си дам сметка и се убедя, че това не е случайно.

Тъй като работех в издателство, посвещавах повече време на чужди книги, отколкото на своите. Но не съжалявам за това: всичко, което служи на една гражданска общност, е добре изразходвана енергия. От Торино, един сериозен, но тъжен град, ми се случваше често и лесно да слизам до Рим. (Впрочем единствените италианци, които не ругаят Рим, са торинците.) Ето защо Рим е италианският град, в който бих живял най-дълго, без да се питам защо.

За мен идеалното място е онова, в което мога да живея най-естествено като чужденец: затова Париж стана градът, в който се ожених, свих гнездо и отгледах дъщеря си. Жена ми е също чужденка: ние и тримата говорим три различни езика. Всичко може да се промени, но не и езикът, който носим в себе си или по-скоро който носи нас в себе си като в един свят, още по-неповторим и окончателен и от майчината утроба.

Забелязвам, че в тази автобиография се разпрострях предимно върху раждането, а за следващите периоди споменавам като за последица от появяването ми на бял свят; и ето че сега ме влече да се върна още по-далеч: в света преди раждането ми. Такъв риск човек поема с всяка биография, възприета като изследване на корените; също като тази на Тристрам Шанди^[2], който се разпростира върху онова, което е предшествувало раждането му, и когато стига до момента, в който трябва да опише собствения си живот, не намира какво повече да добави.